Кен Фолет
Прагът на вечността (61)

60.

Лили Франк и семейството й бяха смаяни.

Гледаха новините по западногерманската телевизия. Всички в Източна Германия гледаха западногерманска телевизия, дори комунистическите апаратчици — човек можеше да го разбере по ъгъла на антените на покривите им.

Тук се бяха събрали Карла и Вернер, родителите на Лили, заедно с Каролин и Алис и годеникът на Алис — Хелмут.

Днес, втори май, унгарците отвориха границата си с Австрия.

Не го направиха потайно. Правителството проведе пресконференция в Хегешалом, където пътят Виена-Будапеща прекосяваше границата. Може би почти опитваха да предизвикат съветска реакция. Много церемониално, пред стотици чужди камери, системата за електронно следене и алармите по цялата граница бяха изключени.

Семейство Франк гледаше невярващо.

Хванали гигантски резачки за тел, граничарите започнаха да кълцат оградата, да свалят големи правоъгълници бодлива тел, да ги отнасят настрани и небрежно да ги трупат на купчина.

— Боже мой, Желязната завеса пада — произнесе Лили.

— Съветите няма да търпят това — заключи Вернер.

Лили не бе тъй уверена. Напоследък не беше сигурна в нищо.

— Унгарците със сигурност не биха направили това, ако не са очаквали Съветите да го приемат, нали така?

Баща й поклати глава.

— Може и да си мислят, че ще им се размине…

Алис светеше от надежда.

— Но това означава, че Хелмут и аз можем да напуснем! — каза тя.

Тя и годеникът й отчаяно искаха да се измъкнат от Източна Германия.

— Можем просто да заминем за Унгария, все едно отиваме на почивка, и после да пресечем границата!

Лили ги подкрепяше — тя жадуваше Алис да има липсвалите й възможности в живота. Но едва ли можеше да е тъй лесно.

— Можем ли? Наистина ли? — попита Хелмут.

— Не, не можете — твърдо му отвърна Вернер и посочи екрана на телевизора. — Най-напред, все още не виждам когото и да е да пресича границата. Нека видим какво наистина става. Второ, във всеки момент унгарското правителство може да промени позицията си и да започне да арестува хората. Трето, ако унгарците наистина започнат да пускат хората да си заминават, Съветите ще изпратят танковете си и ще прекратят това.

На Лили й се струваше, че баща й е може би твърде песимистичен. Вече седемдесетгодишен, той бе станал плах с възрастта. Отнесе се презрително към идеята за дистанционни управления за телевизорите и когато те бързо станаха абсолютно необходими, фабриката му трябваше да наваксва с усилия.

— Ще видим — възрази Лили. — През следващите дни някои неизбежно ще опитат да избягат. Тогава ще видим дали някой ще ги спре.

Алис въодушевено се обади:

— Ами ако дядо Вернер бърка? Не можем просто да пренебрегнем такъв шанс! Какво да правим?

— Звучи опасно — притесни се майка й Каролин.

Вернер се обърна към Лили:

— Какво те кара да мислиш, че правителството на ГДР ще продължи да ни позволява да ходим до Унгария?

— Ще им се наложи — заяви Лили. — Ако прекъснат летните отпуски на хиляди семейства, със сигурност ще настане революция.

— Дори и да е безопасно за други, за нас може да се окаже различно.

— Защо?

— Понеже сме семейство Франк — ядосано продължи Вернер. — Майка ти е била общински съветник — социалдемократ, сестра ти унижи Ханс Хофман, Вали уби граничар, а ти и Каролин пеете протестни песни. А и семейният бизнес е в Западен Берлин, тъй че не могат да го конфискуват. Винаги сме били дразнител за комунистите. Следователно, за нещастие, получаваме и особено отношение.

— Значи трябва да вземем специални предпазни мерки, това е всичко. Алис и Хелмут ще бъдат извънредно внимателни.

— Искам да тръгна, независимо от опасността — натърти Алис. — Осъзнавам риска и съм готова да го поема.

Тя изгледа обвинително дядо си.

— Отгледал си две поколения при комунизма. Той е долен, брутален, а и е разорен — и въпреки това продължава да съществува. Аз искам да живея на Запад. Хелмут иска същото. Искаме децата ни да растат в свобода и просперитет.

Тя се обърна към годеника си.

— Нали така?

— Да — потвърди той, макар и Лили да усети, че е по-притеснен от Алис.

— Това е безумие — каза Вернер.

Карла се обади за пръв път.

— Не е безумие, скъпи — твърдо заяви тя на Вернер. — Да, опасно е. Спомни си обаче какво сме вършили, рисковете, които сме поемали за свободата.

— Някои от нас загинаха.

Карла не се даваше.

— Но смятахме, че си струва рискът.

— Водеше се война. Нацистите трябваше да бъдат надвити.

