Кен Фолет
Прагът на вечността (8)

7.

Джордж Джейкс беше в кисело настроение. Ръката продължаваше да го боли адски, макар да беше гипсирана и да се крепеше на провесена през врата му превръзка. Беше загубил желаната работа още преди да я получи; точно както Грег предсказа, правната кантора Фосет Реншоу беше оттеглила предложението си, след като името му се появи във вестниците като ранен участник в Похода на свободата. Сега Джордж не знаеше какво ще прави с остатъка от живота си.

Церемонията по завършването, наречена дипломиране, се провеждаше в Стария двор в Харвардския университет, затревена площ, обградена от червените тухлени университетски сгради. Членовете на настоятелството носеха цилиндри и фракове. Завършилите с отличие биваха представяни на британския външен министър, безбрадия благородник лорд Хоум, и на един от хората на Кенеди в Белия дом със странното име Макджордж Бънди. Въпреки настроението си, Джордж беше малко тъжен, задето напуска Харвард. Беше прекарал тук седем години, първо като студент, и после, докато учеше за степента по право. Беше се запознал с разни необикновени хора и се сприятели с неколцина. Взе всеки изпит, на който се яви. Излезе с много жени и преспа с три. Напи се веднъж и усещането, че не се владее, му беше противно.

Но днес беше прекалено гневен, та да се потопи в носталгия. След насилието на тълпата в Анистън очакваше твърд отговор от администрацията на Кенеди. Джак Кенеди се представяше пред американския народ като либерал и беше спечелил гласовете на чернокожите. Боби Кенеди беше главен прокурор, най-висшият правоприлагащ служител в страната. Джордж очакваше Боби високо и ясно да заяви, че в Алабама важи конституцията на Съединените щати, както и навсякъде другаде.

А Боби не го стори.

Никой не беше арестуван за нападението над участниците в Похода на свободата. Нито местната полиция, нито ФБР разследваха някое от многобройните извършени престъпления с насилие. В Америка през 1961 пред очите на полицията бели расисти можеха да нападат протестиращите за човешки права, да трошат костите им, да опитат да ги опекат живи — и да им се размине.

Джордж видя Мария Самърс за последен път в лекарския кабинет. Ранените участници в Похода бяха върнати от най-близката болница, но в крайна сметка се намериха хора, които бяха готови да ги лекуват. Джордж беше при една медицинска сестра, която се грижеше за счупената му ръка, когато Мария дойде да му каже, че има полет до Чикаго. Ако можеше, щеше да стане и да я прегърне. Но стана така, че тя го целуна по бузата и изчезна.

Джордж се питаше ще я види ли някога отново. „Мога да се влюбя дълбоко в нея“, рече си той. „Може би вече съм се влюбил“. През десетте дни непрестанни разговори той нито за миг не се бе отегчил: Мария беше умна поне колкото него, навярно повече. И макар да изглеждаше невинна, кадифените й кафяви очи го караха да си я представя на светлината на свещи.

Церемонията по дипломирането завърши в единадесет и половина. Студенти, родители и завършили започнаха да се оттеглят в сенките на високите брястове към официалните обеди, на които дипломиращите се щяха да получат степените си. Джордж потърси семейството си, но в началото не можа да го види.

Видя обаче Джоузеф Хюго.

Хюго беше сам, стоеше до бронзовия паметник на Джон Харвард и палеше една от дългите си цигари. В черната церемониална тога бялата му кожа изглеждаше още по-нездрава. Джордж стисна юмруци. Искаше да пребие от бой този плъх. Но лявата му ръка беше безполезна, пък и ако двамата с Хюго се сбиеха в Стария двор тъкмо днес имаше да патят. Можеха дори да загубят степените си. Джордж вече имаше достатъчно неприятности. Мъдро щеше да е да не обръща внимание на Хюго и да отмине.

Вместо това той каза:

— Хюго, лайно такова.

Хюго изглеждаше уплашен въпреки счупената ръка на Джордж. Беше със същия ръст и навярно също толкова силен, но Джордж разполагаше с предимството на гнева и Джоузеф беше наясно с това. Той погледна настрани и опита да се размине с Джордж, като промърмори:

— Не искам да разговарям с теб.

