Кен Фолет
Прагът на вечността (13)

12.

Живееш в изумителна къща — каза Бийп Дюър на Дейв Уилямс.

Дейв беше на тринадесет, живееше тук откакто се помнеше и всъщност никога не беше обръщал внимание на къщата. Вдигна поглед към тухлената фасада откъм градината с правилните редове джорджиански прозорци.

— Изумителна ли? — отвърна той.

— Толкова е стара.

— Мисля, че е от осемнадесети век. Значи е само на около двеста години.

— Само! — засмя се тя. — В Сан Франциско нищо не е на двеста години! Къщата се намираше на улица „Грейт Питър“ в Лондон, на няколко минути пеш от Парламента. Повечето къщи в квартала бяха от осемнадесети век и Дейв смътно знаеше, че са били построени за членовете на Парламента и перовете, които трябвало да присъстват в Камарата на общините и Камарата на лордовете. Бащата на Дейв, Лойд Уилямс, беше депутат.

— Пушиш ли? — попита Бийп и извади пакет цигари.

— Само когато ми падне сгоден случай.

Тя му даде цигара и двамата запалиха.

Урсула Дюър, наречена още Бийп, също беше на тринадесет, но изглеждаше по-голяма от Дейв. Носеше готини американски дрехи, стегнати пуловери, тесни джинси и ботуши. Твърдеше, че може да кара кола. Казваше, че британското радио е тъпо — само три станции, които не пускат рокендрол — и спират работа в полунощ! Когато хвана Дейв да зяпа малките издутинки на гърдите й под черното поло, тя даже не се засрами; само се усмихна. Но никак не му даде възможност да я целуне.

Нямаше да е първото момиче, с което се целува. Би искал да я осведоми за това, просто в случай че тя го мисли за неопитен. Тя щеше да му е третата, ако се брои Линда Робъртсън — той включваше и нея в сметката, нищо че не отговори на целувката му. Работата беше там, че той знае какво прави.

С Бийп обаче не беше успял, още не.

Близо беше. Дискретно беше поставил ръка на раменете й на задната седалка на бащиния му Хъмбър Хоук, но тя беше извърнала лице и се беше зазяпала в осветените от лампите улици. Не се кискаше, когато я погъделичка човек. Танцували бяха джайв под звуците на грамофона Дансет в стаята на петнадесетгодишната му сестра Иви; но Бийп отказа бавния танц, когато Дейв пусна „Самотна ли си тази вечер“ на Елвис.

Все пак Дейв живееше с надежда. Тъжно, но се оказа, че моментът не е сега — двамата стояха в малката градинка в зимния следобед, Бийп се беше обгърнала с ръце да се топли, и двамата бяха сковани в официалните си дрехи. Щяха да излизат по тържествен семеен повод. По-късно обаче щеше да има парти. Бийп имаше четвъртинка водка в чантичката, за да подправи безалкохолните напитки, които щяха да им сервират, докато родителите лицемерно се наливат с уиски и джин. А после всичко беше възможно. Дейв зяпаше розовите й устни, свити около филтъра на цигарата Честърфийлд, и с копнеж си представяше какво би могло да бъде.

Майка му се провикна от къщата с американския си акцент.

— Влизайте, деца — тръгваме!

Двамата хвърлиха цигарите в цветната леха и влязоха.

Двете семейства се събираха в хола. Бабата на Дейв, Ет Лекуит, щеше да бъде „представена“ в Камарата на лордовете. Това означаваше, че ще стане баронеса, ще я наричат Лейди Лекуит и ще бъде пер в Камарата на лордовете от името на лейбъристката партия. Родителите на Дейв, Лойд и Дейзи, чакаха заедно със сестра му Иви и един млад приятел на семейството, Джаспър Мъри. Тук бяха и семейство Дюър, приятели от времето на войната. Уди Дюър беше фотограф и беше командирован за една година в Лондон. Довел беше съпругата си Бела и двете си деца, Камерън и Бийп. Всички американци изглеждаха очаровани от пантомимата на британския обществен живот, затова семейство Дюър се присъединиха към тържеството. Бяха голяма група, когато излязоха от къщата и се отправиха към площада на Парламента.

Докато вървяха през мъгливите лондонски улици, Бийп прехвърли вниманието си от Дейв на Джаспър Мъри. Той беше на осемнадесет и изглеждаше като викинг, висок, плещест и рус. Носеше тежко сако от туид. Дейв мечтаеше да е голям и мъжествен, та Бийп да го гледа със същия израз на възхищение и желание.

