Кен Фолет
Прагът на вечността (34)

33.

Бабата на Димка, Катерина, почина от сърдечен удар на седемдесетгодишна възраст. Погребаха я в гробището на Новодевическия манастир — малък парк, изпълнен с паметници и параклиси. Надгробните камъни бяха красиво наметнати със сняг като с резени от замръзнала торта.

Престижното последно обиталище бе запазено за видни граждани — Катерина се намираше тук, понеже един прекрасен ден дядо Григорий, герой на Октомврийската революция, щеше да бъде погребан в същия гроб. Бяха женени почти петдесет години. Дядото на Димка изглеждаше замаян и неразбиращ, докато спускаха житейската му спътница в замръзналата земя.

Димка се питаше какво ли би могло да бъде да обичаш една жена половин век и след това да я загубиш — внезапно, между два удара на сърцето.

— Толкова щастлив бях, че тя е до мен. Толкова щастлив бях — не спираше да повтаря Григорий.

„Такъв брак вероятно беше най-хубавото нещо на света“, рече си Димка. Бяха се обичали и бяха щастливи заедно. Любовта им бе надживяла световни войни и една революция. Бяха се сдобили с деца и внуци. Какво ли биха казали хората за брака на Димка — питаше той себе си — когато него щяха да го спускат в московската земя, може би след петдесетина години? „Не наричай никого щастлив, докато не е мъртъв“, твърдеше Есхил. Димка бе чул цитата в университета и го бе запомнил за постоянно. Обещанието на младостта можеше да бъде поразено от последваща трагедия; страданието често биваше възнаграждавано с мъдрост. Според семейното предание младата Катерина била предпочела криминалния брат на Григорий, Лев, който избягал в Америка и я зарязал бременна. Григорий се омъжил за нея и отгледал Володя като свой син. Щастието им имало неблагоприятно начало и така доказваше твърдението на Есхил.

Друга изненадваща бременност бе довела до брака на Димка. Може би той и Нина можеха да свършат щастливо като Григорий и Катерина Той желаеше това въпреки чувствата си към Наталия. Щеше му се да може да я забрави.

Погледна над гроба към вуйчо си Володя, вуйна си Зоя и двамата им юноши. На петдесет Зоя бе улегнало красива. Ето още един брак, който явно бе донесъл трайно щастие.

Не бе сигурен за собствените си родители. Покойният му баща беше студен човек. Може би това бе следствие от работата в тайната полиция — как биха могли хора с такава жестока работа да обичат и да бъдат симпатични? Димка погледна как майка му Аня плаче заради смъртта на собствената си майка. От смъртта на баща му насетне изглеждаше по-щастлива.

С ъгълчето на окото си погледна Нина. Тя беше сериозна, но нямаше сълзи в очите. Беше ли щастливо омъжена за него? Бе разведена и когато се запозна с Димка, заяви, че не желае да се омъжва отново и не може да има деца. Сега стоеше до него като негова съпруга и носеше Григорий, деветмесечния им син, увит в одеяло от меча кожа. Понякога Димка чувстваше, че няма и представа какво става в ума й.

Понеже дядо Григорий щурмувал Зимния дворец през 1917 година, много хора бяха дошли да си вземат последно сбогом с жена му. Някои бяха важни съветски величия. Тук беше секретарят на Централния комитет Леонид Брежнев, с бухналите си вежди, и утешаваше скърбящите. Тук беше и маршал Михаил Пушной — по време на Втората световна война протеже на Григорий. Маршалът, донжуан с наднормено тегло, поглаждаше разкошните си сиви мустаци и насочваше чаровете си към вуйна Зоя.

В очакване на тези хора чичо Володя бе ангажирал за прием един ресторант непосредствено до Червения площад. Ресторантите бяха ужасни места, с навъсени келнери и лоша храна. Димка бе чувал от Григорий и от Володя, че на запад били различни. Както и да е, този си беше съвсем съветски. При пристигането им пепелниците бяха препълнени. Мезетата бяха престояли — изсъхнали блини и подгънали се стари парченца препечен хляб, с небрежно поставени парченца варено яйце и пушена риба. За щастие дори русите не можеха да развалят водката, а от нея имаше в изобилие.

Кризата с храните в Съветския съюз бе приключила. Хрушчов успя да закупи зърно от САЩ и от другаде и тази зима нямаше да има глад. Извънредната ситуация обаче подчерта едно старо разочарование. Хрушчов се бе надявал да направи съветското земеделие модерно и производително и се провали. Все нареждаше за неефективността, невежеството и непохватността, но не направи нищо по тези проблеми. А селското стопанство символизираше цялостния провал на реформите му. При всичките му странни идеи и внезапни радикални промени Съветският съюз все още бе десетилетия зад Запада във всичко, с изключение на военната мощ.

