Кърт Вонегът
Котешка люлка (91)

91. Мона

Франк доведе Мона в бащината й пещера и ни остави сами.

Отначало беше трудно да заговорим. Стеснявах се.

Дрехата й бе прозирна. Дрехата й бе небесносиня. Много проста дреха, пристегната леко в кръста с изящна нишка. Всичко останало дооформяше самата Мона. Гърдите й бяха като нарове или каквото там се казва, но преди всичко бяха гърди на млада жена.

Краката й бяха боси, с изящен маникюр. Сандалите й бяха от тънки златни каишки.

— Добър ден — казах аз. Сърцето ми лудо биеше. Ушите ми бучаха.

— Грешката е невъзможна — увери ме тя.

Тогава не знаех, че когато се срещнат със стеснителен човек, всички бокононисти изричат тази фраза. Така че се хвърлих в пламенна дискусия по въпроса възможно ли е да се сгреши или не.

— Вие нямате представа колко грешки съм направил. Пред вас стои световният шампион по грешки — бъбрех аз, без да спра. — Знаете ли какво ми каза Франк току-що?

— За мен?

— За всичко, но специално за вас.

— Казал ти е, че можеш да ме имаш, ако искаш.

— Да.

— Истина е.

— Аз… аз… аз…

— Да?

— Просто не знам какво да кажа.

— Боко-мару ще ти помогне.

— Какво?

— Свали си обувките — заповяда тя. И свали сандалите си с изключително изящество.

Аз съм човек на живота и веднъж пресметнах, че съм притежавал петдесет и три жени. Мога да кажа, че съм виждал жени да се събличат по всички възможни начини.

Наблюдавал съм завесата да се спуска след всеки вариант на заключителната сцена.

Но единствената жена, която ме накара неволно да простена, само свали сандалите си.

Опитах се да развържа обувките си. Никой младоженец не е бил толкова несръчен. Едната обувка свалих, връзката на другата се затегна силно. Опитах се да развържа възела, но си счупих нокътя. Накрая свалих обувката, без да я развързвам.

Захвърлих чорапите.

Мона вече седеше на пода с протегнати крака, закръглените й ръце — зад гърба й, с глава, отметната назад, със затворени очи.

За първи път щях да направя моето първо… моето първо… първо, мили боже…

Боко-мару.