— Това е войната на Алис и на Хелмут — Студената война.

Вернер се поколеба, сетне въздъхна.

— Може би си права — неохотно пророни той.

— Чудесно — рече Карла. — В такъв случай да съставим план.

Лили отново погледна телевизора. В Унгария продължаваха да свалят оградата.

* * *

В деня на изборите в Полша Таня отиде на черква с Данута — тя беше кандидат.

Четвърти юни бе слънчев неделен ден с няколко пухкави облачета в синьото небе. Данута облече двете деца в най-хубавите им дрехи и ги среса. Марек си сложи вратовръзка в бялото и червеното на Солидарност — цветовете на полското знаме. Данута носеше шапка — бяла сламена капела с червено перо.

Таня се разкъсваше от съмнения. Това наистина ли ставаше? Избори в Полша? Оградите в Унгария падат? Разоръжаване в Европа? Горбачов сериозен ли беше по въпроса за гласността и преустройството?

Таня мечтаеше за свобода заедно с Василий. Двамата щяха да обиколят света — Париж, Ню Йорк, Рио де Жанейро, Делхи. Василий щеше да дава интервюта по телевизията и да обяснява за работата си и за дългите години спотайване. Таня щеше да пише статии за пътуванията и може би собствена книга.

Пробудеше ли се от мечтанията си, тя всеки час чакаше лошите новини — блокади по пътищата, танкове, арести, вечерен час, плешиви мъже в лоши костюми, които се появяват по телевизията и обясняват, че са провалили контрареволюционен заговор, финансиран от капиталистите империалисти.

Свещеникът насърчи енориашите си да гласуват за най-набожните кандидати. Тъй като всички комунисти бяха атеисти по принцип, това беше ясна инструкция. Авторитарното полско духовенство не харесваше твърде много либералното движение Солидарност, но знаеше кои са истинските му врагове.

Изборите настъпиха по-скоро от очакванията на Солидарност. Профсъюзът се беше впуснал да набира пари, да наема кабинети, да назначава служители и да прави национална предизборна кампания в рамките на няколко седмици. Ярузелски го направи нарочно, за да препъне Солидарност — той знаеше, че правителството разполага с утвърдена и готова да се задейства организация.

Това обаче бе последната умна стъпка на Ярузелски. От този момент насетне комунистите бяха летаргични, сякаш тъй вярваха в победата си, че не можеха да се насилят да водят кампания. Лозунгът им беше „С нас е по-сигурно“, което звучеше като реклама на презервативи. Таня вложи шегата в един от репортажите си за ТАСС и за нейна изненада редакторите не я махнаха.

В представите на хората това беше сблъсък между генерал Ярузелски, бруталния ръководител на страната почти цяло десетилетие, и бунтовния електротехник Лех Валенса. Данута се беше снимала с него — както всички останали кандидати на Солидарност — и снимките бяха поставени навсякъде. По време на кампанията профсъюзът издаваше всекидневник, списван основно от Данута и приятелките й. Най-популярният плакат на Солидарност показваше Гари Купър в ролята на щатския шериф Уил Кейн, хванал бюлетина вместо пистолет, с надпис ТОЧНО ПО ПЛАДНЕ, 4 ЮНИ 1989 ГОДИНА.

Таня разсъждаваше, че бездарността на комунистическата кампания е очаквана. Идеята да вървиш с протегната ръка сред хората и да им говориш „Моля, гласувайте за мен“, беше напълно чужда на полските управници.

Новата горна камара — Сенатът — имаше сто места и комунистите очакваха да спечелят повечето от тях. Според Таня в икономическо отношение полският народ бе в безизходица и вероятно щеше да гласува за познатия Ярузелски, а не за новоизлюпения Валенса. В долната камара — Сейма — комунистите не можеха да загубят, понеже шестдесет и пет на сто от местата бяха запазени за тях и техните съюзници.

Амбициите на Солидарност бяха скромни. Сметнали бяха, че ако спечелят значително малцинство от гласовете, комунистите ще бъдат принудени да им дадат участие в управлението.

Таня се надяваше да имат право.

След литургията Данута се ръкува с всички в църквата.

После Таня и семейство Горски отидоха до избирателната секция. Бюлетината беше дълга и сложна и Солидарност бяха устроили навес навън, за да покажат на хората как да гласуват. Вместо да отбележат предпочитаните си кандидати, те трябваше да задраскат с черта нежеланите от тях. Хората на Солидарност радостно показваха бюлетини — образци със задраскани всички комунисти.

Таня гледаше как хората гласуват. За повечето това бяха първите им свободни избори. Тя наблюдаваше как опърпано облечена жена мести молива си по списъка, изръмжава доволно при намирането на комунист и с озарена от удоволствие усмивка задрасква името. На Таня й се стори, че правителството може и да е сбъркало, като е избрало система за гласуване, при която отхвърлянето доставя такова удоволствие.

