Кен Фолет
Прагът на вечността (51)

50.

Джаспър Мъри беше потиснат. Президентът Никсън — лъжец, измамник и мошеник — беше преизбран с огромно мнозинство. Победи в четиридесет и девет щата. Джордж Макгавърн, един от най-неуспешните кандидати в американската история, спечели само в Масачузетс и в окръг Колумбия.

Нещо повече, докато разкритията за Уотъргейт скандализираха либералната интелигенция, популярността на Никсън си оставаше висока. Пет месеца след изборите, през април 1973, одобрението за президента беше 60–33.

— Какво трябва да направим? — говореше в безсилен гняв Джаспър на всеки, който беше готов да го слуша. Медиите, водени от вестник Уошингтън Поуст, разкриваха президентските престъпления едно подир друго, а Никсън се мъчеше да покрие участието си в проникването с взлом. Един от заловените в „Уотъргейт“ беше написал писмо, което съдията прочете в залата — оплакваше се, че обвиняемите са били подложени на политически натиск да пледират виновност и да запазят мълчание. Ако това бе истина, то означаваше, че президентът опитва да възпрепятства правосъдието. Но гласоподавателите явно не ги беше грижа.

Във вторник, седемнадесети април, Джаспър Мъри се намираше в залата за брифинги на Белия дом, когато вълната се обърна.

В единия край на помещението имаше леко издигната сцена. Пред завеса с подходящ за телевизията сиво-син цвят стоеше катедра. Столовете никога не достигаха и някои репортери седяха по жълтеникавия килим, а операторите се блъскаха, за да намерят места.

Белият дом беше обявил, че президентът ще направи кратко изявление, но няма да отговаря на въпроси. Репортерите се бяха събрали в три. Вече беше четири и половина, а нищо не се бе случило.

Никсън се появи в четири и четиридесет и две. Джаспър забеляза, че ръцете му май треперят. Президентът обяви разрешаването на спора между Белия дом и Сам Ървин, председател на сенатската комисия, която разследваше „Уотъргейт“. На служителите в Белия дом се разрешаваше да свидетелстват пред Комисията Ървин, но можеха да откажат да отговарят на някои въпроси. Не е голяма отстъпка, рече си Джаспър. Но един невинен президент със сигурност въобще не би водил този спор.

После Никсън каза:

— Нито едно лице, заемащо в миналото или днес, позиция от голяма важност в администрацията, не бива да получава имунитет срещу съдебно преследване.

Джаспър се свъси. Какво ли значеше това? Явно някой беше поискал имунитет, някой близък до Никсън. И сега Никсън публично отказваше да му го даде. Оставяше някого на течение. Но кого?

— Аз заклеймявам всякакви опити за покриване, независимо кой е замесен — каза президентът, който беше опитал да прекрати разследване на ФБР и напусна залата.

Прессекретарят Рон Зиглър се качи на подиума и го връхлетя буря от въпроси. Джаспър не попита нищо. Той беше заинтригуван от твърдението за имунитета.

Сега Зиглър каза, че изявлението, направено току-що от президента, е „оперативно“. Джаспър веднага разбра, че думата служи за измъкване, че е преднамерено смътна и предназначението й е по-скоро да замъгли истината, отколкото да я изясни. Останалите журналисти също го разбраха.

Джони Епъл от Ню Йорк Таймс попита дали това означава, че всички предишни изявления са неоперативни.

— Да — отговори Зиглър.

Журналистите се разгневиха. Това значеше, че са били лъгани. От години доверчиво отразяваха думите на Никсън и им гласуваха доверието, дължимо на държавния глава. Бяха ги направили на глупаци.

Те никога вече нямаше да повярват на Никсън.

Джаспър се върна в кабинета на Днес, като не спираше да се пита кой е истинската мишена на твърдението на Никсън за имунитета.

Получи отговора два дни по-късно. Вдигна телефона и чу една жена с треперещ глас да му съобщава, че е секретарка на съветника в Белия дом Джон Дийн и се обажда на репортерите във Вашингтон, за да прочете изявление от него.

Това само по себе си беше твърде странно. Ако президентският юридически съветник искаше да каже нещо на пресата, той трябваше да го направи чрез Рон Зиглър. Явно имаше някакъв разрив.