— Не съм изненадан — отвърна Джордж и застана на пътя му. — Ти гледаше как подивялата тълпа ме нападна. Онези разбойници счупиха проклетата ми ръка.

Хюго отстъпи.

— Нямаше работа в Алабама.

— А на теб не ти влизаше в работата да се правиш на активист за граждански права, докато през цялото време си шпионирал за другата страна. Кой ти плащаше, Ку-клукс-клан ли?

Хюго отбранително вирна брадичка и на Джордж му се прииска да го фрасне.

— Доброволно се съгласих да давам информация на ФБР — отговори Хюго.

— Значи си го направил безплатно! Не знам дали това е по-добре или е по-зле.

— Но повече няма да съм доброволец. Следващата седмица започвам работа в Бюрото — каза го с полузасрамения и полупредизвикателен тон на човек, който признава, че е член на някаква религиозна секта.

— Оказа се толкова добър доносник, че ти дадоха работа.

— Винаги съм искал да работя в правоприлагащите органи.

— Не това правеше в Анистън. Ти беше на страната на престъпниците там.

— Вие, хора, сте комунисти. Чувал съм ви да говорите за Карл Маркс.

— И за Хегел, и Волтер, и Ганди, и Иисус Христос. Стига бе, Хюго, даже ти не си толкова тъп.

— Мразя безредието.

И тъкмо това е проблемът, замисли се с горчивина Джордж. Хората мразеха безредието. Пресата обвини участниците в Похода, че са разпалили безредици, а не сегрегационистите с техните бейзболни бухалки и бомби. Полудя от безсилен гняв: никой в Америка ли не се замисляше кое е правилно?

От другата страна на моравата съгледа Верина Марканд, която му махаше. Внезапно изгуби интерес към Джоузеф Хюго.

Верина завършваше факултета по английски. В Харвард обаче имаше толкова малко цветнокожи, че всички се познаваха. А Верина беше толкова красива, че Джордж щеше да я забележи дори ако беше едно от хиляда цветнокожи момичета в университета. Имаше зелени очи и кожа с цвят на карамелен сладолед. Под тогата носеше къса зелена рокля, която разкриваше дългите й гладки крака. Накривила беше четвъртитата шапчица под сладък ъгъл. Верина беше динамит.

Хората говореха, че двамата с Джордж си прилягат, но те никога не бяха излизали. Когато Джордж нямаше връзка, тя беше ангажирана, и обратното. Сега беше прекалено късно.

Верина беше пламенна защитничка на гражданските права и щеше да работи за Мартин Лутър Кинг след завършването. Сега тя ентусиазирано каза:

— С вашия Поход на свободата вие наистина почнахте нещо!

Истина беше. След запалителните бомби в Анистън Джордж напусна Алабама със самолет и гипсирана ръка, но останалите продължиха предизвикателството. Десетима студенти от Нашвил взеха автобус до Бирмингам, където бяха арестувани. Нови участници в Похода замениха първата група. Имаше още насилия от страна на бели расисти. Участието в Похода на свободата се превърна в масово движение.

— Обаче си загубих работата — каза Джордж.

— Ела в Атланта и работи за Кинг — незабавно отвърна Верина.

Джордж се изуми.

— Той ли ти каза да ме питаш?

— Не, но на него му трябва адвокат, а никой от кандидатите не е и наполовина толкова умен, колкото си ти.

Джордж беше заинтригуван. Почти се беше влюбил в Мария Самърс, но щеше да направи добре, ако я забрави: навярно никога нямаше да я види отново. Чудеше се дали Верина би излязла с него, ако и двамата работеха за Кинг.

— Това е идея — отговори Джордж. Но трябваше да си помисли.

Смени темата.

— Родителите ти тук ли са днес?

— Разбира се, ела да се запознаеш с тях.

