Кен Фолет
Прагът на вечността (2)

1.

Тайната полиция привика Ребека Хофман в един дъждовен понеделник през шестдесет и първа.

Сутринта беше обикновена. Съпругът й я откара на работа с жълтеникавия си Трабант 500. Из елегантните улици в стария център на Берлин още зееха ями от бомбардировките по време на войната, освен на местата, където новите бетонни сгради стърчаха като зле направени изкуствени зъби. Докато шофираше, Ханс разсъждаваше за работата си:

— Съдилищата служат на съдиите, на адвокатите, на полицията, на правителството — на всички, освен на жертвите на престъпления — рече той. — Това е нормално в западните капиталистически страни, обаче при комунизма съдилищата определено трябва да служат на народа. Колегите ми явно не го съзнават.

Ханс работеше в Министерството на правосъдието.

— Женени сме от една година, познаваме се от две, а не съм срещала никого от колегите ти — установи Ребека.

— Ще те отегчат — начаса отговори Ханс. — До един са юристи.

— Има ли жени?

— Не. Не и в моя отдел — работата на Ханс беше административна: да посочва съдии, да определя датите на процесите, да организира съдилищата. — Все пак бих искала да се запозная с тях.

Ханс беше силен мъж, който се бе научил да се сдържа. Ребека го наблюдаваше и съзря в очите му познатия проблясък на гняв заради нейното настояване. Ханс го овладя с усилие на волята.

— Ще уредя нещо. Може някоя вечер да идем на бар.

Ханс беше първият срещнат от Ребека мъж, който можеше да се сравнява с баща й. Беше самоуверен и властен, но винаги я изслушваше. Имаше добра работа — малко хора можеха да си позволят собствена кола в Източна Германия — а държавните служители обикновено бяха праволинейни комунисти. Обаче Ханс изненадващо споделяше политическия скептицизъм на Ребека. Също като баща й и той беше висок, хубав и добре облечен. Той беше мъжът, когото тя бе чакала.

Докато се ухажваха, само веднъж се беше усъмнила в него и то за кратко. Участваха в дребно пътно произшествие. Вината беше изцяло на другия шофьор, който излезе от пряката, без да спре. Такива неща се случваха всеки ден, но Ханс полудя от гняв. Макар щетата по двете коли да беше минимална, той повика полицията, показа служебната си карта от Министерството на правосъдието и изиска арест за другия шофьор за опасно шофиране и отвеждането му в затвора.

После се бе извинил на Ребека за избухването. Тя се беше уплашила от неговата отмъстителност и за малко да прекрати връзката им. Но Ханс обясни, че не бил на себе си заради напрежението в работата, и Ребека му повярва. Вярата й се оправда: Ханс никога повече не направи подобно нещо.

След като бяха излизали година и спяха заедно в почивните дни повече от шест месеца, Ребека започна да се чуди защо той не й предлага да се омъжи за него. Не бяха деца: по онова време тя беше на двадесет и осем, а той — на тридесет и три. Затова Ребека му предложи. Ханс се изуми, но каза да.

Сега спря пред нейното училище. Училищната сграда беше модерна и добре оборудвана: комунистите се отнасяха сериозно към образованието. Пред входа пет от по-големите момчета стояха под едно дърво и пушеха. Без да обръща внимание, че я зяпат, Ребека целуна Ханс в устата. После излезе от колата.

Момчетата я поздравиха вежливо, но тя усещаше лъстивите им юношески погледи върху тялото си, докато цапаше през локвите в двора.

Ребека беше от политическо семейство. Дядо й беше депутат на социалдемократите в Райхстага до идването на Хитлер на власт. Майка й беше градски съветник, също от социалдемократическата партия, в краткия следвоенен период на демокрация в Източна Германия. Ала сега Източна Германия бе комунистическа тирания и Ребека не виждаше смисъл да се занимава с политика. Затова насочи идеализма си в учителстването с надеждата следващото поколение да е не толкова догматично, а да е по-състрадателно и по-умно.

В учителската стая провери извънредната програма на дъската за съобщения. Днес повечето й часове бяха в смесени класове — две групи ученици, натъпкани в една стая. Ребека преподаваше руски, но се налагаше да взема и часове по английски. Не говореше езика, обаче поназнайваше нещо от британската си баба, Мод, все още жизнена на седемдесет.