— „Някои може да се надяват или да мислят, че аз ще се превърна в изкупителна жертва в случая «Уотъргейт»“ — прочете секретарката. — „Всеки, който вярва в това, не ме познава…“.

„А“, рече си Джаспър, „първият плъх напуска потъващия кораб“.

* * *

Мария беше изумена от Никсън. Той нямаше достойнство. Все повече и повече хора разбираха какъв мошеник е, а той не подаваше оставка. Стоеше в Белия дом, заблуждаваше, надуваше се, заплашваше и лъжеше, лъжеше, лъжеше.

В края на април Джон Ерлихман и Боб Холдеман подадоха заедно оставка. И двамата бяха приближени на Никсън. Заради немските имена онези, които бяха възпрепятствани от тях, им бяха дали прякора „Берлинската стена“. Те бяха организирали за президента престъпни деяния като проникване с взлом и лъжесвидетелстване. Възможно ли беше изобщо някой да повярва, че те са извършили това против волята му и без да му кажат? Идеята беше смехотворна.

На другия ден Сенатът единодушно гласува да се назначи специален прокурор, който да е независим от опетненото Министерство на правосъдието и да разследва трябва ли президентът да бъде разследван за престъпления.

Десет дни след това одобрението за Никсън падна до 44–45 — първият случай, когато беше негативно.

Специалният прокурор се залови за работа бързо. Започна да събира екип от юристи. Мария познаваше една от тях, бивша служителка на Министерството на правосъдието, на име Антония Капел. Антония живееше в „Джорджтаун“, недалеч от дома на Мария, и една вечер Мария позвъни на вратата й.

Антония отвори и се изненада.

— Не казвай името ми — рече Мария.

Антония се озадачи, но мислеше бързо и се съгласи.

— Добре.

— Можем ли да поговорим?

— Разбира се. Влез.

— Би ли дошла в кафенето по-нататък на улицата?

Антония се учуди, но отговори:

— Разбира се. Ще помоля мъжа ми да изкъпе децата… Хмм, дай ми петнадесет минути.

— Твърдо.

Когато Антония дойде в кафенето, попита:

— Апартаментът ми подслушва ли се?

— Не знам, но е възможно, понеже сега работиш за специалния прокурор.

— Олеле.

— Ето какво — поде Мария. — Аз не работя за Дик Никсън. Вярна съм на Министерството на правосъдието и на американския народ.

— Добре…

— В момента нямам нищо конкретно, което да ти кажа, но искам да знаеш, че ако има някакъв начин да помогна на специалния прокурор, ще го направя.

Антония беше достатъчно умна и схвана, че получава предложение да има свой шпионин в Министерството на правосъдието.

— Това би могло да е наистина важно — каза тя. — Но как ще поддържаме контакт, без да разкриваме играта?

— Обаждай ми се от уличен телефон. Не се представяй. Казвай нещо за пиене на кафе. Ще се срещам с теб тук, в същия ден. По това време удобно ли е?

— Отлично е.

— Как вървят нещата?

— Още едва започваме. Търсим подходящи юристи за екипа.

— По този въпрос имам предложение: Джордж Джейкс.

— Като че ли съм го срещала. Припомни ми кой е.

— Работи за Боби Кенеди в продължение на седем години. Първо в Правосъдието, когато Боби беше главен прокурор, а после в Сената. След убийството на Боби отиде във Фосет Реншоу.

— Звучи идеално. Ще му се обадя.

Мария се изправи.

— Да си тръгнем поотделно. Намалява възможността да бъдем забелязани заедно.

— Не е ли ужасно, че трябва да действаме толкова потайно, когато всъщност вършим правилното нещо?

— Знам.

— Благодаря, че дойде да ме видиш, Мария. Наистина го оценявам.

— Довиждане. Не казвай името ми на началника си.

* * *

Камерън Дюър имаше телевизор в кабинета си. Когато от Сената предаваха заседанията на Комисията Ървин, телевизорът работеше непрестанно — както и почти половината телевизори във Вашингтон.

В понеделник следобед, седемнадесети юли, Кам работеше по доклад за новия си началник, Ал Хейг, който замени Боб Холдеман като завеждащ личния състав в Белия дом. Кам не обръщаше голямо внимание на предаваните по телевизията показания на Александър Бътърфийлд, фигура от средно ниво в Белия дом, който организираше дневната програма на президента през първия мандат на Никсън, а после напусна и оглави Федералното управление на въздухоплаването.

