Кен Фолет
Прагът на вечността (24)

23.

Дейв Уилямс имаше план за съботната вечер. Три момичета от класа му щяха да ходят в клуб Джъмп в Сохо и Дейв и още две момчета небрежно им казаха, че може да се видят там. Линда Робъртсън беше едно от момичетата. Дейв мислеше, че тя го харесва. Повечето хора го мислеха за тъп, понеже винаги излизаше последен в класа на изпити, но Линда разговаряше с него интелигентно за политика, с която той беше наясно заради семейството си.

Дейв щеше да облече нова риза с удивително дълга и заострена яка. Беше добър танцьор — дори приятелите му признаваха, че изпълнява туиста много стилно. Смяташе, че има добри изгледи да подхване връзка с Линда.

Дейв беше на петнадесет, но за негово върховно раздразнение повечето момичета на негова възраст предпочитаха по-големи момчета. Все още потреперваше като си спомнеше как преди повече от година преследваше очарователната Бийп Дюър с надеждата да открадне целувка, а я свари в прегръдка с осемнадесетгодишния Джаспър Мъри.

В съботните сутрини децата на семейство Уилямс отиваха в кабинета на баща си да получат дребни за седмицата. На Иви, която беше на седемнадесет, даваха една лира; на Дейв — десет шилинга. Като викториански бедняци често трябваше да изслушват и проповед. Днес Иви получи парите и беше освободена, но на Дейв казаха да изчака. Когато вратата се затвори, баща му Лойд каза:

— Резултатите ти от изпитите са много лоши.

Дейв знаеше това. През десетте години учение се беше провалял на всеки писмен изпит.

— Съжалявам — каза той. Не искаше да влиза в спор. Просто искаше да си вземе парите и да си тръгне.

Татко носеше карирана риза и жилетка, облеклото му за събота сутрин.

— Обаче ти не си глупав — продължи татко.

— Учителите мислят, че съм тъп.

— Не вярвам. Ти си интелигентен, но мързелив.

— Не съм мързелив.

— Какъв си тогава?

Дейв нямаше отговор. Четеше бавно, а още по-лошо беше, че винаги забравяше прочетеното, щом обърнеше страницата. Не го биваше и в писането — като искаше да напише „риба“ изпод писалката му излизаше „бира“ и той не забелязваше разликата. Правописът му беше отвратителен.

— Имам отлични оценки на устните изпити по френски и немски.

— Което само доказва, че когато се стараеш, можеш.

Нищо подобно не доказваше, но Дейв не знаеше как да го обясни.

— Мислих дълго и упорито какво да правя — каза баща му. — С майка ти сме водили безкрайни разговори за това.

Думите му прозвучаха злокобно. Какво се задаваше, по дяволите?

— Прекалено голям си за пердах, пък и ние никога не сме вярвали особено в телесните наказания.

Вярно. Повечето деца ядяха бой, когато не се държаха както трябва, но майката на Дейв не го беше удряла от години, а баща му — никога. Сега обаче го тревожеше думата „наказание“. Явно това предстоеше.

— Единственото, което мога да измисля, за да те принудя да се съсредоточиш върху учението, е да прекратя издръжката ти.

Дейв не можеше да повярва на ушите си.

— Какво имаш предвид под „да прекратиш“?

— Няма да ти давам повече пари, докато не видя подобрение в работата ти в училище.

Дейв не беше предвидил това.

— А как ще се придвижвам из Лондон?

И ще си купувам цигари, и ще влизам в клуб Джъмп, мислеше той панически.

— И без това ходиш на училище пеш. Ако искаш да идеш някъде другаде, ще трябва да станеш по-добър в учението.

— Не мога да живея така!

— Получаваш храна срещу нищо, а гардеробът ти е пълен с дрехи, така че не ти липсва кой знае какво. Само помни, че ако не учиш, никога няма да получиш пари да се размотаваш.

Дейв беше бесен. Планът му за вечерта беше провален. Чувстваше се безпомощен и малък.

— Това ли е?

— Да.

— Значи си губя времето тук.

— Слушаш как баща ти се опитва да те поучи възможно най-добре.

— По дяволите, все тая е — отвърна Дейв и излезе с тежка стъпка.

Откачи коженото си яке от окачалката в антрето и излезе. Беше мека пролетна утрин. Какво щеше да прави? Планът му за деня беше да се види с приятели на Пикадили съркъс, да се помотае по улица „Денмарк“ и да позяпа китарите, да пийне пинта бира в някоя кръчма, после да се прибере и да облече ризата с острата яка.

Имаше малко дребни в джоба — достатъчно за половин пинта бира. Как би могъл да се сдобие с пари за входа в клуб Джъмп? Може би да поработи. Кой щеше да го вземе веднага? Някои от приятелите му работеха в съботите и неделите в магазини и ресторанти, които тогава имаха нужда от повече хора. Помисли дали да не влезе в някое кафе и да предложи да мие съдовете в кухнята. Струваше си да опита. Насочи се към Уест Енд.

После му хрумна друго.

Имаше роднини, които можеха да го вземат на работа. Сестрата на баща му, Мили, беше в модния бизнес и имаше три магазина в заможните лондонски предградия „Хароу“, „Гордърс Грийн“ и „Хампстед“. Можеше да му даде работа за събота, макар Дейв да не знаеше доколко ще го бива да продава рокли на дамите. Мили беше омъжена за търговец на кожи на едро — Ейби Ейвъри и неговият склад в Източен Лондон може би бяха по-сигурни. Но и леличка Мили, и чичо Ейби вероятно щяха да говорят с Лойд, който щеше да им каже, че от Дейв се очаква да учи, а не да работи. Мили и Ейби обаче имаха син, Лени, на двадесет и три, който беше дребен търговец и далавераджия. В съботите Лени държеше сергия в Олдгейт в Ийст Енд. Продаваше Шанел № 5 и други скъпи парфюми на смешно ниски цени. Прошепваше на клиентките си, че са крадени, а всъщност те бяха фалшиви, евтини миризми в скъпи на вид шишенца.

Лени можеше да му даде работа за един ден.

Дейв имаше пари точно колкото за метрото. Свърна в най-близката станция и купи билет. Ако Лени му откажеше, не знаеше как ще се прибере. Предположи, че ако се налага, може да повърви няколко километра.