За втори път искаха от Ребека да преподава английски и тя се замисли за текст. Първия път използва листовка, раздавана на американските войници, в която им се обясняваше как да се разбират с германците. Беше забавно за учениците и те научиха много. Днес навярно щеше да напише на дъската текста на някоя известна песен, например „Туист“ — непрекъснато я пускаха по радиото на американската армия — и щеше да ги накара да го преведат на немски. Нямаше да е редовен урок, но това беше най-доброто, което можеше да направи.

Училището отчаяно страдаше от недостиг на учители, защото половината бяха емигрирали в Западна Германия, където заплатите бяха с триста марки месечно по-високи и хората бяха свободни. Така беше в повечето училища в Източна Германия. И не бяха само учителите. Лекарите можеха да удвоят доходите си на запад. Майката на Ребека, Карла, беше старша сестра в голяма източноберлинска болница и си скубеше косите заради недостига на лекари и сестри. Същото беше в индустрията и дори във въоръжените сили. Това беше национална криза.

Докато Ребека записваше текста на песента в тетрадка и се мъчеше да си припомни стиха за „моята малка сестричка“, заместник-директорът влезе в учителската стая. Бернд Хелд беше може би най-добрият приятел на Ребека извън семейството й. Беше слаб тъмнокос мъж на четиридесет, със синкав белег на челото — беше ударен от шрапнел, когато беше участвал в отбраната на възвишенията Зеелов в последните дни на войната. Преподаваше физика, но споделяше интереса на Ребека към руската литература и по няколко пъти седмично обядваха заедно сандвичи.

— Слушайте всички — подзе Бернд. — Боя се, че имам лоши новини. Анселм ни напусна.

Разнесе се изненадано шушукане. Анселм Вебер беше главният учител. Беше верен комунист — налагаше се. Ала явно принципите му бяха надвити от привлекателните западногермански богатство и свобода.

Бернд продължи:

— Ще заема неговото място, докато успеят да назначат нов главен учител.

Ребека и всеки друг учител в училището знаеше, че самият Бернд би трябвало да получи поста, ако се вземаха под внимание способностите; но Бернд беше изключен, защото не искаше да постъпи в Социалистическата единна партия ГЕСП — комунистическа партия във всичко, освен името.

По същата причина и Ребека никога нямаше да стане главен учител. Анселм я молеше да влезе в партията, но това беше немислимо. За нея щеше да е като да влезе в лудница и да се преструва, че всички са нормални.

Докато Бернд разпределяше извънредните часове, Ребека се питаше кога ли ще назначат новия главен учител. След една година? Колко щеше да продължи кризата? Никой не знаеше.

Преди първия час тя провери в своето отделение за писма, но беше празно. Пощата още не беше дошла. Навярно и раздавачът беше отишъл в Западна Германия.

Писмото, което щеше да обърне живота й с главата надолу, още пътуваше.

В първия час Ребека обсъди руската поема „Медният конник“ с голяма група седемнадесет и осемнадесетгодишни ученици. Водеше този урок още от първата си година като учителка. Както винаги, поведе учениците из съобразения с партийната линия съветски анализ и обясни как Пушкин решава конфликта между личния и обществения интерес в полза на обществения.

В обедната почивка Ребека отнесе сандвича си в кабинета на главния учител и седна до голямото бюро срещу Бернд. Погледна етажерката с евтини глинени бюстове: Маркс, Ленин и източногерманския комунистически вожд Валтер Улбрихт. Бернд проследи погледа й и се усмихна.

— Лукав е Анселм. С години се преструваше на правоверен, а сега — дим да го няма.

— Не се ли изкушаваш да заминеш? — попита тя Бернд. — Разведен си, нямаш деца, нямаш връзки.

Бернд се озърна, все едно се чудеше дали някой не подслушва, после вдигна рамене.

— Обмислял съм го — кой ли не е? Ами ти? Баща ти и без това работи в Западен Берлин, нали?

— Да, има фабрика за телевизори. Но майка ми е твърдо решена да остане на изток. Тя казва, че трябва да решаваме проблемите си, а не да бягаме от тях.

— Срещал съм се с нея. Тигрица.

— Вярно. А къщата, в която живеем, е на нашето семейство от поколения.

— А съпругът ти?

— Отдаден е на работата си.

— Значи не трябва да се тревожа, че може да те загубя. Добре.

— Бернд… — подзе Ребека, после млъкна.

— Изплюй камъчето.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Разбира се.