Дейв се отнасяше към Джаспър като към по-голям брат и търсеше съветите му. Признал му беше, че обожава Бийп и не може да измисли как да спечели сърцето й.

— Продължавай да опитваш — беше го посъветвал Джаспър. — Понякога простото постоянство върши работа.

Дейв чуваше какво говорят.

— Значи, ти си братовчед на Дейв? — питаше Бийп, докато прекосяваха площада на Парламента.

— Всъщност не. Не сме роднини.

— Как тогава живееш у тях, без да плащаш наем и тем подобни?

— Майка ми е била съученичка на майката на Дейв в Бъфало. Там са се запознали с твоя баща. Така всички са станали приятели.

Дейв знаеше, че има и още. Майката на Джаспър, Ева, беше избягала от нацистка Германия, а неговата майка я беше приела с присъщата си щедрост. Но Джаспър предпочиташе да подценява степента, в която неговото семейство беше задължено на семейство Уилямс.

— Какво учиш? — попита Бийп.

— Френски и немски. Аз съм в Сейнт Джулиънс, който е един от най-големите колежи в Лондонския Университет. Но преди всичко пиша в студентския вестник. Ще стана журналист.

Дейв му завиждаше. Той никога нямаше да научи френски или да иде в университета. Беше в дъното на класа по всички предмети. Баща му се беше отчаял.

— Къде са родителите ти? — обърна се Бийп към Джаспър.

— В Германия. Обикалят цял свят с армията. Баща ми е полковник.

— Полковник! — възхити се Бийп.

Сестрата на Дейв, Иви, прошепна в ухото му:

— Какво си въобразява, че върши малката никаквица? Първо ти трепка с мигли, после флиртува с мъж, който е с пет години по-стар!

Дейв не коментира. Знаеше, че сестра му страшно си пада по Джаспър. Можеше да я подразни, но се въздържа. Харесваше сестра си, пък и беше по-добре да си спести заяждането за следващия път, когато тя се държи гадно с него.

— Не трябва ли да си роден благородник? — питаше Бийп.

— Дори и в най-старите семейства все някой трябва да е пръв — обясни Джаспър. — Но днес имаме пожизнени перове, които не предават титлата на наследниците си. Госпожа Лекуит ще бъде пожизнен пер.

— Ще трябва ли да й правим реверанс?

— Не, глупаче — разсмя се Джаспър.

— Кралицата ще присъства ли на церемонията?

— Не.

— Какво разочарование.

— Глупава кучка — прошепна Иви.

Влязоха в Уестминстърския дворец през входа за лордовете. Поздрави ги мъж в дворцови одежди, включително гащи до коляното и копринени чорапи. Дейв чу как баба му казва с напевния си уелски акцент:

— Старомодните униформи са сигурен белег на институция, която се нуждае от промяна.

Дейв и Иви бяха посещавали сградата на Парламента цял живот, но за Дюърови това беше ново преживяване и те се дивяха. Бийп забрави да се държи очарователно разсеяно и каза:

— Всяка повърхност е украсена! Плочите на пода, пъстрите килими, тапетите, дървените ламперии, цветните стъкла, каменните фигури!

Джаспър я погледна с повече интерес.

— Типична викторианска готика.

— Наистина ли?

Дейв започна да се дразни от това как Джаспър впечатлява Бийп.

Групата се раздели и повечето последваха разсилния нагоре по стълбите до галерията, която гледаше към заседателната зала. Приятелите на Етел вече бяха тук. Бийп седна до Джаспър, но Дейв успя да се настани от другата й страна, а Иви се вмъкна до него. Дейв беше посещавал често Камарата на общините, в другия край на същия дворец, но тук украсата беше по-пищна и пейките бяха тапицирани с червена кожа, а не със зелена.

След дълго чакане долу се пораздвижиха и баба влезе. Вървеше в редица с още четирима, всички със смешни шапки и крайно глупави тоги, поръбени с кожа.

— Изумително! — възкликна Бийп, но Дейв и Иви се разкикотиха.

Процесията спря пред един трон и баба коленичи — не без затруднение, понеже беше на шестдесет и осем. Падна голямо подаване на свитъци, които трябваше да бъдат прочетени на глас. Майката на Дейв, Дейзи, с приглушен глас обясняваше церемонията на родителите на Бийп — високия Уди и пухкавата Бела, но Дейв я изключи. Пълни глупости, наистина.