Най-лошото бе, че опозицията срещу Хрушчов в Кремъл идваше от хора, които не искаха повече, а по-малко реформи, тесногръди консерватори като контешкия маршал Пушной или фамилиарничещия Брежнев — и двамата се тресяха от смях на някоя от военновременните истории на Григорий. Димка никога не се бе тревожил повече за бъдещето на страната си, за своя ръководител и за собствената си кариера.

Нина връчи бебето на Димка и си взе питие. Минута по-късно беше при Брежнев и маршал Пушной и се присъедини към смеха им. Димка бе установил, че хората винаги се смеят много на помените — това бе реакцията на сериозността на погребението.

Смяташе, че Нина има право да се забавлява — беше износила Григорий, беше го родила и кърмила, тъй че една година не бе имала твърде много забавления.

Гневът й от лъжата на Димка в нощта на убийството на Кенеди отмина. Димка я укроти с още една лъжа:

— Работих до късно, а после излязох за по питие с някои от колегите.

Тя бе ядосана известно време, но по-слабо, а сега сякаш беше забравила за случката. Той беше уверен, че тя не подозира за недопустимите му чувства към Наталия.

Димка разнесе Григорий покрай всички от семейството и гордо показваше на хората първото му зъбче. Ресторантът се намираше в стара жилищна сграда, а масите му се бяха ширнали през няколко различни стаи на партерния етаж. Димка приключи в най-отдалечената стая при вуйчо си Володя и вуйна си Зоя.

Тук го приклещи сестра му.

— Да си забелязал как се държи Нина? — попита го Таня.

— Да не би да я хваща пиенето? — засмя се Димка.

— А и флиртува.

Димка не бе притеснен. Освен това не беше в положение да осъжда Нина — сторил бе същото, когато се озова в бара на Крайбрежната улица с Наталия.

— Това е гуляй все пак — отбеляза той.

Таня нямаше задръжки за това какво да казва на близнака си.

— Забелязах, че отиде веднага при най-високопоставените мъже в стаята. Брежнев си тръгна, но тя все още хвърля погледи на маршал Пушной, който трябва да е с двадесет години по-стар от нея.

— Някои жени намират властта привлекателна.

— Ти знаеше ли, че първият й съпруг я е довел в Москва от Перм и й е издействал работата в стоманодобивния тръст.

— Не знаех.

— После тя го е зарязала.

— Откъде знаеш?

— Майка й ми каза.

— От мен Нина има само детето.

— И апартамента в Правителствената сграда.

— Ти да не я смяташ за нещо като златотърсач?

— Притеснявам се за теб. Толкова си умен за всичко — с изключение на жените.

— Нина е малко материалистична. Това не е най-тежкият грях.

— Значи нямаш нищо против.

— Не, нямам.

— Добре. Нарани ли брат ми обаче, очите й ще изчовъркам.

* * *

Даниил се появи и седна срещу Таня в заведението на сградата на ТАСС. Постави подноса си и втъкна носна кърпичка в яката на ризата, за да опази вратовръзката си. После започна:

— Хората в Новый мир харесаха Измръзване.

Таня бе въодушевена.

— Добре! — отбеляза тя. — Достатъчно време загубиха, поне шест месеца. Но това са чудесни новини!

Даниил сипа вода в пластмасовата чаша.

— Това ще бъде едно от най-дръзките печатани от тях неща.

— Значи ще го издават?

— Да.

Щеше й се да можеше да го каже на Василий. Щеше да му се наложи обаче да го установи сам. Питаше се дали може да си набави списанието. Със сигурност го имаха в сибирските библиотеки.

— Кога?

— Не са решили. Но те така и не правят нищо прибързано.

— Ще бъда търпелива.

* * *

Димка се събуди от звука на телефона. Заговори женски глас.

— Вие не ме познавате, но имам сведения за Вас.

Той се обърка. Гласът принадлежеше на Наталия. Той виновно изгледа жена си Нина, полегнала до него. Очите й все още бяха затворени. Погледна и часовника — пет и половина сутринта.

— Не задавай въпроси — продължи Наталия.

Мозъкът на Димка заработи. Защо Наталия се правеше на непозната? Явно искаше и той да се държи така. Дали се боеше, че тонът на гласа му ще издаде неговата обич към нея на жената в леглото?