Влакът го отведе под Лондон от богатия Запад до работническия Изток. Пазарът вече беше претъпкан с клиенти, които нямаха търпение да купуват на цени, по-ниски от тези в нормалните магазини. Някои от стоките наистина са крадени, прецени Дейв: електрически чайници, машинки за бръснене, ютии и радиоапарати, измъкнати през задния вход на фабриката. Други бяха излишъци, разпродавани евтино от производителите — плочи, които никой не искаше, книги, които не бяха станали бестселъри, грозни рамки за снимки, пепелници във формата на раковини. Но най-много бяха дефектните стоки. Кутии престояли бонбони, раирани шалове с бримка, неравно боядисани шарени обувки, порцеланови чинии с по половин цвете.

Лени приличаше на покойния им дядо Бърни Лекуит — имаше гъста тъмна коса и кафяви очи. Косата на Лени беше зализана в прическа помпадур като на Елвис Пресли. Поздрави го топло.

— Здрасти, млади ми Дейв! Искаш ли парфюмче за гаджето? Пробвай Фльор Соваж. С гаранция — гащичките й сами ще паднат. Твой е за два шилинга и шест пенса.

— Трябва ми работа, Лени. Мога ли да работя за теб?

— Работа ли ти трябва? Майка ти е милионерка, нали? — изплъзна се Лени.

— Тате ми отряза джобните.

— Че защо?

— Защото съм зле в училище. Затова съм разорен. Искам само да изкарам достатъчно пари, за да изляза довечера.

За трети път Лени отговори с въпрос:

— Аз какво, да не съм Трудова борса?

— Дай ми шанс. Бас ловя, че мога да продавам парфюм.

Лени се обърна към една клиентка.

— Вие, мадам, имате много добър вкус. Парфюмите Ярдли са най-високата класа на пазара — а шишенцето в ръката Ви е само три шилинга, а аз трябваше да дам два и шест пенса на тъпака, който го открадна, тоест който ме снабди с него.

Жената се разкикоти и купи парфюма.

— Не мога да ти плащам надница — обясни Лени на Дейв. — Но ще ти кажа какво ще направя: ще ти дам десет процента от всичко, което продадеш.

— Става — отвърна Дейв и застана до него зад сергията.

— Дръж парите в джоба си и ще се оправим после.

Лени му даде „поплавък“ от една лира на монети, за да връща ресто.

Дейв взе шишенце Ярдли, подвоуми се, после се усмихна на някаква жена и каза:

— Най-добрият парфюм на пазара.

Жената му се усмихна в отговор и отмина.

Дейв продължи да опитва, като подражаваше на бръщолевенето на Лени и след няколко минути продаде шишенце Джой на Пату за два шилинга и шест пенса. Скоро знаеше всички реплики на Лени:

— Не всяка жена има излъчването да ползва този парфюм, но Вие… Купете това, само ако има мъж, на когото наистина искате да доставите удоволствие… Тази серия вече не се произвежда, правителството забрани този аромат, понеже е твърде секси…

Тълпите бяха весели и винаги готови да се разсмеят. Хората се бяха нагиздили, за да дойдат на пазара: това беше социално събитие. Дейв научи цял нов език за парите: шестте пенса бяха Тилбъри, петте шилинга бяха долар, а банкнотата от десет шилинга беше никър.

Времето минаваше бързо. Сервитьорка от съседното кафе донесе два сандвича с дебели филии бял хляб с пържен бекон и кетчуп. Лени плати и даде единия сандвич на Дейв, който с изненада установи, че е обед. Джобовете на тесните му джинси тежаха от монети и той с удоволствие си припомни, че десет процента от парите са негови. В средата на следобеда забеляза, че по улиците почти няма мъже и Лени му обясни, че всичките са отишли на мач.

Към края на следобеда търговията се забави и почти замря. Дейв прецени, че парите в джобовете му възлизат почти на пет лири, следователно беше заработил десет шилинга — обичайните му дребни — и може да иде в клуб Джъмп.

В пет Лени започна да разтуря сергията и Дейв му помогна да прибере непродадената стока в кашони, после натовариха всичко във вана му марка Бедфорд.

Когато преброиха парите на Дейв, се оказа, че е спечелил малко над девет лири. Лени му даде лира, повече от договорените десет процента, „понеже ми помогна да раздигнем“. Дейв беше доволен: беше заработил два пъти повече, отколкото баща му би трябвало да му даде тази сутрин. „С радост бих вършил това всяка събота“, рече си той; „особено ако това значи, че не се налага да слушам татковите проповеди“.

Отидоха в най-близката кръчма и взеха по пинта бира.

— Свириш по малко на китара, нали? — попита Лени, когато се настаниха на мръсна маса с пълен пепелник.

— Да.

— Какъв инструмент имаш?

— Еко. Евтина реплика на Гибсън.

— Електрическа?

— Полуакустична.

Лени изглеждаше нетърпелив; явно не знаеше много за китарите.

— Можеш ли да я включиш в електричеството, това те питам.

— Да. Защо?

— Защото ми трябва ритъм китара за групата.

Вълнуващо. Дейв не се беше замислял за влизане в група, но идеята му допадна веднага.

— Не знаех, че имаш група.

— Гардсмен. Аз свиря на пиано и пея повечето песни.

— Каква музика?

— Рокендрол. Единствената музика.

— С което искаш да кажеш…

— Елвис, Чък Бери, Джони Кеш… Всички велики.

Дейв можеше да свири песни с по три акорда без затруднение.

— Ами Бийтълс?

Техните акорди бяха по-трудни.

— Кои? — попита Лени.

— Нова група. Страхотни са.

— Не съм ги чувал.

— Все тая. Мога да свиря ритъм китара в стари рок парчета.

Лени малко се докачи от израза, но каза:

— И така, искаш ли прослушване за Гардсмен?

— С удоволствие!

Лени си погледна часовника.

— Колко време ти трябва да идеш до вас и да си вземеш китарата?

— Половин час и половин час на връщане.

— Да се срещнем в Работническия клуб в „Олдгейт“ в седем. Ще свирим. Можем да те прослушаме, преди да излезем на сцената. Имаш ли усилвател?

— Малък.

— Ще трябва да свърши работа.

Дейв взе метрото. Успехът му като продавач и бирата, която изпи, му даваха някаква вътрешна светлина. Във влака изпуши една цигара и се наслади на победата над баща си. Представи си как казва на Линда Робъртсън: „Свиря на китара в една бийт-група“. Това не можеше да не я впечатли.

Пристигна у дома и влезе през задната врата. Успя да се промъкне в своята стая, без да срещне никого от родителите си. Отне му само няколко секунди да прибере китарата в калъфа и да вземе усилвателя.

