Кърт Вонегът
Котешка люлка (102)

102. Врагове на свободата

Като си мисля за всички онези хора, застанали тогава пред мен, спомням си веднага сто и деветата „Калипсо“ на Боконон, в която той ни подканя да пеем с него:

Къде отиде моята вярна дружна! —

питаше тъжно един човек.

Прошепнах в ухото на тъжния човек:

„Далеч, далеч е твоята дружина.“

Присъстваха: посланикът Хорлик Минтън и съпругата му; Х. Лоуи Кросби, фабрикант на велосипеди, и неговата Хейзъл; д-р Джулиън Касъл, хуманитарист и филантроп, и неговият син Филип, писател и хотелиер; малкият Нют Хоуникър, художникът на картини, и музикалната му сестра, мисис Харисън Конърс; моята божествена Мона; генерал-лейтенант Франклин Хоуникър и двайсетина подбрани представители на администрацията и войската на Сан Лоренсо.

Мъртви… никой от тях не остана, всички са мъртви сега.

Както ни казва Боконон: „Никога не е грешка да се сбогуваш.“

В кулата масите бяха отрупани с местни деликатеси: печени пойни птички с гнезденца, направени от собствените им синьо-зелени перца; синкави раци, извадени от черупките им, накълцани, опържени в какаово масло и отново пъхнати в черупките; мънички баракуди, натъпкани с бананово пюре, и хапки от варено месо от албатрос върху царевични питки, замесени без мая и без подправки…

Албатросът бил застрелян, ми казаха, от същата площадка, на която бяха наредени масите.

Към закуските се предлагаха два вида напитки, и двете без лед: пепси-кола и ром местно производство. Пепси-колата се сервираше в пластмасови чашки за бира. Ромът — в кокосови черупки. Не можех да определя веднага произхода на сладникавата миризма на рома, макар тя да напомняше много ранното ми детство.

Франк ми дойде на помощ.

— Ацетон.

— Ацетон ли?

— Използва се при строежа на самолетни модели.

Не пих от рома.

Посланикът Минтън обикаляше и се чукаше с гостите с най-посланическия си маниер, като се преструваше, че обича всички присъстващи и напитките, с които те се подкрепяха. Но нито веднъж не го видях да отпие. Минтън носеше някакъв странен предмет, нещо като калъф за тромбон. Накрая излезе, че там бил венецът, който Минтън трябваше да хвърли в морето в памет на загиналите.

Единственият човек, когото видях да пие, беше Х. Лоуи Кросби. Кросби явно нямаше обоняние. Той прекарваше времето си чудесно, пиейки ацетон от кокосова черупка, седнал върху едно оръдие. Големият му задник затискаше затвора на оръдието. Той гледаше към морето през огромен японски бинокъл. Разглеждаше мишените, по които щяха да стрелят самолетите. Мишените бяха привързани към шамандурите.

Мишените бяха изрязани от картон и представляваха хора.

По тях щяха да стрелят и да хвърлят бомби шестте самолета от военновъздушните сили на Сан Лоренсо.

Всяка мишена представляваше карикатура на истински човек, като името на човека беше изписано отпред и отзад.

Запитах кой е нарисувал карикатурите и разбрах, че е д-р Вокс Хумана, свещеникът. Той стоеше до мен.

— Не знаех, че имате и талант да рисувате.

— Имам. Като младеж много се колебаех какъв да стана.

— Смятам, че сте направили правилен избор.

— Молих се небето да ме насочи.

— Насочило ви е, както виждам.

Х. Лоуи Кросби предаде бинокъла на жена си.

— Ей ти го и Хитлер — закудкудяка Хейзъл очарована.

— Ей ти го и Мусолини, и някакъв японец до него.

— Ами я виж стария кайзер Вилхелм с островърхата му шапка и всичко друго, както си му е редът — гукаше Хейзъл. — Него пък съвсем не очаквах да го видя.

— Ами Мао? Виждаш ли Мао?

— Ама и той ли? Това се казва изненада! Как пък са го измислили!

— Взели са на мушка всички врагове на свободата — декларира тържествено Х. Лоуи Кросби.