Кен Фолет
Прагът на вечността (54)

53.

Семейство Франк замина за Унгария с два Трабанта. Отиваха на почивка. Унгария беше предпочитано място за летуване на онези източни германци, които можеха да си позволят да платят горивото до там.

Доколкото можеха да преценят, не ги проследиха.

Бяха уредили почивката чрез Туристическата служба на източногерманското правителство. Почти очакваха да не им дадат визи, макар че Унгария беше страна от съветския блок, но останаха приятно изненадани. Ханс Хофман беше пропуснал една възможност да ги преследва; сигурно беше зает.

Трябваха им две коли, понеже пътуваха с Каролин и нейното семейство. Вернер и Карла обичаха до полуда внучката си Алис, вече на шестнадесет. Лили обичаше Каролин, но не и нейния съпруг Одо. Одо беше добър човек и беше уредил на Лили сегашната й работа — администраторка в църковното сиропиталище — но имаше нещо пресилено в любовта му към Каролин и Алис. Все едно да ги обича беше да върши добро дело. Лили смяташе, че любовта на един мъж трябва да е безпаметна страст, а не морално задължение.

Каролин изпитваше същото. Двете с Лили бяха достатъчно близки, та да си споделят тайни, и Каролин бе признала, че бракът й е грешка. Не беше нещастна с Одо, но и не беше влюбена в него. Той беше мил и нежен, а не сексапилен — любеха се около веднъж месечно.

И така, групата туристи се състоеше от шестима. Вернер, Карла и Лили пътуваха с бронзовия Трабант, а Каролин, Одо и Алис — с белия.

Беше дълго пътуване, особено с Траби с шестстотинкубиков двутактов двигател — деветстотин и шестдесет километра, през цяла Чехословакия. На първия ден стигнаха до Прага, където пренощуваха. Сутринта на втория ден, когато тръгнаха от хотела, Вернер каза:

— Съвсем сигурен съм, че никой не ни следи. Май ни се размина.

Стигнаха до езерото Балатон, най-голямото в Централна Европа, дълго около осемдесет километра. Беше изкушаващо близо до Австрия, свободна страна. Ала цялата граница беше укрепена с двеста двадесет и пет километра електрическа ограда, за да се попречи на хората да избягат от работническия рай.

Разпънаха палатките си една до друга в къмпинга на южния бряг.

Имаха тайна цел — да се срещнат с Ребека.

Идеята беше нейна. Беше прекарала една година от живота си да се грижи за Вали и той беше успял да остави наркотиците. Сега имаше свой апартамент в Хамбург, близо до този на Ребека. За да се погрижи за него, тя беше отклонила възможността да се кандидатира за Бундестага; но когато Вали се стабилизира, предложението бе подновено. Сега беше депутат и се занимаваше с външната политика.

Беше в Унгария на официално пътуване и видя, че страната целенасочено привлича западни посетители: туризмът и евтиният Ризлинг бяха единствените начини за печелене на чужда валута и намаляване на огромния търговски дефицит. Западняците отиваха в специални, отделени ваканционни лагери, но извън тях нямаше какво да спре общуването.

Следователно онова, което вършеше семейство Франк, не беше забранено от закона. Тяхното пътуване беше позволено, както и пътуването на Ребека. Също като тях и тя беше в Унгария на евтина почивка. Щяха да се срещнат като по случайност.

Но в комунистическите страни законите бяха просто привидност. Семейство Франк знаеха, че ще имат ужасни неприятности, ако тайната полиция надуши какво планират. Затова Ребека беше уредила всичко тайно, чрез Енок Андерсен, датския счетоводител, който често минаваше от Западен в Източен Берлин да се види с Вернер. Нямаше нищо черно на бяло, никакви телефонни разговори. Най-големият им страх беше да не би Ребека някак да бъде арестувана или дори направо отвлечена от ЩАЗИ и хвърлена в източногермански затвор. Щеше да избухне дипломатически скандал, но ЩАЗИ можеха да го направят въпреки всичко.

Съпругът на Ребека, Бернд, нямаше да пътува. Състоянието му се беше влошило и той страдаше от бъбречна недостатъчност. Работеше само на непълен работен ден и не можеше да пътува надалеч.

Вернер заби едно колче на палатката, изправи се и тихо каза на Лили:

— Иди да поогледаш. Не ни проследиха до тук, но може и да не са сметнали за необходимо, понеже предварително са пратили хора.

Лили тръгна из къмпинга, все едно разглежда. Лагеруващите край езерото Балатон бяха весели и дружелюбни. Понеже Лили беше хубава и млада, предлагаха й кафе, бира или закуска. Повечето палатки бяха заети от семейства, но имаше и групи само от мъже и няколко — от момичета. Несъмнено в близките дни неангажираните сред тях щяха да се намерят едни други.