Тъкмо щеше да излезе, когато сестра му Иви дойде в стаята му, облечена като за събота вечер. Беше с къса пола и ботуши до коленете, а косите й бяха прибрани на кок. Имаше тежък грим в стил панда, по модата, въведена от Дъсти Спрингфийлд. Изглеждаше на повече от седемнадесет.

— Къде отиваш? — попита Дейв.

— На парти. Очаква се и Ханк Ремингтън да дойде.

Ремингтън, вокал на Кордс, симпатизираше на някои от каузите на Иви, и го беше казвал в интервютата си.

— Ти предизвика вълнение днес — каза Иви. Не го обвиняваше. Тя винаги вземаше неговата страна в споровете с родителите, а той правеше същото за нея.

— Какво те кара да кажеш това?

— Татко наистина е разстроен.

— Разстроен? — Дейв не знаеше как да го разбира. Татко можеше да е ядосан, разочарован, властен или тираничен и той знаеше как да реагира, но разстроен? — Защо?

— Доколкото разбирам, вие двамата сте се скарали.

— Не ми даде джобните, понеже пропаднах на всички изпити.

— Какво направи?

— Нищо. Излязох. Може и да съм треснал вратата.

— Къде беше цял ден?

— Работих на сергията на Лени Ейвъри и спечелих една лира.

— Браво на теб! А сега къде си тръгнал с китарата?

— Лени има бийт-група. Иска да свиря ритъм китара.

Преувеличи: още не беше получил работата.

— Късмет!

— Предполагам, че ще кажеш на мама и татко къде съм отишъл.

— Само ако попитат.

— Не ми пука — Дейв се отправи към вратата. — И той е разстроен?

— Да.

Дейв сви рамене и продължи.

Излезе от къщата, без да го видят.

Очакваше прослушването с нетърпение. Свиреше и пееше много със сестра си, но никога не беше работил с истинска група с барабанист. Надяваше се да е достатъчно добър, макар че да свириш ритъм китара беше лесно.

В метрото мислите му все се връщаха към баща му. Малко беше шокиран, когато разбра, че може да разстрои татко. Предполагаше се, че бащите са неуязвими — но това отношение беше детинско, както вече разбираше Дейв. Колкото и да беше дразнещо, май се налагаше да промени тази гледна точка. Не можеше вече да се дразни и да презира. Не само той страдаше. Татко го беше наранил, но и той беше наранил него, и двамата бяха отговорни. Да се чувства отговорен не беше толкова удобно, колкото да се чувства гневен.

Откри Работническия клуб в „Олдгейт“ и внесе китарата и усилвателя. Беше западнало място с неонови лампи, които ярко осветяваха ламинирани пластмасови маси и тръбни столове. Обзавеждането го наведе на мисли за заводска столова. Това надали беше мястото за рокендрол.

Гардсмен бяха на сцената и настройваха инструментите. Освен Лени на пианото, в групата влизаха Лу на барабаните, Бъз на баса и Джефри на соло китарата. Джефри имаше микрофон пред себе си, значи и пееше по малко. И тримата бяха по-големи от Дейв, малко над двадесетте и той се боеше, че може да са много по-добри музиканти от него. Изведнъж да свири ритъм китарата му се видя не толкова лесно.

Настрои китарата си по пианото и я включи в усилвателя.

— Знаеш ли „Объркан блус“? — попита Лени.

Дейв я знаеше и си отдъхна. Беше рок-стеди в до, с водещо пиано и лесна за съпровод на китарата. Дрънкаше без усилие и усети някакво особено вълнение в това да свири с други, което не беше усещал, когато свиреше сам.

„Лени пее хубаво“, рече си той. Бъз и Лу бяха солидна ритъм секция, много стабилна. Джеф имаше готини места на соло китарата. Групата си разбираше от работата, макар малко да й липсваше въображение.

В края на песента Лени каза:

— Акордите добре заформят звука на групата, но не можеш ли да свириш по-ритмично?

Дейв се изненада, че го критикуват. Мислеше, че се е справил добре.

— Става — каза той.

Следващата песен беше „Люлей, тропай и върти“, хит на Джери Лий Луис, който също беше с водещо пиано. Джефри пееше в унисон с Лени на припева. Дейв свиреше насечени акорди във второстепенния ритъм и Лени остана по-доволен.

Той обяви „Джони Би Гуд“ и, без да го молят, Дейв ентусиазирано изсвири интродукцията на Чък Бери. Когато стигна до петия такт, очакваше групата да се присъедини, както беше в записа, но Гардсмен запазиха тишина. Дейв спря и Лени каза:

— Обикновено свиря интродукцията на пианото.

— Съжалявам — каза Дейв и Лени започна песента от начало.

Дейв се почувства обезсърчен. Не се справяше добре.

Следващата песен беше „Събуди се, малка Сузи“. За изненада на Дейв, Джефри не пееше двугласа на Евърли Брадърс. След първия стих, той се премести на микрофона му и запя с Лени. След минута двете млади сервитьорки, които слагаха пепелници на масите, спряха работа и се заслушаха. В края на песента изръкопляскаха. Дейв се усмихна доволно. За пръв път му ръкопляскаше някой вън от семейството.

Едно от момичетата го попита:

— Как се казва групата ти?

Дейв посочи Лени и отговори:

— Групата е негова и се казва Гардсмен.

— О.

Изглеждаше малко разочарована.

Последната избрана от Дейв песен беше „Погрижи се добре за моето момиче“ и Дейв отново пя с него. Сервитьорките танцуваха между масите.

После Лени стана от пианото.

— Е, не си голям китарист, но пееш хубаво и наистина се хареса на момичетата.

— Значи, вътре ли съм, или не?

— Можеш ли да свириш тази вечер?

— Тази вечер!

Дейв беше доволен, но не беше очаквал да започне веднага. Нямаше търпение да види Линда Робъртсън по-късно.

— Да не би да имаш нещо по-добро за правене?

Лени изглеждаше малко обиден, задето Дейв не прие веднага.

— Добре де, щях да се видя с едно момиче, но тя просто ще трябва да почака. Кога свършваме?

— Това е работнически клуб. Хората не се заседяват до късно. Слизаме от сцената в десет и половина.

Дейв пресметна, че може да стигне в клуб Джъмп в единадесет.

— Става — отговори той.

— Хубаво — рече Лени. — Добре дошъл в групата.