Тя разговаря с някои от тях и ги попита какво си мислят, когато избират.

— Гласувах за комунистите — заяви облечена в скъпо палто жена. — Те направиха тези избори възможни.

Изглежда, че повечето бяха избрали кандидати на Солидарност. Разбира се, извадката на Таня бе напълно ненаучна.

Тя отиде до Данута за обяд, а после двете жени оставиха Марек с децата и отидоха с колата на Таня до щаба на Солидарност на горния етаж на кафене Сюрприз в центъра на града.

Тук настроението беше жизнерадостно. Допитванията до общественото мнение даваха преднина на Солидарност, само че на това никой не разчиташе, понеже петдесет на сто бяха неопределили се. От друга страна, според съобщенията от цяла Полша, духът бил висок. Лично Таня се усещаше жизнена и оптимистична. Независимо от резултата, явно в страна от съветския блок се провеждаха истински избори, и дори само това беше повод за радост.

След затварянето на избирателните секции същата вечер Таня отиде с Данута, за да види как се броят гласовете й. Моментът беше напрегнат. Ако властите решаха да излъжат, то те разполагаха с огромно количество начини да нагласят резултата. Наблюдателите на Солидарност следяха внимателно, но никой не забеляза сериозни нередности. Само по себе си това беше смайващо.

И Данута спечели съкрушително.

От страшната й изненада Таня разбра, че тя не го е очаквала в действителност.

— Аз съм депутат — невярващо произнесе тя. — Избрана съм от народа.

После върху лицето й се разля широка усмивка и тя започна да приема поздравите на всички. Толкова много хора я целунаха, че Таня започна да се тревожи за хигиената.

Щом можаха да се измъкнат, те се върнаха с колата по осветените улици до кафене Сюрприз, където всички се бяха събрали около телевизорите. Резултатът на Данута не беше единствената смазваща победа — засега кандидатите на Солидарност се справяха по-добре от очакванията.

— Това е чудесно! — каза Таня.

— Не, не е — мрачно отвърна Данута.

Таня видя, че хората от Солидарност са потиснати. Изненада се от мрачната реакция на отличните новини.

— Какво става, по дяволите?

— Твърде добре се представяме — обясни Данута. — Комунистите няма да го приемат. Ще има реакция.

Таня не се беше замислила за това.

— Засега правителството не е спечелило нищо — продължи Данута. — Дори където срещу тях няма съперник, някои от кандидатите им не са събрали и минималните петдесет процента. Твърде унизително е. Ярузелски ще трябва да отхвърли резултатите.

— Ще говоря с брат си — рече Таня.

Разполагаше със специален номер, който й позволяваше бързо да се свърже с Кремъл. Късно бе, но Димка все още се намираше в кабинета си.

— Да, Ярузелски току-що се обади — съобщи й той. — Май комунистите са претърпели унизително поражение.

— Какво каза Ярузелски?

— Иска отново да въведе военно положение, точно както преди осем години.

Сърцето на Таня помръкна.

— Проклятие.

Тя си припомни как ЗОМО влачеше Данута към затвора, докато децата й плачеха.

— Не отново.

— Предлага да обяви изборите за нищожни и заяви, че „Ние все още държим лостовете на властта в ръцете си“.

— Вярно е — мрачно произнесе Таня. — Всичкото оръжие е в тях.

— Ярузелски обаче се бои да свърши всичко това сам. Иска подкрепата на Горбачов.

Таня се поокуражи.

— И какво каза той?

— Все още не е дал отговор. В момента го будят.

— Според теб какво ще направи?

— Вероятно ще остави Ярузелски да се оправя със собствените си проблеми. Това поне са твърденията му от последните четири години. Само че не мога да бъда сигурен. Да види партията толкова силно отхвърлена при едни свободни избори… това може да се окаже много дори и за Горбачов.

— Кога ще разбереш?

— Горбачов просто ще каже „да“ или „не“ и ще заспи отново. Обади ми се след час.

Таня окачи слушалката. Не знаеше какво да мисли. Ярузелски определено беше готов да затегне гайките, да арестува всички активисти на Солидарност, да суспендира гражданските свободи и отново да наложи диктатура както през 1981 година. Усетеше ли някоя комунистическа страна полъха на свободата, винаги ставаше това. Горбачов обаче обяви, че старите дни се свършили. Беше ли вярно?

Полша щеше да го установи.

Таня съзерцаваше телефона в състояние на напрегната агония. Какво да каже на Данута? Не искаше да паникьосва всички. Може би все пак трябваше да ги предупреди за намеренията на Ярузелски.

Данута я заговори:

— Сега и ти изглеждаш мрачна. Какво каза брат ти?

Таня се поколеба, после реши да отговори, че все още нищо не е било решено — което си беше вярно.

— Ярузелски се е обадил на Горбачов, но още не е говорил с него.