Той се включи в играта.

— Коя сте Вие?

— Срещу Вашия началник се плете заговор — започна тя.

Димка схвана, че първоначалното му гледище е било погрешно. Наталия се боеше, че телефонът може би се подслушва. Искаше да бъде сигурна, че Димка няма да произнесе нищо, което да разкрие самоличността й на КГБ.

Той изпита тръпка от страх. Истина или не, това означаваше неприятности за него.

— Кой стои зад заговора? — попита той.

Нина отвори очи.

Димка безпомощно сви рамене и направи гримаса „и представа си нямам какво става“.

— Леонид Брежнев привлича на своя страна останалите членове на Президиума за преврат.

— Проклятие.

Брежнев беше един от неколцината най-могъщи хора под самия Хрушчов. Освен това бе консервативен и без въображение.

— Подгорни и Шелепин вече са на негова страна.

— Кога? — попита Димка въпреки инстинкта си да не задава въпроси. — Кога ще ударят?

— Ще арестуват другаря Хрушчов при завръщането му от Швеция.

Хрушчов планираше пътуване до Скандинавия през юни.

— Защо?

— Смятат, че е обезумял — отвърна Наталия и връзката прекъсна.

Димка окачи слушалката и отново отсече:

— Дявол да го вземе.

— Какво става? — сънливо попита Нина.

— Просто проблеми в работата — отвърна й Димка. — Спи.

Хрушчов не бе обезумял, но беше потиснат — люлееше се между маниакална бодрост и дълбока меланхолия. В основата на безпокойството му стоеше селскостопанската криза. За нещастие лесно го привличаха бързите решения — чудотворни торове, специално опрашване, нови сортове. Единственото предложение, което не би обсъдил, беше отпускането на централния контрол. Независимо от това той бе най-добрата надежда на Съветския съюз. Брежнев не беше реформатор. Застанеше ли той начело, страната щеше да се върне назад.

А и не само бъдещето на Хрушчов притесняваше Димка — неговото също. Трябваше да съобщи на Хрушчов за този телефонен разговор. Това беше по-безопасно, отколкото да го премълчи. Първият обаче си оставаше достатъчно селянин, та да накаже приносителя на лошите новини.

Димка се запита дали това не е мигът да напусне потъващия кораб и да зареже службата при Хрушчов. Нямаше да бъде лесно — обикновено апаратчиците вървяха в указаната им посока. Обаче имаше начини за това. Друга високопоставена фигура можеше да бъде убедена да поиска прехвърлянето на някой млад сътрудник в кабинета си, може би защото особените му умения са необходими. Това можеше да бъде уредено. Димка можеше да опита с работа за някой от заговорниците — да речем Брежнев. Какъв обаче бе смисълът от това? Можеше да спаси кариерата му, но за какво? Димка нямаше да прекара живота си в това да подпомага Брежнев да спира напредъка.

Както и да е, ако искаше да оцелее, той и Хрушчов трябваше да имат преднина пред този заговор. Най-лошото нещо от тяхна страна щеше да бъде да си седят и да чакат какво ще стане.

Днес беше 17 април 1964 година, седемдесетият рожден ден на Хрушчов. Димка щеше да го поздрави пръв.

Григорий се разплака в съседната стая.

— Телефонът го събуди — рече Димка.

Нина въздъхна и стана.

Димка се уми и облече бързо, после извади мотоциклета от гаража и бързо отиде до резиденцията на Хрушчов в предградието „Ленински хълмове“.

Пристигна едновременно с микробус, понесъл подарък за рождения ден. Наблюдаваше как хората от охраната внасят във всекидневната огромен нов радио- и телевизионен приемник с метална пластинка с надпис: ОТ ДРУГАРИТЕ ПО СЛУЖБА В ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ И СЪВЕТА НА МИНИСТРИТЕ.

Хрушчов често свадливо казваше на хората да не харчат пари за подаръци, но всички знаеха, че тайничко им се радва.

Икономът Иван Тепер насочи Димка нагоре по стълбите към спалнята на Хрушчов. Там висеше нов тъмен костюм, готов да бъде облечен за деня на поздравителните церемонии. На ревера на сакото вече бяха забодени трите звезди на Герой на социалистическия труд. Хрушчов беше по халат, сърбаше чай и четеше вестника.

Димка му съобщи за обаждането, докато Иван помагаше на Хрушчов с ризата и вратовръзката. Записът на КГБ от телефона на Димка — ако такъв е бил направен — щеше да потвърди историята му, че обаждането е било анонимно в случай че Хрушчов провереше това. Както винаги, Наталия бе умна.