* * *

Джаспър Мъри не можеше да си позволи да замине за Америка. В колежа Сейнт Джулиънс в Лондон имаше една група, която се наричаше Северноамерикански клуб. Тя запазваше полети и продаваше евтини билети. Късно един следобед Джаспър влезе в малкия им офис в студентския съюз и попита за цените. Научи, че може да замине за Ню Йорк срещу деветдесет паунда. Беше твърде много и Джаспър беше неутешим.

В кафето видя Сам Кейкбред. От няколко дни търсеше възможност да поговори с него извън редакцията на студентския вестник Сейнт Джулиънс Нюз. Сам беше главен редактор, а Джаспър — редактор на новините.

Със Сам беше и по-малката му сестра Валъри, която също учеше в колежа. Тя носеше барета от туид и минирокля. Пишеше модните статии във вестника. Беше привлекателна: при други обстоятелства Джаспър би пофлиртувал с нея, но днес имаше други грижи. Би предпочел да говори със Сам насаме, но реши, че присъствието на Валъри всъщност не е проблем.

Отнесе кафето си на масата на Сам.

— Искам твоя съвет — рече той. Искаше информация, а не съвет, но хората понякога нямаха охота да дават информация, докато винаги се чувстваха поласкани да им поискаш съвет.

Сам носеше сако с шарка рибена кост, имаше вратовръзка и пушеше лула. Може би искаше да изглежда по-голям.

— Сядай — каза той и сгъна вестника, който четеше.

Джаспър седна. Отношенията му със Сам бяха неловки. Двамата бяха съперници за редакторското място и Сам беше спечелил. Джаспър беше скрил недоволството си и Сам го направи редактор на новините. Двамата бяха станали колеги, но не и приятели.

— Искам догодина аз да съм редактор — каза Джаспър. Надяваше се Сам да му помогне, било защото беше подходящ за работата — което беше вярно — било от чувство за вина.

— Зависи от лорд Джейн — избегна отговора Сам. Джейн беше ректор на колежа.

— Лорд Джейн ще поиска твоето мнение.

— Има цяла комисия по назначаването.

— Обаче ти и ректорът сте членовете на комисията, които са важни. Сам не възрази.

— Значи искаш да те посъветвам.

— Кой друг се състезава?

— Тоби, очевидно.

— Наистина ли? — Тоби Дженкинс редактираше статиите. Той бе зубрач, който имаше еднообразна поредица достопочтени статии за работата на университетски служители като архиваря и ковчежника.

— Той ще кандидатства.

Самият Сам беше получил работата отчасти заради именитите си роднини журналисти. Лорд Джейн се впечатляваше от такива връзки. Това дразнеше Джаспър, но той не го споменаваше.

— Работата на Тоби е банална.

— Той е точен репортер, макар и лишен от въображение.

Джаспър прие тази забележка като насочена срещу него. Той беше пълна противоположност на Тоби. Ценеше сензацията по-високо от точността. В неговите репортажи винаги заяждането се превръщаше в караница, планът беше конспирация, грешката на езика никога не беше по-малко от нагла лъжа. Знаеше, че хората четат вестници, за да се вълнуват, а не да се информират.

— И той написа статията за плъховете в трапезарията — додаде Кейкбред.

— Така си беше.

Джаспър я беше забравил. Статията предизвика негодувание. Всъщност си беше късмет: бащата на Тоби работеше в местния съвет и знаеше за усилията на отдела за контрол на заразите да изкорени гадините от подземията на Сейнт Джулиънс, които бяха построени през осемнадесети век. Все пак статията подсигури на Тоби мястото на редактор, а оттогава той не беше написал нищо, което да е и наполовина толкова добро.

— Значи ми трябва сензация — умислено рече Джаспър.

— Може би.

— Имаш предвид нещо от рода на разкритие, че ректорът пощипва от парите на университета, за да си плаща дълговете на комар.

— Съмнявам се лорд Джейн да играе комар — Сам не притежаваше кой знае какво чувство за хумор.

Джаспър се замисли за Лойд Уилямс. Можеше ли той да му подскаже нещичко? За нещастие, Лойд беше плашещо дискретен.

После се досети за Иви. Тя беше кандидатствала в театралното училище „Ървинг“, което беше част от колежа Сейнт Джулиънс, следователно представляваше интерес за студентския вестник. Току-що беше получила първата си роля във филм със заглавието Всичко за Миранда. И ходеше с Ханк Ремингтън от Кордс. Може би…

Джаспър се изправи.

— Благодаря ти за помощта, Сам. Наистина я оценявам.

— Винаги си добре дошъл.

Джаспър взе метрото до дома. Колкото повече обмисляше да интервюира Иви, толкова повече се вълнуваше.

Джаспър знаеше истината за Иви и Ханк. Те не просто излизаха, а имаха страстна връзка. Родителите на Иви знаеха, че тя излиза с Ханк две или три вечери през седмицата, а в събота се прибира в полунощ. Но Джаспър и Дейв знаеха също така, че в повечето дни след училище Иви отиваше в жилището на Ханк в Челси и правеше секс с него. Ханк вече й беше посветил песен, „Твърде малка за пушене“.

Но дали тя щеше да даде интервю на Джаспър?

Когато се прибра в къщата на улица „Грейт Питър“, Иви беше в настланата с червени плочи кухня и учеше реплики. Косите й бяха небрежно събрани и тя беше облечена в избеляла стара риза, но пак изглеждаше приказно. Отношенията им с Джаспър бяха топли. Докато траеше момичешкото й увлечение по него, той винаги се държеше мило, но не я насърчаваше. Причината за внимателното му държание беше, че не иска криза, която да доведе до разрив между него и щедрите и гостоприемни родители на Иви. Сега беше още по-щастлив, че е запазил нейната добронамереност.

— Как върви? — попита той и кимна по посока на сценария.

Иви вдигна рамене.

— Ролята не е трудна, обаче участието във филм ще е ново предизвикателство за мен.

— Може би трябва да те интервюирам.

Иви го погледна с безпокойство.

— От мен се очаква да давам само уговорени от студиото интервюта.

Джаспър усети лека паника. Що за журналист би бил, ако не успее да си осигури интервю с Иви, макар че живее в дома й?

— Само за студентския вестник.

— Май няма да се брои.

Джаспър се обнадежди.

— Сигурен съм, че няма да се брои. И може да помогне за приема ти в театралното училище „Ървинг“.

Иви остави сценария.

— Добре. Какво искаш да знаеш?

Джаспър потисна възторга си от победата и спокойно попита:

— Как получи ролята във Всичко за Миранда?

— Явих се на прослушване.

