Кърт Вонегът
Котешка люлка (94)

94. Най-високата планина

И така, на разсъмване аз се сгодих за най-красивата жена в света. И се съгласих да стана следващия президент на Сан Лоренсо.

„Папа“ още не беше умрял и Франк смяташе, че е необходимо да се опитам, ако мога, да получа неговата благословия. Така че щом Борасити, Слънцето, изгря, Франк и аз се отправихме към двореца на „Папа“ в един джип. Минавахме между войниците, които пазеха новия президент.

Мона остана в дома на Франк. Аз я целунах с благоговение и тя заспа свещен сън.

Франк и аз минавахме край хълмовете, обраснали с горички кафеени дървета. Отдясно пламтеше изгряващото слънце.

Именно сега, при изгрева, видях цялото величие на Маккейб, най-високата планина на острова. Тя беше като страховита гърбица, приличаше на кит, с някакъв странен камък на върха. Камъкът напомняше харпун, забит в гърба на кита и счупен там. Попитах Франк дали някой човек не е поставил там камъка.

Той ми каза, че камъкът бил естествено образувание и освен това, доколкото той знаел, никой никога не се бил изкачвал на върха на планината Маккейб.

— То не е толкова трудно да се изкачиш — поне не изглежда трудно — разсъждавах аз. Като се изключеше камъкът, планината бе безобидна като обикновено стълбище. А самият камък, поне от разстояние, изглеждаше удобно нарязан.

— Свещена ли е или какво? — запитах аз.

— Може и да е била. Но не откакто дойде Боконон.

— Тогава защо никой не се е изкачил по нея?

— Засега на никого не му се е дощяло.

— Може би аз ще се изкача.

— Изкачете се. Никой няма да ви спре.

Известно време пътувахме мълчаливо.

— Какво е свещено за бокононистите? — запитах аз след малко.

— Доколкото знам, дори Бог не е свещен.

— За тях няма нищо свято, така ли?

— Само едно.

Опитах се да отгатна.

— Океанът? Слънцето?

— Човекът — отвърна Франк. — Това е всичко. Само човекът.