Кен Фолет
Прагът на вечността (49)

48.

Кремъл е в паника заради посещението на Никсън в Китай — съобщи Димка на Таня.

Бяха в жилището на Димка. Тригодишната му дъщеричка Катя седеше на коляното на Таня и двете разглеждаха книжка с картинки с домашни животни.

Димка и Наталия се бяха нанесли в Правителствения дом. Кланът Пешкови-Дворкини вече обитаваше три апартамента в сградата. Дядо Григорий беше в своето жилище заедно с дъщеря си Аня и внучката си Таня. Бившата съпруга на Димка, Нина, и синът му Гриша, вече малък ученик на осем години, бяха във втория апартамент. А сега Димка, Наталия и Катя също се нанесоха. Таня обожаваше племенниците си и винаги ги наглеждаше с радост. Понякога Правителственият дом й приличаше на село, където голямото семейство се грижеше за децата.

Хората често я питаха дали не иска да има свои деца. „Много време има“, отговаряше винаги Таня. Още беше едва на тридесет и две. Но не се чувстваше свободна да се омъжи. С Василий не бяха любовници, но тя беше посветила живота си на общата им нелегална работа. Първо с издаването на Несъгласие, после с тайното изнасяне на книгите на Василий на Запад. От време на време я ухажваше по някой от все по-малобройните подходящи ергени на нейна възраст и понякога тя излизаше на някоя и друга среща, а с единия дори преспа. Но не можеше да ги допусне в тайния си живот.

И сега животът на Василий беше по-важен от нейния. С издаването на Свободен човек той се превърна в един от най-големите писатели в света. След третата му книга, Застой, заговориха за Нобелова награда, само дето не можеха да я дадат на псевдоним. Таня беше каналът, по който произведенията на Василий стигаха на Запад и щеше да е невъзможно да опази такава огромна и страшна тайна, ако имаше съпруг.

Комунистите ненавиждаха „Иван Кузнецов“. Цял свят знаеше, че той не може да разкрие истинското си име от страх работата му да не бъде премахната, и така кремълските вождове наистина изглеждаха филистери. При всяко споменаване на произведенията му в западните медии, хората подчертаваха, че те никога не са издавани на руския, на който са написани, заради съветската цензура. Кремъл беснееше.

— Пътуването на Никсън беше голям успех — каза Таня на Димка. — В службата получаваме новините от Запада. Хората не спират да поздравяват Никсън за неговата далновидност. Казват, че това е огромна крачка към стабилност в целия свят. Пък и одобрението за него се е повишило, а тази година в Съединените щати има избори.

Идеята, че капиталистите империалисти могат да се свържат с непокорните китайски комунисти против СССР, беше ужасяваща за съветските водачи. Те тутакси поканиха Никсън в Москва, за да наклонят везните в своя полза.

— Сега отчаяно се мъчат да превърнат и московската визита на Никсън в успех — каза Димка. — Готови са на всичко, за да не се стигне до съюз между САЩ и Китай.

На Таня й хрумна нещо.

— Наистина ли са готови на всичко? — попита тя.

— Преувеличавам. А ти какво си науми?

Таня усети как сърцето й бие по-бързо.

— Биха ли освободили дисиденти?

— Ах — Димка знаеше, но нямаше да каже на глас, че Таня мисли за Василий. Той беше един от съвсем малкото хора, които знаеха за връзката й с дисидента. Димка беше прекалено внимателен, та да го споменава току-тъй. — КГБ предлага обратното: затваряне. Искат да приберат всички, които може да размахат някой протестен плакат пред лимузината на американския президент.

— Глупаво е — отвърна Таня. — Ако изведнъж затворим стотици хора, американците ще разберат — и те си имат шпиони — и това няма да им хареса.

Димка кимна.

— Никсън не иска критиците му да кажат, че е дошъл тук и е пренебрегнал целия проблем с човешките права. Не и в година на избори.

— Именно.

Димка се умисли.

