Кърт Вонегът
Котешка люлка (82)

82. За-ма-ки-бо

Генерал-лейтенант Франклин Хоуникър не се прибра за вечеря.

Той телефонира и настоя да говори само с мен и с никой друг. Каза ми, че бди край леглото на „Папа“: „Папа“ умирал в страшни болки. Гласът на Франк беше уплашен и тъжен.

— Слушайте — предложих аз, — какво ще кажете да се върна в хотела и когато кризата премине, да се срещнем и да поговорим.

— Не, не, не! Стойте, където сте! Искам да стоите там, за да мога веднага да ви намеря! — той до полуда се страхуваше да не се измъкна някъде, където няма да успее да ме намери. Тъй като не бях в състояние да си обясня неговия интерес към мен, аз също започнах да чувствам паника.

— Не можете ли поне да ми подскажете за какво ме търсите? — запитах аз.

— Не по телефона.

— Свързано ли е с баща ви?

— Свързано е с вас самия.

— С нещо, което съм направил?

— С нещо, което ще направите.

В слушалката нещо щракна. Чух как някъде се отвори врата и от някаква стая нахлуха звуците на ксилофон. Свиреха пак „Когато денят преваля“. След това вратата отново се затвори и музиката вече не се чуваше.

— Ще ви бъда много благодарен, ако поне ме насочите, ако поне загатнете какво ще правя — да се подготвя поне — казах аз.

— За-ма-ки-бо.

— Какво?

— Тази дума е бокононистка.

— Не знам бокононистки думи.

— Джулиън Касъл при вас ли е?

— Да.

— Попитайте го какво значи. Вече трябва да вървя — той затвори телефона.

А аз намерих Джулиън Касъл и го запитах какво значи „за-ма-ки-бо“.

— Как да ви отговоря: с една дума или с обяснение?

— Да започнем с думата.

— Съдба — неизбежен жребий.