Продължиха да гледат екраните. Солидарност печелеше всичко. Засега комунистите не бяха спечелили и едно от оспорваните места. Повечето резултати просто потвърждаваха видяното по-рано. Думата „пълна победа“ не бе достатъчно силна — приличаше повече на цунами.

В стаята над кафенето еуфорията се смесваше със страх. Вече не можеше да става и дума за постепенна смяна във властта, на която се бяха надявали. През следващите двадесет и четири часа щеше да се случи едно от двете неща. Комунистите можеха отново да заемат властта със сила. Не го ли направеха, с тях беше свършено завинаги.

Таня се насили да изчака цял час, преди отново да звънне в Москва.

— Те разговаряха — каза й Димка. — Горбачов отказа да застане зад смазване на опозицията.

— Слава Богу — пророни Таня. — И какво ще прави Ярузелски?

— Ще се омете възможно най-бързо.

— Наистина?

Таня не можеше да повярва на толкова добри новини.

— Няма варианти за действие.

— Май да.

— Е, празнувай.

Таня затвори и се обърна към Данута.

— Няма да има насилие — съобщи тя. — Горбачов го е отхвърлил.

— Боже мой — произнесе Данута; в гласа й се смесваха неверие и ликуване. — Ние наистина спечелихме, нали?

— Да — каза Таня. Изпитваше удовлетворение и надежда с цялото си сърце. — Това е началото на края.

* * *

На седми юли в Букурещ лятото бе в разгара си и жегата беше страшна. Димка и Наталия бяха заедно с Горбачов на срещата на върха на Варшавския договор. Домакин им беше Николае Чаушеску, побърканият диктатор на Румъния.

Най-важната точка в дневния ред бе „унгарският проблем“. Димка знаеше, че източногерманският ръководител Ерих Хонекер го е поставил в списъка. Либерализацията на Унгария заплашваше всички останали държави от Варшавския договор, тъй като насочваше вниманието към репресивния характер на нереформираните им режими. За Източна Германия обаче положението бе най-лошо. Стотици нейни граждани на почивка в Унгария изоставяха палатките си и през горите и дупките в старата ограда отиваха към Австрия и към свободата. Пътищата от Балатонското езеро към границата бяха задръстени с малките им автомобили Трабант и Вартбург, изоставяни без съжаление. Повечето бяха без паспорти, но това нямаше значение — превозваха ги до Западна Германия, където автоматично им даваха гражданство и им помагаха да се установят. Хората несъмнено скоро заменяха старите си коли с по-надеждни и удобни машини Фолксваген.

Правителствените ръководители от Варшавския договор заседаваха в обширна зала с подредени в правоъгълник, покрити със знамена маси. Както обикновено сътрудниците като Димка и Наталия седяха по края на помещението. Движещата сила бе Хонекер, но Чаушеску поведе пристъпа. Той се изправи от мястото си до Горбачов и започна да напада реформаторската политика на унгарското правителство. Беше дребен, присвит човек с рошави вежди и блеснали очи. Въпреки че говореше на няколко десетки души в заседателна зала, той викаше и ръкомахаше все едно се обръща към хиляди хора на стадион. Изкривените му устни пръскаха слюнка, докато нареждаше. Не криеше какво иска — повторение на 1956 година. Призова към навлизане на Варшавския договор в Унгария, отстраняване на Миклош Немет и връщане на страната към праволинейно социалистическо управление.

Димка се огледа. Хонекер кимаше. Изражението на твърдия чех Милош Якеш бе одобрително. Тодор Живков от България несъмнено бе съгласен. Само генерал Ярузелски от Полша седеше неподвижен и безизразен, вероятно унизен от изборното си поражение.

Всички тези хора бяха брутални тирани, мъчители и масови убийци. Сталин не беше изключение, а нещо типично за комунистически водач. Димка размишляваше, че всяка политическа система, позволяваща на подобни хора да управляват, е зла. „Защо ни трябваше толкова време, за да го разберем?“

Като повечето от хората в залата обаче Димка наблюдаваше Горбачов.

Реториката повече нямаше значение. Не бе важно кой е прав и кой не е. Никой в стаята нямаше властта да свърши каквото и да е без мъжа с тъмночервеното петно на плешивата глава да е дал разрешение.

Димка смяташе, че знае какво ще направи Горбачов, но никога не можеше да бъде сигурен. Подобно на управляваната от него империя, Горбачов беше раздвоен между консервативен и реформистки импулс. Нямаше вероятност речите да повлияят на ума му. През повечето време той просто изглеждаше отегчен.

Гласът на Чаушеску се издигна почти до писък. В същия миг Горбачов срещна погледа на Миклош Немет. Русинът прати на унгареца лека усмивка, докато Чаушеску пръскаше слюнки и упреци.

Тогава, за смайване на Димка, Горбачов намигна.