— Трябва максимално да се възползваме от тази възможност. Утре има среща с хора от американското посолство. Питам се дали не мога да използвам това…

* * *

Димка беше променен. Причината беше нахлуването в Чехословакия. До този момент той упорито се придържаше към вярването, че комунизмът може да се реформира. Но през шестдесет и осма видя, че когато няколко души успеят да напреднат в промяната на същината на комунистическото управление, усилията им биват смазани от онези, които имат интерес нещата да си останат същите. Хора като Брежнев и Андропов се наслаждаваха на властта, статута и привилегиите. Защо да рискуват всичко това? Димка вече беше съгласен със сестра си — най-големият проблем на комунизма беше, че всеобхватната власт на партията винаги задушаваше промяната. Съветската система беше безпомощно замръзнала в ужасен консерватизъм, досущ като царския режим преди шестдесет години, когато дядо му е бил майстор в Путиловата машиностроителна фабрика в Петроград.

Каква ирония, размишляваше Димка, при положение че Карл Маркс беше първият философ, обяснил феномена на обществената промяна.

На другия ден Димка председателстваше поредното от цяла серия обсъждания на посещението на Никсън в Москва. Наталия беше там, но за съжаление присъстваше и Евгений Филипов. Американският екип се ръководеше от Ед Маркъм, човек на средна възраст и дипломат от кариерата. Всички ползваха преводачи.

Никсън и Брежнев щяха да подпишат два договора за намаляване на въоръженията и едно споразумение за околната среда. „Околната среда“ не занимаваше съветската политика, обаче Никсън явно беше много запален по въпроса и беше прокарал новаторски закони в Щатите. Тези три документа бяха достатъчна гаранция, че визитата ще бъде исторически триумф, и щяха да свършат много работа срещу опасностите на един китайско-американски съюз. Госпожа Никсън щеше да посети училища и болници. Никсън настояваше да се срещне с поета-дисидент Евгений Евтушенко, когото беше виждал по-рано във Вашингтон.

На днешната среща съветските и американските представители обсъждаха сигурността и протокола, както винаги. По средата на разговорите Наталия каза онова, за което се бяха разбрали предварително с Димка. Тя се обърна към американците и небрежно поде:

— Внимателно обмисляхме вашето искане да освободим голям брой от така наречените политически затворници, като символичен жест към онова, което вие наричате граждански права.

Ед Маркъм учудено погледна Димка, който беше председател на срещата. Маркъм не беше и чувал за това по простата причина че американската страна не беше отправяла подобно искане. Димка му махна бързо и потайно, за да го накара да замълчи. Американецът, умел и опитен преговарящ, не каза нищо.

Филипов беше също толкова изненадан.

— Не ми е известно никакво подобно…

Димка повиши глас:

— Ако обичате, Евгений Давидович, не прекъсвайте другарката Смотрова! Настоявам да се изказвате един по един.

Филипов се гневеше, но комунистическото възпитание го караше да спазва правилата.

Наталия продължи.

— В Съветския съюз нямаме политически затворници и не можем да видим логиката пускането на престъпници из улиците да съвпадне с посещението на чуждестранен държавен глава.

— Тишина — обади се Димка.

Маркъм видимо се озадачи. Защо повдигат въображаемо искане, само за да откажат? Но той чакаше мълчаливо, за да разбере накъде върви Наталия. През това време Филипов в безсилен гняв барабанеше по бележника си.

— Има обаче малък брой лица — продължи Наталия — на които се отказва разрешение да пътуват вътре в страната поради връзките им с противообществени групи и нарушители.

Именно такова беше положението на Таниния приятел Василий. По-рано Димка опита да издейства освобождаването му, но не успя. Може би този път щеше да има повече късмет.

