Кърт Вонегът
Котешка люлка (124)

124. Мравешката ферма на Франк

Неприятно ми беше, че Хейзъл привършва знамето, тъй като никак не ми се нравеше побърканият й план: тя си беше въобразила, че съм се съгласил да поставя тая идиотщина на върха на планината Маккейб.

— Ако Лоуи и аз бяхме по-млади, сами щяхме да го направим. Сега единственото, което можем да сторим, е да ти предадем знамето и да те изпратим с най-добрите си мисли.

— Питам се, майче, дали това е най-подходящото място за знамето.

— Че къде другаде да го поставим?

— Ще си помисля — извиних се аз и слязох в пещерата да видя какво прави Франк.

Но той нищо ново не правеше. Той наблюдаваше мравешката си ферма. Беше изкопал няколко живи мравки от триизмерния свят на развалините на Боливар и ги беше свел до две измерения, като ги беше затиснал с пръст и кал между две стъкла. Каквото и да направеха мравките, Франк ги наблюдаваше и коментираше.

Експериментът ни позволи сравнително бързо да разберем как мравките можеха да оцелеят в свят без вода. Доколкото знам, те бяха единствените оцелели насекоми. Налепили се плътно, многобройни, около всяко зрънце „лед-9“, образували около тях жива обвивка и от топлината на телцата им ледът се стопявал в капчици роса. Половината мравки, тези най-близо до леда, загивали, но половината оставали. От росата пиеха. От телата на мъртвите мравки ядяха.

— Яжте, пийте и се веселете, защото утре ще умрем — казах аз на Франк и на неговите канибалчета.

Той винаги говореше по един и същи начин: раздразнено ми четеше лекция за всичко онова, което хората могат да научат от мравките.

Моите отговори бяха също ритуални.

— Природата е едно чудо, Франк. Едно чудо.

— Знаете ли защо мравките винаги успяват? — питаше ме той за хиляден път. — Защото се под-кре-пят една друга.

— Чудесна е тази дума „подкрепа“.

— Кой ги е учил да произвеждат вода?

— Мен кой ме е учил да произвеждам вода?

— Отговорът е банален и вие го знаете.

— Извинявайте.

— Преди много се тормозех от глупавите отговори на хората. Сега вече не.

— Повратен момент във вашия живот.

— С възрастта дойде и мъдростта.

— За сметка на света, нали? — можех да говоря такива неща на Франк, абсолютно уверен, че няма да ме чуе.

— Имаше време, когато хората можеха да ме лъжат както си искат, понеже нямах никакво самочувствие.

— Самият факт, че хората на земята намаляха, ще облекчи отношенията ви с обществото.

Пак говорех на глух.

— Хайде де, кажете ми кой научи тези мравки да правят вода! — предизвикваше ме той непрекъснато.

Няколко пъти колебливо се опитах да подскажа, че Бог ги е научил. Но от горчив опит знаех, че Франк нито отхвърля, нито приема тази теория. Той все повече се ядосваше и непрекъснато задаваше своя въпрос.

Отдалечих се от Франк, както ме съветват да постъпя и „Книгите на Боконон“. „Пази се от човек, който упорито работи, за да научи нещо; научава го и открива, че не е станал по-умен, казва Боконон. Той е изпълнен с убийствено презрение към хората, които са невежи, без да са положили особен труд.“

Тръгнах да търся нашия художник, малкия Нют.