Един от юристите в комисията на име Фред Томпсън разпитваше Бътърфийлд.

— Известно ли Ви беше инсталирането на някакви подслушвателни устройства в Овалния кабинет на президента?

Кам вдигна поглед. Това беше неочаквано. Подслушвателни устройства — обикновено наричани бръмбари — в Овалния кабинет? Определено не.

Бътърфийлд дълго мълча. Залата на Комисията притихна.

— Иисусе Христе — прошепна Кам.

Най-сетне Бътърфийлд каза:

— Известно ми беше за подслушвателните устройства. Да, сър.

Кам стана.

— Не, по дяволите! — кресна той.

По телевизията Томпсън попита:

— Кога бяха инсталирани тези устройства в Овалния кабинет?

Бътърфийлд се поколеба, въздъхна, преглътна и отговори:

— Горе-долу през лятото на седемдесета.

— Боже всемогъщи! — викаше Кам в празния кабинет. — Как е възможно това да се случи? Как е възможно президентът да е толкова глупав?

— Кажете ни малко за действието на тези устройства. Как се активират например — попита Томпсън.

— Млъквай! Млъквай, мамицата ти! — викна Кам.

Бътърфийлд подхвана дълго обяснение за системата и накрая разкри, че се активира от глас.

Кам отново седна. Това беше катастрофа. Никсън тайно беше записвал всичко, което става в Овалния кабинет. Беше говорил за влизане с взлом, за подкупи и за изнудване, а през цялото време беше бил наясно, че неговите инкриминиращи думи се записват.

— Глупак, глупак, глупак! — крещеше Кам.

Можеше да предположи какво следва. И Комисията Ървин, и специалният прокурор щяха да поискат да чуят записите. И почти сигурно щяха да успеят да принудят президента да ги предаде — те бяха ключово доказателство в няколко криминални разследвания. И тогава целият свят щеше да узнае истината.

Никсън можеше и да успее да задържи записите за себе си или дори да ги унищожи, но това беше почти толкова лошо. Понеже ако беше невинен, записите щяха да го оправдаят — защо да ги крие тогава? Унищожаването им щеше да се приеме като доказателство за вина и щеше да стане поредното от все по-дългия списък престъпления, за които президентът можеше да бъде разследван.

С президентството на Никсън беше свършено.

Той навярно щеше да упорства. Кам вече го познаваше добре. Никсън не разбираше кога е победен — никога не беше разбирал. Някога това беше сила. Сега можеше да стане причина той да изстрада седмици, може би месеци намаляващо доверие и растящо унижение, преди най-сетне да се предаде.

Кам нямаше да бъде част от това.

Вдигна телефона и се обади на Тим Тедър. Срещнаха се час по-късно в Илектрик Дайнър, старомодна закусвалничка.

— Не се ли тревожиш, че ще те видят с мен? — попита Тедър.

— Вече няма значение. Напускам Белия дом.

— Защо?

— Не си ли гледал телевизия?

— Днес не.

— В Овалния кабинет има гласово активиращо се записващо устройство. Всичко, казано в това помещение през последните три години, е записано. Това е краят. С Никсън е свършено.

— Чакай малко. През цялото време, докато е уреждал тези неща, той се е записвал сам?

— Да.

— Инкриминирал се е.

— Да.

— Що за идиот върши такива работи?

— Смятах го за умен. Май ни е заблудил. Мен със сигурност ме заблуди.

— Какво ще правиш?

— Обадих ти се затова. Слагам ново начало в живота си. Искам нова работа.

— Искаш да работиш в моята охранителна фирма? Аз съм единственият служител…

— Не, не. Слушай. Аз съм на двадесет и седем. Имам пет години опит в Белия дом. Говоря руски.

— Значи искаш да работиш за…

— ЦРУ. Добре квалифициран съм.

— Така е. Ще трябва да минеш през тяхното основно обучение.

— Няма проблем. Част от моето ново начало.

— С радост ще се обадя на приятелите си там, ще кажа някоя добра дума.

— Оценявам го. Има и още нещо.

— Какво?

— Не искам да го превръщам в голяма работа, обаче аз знам къде са заровени труповете. В цялата тази афера „Уотъргейт“ ЦРУ наруши някой правила. Знам всичко за участието на Управлението.

— Знам.