Родителите на Верина бяха знаменитости и поддържаха Кенеди. Джордж се надяваше сега да критикуват президента за слабата му реакция на насилието на сегрегационистите. Навярно Джордж и Верина можеха да ги убедят да направят публично изявление. Това доста би облекчило болката в ръката му.

Тръгна през моравата редом с Верина.

— Мамо, татко, това е моят приятел Джордж Джейкс — каза тя.

Родителите й се оказаха висок добре облечен чернокож мъж и бяла жена с руси коси в сложна прическа. Джордж беше виждал фотографиите им много пъти: те бяха прочута смесена двойка. Пърси Марканд беше „негърският Бинг Кросби“, филмова звезда и изпълнител на сладникави песни. Бейб Лий беше театрална актриса, чийто специалитет бяха ролите на страстни жени.

Пърси заговори с топъл баритонов глас, познат от десетки хитове:

— Господин Джейкс, долу в Алабама Вие понесохте да Ви счупят ръката заради всички нас. За мен е чест да Ви поздравя.

— Благодаря, сър, но моля да ме наричате Джордж.

Бейб Лий го улови за ръката и се взря в очите му, като че искаше да се омъжи за него.

— Толкова сме ти признателни, Джордж. И толкова се гордеем.

Маниерът й беше толкова съблазнителен, че Джордж неловко погледна съпруга й с мисълта, че той може да се е ядосал, но нито Пърси, нито Верина реагираха по някакъв начин и Джордж се запита дали Бейб Лий не се държи така с всички мъже.

Когато смогна да се освободи от нея, Джордж се обърна към Пърси:

— Знам, че участвахте в предизборната кампания на Кенеди миналата година. Сега не сте ли ядосани от политиката му по гражданските права?

— Всички ние сме разочаровани — отговори Пърси.

Верина се намеси:

— Така си и мислех! Боби Кенеди помоли участниците в Похода да дадат малко почивка. Можете ли да си представите? Разбира се, КОРА отказаха. Америка се управлява от законите, не от тълпите!

— Това трябваше да се изтъкне от главния прокурор — каза Джордж.

Пърси кимна, необезпокоен от атаката на двамата.

— Чувам, че администрацията е сключила сделка с южните щати — каза той. Джордж наостри уши: това го нямаше във вестниците. — Щатските губернатори са се съгласили да удържат тълпите, а братята Кенеди искат тъкмо това.

Джордж знаеше, че в политиката никой не дава нещо срещу нищо.

— И какво поискаха в замяна?

— Главният прокурор ще си затвори очите за незаконния арест на участниците в Похода на свободата.

Верина беше възмутена и се подразни от баща си.

— Иска ми се да ми беше казал това по-рано, татко — остро се намеси тя.

— Знаех, че ще се ядосаш, миличка.

Лицето на Верина потъмня от снизходителното му отношение и тя отмести поглед.

Джордж се съсредоточи върху най-важния въпрос.

— Ще протестирате ли публично, господин Марканд?

— Мислил съм за това. Но не смятам, че би имало голям ефект.

— Може да настрои чернокожите гласоподаватели срещу Кенеди през 1964.

— Сигурни ли сме, че искаме да направим това? По-зле ще сме с някой като Дик Никсън в Белия дом.

— Какво можем да направим тогава? — раздразнено попита Верина.

— Случилото се в Юга през последния месец доказа вън от всякакво съмнение, че законът, такъв какъвто е, е твърде слаб. Трябва ни нов закон за гражданските права.

— Амин — отвърна Джордж.

Пърси продължи:

— Може да помогна това да стане. Тъкмо сега разполагам с известно влияние в Белия дом. Ако критикувам братята Кенеди, няма да имам никакво влияние.

Джордж вярваше, че Пърси трябва да говори. Верина изрази на глас същата мисъл.

— Длъжен си да кажеш каквото е правилно. Америка е пълна с благоразумни хора. Така се забъркахме в това.

Майка й се обиди:

— Татко ти е известен с това, че казва каквото е правилно — раздразнително рече тя. — Той залага главата си отново и отново.

Джордж разбра, че Пърси няма да бъде разубеден. Но навярно беше прав. Нов закон за гражданските права, по силата на който няма да е възможно южните щати да потискат негрите, може би беше единственото истинско решение.