Лили нямаше връзка. Харесваше секса и имаше няколко любовни истории, включително една с жена, за което семейството й не знаеше. Предполагаше, че има същите майчински инстинкти като повечето жени, и обожаваше детето на Вали, Алис. Но се отвращаваше от идеята за собствени деца заради мрачната перспектива да ги отглежда в Източна Германия.

Отказано й беше следване в университета заради политическите убеждения на нейното семейство, затова тя се изучи за сестра в детски ясли. Никога нямаше да се издигне в службата, ако властите бяха постигнали своето, но Одо й помогна да си намери работа в църквата, където наемането на служители не се контролираше от Комунистическата партия.

Истинската й работа обаче беше музиката. Заедно с Каролин Лили пееше и свиреше на китара в малки барове и младежки клубове и често — в църковни зали. Песните им бяха протест срещу замърсяването от индустрията, разрушаването на стари сгради и паметници, изсичането на горите и грозната архитектура. Правителството ги ненавиждаше и двете бяха арестувани и предупреждавани за разпространение на пропаганда. Комунистите обаче не можеха да са наистина за отравянето на реките с отпадни води от фабриките, затова им беше трудно да действат драстично срещу еколозите. Всъщност, те често опитваха да ги привлекат в беззъбото официално Общество за природа и защита на околната среда.

Бащата на Лили казваше, че в САЩ консерваторите обвиняват еколозите, че са против бизнеса. В съветския блок беше по-трудно консерваторите да обвинят еколозите, че са против комунизма. В края на краищата, нали целта на комунизма беше индустрията да работи за народа, а не за началниците.

Една нощ Лили и Каролин се промъкнаха в звукозаписно студио и записаха албум. Той не беше официално издаден, но касетки в ненадписани кутийки се продадоха с хиляди.

Лили обиколи лагера, който беше зает изключително от източногерманци. Лагерът на западняците беше на повече от километър и половина оттук. Докато се връщаше при семейството си, Лили забеляза пред една палатка близо до тяхната двама мъже горе-долу на нейната възраст. Седяха и пиеха бира. Единият имаше оредяваща светла коса, а другият беше брюнет с прическа а ла Бийтълс, каквато вече от петнадесет години не беше на мода. Светлокосият срещна погледа й и отмести очи, което предизвика подозренията й — по принцип младите мъже не отбягваха погледа й. Тези двамата не й предложиха питие, нито пък я поканиха при тях.

— О, не — прошепна тя.

Хората на ЩАЗИ се забелязваха лесно. Те бяха жестоки, а не умни — това беше кариера за хора, които жадуват за престиж и власт, но притежават слаба интелигентност и никакъв талант. Първият съпруг на Ребека, Ханс, беше типичен. Той беше просто зъл насилник, но се издигаше с постоянство и сега явно беше един от командирите, возеше се в лимузина и живееше в огромна вила, заобиколена от висока стена.

Лили не искаше да привлича вниманието към себе си, но реши, че трябва да потвърди подозрението си. Затова трябваше да е дръзка.

— Здравейте, момчета! — дружелюбно каза тя.

Двамата измърмориха поздрав с половин уста.

Лили нямаше лесно да ги остави.

— Заедно със съпругите си ли сте тук? — попита тя. Те не можеха да не разберат, че се държи предизвикателно.

Светлокосият поклати глава, а другият каза просто „Не“. Не бяха достатъчно умни за преструвки.

— Наистина ли? — това е почти достатъчно потвърждение, помисли Лили. Какво да правят двама ергени на къмпинг, ако не да търсят момичета? Пък и бяха прекалено зле облечени, за да са хомосексуалисти.

— Кажете ми — рече Лили с пресилено бодър тон, — къде ходите тук вечер? Има ли къде да се потанцува?

— Не знам.

Това беше достатъчно. Ако тези двамата са на почивка, аз съм другарката Брежнева, помисли Лили и отмина.

Това беше проблем. Как биха могли семейство Франк да се срещнат с Ребека без онези от ЩАЗИ да разберат?

Лили се върна при семейството си. Вече и двете палатки бяха разпънати.

— Лоши новини — каза тя на баща си. — Двама от ЩАЗИ. На един ред южно от нас, три палатки на изток.

— Боях се от това — отговори Вернер.

* * *

Щяха да се срещнат с Ребека два дни по-късно в ресторант, който тя беше посетила при първото си идване. Но преди да идат там, семейство Франк трябваше да се отърват от тайната полиция. Лили се тревожеше, ала родителите й изглеждаха безпричинно спокойни.

