Кен Фолет
Прагът на вечността (56)

55.

Джордж Джейкс отиде на откриването на изложба на афроамериканско изкуство в центъра на Вашингтон. Не се интересуваше много от изкуството, но като черен конгресмен трябваше да подкрепя такива работи. Но преобладаващата част от работата му като конгресмен беше по-важна.

Президентът Рейгън беше увеличил значително правителствените военни разходи, ала кой щеше да плаща? Не и богатите, които бяха получили съществено намаляване на данъците.

Имаше един виц, който Джордж често разказваше. Някакъв репортер попитал Рейгън как ще успее едновременно да намали данъците и да увеличи разходите. „С двойно счетоводство“, отговорил Рейгън.

А всъщност замисълът на Рейгън беше да отреже социалното и здравното осигуряване. Постигнеше ли своето, безработните мъже и майките на социални помощи щяха да финансират бума на военната промишленост. Самата идея довеждаше Джордж до дива ярост. Но Джордж и някои други конгресмени се бореха да предотвратят това и засега успяваха.

Крайният резултат беше ръст на държавните заеми. Рейгън беше увеличил дефицита. За всички лъскави нови оръжия на Пентагона щяха да плащат бъдещите поколения.

Джордж взе от подноса на един келнер чаша бяло вино и огледа експонатите, после поговори малко с някакъв репортер. Нямаше много време. Тази вечер Верина трябваше да иде на политическа вечеря в „Джорджтаун“, затова Джордж щеше да гледа сина им Джак, който вече беше на четири. Имаха бавачка — налагаше се заради ангажиращата работа и на двамата — но единият винаги беше в готовност, в случай че тя не се появи.

Остави виното, без да го опита. Безплатното вино никога не си заслужаваше пиенето. Облече палтото и излезе. Завалял беше студен дъжд и той вдигна каталога на изложбата над главата си, докато тичаше към колата. Елегантният стар Мерцедес отдавна го нямаше — един политик трябваше да кара американска кола. Сега Джордж имаше сребрист Линкълн Таун Кар.

Влезе, пусна чистачките и се отправи към „Принц Джордж Каунти“. Прекоси моста на улица „Саут Капитол“ и тръгна по източната магистрала Сютланд. Изруга при вида на натоварения трафик. Щеше да закъснее.

Когато се прибра, червеният Ягуар на Верина беше готов за тръгване на алеята. Колата беше подарък от баща й за нейния четиридесети рожден ден. Джордж паркира и влезе в къщата. Носеше куфарче с документи — работата му за вечерта.

Верина беше в антрето. Изглеждаше разкошно в черната коктейлна рокля и с лачените високи обувки. Фучеше от бяс.

— Закъсня! — викна тя.

— Наистина съжалявам. Днес движението по Сютланд е пълна лудница.

— Тази вечеря е наистина важна за мен. Ще присъстват трима от кабинета на Рейгън, а аз ще закъснея!

Джордж разбираше раздразнението й. Верина беше лобист и възможността за светски срещи с влиятелни хора беше безценна за нея.

— Е, вече съм тук — каза той.

— Аз да не съм прислужницата? Когато имаме уговорка, трябва да я спазваш!

Тирадата не беше необичайна. Верина често се гневеше и крещеше по него. Той винаги се стараеше да го приема спокойно.

— Бавачката Тифани тук ли е?

— Не, не е. Разболя се и се прибра у дома, затова трябваше да те чакам.

— Къде е Джак?

— Гледа телевизия в детската.

— Добре. Отивам при него. Можеш да тръгваш.

Верина издаде някакъв гневен звук и излезе ядосана.

Джордж малко завиждаше на сътрапезника й, който и да беше той. Верина си оставаше най-сексапилната жена, която беше виждал. Ала вече знаеше, че му е било по-добре като неин далечен любовник, какъвто беше в продължение на петнадесет години, отколкото като неин съпруг. Навремето се любеха повече през един уикенд, отколкото сега за цял месец. След като се ожениха, честите и люти кавги, обикновено за гледането на детето, тровеха любовта им като процеждащ се витриол. Живееха заедно, грижеха се за сина си и гонеха кариера. Обичаха ли се? Джордж вече не знаеше.

Отиде в детската стая. Джак седеше на дивана пред телевизора.

Момченцето беше голямата утеха на Джордж. Седна и го прегърна през раменцата. Джак се сгуши.

Филмчето беше за група гимназисти, които преживяваха някакво приключение.

— Какво гледаш? — попита Джордж.

— Момчетата чудо. Страхотно е.

— За какво се разказва?

— Ловят престъпници с компютрите си.

Джордж забеляза, че едно от децата генийчета е черно. Как се мени светът, рече си той.

* * *

— Наистина имаме късмет, че ни поканиха на тази вечеря — обясни Кам Дюър на жена си Лидка, докато таксито им спираше пред разкошна къща на улица „Р“, близо до Джорджтаунската библиотека. — Искам и двамата да създадем добро впечатление.

— Ти си важна клечка в тайната полиция — каза тя високомерно. — Мисля, че те трябва да впечатлят теб.

Лидка не разбираше как работи Америка.

— ЦРУ не е тайна полиция. И по стандартите на тези хора аз не съм особено важен.