След малко Етел и двама от придружителите й седнаха на една от пейките. Последва най-голямата смехория.

Седнаха, после веднага се изправиха. Свалиха си шапките и се поклониха. Пак седнаха и пак си сложиха шапките. Повториха цялата работа. В очите на целия свят изглеждаха като кукли на конци: стани, шапки долу, поклони се, седни, наложи шапките. По това време Дейв и Иви вече бяха безпомощни от сподавяния смях. После онези долу направиха всичко за трети път.

— Престанете, моля ви, престанете! — избъбри Иви и от това Дейв се разсмя още повече. Дейзи ги изгледа строго със сините си очи, но тя самата имаше достатъчно чувство за хумор, та да види смешната страна. Накрая Дейзи също се разсмя.

Най-сетне всичко свърши и Етел напусна камарата. Семейството и приятелите й се изправиха. Майката на Дейв ги поведе през лабиринт от коридори и стълбища към една стая в мазето, където щеше да е увеселението. Дейв провери дали всичко е наред с китарата, която беше оставил в един ъгъл. Двамата с Иви щяха да изпълнят нещо, обаче тя беше звездата, а той само щеше да акомпанира.

След няколко минути стаята се изпълни със стотина души.

Иви притисна Джаспър и взе да го разпитва за студентския вестник. Темата беше близка на сърцето му и той отговаряше с ентусиазъм, но Дейв беше сигурен, че Иви ще загуби. Джаспър беше момче, което знаеше как да се погрижи за собствените си интереси. Точно сега той разполагаше с луксозно жилище, за което не плащаше наем, и което се намираше на съвсем кратко разстояние с автобус от колежа. Не беше вероятно да дестабилизира това удобно положение като започне роман с дъщерята в този дом. Такова беше циничното мнение на Дейв.

Иви обаче отклони вниманието на Джаспър от Бийп и остави полето чисто за Дейв. Той й взе джинджифилова бира и я попита какво мисли за церемонията. Тя тайничко сипа водка в безалкохолните. След минута всички започнаха да аплодират Етел, която влезе, вече с нормални дрехи — червена рокля, подходящо палто и шапчица, кацнала върху сребристите й къдрици.

— Някога трябва направо да са примирали по нея — прошепна Бийп.

Според Дейв беше гнусно да мислиш за баба си като за красива жена.

— Такова удоволствие е да споделя този случай с всички вас — заговори Етел. — Съжалявам единствено, че обичният ми Бърни не доживя този ден. Той беше най-мъдрият човек, когото познавам.

Дядо Бърни почина година по-рано.

— Странно е да се обръщат с „милейди“ към теб, особено ако цял живот си бил социалист — продължи тя и всички се разсмяха. — Бърни би ме попитал дали съм победила противниците си, или просто съм се присъединила към тях. Затова, нека ви уверя, че се присъединих към съсловието на перовете, за да го премахна.

Всички аплодираха.

— Сериозно, другари, отказах се от мястото на представител за „Олдгейт“, за да го заеме някой по-млад, но не съм се пенсионирала. В нашето общество има прекалено много несправедливости, прекалено много лоши жилища и бедност, прекалено много глад по света — а на мен като че ли ми остават само двадесет-тридесет години за кампании!

Това извика нов пристъп на смях.

— Посъветвана бях, че в Камарата на лордовете е разумно да приемеш една кауза и да я превърнеш в своя. Аз реших с какво ще се занимавам.

Всички се смълчаха. Хората винаги нямаха търпение да узнаят какво ще прави Ет Лекуит.

— Миналата седмица почина моят добър стар приятел Роберт фон Улрих. Той се сражава в Първата световна война, имаше неприятности с нацистите през тридесетте и накрая държеше най-добрия ресторант в Кембридж. Навремето, когато бях млада шивачка в една работилница с ужасяващи условия в „Ийст Енд“, той ми купи нова рокля и ме заведе на вечеря в Риц… — тя предизвикателно вирна брадичка. — И той беше хомосексуалист.

В стаята ясно се чу изненадан шепот.

— Дявол да ме вземе! — промърмори Дейв.

— Баба ти ми харесва — каза Бийп.

Хората не бяха навикнали да чуват този въпрос да се обсъжда така открито, особено от жена. Дейв се подсмихна. Добрата стара баба, още прави пакости след всичките тези години.