На първия ден Вернер и Карла потеглиха рано с бронзовия Трабант и казаха, че отиват на разузнаване. Двамата от ЩАЗИ ги последваха със зелена Шкода. Вернер и Карла отсъстваха цял ден и се прибраха с уверен вид.

На другата сутрин Вернер каза на Лили, че ще я води на поход. Двамата стояха пред палатката с раници на гърбовете и взаимно си помагаха за наместването им. Обуха яки обуща и си сложиха широкополи шапки. На всеки наблюдател ставаше ясно, че тръгват на дълга разходка.

В това време и Карла се готвеше да потегли. Имаше пазарски торби и списък. Изброяваше на висок глас:

— Шунка, сирене, хляб… нещо друго?

Лили се безпокоеше, че действията им са твърде очевидни.

Тайните полицаи ги наблюдаваха. Седяха пред палатката си и пушеха цигари.

Тръгнаха в противоположни посоки — Карла към паркинга, а Лили и Вернер към плажа. Агентът с прическата а ла Бийтълс последва Карла. Светлокосият се отправи след Вернер и Лили.

— Дотук добре — обяви Вернер. — Разделихме ги.

Когато двамата с Лили стигнаха до езерото, той зави на запад покрай брега. Явно това беше разузнавал предишния ден. Теренът беше тежък на места. Светлокосият агент ги следваше от разстояние, не без усилия — не беше облечен за експедиция. От време на време Лили и Вернер поспираха, уж да починат, за да му позволят да ги настигне.

Повървяха два часа и стигнаха до дълъг и пуст плаж. По средата сред дърветата излизаше черен път, който свършваше при знака за прилив.

Там беше паркиран бронзовият Трабант с Карла зад волана.

Не се виждаше никой друг.

Вернер и Лили се качиха в колата и Карла подкара, а онзи от ЩАЗИ си остана.

Лили устоя на изкушението да му махне за довиждане.

— Отървала си се от другия — обърна се Вернер към Карла.

— Да. Малко отклоних вниманието му пред бакалията като запалих една кофа за боклук.

Вернер се усмихна.

— Този номер го научи от мен преди много години.

— Точно така. Той, разбира се, излезе от колата да види какво става.

— И тогава…

— Докато не внимаваше, забих пирон в гумата му. Като си тръгвах, той я сменяше.

— Хубаво.

— Вие двамата сте правили такива неща през войната, нали? — попита Лили.

Последва мълчание. Не говореха много за войната. Накрая Карла каза:

— Да, малко. Нищо, с което да си струва да се хвалим.

Винаги казваха само толкова.

Стигнаха до едно село във вътрешността и забавиха пред малка къща с надпис на английски БАР. Един човек пред къщата ги упъти да паркират отзад, далеч от погледите.

Влязоха в малкия бар, който беше твърде чаровен, за да е държавен. Лили веднага съгледа сестра си Ребека и се хвърли да я прегърне. Бяха разделени от осемнадесет години. Лили опита да погледне лицето й, но от сълзи нищо не виждаше. Карла и Вернер прегърнаха Ребека един след друг.

Когато най-сетне очите на Лили се проясниха, тя видя, че сестра й изглежда на средна възраст, което не беше изненада — щеше да навърши петдесет на следващия си рожден ден. Беше по-заоблена, отколкото Лили я помнеше.

Но най-поразително беше колко елегантна изглежда Ребека. Носеше лятна рокля, синя на ситни точици, и подходящо сако. На шията й висеше сребърна верижка с една едра перла, а на ръката й имаше масивна сребърна гривна. Хубавите й сандали бяха с коркова подметка. През рамото й беше преметната морскосиня кожена чанта. Доколкото на Лили й беше известно, политиците бяха забележително добре платени. А възможно ли беше всички в Западна Германия да са толкова добре облечени?

Ребека ги отведе в една отделна стая в дъното, където вече бяха сервирани студени меса, купи със салата и бутилки вино. До масата стоеше слаб, хубав, но изнурен мъж в бяла тениска и тесни черни джинси. Сигурно беше на четиридесетина години или пък по-млад, ако е преживял някаква болест. Лили реши, че е от персонала на бара.

Карла шумно си пое дъх, а Вернер промълви:

— О, Боже мой.

Лили видя, че мършавият мъж я гледа с очакване. Внезапно забеляза бадемовидните му очи и осъзна, че вижда брат си Вали. Нададе тих потресен вик — та той изглеждаше толкова стар!

Карла прегръщаше Вали и му говореше:

— Момченцето ми! Бедното ми момченце!

Лили го прегърна, целуна го и пак заплака.

— Изглеждаш толкова променен. Какво е станало с теб?

