Кен Фолет
Прагът на вечността (25)

24.

Таня Дворкина отново беше в Москва, но Василий Енков — не.

След като двамата бяха арестувани на поетическото четене на площад „Маяковски“, Василий беше обвинен в „антисъветска дейност и пропаганда“ и беше осъден на две години в трудов лагер в Сибир. Таня се чувстваше виновна: тя беше съучастница на Василий в престъплението, обаче й се размина.

Предполагаше, че Василий е бил бит и разпитван. Но тя все още беше свободна и работеше като журналистка, следователно той не я беше издал. Навярно беше отказал да говори. А по-вероятно беше да е назовал някакви смислено звучащи измислени помощници и от КГБ да бяха решили, че просто е трудно да ги издирят.

До лятото на 1963 Василий беше излежал присъдата си. Ако беше жив — ако беше оцелял от студа, глада и болестите, които убиваха толкова затворници в трудовите лагери — вече трябваше да е свободен. Страшното беше, че още не се беше появил.

На затворниците обикновено се разрешаваше да изпращат и да получават по едно изрядно цензурирано писмо месечно. Ала Василий не можеше да пише на Таня, за да не я издаде на КГБ. Затова тя не знаеше нищо. Без съмнение същото се отнасяше и до повечето от неговите приятели. Навярно беше писал на майка си в Ленинград. Таня никога не я беше виждала — връзката й с Василий беше тайна дори от майка му.

Василий беше най-близкият приятел на Таня. Тя лежеше будна нощем и се тревожеше за него. Болен ли беше, или мъртъв? Може да беше обвинен в друго престъпление и това да беше удължило присъдата му. Таня се измъчваше от несигурността. Главата я болеше от това.

Един следобед рискува и спомена Василий пред началника си Даниил Антонов. Редакционният отдел на ТАСС беше огромен и шумен — журналистите тракаха на машините, говореха по телефона, четяха вестници и влизаха и излизаха от справочната библиотека. Ако говореше тихо, нямаше кой да я чуе.

— Какво все пак стана с Устин Бодян? — попита тя за начало. Отношението към Бодян, оперния певец дисидент, беше тема на броя на Несъгласие, който Василий раздаваше, когато го арестуваха. Написан беше от Таня.

— Бодян умря от пневмония — отговори Даниил.

Таня знаеше. Преструваше се на неосведомена, за да завърти разговора към Василий.

— Тогава с мен арестуваха и един писател, Василий Енков — рече тя умислено. — Някаква представа какво е станало с него?

— Сценаристът. Получи две години.

— Значи трябва вече да е освободен.

— Може. Не съм чул. Няма да получи старата си работа, затова не знам къде би отишъл.

В Москва, Таня беше убедена. Но сви рамене в престорено безразличие и се върна да пише статия за някаква жена зидарка.

Беше направила дискретни запитвания сред хора, които щяха да знаят, ако Василий се е върнал. Отговорът винаги беше един и същ: никой не беше чул нищо.

И тогава, в същия следобед, Таня получи вест.

Когато излизаше от сградата на ТАСС в края на работния ден, я пресрещна някакъв непознат.

— Таня Дворкина? — попита някой. Тя се обърна и видя блед слаб човек с мръсни дрехи.

— Да? — отговори тя леко притеснено. Нямаше представа какво би искал от нея такъв човек.

— Василий Енков ми спаси живота — рече той.

Толкова беше неочаквано, че за миг Таня не знаеше как да отговори. В ума й се гонеха твърде много въпроси. Откъде познавате Василий? Къде и кога е спасил живота Ви? Защо дойдохте при мен?

Човекът тикна в ръката й мърляв плик с големината на лист хартия, после се обърна.

На Таня й трябваше миг, за да се съвземе. Най-сетне осъзна, че има един въпрос, който е по-важен от всички останали. Докато непознатият още можеше да я чуе, тя попита:

— Василий жив ли е?

Онзи спря и погледна назад. Мълчанието му всели страх в сърцето на Таня.

— Да — рече тогава той и Таня усети как внезапно й олеква.

Мъжът си тръгна.

— Чакайте! — викна Таня, но той ускори крачка, свърна зад един ъгъл и се изгуби от поглед.

Пликът не беше запечатан. Таня погледна вътре. Видя няколко листа, изписани на ръка. Разпозна почерка на Василий. Издърпа ги до половина. На първия имаше заглавие:

ИЗМРЪЗВАНЕ

ОТ ИВАН КУЗНЕЦОВ

Тикна листовете обратно в плика и се отправи към спирката на автобуса. Усещаше се едновременно уплашена и развълнувана. „Иван Кузнецов“ беше явен псевдоним, най-обикновеното възможно име, като Ханс Шмит на немски или Жан Льофевр на френски. Василий беше написал нещо, статия или разказ. Нямаше търпение да го прочете, ала в същото време трябваше да потиска порива да го изхвърли като нещо заразно, понеже със сигурност беше подривно.