— Не мърморете, не сте истински шокирани — остро каза тя. — Всички знаете, че има мъже, които обичат мъже. Такива хора не вредят никому — всъщност, моят опит показва, че по правило са по-нежни от другите мъже — но според законите на нашата страна те извършват престъпление. Нещо по-лошо, цивилни полицаи се преструват, че са като тях и им залагат клопки, арестуват ги и ги хвърлят в затвора. По мое мнение, това е също толкова лошо, колкото да преследваш хората задето са евреи, пацифисти или католици. Затова моята основна кампания в Камарата на лордовете ще е реформа на закона за хомосексуализма. Надявам се всички вие да ми пожелаете успех. Благодаря ви.

Получи ентусиазирани аплодисменти. Дейв прецени, че почти всички тук искрено й желаят успех. Беше впечатлен. Мислеше, че да се затварят обратните е глупаво. Камарата на лордовете се издигна в очите му: щом тук можеш да работиш за подобна промяна, може би мястото не е съвсем смехотворно.

Накрая Етел каза:

— А сега, в чест на нашите американски приятели и роднини, една песен.

Иви излезе отпред, последвана от Дейв.

— Можеш да вярваш на баба, че ще им даде повод за размисъл — прошепна му тя — Обзалагам се и че ще успее.

— Общо взето, тя получава каквото иска — Дейв взе китарата и изсвири един акорд в сол.

Иви веднага запя.

— О, кажи, виждаш ли в първите лъчи на утрото…

Повечето присъстващи не бяха американци, а британци, но гласът на Иви ги накара да се заслушат.

— … онова, което тъй гордо приветстваме в последния отблясък на здрача…

Дейв смяташе, че националната гордост е пълна тъпотия, наистина, но въпреки себе си се позадави. От песента беше.

— … чиито широки ивици и ярки звезди в страшния бой над бастионите гледахме, така храбро да се веят.

Стаята беше толкова тиха, че Дейв можеше да чуе собственото си дишане. Иви умееше да прави това. Застанеше ли на сцената, всички гледаха.

— И аленият блясък на ракетите, свистящите бомби, доказваха в нощта, че флагът ни е още там.

Дейв видя как майка му попи една сълза.

— О, кажи дали обсипаният със звезди флаг още се вее над страната на свободните и дома на храбрите?

Всички ръкопляскаха и аплодираха. Дейв трябваше да й отдаде дължимото: от време на време беше голяма досада, но умееше да омагьосва публиката.

Взе още една джинджифилова бира и се заозърта за Бийп, но тя не беше в стаята. Видя по-големия й брат Камерън, който беше чешит.

— Ей, Кам, къде отиде Бийп?

— Сигурно навън, да изпуши една цигара.

Дейв се зачуди ще успее ли да я намери. Реши да иде да види. Остави питието си.

Приближи изхода едновременно с баба си, затова й задържа вратата. Сигурно беше тръгнала за тоалетната. Дейв имаше някаква смътна представа, че възрастните дами трябва много често да ходят. Тя му се усмихна и тръгна по настлано с червен килим стълбище. Дейв нямаше представа къде се намира и затова я последва.

На средната площадка я спря един възрастен господин с бастун. Дейв забеляза, че е облечен в елегантен костюм от някаква хубава материя, светлосив на бледи райета. От джобчето на сакото му стърчеше пъстра копринена кърпичка. Лицето му беше на петна и косата му беше бяла, но личеше, че навремето е бил хубав.

— Поздравления, Етел — рече той и й стисна ръката.

— Благодаря ти, Фиц — явно двамата добре се познаваха.

Мъжът задържа ръката й.

— Значи вече си баронеса.

— Животът е странен, нали? — усмихна се тя.

— Изумява ме.

Двамата препречваха пътя и Дейв стоеше и чакаше. Макар че думите им бяха обикновени, в разговора им се долавяше подтекст на страст. Дейв не можеше да разбере точно какво е.

— Не възразяваш, че икономката ти е получила благородническа титла? Икономка ли? Дейв знаеше, че Етел в началото е била прислужница в голям дом в Уелс. Този мъж трябва да е бил работодателят.

— Отдавна престанах да се вълнувам от този род неща — отговори той. Потупа ръката й и я пусна. — За да съм по-точен, по времето на правителството на Атли.