Задържа усмивката секунда повече, после извърна поглед и отново прие отегчен вид.

* * *

Мария успяваше да се изплъзва на Джаспър Мъри почти до края на европейското посещение на президента Буш.

Не беше виждала Джаспър досега. Знаеше как изглежда — както всички останали го бе виждала по телевизията. На живо беше по-висок. Толкоз. В продължение на години тя бе тайният източник на някои от най-добрите му истории, но той не го знаеше. Срещаше се само с посредника — Джордж Джейкс. И двамата внимаваха. Затова и не ги бяха разкрили.

Тя знаеше цялата история с уволнението на Джаспър от Днес. Белият дом оказа натиск върху Франк Линдеман, собственика на телевизионната мрежа. По този начин отстраниха звездния репортер, при все че с бъркотията в Източна Европа и нюха на Джаспър за добрите истории мястото се оказваше привлекателно.

Буш и обкръжението му, сред тях и Мария, се озоваха в Париж. На четиринадесети юли, деня на превземането на Бастилията, Мария стоеше на „Шанз-Елизе“ с журналистите, наблюдаваше нескончаемия парад на военна мощ, мислеше си как ще се прибере у дома и ще се люби с Джордж, когато Джаспър я заговори. Той посочи грамаден плакат на Иви Уилямс — реклама на крем за лице.

— На петнадесет години тя беше хлътнала по мен — започна той.

Мария погледна изображението. Иви Уилямс бе включена в черния списък на Холивуд заради политическите си възгледи, но беше голяма звезда в Европа. Мария си спомни прочетеното, че личната й серия от органични продукти за красота й докарвала повече пари от филмите.

— С Вас не сме се виждали никога — продължи Джаспър. — Но когато живеех с Верина Марканд, се запознах с кръщелника Ви Джак Джейкс.

Мария предпазливо се здрависа с него. Разговорите с репортери винаги бяха опасни. Нямаше значение какво казва човек — фактът, че е водил разговор, го поставяше в неизгодно положение, тъй като винаги можеше да има спор какво точно е казал.

— Радвам се най-накрая да се запознаем — каза тя.

— Възхищавам Ви се за постигнатото от Вас — изрече Джаспър. — За бял мъж кариерата Ви би била забележителна. За жена от афроамерикански произход е направо смайваща.

Мария се усмихна. Разбира се, че Джаспър бе очарователен — така предразполагаше хората да говорят. Беше и напълно ненадежден — би предал и майка си за някоя история. Тя продължи неутрално:

— Как Ви се струва Европа?

— Точно сега тя е най-интересното място на света — отвърна той. — Късметлия съм.

— Чудесно.

— За разлика от това — забеляза Джаспър, — тази обиколка не е успешна за президента Буш.

„Хайде сега“, рече си Мария. Тя се намираше в трудно положение. Трябваше да защитава политиката на президента и на Държавния департамент, макар и да бе съгласна с преценката на Джаспър. Буш не успя да застане начело на движението за свобода в Източна Европа — беше твърде плах. Тя обаче каза:

— Според нас е нещо като тържество.

— Е, длъжна сте да го казвате. Но, между нас казано, беше ли хубаво от страна на Буш да насърчава Ярузелски, комунистически потисник от старата школа, да се кандидатира за президент на Полша?

— Ярузелски може и да е най-добрият кандидат за това да се направляват постепенни реформи — отговори Мария, въпреки че не го вярваше.

— Буш вбеси Лех Валенса, като му предложи мизерна икономическа помощ в размер на сто милиона долара, докато Солидарност го бяха помолили за десет милиарда.

— Президентът Буш вярва в предпазливостта — изтъкна Мария. — Според него поляците трябва най-напред да реформират икономиката си, а после да получат помощ. В противен случай парите ще бъдат пропилени. Президентът е консервативно настроен. Това може и да не се харесва на Вас, Джаспър, но се харесва на американския народ. Затова са го и избрали.

Джаспър се усмихна, призна, че тя е отбелязала точка, но продължи.

— В Унгария Буш похвали за премахването на оградата комунистическото правителство, а не опозицията, която го притисна. Той продължава да обяснява на унгарците да не вървят твърде надалеч и твърде бързо! Що за съвети са това от водача на свободния свят?

Мария не възрази. Джаспър беше стопроцентово прав. Тя реши да го отклони. За да си даде миг за размисъл, загледа минаването на влекач с дълга, украсена с френското знаме ракета. После се обади:

— Изпускате по-добра история.

Той невярващо вдигна вежда. Такова обвинение не биваше отправяно често към Джаспър Мъри.

— Кажете — леко развеселено я подкани той.

— Не мога да говоря в официално качество с Вас.

— Тогава неофициално.

Тя го изгледа строго:

— Само докато сме наясно по това.

— Наясно сме.