Все пак, Кам не беше точно никой. Заради опита си в Белия дом, сега той беше свръзката на ЦРУ с администрацията на Рейгън. Тази работа го вълнуваше.

Превъзмогнал беше разочарованието си от провала на Рейгън в Полша. Отдаде го на липса на опит. Рейгън заемаше президентския пост от по-малко от година, когато Солидарност беше смазана.

Едно гласче му повтаряше като адвокат на дявола, че президентът трябва да е достатъчно умен и компетентен, за да може да взема твърди решения още със заемането на поста. Спомни си как Никсън казваше: „Рейгън е хубав човек, но не знае какво, за Бога, става във външната политика“.

Но най-важното беше, че сърцето на Рейгън беше на място. Той беше пламенен антикомунист.

— Пък и дядо ти е бил сенатор! — додаде Лидка.

И това нямаше голямо значение. Гас Дюър вече беше над деветдесетгодишен. След смъртта на баба той се премести от Бъфало в Сан Франциско, за да е по-близо до Уди, Бийп и правнука си Джон Лий. Отдавна се беше оттеглил от политиката. Пък и той беше от Демократическата партия и по Рейгъновите стандарти беше краен либерал.

Кам и Лидка се качиха по ниските стълби до червената тухлена къща, която приличаше на малко френско шато с капандурите на покрива и белия каменен вход с гръцки фронтон. Това беше домът на Франк и Марибел Линдеман, щедри дарители на Рейгъновата предизборна кампания, спестили милиони долари от неговите данъчни облекчения. Марибел беше една от няколкото дами, които господстваха във вашингтонския светски живот. Тя забавляваше хората, които управляваха Америка. Затова Кам се радваше, че е тук.

Макар Линдеманови да бяха републиканци, вечерите на Марибел бяха двупартийни събития и Кам очакваше днес високопоставени гости и от двете страни.

Икономът взе връхните им дрехи. Лидка огледа просторното фоайе.

— Защо държат тези ужасни картини? — попита тя.

— Нарича се Западно изкуство. Това е Ремингтън, много е ценен.

— Ако имах всичките тези пари, нямаше да купувам картини с каубои и индианци.

— Така те искат да кажат нещо. Не е задължително импресионистите да са най-добрите художници. Американските художници са не по-лоши.

— Не, не са. Всеки го знае.

— Въпрос на мнение.

Лидка сви рамене: поредната мистерия на американския живот.

Икономът ги въведе в просторен салон. Изглеждаше като от осемнадесети век с килим с китайски дракон и множество резбовани столове с жълта копринена тапицерия. Кам забеляза, че те са първите гости. След миг през друга врата влезе Марибел. Тя беше стройна жена с буйни червени коси. Това може да беше, а може и да не беше естественият им цвят. Имаше колие от нещо, което се стори на Кам необикновено големи диаманти.

— Колко мило от ваша страна, че подранихте! — каза тя.

Кам знаеше, че това е укор, но Лидка нямаше представа.

— Нямах търпение да видя прекрасната ви къща — изгука тя.

— А харесва ли ти животът в Америка? — попита Марибел. — Кажи ми, какво според теб е най-хубавото нещо в тази страна?

Лидка се позамисли.

— Имате всичките тези негри — каза тя.

Кам сподави стенанието си. Какво говореше тя, по дяволите?

Марибел млъкна от изненада.

Лидка махна с ръка по посока на келнера, който държеше поднос с чаши шампанско, прислужницата, която сервираше канапе, и иконома — и тримата афроамериканци.

— Те правят всичко — отварят вратите, сервират напитки, метат пода. В Полша всеки трябва да си върши тези работи сам!

Марибел изглеждаше леко трескава. Не беше коректно да се говори така във Вашингтон дори по времето на Рейгън. После погледна над рамото на Лидка и видя друг гост.

— Карим, скъпи! — изкудкудяка тя. Прегърна един хубав тъмнокож мъж в безукорен костюм на тънко райе. — Запознай се с Кам Дюър и съпругата му Лидка. Това е Карим Абдулла от саудитското посолство.

Карим се здрависа с тях.

— Чувал съм за теб, Кам. Работя много с някои от колегите ти в Лангли.

Така показваше, че е в саудитското разузнаване.

Карим се обърна към Лидка. Тя беше изумена. Кам знаеше защо. Не беше очаквала да види на вечерята на Марибел толкова тъмнокож човек.

Карим обаче я очарова.

— Чувал бях, че полякините са най-красивите жени на света, но не вярвах — до този момент — той й целуна ръка.

Лидка можеше да слуша до безкрайност такива глупости.

— Чух какво казахте за негрите — продължи той. — Съгласен съм. Ние нямаме негри в Саудитска Арабия, затова се налага да си внасяме от Индия.

Кам виждаше, че Лидка е озадачена от тънките нюанси на Каримовия расизъм. За него индийците бяха черни, а арабите — не. За щастие тя знаеше кога да млъкне и да слуша.

Дойдоха още гости. Карим сниши глас:

— Трябва обаче да внимаваме какво приказваме — съзаклятнически рече той. — Някои гости може да са либерали.

Сякаш в потвърждение на думите му влезе висок мъж с атлетична фигура и гъста светла коса. Приличаше на филмова звезда. Това беше Джаспър Мъри.