Замисли се за човека, който й го беше дал. Беше зле облечен, полумъртъв от глад, с непрестанно боязлив поглед: досущ като човек, наскоро освободен от затвора, каза си тя. Изглеждаше щастлив да се отърве от плика и не искаше да й каже повече, отколкото се налагаше. Но поне беше обяснил защо е приел опасната задача. Плащаше дълг. „Василий Енков ми спаси живота“, рече той. Таня пак се запита как.

Слезе от автобуса и се отправи към Правителствения дом. След като се върна от Куба, тя пак заживя в апартамента на майка си. Нямаше причина да взима собствено жилище, пък и ако вземеше, то далеч нямаше да е толкова луксозно.

Поприказва си малко с Аня, после отиде в своята стая и седна на леглото да прочете написаното от Василий.

Почеркът му беше променен. Буквите бяха по-малки, камшичетата бяха по-къси, а опашчиците с по-малко замах. Таня се запита дали това говори за промяна в характера или просто за недостатъчно хартия.

Започна да чете.

Йосиф Иванович Маслов, известен като Сосо, много се зарадва, когато храната пристигна развалена.

Обикновено пазачите крадяха повечето от дажбите и ги продаваха. Затворниците бяха оставени на гола овесена каша сутрин и чорба от ряпа вечер. Храната рядко се разваляше в Сибир, където средната температура обикновено беше под нулата — но комунизмът правеше чудеса. Затова колчем се случеше месото да гъмжи от червеи, а мазнината да е гранясала, готвачът хвърляше всичко в казана и затворниците се радваха. Сосо нагъваше каша със смрадлива мас и копнееше за още.

На Таня й призля, но трябваше да продължи.

Всяка следваща страница я впечатляваше повече от предишната. Разказваше се за необикновената връзка между двама затворници, единия интелектуалец дисидент, а другия — неук престъпник. Стилът на Василий беше прост и прям, забележително въздействащ. Лагерният живот беше описан с жесток ярък език. Но тук имаше повече от описание. Навярно заради опита си в радиотеатъра Василий знаеше как да подкара разказа и Таня установи, че не губи интерес нито за миг.

Измисленият лагер беше разположен в гора от сибирска лиственица, работата беше дърводобив. Нямаше правила за безопасност, нямаше защитно облекло или техника и затова често ставаха злополуки. Таня забеляза един епизод, в който престъпникът срязва артерия в ръката си с трион, а интелектуалецът го спасява като прави турникет. Така ли Василий беше спасил живота на пратеника, който донесе ръкописа от Сибир в Москва?

Таня прочете разказа два пъти. Едва ли не разговаряше с Василий — начинът на изразяване й беше познат от стотици разговори и спорове, разпознаваше нещата, които му се струваха смешни, драматични или иронични. Той толкова й липсваше, че сърцето я заболя.

Вече знаеше, че Василий е жив, и трябваше да открие защо не се е върнал в Москва. В разказа нямаше следа. Но Таня познаваше човек, който можеше да открие почти всичко: брат й.

Прибра ръкописа в чекмеджето на нощната масичка. Излезе от стаята и каза на майка си:

— Трябва да се видя с Димка. Няма да се бавя.

Слезе с асансьора до етажа, където живееше брат й.

Отвори й жена му Нина, бременна в деветия месец.

— Добре изглеждаш! — каза Таня.

Излъга. Нина отдавна беше минала етапа, в който хората казват, че бременната жена „цъфти“. Беше огромна, гърдите й висяха, коремът й беше изопнат. Светлата й кожа беше бледа под луничките, а червеникавокестенявата й коса беше мазна. Изглеждаше по-стара от двадесет и девет години.

— Влизай — уморено рече тя.

Димка гледаше новините. Изключи телевизора, целуна Таня и й предложи бира.

Тук беше и Маша, майката на Нина, пристигнала с влак от Перм да помага на дъщеря си с бебето. Маша беше дребна, преждевременно сбръчкана селянка, облечена изцяло в черно. Тя видимо се гордееше с погражданената си дъщеря и нейния богаташки апартамент. Когато за пръв път видя Маша, Таня се изненада. Преди това беше останала с влечението, че е учителка, но се оказа, че просто е била чистачка в селско училище. Нина се беше преструвала, че родителите й са с по-високо положение — според Таня това се правеше толкова често, че беше почти повсеместно.