— Окей. Вероятно знаете, че президентът получава съвети в смисъл че Горбачов е измамник, че гласността и перестройката са комунистически залъгалки, и че цялата комедия е само трик за залъгване на Запада да свали гарда и да се разоръжи прекалено рано.

— Кой му дава такива съвети?

Отговорът беше — ЦРУ, съветникът по националната сигурност и държавният секретар по отбраната. Мария обаче нямаше да ги издаде в разговор с журналист, дори и неофициално, тъй че продължи:

— Джаспър, ако вече не знаете това, то Вие не сте репортерът, за когото всички ние Ви вземаме.

Той се ухили.

— Окей. Та каква е голямата история?

— Президентът Буш беше наклонен да приеме тези съвети — преди да направи тази обиколка. Историята е там, че той не беше виждал реалността тук, в Европа, и промени възгледите си според нея. В Полша той заяви: „Изпитвам шеметното усещане, че виждам как историята се твори“.

— Мога ли да използвам цитата?

— Можете. Той го каза на мен.

— Благодаря.

— Сега президентът смята, че промяната в комунистическия свят е истинска и трайна и че е необходимо да я подпомогнем внимателно, вместо да се залъгваме, че тя не се извършва в действителност.

Джаспър продължително изгледа Мария и на нея й се стори, че погледът му съдържа в някаква степен изненада и уважение.

— Права сте — заключи той. — Това е по-добра история. Във Вашингтон ястребите като Дик Чейни и Брент Скоукрофт ще откачат.

— Вие казахте това — довърши Мария. — Не аз.

* * *

Лили, Каролин, Алис и Хелмут пътуваха от Берлин до езерото Балатон в Унгария в белия Трабант на Лили. Както обикновено отне два дни. По пътя Лили и Каролин изпяха всички познати им песни.

Пееха, за да прикрият страха си. Алис и Хелмут щяха да опитат да избягат на Запад. Никой не знаеше какво ще стане.

Лили и Каролин щяха да останат. И двете бяха неомъжени, ала животът им беше в Източна Германия. Те ненавиждаха режима, но искаха да му се опълчат, а не да бягат от него. За Хелмут и Алис бе различно — животът им беше пред тях.

Лили познаваше само двама души, опитали да избягат — Ребека и Вали. Годеникът на Ребека падна от някакъв покрив и остана сакат за цял живот. Вали прегази един граничар и го уби — травма, която го измъчваше в продължение на години. Нямаше щастливи прецеденти. Но сега положението се беше променило — нали?

На първата вечер във ваканционния къмпинг те се натъкнаха на мъж на средна възраст, Бертолд; приседнал пред палатката си, той държеше лекция на десетина пиещи бира младежи.

— Очевидно е, нали? — уверено произнесе той. — Цялата работа е нагласен от ЩАЗИ капан. Това е новият им начин да залавят подривните елементи.

Седнал на земята младеж, със запалена цигара изглеждаше скептичен:

— И как действа това?

— Щом пресечеш границата, австрийците те арестуват. Предават те на унгарската полиция, която те връща в Източна Германия в белезници. Тогава се озоваваш право в стаите за разпити на ЩАЗИ в Лихтенберг.

— Как би могъл да знаеш това? — попита застанало наблизо момиче.

— Братовчед ми опита да пресече границата тук — обясни Бертолд. — Последните му думи бяха: „Ще ти пратя пощенска картичка от Виена“. Сега е в затворнически лагер до Дрезден и работи в уранова мина. Това е единственият начин, по който нашето правителство може да застави хората да работят в тези мини. Никой не иска да го прави — от радиацията получаваш рак на белите дробове.

Семейството шепнешком обсъди теорията на Бертолд преди лягане.

— Бертолд е всезнайко. Как би могъл да разбере, че братовчед му работи в уранова мина? Правителството не признава, че използва по такъв начин затворниците — презрително изрече Алис.

Хелмут обаче бе притеснен.

— Може и да е идиот, но ако историята му е вярна? Границата може да е капан.

— Защо австрийците да връщат бегълците? Те не обичат комунизма — продължи Алис.

— Може и да не искат главоболията и разходите покрай тях. Защо пък австрийците да ги е грижа за източногерманците?

Спориха час и не стигнаха до заключение. Лили дълго време лежа будна и притеснена.

На следната утрин в столовата Лили забеляза как Бертолд предоставя теориите си на друга група младежи; пред него имаше голяма чиния с шунка и сирене. Беше ли наистина това, за което се представяше, или пък бе измамник на служба в ЩАЗИ? Каза си, че трябва да узнае. Изглеждаше, че той ще остане в столовата още известно време. Лили импулсивно реши да претърси палатката му. Излезе от помещението.

Палатките не се заключваха — почиващите получаваха съвета да не оставят пари или ценни вещи. Независимо от това, палатката на Бертолд бе плътно затворена.