Кам не беше доволен. Не можеше да го трае от юношеските си години. После Джаспър стана разследващ журналист и допринесе за свалянето на президента Никсън. Книгата му за Никсън, Дик Хитреца, стана бестселър и по нея направиха филм. По времето на Картър беше сравнително кротък, но пак влезе в атака с идването на Рейгън. Сега беше едно от най-популярните лица в телевизията наред е Питър Дженингс и Барбара Уолтърс. Тъкмо предната вечер предаването му Днес посвети половин час на подкрепяната от САЩ военна диктатура в Салвадор. Мъри повтори твърденията на защитниците на човешките права, че правителствените ескадрони на смъртта там са убили тридесет хиляди души.

Мрежата, която излъчваше Днес, беше собственост на Франк Линдеман, съпруга на Марибел. Навярно затова Джаспър не бе отклонил поканата за вечеря. Белият дом притискаше Франк да се отърве от Джаспър, но засега той отказваше. Макар да държеше най-много акции, Франк беше отговорен пред борда на директорите и пред инвеститорите, които можеха да създадат проблеми, ако уволни една от своите най-големи звезди.

Марибел явно с нетърпение очакваше нещо. После се появи още една гостенка, доста закъсняла. Беше потресаващо красива чернокожа жена, лобистка, на име Верина Марканд. Кам не я беше срещал, но я позна от фотографиите.

Икономът обяви вечерята и всички минаха през двойните врати в трапезарията. Дамите възкликнаха одобрително при вида на дългата маса с блестяща посуда и купи с жълти парникови рози. Кам забеляза изумлението на Лидка. „Това надминава всички снимки в нейните журнали за обзавеждане“, предположи той. Сигурно никога не беше виждала или не си беше представяла нещо толкова пищно.

Около масата бяха насядали осемнадесет души, но разговорът начаса беше превзет от една личност. Това беше Сузи Канън, злоезична светска репортерка. Половината от написаното от нея се оказваше невярно, но нейният нюх за слабостите беше като на чакал. Беше консервативна, но повече се интересуваше от скандалите, отколкото от политиката. За нея нямаше нищо лично. Кам се молеше Лидка да мълчи. Всичко, казано тази вечер, можеше да се появи в утрешния вестник.

Но се изненада, когато Сузи насочи проницателния си поглед към него.

— Вярвам, че двамата с Джаспър се познавате — каза тя.

— Не твърде. Срещнахме се в Лондон преди много години.

— Но чувам, че сте били влюбени в едно момиче.

Откъде, по дяволите, беше разбрала?

— Сузи, аз бях на петнадесет години. Сигурно съм бил влюбен в половината момичета в Лондон.

Сузи се обърна към Джаспър.

— Ами ти? Помниш ли това съперничество?

Джаспър беше потънал в разговор с Верина Марканд, която седеше до него. Сега видимо се подразни.

— Ако планираш статия за юношески любови от преди двадесет години и наричаш това новина, Сузи, значи спиш с редактора си.

Всички се разсмяха — Сузи беше омъжена за редактора на новините във вестника.

Кам забеляза, че тя се засмя пресилено и хвърли ненавистен поглед на Джаспър. Припомни си, че като млада журналистка Сузи беше уволнена от Днес след поредица крайно неточни репортажи.

Сега тя каза:

— Трябва да ти е било интересно да гледаш предаването на Джаспър снощи, Кам.

— По-скоро бях удивен, отколкото заинтригуван — отговори той. — Президентът и ЦРУ опитват да подкрепят антикомунистическото правителство в Салвадор.

— А Джаспър явно е на другата страна, нали? — попита Сузи.

— Аз съм на страната на истината, Сузи — отвърна Джаспър. — Знам, че ти е трудно да го схванеш.

Кам забеляза, че не е останала и следа от британския му акцент.

— Мъчно ми беше да гледам такава пропаганда по водеща телевизионна мрежа — каза той.

— Как ти би направил репортаж за правителство, което убива тридесет хиляди свои граждани? — сопна се Джаспър.

— Ние не приемаме тази бройка.

— И колко граждани на Салвадор са били убити от правителството според вас? Дай ни преценката на ЦРУ.

— Трябваше да попиташ, преди да излъчиш предаването.

— О, попитах. Но не получих отговор.

— Нито едно централноамериканско правителство не е безукорно. Ти се съсредоточаваш върху правителствата, които ние подкрепяме. Мисля, че просто си антиамерикански настроен.

Сузи се усмихна.

— Ти си британец, нали, Джаспър? — попита тя с отровно сладък глас.

Джаспър видимо се подразни.

— Станах американски гражданин преди повече от десетилетие. Аз съм толкова проамерикански настроен, че рискувах проклетия си живот за тази страна. Служих две години в армията — една от тях във Виетнам. И не си седях на задника зад бюро в Сайгон през това време. Участвах в бойни действия и убивах хора. Ти, Сузи, никога не си правила такова нещо. Ами ти, Кам? Какво прави ти във Виетнам?

— Не бях призован в армията.

— Тогава може би просто трябва да си затваряш устата.

Марибел ги прекъсна.