— По-добре да намеря нашите — каза той. — За мен беше чест да се запозная и с двама ви.

— Помисли си за работата при Мартин — провикна се Верина подире му, докато той се отдалечаваше.

Джордж отиде в парка, където щяха да се раздават дипломите по право. Беше издигната временна сцена и под шатри бяха наредени сгъваеми маси за обяда след това. Намери родителите си веднага.

Майка му беше с нова жълта рокля. Трябва да беше спестявала за нея: тя беше горда и не позволяваше на Пешкови да купуват неща за нея, а само за Джордж. Огледа го от глава до пети в академичната тога и четвъртитата шапка.

— Това е най-гордият ден в живота ми — каза тя. После, за изумление на Джордж, избухна в сълзи.

Той беше изненадан. Това не беше обичайно. Джаки беше прекарала последните двадесет и пет години, отказвайки да покаже слабост. Прегърна я.

— Такъв късметлия съм, че те имам, мамо.

Нежно се освободи от прегръдката и попи сълзите й с чиста бяла носна кърпичка. После се обърна към баща си. Като повечето завършили Харвард, Грег носеше сламена шапка и на панделката й беше отпечатана годината на завършването — в неговия случай, 1942.

— Поздравления, момчето ми — каза той и стисна ръката му. Е, той е тук, рече си Джордж, което е нещо.

След миг се появиха бабата и дядото на Джордж. И двамата бяха руски имигранти. Дядо му Лев Пешков беше започнал като управител на барове и нощни клубове в Бъфало, а сега притежаваше студио в Холивуд. Дядо открай време си беше конте и днес беше облечен в бял костюм. Джордж не знаеше какво да мисли за него. Хората говореха, че Лев е безмилостен бизнесмен и не уважава твърде закона. От друга страна, той беше мил с чернокожия си внук, отпускаше му щедра издръжка и плащаше образованието му.

Сега го улови за ръката и му рече доверително:

— Имам един съвет за теб в правната ти кариера. Не представлявай престъпници.

— Защо не?

— Защото губят — ухили се дядо.

Широко се вярваше, че самият Лев Пешков е престъпник, че е бил контрабандист на алкохол по време на Сухия режим.

— Всички престъпници ли губят? — попита Джордж.

— Онези, които са заловени. На останалите не им трябват адвокати — Лев се разсмя от сърце.

Бабата на Джордж, Марга, го разцелува топло.

— Не слушай дядо си — рече тя.

— Трябва да го слушам — отговори Джордж. — Нали той плати образованието ми.

Лев го посочи с пръст.

— Радвам се, че не си забравил това.

Марга не му обърна внимание.

— Само се виж — каза тя на Джордж с изпълнен с обич глас. — Такъв хубавец, а вече и адвокат!

Джордж беше единственият внук на Марга и тя душа даваше за него. Сигурно щеше да му пъхне в джоба петдесетачка преди края на следобеда.

Марга беше певица в нощен клуб и на шестдесет и пет години все още се носеше, сякаш излиза на сцената, в тясна рокля. Черната й коса навярно беше вече боядисана в този цвят. Носеше повече бижута, отколкото беше прието за събитие на открито, Джордж знаеше това; но предполагаше, че бидейки любовница, а не съпруга, тя изпитва потребност да показва положение.

Марга беше любовница на Лев от почти петдесет години. Грег беше единственото им дете.

Лев имаше и съпруга, Олга, в Бъфало, и дъщеря Дейзи, която беше омъжена за англичанин и живееше в Лондон. Затова Джордж имаше английски братовчеди, които не познаваше — предполагаше, че са бели.

Марга разцелува Джаки и Джордж забеляза, че хората наоколо ги гледат изненадано и неодобрително. Дори в либералния Харвард беше необичайно да се види бял човек да прегръща негър. Но семейството на Джордж винаги привличаше погледите в редките случаи, когато всички се появяваха публично. Дори на места, където всички раси се приемаха, едно смесено семейство все още можеше да събуди латентните предразсъдъци на белите. Знаеше, че до края на деня ще чуе някой да промърморва „мелез“. Щеше да пренебрегне обидата. Неговите чернокожи баба и дядо отдавна бяха починали и това беше цялото му семейство. Да има тези четирима души, които щяха да се пръснат от гордост на церемонията по завършването му, си заслужаваше всяка цена.