— Рокендрол — отвърна той през смях. — Но го превъзмогвам. — Той погледна по-голямата си сестра. — Ребека пожертва година от живота си и прекрасна възможност за кариера, за да ме спаси.

— Разбира се — каза Ребека. — Нали съм ти сестра.

Лили беше сигурна, че Ребека не е изпитвала колебания. За нея нищо не стоеше пред семейството. Лили имаше теория, че чувствата на Ребека са толкова силни, понеже е осиновена.

Вернер дълго държа Вали в прегръдките си.

— Не знаехме — каза той с натежал от чувства глас. — Не знаехме, че ще дойдеш.

— Реших да го запазя в пълна тайна — обясни Ребека.

— Не е ли опасно? — попита Карла.

— Със сигурност е опасно. Но Вали държеше да поеме риска.

После влезе и Каролин със семейството си. Също като на другите, и на нея й трябваха няколко мига, за да познае Вали. После извика потресено.

— Здравей, Каролин — каза той. Улови ръцете й и я целуна по двете страни. — Толкова е хубаво, че пак те виждам.

Одо се представи.

— Аз съм Одо, съпругът на Каролин. Много се радвам най-сетне да те видя.

Нещо проблесна по лицето на Вали. Мина за част от секундата, но Лили знаеше, че Вали е видял и разбрал за Одо нещо, което го е шокирало, и на мига се е прикрил. Двамата мъже приятелски се здрависаха.

— А това е Алис — каза Каролин.

— Алис? — възкликна Вали. Той гледаше замаяно високото шестнадесетгодишно момиче с дълги светли коси, които се спускаха край лицето й като завеси. — Написах една песен за теб. Когато ти беше малка.

— Знам — отговори Алис и го целуна.

— Алис знае историята си — обясни Одо. — Казахме й всичко, когато стана достатъчно голяма, за да разбира.

Лили се питаше дали Вали долавя нотката на добродетелност в гласа на Одо, или тя самата е свръхчувствителна.

Вали каза на Алис:

— Аз те обичам, но Одо те е отгледал. Никога няма да забравя това и съм сигурен, че и ти няма да го забравиш.

Той се задави за миг, после се овладя и продължи:

— Хайде да сядаме и да хапнем. Днес е щастлив ден.

Лили предположи, че Вали е платил за всичко.

Насядаха около масата. За малко бяха като непознати, беше им неловко и се чудеха какво да кажат. После заговориха едновременно. Всички задаваха въпроси на Вали. Всички се смееха.

— Един по един! — каза Вали и всички си отдъхнаха.

Вали им разказа, че има пентхаус в Хамбург, не е женен, но има приятелка. На година и половина — две заминавал за Калифорния, настанявал се във фермата на Дейв Уилямс за четири месеца и записвали нов албум на Плъм Нели.

— Аз съм наркоман — каза им той. — Но съм чист от седем години, през септември ще станат осем. Когато имам концерт с групата, пред гримьорната ми стои охранител, който претърсва хората за наркотици — той вдигна рамене. — Знам, че изглежда крайно, но това е положението.

Вали също имаше въпроси, особено към Алис. Докато тя отговаряше, Лили се оглеждаше. Това беше нейното семейство: родителите, сестра й, брат й, племенницата й и най-старата й приятелка и музикална партньорка. Какво щастие беше всички те да седят заедно, да се хранят, да разговарят и да пият вино.

Мина й през ума, че някои семейства правят това всяка седмица и го приемат за даденост.

Каролин беше седнала до Вали и Лили ги наблюдаваше. Прекарваха си добре. „Все още се разсмиват един друг“, забеляза тя. Ако нещата бяха други — ако Стената беше паднала — можеше ли любовта им отново да пламне? Още бяха млади. Вали беше на тридесет и три, Каролин на тридесет и пет. Лили отпъди тази мисъл — празно предположение, глупава фантазия.

Заради Алис Вали отново разказа за бягството си от Берлин. Когато стигна до момента как седи цяла нощ и чака Каролин, която не идва, тя го прекъсна.

— Уплашена бях. Боях се за себе си и за бебето.

— Не те виня — каза Вали. — Не си направила нищо лошо. Аз не съм направил нищо лошо. Единственото лошо беше Стената.

Разказа как е минал през контролния пункт и е строшил бариерата.

— Никога няма да забравя онзи човек, когото убих.

— Не беше виновен ти — каза Карла. — Той стреляше по теб!

— Знам — отговори Вали и по тона му Лили разбра, че най-сетне е в мир със себе си за това. — Съжалявам, но не се чувствам виновен. Не беше грешно аз да бягам, не беше грешно и той да стреля.

— Както каза — намеси се Лили, — единственото лошо беше Стената.