— Мисля, че чухме достатъчно за Джаспър и Кам — тя се обърна към конгресмена от Ню Йорк, който седеше до нея. — Виждам, че вашият град е забранил дискриминирането на хомосексуалистите. Ти подкрепяш ли това решение?

Разговорът се насочи към правата на хомосексуалистите и Камерън си отдъхна. Твърде рано, както се оказа.

Някой попита за законодателството в другите страни и Сузи се обади:

— Какъв е законът в Полша, Лидка?

— Полша е католическа страна. Нямаме хомосексуалисти — последва тишина и тя додаде: — Слава Богу.

* * *

Джаспър Мъри си тръгна от Линдеманови едновременно с Верина Марканд.

— Сузи Канън е голяма беля — каза той, докато слизаха по стълбите. Верина се засмя и белите й зъби проблеснаха в светлината на лампите.

— Истина е.

Излязоха на тротоара. Поръчаното от Дажспър такси не се виждаше никъде. Той повървя с Верина до колата й.

— Сузи ми има зъб — обясни той.

— Не може много да ти навреди, нали? Ти вече си голяма клечка.

— Напротив. Тъкмо сега във Вашингтон тече сериозна кампания срещу мен. Изборна година е и правителството не иска телевизионни предавания като моето снощи. — Джаспър се чувстваше спокойно с Верина и й се доверяваше. Двамата бяха преживели заедно убийството на Мартин Лутър Кинг. Тогавашното усещане за близост не беше изчезнало.

— Сигурна съм, че можеш да отбиеш една клюкарска атака.

— Не знам. Шеф ми е един мой стар съперник, Сам Кейкбред, който поначало не ме харесва. А Франк Линдеман, собственикът на мрежата, с голяма радост ще се отърве от мен, стига да намери повод. Точно сега бордът се бои, че ако ме уволнят, ще бъдат обвинени в липса на обективност. Но направя ли и една грешка, изхвърчам.

— Трябва да си като Сузи, да се ожениш за шефа.

— Щях да го направя, стига да можех — Джаспър огледа улицата. — Поръчах такси за единадесет, а не го виждам. Предаването не плаща за лимузини.

— Искаш ли да те откарам?

— Би било прекрасно.

Влязоха в нейния Ягуар.

Верина си събу обувките с високи токчета и му ги подаде.

— Остави ги на пода откъм твоята страна, ако обичаш.

Шофираше по чорапи. Джаспър усети възбуда. Открай време намираше Верина смайващо съблазнителна. Наблюдаваше я, докато тя се включи в среднощното движение и ускори. Беше добър шофьор, макар и малко бърза — никаква изненада.

— Не вярвам на много хора — рече той. — Аз съм една от най-известните личности в Америка, а сега се чувствам по-самотен от всякога. Но на теб ти вярвам.

— И аз на теб. Още от онзи ужасен ден в Мемфис. Никога не съм се чувствала така страшно уязвима, както в мига, когато чух изстрела. Ти предпази главата ми с ръце. Човек не забравя такова нещо.

— Ще ми се да те бях открил преди Джордж.

Тя му хвърли един поглед и се усмихна.

Джаспър не знаеше какво значи това.

Стигнаха до дома му и Верина спря от лявата страна на еднопосочната улица.

— Благодаря, че ме докара — каза Джаспър и излезе. Наведе се, вдигна обувките й и ги остави на седалката. — Страхотни обувки — отсъди той и затвори вратата.

Заобиколи колата откъм тротоара и застана до нейния прозорец. Тя свали стъклото.

— Забравих да те целуна за лека нощ — рече Джаспър. Приведе се в колата и целуна Верина по устните. Тя отвори уста. Целувката им на мига стана страстна. Верина се пресегна и придърпа главата му. Целуваха се с трескаво желание. Джаспър се протегна в колата и плъзна длан под роклята й, докато докосна покрития с памучната тъкан на бельото триъгълник между краката й. Тя простена и надигна хълбоците си.

Останал без дъх, Джаспър спря да я целува.

— Ела вътре.

— Не — тя отмести ръката му от слабините си.

— Да се срещнем утре.

Верина не отговори, а избута главата и раменете му вън от колата.

— Да се срещнем утре? — повтори той.

Верина бутна лоста на скоростите.

— Обади ми се — каза тя. После натисна педала и колата потегли с рев.

* * *

Джордж Джейкс не знаеше да вярва ли на предаването на Джаспър Мъри. Дори на него му се струваше невероятно президентът Рейгън да подкрепя правителство, което е избило хиляди свои сънародници. А след четири седмици вестник Ню Йорк Таймс сензационно разкри, че водачът на салвадорския ескадрон на смъртта, полковник Николас Каранса, е агент на ЦРУ и получава по деветдесет хиляди долара годишно от американските данъкоплатци.

Избирателите бяха разгневени. Мислеха, че след „Уотъргейт“ ЦРУ е вкарано в ред. Но явно Управлението беше извън контрол и плащаше на едно чудовище да извършва масови убийства.

В кабинета си у дома Джордж довърши документите, които беше донесъл в куфарчето няколко минути преди десет вечерта. Затвори писалката, но поседя още малко, потънал в мисли.