— Вчера говорих със стария Реншоу — каза Грег. — Придумах го да поднови предложението за работа във Фосет Реншоу.

— О, това е чудесно! — възкликна Марга. — Джордж, ти все пак ще станеш вашингтонски адвокат!

Джаки дари Грег с една от редките си усмивки.

— Благодаря ти, Грег.

Той вдигна предупредително пръст:

— Има условия.

— О, Джордж ще се съгласи с всичко разумно — подхвърли Марга. — Това е такава прекрасна възможност за него.

Джордж знаеше, че тя има предвид за черно момче, но не възрази. При всички положения, Марга беше права.

— Какви са условията? — предпазливо попита той.

— Нищо, което да не се отнася до всеки адвокат в света — отговори Джордж. — Трябва да внимаваш да не се забъркваш в неприятности, това е всичко. Един адвокат не може да е от погрешната страна на закона.

Джордж беше подозрителен.

— Да не се забърквам в неприятности?

— Просто не участвай повече в никакви протестни движения, маршове, демонстрации, и тем подобни. И без това в първата ти година като младши партньор няма да имаш време за такива работи.

Предложението разгневи Джордж.

— Значи ще започна кариерата си като обещая никога да не правя нищо за каузата на свободата.

— Не гледай на нещата по този начин — отговори баща му.

Джордж преглътна гневния си отговор. Знаеше, че семейството му иска само най-доброто за него. Като се постара да говори безизразно, той попита:

— Как би трябвало да гледам на това?

— Ролята ти в движението за граждански права няма да е на войник от предната линия, това е всичко. Бъди поддръжник. Пращай веднъж годишно чек на НАНЦ — Националната асоциация за напредък на цветнокожите беше най-старата и най-консервативната от групите за граждански права: те се противопоставяха на Походите на свободата като твърде провокативни. — Просто не вдигай глава. Нека някой друг пътува с автобусите.

— Може да има и друг начин — отговори Джордж.

— Какъв?

— Бих могъл да работя за Мартин Лутър Кинг.

— Той предложил ли ти е работа?

— Разговаряха с мен.

— Колко ще ти плаща?

— Предполагам, че не много.

— Не си мисли, че можеш да откажеш една съвсем прилична работа и после да дойдеш при мен за издръжка — намеси се Лев.

— Добре, дядо — отговори Джордж, макар тъкмо това да си мислеше. — Но вярвам, че тъй или инак ще приема работата.

Майка му се включи в спора.

— О, Джордж, недей — рече тя. Щеше да каже още нещо, но завършващите студенти бяха поканени да се наредят да получат дипломите си. — Върви. После ще поговорим повече.

Джордж остави семейството си и намери мястото си на опашката. Церемонията започна и той бавно се придвижи напред. Спомни си работата за Фосет Реншоу миналото лято. Господин Реншоу се имаше за либерален герой, задето нае чернокож помощник. Но Джордж получаваше унизително лесна работа дори като за стажант. Беше търпелив и търсеше възможност и такава се появи. Направи едно юридическо проучване, което помогна на фирмата да спечели дело, и оттам му предложиха работа, след като завърши.

Често му се случваха такива неща. Светът си мислеше, че един студент в Харвард трябва да е умен и способен, освен ако не е черен. В този случай всички залози бяха против него. Цял живот Джордж трябваше да доказва, че не е идиот. Това го изпълваше с негодувание. Надяваше се, ако някога има деца, те да пораснат в различен свят.

Дойде неговият ред да се изправи на сцената. Докато се изкачваше по няколкото стъпала, с изумление чу освиркване.