— Последното, което искам, е да изнудвам някого. Знаеш на кого съм верен. Но можеш да намекнеш на приятелите си в Управлението, че аз — естествено — не бих се разприказвал за работодателите си.

— Схванах.

Е, какво мислиш?

Мисля, че работата ти е в кърпа вързана.

* * *

Джордж беше щастлив и горд да работи в екипа на специалния прокурор. Чувстваше се част от групата, която води американската политика, както навремето, когато работеше за Боби Кенеди. Единственият му проблем беше, че не знае как би могъл изобщо да се върне към незначителните случаи, по които работеше във Фосет Реншоу.

Нужни бяха пет месеца, но най-сетне Никсън се съгласи да предаде на специалния прокурор три необработени ленти от записващата система в Овалния кабинет.

Джордж Джейкс беше в кабинета с колегите си и слушаха лентата от двадесет и трети юни 1972, по-малко от седмица преди „Уотъргейт“.

Чу гласа на Боб Холдеман:

— ФБР не е под контрол, понеже Грей не знае как точно да го контролира.

Записът имаше ехо, но обработеният баритонов глас на Холдеман беше съвсем ясен.

Някой попита:

— Защо му е на президента ФБР да е под контрол?

„Реторичен въпрос“, каза си Джордж. Единствената причина беше да се принуди Бюрото да спре да разследва престъпленията на самия президент.

На записа Холдеман продължи:

— Разследването им вече води до някои продуктивни области, понеже са успели да проследят парите.

Джордж си спомни, че задържаните в „Уотъргейт“ имаха много пари в банкноти с последователни номера. Това значеше, че рано или късно ФБР ще може да установи кой им ги е дал.

Вече всеки знаеше, че парите идват от КПП. Никсън обаче продължаваше да отрича, че му е било известно нещо за това. А тук го обсъждаше шест дни преди влизането с взлом!

Намеси се дрезгавият бас на Никсън:

— Хората, които са дарили парите, биха могли просто да кажат, че са ги дали на кубинците.

Джордж чу някой в стаята да казва:

— Пълни глупости!

Специалният прокурор спря лентата.

— Освен ако не бъркам — каза Джордж, — президентът предлага да поиска от своите дарители да лъжесвидетелстват срещу самите себе си.

— Можете ли да си го представите? — смаяно възкликна специалният прокурор.

Натисна копчето и гласът на Холдеман каза:

— Не искаме да разчитаме на прекалено много хора. Начинът да се справим с това е да накараме Уолтърс да се обади на Пат Грей и да каже: „Не се набърквайте в това“.

Чутото на записа беше близко до историята, която Джаспър Мъри представи на основата на наученото от Мария. Генерал Върнън Уолтърс беше заместник-директор на ЦРУ. ЦРУ имаше отколешно споразумение с ФБР: ако разследването на едната агенция заплашваше да разкрие тайни операции на другата, то можеше да бъде спряно с най-обикновено искане. Явно идеята на Холдеман беше да накара ЦРУ да се престори, че разследването от ФБР на взломаджиите в Уотъргейт някак застрашава националната сигурност.

Което щеше да е възпрепятстване на правосъдието.

На записа президентът Никсън каза:

— Добре, става.

Прокурорът отново спря лентата.

— Чухте ли това? — невярващо попита Джордж. — Никсън каза: „Добре, става“.

Никсън продължи:

— Възможно е да издъни цялата работа със Залива на свинете. Смятаме, че това ще е твърде злополучно за ЦРУ, за страната и за американската външна политика.

„Като че ли съставя историята, която ЦРУ да предложи на ФБР“, каза си Джордж.

— Аха. Ще го направим на тази основа — каза гласът на Холдеман.

Прокурорът възкликна:

— Президентът на Съединените щати седи в кабинета си и казва на своите хора да лъжесвидетелстват!

Всички бяха втрещени. Президентът беше престъпник и те държаха доказателството за това в ръцете си.

— Пипнахме лъжливото копеле — каза Джордж.

На записа гласът на Никсън каза:

— Не искам по никой начин да остават с впечатлението, че го правим, понеже имаме грижи по политически причини.

— Правилно — отвърна Холдеман.

Струпани около магнетофона, юристите избухнаха в смях.

* * *

Мария седеше зад бюрото си в Министерството на правосъдието, когато Джордж се обади.