Никой в Комисията по разузнаването в Конгреса не знаеше за полковник Каранса. Същото важеше и за съответната сенатска комисия. Всички се изложиха. Предполагаше се, че упражняват надзор над ЦРУ. Хората смятаха, че тази бъркотия е по тяхна вина. Ала какво можеха да направят двете комисии, ако шпионите ги лъжеха?

Джордж въздъхна и се изправи. Излезе от кабинета, угаси и пристъпи в стаята на Джак. Детето спеше дълбоко. Като виждаше детето си така, в покой, Джордж имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. Нежната кожа на Джак беше изненадващо тъмна, като на Джаки, макар че едната му баба и единият му дядо бяха бели. По-светлокожите хора все още бяха фаворизирани в афроамериканската общност, въпреки всички приказки, че черното е красиво. Но за Джордж Джак беше красив. Главицата му лежеше върху плюшеното мече под малко неудобен ъгъл. Джордж плъзна длан под главата на детето и усети нежните му къдрици, досущ като неговите собствени. Леко я повдигна, внимателно измъкна мечето и я положи обратно на възглавницата. Джак продължи да спи, без да усети.

Джордж отиде в кухнята, наля си чаша мляко и я отнесе в спалнята. Верина беше вече по нощница в леглото. До нея имаше куп списания и тя едновременно четеше и гледаше телевизия. Джордж изпи млякото и отиде в банята да си измие зъбите.

Двамата като че се разбираха малко по-добре. Напоследък рядко се любеха, но Верина беше по-спокойна. Всъщност вече от около месец не беше избухвала. Работеше много, често до късно вечер — може би беше по-щастлива, когато работата й биваше по-тежка.

Джордж си съблече ризата и вдигна капака на коша за пране. Тъкмо щеше да я пусне, когато бельото на Верина привлече погледа му. Видя дантелено черен сутиен и подходящи пликчета. Комплектът изглеждаше нов и Джордж не помнеше да е виждал тя да го носи. Щом си купува секси бельо, защо не му дава да види? Адски сигурно беше, че Верина не се срамува от такива работи.

Като погледна по-отблизо, Джордж видя нещо още по-странно: рус косъм.

Обзе го ужасен страх. Стомахът му се сви. Извади бельото от коша за пране.

Отнесе го в спалнята и рече:

— Кажи ми, че съм откачил.

— Откачил си — съгласи се Верина и после видя какво държи той. — Ще ми переш дрехите ли? — опита да се пошегува тя, но Джордж забеляза, че е притеснена.

— Хубаво бельо.

— Късметлия си.

— Само дето не съм го виждал на теб.

— Не си късметлия.

— Но някой друг го е виждал.

— Определено. Доктор Бърнстейн.

— Доктор Бърнстейн е плешив. А върху пликчетата ти има рус косъм.

Кожата й с цвят на капучино пребледня, но Верина се държеше предизвикателно.

— Е, Шерлок Холмс, какво дедуцирате от това?

— Че си правила секс с мъж с дълга руса коса.

— Защо трябва да е мъж?

— Защото ти харесваш мъже.

— Може и момичета да харесвам. Модерно е. Напоследък всички са бисексуални.

Джордж усети дълбока тъга.

— Забелязвам, че не отричаш, че имаш връзка.

— Е, Джордж, хвана ме.

Той невярващо поклати глава.

— И се отнасяш така лековато?

— Май да.

— Значи признаваш. С кого спиш?

— Няма да ти кажа, затова не ме питай пак.

На Джордж му ставаше все по-трудно да потиска гнева си.

— Държиш се, все едно не си направила нищо нередно.

— Няма да се преструвам. Да, виждам се с човек, когото харесвам. Съжалявам, че наранявам чувствата ти.

Джордж беше смаян.

— Как стана толкова бързо?

— Стана бавно. Женени сме повече от пет години. Тръпката я няма, както се казва в песента.

— В какво сгреших?

— Че се ожени за мен.

— Кога стана толкова гневна?

— Гневна ли съм? Мислех, че просто ми е скучно.

— Какво искаш да правиш?

— Няма да го оставя заради един брак, който вече почти не съществува.

— Знаеш, че не мога да го приема.

— Отивай си тогава. Не си затворник.

Джордж седна на стола пред нейната тоалетка и зарови лице в дланите си. Погълна го вълна от силни чувства и изведнъж той се озова обратно в детството си. Спомни си срама, че е единственото момче в класа, което няма баща. Отново изпита болезнената завист, от която страдаше при вида на другите момчета с татковците им — играеха на топка, лепяха спукани велосипедни гуми, купуваха бейзболни бухалки, мереха обуща. Отново кипна от гняв към мъжа, за когото мислеше, че е изоставил майка му и него, без да го е грижа нито за жената, която му се е отдала, нито за детето, родено от любовта им. Искаше да крещи, искаше да удари Верина, искаше да плаче.

Най-сетне успя да продума.

— Няма да изоставя Джак.

— Ти избираш — отвърна Верина. Изключи телевизора, хвърли журналите на пода, угаси нощната лампа и легна с лице на другата страна.

— И това ли е? — изуми се той. — Само това ли имаш да кажеш?

— Ще спя. Имам среща за закуска.

Джордж се вторачи в нея. Познаваше ли я въобще?