— Ти напусна съпругата си, понеже тя имаше връзка.

Бернд застина, но отговори:

— Точно така.

— Как откри?

Бернд потръпна, като от внезапна болка.

— Нещо против, че питам? — притесни се Ребека. — Прекалено лично ли е?

— Нямам нищо против да го кажа на теб. Попитах я направо и тя призна.

— Но какво те направи подозрителен?

— Множество дребни неща…

Ребека го прекъсна:

— Телефонът звъни, вдигаш, от другата страна няколко секунди мълчание, после затварят.

Той кимна.

Ребека продължи.

— Половинката ти накъсва бележка на малки парченца и ги пуска в тоалетната. В почивните дни го привикват на неочаквано заседание. Вечер по два часа пише нещо, което не ти показва.

— Божичко — тъжно рече Бернд. — Говориш за Ханс.

— Има любовница, нали? — Ребека остави сандвича, нямаше апетит. — Кажи ми честно какво мислиш.

— Толкова съжалявам.

Преди четири месеца Бернд я целуна веднъж в края на есенния срок. Вземаха си довиждане, пожелаваха си весела Коледа и тогава той лекичко я улови за ръката, наведе глава и я целуна по устните. Тя го помоли никога повече да не го прави и каза, че все пак би искала да са приятели. А през януари, когато се върнаха на училище, и двамата се преструваха, че нищо не се е случило. Даже няколко седмици по-късно Бернд й каза, че има среща с една вдовица на негова възраст.

Ребека не искаше да насърчава безнадеждни желания, но Бернд беше единственият човек, с когото можеше да разговаря, с изключение на семейството си, а не искаше да ги тревожи, още не.

— Толкова бях сигурна, че Ханс ме обича — каза тя и очите й се напълниха със сълзи. — И аз го обичам.

— Може би той те обича. Някои мъже просто не могат да устояват на изкушения.

Ребека не знаеше дали Ханс е доволен от сексуалния им живот. Никога не се оплакваше, но правеха любов само около веднъж седмично, което според нея беше недостатъчно за младоженци.

— Искам само да имам свое семейство, като на майка ми, където всеки е обичан, подкрепян и защитаван — каза тя. — Мислех, че с Ханс мога да имам такова семейство.

— Навярно още можеш — отговори Бернд. — Една афера не е задължително край на брака.

— В първата година?

— Лошо е, съгласен съм.

— Какво би трябвало да направя?

— Трябва да го попиташ. Може да признае, може и да отрече, но поне ще знае, че знаеш.

— И после какво?

— Ти какво искаш? Би ли се развела с него?

Тя поклати глава.

— Никога не бих го напуснала. Бракът е обещание. Не можеш да спазваш обещанията си само когато ти е угодно. Трябва да ги спазваш и когато са против желанията ти. Това означава.

— Аз направих обратното. Би трябвало да не ме одобряваш.

— Не съдя нито тебе, нито някого другиго. Говоря просто за себе си. Обичам съпруга си и искам той да е верен.

Усмивката на Бернд беше изпълнена с възхищение, но и със съжаление.

— Надявам се да получиш каквото искаш.

— Ти си добър приятел.

Би звънецът за първия час от следобедната смяна. Ребека стана и прибра обратно сандвича в хартиената опаковка. Нямаше да го яде нито сега, нито по-късно, но подобно на всички хора, преживели войната, се ужасяваше от изхвърлянето на храна.

— Благодаря ти, че ме изслуша — каза тя.

— Не ти дадох голяма утеха.

— Напротив, даде ми — възрази тя и излезе.

Когато приближи класната стая за урока по английски, се досети, че не е довършила текста на „Туист“. Но беше учителка достатъчно отдавна, та да импровизира.

— Кой е чувал песента „Туист“? — високо попита тя от вратата.

Всички я бяха чували.

Ребека отиде на дъската и взе парче тебешир.

— Какви са думите?

Учениците веднага завикаха.

Ребека написа на дъската: „Хайде, скъпа, да танцуваме туист“. После попита:

— И как е това на немски?

За известно време забрави тревогите си.

В следобедното междучасие намери писмото в отделението си в учителската стая. Преди да го отвори, си направи чаша разтворимо кафе. Когато го прочете, изтърва кафето.

Единственият лист носеше заглавка „Министерство на държавната сигурност“. Това беше официалното название на тайната полиция; неофициалното беше ЩАЗИ. Писмото беше от някой си сержант Шолц и й заповядваше да се яви в кабинета му в главното управление за разпит.