Тя се разсмя. Явно й беше приятно да говори с него. В разговора им имаше силен подтекст. Не беше любов, не беше и омраза, а нещо друго. Ако не бяха толкова стари, Дейв щеше да реши, че е секс.

Той загуби търпение и се прокашля.

— Това е внукът ми, Дейвид Уилямс — каза Етел. — Ако наистина си спрял да обръщаш внимание на такива неща, можеш да се здрависаш с него. Дейв, това е граф Фицхърбърт.

Графът се подвоуми и за миг Дейв реши, че ще откаже да му стисне ръката; после мъжът явно взе решение и подаде ръка. Дейв я стисна и каза:

— Приятно ми е.

— Благодаря ти, Фиц — каза Етел. Или по-скоро, почти каза, но се задави, преди да довърши изречението. Без да продума повече, тя продължи по пътя си. Дейв кимна вежливо на стария граф и я последва.

След миг Етел изчезна зад врата с надпис „Дами“.

Дейв предположи, че има някаква история между Етел и Фиц. Реши да попита майка си. После забеляза врата, която навярно водеше навън, и забрави всичко за старците.

Излезе и се озова във вътрешен двор с неправилна форма и с кофи за смет. Това ще е чудесно местенце за тайно натискане, прецени Дейв. Не беше проход, горе нямаше прозорци и имаше причудливи ъгълчета. Той се обнадежди.

Нямаше следа от Бийп, но Дейв подуши цигарен дим.

Мина край кофите и надзърна зад ъгъла.

Както се надяваше, тя беше там, и в лявата си ръка държеше цигара. Но беше с Джаспър и двамата се прегръщаха. Дейв се вторачи в тях. Телата им бяха като залепени и те се целуваха страстно. Дясната ръка на Бийп беше в косата на Джаспър, а неговата — върху гърдите й.

— Лъжливо копеле си ти, Джаспър Мъри — рече Дейв, обърна се и се върна в сградата.

* * *

Иви Уилямс предложи да изиграе гола сцената с полудяването на Офелия в училищната постановка на Хамлет.

Само при мисълта за това на Камерън Дюър му ставаше неудобно топло.

Камерън обожаваше Иви. Само мразеше възгледите й. Тя поддържаше всяка сърцераздирателна кауза от новините, от жестокото отношение към животните до ядреното разоръжаване, и говореше все едно хората, които не правеха същото, бяха жестоки и глупави. Но Камерън беше свикнал с това: той не беше съгласен с повечето си връстници и с цялото си семейство. Родителите му бяха безнадеждно либерални, а баба му навремето беше списвала вестник с невероятното заглавие Бъфалски анархист.

Семейство Уилямс бяха същата стока, левичари до един. Единственият донякъде разумен обитател на къщата на улица „Грейт Питър“ беше оня хрантутник Джаспър Мъри, който беше повече или по-малко циник във всичко. Лондон беше гнездо на подривни елементи, по-лош дори от родния град на Камерън, Сан Франциско. Щеше да се радва, когато командировката на баща му приключи и могат да се върнат в Америка.

Само дето Иви щеше да му липсва. Камерън беше на петнадесет години и се влюбваше за пръв път. Той не искаше роман: имаше си твърде много работа. Но докато седеше на чина в училище и се опитваше да запамети френски и латински думи, установи, че си припомня как Иви пее „Флаг, обсипан със звезди“. Убеден беше, че тя го харесва. Иви съзнаваше, че той е умен и му задаваше сериозни въпроси: Как работят ядрените електроцентрали? Холивуд истинско място ли е? Как се отнасят към негрите в Калифорния? А още по-хубаво беше, че слушаше отговорите му с внимание. Не водеше празни разговори — също като него и тя не се интересуваше от бръщолевеници. Във фантазията на Камерън двамата щяха да се превърнат в добре известна интелектуална двойка.

През тази година Камерън и Бийп учеха в училището на Иви и Дейв — прогресивна лондонска институция, където — доколкото Камерън можеше да разбере — повечето учители бяха комунисти. Спорът за сцената с полудяването мълниеносно обиколи училището. Учителят по театрално изкуство Джеръми Фокнър, брадатко с раиран колежански шал, всъщност одобряваше идеята. Старшият учител обаче не беше толкова откачен и я стъпка решително.

Това беше един случай, в който Камерън би бил щастлив либералният упадък да надделее.