Познаваше я, разбира се. В сърцето си знаеше, че има две Верини — едната беше отдадена на борбата за гражданските права, другата беше купонджийка. Джордж обичаше и двете и вярваше, че с негова помощ те могат да се превърнат в една щастлива и уравновесена личност. И сгреши.

Поседя така още няколко минути. Гледаше Верина на мъждивата светлина, която идеше от уличната лампа на ъгъла. „Толкова дълго те чаках“, помисли той, „през всичките тези години на далечна любов. После най-сетне ти се омъжи за мен, сдобихме се с Джак и аз мислех, че всичко ще е наред завинаги“.

Най-после стана. Съблече се и облече пижама.

Не можа да се насили да легне при Верина.

В спалнята за гости имаше легло, обаче не беше оправено. Джордж отиде в антрето и извади от килера най-дебелото си палто. Легна в спалнята за гости и се зави с него.

Но не спа.

* * *

Преди време Джордж беше забелязал, че понякога Верина носи дрехи, които не й отиват. Имаше една хубава рокля на цветя, която обличаше, щом искаше да прилича на невинно момиче, ала всъщност изглеждаше нелепо. Имаше кафяв костюм, който правеше лицето й безцветно, но беше платила толкова пари за него, че не искаше да признае, че е грешка. Имаше пуловер с цвят на горчица, с който чудесните й зелени очи изглеждаха мътни и безизразни.

„Всички правят така“, прецени Джордж. Той самият имаше три кремави ризи и с нетърпение чакаше яките им да се протрият, за да ги хвърли. По всякакви причини хората носеха дрехи, които ненавиждаха.

Но не и когато отиваха на среща с любовник.

Когато Верина облече костюма Армани с тюркоазената блуза и черния коралов гердан заприлича на филмова звезда и го знаеше.

Щеше да се вижда с любимия си.

Джордж се чувстваше толкова унизен, че стомахът му се раздираше от болка. Не можеше още дълго да се подлага на това. Имаше чувството, че е скочил от мост.

Верина излезе рано и каза, че ще се прибере рано, затова Джордж прецени, че има среща за обяд. Той закуси с Джак и го остави на бавачката Тифани. Отиде в кабинета си в сградата Канън Хаус близо до Капитолия и отмени ангажиментите си за деня.

В дванадесет на обяд червеният Ягуар на Верина беше паркиран както обикновено до офиса й в центъра на града. Джордж чакаше в сребристия си Линкълн по-надолу на улицата и наблюдаваше изхода. В дванадесет и половина червената кола се показа. Джордж се вля в трафика и я последва.

Верина прекоси Потомак и се отправи във вътрешността на Вирджиния. Колите на пътя оредяха и Джордж поизостана. Щеше да е неудобно тя да го види. Надяваше се да не забележи нещо толкова обикновено като сребрист Линкълн. Ако още караше стария Мерцедес, нямаше да може да направи това.

Няколко минути преди един Верина отби пред ресторант на име Сос Устър. Джордж подмина, направи обратен завой на километър и половина по-нататък по пътя и се върна. Влезе на паркинга на ресторанта и зае място, откъдето виждаше Ягуара. После зачака.

Седеше, обзет от мрачни мисли. Знаеше, че постъпва глупаво. Знаеше, че това ще завърши със срам или нещо по-лошо. Знаеше, че трябва да си иде.

Но трябваше да знае кой е любовникът на жена му.

Излязоха в три.

По походката на Верина позна, че на обяд е изпила чаша или две вино. Прекосиха паркинга, хванати за ръка. Тя се смееше на нещо, което мъжът каза, и у Джордж се надигна изгарящ гняв.

Мъжът беше висок и широкоплещест, с гъста светла коса, въздълга.

Когато приближиха, Джордж позна Джаспър Мъри.

— Кучи сине — изрече той на глас.

Джаспър открай време изпитваше копнеж по Верина още от първата им среща в хотел Уилард в деня на прочутата реч на Мартин Лутър Кинг „Имам мечта“. Но повечето мъже изпитваха същото. Джордж никога не си беше и помислял, че от всички Джаспър ще се окаже предателят.

Отидоха до Ягуара и се целунаха.

Джордж знаеше, че трябва да запали колата и да си тръгне. Научи каквото му бе нужно. Нямаше какво друго да прави.

Виждаше, че устата на Верина е отворена. Тя притисна хълбоците си в Джаспър. Очите и на двамата бяха затворени.

Джордж излезе от колата.

Джаспър стисна гърдата на Верина.

Джордж затръшна вратата и се отправи по асфалта към тях.

Джаспър беше твърде погълнат от онова, което правеше, но Верина чу затръшването и отвори очи. Видя Джордж, отблъсна Джаспър и извика.

Твърде късно.

Джордж замахна с дясната ръка и удари Джаспър с цялата сила на гърба и раменете си. Юмрукът му се стовари отляво на лицето на Джаспър. Джордж усети твърде приятното потъване на меката плът и — след част от секундата — твърдите зъби и кости. После в ръката му пламна болка.

Джаспър залитна назад и падна на земята.

— Джордж! Какво направи? — викна Верина. Тя коленичи до Джаспър без да я е грижа за чорапите й.

Джаспър се надигна на лакът и опипа лицето си.

— Шибан звяр — каза той на Джордж.