Ребека почисти разсипаното кафе, извини се на колегите си, престори се, че всичко е наред, и отиде в дамската тоалетна, където се затвори в една кабинка. Имаше нужда да помисли, преди да се довери някому.

Всички в Източна Германия знаеха за тези писма и всеки се страхуваше да не получи някое. Писмото означаваше, че е сбъркала в нещо — навярно някоя дреболия, но това беше стигнало до знанието на наблюдателите. От разказите на други хора знаеше, че няма смисъл да твърди, че е невинна. Полицията щеше да се държи все едно е виновна, защо иначе да я разпитват? Да предположи, че са сбъркали, щеше да е обида за тяхната компетентност, което беше друго престъпление.

Като погледна пак писмото, видя, че разпитът е в пет същия следобед.

Какво беше направила? Разбира се, семейството й беше дълбоко подозрително. Баща й, Вернер, беше капиталист и притежаваше фабрика, която източногерманското правителство не можеше да пипне, понеже се намираше в Западен Берлин. Майка й, Карла, беше известен социалдемократ. Баба й, Мод, беше сестра на английски граф.

Но властите не бяха тормозили семейството й в последните няколко години и Ребека си въобразяваше, че женитбата й за чиновник от Министерството на правосъдието им е купила билет за почтеност. Очевидно не.

Извършила ли беше някакви престъпления? Притежаваше екземпляр от Фермата, антикомунистическата алегория, което беше незаконно. Петнадесетгодишният й брат Вали свиреше на китара и пееше американски протестни песни от типа на „Тази страна е твоя страна“. Ребека понякога отиваше в Западен Берлин да разглежда изложби на абстрактна живопис. Комунистите бяха консервативни по отношение на изкуството колкото викториански матрони.

Докато си миеше ръцете, Ребека се погледна в огледалото. Не изглеждаше уплашена. Имаше прав нос, волева брадичка и проницателни кафяви очи. Непокорните й тъмни коси бяха силно опънати назад. Беше висока и стройна и някои хора я намираха заплашителна. Можеше да се изправи пред класна стая, пълна с непокорни осемнадесетгодишни ученици, и да ги смълчи с една дума.

Ала беше уплашена. Плашеше я знанието, че ЩАЗИ може да направи всичко. Нямаше реални ограничения: да се оплачеш от ЩАЗИ беше само по себе си престъпление. И това й напомни за Червената армия в края на войната. Съветските войници бяха свободни да грабят, насилват и убиват германците и те се възползваха от свободата си в една оргия на неописуемо варварство.

Последният час на Ребека за деня беше върху строежа на пасивния залог в руската граматика и беше бъркотия, със сигурност най-лошият урок, който беше изнасяла, откакто завърши образованието си за учителка. Учениците не можеха да не разберат, че нещо не е наред, и трогателно не я тормозеха, а дори правеха полезни предположения, когато тя не успяваше да намери точната дума. Снизхождението им помогна на Ребека да проведе урока.

Когато училището свърши, Бернд се беше затворил в кабинета на главния учител с чиновници от Министерството на просветата и навярно обсъждаха как да запазят училището отворено при липсата на половината личен състав. Ребека не искаше да ходи в главната квартира на ЩАЗИ, без да е казала на някого, в случай че там решат да я задържат, затова написа на Бернд бележка, че са я привикали.

После взе автобуса и мина през влажните улици до „Норманенщрасе“ в предградието „Лихтенберг“.

Главната квартира на ЩАЗИ се помещаваше в грозна нова постройка. Не беше довършена и на паркинга имаше булдозери, а в единия край — скеле. В дъжда сградата изглеждаше мрачна, а и на слънце надали щеше да е по-жизнерадостна.

Когато влезе през вратата, Ребека се зачуди ще излезе ли някога.

Прекоси огромен атриум, представи писмото си на рецепцията и беше придружена до горе в асансьора. Докато пътуваха, страхът й се засили. Излезе в коридор, боядисан в някакъв кошмарен оттенък на горчично жълто. Въведоха я в малка гола стая, в която имаше маса с пластмасов плот и два неудобни стола от метални тръби. Носеше се остра миризма на боя. Придружителят й я остави.

Поседя сама пет минути. Трепереше. Искаше й се да пуши — това можеше да я поуспокои. Бореше се да не заплаче.