Димка неотклонно наблюдаваше Маркъм. Дали той щеше да осъзнае какво става и да изиграе ролята си? За Димка беше необходимо американците да се престорят, че са отправили искане за освобождаването на дисиденти. Тогава можеше да се върне в Кремъл и да каже, че САЩ настояват на това като предварително условие за посещението на Никсън. В този миг всички възражения на КГБ и на когото и да било щяха да отпаднат, понеже всички в Кремъл отчаяно искаха да доведат Никсън в Москва и да го прикоткат по-далеч от ненавистните китайци.

Наталия продължи:

— Доколкото тези лица всъщност не са осъдени от нашите съдилища няма юридическа пречка правителството да предприеме действия и ние предлагаме да облекчим ограниченията и да им разрешим да пътуват като жест на добра воля.

Димка се обърна към американците:

— Ще бъде ли това наше действие достатъчно за вашия президент?

Лицето на Маркъм се проясни и той разбра играта на Наталия и Димка. Доволен беше, че се възползват от него по този начин.

— Да — каза той. — Смятам, че това ще бъде достатъчно.

— Договорено е значи — отвърна Димка и се облегна в стола с чувство за добре свършена работа.

* * *

Президентът Никсън дойде в Москва през май, когато снегът се беше стопил и беше слънчево.

Таня се беше надявала на голямо освобождаване на политически затворници, което да съвпадне с визитата, но остана разочарована. От години насам това беше най-добрата възможност за измъкването на Василий от сибирския му коптор и връщането му в Москва. Таня знаеше, че брат й е опитал, ала явно не бе успял. Направо й се плачеше.

— Таня, моля те, придружавай президентската съпруга днес — каза началникът й, Даниил Антонов.

— Я се разкарай. Това, че съм жена, не означава, че трябва през цялото време да пиша за жени.

През цялата си кариера Таня се бореше да не й възлагат „женски“ задачи. Понякога успяваше, друг път — не.

Днес не успя.

Даниил беше свестен човек, но не беше мекушав.

— Не искам от теб през цялото време да отразяваш жени и никога не съм го правил, затова не ми говори глупости. Искам да отразиш посещението на Пат Никсън днес. А сега прави каквото ти се казва.

Всъщност Даниил беше страхотен началник. Таня отстъпи.

Отведоха Пат Никсън в Московския държавен университет, жълта каменна сграда на тридесет и два етажа и с хиляда зали. Университетът изглеждаше почти празен.

— Къде са всички студенти? — попита госпожа Никсън.

С посредничеството на преводачите ректорът обясни:

— Сега са в сесия и всички се готвят за изпитите.

— Не мога да се срещна с руснаци — оплака се госпожа Никсън.

Таня искаше да каже: „Можеш да се обзаложиш, че няма да се срещнеш с руснаци — те биха могли да ти кажат истината“.

Госпожа Никсън изглеждаше консервативна дори по московските стандарти. Косите й бяха вдигнати и напръскани с лак в прическа като викингски шлем и сигурно бяха почти толкова твърди. Дрехите й изглеждаха едновременно твърде младежки за нея и старомодни. Беше залепила на лицето си усмивка, която рядко трепваше, дори когато следващите я репортери ставаха неуправляеми.

Отведоха я в една аудитория, където трима студенти седяха зад банките. Те явно се изненадаха да я видят и нямаха представа коя е. Беше очевидно, че не желаят да се срещат с нея.

Бедната госпожа Никсън навярно нямаше представа, че всеки контакт с хора от Запада е опасен за обикновените съветски граждани. След това можеха да ги арестуват и разпитват какво се е казало на дадената среща и дали тя не е била предварително уговорена. Само най-безразсъдните московчани имаха желание да разменят по някоя дума с посетители от чужбина.

Докато следваше гостенката, Таня на ум съставяше статията си. Госпожа Никсън беше видимо впечатлена от новия и модерен Московски държавен университет. САЩ нямат университетска сграда с подобни размери.

Истинската история беше в Кремъл, затова Таня се държа толкова заядливо с Даниил. Никсън и Брежнев подписваха договори, които щяха да превърнат света в по-безопасно място. Това беше историята, която Таня искаше да отразява.

