Кърт Вонегът
Котешка люлка (73)

73. Черна смърт

Когато се върнах в стаята си, видях, че Филип Касъл — който правеше мозайка и индекси за книгата си, а също така беше историк и хотелиер, и пикльо — поставяше руло тоалетна хартия в клозета.

— Много благодаря — казах аз.

— Моля, няма защо.

— Ето това е хотел на място. Колко собственици биха се заинтересували така отблизо дали е удобно на гостите им?

— Колко са хотелите само с по един гост?

— Имахте трима преди време.

— То беше щастливо време.

— Знаете ли, може би не е моя работа, но никак не мога да си обясня как така човек с вашите интереси и таланти може да се занимава с хотели.

Той сви вежди объркано.

— Сбърках с гостите си, така ли?

— Познавам няколко души от хотелиерската школа в Корнел и все си мисля, че другояче биха се отнесли към Кросби и жена му.

Касъл кимна смутено.

— Знам. Знам. — Той плесна ръце. — Да пукна, ако знам защо построих тоя хотел, предполагам има нещо общо с желанието ми да си запълня живота. Да върша нещо, за да не бъда самотен. — Касъл поклати глава. — Или трябваше да стана отшелник, или да построя хотел — средно положение нямаше.

— Не сте ли отраснали в болницата на баща си?

— Да, да. Мона и аз отраснахме там.

— Е, не изпитахте ли някакво желание да запълните живота си, както баща ви го е запълнил?

Младият Касъл се усмихна вяло и не ми отговори направо.

— Странен човек е баща ми. Мисля, че ще го харесате.

— И аз така предполагам. Не са много хората, които като него са лишени от егоизъм.

— Навремето — каза Касъл, — когато бях на петнайсет години, край острова мина гръцки кораб, който плуваше от Хонконг към Хавана, натоварен с плетени мебели. На кораба избухна бунт. Бунтовниците овладяха кораба, но не знаеха как да го управляват и се разбиха в скалите близо до замъка на „Папа“ Монсано. Издавиха се всички освен плъховете. Плъховете и плетените столове доплуваха до брега.

Той като че ли беше свършил разказа си, но аз не бях особено сигурен в това.

— Е, и?

— Така че някои от хората на острова се сдобиха безплатно с мебели, а други пипнаха бубонна чума. За десет дни в татковата болница умряха хиляда и четиристотин души. Виждали ли сте някога човек да умира от бубонна чума?

— Не съм имал това нещастие.

— Лимфните жлези в слабините и подмишниците се подуват и стават като грейпфрут.

— Мога да си представя.

— След като човек умре, тялото му почернява — нищо ново, в Сан Лоренсо по-черен не можеш да станеш. Когато чумата бушуваше, болницата „Дом на надеждата и милосърдието в джунглата“ приличаше на „Аушвиц“ или „Бухенвалд“. Труповете бяха толкова много, че трябваше да използваме булдозер, за да изтласкаме телата в общия гроб. Дни наред баща ми работи без сън, и не само без сън, но и без особен успех.

Зловещият разказ на Касъл бе прекъснат от телефонен звън.

— Я гледай ти — каза Касъл. — Не съм и знаел, че вече са включили телефоните.

Вдигнах слушалката.

— Моля?

На телефона бе генерал-лейтенант Франклин Хоуникър. Той се задъхваше, беше здравата изплашен.

— Слушайте! Трябва веднага да дойдете у дома! Трябва да говоря с вас! Може да се окаже много важно за вас!

— Не бихте ли ми подсказали поне какво е?

— Не по телефона, не по телефона. Елате вкъщи. Веднага елате. Моля ви!

— Добре.

— Не се шегувам. Това наистина е важно събитие в живота ви. Най-важното, по-важно от всички други — той затвори телефона.

— Каква е тая история? — запита Касъл.

— Понятие нямам. Франк Хоуникър иска да се срещне с мен незабавно.

— Да не се изпребиете да бързате сега. Починете си първо. Той е слабоумен.

— Каза, че било важно.

— Той ли ще ви каже кое е важно! От банан да направиш човек, пак ще бъде по-свестен от него.

— Добре де, поне си довършете разказа.

— Докъде бях стигнал?

— Чумата. Булдозерът, с който са заривали труповете.

— Да. Както и да е, една безсънна нощ стоях при татко, докато той работеше. Вършехме само едно: търсехме сред труповете останалите живи, претърсвахме легло след легло, но намирахме само трупове.

Тогава татко започна да се кикоти.

Не можеше да спре. Взе си джобното фенерче и излезе навън. И все още се кискаше. Светлината от фенерчето подскачаше върху планините от мъртви около болницата. Татко сложи ръката си върху челото ми и знаете ли какво великолепно нещо ми каза?

— Какво?

— Синко — каза баща ми, — един ден всичко това ще остане на теб.