Влезе сержант Шолц. Беше малко по-млад от Ребека — предположи, че е на около двадесет и пет. Носеше тънка папка. Седна, прокашля се, отвори папката и се свъси. Ребека си каза, че сержантът се мъчи да изглежда важен и се зачуди дали това не е първият му разпит.

— Вие сте учителка в техникума „Фридрих Енгелс“ — каза той.

— Да.

— Къде живеете?

Отговори му, но беше озадачена. Нима тайната полиция не знаеше адреса й? Това може би обясняваше защо писмото е пристигнало в училище, а не у дома.

Трябваше да даде и имената и възрастта на родителите и на бабите и дядовците си.

— Лъжете! — победоносно заяви Шолц. — Казвате, че майка Ви е на тридесет и девет години, а Вие сте на двадесет и девет. Как е възможно да Ви е родила, когато е била на десет?

— Аз съм осиновена — отвърна Ребека с облекчение, задето можеше да даде невинна информация. — Истинските ми родители бяха убити в края на войната, когато домът ни пострада от пряко попадение — тогава тя бе на тринадесет. Снарядите на Червената армия падаха, градът беше в развалини, а тя беше сама, изумена, ужасена. Бе пухкава девойка и беше подбрана за изнасилване от група войници. Спаси я Карла, която предложи себе си вместо нея. Въпреки това ужасяващото преживяване остави Ребека колеблива и тревожна относно секса. Ако Ханс беше недоволен, тя беше убедена, че вината е нейна.

Потрепери и опита да пропъди спомена.

— Карла Франк ме спаси от… — Ребека се спря точно навреме. Комунистите отричаха червеноармейците да са насилвали, макар че всяка жена, която беше в Източна Германия през 1945, знаеше ужасната истина. — Карла ме спаси — рече тя и спести спорните подробности. — По-късно тя и Вернер ме осиновиха официално.

Шолц си записваше всичко. „Не ще да има много в тази папка“, каза си Ребека. Но трябваше да има нещо. Ако той знаеше малко за семейството й, какво беше привлякло интереса му?

— Вие сте учителка по английски — каза той.

— Не. Преподавам руски.

— Отново лъжете.

— Не лъжа, както и по-рано не съм лъгала — остро отвърна тя. Сама се изненада, че му говори така предизвикателно. Вече не беше толкова уплашена. Навярно това беше безразсъдно. „Може и да е млад и неопитен“, рече си тя, „но все пак разполага с властта да ми провали живота“. — Завършила съм руски език и литература — додаде тя и опита да се усмихне дружелюбно. — Оглавявам отдела по руски език в моето училище. Но половината ни учители заминаха на запад и се налага да импровизираме. Затова през последната седмица имах два урока по английски.

— Значи бях прав! И в уроците си Вие тровите умовете на децата с американска пропаганда.

— О, по дяволите — простена Ребека. — Заради съветите за американските войници ли е?

Шолц прочете от някакви бележки.

— Тук се казва така: „Имайте предвид, че в Източна Германия няма свобода на словото“. Не е ли това американска пропаганда?

— Обясних на учениците, че американците имат наивна предмарксистка представа за свободата. Предполагам, че Вашият осведомител е пропуснал да го спомене. — Тя се питаше кой ли е доносникът. Трябва да беше ученик или родител, на когото е казано за урока. ЩАЗИ имаше повече шпиони и от нацистите.

— Пише още: „Когато сте в Източен Берлин, не искайте от полицията да Ви упъти. За разлика от американските полицаи, те не са тук, за да Ви помагат“. Какво ще кажете за това?

— Не е ли вярно? — попита Ребека. — Като юноша питали ли сте някога някой от Фопо да ви упъти до спирката на У-бана?

Фопо бяха Фолксполицаи, източногерманската полиция.

— Не можахте ли да намерите нещо по-уместно за обучението на децата?

— Защо не дойдете в нашето училище да изнесете един урок по английски?

— Не говоря английски!

— Нито пък аз! — викна Ребека. Веднага съжали, че е повишила глас. Но Шолц не се ядоса. Определено беше неопитен. Ала тя не биваше да става невнимателна. — Затова се оправям в крачка и използвам каквито материали на английски ми попаднат под ръка. — „Време за малко лъжливо унижение“, рече си тя. — Очевидно съм сгрешила и много съжалявам, сержант.

— Виждате ми се интелигентна жена — отговори той.

Ребека присви очи. Капан ли беше това?

