Кърт Вонегът
Котешка люлка (35)

35. Магазин „За всекиго по нещо“

На връщане към хотела забелязах магазина на Джек „За всекиго по нещо“, в който беше работил Франклин Хоуникър. Помолих шофьора на таксито да спре и да ме почака.

Влязох и съзрях самия Джек да се извисява над своите пожарникарски коли, влакчета, самолетчета, корабчета, къщички, фенерчета, дръвчета, танкчета, автомобилчета, ракети, над фигурки на носачи, кондуктори, полицаи, пожарникари, майки и татковци, кучета, котета, пиленца, войничета, патета, кравички. Джек имаше мъртвешки цвят на кожата, беше сериозен човек, мръсен и раздърпан човек, и страшно кашляше.

— Що за момче беше Франклин Хоуникър? — повтори той и се закашля продължително. Поклати глава и се виждаше, че обожава Франк както никой друг. — На този въпрос не бих могъл да отговоря с думи. Мога да ви покажа какъв беше Франклин Хоуникър. — Джек се закашля отново. — Можете да погледнете и сам да прецените — додаде той.

И ме заведе в мазето на магазина си. Той всъщност живееше в мазето. Там имаше легло персон и половина, гардероб и котлон.

Джек се извини, задето леглото му е разхвърляно.

— Жена ми ме напусна преди една седмица — каза той и се закашля. — Още се опитвам да се оправя.

След това завъртя един ключ и мазето бе залято от ослепителна светлина.

Ние се приближихме към ъгъла и аз видях, че светлината всъщност идеше от слънце, което грееше над приказна малка страна, построена върху шперплат, едно островче, идеално правоъгълно, като градче в Канзас. Всяка неспокойна душа, всеки бунтарски дух, който би се опитал да разбере какво има зад зелените граници на тази страна, би пропаднал направо в ада.

Всичко беше изработено така изящно съразмерно и сръчно и беше така оцветено, че сякаш гледах истински пейзаж: с планините, с реките и горите, с градовете — с всичко, на което хората така много държат.

Навсякъде минаваха железопътни линии, виещи се като спагети.

— Погледнете вратите на къщите — каза Джек с благоговение.

— Чудесно. Умно.

— Имат истински дръжки, а чукчетата работят.

— Нима?

— Питате ме що за момче беше Франклин Хоуникър. Той направи това. — Джек се задави.

— Сам-самичък?

— И аз посвършвах нещо, но както той ми нареждаше, по неговите чертежи. Това дете беше гений.

— Може ли човек да ви обори!

— Братчето му е джудже, не знам дали знаете.

— Знам.

— Отдолу има спойки, то ги направи.

— Съвсем като истинско.

— Никак не беше лесно. Голяма играчка.

— Е, и Рим не е бил построен за един ден.

— За това дете бащиният дом беше чужд.

— Чувах такова нещо.

— Тук бе неговият истински дом. Тук той е прекарал хиляди часове. Понякога дори не му се искаше да пуска влакчетата, просто седеше и ги гледаше, както ние сега.

— Има какво да се види. Все едно, че си пътуваш из Европа — ако се вгледаш, виждаш толкова много.

— Той обаче знаеше и как да гледа. Някой път ще махне някой хълм, който за вас и за мен си е хълм на място. И не грешеше. Сложи на мястото на хълма езеро, прехвърли през езерото мост — и картината е десет пъти по-красива.

— Не всеки притежава такъв талант.

— Правилно! — възкликна Джек страстно.

Това причини нов пристъп на кашлица. Когато пристъпът поотмина, очите му се навлажниха.

— Казвах на това дете, че трябва да учи инженерство и след това да постъпи в американските аеролинии или в някоя друга такава фирма, някоя голяма фирма, дето ще му разбират идеите.

— Виждам, че много сте му помагали.

— Бих искал наистина да съм помогнал. Добре щеше да бъде, ако бях в състояние да му помагам — пророни Джек скръбно. — Но нямах капитал. Когато можех, давах му по малко, но повечето от нещата тук той купи от парите, които печелеше в магазина горе. За нищо друго не харчеше, само за това: не пиеше, не пушеше, не ходеше на кино, не излизаше с момичета, не беше луд за коли.

— Нашата страна има нужда от такива като него.

Джек сви рамене.

— Не знам… Мисля, че гангстерите във Флорида са го довършили. Бояли са се да не проговори.

— Сигурно.

Джек неочаквано се разрида.

— Питам се дали тия мръсници знаят кого са убили!