Разговаряха за бременността на Нина. Таня се питаше как може да хване Димка насаме. Нямаше как да говори за Василий пред Нина или майка й. Тя инстинктивно нямаше вяра на снаха си.

Гузно се чудеше на силните си чувства. Реши, че е заради бременността. Нина не беше интелектуалка, но беше умна — не беше жена, която да забременее по случайност. Таня таеше подозрението, че Нина е подлъгала брат й да се ожени за нея, но никога не го изразяваше гласно. Тя знаеше, че брат й е изтънчен и умен за почти всичко; беше наивен и романтичен само по отношение на жените. Защо на Нина й се беше приискало да го пипне? Защото Дворкини бяха елитно семейство, а тя беше амбициозна?

„Не бъди такава кучка“, каза си Таня.

След половин час празни приказки, тя стана да си върви.

Нямаше нищо свръхестествено във връзката на близнаците, но се познаваха толкова добре, че обикновено всеки можеше да се досети какво мисли другият. Димка разбираше, че Таня не е дошла да обсъжда бременността на Нина. И той стана.

— Трябва да изхвърля боклука. Таня, би ли ми помогнала?

Слязоха с асансьора, всеки понесъл по една кофа. Когато излязоха навън, зад сградата, където нямаше никой, Димка попита:

— Какво има?

— Присъдата на Василий Енков изтече, а той не се е върнал в Москва.

Лицето на Димка стана строго. Таня знаеше, че той я обича, но не е съгласен с политическите й възгледи.

— Енков направи всичко по силите си да отслаби правителството, за което работя. Защо да ме е грижа какво става с него?

— Защото също като теб той вярва в свободата и справедливостта.

— Този род подривна дейност само дава на твърдолинейните оправдание да се противят на реформите.

Таня знаеше, че сега защитава себе си, както и Василий.

— Ако не бяха хората като Василий, твърдолинейните щяха да казват, че всичко е наред и нямаше да съществува натиск за промяна. Как щеше например някой да разбере, че убиха Устин Бодян?

— Бодян умря от пневмония.

— Димка, това не е достойно за теб. Той умря от липса на грижи, знаеш.

— Вярно — Димка поомекна и попита по-тихо — Влюбена ли си във Василий Енков?

— Не. Харесвам го. Той е забавен, умен и смел. Но е от онези мъже, на които им трябват множество млади момичета.

— Бил е такъв. В лагера няма момичета.

— Както и да е. Той ми е приятел, а присъдата му е изтекла.

— Светът е пълен с несправедливост.

— Искам да знам какво е станало с него, а ти можеш да провериш заради мен. Ако искаш.

Димка въздъхна.

— А моята кариера? В Кремъл съчувствието към несправедливо наказаните дисиденти не се смята достойно за възхищение.

Таня се обнадежди. Димка отслабваше.

— Моля те. Това значи много за мен.

— Не мога да обещая нищо.

— Просто се постарай.

— Добре.

Таня беше обзета от благодарност и го целуна по бузата.

— Ти си добър брат. Благодаря ти.

* * *

Както за ескимосите се казва, че имат многобройни думи за снега, така и московчани имат много думи за черния пазар. Всичко извън най-необходимото трябваше да се купува „вляво“. Много такива покупки бяха направо криминални — намираш човек, който нелегално е внесъл джинси от Запада, и му плащаш огромна цена. Други бяха нито законни, нито незаконни. За да купи човек радио или килим, трябваше да се запише в списък на чакащи. Но можеше да прескочи до челото на списъка „чрез дърпане“, тоест защото има влиянието и властта да върне услугата, или „чрез приятели“ — като има роднина или приятел в положение да подправи списъка. Прескачането на реда беше толкова разпространено, че според повечето московчани никой никога не стигаше в началото на списъка с чакане.

Един ден Наталия Смотрова помоли Димка да я придружи, за да купи нещо на черния пазар.

— По принцип моля Ник — каза тя. Николай беше съпругът й. — Но това е подарък за рождения му ден и искам да е изненада.

Димка знаеше малко за живота на Наталия извън Кремъл. Беше омъжена и нямаше деца. Общо взето, само това знаеше. Кремълските апаратчици бяха част от съветския елит, но Мерцедесът на Наталия и вносният й парфюм говореха за друг източник на привилегии и пари. Но и да имаше някой Николай Смотров в горните етажи на комунистическата йерархия, Димка не го беше чувал никога.

— Какво ще му подариш?

— Магнетофон. Иска Грундиг. Това е немска марка.

Само на черния пазар беше възможно съветски гражданин да си купи немски магнетофон. Димка се чудеше как Наталия може да си позволи толкова скъп подарък.