Семействата Уилямс и Дюър отидоха заедно да гледат пиесата. Камерън мразеше Шекспир, но очакваше с нетърпение да види какво ще направи Иви на сцената. У нея имаше някаква сила, която излизаше наяве пред публика. Според баба й Етел, тя приличала на прадядо си Дай Уилямс, пионерът профсъюзен водач и евангелистки проповедник. Етел, дъщерята на Дай, казваше:

— Баща ми имаше същата светлина в очите, която казваше, че е обречен на слава.

Камерън беше разучил „Хамлет“ съвестно — така учеше всичко, за да получава добри оценки — и знаеше, че Офелия се слави като особено трудна роля. На пръв поглед патетична, тя лесно можеше да стане комична със своите неприлични песни. Как щеше едно петнадесетгодишно момиче да изиграе тази роля и да завладее публиката? Камерън не искаше Иви да се проваля (макар тайничко да си фантазираше как прегръща нежните й рамене и я утешава, докато тя оплаква унизителния си неуспех).

Заедно с родителите и с малката си сестра Бийп се настани в училищния салон, който служеше и за гимнастическа зала, затова миришеше по равно на прашни книги с църковни песнопения и на потни гуменки. Заеха местата си до семейство Уилямс: Лойд Уилямс, депутат от лейбъристката партия; американската му съпруга Дейзи; бабата Ет Лекуит и наемателят Джаспър Мъри. Младият Дейв, по-малкият брат на Иви, беше някъде другаде и организираше бар за антракта.

През изминалите няколко месеца Камерън неведнъж беше чувал историята как майка му и баща му за пръв път се срещнали тук, в Лондон, през войната, на едно от събиранията, организирани от Дейзи. Тате изпратил мама до вкъщи: когато той разказваше, в очите му се появяваше особен блясък и мама го поглеждаше, все едно искаше да каже: Веднага замълчи, по дяволите. И той млъкваше. Камерън и Бийп неприлично се питаха какво ли са правили мама и татко по пътя.

Няколко дни по-късно татко скочил с парашут в Нормандия и мама решила, че никога повече няма да го види; но въпреки това прекратила годежа си с друг човек.

— Майка ми побесня — казваше мама. — Така и не ми прости.

Камерън намираше седалките в училищния салон неудобни дори за половинчасовото утринно събиране. Тази вечер щеше да е същинско чистилище. Знаеше отлично, че цялата пиеса е пет часа. Иви го беше уверила, че това ще е съкратена версия. Камерън се питаше колко съкратена.

Обърна се към Джаспър, който седеше до него:

— С какво ще бъде облечена Иви за сцената с лудостта?

— Не знам. На никого не казва.

Светлините угаснаха и завесата се вдигна над крепостните стени на Елсинор.

Рисуваните декори, които оформяха пейзажа, бяха работа на Камерън. Имаше добър усет за визуалните ефекти, навярно по наследство от баща му, фотографа. Беше особено доволен как нарисуваната луна прикриваше прожектора, който осветяваше стража.

Нямаше кой знае какво друго за харесване. Всяка училищна пиеса, която Камерън беше гледал, беше ужасна. Тази не правеше изключение. Седемнадесетгодишното момче, което играеше Хамлет, се мъчеше да изглежда загадъчно, обаче успяваше единствено да се държи като дърво. Но Иви беше нещо друго.

В първата сцена Офелия почти само слушаше снизходителния си брат и надутия си баща, а накрая предупреди брат си да се пази от двуличието в кратка реч, която произнесе със злостно удоволствие. Но във втората сцена, когато разказваше на баща си за лудото нахълтване на Хамлет в личните й покои, Иви разцъфтя. В началото беше като трескава, после се успокои, стана по-тиха и по-съсредоточена, а накрая зрителите едва смееха да дишат, когато тя произнесе: „И после такава покъртителна въздишка изтръгна се от неговата гръд“. А в следващата сцена, когато гневният Хамлет бълнуваше как тя трябва да иде в манастир, тя изглеждаше толкова объркана и наранена, че Камерън искаше да скочи на сцената и да го изхвърли с бой. Джеръми Фокнър мъдро беше решил първата част да свърши в този момент и аплодисментите бяха неудържими.

Дейв стопанисваше бара за антракта. Продаваха безалкохолни напитки и сладкиши. Десетина негови приятели обслужваха гостите с възможно най-голяма бързина. Камерън беше впечатлен: никога не беше виждал ученици да работят така усърдно.

— Да не си им дал някакви енергизиращи хапове? — попита той Дейв, докато си вземаше черешова напитка.