— Разкажи ми за това — Джаспър извади бележник и започна да записва.

Внимаваше да не спомене голата сцена в Хамлет. Боеше се тя да не му каже да не пише за това. За щастие, нямаше нужда да я пита, понеже я беше видял лично. Вместо това я попита за звездите във филма, за други знаменитости, които е срещала, и постепенно я отведе до Ханк Ремингтън.

Щом Джаспър спомена Ханк, очите на Иви се озариха от присъщите й силни чувства.

— Ханк е най-храбрият и отдаден човек, когото познавам. Толкова му се възхищавам.

— Но ти не само му се възхищаваш.

— Обожавам го.

— И излизаш с него.

— Да, но не искам да говоря много за това.

— Разбира се, няма проблем — казала беше „да“ и това беше достатъчно.

Дейв се прибра от училище и си приготви разтворимо кафе с вряло мляко.

— Мислех, че не бива да си правиш реклама — каза той на Иви.

Затваряй си устата, привилегировано лайненце такова, помисли Джаспър.

— Това е само за Сейнт Джулиънс Нюз — обясни му Иви.

Джаспър написа статията същата вечер.

Когато я видя напечатана на машината, осъзна, че може да е нещо повече от статия за студентския вестник. Ханк беше звезда, Иви беше начинаеща актриса, а Лойд беше депутат в Парламента — с растящо вълнение Джаспър мислеше, че от това може да излезе голяма история. Успееше ли да публикува нещо в национален вестник, изгледите за кариерата му щяха да се подобрят много.

Освен това можеше да му докара и неприятности със семейство Уилямс.

На другия ден предаде статията си на Сам Кейкбред.

После със страх позвъни в таблоида Дейли Еко.

Поиска да го свържат с редактора на новините. Не се получи, но го препратиха към един репортер, някой си Бари Пю.

— Аз съм студент журналист и имам история за вас — подзе Джаспър.

— Добре, продължавай — отговори Пю.

Джаспър се подвоуми само за миг. Знаеше, че предава Иви и цялото семейство Уилямс, но се хвърли с главата напред.

— Отнася се до дъщерята на депутат от Парламента, която спи с поп звезда.

— Хубаво. И кои са те?

— Можем ли да се срещнем?

— Предполагам, че ще искаш пари?

— Да, но това не е всичко.

— Какво още?

— Искам името си над статията, когато излезе.

— Първо да напишем историята, пък после ще видим.

Пю се опитваше да приложи същите номера, които Джаспър използва с Иви.

— Не, благодаря — твърдо рече той. — Ако не харесвате историята, не трябва да я печатате, но ако я използвате, трябва да сложите моето име.

— Добре — каза Пю. — Кога можем да се видим?

* * *

Два дни по-късно, на закуска в дома на улица „Грейт Питър“, Джаспър прочете в Гардиън, че Мартин Лутър Кинг планира огромна демонстрация на гражданско неподчинение във Вашингтон в подкрепа на закон за гражданските права. Кинг предвиждаше присъствието на сто хиляди души.

— Божичко, иска ми се да го видя — каза Джаспър.

— И на мен — съгласи се Иви.

Демонстрацията щеше да е през август, когато университетът беше във ваканция, и Джаспър щеше да е свободен. Но той не можеше да си позволи деветдесетте паунда за билет до САЩ.

Дейзи Уилямс отвори един плик и възкликна:

— Божичко! Лойд, има писмо от германската ти братовчедка Ребека!

Дейв, най-младият в семейството, преглътна зърнената закуска, и попита:

— Коя е Ребека, по дяволите?

Баща му листеше вестниците с бързината на професионален политик. Сега вдигна поглед и отговори:

— Всъщност не е братовчедка. Беше осиновена от мои далечни роднини, след като родителите й загинаха през войната.

— Забравил бях, че имаме роднини в Германия — каза Дейв. — Gott in Himmel!

Джаспър беше забелязал, че Лойд говори подозрително мъгляво за роднините си. Покойният Бърни Лекуит му беше втори баща, но никой никога не беше споменавал истинския. Джаспър беше сигурен, че Лойд е незаконороден. Това не ставаше за жълтата преса — да си незаконороден вече не беше такъв позор като едно време. Въпреки това, Лойд никога не даваше подробности. Той продължи:

— За последен път видях Ребека през четиридесет и осма. Тя беше на около седемнадесет. По това време беше осиновена от моята роднина, Карла Франк. Живееха в Берлин-Митте, значи днес домът им е от неправилната страна на Стената. Какво ли е станало с нея?

— Очевидно някак се е измъкнала от Източна Германия — отговори Дейзи — и се е преместила в Хамбург. О… съпругът й бил ранен по време на бягството и сега е в инвалидна количка.

— Какво я е накарало да ни пише?

— Опитва се да намери следите на Ханелоре Хофман — Дейзи погледна Джаспър. — Ханелоре е баба ти. Явно тя се е държала добре с Ребека през войната, в деня, когато истинските й родители били убити.

Джаспър никога не беше виждал семейството на майка си.

— Ние не знаем точно какво е станало с немските ми баба и дядо, но мама е сигурна, че са мъртви — отговори той.

— Ще покажа писмото на майка ти. Тя трябва да пише на Ребека — реши Дейзи.

Лойд отвори Дейли Еко и възкликна:

— Какво, по дяволите, е това?

Джаспър очакваше този момент. Притисна длани в скута си, за да не треперят.

Лойд разтвори вестника на масата. На трета страница имаше снимка на Иви, която излиза от нощен клуб с Ханк Ремингтън, и заглавие:

ЗВЕЗДАТА НА КОРДС, ХАНК

& 17-ГОДИШНАТА ДЪЩЕРЯ НУДИСТКА

НА ЛЕЙБЪРИСТКИ ДЕПУТАТ.

От Бари Пю и Джаспър Мъри

— Не съм го написал аз! — излъга Джаспър. Стори му се, че възмущението му звучи пресилено. Всъщност изпитваше въодушевление при вида на името си над репортаж в национален вестник. Останалите явно не забелязваха неговите смесени чувства.

Лойд започна да чете на глас:

— „Последната любов на поп звездата Ханк Ремингтън е едва седемнадесетгодишната дъщеря на Лойд Уилямс, представител в Парламента за Хокстън. Изгряващата кинозвезда Иви Уилямс се прочу като се появи гола на сцената на гимназията «Ламбърт», скъпото училище за децата на големците“.

— Божичко, колко неудобно — рече Дейзи.