Лили започна да развързва въжетата и опитваше да изглежда спокойна, сякаш имаше правото да го върши. Сърцето в гърдите й биеше като тъпан. Налагаше си да не поглежда виновно към минувачите. Беше навикнала да се промъква — концертите й с Каролин винаги бяха полулегални — но никога не бе вършила нещо точно такова. Ако по някаква причина Бертолд изоставеше закуската си рано и се върнеше по-скоро от очакванията й, какво щеше да каже тя? „О, сбъркала съм палатката, извинете!“ Палатките бяха еднакви. Той можеше и да не й повярва, но какво щеше да направи, да отиде в полицията?

Тя отмести навеса и влезе.

За мъж Бертолд бе подреден. Дрехите бяха сгънати в куфар, а имаше и пълна с пране торба с връвчици. Имаше тоалетна чантичка със самобръсначка и сапун за бръснене. Леглото представляваше брезент, опнат по метални тръби. До него имаше купчинка списания на немски. Всичко изглеждаше невинно.

„Не бързай“, рече си тя. „Гледай внимателно за доказателства. Кой е този човек и какво върши тук?“

Върху походното легло бе сгънат спален чувал. Когато Лили го повдигна, усети нещо тежко. Разкопча го и порови вътре. Намери книга с порнографски снимки — и пистолет.

Малък черен пистолет с къса цев. Тя не знаеше много за огнестрелните оръжия и не можеше да го определи точно, но й се стори, че е това, което наричат деветмилиметров. Изглеждаше проектиран да бъде лесен за укриване.

Тя го натъпка в джоба на джинсите си.

Получи отговор на своя въпрос. Бертолд не беше досаден всезнайко. Беше агент на ЩАЗИ, изпратен тук, за да сее плашещи истории и да обезкуражава бегълците.

Лили отново сгъна спалния чувал и излезе от палатката. Не видя Бертолд. Бързо завърза навеса на палатката с разтреперани пръсти. Още няколко секунди и щеше да бъде в безопасност. Щом Бертолд потърсеше оръжието си, той щеше да разбере, че някой е бил тук; измъкнеше ли се тя сега, той нямаше да разбере кой е бил. Лили сметна, че той няма да съобщи за кражбата дори на унгарската полиция — те определено нямаше да харесат как един немски таен агент е донесъл пистолет в лагер за отпускари.

Тя бързо се измъкна.

Каролин беше в палатката на Хелмут и Алис. Те говореха шепнешком и все още спореха дали пресичането на границата може да бъде капан. Лили прекъсна разговора.

— Бертолд е агент на ЩАЗИ — заяви тя. — Претърсих палатката му.

И извади пистолета от джоба си.

— Това е Макаров — каза Хелмут, който бе служил в армията. — Съветски полуавтоматичен пистолет, стандартното оръжие на ЩАЗИ.

Лили продължи:

— Ако границата наистина беше капан, ЩАЗИ щяха да го държат в тайна. Начинът, по който Бертолд говори на всички, доста добре показва, че не е вярно.

Хелмут кимна.

— За мен това е достатъчно. Тръгваме.

Всички станаха и Хелмут попита Лили:

— Искаш ли да ни отърва от оръжието?

— Да, моля те.

Тя му го подаде, облекчена, че се е освободила от него.

— Ще намеря усамотено място на брега и ще го хвърля в езерото.

Докато Хелмут се занимаваше с това, жените редяха кърпи, бански костюми и шишета с крем против изгаряне в багажника на Траби, все едно отиваха на излет за деня; те поддържаха фикцията за семейна почивка. Когато Хелмут се върна, отидоха до бакалията и купиха сирене, хляб и вино за пикник.

После потеглиха на запад.

Лили продължи да гледа назад, но доколкото можеше да каже, никой не ги следваше.

Караха осемдесет километра и близо до границата отбиха от главния път. Алис имаше карта и компас. Докато обикаляха по селските пътища и се преструваха, че търсят място за пикник из гората, видяха няколко изоставени коли с източногермански номера край пътното платно.

Нямаше и следа от служебни лица, но Лили все пак се притесняваше. Източногерманската полиция определено се интересуваше от бегълците, но вероятно не можеше да направи нищо.

Подминаваха някакво езерце и Алис се обади:

— По моя сметка тук се намираме на по-малко от километър и половина от граничната ограда.

Секунди по-късно Хелмут свърна встрани от пътя по черен път между дърветата. Спря колата на сечище само на няколко стъпки от водата. Изключи двигателя.

— Е — прозвуча той в тишината. — Ще се правим ли, че обядваме?

— Не — отвърна Алис; от напрежението гласът й бе станал пронизителен. — Искам да тръгна сега.

Всички излязоха от колата.

Алис ги поведе и провери компаса. Вървеше се леко — имаше малко храсталак, който да ги затруднява. Високите борове разреждаха слънчевата светлина и хвърляха златни кръпки върху килима от иглички по земята. Гората беше тиха. Лили чуваше провикването на някаква водна птица и от време на време далечното ръмжене на трактор.