От прочетеното в чуждите вестници тя знаеше, че посещението на Никсън в Китай и настоящото в Москва са променили шансовете му за успех на изборите през ноември. През януари одобрението за него бе ниско, а сега се рееше във висините. Имаше голяма вероятност да бъде преизбран.

Госпожа Никсън беше облечена в кариран ансамбъл от две части с късо сако и дискретна пола до под коляното. Белите й обувки бяха ниски. Тоалетът й се допълваше от шифонено шалче. Таня мразеше да пише за мода. Та тя беше отразявала Кубинската ракетна криза, за Бога, при това от Куба!

Най-сетне първата дама беше откарана с лимузина Крайслер Ле Барон и глутницата журналисти се пръсна.

На паркинга Таня забеляза един висок мъж, облечен в дълго вехто палто въпреки топлото пролетно време. Човекът имаше рошава стоманеносива коса, а набразденото му от бръчки лице навярно някога е било хубаво.

Това беше Василий.

Таня запуши уста с юмрук и се ухапа, за да потисне вика, който се надигаше в гърлото й.

Василий видя, че Таня го е познала и се усмихна. Някои от зъбите му липсваха.

Тя бавно тръгна към него. Василий стоеше с ръце в джобовете и примижаваше на слънцето, понеже нямаше шапка.

— Пуснали са те — продума Таня.

— За да угодят на американския президент. Благодаря ти, Дик Никсън.

Би трябвало да благодари на Димка Дворкин. Но навярно Таня не трябваше да казва това на никого, дори на Василий.

Озърна се предпазливо, но наоколо беше пусто.

— Не се тревожи — успокои я Василий. — Две седмици това място гъмжеше от милиция, но всички си тръгнаха преди пет минути.

Таня повече не можеше да се удържи и се хвърли в ръцете му. Той я потупа по гърба, все едно я утешаваше. Тя го прегърна силно.

— Ммм — каза той. — Миришеш хубаво.

Таня го пусна. Щеше да се пръсне от стотиците въпроси. Трябваше да сдържи ентусиазма си и да подбере един.

— Къде живееш?

— Дадоха ми сталински апартамент, стар, но хубав.

Жилищата от сталинския период имаха по-големи стаи с по-високи тавани от тези в построените в края на петдесетте и през шестдесетте блокове.

Вълнението на Таня бе неудържимо.

— Да те посетя ли там?

— Още не. Нека разберем колко строго ме следят.

— Имаш ли работа? — любим номер на комунистите беше да се погрижат човек да не може да постъпи на никаква работа и после да го обвинят, че е паразит.

— В Министерството на земеделието съм. Пиша памфлети за селяните, в които обяснявам новите земеделски техники. Не ме жали — работата е важна, пък и мен ме бива.

— А как си със здравето?

— Надебелях! — Той отгърна палтото да й покаже.

Таня весело се разсмя. Не беше дебел, но май не беше и толкова слаб като едно време.

— Носиш пуловера, който ти пратих. Изумена съм, че е стигнал до тебе.

Това беше пуловерът, който Анна Мъри купи във Виена. Таня вече щеше да му обясни всичко. Не знаеше откъде да започне.

— От четири години почти не съм го свалял. В Москва през май не ми трябва, но ми е трудно да свикна с мисълта, че времето не е винаги мразовито.

— Мога да ти купя друг.

— Сигурно печелиш големи пари!

— Не — отговори тя с широка усмивка. — Но ти печелиш.

— Как така? — озадачи се той.

— Да идем да пийнем — отвърна Таня и го хвана за ръката. — Толкова много имам да ти разказвам.

* * *

В неделя, осемнадесети юни, на първата страница на Уошингтън Поуст имаше странен репортаж. За повечето читатели той беше малко загадъчен. А за шепа хора беше във висша степен изнервящ.