Джордж искаше Джаспър да стане от земята и да отвърне на удара. Искаше още насилие, още болка, още кръв. Дълго се взира в Джаспър като през някаква червена мъгла. После мъглата се разсея и той разбра, че Джаспър няма да стане и да се бие.

Обърна се, отиде в колата и си тръгна.

Когато се върна у дома, завари Джак в стаята му. Играеше си със сбирката колички. Джордж затвори вратата тихо, та бавачката Тифани да не чуе. Седна на леглото. Покривката беше със състезателна кола.

— Трябва да ти кажа нещо много трудно — рече той.

— Какво е станало с ръката ти? — попита Джордж. — Цялата е червена и надута.

— Ударих я в нещо. Трябва да ме чуеш.

— Окей.

Трудно щеше да е за едно четиригодишно дете.

— Знаеш, че аз винаги ще те обичам — подхвана той. — Както баба Джаки обича мен, нищо че вече не съм малко момченце.

— Баба ще дойде ли днес?

— Може би утре.

— Тя носи сладки.

— Слушай. Понякога майките и татковците престават да се обичат. Знаеш ли това?

— Аха. Таткото на Пийт Робинс вече не обича майка му — гласът на Джак стана сериозен. — Те са разведени.

— Радвам се, че разбираш това, защото мама и аз не се обичаме повече. Джордж наблюдаваше личицето на Джак в опит да види разбрал ли е.

Джак изглеждаше слисан, все едно се случваше нещо явно невъзможно. От изражението му сърцето на Джордж се късаше. „Как мога да причинявам нещо толкова жестоко на онзи, когото обичам най-много на света“, запита се той.

„Как стигнах дотук?“

— Знаеш, че спя в стаята за гости.

— Аха.

Тук идваше трудната част.

— Е, довечера ще спя в къщата на баба Джаки.

— Защо?

— Защото мама и аз вече не се обичаме.

— Добре тогава, ще се видим утре.

— Отсега нататък ще спя много у баба.

Джак започваше да разбира, че това ще го засегне.

— А ще четеш ли моята приказка за лека нощ?

— Всяка вечер, стига да искаш — Джордж се закле да спази това обещание.

Джак все още разсъждаваше върху последиците.

— А ще ми топлиш ли млякото за закуска?

— Понякога. Друг път ще го прави мама. Или бавачката Тифани.

Джак умееше да разпознава уклончивите отговори.

— Не знам — рече той. — Мисля, че е по-добре да не спиш у баба.

Смелостта на Джордж се изчерпа.

— Е, ще видим. Ей, какво ще кажеш да хапнем сладолед?

— Аха!

Това беше най-лошият ден в живота на Джордж.

* * *

Докато шофираше от Капитолия към дома си в „Принц Джордж Каунти“ Джордж размишляваше за заложниците. Тази година в Ливан бяха отвлечени четирима американци и един французин. Един от американците беше освободен, но останалите чезнеха в някакъв затвор, освен ако не бяха вече мъртви. Джордж знаеше, че един от тях е шеф на резидентурата на ЦРУ в Бейрут.

Похитителите почти сигурно бяха от войнствената мюсюлманска групировка Хизбулла, Партията на Бога, основана в отговор на израелското нахлуване в Ливан през 1982. Финансираха се от Иран и се обучаваха от Иранската революционна гвардия. Съединените щати смятаха Хизбулла за инструмент на иранското правителство и класифицираха Иран като покровител на тероризма, следователно — страна, на която не беше позволено да купува оръжия. За Джордж това беше иронично, понеже президентът Рейгън покровителстваше тероризма в Никарагуа, като финансираше тамошните Контри, жестока антиправителствена групировка, която извършваше убийства и отвличания.

Въпреки това Джордж се ядосваше на ставащото в Ливан. Искаше да прати морската пехота в Бейрут с цялата й мощ. Хората трябваше да научат цената на отвличането на американски граждани.

Желанието му беше силно, но знаеше, че това е детинска реакция. Точно както израелската инвазия предизвика създаването на Хизбулла, така мощно американско нападение срещу Хизбулла щеше да породи още тероризъм. Още едно поколение младежи в Близкия Изток щеше да израсне под клетва за отмъщение на Америка, Големия Сатана. Джордж и всички мислещи хора си даваха сметка — след като страстите им се поохладяха — че отмъщението щеше да предизвика онова, което цели да премахне. Единственият отговор беше да се прекъсне веригата.

А това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Освен това, Джордж беше наясно, че той самият се е провалил в това изпитание. Ударил беше Джаспър Мъри. Джаспър не беше мекушав, но разумно беше устоял на изкушението да отвърне на удара. В резултат щетите бяха ограничени — и заслугата за това не беше на Джордж.

Той отново живееше с майка си, и то на четиридесет и осем годишна възраст! Верина още беше в семейния им дом заедно с малкия Джак. Джордж предполагаше, че и Джаспър преспива там, но не знаеше със сигурност. Бореше се да намери как да живее с развода си също като милиони други мъже и жени.

Беше петък вечер и той насочи мислите си към почивните дни. Шофираше към къщата на Верина. Двамата бяха установили рутина. В петък вечер Джордж вземаше Джак и го завеждаше в къщата на баба Джаки за уикенда, после го връщаше у дома в понеделник сутринта. Не така искаше да отгледа детето си, но това беше най-доброто, което успяваше да постигне.