— И къде ще намериш?

— На Централния пазар има един човек, казва се Макс.

Този пазар, на „Садовая Самотеочная“, беше законна алтернатива на държавните магазини. Тук на по-високи цени се продаваха продукти от частни градини. Вместо дълги опашки и грозни витрини, тук имаше планини пъстроцветни зеленчуци — за онези, които можеха да си ги позволят. А продажбата на законната продукция прикриваше още по-изгодната нелегална търговия на много от сергиите.

Димка разбираше защо Наталия иска компания. Някои от хората, които вършеха тази работа, бяха разбойници и жените имаха основание за притеснения.

Димка се надяваше това да е единственият й мотив. Не искаше да се поддава на изкушения. Чувстваше се близък с Нина точно сега, когато времето й наближаваше. Не бяха правили секс от два месеца, което го правеше по-податлив на чара на Наталия. Но това бледнееше пред драмата на бременността. Последното, което Димка искаше, беше флирт с Наталия. Но не можеше да й откаже тази проста услуга.

Излязоха в обедната почивка. Наталия откара Димка до пазара със стария си Мерцедес. Въпреки възрастта колата беше бърза и удобна. Той се чудеше откъде ли намира резервни части.

Пътем тя го попита за Нина.

— Бебето ще се роди всеки момент — отговори Димка.

— Кажи ми, ако ти трябват неща за него. Сестрата на Ник има тригодишно дете, на което вече не му трябват шишета за мляко и тем подобни.

Димка се изненада. Бебешките шишета бяха лукс, по-голяма рядкост и от грамофоните.

— Благодаря ти. Ще ти кажа.

Паркираха и минаха през пазара до един магазин за употребявани мебели. Това беше полулегална търговия. Беше разрешено хората да продават собствените си вещи, но препродажбата беше незаконна, което правеше търговията тромава и неефективна. За Димка трудностите по налагането на такива комунистически правила показваха практическата необходимост от много капиталистически дейности, следователно — от либерализация.

Макс беше тридесетинагодишен дебелак, облечен в джинси и бяла тениска. Седеше на чамова кухненска маса, пиеше чай и пушеше. Обграден беше от евтини употребявани дивани, шкафове и кревати, повечето стари и повредени.

— Какво търсите? — тросна се той.

— Говорих с Вас миналата сряда за магнетофон Грундиг. Казахте да дойда пак след една седмица.

— Трудно се сдобива човек с магнетофон — отвърна онзи.

Димка се намеси.

— Не дрънкай, Макс — рече той със също толкова остър и пренебрежителен глас. — Имаш ли, или нямаш?

Хора като Макс смятаха простите отговори на простите въпроси за проява на слабост.

— Трябва да платите в долари.

— Съгласих се с цената — каза Наталия. — Донесох точно толкова. Не повече.

— Покажи парите.

Наталия извади пачка долари от джоба на роклята си.

Макс протегна ръка.

Димка хвана китката на Наталия, за да й попречи да даде парите без време.

— Къде е магнетофонът? — попита той.

— Йосиф! — провикна се Макс през рамо.

Някой се размърда в задната стаичка.

— Да?

— Магнетофон.

— Да.

Йосиф излезе, понесъл обикновен кашон. Беше по-млад, може би на деветнадесет, и от устните му висеше цигара. Беше дребен, но мускулест. Остави кашона на масата.

— Тежи — рече той. — Имате ли кола?

— Зад ъгъла.

Наталия преброи парите.

— Струваше ми повече, отколкото очаквах — каза Макс.

— Нямам повече пари — отвърна Наталия.

Макс взе парите и ги преброи.

— Добре де — презрително рече той. — Твой е. — Стана и натъпка парите в джоба на джинсите си. — Йосиф ще го отнесе до колата ти.

Той влезе в задната стаичка.

Йосиф хвана кашона, за да го вдигне.

— Чакай малко — каза Димка.

— Какво? Нямам време за губене.

— Отвори кашона.

Йосиф вдигна кашона, без да обръща внимание на Димка, но той сложи длан отгоре и се опря върху него. Йосиф не можа да го повдигне. Изгледа Димка с изпепеляващ бяс и той за миг се зачуди дали няма да се стигне до насилие. После Йосиф отстъпи.

— Отвори си го сам.

Капакът беше закопчан с телбод и залепен. Димка и Наталия го отвориха с труд. Вътре имаше магнетофон. Марката беше Меджик Тоун.

— Не е Грундиг — отбеляза Наталия.

— Тези са по-добри, с по-хубав звук — възрази Йосиф.

— Платих за Грундиг — напомни тя. — Това тук е евтина японска имитация.