ПЕТИМА ЗАДЪРЖАНИ В КОНСПИРАЦИЯ

ЗА ПОДСЛУШВАНЕ НА ТУКАШНИЯ ОФИС

НА ДЕМОКРАТИТЕ

От Алфред И. Луис

щатен автор в Уошингтън Поуст

 

Петима мъже, за един от които се казва, че е бивш служител на Централното разузнавателно управление, бяха арестувани в 2:30 сутринта вчера при извършването на нещо, което властите описват като сложна конспирация за подслушване на тукашните офиси на Националния комитет на Демократическата партия.

Трима от задържаните са кубинци по произход, а за друг се смята, че е обучавал кубински бежанци за партизански действия след инвазията в Залива на свинете през 1961.

Те бяха изненадани и взети под прицел от трима цивилни полицаи от градското полицейско управление на шестия етаж на луксозната сграда „Уотъргейт“, на Вирджиния авеню 2600, С3, където целият етаж се заема от Националния комитет на Демократическата партия.

Не е дадено директно обяснение защо петимата заподозрени биха искали да поставят подслушвателни устройства в офисите на Националния комитет на Демократическата партия, както и дали работят за други лица или организации.

Камерън Дюър прочете репортажа и каза:

— Ох, по дяволите.

Избута настрани корнфлейкса — беше прекалено напрегнат, та да се храни. Знаеше точно за какво се отнася репортажът, знаеше също, че това представлява огромна заплаха за президента Никсън. Ако хората научеха или повярваха, че президентът на закона и реда е заповядал проникване с взлом, това можеше да провали преизбирането му.

Кам прегледа репортажа и стигна до имената на заподозрените. Опасяваше се, че Тим Тедър може да е сред тях. За негово облекчение, Тедър не се споменаваше.

Но повечето от изброените бяха негови приятели и приближени. Тедър и група бивши агенти на ФБР и ЦРУ съставяха Отдел за специални разследвания към Белия дом. Имаха обезопасен кабинет на приземния етаж на сградата на Изпълнителната служба, която се намираше срещу Белия дом. На вратата им беше заковано листче с надпис „Водопроводчици“. Това беше шега: работата им беше да спират изтичането на информация.

Кам не знаеше, че те планират да сложат бръмбари в офисите на демократите. Ала не беше изненадан. Идеята беше добра и така можеше да се научи нещо за източниците на информация.

Но не се предполагаше тъпанарите да се оставят шибаната вашингтонска полиция да ги спипа.

Президентът беше на Бахамите и трябваше да се върне на другия ден. Кам се обади на водопроводчиците. Вдигна Тим Тедър.

— Какво правите? — попита Кам.

— Прочистваме документацията.

Кам чу някъде до него воя на шредера.

— Добре.

После се облече и отиде в Белия дом.

На пръв поглед никой от взломаджиите нямаше връзка с президента и през целия неделен ден Кам мислеше, че скандалът може да се овладее. После се оказа, че един от задържаните е дал фалшиво име. „Едуард Мартин“ всъщност беше Джеймс Маккорд, пенсиониран агент на ЦРУ и редовен служител на Комитета за преизбиране на президента.

— Това е то — каза Кам. Чувстваше се смазан и опустошен. Това беше ужасно.

Понеделнишкият брой на Уошингтън Поуст предлагаше информация за Маккорд в репортаж, подписан от Боб Удуърд и Карл Бърнстейн.

Въпреки това Кам се надяваше, че участието на президента може да се покрие.

И тогава се намеси ФБР. Бюрото започна да разследва петимата взломаджии. В доброто старо време Дж. Едгар Хувър никога не би направил нещо подобно, мислеше Кам с горчивина. Ала Хувър беше мъртъв. Никсън настани за временен директор свой човек, Патрик Грей, но Грей не познаваше Бюрото и се бореше да го овладее. В резултат ФБР започваше да действа като правоприлагаща агенция.

Разкри се, че петимата притежават големи суми пари в брой, нови банкноти с последователни номера. Това означаваше, че рано или късно ФБР ще успее да проследи парите и да установи кой ги е дал.