— Току-що говорих с нашия приятел — каза той. Мария знаеше, че има предвид Джаспър. Говореше кодирано, в случай че телефоните се подслушват. — Пресслужбата на Белия дом се е свързала с телевизионните мрежи и е запазила ефирно време за президента. В девет довечера.

Беше четвъртък, осми август, 1974.

Сърцето на Мария подскочи. Възможно ли бе най-сетне това да е краят?

— Може би ще подаде оставка — каза тя.

— Боже мой, надявам се да е така.

— Или е това, или просто отново ще заяви, че е невинен.

Мария не искаше да е сама, когато това се случи.

— Искаш ли да наминеш у дома? Ще го гледаме заедно.

— Да, добре.

— Ще приготвя вечеря.

— Нищо, от което се дебелее.

— Джордж Джейкс, суетен си.

— Приготви салата.

— Ела в седем и половина.

— Виното е от мен.

Мария излезе да напазарува за вечерята в августовската вашингтонска жега. Вече не я беше много грижа за работата й. Загубила беше вяра в Министерството на правосъдието. Ако Никсън подадеше оставка днес, тя щеше да си потърси нова работа. Оставаше си желанието й да бъде в някоя правителствена служба: само правителството имаше силата да превърне света в по-добро място. Но вече й беше втръснало от престъпленията и от оправданията на престъпниците. Искаше промяна. Смяташе, че може да опита да постъпи в Държавния департамент.

Купи салата, но и паста, пармезан и маслини. Джордж имаше изтънчен вкус, а с навлизането в средната възраст ставаше все по-придирчив. Но определено не беше дебел. И самата тя не беше дебела, обаче не беше и слаба. С наближаването на четиридесетте заприличваше на… хмм, повече на майка си, особено в ханша.

Тръгна си от работа няколко минути преди пет. Пред Белия дом се бе събрала тълпа. Хората скандираха: „Затвор за шефа“, закачка с възгласа „Ура за шефа“.

Мария взе автобуса за „Джорджтаун“.

С увеличаването на заплатата си през годините тя сменяше жилищата — всяко следващо беше по-просторно, но в същия квартал. При последното местене се отърва от всички снимки на президента Кенеди, освен една. Сегашното й жилище беше удобно. Докато Джордж поначало предпочиташе ъгловати модерни мебели и семпли украси, Мария харесваше щампованите тъкани, заоблените контури и многобройните възглавници.

Сивата котка Луупи дойде да я поздрави, както винаги, и отри глава в крака й. Котаракът Джулиъс беше по-надменен и щеше да се появи по-късно.

Мария сервира масата, изми салатата и рендоса пармезана. После взе душ и облече лятна памучна рокля в любимия си тюркоазен цвят. Замисли се дали да сложи червило и реши да не го прави.

Вечерните новини по телевизията се състояха основно от спекулации. Никсън се беше срещнал с вицепрезидента Джералд Форд, който от утре можеше да е президент. Прессекретарят Зиглър беше съобщил на репортерите в Белия дом, че президентът ще направи обръщение към нацията в девет, а после беше излязъл от залата за брифинги, без да каже за какво ще говори началникът му.

Джордж се появи в седем и половина. Облечен беше в свободни панталони и синя батистена риза, отворена на врата, а на краката си имаше мокасини. Мария подправи салатата и сложи пастата във врящата вода, докато Джордж отваряше бутилка кианти.

Вратата на спалнята беше отворена и той надзърна.

— Няма олтар.

— Изхвърлих повечето снимки.

Седнаха на малката масичка да вечерят.

Бяха приятели от тринадесет години и всеки беше виждал другия в мигове на най-дълбоко отчаяние. И двамата бяха загубили големите си любови — Верина беше отишла в Черните пантери, а президентът Кенеди — в отвъдното. И Джордж, и Мария бяха изоставени, но по различен начин. Имаха толкова общо помежду си, че се чувстваха удобно заедно.

— Сърцето е карта на света, знаеш ли? — попита Мария.

— Дори нямам представа какво значи.

— Веднъж видях средновековна карта. Изобразяваше земята като диск, а в средата се намираше Йерусалим. Рим беше по-голям от Африка, а Америка, разбира се, я нямаше. Сърцето е такава карта. Самият човек е в средата, а всичко останало е несъразмерно. Рисуваш младежките си приятели големи и после не е възможно да ги смалиш, когато трябва да добавиш по-важни хора. Всеки, който те е наранил, изглежда твърде голям, както и всеки, когото обичаш.