— Напоследък няма как да се сдобие човек с Грундиг.

— Тогава ще си взема парите.

— Не можеш, щом си отворила кашона.

— Преди да го отворим, не знаехме, че опитвате да ни преметнете.

— Никой не те е метнал. Ти искаше магнетофон.

— Майната ти — рече Димка и се отправи към вратата на задната стаичка.

— Не можеш да влизаш там! — викна Йосиф.

Димка не му обърна внимание и влезе. Стаята беше пълна с кашони. Някои бяха отворени и вътре се виждаха телевизори, магнетофони и радиоприемници, все вносни. Но Макс го нямаше. Димка видя задна врата.

Върна се отпред.

— Макс е избягал с парите ти — каза той на Наталия.

— Той е зает човек. Има много клиенти — заобяснява Йосиф.

— Не ставай глупав — каза му Димка. — Макс е крадец, крадец си и ти.

Йосиф тикна показалец в лицето му.

— Не ме наричай глупак — заплашително произнесе той.

— Върни й парите, преди да те сполетят истински неприятности.

— Какво? Милицията ли ще викнеш? — ухили се Йосиф.

Не можеха да направят това. Участваха в незаконна сделка. А и милиционерите по-скоро щяха да арестуват Димка и Наталия, но не и Йосиф и Макс, които несъмнено плащаха подкупи, за да си опазят търговията.

— Нищо не можем да направим — каза Наталия. — Да вървим.

— Вземете си магнетофона — каза Йосиф.

— Не, благодаря. Не е какъвто поисках — отвърна Наталия и се отправи към вратата.

— Ще се върнем за парите — каза Димка.

— Какво ще направите? — разсмя се Йосиф.

— Ще видиш — слабовато отвърна Димка и последва Наталия навън.

Кипеше от гняв, докато Наталия караше обратно към Кремъл.

— Ще ти върна парите — каза й той.

— Моля те, недей. Тези хора са опасни. Не искам да пострадаш. Просто остави.

Димка нямаше да остави нещата, но не каза нищо.

Когато влезе в кабинета си, на бюрото го чакаше досието от КГБ на Василий Енков.

Не беше дебело. Енков беше редактор на сценарии, който никога не беше имал неприятности и дори не беше смятан за подозрителен до онзи майски ден през 1961, когато беше арестуван с пет броя на подривния вестник Несъгласие. По време на разпита твърдял, че му били дадени десетина броя няколко минути по-рано и той започнал да ги раздава, подтикнат от внезапно обзелото го състрадание към оперния певец, който имал пневмония. Подробният обиск на апартамента му не открил нищо, което да противоречи на историята. Пишещата му машина не била онази, на която бил напечатан вестникът. Измъчван с прикачени към устните и пръстите му електрически проводници, дал имена на други подривни елементи, но при мъчение така постъпвали и невинни, и виновни. Както обикновено, някои от хората, които споменал, били безукорни партийци, а други КГБ не могло да намери. Общо взето, склонни били да повярват, че Енков не е нелегалният издател на Несъгласие.

Димка трябваше да се възхити на твърдостта на човек, който може да лъже по време на разпит в КГБ. Енков беше опазил Таня дори при болезнени мъчения. Навярно заслужаваше свободата си.

Димка знаеше истината, която Енков беше успял да опази скрита. В нощта след ареста му Димка беше завел с мотоциклета Таня до жилището на Енков. Тя беше взела от там пишеща машина, несъмнено използваната за Несъгласие. Половин час по-късно Димка я беше хвърлил в Москва река. Пишещите машини не изплуват на повърхността. Двамата с Таня бяха спасили Енков от по-дълга присъда.

Според досието, той вече не беше в дърводобивния лагер в сибирската гора от лиственица. Някой беше открил, че има и техническа специалност. Първата му работа в „Радио Москва“ била асистент в студио, оправял се с микрофони и кабели. Недостигът на техници в Сибир беше толкова хроничен, че това се беше оказало достатъчно да му дадат работа като техник в някаква електроцентрала.

Навярно първо е бил доволен да получи работа на закрито, при която не рискува да загуби някой крайник заради небрежност с брадвата. Но това си имаше и лоша страна. Властите не бяха готови да позволят на компетентен техник да напусне Сибир. Когато присъдата му изтекла, той кандидатствал по обичайния ред за пътен пропуск, за да се върне в Москва. И му било отказано. Нямал избор, освен да продължи да работи. Бил заклещен там.

Беше несправедливо, но несправедливост имаше навсякъде, както и Димка беше изтъкнал на Таня.