Лойд продължи да чете:

— „Иви каза: «Ханк е най-храбрият и отдаден човек, когото познавам». И Иви, и Ханк подкрепят Кампанията за ядрено разоръжаване, въпреки неодобрението на баща й, говорител на лейбъристите по военните въпроси“. — Лойд сурово изгледа Иви. — Ти познаваш много храбри и отдадени хора, включително майка ти, която караше линейка през войната, и прачичо ти Били Уилямс, участник в битката при Сома. Ханк наистина трябва да е нещо забележително, та да ги засенчи.

— Остави това — каза Дейзи. — Мислех, че не можеш да даваш интервюта, без да питаш студиото, Иви.

— Боже мой, аз съм виновен — обади се Джаспър. Всички се втренчиха в него. Той знаеше, че ще има такава сцена, и беше готов. Не му беше трудно да изглежда смутен: чувстваше се ужасно виновен. — Интервюирах Иви за студентския вестник. Еко трябва да са ми откраднали историята и да са я пренаписали, за да звучи по-сензационно.

Джаспър предварително беше приготвил тази измислица.

— Първи урок по обществен живот — каза Лойд. — Журналистите са предатели.

„Това съм аз“, рече си Джаспър, „предател“. Но семейство Уилямс май приеха, че не е имал намерението Еко да вземат историята.

Иви почти плачеше.

— Може да загубя ролята.

— Не си представям това тук да навреди на филма. Тъкмо обратното — успокои я Дейзи.

— Надявам се да си права — каза Иви.

— Толкова съжалявам, Иви — обади се Джаспър с цялата искреност, която смогна да събере. — Имам чувството, че наистина съм те предал.

— Не си искал да стане така — отговори Иви.

Размина му се. Никой около масата не го гледаше обвинително. Не мислеха, че някой е виновен за репортажа в Еко. Не беше сигурен единствено за Дейзи, която леко се беше смръщила и избягваше погледа му. Но тя обичаше Джаспър заради майка му и нямаше да го обвини в двуличие.

Той стана.

— Отивам в редакцията на Дейли Еко. Искам да се срещна с това копеле Пю и да видя какво обяснение може да предложи.

Радваше се да излезе от къщата. Успя с лъжа да се измъкне от трудната сцена и облекчението му беше огромно.

Час по-късно се намираше в нюзрума на Еко. Вълнуваше се да е там. Това искаше той: новинарския отдел, пишещите машини, звънящите телефони, пневматичните тръби, които пренасяха копия из помещението, възбудата.

Бари Пю беше на около двадесет и пет, дребен и кривоглед, облечен в омачкан костюм и с очукани велурени обуща.

— Добре се справи — рече той.

— Иви все още не знае, че съм ти дал историята.

Пю нямаше време за скрупулите на Джаспър.

— Адски малко истории щяха да се публикуват, ако всеки път искахме разрешение.

— От нея се очаква да отказва интервюта, освен ако не са уредени от рекламния отдел на студиото.

— Рекламният отдел е твой враг. Гордей се, че си ги надхитрил.

— Гордея се.

Пю му подаде плик. Джаспър го отвори. Вътре имаше чек.

— Хонорарът ти — обясни Пю. — Толкова получаваш за водещо заглавие на трета страница.

Джаспър провери каква е сумата. Деветдесет лири.

Спомни си марша във Вашингтон. Деветдесет лири струваше билетът за САЩ. Той вече можеше да иде в Америка.

Сърцето му се окрили.

Прибра чека в джоба си.

— Много благодаря.

Бари кимна.

— Обади се, ако имаш още такива истории.

* * *

Дейв Уилямс се притесняваше, че ще свири в клуб Джъмп. Клубът беше изключително готино място в центъра на Лондон, съвсем близо до улица „Оксфорд“. Имаше славата, че произвежда нови звезди и беше изстрелял няколко групи, които сега бяха в хит парада. Тук идваха прочути музиканти, за да търсят нови таланти.

Не че изглеждаше като нещо специално. В единия край имаше малка сцена, а в другия — бар. Между двете имаше място, колкото двеста души да танцуват хълбок до хълбок. Подът беше покрит с фасове. Единствената украса се състоеше от няколко вехти плаката на прочути музиканти, които бяха свирили тук навремето — с изключение на гримьорната, където по стените се четяха най-неприличните графити, които Дейв беше виждал.

Изпълненията на Дейв с Гардсмен се бяха подобрили, отчасти благодарение на полезните съвети от братовчеда Лени. Лени имаше слабост към Дейв и му говореше като чичо, нищо че беше само осем години по-голям.

— Слушай барабаниста — учеше го Лени. — Така винаги ще си в такт.

И още:

— Научи се да свириш, без да гледаш китарата, за да можеш да срещаш очите на публиката.

Дейв беше признателен за всички съвети, но знаеше, че още е много далеч от професионалния вид. Все пак на сцената се чувстваше чудесно. Нямаше нищо за четене и писане, затова той вече не беше тъпак; всъщност беше компетентен и ставаше все по-добър. Даже си фантазираше как става музикант и никога повече не му се налага да учи. Но знаеше, че вероятността е малка.

Все пак групата се развиваше. Когато Дейв пееше заедно с Лени, звучаха модерно, приличаха на Бийтълс. А и Дейв убеди Лени да пробват нов материал — автентичен чикагски блус и танцувален детройтски соул, неща, които свиреха по-младите групи. В резултат получаваха повече ангажименти. Вместо веднъж на две седмици, сега те свиреха всеки петък и събота вечер.

Но Дейв имаше и друга причина да е притеснен. Получи това участие, понеже помоли гаджето на Иви, Ханк Ремингтън, да препоръча групата. Ала Ханк вдигна нос заради името.

— Гардсмен звучи старомодно, като Фор Ейсис и Джорданеърс.

Може да го сменим — отвърна Дейв, готов на всичко, за да свирят в клуб Джъмп.

— Най-новата мода е име от някой стар блус, като Ролинг Стоунс.

Дейв си спомни една песен на Букър Ти и ЕмДжис, която беше чул преди няколко дни. Порази го чудноватото заглавие.

— Какво ще кажеш за Плъм Нели? — попита той.

Ханк го хареса и каза на клуба, че трябва да опитат една нова група на име Плъм Нели. Препоръката на някой толкова прочут като Ханк беше заповед и групата получи участие.

Но когато Дейв предложи смяната на името, Лени направо отказа:

— Ние сме Гардсмен и ще си останем Гардсмен — заинати се той и заговори за друго. Дейв не се осмели да му каже, че клуб Джъмп вече мислят, че групата се нарича Плъм Нели.