— Ами. Само двадесет процента от всичко, което продадат.

Камерън се надяваше Иви да дойде да поговори със семейството си през антракта, но тя още не се беше появила, когато удари звънецът за втората част. Той се върна на мястото си разочарован, но нетърпелив да види какво ще направи Иви.

Хамлет се пооправи малко, когато трябваше да тормози Офелия с мръснишки шеги пред всички. Камерън нелюбезно си помисли, че това иде отвътре на изпълнителя. Смущението и мъката на Офелия растяха, докато стигнаха почти до истерия.

Но сцената с полудяването й надмина всичко.

Тя влезе с вид на обитателка на лудница, в мръсна и покъсана нощница от тънък памук, която едва стигаше до средата на бедрата й. Далеч не беше жалка — тя беше саркастична и нападателна, като пияна уличница. Когато каза: „А казват, че кукумявката била хлебарска дъщеря“, изречение, което за Камерън нямаше никакъв смисъл, то прозвуча като злостна подигравка.

Камерън чу как майка му прошепва на баща му:

— Не мога да повярвам, че това момиче е само на петнадесет.

При стиха: „Мъжът туй чака, не прощава, подлеца му с подлец“ — Офелия посегна към гениталиите на краля и предизвика тревожно хихикане у публиката.

После настана внезапна промяна. Сълзи се затъркаляха по страните й и гласът й стихна почти до шепот, когато заговори за мъртвия си баща. Зрителите се умълчаха. Тя отново беше дете, когато каза: „Но не мога да не плача като си помисля, че са го положили в хладната пръст“.

Камерън също искаше да заплаче.

Сетне тя подбели очи, залитна и изкряка като стара вещица. „Каляската ми, моля!“ — викна лудо тя. Улови с две ръце деколтето на дрехата си и я съдра отпред. Зрителите зяпнаха. „Лека нощ, госпожи!“ — изкрещя тя и остави дрехата да падне на пода. Съвършено гола, тя викаше: „Лека нощ, лека нощ, лека нощ!“ После избяга.

След това пиесата беше мъртва. Гробарят не беше забавен, а дуелът в края беше толкова изкуствен, че чак доскуча. Камерън можеше да мисли единствено за голата Офелия, която бълнуваше на сцената, малките й гърди бяха щръкнали гордо, окосмението в слабините й беше огнено кестеняво; едно красиво момиче, доведено до лудост. Предполагаше, че всеки мъж в публиката се чувства така. Никой не го беше грижа за Хамлет.

Когато изпълнителите излязоха пред завесата, най-гръмките аплодисменти бяха за Иви. Но главният учител не излезе на сцената да предложи пространните хвалби и благодарности, които обичайно се даваха и на най-безнадеждните аматьорски представления.

Когато излязоха от салона, всички гледаха семейството на Иви. Дейзи бодро бъбреше с другите родители и приемаше нещата храбро. Лойд, в строг сив костюм с жилетка, не каза нищо, но изглеждаше мрачен. Бабата на Иви, Ет Лекуит, леко се усмихваше: може би имаше резерви, но нямаше да се оплаква.

Семейството на Камерън също реагираше различно. Устните на майка му бяха свити неодобрително. Баща му се усмихваше толерантно. Бийп щеше да се пръсне от възторг.

— Сестра ти е блестяща — каза Камерън на Дейв.

— И аз харесвам твоята сестра — усмихна се Дейв в отговор.

— Офелия открадна представлението от Хамлет!

— Иви е гениална — отвърна Дейв. — Направо побърква нашите.

— Защо?

— Те не вярват, че шоубизнесът е сериозна работа. Искат и двамата да влезем в политиката — Дейв подбели очи.

Уди Дюър, бащата на Камерън, ги чу.

— И аз имах същия проблем. Баща ми беше сенатор, дядо ми също. Те не можеха да разберат защо искам да бъда фотограф. Просто не им се струваше истинска работа. — Уди работеше за списание Лайф, навярно най-доброто илюстрирано списание в света след Пари Мач.

И двете семейства отидоха зад кулисите. Иви излезе от гримьорната на момичетата. Изглеждаше скромно в костюмче с пола под коленете, облекло, което явно беше подбрано да каже аз не съм ексхибиционистка, това беше Офелия. Ала изражението й беше на тих триумф. Каквото и да кажеха хората за голотата й, никой не можеше да отрече, че нейното изпълнение бе пленило публиката.