— Благодаря за комплимента — отговори тя неутрално.

— Нужни са ни интелигентни хора, особено жени.

Ребека беше озадачена.

— За какво?

— Да си отварят очите, да гледат какво се случва, да ни осведомяват, когато нещо се обърка.

Ребека беше поразена. След миг попита невярващо:

— Искате да стана доносник на ЩАЗИ?

— Това е важна работа в обществен дух. И е жизненоважна в училищата, където се оформя отношението на младите хора.

— Разбирам това — всъщност Ребека виждаше, че младият полицай действа слепешката. Беше я проверил в работата, но не знаеше нищо за прословутото й семейство. Ако Шолц беше проверил произхода й, никога нямаше да се обърне към нея.

Можеше да си представи как е станало. Хофман беше една от най-разпространените фамилии, а и Ребека не беше необичайно име. Някой зелен новобранец лесно би могъл да се обърка и да разследва неправилната Ребека Хофман.

Той продължи.

— Но хората, които вършат тази работа, трябва да са напълно честни и заслужаващи доверие.

Толкова беше нелепо, че Ребека почти се разсмя.

— Честни и заслужаващи доверие? — повтори тя. — За да шпионират приятелите си?

— Абсолютно — той явно не си даваше сметка за иронията. — Има и предимства — той сниши глас: — Ще станете една от нас.

— Не знам какво да кажа.

— Не е нужно да решавате сега. Идете си у дома и помислете. Но не го обсъждайте с никого. Трябва да е тайна, очевидно.

— Очевидно — Ребека започна да изпитва облекчение. Шолц скоро щеше да узнае, че тя е неподходяща за намеренията му и да оттегли предложението си. Но в този момент той надали можеше да се върне към твърденията си, че тя пропагандира западния империализъм. Навярно можеше да се измъкне от това невредима.

Шолц се изправи и Ребека го последва. Възможно ли беше посещението й в главната квартира на ЩАЗИ да завърши толкова леко? Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина.

Шолц вежливо задържа вратата и я придружи по жълтия коридор. Групичка от пет-шест полицаи стоеше до вратата на асансьора и разговаряше оживено. Единият беше изумително познат: висок, широкоплещест и леко прегърбен мъж с добре познат на Ребека светлосив фланелен костюм. Тя го зяпаше неразбиращо на път към асансьора.

Това беше нейният съпруг, Ханс.

Защо беше тук? Първата й ужасена мисъл беше, че и той е на разпит. Но след миг от позата на всички разбра, че не се държат с него като със заподозрян.

Какво тогава? Сърцето й блъскаше от страх, но от какво се боеше?

Може би работата в Министерството на правосъдието го води тук от време на време, помисли тя. После чу как един от другите мъже му казва:

— Но при цялото ми уважение, лейтенант… — Ребека не чу остатъка от изречението. Лейтенант? Държавните служители нямаха военни чинове — освен в полицията…

Тогава Ханс я видя.

Тя гледаше как противоречиви чувства се редуват на лицето му — мъжете бяха лесни за разгадаване. Първо се намуси с удивлението на човек, който вижда нещо познато в необичайна среда, като ряпа в библиотека. После очите му се ококориха потресено, когато осъзна, че видяното е истина, и зяпна леко. Но изражението, което последва, я потресе най-силно: страните му потъмняха от срам и очите му се отместиха от нея в непогрешимо виновен поглед.

Ребека мълча дълго в опит да възприеме. После, все още без да разбира какво вижда, тя каза:

— Добър ден, лейтенант Хофман.

Шолц изглеждаше учуден и уплашен.

— Познавате ли лейтенанта?

— Много добре — отговори тя и се помъчи да запази самообладание, докато у нея започна да се надига ужасно подозрение. — Питам се дали той не ме е държал под наблюдение от известно време.

Но това беше невъзможно, нали?

— Нима? — глупаво попита Шолц.

Ребека упорито гледаше Ханс, следеше как той ще реагира на удивлението й, надяваше се да се разсмее и да даде истинско, невинно обяснение. Устата му беше отворена, като че се канеше да заговори, но Ребека разбра, че няма намерение да каже истината. „Вместо това“, рече си тя, „имаше вид на човек, който отчаяно се мъчи да измисли някаква история и не успява да излезе с нещо, което да отговаря на всички факти“.

Шолц беше на път да се разплаче.

— Не знаех!