Димка разгледа снимката в досието. Енков приличаше на филмова звезда — с чувствено лице, плътни устни, черни вежди и гъста тъмна коса. Но в него имаше нещо повече. Леко загатнатата горчива веселост в ъгълчетата на очите му говореше, че не се взема насериозно. Нямаше да е изненада Таня да се влюби в този мъж, нищо че отричаше.

Както и да е, Димка щеше да се помъчи да го освободи заради нея.

Щеше да поговори с Хрушчов за този случай. Но трябваше да почака началството да е в добро настроение. Прибра досието в чекмеджето на бюрото.

Този следобед нямаше възможност. Хрушчов си тръгна рано и Димка тъкмо се канеше да се прибира, когато Наталия подаде глава през вратата.

— Ела на чашка — каза тя. — Имаме нужда след ужасното преживяване на Централния пазар.

Димка се поколеба.

— Трябва да се прибера при Нина. Времето й наближава.

— Само по едно бързо.

— Добре — завинти капачката на писалката и се обърна към оправната си секретарка, жена на средна възраст. — Можем да си ходим, Вера.

— Имам да свърша още няколко неща — отговори Вера. Тя беше съвестна.

Крайречният бар се посещаваше от младия кремълски елит, затова не беше толкова окаян, колкото обикновените московски дупки. Столовете бяха удобни, закуските ставаха за ядене, а зад бара имаше бутилки с питиета като скоч и бърбън за по-добре платените апаратчици с екзотични вкусове. Тази вечер беше пълно с познати на Димка и Наталия, предимно сътрудници като тях. Някой тикна чаша бира в ръката на Димка и той я пресуши с благодарност. Настроението беше приповдигнато. Борис Козлов, сътрудник на Хрушчов също като Димка, разказа опасен виц.

— Слушайте всички! Какво ще стане, когато комунизмът дойде в Саудитска Арабия?

Всички се развикаха и поискаха да им каже.

— Скоро ще има недостиг на пясък!

Всички се разсмяха. Хората в тази група бяха усърдни работници на съветския комунизъм, като самия Димка, но не бяха слепи за неговите недостатъци. Разминаването между аспирациите на партията и съветската действителност тревожеха всички и шегите облекчаваха напрежението.

Димка допи бирата и взе нова.

Наталия вдигна чашата като в наздравица.

— Най-голямата надежда на световната революция е една американска компания на име Юнайтед Фрут — обяви тя. Хората наоколо се разсмяха. — Не, сериозно — продължи тя, макар да се усмихваше. — Убеждават американското правителство да подкрепя жестоки десни диктатури из цяла Централна и Южна Америка. Ако Юнайтед Фрут имаше малко ум, щеше да подкрепя постепенния прогрес към буржоазните свободи — властта на закона, свободата на словото, профсъюзите. Но те са твърде тъпи да го разберат, за радост на световния комунизъм. Тъпчат безмилостно реформените движения и хората нямат към какво да се обърнат, освен към комунизма — точно както предсказва Карл Маркс. — Тя се чукна с човека най-близо до нея. — Да живее Юнайтед Фрут!

Димка се разсмя. Наталия беше сред най-умните хора в Кремъл, при това беше най-хубава. Зачервена от веселие, със засмяна широка уста, тя беше очарователна. Димка не можеше да не я сравнява с уморената, дебела и лишена от сексапил жена у дома, макар да знаеше, че тази мисъл е жестока и несправедлива.

Наталия отиде на бара да поръча закуски. Димка осъзна, че е тук повече от час: трябваше да тръгва. Отиде при Наталия с намерението да си вземе довиждане. Но беше изпил точно толкова бира, че да стане непредпазлив, и когато Наталия му се усмихна топло, той я целуна.

Тя му отвърна с желание.

Димка не я разбираше. Тя беше прекарала една нощ с него, после му заяви, че е омъжена, после го покани на питие, после го целуна. А след това? Но не го беше грижа за непостоянството й, докато топлата й уста беше върху неговата и езикът й гъделичкаше устните му.

Наталия се освободи от прегръдката му и Димка видя, че неговата секретарка стои до тях.

Изразът на Вера беше жестоко осъдителен.

— Търсех Ви — обвинително рече тя. — Обадиха се по телефона веднага след като излязохте.

— Съжалявам — рече Димка. Не беше сигурен дали се извинява, задето го е намерила трудно или задето е целунал Наталия.

Наталия взе от бармана чиния кисели краставички и се върна при групата.

— Обади се тъща Ви — продължи Вера.

Еуфорията на Димка се изпари.

— Родилните болки на жена Ви са започнали. Всичко е наред, но трябва да идете при нея в болницата.