Баща й заговори пръв.

— Само се надявам да не те арестуват за непристойно поведение.

— Всъщност не го бях планирала — отвърна Иви, все едно той й беше направил комплимент. — Беше като решение в последния миг. Даже не бях сигурна, че нощницата ще се скъса.

„Глупости“, рече си Камерън.

Джеръми Фокнър се появи с типичното си шалче. Беше единственият учител, който позволяваше на учениците да му говорят на малко име.

— Това беше приказно! — изрева той. — Върховно!

Очите му блестяха от вълнение. На Камерън му хрумна, че Джеръми също е влюбен в Иви.

— Джери — каза му тя, — това са родителите ми, Лойд и Дейзи Уилямс.

За миг учителят се поуплаши, но бързо дойде на себе си.

— Госпожо, господине, вие трябва да сте били по-изненадани и от мен — каза той и ловко се измъкна от отговорност. — Трябва да знаете, че Иви е най-блестящата ученичка, на която някога съм преподавал.

Той стисна ръката на Дейзи, а после — на Лойд, който видимо нямаше желание за това.

— Поканен си на празненството на изпълнителите — каза Иви на Джаспър. — Ти си моят специален гост.

Лойд се свъси.

— Празненство? След това?

Явно смяташе, че не е уместно да се празнува.

Дейзи го докосна по ръката.

— Всичко е наред.

Лойд сви рамене.

— Само за час. Утре сутрин си на училище!

— Твърде стар съм — отговори Джаспър. — Ще се чувствам не на място.

— Ти си само с година по-голям от шестокласниците — възрази Иви.

Камерън се чудеше защо, по дяволите, й е притрябвал. Той беше твърде стар. Беше студент в университета: нямаше място на купон на гимназисти.

За щастие, и Джаспър беше на това мнение.

— Ще се видим у дома — твърдо отговори той.

— Не по-късно от единадесет, ако обичаш — намеси се Дейзи.

Родителите си тръгнаха.

— Божичко, размина ти се! — възкликна Камерън.

— Знам — усмихна се Иви.

Отпразнуваха го с кафе и торта. На Камерън му се щеше Бийп да е тук и да долее малко водка в кафето, но тя не беше участвала в представлението, затова си отиде у дома, както и Дейв.

Иви беше център на вниманието. Дори момчето, което игра Хамлет, призна, че тя е звездата на вечерта. Джеръми Фокнър не спираше да обяснява как голотата подчертавала колко уязвима е Офелия. Хвалбите му за Иви станаха притеснителни и накрая малко гадни.

Камерън чакаше търпеливо и им позволяваше да я узурпират, понеже знаеше, че има огромното предимство да я отведе у дома.

В десет и половина те си тръгнаха.

— Радвам се, че баща ми получи тази работа в Лондон — каза Камерън, докато криволичеха из задните улички. — Противно ми беше да напусна Сан Франциско, но тук е доста готино.

— Хубаво — отвърна тя без ентусиазъм.

— А най-хубавото е, че се запознах с теб.

— Много сладко. Благодаря ти.

— Това наистина промени живота ми.

— Определено не е така.

Не вървеше както Камерън си го представяше. Бяха сами на пустите улици, говореха тихо и вървяха близо един до друг през кръговете светлина от лампите и езерцата тъмнина, но нямаше чувство на близост. По-скоро бяха като хора, които водят светски разговор. Все пак Камерън не се предаваше.

— Искам да сме близки приятели.

— Ние вече сме — малко нетърпеливо отговори тя.

Стигнаха улица „Грейт Питър“, а той още не беше казал каквото искаше. Когато наближиха къщата, той спря. Иви пристъпи напред, затова Камерън я улови за ръката и я задържа.

— Иви, аз съм влюбен в теб.

— О, Кам, не ставай смешен.

Камерън имаше чувството, че някой го е ударил.

Иви опита да тръгне. Камерън я стисна по-силно, без да го е грижа, че вече може да я заболи.

— Смешен ли? — попита той. Гласът му трепна притеснително и той заговори пак, по-твърдо. — Защо това трябва да е смешно?

— Нищо не знаеш — отговори тя с досада.

Това беше особено обидно. Камерън се гордееше, че знае много, и си представяше, че тя го харесва заради това.

— И какво не знам?

Тя енергично изви ръката си и я измъкна.

— Аз съм влюбена в Джаспър, глупако — отговори Иви и влезе в къщата.