Подминаха жълт Вартбург Рицар, полускрит от надвисналите ниско над него клони; стъклата му бяха счупени, а броните вече ръждясваха. От отворения му багажник излетя птица и Лили се зачуди дали не гнезди тук.

Тя постоянно се оглеждаше за парченца зелен или сив вълнен плат, които да издават граничарска униформа, но не забеляза такива. Обърна внимание, че Хелмут е също тъй нащрек.

Изкачиха някакво възвишение, после гората рязко свърши. Излязоха на ивица обезлесена земя и сто метра по-напред видяха оградата.

Не беше впечатляваща. Стълбовете бяха от грубо одялано дърво. Имаше няколко реда тел; вероятно по нея бе текъл ток. Най-горният ред, на височина от метър и осемдесет, беше проста бодлива тел. Оттатък жълто жито зрееше на августовското слънце.

Пресякоха обезлесената ивица и достигнаха оградата.

— Можем да прескочим оградата тук — предложи Алис.

— Наистина ли са спрели тока…? — поинтересува се Хелмут.

— Да — потвърди Алис.

Каролин нетърпеливо се протегна и докосна телта. Опита всички жици и стискаше всяка здраво с ръка.

— Изключено е — каза тя.

Алис целуна и прегърна майка си и Лили. С Хелмут си стиснаха ръцете.

Иззад едно хълмче на стотина метра от тях се появиха двама войници в сивите куртки и високите островърхи шапки на унгарската гранична охрана.

— О, не! — каза Лили.

И двамата войници вдигнаха оръжията си.

— Не мърдайте — нареди им Хелмут.

— Не мога да повярвам, че стигнахме толкова близо! — обади се Алис и заплака.

— Не се отчайвай — продължи Хелмут. — Още не е свършило.

Войниците се доближиха, свалиха пушките и заговориха на немски.

Несъмнено отлично знаеха какво става.

— Какво правите тук? — попита единият.

— Излязохме на пикник в гората — обясни Лили.

— Пикник? Наистина?

— Не сме имали престъпни намерения!

— Тук не е разрешено.

Лили ужасно се боеше, че войниците ще ги арестуват.

— Добре, добре — продължи тя. — Ще се върнем!

Страхуваше се, че Хелмут може да налети на бой. Можеха да убият и четиримата. Разтрепера се и краката й омаляха.

Вторият от граничарите заговори:

— Внимавайте — и махна към оградата в посоката, от която се бе появил. — На четиристотин метра оттук в оградата има дупка. Можете случайно да пресечете границата.

Двамата войници се спогледаха и се разсмяха сърдечно. После продължиха по пътя си.

Лили смаяно зяпаше гърбовете им. Продължиха да вървят и не погледнаха назад. Лили и останалите мълчаливо ги гледаха, докато онези не се скриха от поглед.

— Те май ни казаха… — поде Лили.

— Да стигнем до дупката в оградата! — довърши Хелмут. — Да го направим, бързо!

Те се забързаха в указаната им от граничарите посока. Придържаха се към края на гората, ако им се наложи да се крият. И наистина, след четиристотин метра стигнаха до място, където оградата бе премахната. Дървените стълбове бяха изтръгнати и прекъснатата на места тел лежеше на земята. Сякаш през мястото се бе движил тежък камион. Пръстта наоколо бе здраво отъпкана, а тревата — кафява и рядка. Отвъд пролуката пътека между две ниви водеше към далечна купчинка дървета и няколко покрива — село или просто къщи.

Свобода.

Малко борово дърво наблизо бе окичено с връзки ключове — тридесет, четиридесет, може би петдесет. Хората бяха оставили ключовете за апартаментите и колите си, предизвикателен жест в смисъл че няма да се връщат. Лек ветрец разклащаше клонките и металът проблясваше на слънцето. Приличаше на коледна елха.

— Не се колебайте — насърчи ги Лили. — Преди десет минути си взехме довиждане. Просто вървете.

— Мамо, Лили, обичам ви — произнесе Алис.

— Върви — каза й Каролин.

Алис хвана Хелмут за ръката.

Лили погледна и в двете посоки на обезлесената ивица покрай оградата. Не видя никого.

Двамата младежи минаха през дупката и внимателно прекрачиха падналата ограда.

От другата страна те спряха и помахаха, въпреки че бяха само на около три метра.

— Ние сме свободни! — възкликна Алис.

— Предай на Вали, че го обичам — рече Лили.

— И аз — добави Каролин.

Алис и Хелмут продължиха, хванати за ръце, по пътеката между нивите. В края й те отново помахаха.

После влязоха в селцето и се изгубиха от поглед.

Лицето на Каролин бе мокро от сълзи.

— Питам се ще ги видя ли отново някога — промълви тя.