— Благодаря — отговори Димка с усещането, че е от най-лошия вид неверни съпрузи.

— Приятна вечер — каза Вера и излезе от бара.

Димка излезе след нея. Постоя и вдъхна хладния вечерен въздух за миг. После се метна на мотоциклета и се отправи към болницата. Ама че момент да го хванат, че целува колежка. Заслужаваше си да се чувства унизен: направил беше нещо глупаво.

Спря на болничния паркинг и влезе. Намери Нина в родилното отделение. Седеше в леглото. На стол до нея се беше настанила майка й Маша и държеше бебе, повито в бял шал.

— Поздравления — обърна се Маша към него. — Момче е.

— Момче — продума Димка. Погледна Нина. Тя се усмихна уморено, но победоносно.

Погледна и бебето. Имаше доста коса, влажна и тъмна. Очите му бяха синкави, което го накара да се замисли за дядо си Григорий. Припомни си, че всички бебета имат сини очи. Дали си въобразяваше, че бебето вече е готово да гледа на света със сериозните очи на дядо Григорий?

Маша подаде детето на Димка. Той взе вързопчето, като че беше крехко като яйчена черупка. Пред това чудо драмите на изминалия ден бяха нищожни.

„Имам син“, помисли той и се просълзи.

— Красив е — каза Димка. — Да го наречем Григорий.

* * *

Две неща държаха Димка буден тази нощ. Едното беше вината: точно когато жена му беше раждала с кръв и болка, той беше целувал Наталия. Другото беше гняв, защото Макс и Йосиф го бяха надхитрили и унизили. Не той беше ограбен, а Наталия, но това не го правеше по-малко раздразнен и ядосан.

На сутринта преди работа отиде с мотоциклета до централния пазар. През половината нощ беше репетирал какво ще каже на Макс. „Името ми е Дмитрий Илич Дворкин. Провери кой съм. Провери за кого работя. Провери кой е вуйчо ми и кой беше баща ми. И утре ме чакай тук с парите на Наталия и ме моли да не ти отмъстя, както заслужаваш“. Чудеше се дали ще му стиска да каже всичко това; дали Макс ще се впечатли, или ще му се подиграе; дали тази реч ще е достатъчна да върне парите на Наталия и неговата гордост.

Макс не седеше до чамовата маса. Нямаше го в стаята. Димка не знаеше дали да се чувства разочарован или облекчен.

До вратата на задната стаичка стоеше Йосиф. Димка се питаше дали да не засипе младежа с речта си. Вероятно той не можеше да върне парите, но поне Димка можеше да излее чувствата си. Докато се двоумеше, забеляза, че Йосиф е загубил заплашителната наглост от вчера. За негово изумление, още преди да си отвори устата, Йосиф уплашено заотстъпва:

— Съжалявам! Съжалявам!

Димка нямаше обяснение за това преобразяване. Ако за една нощ Йосиф беше открил, че той работи в Кремъл и е от политически влиятелно семейство, щеше да се държи извинително и помирително, даже можеше и да върне парите, но нямаше да изглежда като човек, който се бои за живота си.

— Искам само парите на Наталия — каза Димка.

— Върнахме ги! Върнахме ги вече!

Димка се озадачи. Дали Наталия беше дошла тук преди него?

— На кого ги дадохте?

— На онези двамата.

Димка не разбираше.

— Къде е Макс?

— В болницата — отговори Йосиф. — Счупиха му и двете ръце. Не ви ли стига?

Димка се позамисли. Освен ако всичко това не беше някакво театро, явно двама непознати жестоко бяха пребили Макс и го бяха принудили да върне парите, които беше взел от Наталия. Кои бяха те? И защо го бяха направили?

Явно Йосиф не знаеше повече. Димка умислено се обърна и излезе от магазина.

Не го е направила милицията, разсъждаваше той, докато крачеше към мотоциклета си, нито пък армията или КГБ. Официалните власти щяха да арестуват Макс и да го отведат в затвора, където да му счупят ръцете. Значи това беше нещо неофициално.

Следователно, престъпници. Значи сред приятелите или роднините на Наталия имаше страховити разбойници.

Не е чудно тогава, че тя не говореше за личния си живот.

Димка подкара бързо към Кремъл, но все пак се учуди да завари там Хрушчов. Но началството беше в настроение. Димка го чуваше да се смее. Навярно сега беше моментът да спомене Василий Енков. Отвори чекмеджето и извади досието от КГБ. Взе папка документи, които Хрушчов трябваше да подпише, после се поколеба. Глупаво беше да прави това, дори заради любимата си сестра. Но потисна тревогите си и влезе в главния кабинет.