Освиркването беше харвардска традиция и обикновено се ползваше против професори, чиито лекции бяха слаби или се държаха грубо със студентите. Джордж така се ужаси, че спря на стъпалата и погледна назад. Видя Джоузеф Хюго. Хюго не беше единствен — освиркването беше твърде силно, но Джордж знаеше, че той го е организирал.

Почувства се ненавиждан. Беше твърде унизен да застане на сцената. Стоеше като замръзнал на стъпалата и кръвта нахлу в лицето му.

После някой започна да ръкопляска. Джордж погледна над редиците седалки и видя как един професор се изправя. Беше Мърв Уест, един от по-младите преподаватели. И други се присъединиха към аплодисментите и бързо заглушиха освиркването. Още няколко души се изправиха. Джордж предполагаше, че дори онези, които не го познават, са се досетили кой е по гипса на ръката му.

Възвърна куража си и пристъпи на сцената. Когато получи дипломата, се надигнаха одобрителни викове. Джордж бавно се обърна с лице към публиката и поблагодари със скромно навеждане на глава. После слезе.

Когато се присъедини към останалите студенти, сърцето му блъскаше. Няколко души мълчаливо му стиснаха ръката. Той беше ужасен от освиркването и в същото време въодушевен от аплодисментите. Забеляза, че се поти и изтри лице с носната си кърпичка. Какво изпитание.

Изгледа остатъка от церемонията като замаян, доволен, че има време да се възстанови. Когато шокът от освиркването отмина, успя да разбере, че е било дело на Хюго и още шепа десни откачалки, а всички останали от либералния Харвард го бяха аплодирали.

„Би трябвало да се чувствам горд“, каза си той.

Студентите се върнаха при семействата си за обяд. Майката на Джордж го прегърна.

— Приветстваха те — каза тя.

— Да — рече Грег. — Макар за миг да изглеждаше, че ще има нещо друго.

Джордж умолително разпери ръце.

— Как бих могъл да не участвам в тази борба? Наистина искам работата във Фосет Реншоу и искам да доставя удоволствие на семейството, което ме подкрепяше през всичките години, докато учех — но това не е всичко. А ако имам деца?

— Би било чудесно! — подхвърли Марга.

— Но, бабо, моите деца ще са цветнокожи. В какъв свят ще растат? Втора класа американци ли ще бъдат?

Разговорът беше прекъснат от Мърв Уест, който разтърси ръката на Джордж и го поздрави с дипломирането. Професор Уест беше малко зле облечен с костюм от туид и яка с копченца.

— Благодаря Ви, че започнахте ръкоплясканията, професоре — каза Джордж.

— Не ми благодарете, Вие ги заслужихте.

Джордж представи семейството си.

— Тъкмо разговаряхме за моето бъдеще.

— Надявам се да не сте взели окончателни решения.

Любопитството на Джордж се изостри. Какво ли означаваше това?

— Още не. Защо?

— Разговарях с главния прокурор, Боби Кенеди — харвардски възпитаник, както знаете.

— Казахте му, надявам се, че начинът, по който се справи със случилото се в Алабама, е позор за нацията.

Уест се усмихна със съжаление.

— Не и с тези думи, не съвсем. Но двамата се съгласихме, че отговорът на администрацията беше неадекватен.

— Напълно. Не мога да си представя, че той… — Джордж млъкна, поразен от една мисъл. — Какво общо има това с решенията за моето бъдеще?

— Боби е решил да наеме млад черен адвокат, за да придаде на екипа на главния прокурор негърска перспектива към гражданските права. И ме попита мога ли да препоръчам някого.

За миг Джордж се вцепени.

— Да не би да казвате, че…

Уест предупредително вдигна ръка.

— Не Ви предлагам работата. Единствено Боби може да направи това. Но мога да Ви уредя интервю… ако искате.

— Джордж! Работа за Боби Кенеди! Би било фантастично! — възкликна Джаки.

— Майко, Кенеди ни разочароваха толкова много.

— Тогава работи за Боби и промени нещата!

Джордж се подвоуми. Огледа нетърпеливите лица наоколо: майка му, баща му, баба му, дядо му, после пак майка му.

— Може би ще го направя — каза най-сетне той.