Кам вече знаеше. Тези пари, както и плащанията за всички нелегални проекти на администрацията, идваха от черния фонд на КПП.

Разследването на ФБР трябваше да бъде прекратено.

* * *

Когато Кам Дюър влезе в кабинета на Мария Самърс в Министерството на правосъдието, тя изпита моментна уплаха. Разкрита ли беше? Дали от Белия дом не бяха установили някак, че тя е източникът на вътрешна информация на Джаспър Мъри?

Мария стоеше до шкафа с документи и за миг краката й така омекнаха, че се уплаши да не падне.

Но Кам се държеше дружелюбно и тя се поуспокои. Той се усмихна, седна и я огледа по момчешки от горе до долу, което означаваше, че я намира привлекателна.

„Мечтай си, бяло момченце“, помисли тя.

С какво ли се беше заловил сега? Мария седна зад бюрото си, свали очилата и му се усмихна приветливо.

— Здравейте, господин Дюър. Какво стана с подслушването?

— В крайна сметка не научихме много — отговори Кам. — Мислим, че е възможно Мъри да разполага със сигурен телефон другаде и да ползва него за поверителни разговори.

„Слава Богу“, рече си тя.

— Лошо.

— Въпреки това ценим помощта Ви.

— Много сте любезен. Има ли още нещо, което мога да направя?

— Да. Президентът иска главният прокурор да нареди на ФБР да прекрати разследването на влизането в „Уотъргейт“.

Мария се помъчи да прикрие колко е потресена, а в ума й гъмжаха възможните последици. Значи наистина е било номер на Белия дом. Тя беше изумена. Нямаше друг президент, освен Никсън, който да е толкова арогантен и глупав.

Отново Мария щеше да узнае повече, ако се престори, че иска да помогне.

— Е, нека го обмислим. Клайндийнст не е Мичъл, както знаете — Джон Мичъл се беше оттеглил от поста главен прокурор, за да управлява КПП. Наследникът му Ричард Клайндийнст също беше близък на Никсън, но не толкова покорен. — Главният прокурор ще поиска някаква причина.

— Можем да му дадем — отговори Кам. — Разследването на ФБР може да разкрие някои тайни от областта на външната политика. В частност, може да разкрие опасна информация за участието на ЦРУ в инвазията в Залива на свинете при президента Кенеди.

Типично за Хитрия Дик, каза си Мария с погнуса. Всеки щеше да се престори, че защитава американските интереси, докато всъщност спасява жалкия задник на президента.

— Значи става въпрос за националната сигурност.

— Да.

— Добре. Това ще оправдае заповед на главния прокурор за оттегляне на ФБР — Мария обаче не искаше това да става прекалено лесно за Белия дом. — Но Клайндийнст може да поиска конкретни уверения.

— Можем да ги предоставим. ЦРУ е готово да отправи официално искане. Уолтърс ще го стори.

Генерал Върнън Уолтърс беше заместник-директор на ЦРУ.

— Ако искането е официално, мисля, че ние ще можем да продължим по-нататък и да направим точно каквото президентът желае.

— Благодаря, Мария — момчето стана. — Отново много помогнахте.

— Моля, господин Дюър.

Кам излезе от кабинета.

Мария умислено се взря в освободения от него стол. Президентът трябва да беше наредил взлома или поне си беше затворил очите. Това беше единствената възможна причина Кам Дюър толкова да се старае с покриването. Ако някой от администрацията беше одобрил проникването, противно на желанията на Никсън, то този човек досега щеше да е посочен по име, опозорен и уволнен. Никсън не се свенеше да се отървава от колеги, които го излагат. Единственият, за когото го бе грижа, беше той самият.

А щеше ли Мария да остави да му се размине?

Щеше ли, по дяволите.

Вдигна телефона и каза:

— Свържете ме е Фосет Реншоу, ако обичате.