Без да сваля очи от Ханс, Ребека отговори:

— Аз съм съпругата на Ханс.

Лицето му пак се измени и когато вината се смени с яд, то се превърна в гневна маска. Най-сетне заговори, но не на Ребека.

— Затваряй си устата, Шолц.

Тогава Ребека разбра и светът й рухна.

Шолц беше твърде потресен да се вслуша в предупреждението на Ханс.

— Вие сте тази госпожа Хофман?

Тласкан от гняв, Ханс се придвижи бързо. Замахна с месестия си десен юмрук и удари Шолц в лицето. Младежът залитна назад. Устните му кървяха.

— Проклет глупак — каза Ханс. — Току-що унищожи две години усърдна работа под прикритие.

Ребека прошепна на себе си:

— Странните телефонни обаждания, внезапните срещи, накъсаните бележки…

Ханс нямаше любовница.

Беше замаяна, но знаеше, че сега е моментът да открие истината, докато всички са извадени от равновесие, преди да почнат да лъжат и да си измислят прикрития. С усилие остана съсредоточена.

— Ожени се за мен само за да ме шпионираш ли, Ханс? — попита тя хладно.

Той я зяпаше, без да отговори.

Шолц се обърна и се запрепъва по коридора.

— Вървете след него — нареди Ханс.

Асансьорът дойде и Ребека тъкмо влизаше вътре, когато Ханс кресна:

— Арестувайте този глупак и го хвърлете в килията.

Обърна се да каже нещо на Ребека, но вратите на асансьора се затвориха и тя натисна бутона за приземния етаж.

Докато минаваше през преддверието, едва виждаше от сълзи. Никой не я заговори: без съмнение беше обичайно тук да се виждат плачещи хора. Мина под дъжда през паркинга към автобусната спирка.

Бракът й беше измама. Едва можеше да възприеме това. Беше спала с Ханс, обичаше го и се омъжи за него, а той я беше лъгал през цялото време. Изневярата можеше да е нещо временно, но Ханс я беше мамил от самото начало. Трябва да беше започнал да излиза с нея, за да я шпионира.

Несъмнено, никога не беше възнамерявал да се ожени за нея. Първоначално навярно беше планирал само да пофлиртува, колкото да бъде допуснат в дома й. Измамата беше проработила твърде добре. Трябва да е бил потресен, когато тя му предложи брак. Навярно е бил принуден да вземе решение: да й откаже и да прекрати наблюдението или да приеме и да го продължи. Може би дори началството му беше наредило да приеме. Как можа да се подведе така?

Автобусът спря и тя се качи. Отправи се със сведен поглед към седалката в дъното и покри лицето си с длани.

Замисли се за времето, когато се ухажваха. Когато тя повдигаше въпроси, които се бяха оказвали пречка в предишните й връзки — нейният феминизъм, антикомунизъм, близостта й с Карла — Ханс винаги даваше правилните отговори. Тя вярваше, че двамата мислят сходно, почти като по чудо. Никога не й беше хрумвало, че той се преструва.

Автобусът пълзеше сред стари руини и нов бетон към централния квартал „Митте“. Ребека опита да помисли за бъдещето си, но не успя. Можеше само да премисля миналото. Припомни си сватбения им ден, медения месец и едната година брак и сега виждаше всичко това като пиеса, която Ханс беше играл. Той беше откраднал от нея две години и това така я ядоса, че тя спря да плаче.

Припомни си вечерта, когато му предложи да се оженят. Разхождаха се в Народния парк във „Фридрихсхайн“ и бяха спрели пред стария Приказен фонтан да погледат каменните костенурки. Ребека носеше морскосиня рокля, цветът, който най-добре й прилягаше. Ханс имаше ново сако от туид: успяваше да си намери хубави дрехи, макар че Източна Германия беше модна пустиня. Беше я прегърнал и Ребека се чувстваше в безопасност, защитена и ценена. Искаше един мъж завинаги и той беше този мъж.

— Хайде да се оженим, Ханс — беше му казала тя, а той я беше целунал и отвърнал:

— Каква чудесна идея.

Глупава бях, гневно си помисли Ребека, много глупава.

Едно нещо намери обяснение. Ханс не искаше още да имат деца. Твърдеше, че иска първо да получи още едно повишение и да имат свой дом. Не беше го споменавал преди женитбата и Ребека се беше изненадала заради възрастта им: тя вече беше на двадесет и девет, а той на тридесет и четири. Сега знаеше истинската причина.

