Кърт Вонегът
Котешка люлка (59)

59. Моля да затегнете коланите

Бях в бара с Нют и с Х. Лоуи Кросби и с още няколко непознати, когато наближихме Сан Лоренсо. Кросби говореше за пикльовците.

— Разбирате какво имам предвид, като казвам „пикльо“, нали?

— Думата я знам — казах аз. — Но явно не предизвиква такива асоциации, каквито предизвиква у вас.

Кросби беше вече доста пиян и като всички пияници си въобразяваше, че му е позволено да откровеничи, стига да го прави от сърце. Той се разпусна да говори откровено и прочувствено за ръста на Нют, нещо, което никой в бара дотогава не беше коментирал.

— Нямам предвид човечета като него. — Кросби отпусна огромната си ръка, прилична на свински бут, върху рамото на Нют. — Не ръстът прави човека пикльо, а начинът, по който той мисли. Виждал съм мъже, четири пъти по-големи от тоя малкия тук, а същински пикльовци. Виждал съм пък хора малки, е, не колкото този тук, но дяволски малки, да… но да пукна, ако те не бяха истински хора.

— Благодаря — каза мило Нют, без дори да погледне чудовищната ръка върху рамото си. Никога не бях срещал човек да носи с такова достойнство унизителния си физически недостатък. Потреперах от възхищение.

— Говорехте за пикльовците — казах аз на Кросби, като се надявах, че той ще снеме товара на ръката си от рамото на Нют.

— Говорех, по дяволите. — Кросби се разкърши и изправи рамене.

— И още не сте ни казали какво е пикльо.

— Пикльото се мисли за страшно умен и никога не си затваря устата. Каквото и да се каже, няма значение какво точно, той почва да спори. Подхвърлиш, че обичаш това и това, и той почва да ти обяснява защо грешиш. Пикльото прави всичко възможно да ти покаже какъв глупак си. Каквото и да кажеш, той е отгоре.

— Не е много привлекателен този портрет — дръзнах аз.

— Дъщеря ми искаше да се жени за един пикльо — мрачно каза Кросби.

— Така ли?

— Смазах го като дървеница. — Кросби удари с юмрук по масата, като си спомни какво му е казал пикльото и какво е направил той самият.

— Мили боже, ние всички сме били в колеж. — Той втренчи поглед върху Нют. — И ти ли си бил в колеж?

— В Корнел — отвърна Нют.

— В Корнел ли? — викна Кросби от сърце. — Ами че и аз съм завършил Корнел!

— И той — кимна Нют към мене.

— Трима от Корнел и в същия самолет! — възкликна Кросби и ние си устроихме още един гранфалонски празник по случая.

Когато позатихнахме, Кросби попита Нют какво работи.

— Оцветявам.

— Къщи ли?

— Картини.

— Брей да му се не види!

— Моля да се върнете на местата си и да затегнете предпазните колани — предупреди ни стюардесата. — След няколко минути ще кацнем на летище „Монсано“ в Боливар, Сан Лоренсо.

— Я чакайте! Я чакайте малко! — каза Кросби, като гледаше Нют. — Изведнъж ми дойде на ума, че съм чувал името ти и преди.

— Баща ми създаде атомната бомба. — Нют не каза, че баща му е един от създателите на атомната бомба. Той каза, че баща му е създателят на атомната бомба.

— Така ли? — запита Кросби.

— Да.

— Ами защо ми се върти нещо друго в главата? — Кросби напрегнато се опитваше да си спомни. — Нещо за някаква танцьорка.

— Време е да се връщаме на местата си — каза Нют, като се поизправи.

Алкохолът караше Кросби да смята, че може безнаказано да разсъждава на глас.

— Помня, че в някакъв вестник пишеше, че тая танцьорка вероятно ще се окаже шпионка.

— Моля ви, господа — каза стюардесата, — трябва да се върнете на местата си и да затегнете коланите.

Нют невинно погледна Х. Лоуи Кросби.

— Сигурен ли сте, че името е било Хоуникър? — И за да не стане грешка, той произнесе името по букви.

— Може и да съм сбъркал — каза Х. Лоуи Кросби.