— Не знам дали е важно или не, а и не смятам, че беше моя работа да го решавам — предпазливо завърши той.

Хрушчов беше презрителен.

— Александър Шелепин не е готов да бъде ръководител — започна той. Шелепин беше заместник-председател на Министерския съвет и бивш председател на КГБ.

— Николай Подгорни е тесногръд. А и Брежнев не е подходящ. Ти знаеш ли, че едно време му викаха Балерината?

— Не — отвърна Димка.

Трудно беше да си представиш някой по-малко приличен на танцьор от пълния, тежък Брежнев.

— Преди войната, когато беше секретар в Днепропетровска област.

Димка разбра, че от него се очаква да зададе очевидния въпрос.

— Защо?

— Понеже всеки можеше да го завърти! — обясни Хрушчов. После се засмя сърдечно и облече сакото си.

Значи превратът бе посрещнат с шега. Димка изпита облекчение, че не го упрекват, задето вярва на глупави доноси. Първото му притеснение обаче бе изместено от друго. Беше ли усетът на Хрушчов верен? В миналото инстинктите му не го бяха лъгали. Наталия обаче винаги научаваше новините първа, а Димка никога не я бе хващал в грешка.

След това Хрушчов поде друга песен. Лукавите му селски очички се присвиха и той попита:

— Тези заговорници имат ли причина за недоволството си? Анонимният доносник трябва да ти е казал.

Този въпрос беше неудобен. Димка не смееше да каже на Хрушчов, че останалите го смятат за луд. Той се захвана да импровизира отчаяно и изтърси:

— Реколтата. Обвиняват Ви за миналогодишната суша.

Надяваше се това да е толкова невероятно, та да не е обидно.

Хрушчов не се засегна, а се разгневи.

— Нуждаем се от новите методи! — ядоса се той. — Трябва да слушат Лисенко!

Той се заплете с копчетата на сакото си, а после остави на Тепер да го закопчае.

Димка запази лицето си безизразно. Трофим Лисенко бе шарлатанин в науката, хитър пробивен тип, спечелил благоволението на Хрушчов, въпреки безсмислието на работата си. Обещаваше високи добиви, които не се появяваха, но успяваше да убеди политическите ръководители, че противниците му са „противници на прогреса“ — обвинение, тъй фатално в Съветския съюз като етикета „комунист“ в САЩ.

— Лисенко извършва експерименти с крави — продължи Хрушчов. — Противниците му използват плодови мушици! Че кой дава и пет пари за плодовата мушица?

Димка си припомни как вуйна му Зоя обясняваше за научните изследвания.

— Струва ми се, че гените се развиват по-бързо в плодовите мушици.

— Гени? — обърна се Хрушчов. — Глупости! Никой не е виждал гени.

— Никой не е виждал и атом, но онази бомба унищожи Хирошима.

Димка съжали за думите си веднага щом те излязоха от устата му.

— Какво знаеш ти за това? — провикна се Хрушчов. — Та ти като папагал повтаряш каквото си чул! Безскрупулни хора използват невежи като теб, за да сеят лъжите си.

Той размаха юмрук.

— Ще имаме по-добри реколти. Ще видиш! Върви си.

Хрушчов профуча покрай Димка и излезе от стаята.

Иван Тепер извинително сви рамене.

— Не се притеснявайте — рече Димка. — И преди ми се е ядосвал. Утре ще го е забравил.

Надяваше се да е вярно.

Гневът на Хрушчов не бе тъй притеснителен, колкото неверните му представи. Не беше прав за земеделието. Алексей Косигин, най-добрият икономист в Президиума, имаше планове за реформи, които включваха отпускане на хватката на министерствата над земеделието и промишлеността. Според Димка това бе правилният път, а не разни чудодейни церове.

Не грешеше ли Хрушчов точно толкова и за заговорниците? Димка не знаеше. Даде всичко от себе си, за да предупреди своето началство. Не можеше да започне контрапреврат на своя глава.

Докато слизаше по стълбите, чу аплодисменти откъм отворената врата на трапезарията. Хрушчов приемаше поздравленията на Президиума. Когато ръкоплясканията заглъхнаха, той чу бавния басов глас на Брежнев.

— Скъпи Никита Сергеевич! Ние, Вашите другари по оръжие, членовете и кандидат-членовете на Президиума и секретарите на Централния комитет, Ви поздравяваме специално и искрено честитим на Вас, нашия най-близък личен приятел и другар, седемдесетия рожден ден.