— Добре, схващам, но…

— Изхвърлих снимките на Джак Кенеди. Но той винаги ще е твърде голям върху картата на моето сърце. Това искам да кажа.

След вечеря измиха съдовете и седнаха на големия мек диван пред телевизора с последното вино. Котките легнаха да спят на килима.

Никсън се появи в девет.

„Моля те, нека мъчението свърши вече“, помисли Мария.

Никсън седеше в Овалния кабинет, зад гърба му имаше синя завеса, националният флаг беше отдясно, а президентският — отляво. Дълбокият дрезгав глас заговори веднага.

— За тридесет и седми път говоря пред вас от този кабинет, където са вземани толкова много решения, които са променили историята на страната.

Камерата бавно започна да приближава. Президентът беше в познатия син костюм и със синя вратовръзка.

— В продължителното и тежко време на „Уотъргейт“ чувствах, че е мой дълг да постоянствам, да положа всяко възможно усилие, за да довърша президентския мандат, за който ме избрахте. През последните няколко дни обаче за мен стана очевидно, че вече не разполагам с достатъчно силна политическа база в Конгреса, която да оправдае продължаването на това усилие.

— Това е! Оттегля се! — възкликна Джордж.

Мария развълнувано стисна ръката му.

Камерите приближиха.

— Никога не съм бил човек, който се отказва.

— По дяволите — рече Джордж. — Да не би да остава?

— Но като президент трябва да поставя интересите на Америка на първо място.

— Не — каза Мария. — Не остава.

— Затова подавам оставка от президентския пост, която е в сила от утре по обед. В същия момент вицепрезидентът Джералд Форд ще положи президентската клетва в този кабинет.

— Да! — викна Джордж и удари с юмрук във въздуха. — Направи го! Отива си!

Мария изпитваше не толкова тържествуване, колкото облекчение. Беше се пробудила от един кошмар. В кошмара най-висшите служители в страната бяха мошеници и никой не можеше да направи нищо, за да ги спре.

Ала в истинския живот те бяха намерени, опозорени и свалени. Мария изпитваше чувство за сигурност. Сега си даде сметка, че в последните две години не е приемала Америка като сигурно място.

Никсън не призна никакви грешки. Не каза, че е извършил престъпления, че е лъгал и е опитал да прехвърли вината върху други. Отгръщаше страниците на речта си и изброяваше своите външнополитически победи: Китай, преговорите за ограничаване на въоръженията, близкоизточната дипломация. Завърши дръзко, с нотка на гордост.

— Свърши се — малко невярващо рече Мария.

— Победихме — отвърна Джордж и я прегърна.

После, без да се замислят, те започнаха да се целуват.

Струваше им се, че това е най-естественото нещо на света.

Не беше внезапен изблик на страст. Целуваха се игриво, проучваха устните и езиците си. Джордж имаше вкус на вино. Беше като откриването на очарователна тема за разговор, която по-рано са пренебрегвали. Мария усети, че едновременно го целува и се усмихва.

Скоро обаче прегръдката им стана страстна. Мария изпитваше толкова силно удоволствие, че задиша тежко. Разкопча синята риза на Джордж, за да усети гърдите му. Почти беше усетила какво е да държи кокалестото тяло на някой мъж в ръцете си. Наслаждаваше се на докосването на едрите му длани върху интимните й части, толкова различно от докосването на нейните нежни пръсти.

С крайчеца на окото си видя, че котките излизат от стаята.

Джордж я гали изненадващо дълго. Досега тя беше имала само един любовник и той не беше така търпелив — досега вече щеше да е отгоре й. Разкъсваше се между удоволствието от нещата, които Джордж правеше, и почти паническата потребност да го усети вътре в себе си.

Тогава най-сетне и това стана. Беше забравила колко е хубаво. Притисна гърдите му към своите и вдигна крака, за да го допусне по-навътре. Повтаряше името му отново и отново, докато я надвиха спазмите на удоволствието и тя извика. След миг усети как той се изпразва вътре в нея и това я накара да се свие още веднъж.