Докато слезе от автобуса, вече беше гневна. Закрачи бързо през вятъра и дъжда към високата стара къща, където живееше. От антрето видя през отворената врата на предната стая, че майка й е потънала в разговор с Хайнрих фон Касел, неин колега социалдемократ от градския съвет в следвоенните години. Ребека бързо отмина, без да ги заговори. Дванадесетгодишната й сестра Лили си пишеше домашните на кухненската маса. Откъм салона се чуваше роялът: брат й Вали свиреше блус. Ребека се качи към двете стаи, които деляха с Ханс.

Първото, което видя, щом влезе, беше моделът на Ханс. Работеше по него през годината, откакто бяха женени. Правеше макет на Бранденбургската врата от кибритени клечки и лепило. Всичките му познати трябваше да запазват изгорелите си кибритени клечки. Моделът беше почти завършен и се мъдреше на малка масичка в средата на стаята. Ханс беше изработил централната арка и крилата и сега работеше по квадригата — теглената от четири коня карета на върха, която беше много по-трудна.

Трябва да е бил отегчен, с горчивина си помисли тя. Несъмнено проектът беше начин да прекарва вечерите с жена, която не обича. Бракът им беше като този макет — паянтово копие на истинското нещо.

Отиде до прозореца и загледа дъжда. След минута един жълтеникав Трабант 500 спря до бордюра и Ханс слезе.

Как смееше да идва тук сега?

Ребека със замах отвори прозореца, без да обръща внимание на дъжда, който нахлу вътре, и викна:

— Махай се!

Ханс спря на мокрия тротоар и погледна нагоре.

Очите на Ребека се спряха на чифт негови обуща на пода. Бяха изработени на ръка от един стар обущар, когото Ханс беше открил. Взе едната и я хвърли по него. Изстрелът беше добър и макар Ханс да мръдна, обувката го улучи по темето.

— Смахната краво! — викна той.

Вали и Лили дойдоха в стаята. Застанаха на прага и загледаха голямата си сестра, като че се беше превърнала в друг човек, което може и да беше истина.

— Ти се ожени по нареждане на ЩАЗИ! — кресна Ребека през прозореца. — Кой от двама ни е смахнат?

Хвърли втората обувка и не улучи.

— Какво правиш? — потресено попита Лили.

Вали се усмихна и рече:

— Луда работа.

Навън двама минувачи бяха спрели да позяпат, а една съседка застана на прага и загледа очарована. Ханс ги изгледа свирепо. Беше горделив и за него беше мъчение да го правят на глупак пред хората.

Ребека се озърна за още нещо, с което да го замери, и съгледа кибритения макет на Бранденбургската врата.

Той стоеше върху шперплатова плоскост. Вдигна го. Тежък беше, но тя щеше да се справи.

— Олеле мале — възкликна Вали.

Ребека отнесе макета до прозореца.

— Да не си посмяла! — кресна Ханс. — Това е мое!

Ребека опря шперплатовата плоскост на перваза.

— Ти съсипа живота ми, бияч от ЩАЗИ! — викна тя.

Една жена от зяпачите долу се разсмя, презрителен високомерен кикот, който звънна над шума от дъжда. Ханс пламна от гняв и се озърна да види кой се смее, но не успя. Да му се присмиват беше най-тежкото мъчение за него.

— Прибери макета, кучко! — ревна той. — Работих по него цяла година!

— И аз работих толкова по нашия брак — отвърна Ребека и вдигна макета.

— Заповядвам ти! — викна Ханс.

Ребека вдигна модела през прозореца и го пусна.

Той се превъртя във въздуха, така че плоскостта остана отгоре, а квадригата — отдолу. Пада дълго и Ребека като че увисна в този проточил се миг. После макетът се стовари в настлания с камъни преден двор с шум като от мачкане на хартия. Пръсна се и кибритените клечки се разхвърчаха, после спря на мокрите камъни като лъчисто украшение от разруха. Плоскостта лежеше, а всичко, което беше върху нея, беше смазано до неузнаваемост.

Ханс дълго го гледа, зяпнал от изумление.

Възстанови се и посочи Ребека с пръст.

— Слушай ме сега — поде той толкова студено, че тя изведнъж се уплаши. — Ще съжаляваш за това, казвам ти. Ти и семейството ти. Ще съжалявате, докато сте живи. Обещавам.

После се върна в колата и замина.