Генералният секретар седеше зад голямо бюро и говореше по телефона. Той не харесваше много телефоните — предпочиташе личния контакт.

Казваше, че така може да разбере кога хората лъжат. Разговорът му обаче беше весел. Димка остави писмата пред него и Хрушчов започна да ги подписва, докато говореше и се смееше в слушалката.

Когато затвори, той каза:

— И какво е това в ръката Ви? Прилича на досие от КГБ.

— Василий Енков. Осъден на две години в трудов лагер за притежание на бюлетин за Устин Бодян, певеца дисидент. Излежал си е присъдата, но го държат там.

Хрушчов спря да подписва и вдигна поглед.

— Да имате някакъв личен интерес?

Димка изстина от страх.

— Ни най-малко — излъга той и успя да скрие тревогата в гласа си.

Разкриеше ли връзката на сестра си с един осъден престъпник, щеше да сложи край и на своята, и на нейната кариера.

Хрушчов присви очи.

— Защо тогава да му разрешаваме да се върне у дома?

На Димка му се прииска да беше отказал на Таня. Трябваше да знае, че Хрушчов ще го прозре: човек не става вожд на Съветския съюз, без да е подозрителен до степен на параноя. Той отчаяно заотстъпва:

— Не казвам, че трябва да го върнем — рече той възможно най-спокойно. — Само си помислих, че бихте искали да знаете за него. Престъплението му е дребно, излежал си е наказанието, а за Вас да дадете справедливост на едни незначителен дисидент ще е в съзвучие с общата Ви политика на предпазлива либерализация.

Хрушчов не се подлъга.

— Някой Ви е помолил за услуга — Димка понечи да заяви, че е невинен, но Хрушчов вдигна ръка и го смълча. — Не отричайте. Влиянието е наградата за тежката Ви работа.

Димка имаше чувството, че смъртната му присъда е отменена.

— Благодаря Ви — рече той по-жалко, отколкото му се щеше.

— Какво работи Енков в Сибир? — попита Хрушчов.

Димка осъзна, че ръката, в която държи досието, трепери. Притисна я до тялото си, за да спре.

— Техник в електроцентрала. Не е квалифициран, но преди това е работил в радио.

— Каква е била работата му в Москва?

— Редактор на сценарии.

— Мамицата му! — Хрушчов захвърли писалката. — Редактор на сценарии? Каква полза от това? В Сибир имат отчаяна нужда от техници. Оставете го там. Върши нещо полезно.

Димка го зяпна в удивление. Не знаеше какво да каже.

Хрушчов взе писалката и пак започна да подписва.

— Редактор на сценарии — измърмори той. — Бабината му.

* * *

Таня напечата на машина разказа на Василий Измръзване с две индигови копия.

Но той беше твърде добър за самиздат. Василий оживяваше света на лагерите с жестока откровеност, но правеше и нещо повече. Докато го преписваше на машината, Таня с болка в сърцето осъзна, че лагерът означава Съветският съюз, а разказът е свирепа критика на съветското общество. Василий казваше истината така, както Таня не можеше да я каже, и тя гореше от възмущение. Всеки ден пишеше статии, които се публикуваха във вестниците и списанията в целия Съветски съюз; всеки ден предпазливо отбягваше реалността. Не лъжеше откровено, но винаги подминаваше бедността, несправедливостта, потисничеството и прахосничеството, които бяха истинските особености на нейната страна. Разказът на Василий показваше, че нейният живот е фалшификат.

Тя отнесе напечатаното на машина на редактора си, Даниил Антонов.

— Получих го по пощата, анонимно — каза тя. Той преспокойно можеше и да разбере, че лъже, но нямаше да я предаде. — Разказ. Действието се развива в лагер.

— Не можем да го публикуваме — начаса отговори той.

— Знам. Но е много добър — според мен е дело на голям писател.

— Защо ми го показваш?

— Познавате редактора на списанието Новый мир.

Даниил се умисли.

— От време на време публикува нещо неортодоксално.

Таня сниши глас:

— Не знам докъде е замислено да стигне либерализацията на Хрушчов.

— Политиката е непостоянна, но общото указание е крайностите от миналото да бъдат обсъждани и заклеймявани.

— Би ли го прочел и показал на редактора, ако ти харесва?

— Разбира се — отговори Даниил и прочете няколко реда. — Как мислиш, защо е пратено на теб?

— Може би го е написал някой, с когото съм се срещнала, когато бях в Сибир преди две години.

— Аха — кимна той. — Това обяснява нещата. — Искаше да каже: нелошо прикритие.

— Ако разказът бъде приет за публикуване, авторът навярно ще се разкрие.

— Добре — каза Даниил. — Ще се постарая.