Кризата се задаваше.

За проверка на звука изсвириха „Люсил“. След първия стих Дейв спря и се обърна към соло китариста Джефри.

— Какво беше това, по дяволите?

— Кое?

— По средата ти изсвири нещо странно.

Джефри се усмихна знаещо.

— Нищо. Просто преходен акорд.

— Няма го в записа.

— Какво има, не можеш ли да изсвириш един намален до диез?

Дейв разбираше отлично какво става. Джефри се мъчеше да го изкара начинаещ. Но за нещастие, Дейв не беше и чувал за намален акорд.

— Кръчмарските пианисти му викат двоен минор, Дейв — обясни Лени. Дейв преглътна гордостта си и помоли Джефри:

— Покажи ми.

Джефри подбели очи и въздъхна, но показа акорда.

— Ето така, нали? — рече той изнурено, все едно му беше додеяло да се занимава с аматьори.

Дейв повтори акорда. Не беше трудно.

— Другия път ми кажи, преди да започнем шибаната песен.

После всичко потръгна добре. Фил Бърли, собственикът на клуба, влезе по средата и се заслуша. Понеже беше преждевременно оплешивял, прякорът му беше Бърли Къдравия, разбира се. Накрая кимна одобрително.

— Благодаря ви, Плъм Нели — рече той.

Лени стрелна Дейв с гаден поглед.

— Групата се нарича Гардсмен — твърдо рече той.

— Обсъждахме да сменим името — обади се Дейв.

— Ти обсъждаше. Аз отказах.

— Гардсмен е ужасно име, приятелю — каза Къдравия.

— Ами така се наричаме.

— Слушай, тази вечер ще дойде Байрън Честърфийлд — подзе Къдравия с нотка на отчаяние. — Той е най-важният промоутър в Лондон. Може би в цяла Европа. Можете да получите работа от него, но не и с такова име.

— Байрън Честърфийлд ли? — разсмя се Лени. — Познавам го откак се помня. Истинското му име е Брайън Чесновиц. Брат му държи сергия на пазара в „Олдгейт“.

— За вашето име се тревожа, не за неговото.

— Името ни е добро.

— Не мога да пускам група, която се казва Гардсмен. Имам си репутация — Къдравия стана. — Съжалявам, момчета. Събирайте си такъмите.

— Хайде бе, Къдрав — примоли се Дейв. — Не искаш да ядосаш Ханк Ремингтън.

— Ханк ми е стара дружка. През петдесетте свирехме заедно в кафето Ту Айс. Но той ми препоръча групата Плъм Нели, а не Гардсмен.

Дейв беше смазан.

— Всичките ми приятели ще дойдат! — каза той. Мислеше по-точно за Линда Робъртсън.

— Съжалявам за това — отговори Къдравия.

Дейв се обърна към Лени.

— Бъди разумен. Какво толкова? Едно име.

— Групата е моя, а не твоя — упорстваше Лени.

Значи това било.

— Разбира се, че е твоя. Но ти си ме учил, че клиентът винаги е прав — споходи го вдъхновение. — И можеш да смениш името пак на Гардсмен утре сутринта, ако искаш.

— Нее — проточи Лени, но омекваше.

— По-добре е така, отколкото да не свирим — продължи Дейв, възползвайки се от успеха. — Наистина ще е голямо унижение, ако сега се приберем у дома.

— Ох, майната му, добре.

И за голямо облекчение и задоволство на Дейв кризата премина.

Стояха на бара и пиеха бира, докато първите клиенти започнаха да пристигат. Дейв се ограничи до една пинта: достатъчно да го отпусне, но не и да го накара да обърка акордите. Лени изпи две пинти, а Джефри три.

За радост на Дейв се появи Линда Робъртсън. Носеше пурпурна рокля и бели ботуши до коленете. И тя, и всички приятели на Дейв официално бяха твърде млади, за да пият алкохол по баровете, но полагаха големи усилия да изглеждат по-възрастни, пък и законът не се прилагаше строго.

Отношението на Линда към Дейв се беше променило. По-рано тя се държеше с него като с умно по-малко братче, нищо че бяха на една възраст. Фактът, че свиреше в клуб Джъмп, го превърна в друга личност в очите й. Сега тя го приемаше за голям и печен и развълнувано го разпитваше за групата. „Ако получаваш това, когато си в неугледната група на Лени, какво ли е да си истинска поп звезда“, мислеше Дейв.

Заедно с останалите се върна в гримьорната да се преоблече. Професионалните групи обикновено излизаха на сцената с еднакви костюми, но това беше скъпо. Лени беше постигнал компромис — червени ризи за всички. Дейв беше на мнение, че униформите за групите излизат от мода: анархичните Ролинг Стоунс се обличаха различно.

Плъм Нели бяха най-неизвестните и затова свириха първи. Лени като лидер на групата, представяше песните. Разположен беше от едната страна на сцената, а пианото беше под такъв ъгъл, че той да вижда публиката. Дейв стоеше по средата, свиреше и пееше, и повечето погледи падаха върху него. Когато тревогата за името на групата вече не му пречеше — поне за момента — той можа да се отпусне. Движеше се, докато свиреше, и местеше китарата, все едно танцува с нея. Когато пееше, той си представяше, че говори на публиката и подчертаваше думите с израза на лицето си и с движенията на главата. Както винаги, момичетата откликваха на това, гледаха го и се усмихваха, докато танцуваха.

След изпълнението Байрън Честърфийлд дойде в гримьорната.

Беше на около четиридесет години и носеше красив светлосин костюм с жилетка. Вратовръзката му беше с шарка на маргаритки. Косата му редееше от двете страни на старомоден намазан с брилянтин перчем. Донесе в стаята облак миризма на одеколон.

— Групата ти не е лоша — каза той на Дейв.

Дейв посочи Лени.

— Благодаря, господин Честърфийлд, но това е групата на Лени.

— Здрасти, Брайън, помниш ли ме? — попита Лени.

Байрън се позамисли и възкликна:

— Боже! Та това е Лени Ейвъри! — лондонският му говор стана по-разлят. — Не те познах. Как е сергията?

— Добре върви, по-добре от всякога.

— Групата я бива, Лени: басът и барабаните са солидни, китарата и пианото са хубави. Харесвам пеенето. — Той врътна палец към Дейв. — А момичетата си падат по хлапето. Много работа ли получавате?

Дейв се вълнуваше. Байрън Честърфийлд хареса групата!