Това бе прекалено дори по съветските стандарти.

Което беше лош знак.

* * *

Няколко дни по-късно Димка получи дача.

Трябваше да плати, но сумата беше номинална. Както с повечето луксозни неща в Съветския съюз, трудното беше не в цената, а в това да се добереш до началото на опашката.

Дачата — къща за почивните или за празничните дни — беше първата амбиция на пробивните съветски семейства. Втората бе колата. Дачите, естествено, биваха отпускани на членове на Комунистическата партия.

— Чудя се как ли сме я получили? — запита се Димка, след като отвори писмото.

Според Нина нямаше никаква тайна.

— Работиш за Хрушчов — рече тя. — Отдавна трябваше да са ти я дали.

— Не е задължително. Като цяло изисква малко повече служба. Не мога да се досетя за нищо, което да съм направил наскоро и което да му е било особено приятно.

Той си припомни спора за гените.

— Всъщност, точно обратното.

— Той те харесва. Някой му е представил списък със свободни дачи и той е поставил името ти до някоя. Не е мислил за това повече от няколко секунди.

— Може би си права.

Всичко можеше да бъде дача — от дворец до морето до колиба сред нивите. Следващата неделя Димка и Нина отидоха да разгледат своята. Взеха си храна за навън, взеха мъничкия Григорий и се качиха на влака за петдесет километра извън Москва. Глождеше ги любопитство. Гаровият чиновник ги упъти към мястото, което нарече Ложата. Вървяха петнадесет минути пеша.

Постройката представляваше едноетажна дървена барака. Имаше голяма кухня и всекидневна, както и две спални. Издигаше се сред малка градинка, която достигаше до поточе. На Димка му се стори самият рай. Той отново се запита какво ли е направил, за да извади такъв късмет.

Нина също хареса имота. Беше въодушевена, сновеше из стаите и отваряше бюфетите. Димка не я бе виждал тъй щастлива от месеци.

Григорий, който повече се поклащаше, отколкото вървеше, изглеждаше доволен от това да разполага с ново място, където да се препъва и да пада.

Димка преливаше от оптимизъм. Представяше си бъдеще, в което той и Нина идват тук за летните почивни дни година след година. Всяко лято щяха да се удивляват колко различен е синът им в сравнение с миналата година. Щяха да мерят израстването му с летата — щеше да проговори следващото лято, да брои по-следващото, по-нататък да хваща топката, после да чете и да плува. Тук щеше да прохожда, щеше да стане момче, което се катери по дървото в градината, после пъпчив юноша, а после млад мъж, който завърта главите на момичетата в селото.

Мястото не беше обитавано година или повече и те отвориха всички прозорци, а после се заеха да бършат прахта от мебелите и да мият подовете. Къщата беше обзаведена частично и те съставиха списък с неща, които да донесат следващия път — радио, самовар, кофа.

— Бих могла да идвам тук с Григорий в петък сутринта през лятото — рече Нина. Тя миеше купите в умивалника. — Можеш да идваш в петък вечерта или в събота сутрин, ако трябва да работиш до късно.

— Няма ли да се притесняваш да си сама тук през нощта? — попита я Димка, докато стържеше наслоената стара мазнина от кухненската печка. — Малко е усамотено.

— Знаеш, че не се притеснявам.

Григорий заплака за обяда си и Нина приседна да го нахрани. Димка се огледа наоколо. Видя, че ще трябва да издигне ограда на края на градината, за да попречи на Григорий да падне в потока. Той не беше дълбок, но Димка бе прочел някъде, че дете може да се удави в десетина сантиметра вода.

Врата в стената водеше към по-голяма градина оттатък. Димка се питаше кои ли са съседите му. Вратата не бе заключена, той я бутна и мина през нея. Озова се в малка горичка. Докато я проучваше, съзря по-голяма къща. Помисли си, че някога неговата дача може да е била къщичката на градинаря в големия дом.

Той не искаше да нарушава нечие усамотение, обърна се и се озова лице в лице с войник в униформа.

— Кой сте Вие? — попита го оня.

— Дмитрий Дворкин. Нанасям се в малката къща в съседство.

— Късметлия — тя е истинско бижу.

— Просто се разхождах. Надявам се, че не съм навлязъл в чужд имот.

— По-добре стойте от Вашата страна на стената. Мястото принадлежи на маршал Пушной.

— О! — рече Димка. — Пушной? Та той е приятел на дядо ми.

— Ето как и сте получили дачата — обясни войникът.

— Да — съгласи се Димка и изпита смътно притеснение. — Предполагам, че е това.