Замисли се какво ще правят. Утре може би щяха да идат заедно в обществената библиотека и да вземат няколко книги с приказки за лека нощ. На църква в неделя, разбира се.

Пристигна пред бившия си дом, къща във фермерски стил. Колата на Верина не беше в алеята — още не се беше върнала. Джордж паркира и отиде до предната врата. От любезност позвъни, после отключи със собствения си ключ.

Къщата беше тиха.

— Аз съм — подвикна той. В кухнята нямаше никого. Намери Джак седнал пред телевизора, сам.

— Здравей, приятелче — рече Джордж. Седна и прегърна Джак през раменцата. — Къде е бавачката Тифани?

— Трябваше да си иде у дома — обясни Джак. — Мама закъснява.

Джордж овладя гнева си.

— Значи си сам тук?

— Тифани каза, че е спешно.

— И преди колко време беше това?

— Не знам — Джак още нямаше представа за времето.

Джордж се вбеси. Четиригодишният му син беше оставен сам вкъщи. Какво си въобразяваше Верина?

Стана и се огледа. Куфарът на Джак за почивните дни беше в антрето. Джордж провери и видя, че вътре има всичко необходимо — пижама, чисти дрехи, мече. Бавачката Тифани го беше приготвила, преди да иде да се справи със своята спешност, както се изрази Джак.

Отиде в кухнята и написа бележка: „Заварих Джак сам в къщата. Обади ми се“.

После взе детето и отидоха в колата.

Къщата на Джаки беше на около километър от тук. Когато пристигнаха, Джаки даде на Джак чаша мляко и домашна сладка. Той й разказа всичко за съседската котка, която идваше на гости и получаваше паничка мляко. После Джаки погледна Джордж и каза:

— Добре де, какво те яде?

— Ела в салончето и ще ти кажа — отидоха в съседната стая и Джордж рече: — Джак беше сам в къщата.

— О, такова нещо не трябва да се случва.

— Адски си права.

Джаки, за разлика от друг път, не обърна внимание на ругатнята.

— Някаква представа защо?

— Верина не се върна в уреченото време, а бавачката трябвало да си тръгне.

В този миг навън се чу скърцане на гуми. Двамата погледнаха през прозореца и видяха Верина да изскача от червения Ягуар и да тича по пътеката.

— Ще я убия — каза Джордж.

Джаки отвори на Верина. Тя отърча в кухнята и целуна Джак.

— О, миличък, добре ли си?

— Аха — безгрижно отвърна той. — Ядох сладка.

— Сладките на баба са страхотни, нали?

— Абсолютно.

— Верина, по-добре ела тук да обясниш — каза Джордж.

Тя дишаше тежко и се потеше. За пръв път не изглеждаше надменна и властна.

— Закъснях само няколко минути! — проплака тя. — Не знам защо проклетата бавачка трябваше да излезе преди това!

— Не можеш да закъсняваш, когато гледаш Джак — сурово рече Джордж.

— О, понеже ти никога не закъсняваш — възпротиви се тя.

— Никога не съм го оставял сам.

— Много ми е трудно сама!

— По дяволите, вината за това си е изцяло твоя!

— Джордж, тук не си прав — намеси се Джаки.

— Мамо, не се меси.

— Не. Това е моят дом и моят внук и ще се меся.

— Не мога да подмина днешния случай, мамо. Тя постъпи неправилно.

— Ако аз винаги бях постъпвала правилно, нямаше да те има.

— Няма нищо общо.

— Просто казвам, че всички правим грешки, а нещата се оправят от само себе си. Затова престани да кориш Верина. Няма нищо да постигнеш.

Джордж неохотно прие, че е права.

— Но какво ще правим?

— Съжалявам, Джордж. Просто не смогвам — каза Верина и заплака.

— Е, щом вече спряхме да викаме, навярно можем да започнем да мислим — рече Джаки. — Тази ваша бавачка не е добра.

— Не знаеш колко трудно се намират бавачки! — възкликна Верина. — А за нас е по-трудно, отколкото за повечето хора. Всеки наема нелегални имигранти и им плаща на ръка, но политиците трябва да имат бавачка със зелена карта, която плаща данъци. Затова никой не иска да се захваща!

— Добре, успокой се, не те виня — каза й Джаки. — Може би аз мога да помогна.

Джордж и Верина я зяпнаха.

Джаки обясни:

— На шестдесет и четири години съм, предстои ми да се пенсионирам и имам нужда да правя нещо. Ще ви бъда подкрепа. Ако бавачката ви издъни, просто водете Джак тук. Когато е нужно, оставяйте го и да преспива.

— Божичко — рече Джордж. — Звучи ми като решение на проблема.

— Джаки, това би било чудесно! — додаде Верина.

— Не ми благодари, миличка. Просто проявявам егоизъм. Така ще мога да виждам внука си по-често.

— Мамо, сигурна ли си, че работата няма да ти дойде много? — попита Джордж.

Джаки изсумтя презрително.

— Кога за последен път някаква работа е била прекалено много за мен?

Джордж се усмихна.

— Май никога.

И така нещата се уредиха.