— Всеки уикенд работим — отговори Лени.

— Може да успея да ви уредя ангажимент извън града за шест седмици през лятото, ако се интересувате — каза Байрън. — Пет вечери, от вторник до събота.

— Не знам — с безразличие рече Лени. — Ще трябва да хвана сестра ми да върти сергията, докато ме няма.

— Деветдесет лири на седмица на ръка, без удръжки.

Дейв сметна, че никога не са им плащали толкова много. А ако имаше късмет, ангажиментът можеше да съвпадне с ваканцията.

Подразни се като видя, че Лени още се съмнява.

— Ами квартира и храна? — попита той. Дейв разбра, че той не е незаинтересуван, а се пазари.

— Получавате квартира, но не и храна — отговори Байрън.

Дейв се питаше дали става въпрос за някой морски курорт, където имаше сезонна работа за музиканти.

— Не мога да зарежа сергията за тези пари, Брайън — рече Лени. — Жалко, че не са сто и двадесет лири седмично. Тогава можех да си помисля.

— Може да ги направят деветдесет и пет, като лична услуга за мен.

— Кажи ги сто и десет.

— Ако не взема моя процент, мога да ги направя сто.

Лени огледа членовете на групата.

— Какво ще кажете, момчета?

Всички искаха да приемат работата.

— Какво е заведението? — попита Лени.

— Един клуб, нарича се Дайв.

— Не съм го чувал — поклати глава Лени. — Къде е?

— Не го ли споменах? — учуди се Байрън Честърфийлд. — В Хамбург.

* * *

Дейв едва се сдържаше. Ангажимент за шест седмици. В Германия! Официално той беше достатъчно голям да напусне училище. Имаше ли шанс да стане професионален музикант?

В жизнерадостно настроение взе китарата, усилвателя и Линда Робъртсън и се отправи към дома си на улица „Грейт Питър“. Намерението му беше да остави вещите си и да изпрати Линда до дома й в „Челси“. За беля, родителите му още бяха будни, и майка му го хвана в антрето.

— Как мина? — ведро попита тя.

— Страхотно. Само си оставям нещата и ще изпратя Линда до тях.

— Здравей, Линда — каза Дейзи. — Много се радвам да те видя отново.

— Приятно ми е — вежливо отвърна Линда и се преобрази в скромна ученичка. Но Дейв виждаше как майка му преценява късата рокля и секси ботушите.

— Клубът ще ви вземе ли отново? — попита Дейзи.

— Ами, един промоутър, Байрън Честърфийлд, ни предложи лятна работа в друг клуб. Страхотно става, понеже съвпада с ваканцията.

От салона излезе баща му, все още в костюма, с който беше ходил на някаква съботна политическа среща.

— И какво ще стане през ваканцията?

— Групата ни има ангажимент за шест седмици.

Лойд се намръщи.

— От теб се очаква през ваканцията да преговаряш. Догодина са толкова важните изпити за нулевото ниво. Към днешна дата оценките ти далеч не са толкова добри, че да си позволиш да почиваш през цялото лято.

— Мога да уча през деня. Ще свирим вечер.

— Хмм. Очевидно не те е грижа, че пропускаш годишната семейна почивка в Тенби.

— Напротив — излъга Дейв. — Обичам Тенби. Но това е страхотна възможност.

— Е, не виждам как можем да те оставим сам в къщата за двете седмици, когато сме в Уелс. Ти още си само на петнадесет.

— Ъъ, клубът не е в Лондон — каза Дейв.

— Къде е?

— В Хамбург.

— Моля? — рече Дейзи.

— Не ставай смешен — каза Лойд. — Как си представяш, че ще ти позволим да направиш това на твоята възраст? Да не говорим, че според германските трудови закони би трябвало да не е разрешено.

— Не всички закони се прилагат строго — възрази Дейв. — Бас държа, че си купувал незаконно пиене в кръчмите, преди да станеш на осемнадесет.

— Заминах с майка ми за Германия, когато бях на осемнадесет. И определено не съм прекарвал шест седмици в чужда страна без надзор на петнадесет.

— Няма да съм без надзор. Братовчедът Лени ще е с мен.

— Не намирам, че на Лени може да се разчита за придружител.

— Придружител ли? — възмути се Дейв. — Аз какво? Да не съм някоя викторианска госпожица?

— Според закона, ти си дете. В действителност си юноша. Определено не си възрастен.

— Ти имаш братовчедка в Хамбург — отчаяно каза Дейв. — Ребека. Тя писа на мама. Можеш да я помолиш да ме наглежда.

— Тя е далечна осиновена роднина и не съм я виждал от шестнадесет години. Това съвсем не е достатъчно близка връзка, та да й тропосам за цяло лято един неуправляем юноша. Бих се поколебал да постъпя така и с родната си сестра.

Дейзи наложи помирителен тон:

— От писмото останах с впечатлението, че тя е много мила, Лойд, скъпи. А и не мисля, че има деца. Сигурно няма да има нищо против, ако я помолим.

— Ти наистина ли искаш Дейв да направи това? — ядоса се Лойд.

— Не, разбира се. Ако питаш мен, той щеше да дойде в Тенби с нас. Но той расте и може би се налага да поохлабим каишката — тя погледна Дейв. — Ще установи, че работата е повече и забавлението е по-малко, отколкото си въобразява, но може и да научи някои уроци за живота.

— Не — каза Лойд и явно това беше окончателно. — Да беше на осемнадесет, може би щях да се съглася. Но той е твърде малък, много малък.

Дейв искаше едновременно да крещи от гняв и да избухне в сълзи. Нима щяха да провалят тази възможност?

— Късно е — рече Дейзи. — Да говорим за това сутринта. Дейв трябва да заведе Линда у дома, преди родителите й да са започнали да се тревожат. Дейв се подвоуми. Не му се искаше да оставя спора неразрешен. Баща му се отправи към стълбите.

— Не се надявай — каза му той. — Няма да стане.

Дейв отвори входната врата. Излезеше ли сега, без да каже нищо друго, щеше да ги остави с погрешно впечатление. Трябваше те да знаят, че не могат лесно да му попречат да иде в Хамбург.

— Чуй ме — каза той и баща му видимо се сащиса. Дейв беше взел решение. — За пръв път в живота си успявам в нещо, татко. Просто ме разбери. Ако опиташ да ми го отнемеш, ще напусна дома. И, кълна се, напусна ли го, никога няма да се върна. Никога.

Изведе Линда и затръшна вратата.