Лежаха слети и дишаха тежко. Мария не можеше да се насити да го докосва. Притисна една ръка на гърба му, а другата на главата му, усети тялото му. Почти се боеше, че той може да не е истински и всичко това да е сън. Целуна смачканото му ухо. Усети горещия му дъх върху шията си.

Дишането й бавно се успокои. Светът наоколо отново стана истински. Телевизорът още работеше и предаваше реакциите на президентската оставка. Тя чу коментаторът да казва:

— Това наистина беше важен ден.

Мария въздъхна.

— Определено — рече тя.

* * *

Джордж смяташе, че бившият президент трябва да иде в затвора. Много хора бяха на същото мнение. Никсън беше извършил повече от достатъчно престъпления, заради които заслужаваше да бъде осъден на затвор. Това не беше средновековна Европа, та кралете да са над закона — това беше Америка и правосъдието беше еднакво за всички. Съдебната комисия в камарата постанови импийчмънт за Никсън и конгресът одобри доклада й със забележителното мнозинство от четиристотин и дванадесет срещу три гласа. Общественото мнение одобряваше импийчмънта с шестдесет и шест срещу двадесет и седем процента. Джон Ерлихман вече бе осъден за престъпленията си на двадесет месеца затвор — нямаше да е честно онзи, който му беше заповядвал, да избегне наказанието.

Месец след оставката президентът Форд помилва Никсън.

Джордж беше възмутен, също като почти всички други. Прессекретарят на Форд подаде оставка. Вестник Ню Йорк Таймс писа, че помилването е „дълбоко неразумно, спорно и несправедливо действие“, което с един удар разрушава доверието в новия президент. Всички бяха на мнение, че Никсън се е спазарил с Форд, преди да му предаде поста.

— Повече не мога да понасям това — каза Джордж на Мария. Двамата бяха в нейната кухня и той смесваше зехтин и червен винен оцет, за да подправи салатата. — Да си седя зад бюрото във Фосет Реншоу, докато страната отива по дяволите.

— Какво ще правиш?

— Много мисля за това. Искам да се върна в политиката.

Мария се обърна да го погледне и Джордж с изненада видя по лицето й неодобрение.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Конгресменът от избирателния район на майка ми, Девети район в Мериленд, се пенсионира след две години. Мисля, че мога да получа номинацията за неговото място. Всъщност, знам, че мога.

— Значи вече си говорил с тамошната организация на Демократическата партия.

Мария определено му се сърдеше, ала Джордж нямаше представа защо.

— Просто проучвателни разговори, да.

— Преди да говориш с мен.

Джордж се сепна. Връзката им беше започнала едва преди месец. Нима наистина вече трябваше да уточнява всичко с нея? Почти го каза на глас, но преглътна забележката и опита по-меко:

— Може би първо трябваше да говоря с теб, но не ми мина през ума.

Поръси салатата със зехтина и оцета и започна да я бърка.

— Знаеш, че току-що кандидатствах за една наистина добра позиция в Държавния департамент.

— Разбира се.

— Струва ми се, ти знаеш, че искам да измина целия път до самия връх.

— И се обзалагам, че ще го направиш.

— Не, с теб няма да мога.

— За какво говориш?

— Старшите служители в Държавния департамент трябва да са аполитични. Те трябва да служат на демократическите и републиканските конгресмени с равно усърдие. Ако е известно, че имам връзка с конгресмен, никога няма да получа повишение. Винаги ще си казват: „Всъщност не можеш да се довериш на Мария Самърс, тя спи с конгресмена Джейкс“. Ще приемат, че съм лоялна към теб, а не към тях.

Джордж не се бе замислял за това.

— Наистина съжалявам — каза той. — Но какво мога да направя?

— Колко значи за теб тази връзка?

Стори му се, че зад предизвикателните й думи се крие молба.

— Е, малко е рано да говорим за брак…

— Рано ли? — отвърна тя и започна да се ядосва. — На тридесет и осем съм, а ти си едва вторият ми любовник. Да не мислиш, че съм търсила просто флирт?

— Щях да кажа — търпеливо заговори Джордж, — че ако се оженим, предполагам, че ще имаме деца и ще стоиш у дома да ги гледаш.

Лицето й пламна от възмущение.

— О, това ли си предполагал? Не само планираш да ми попречиш да напредвам в кариерата, но и всъщност очакваш да се откажа от нея изобщо!

— Е, обикновено жените правят това, когато се омъжат.

— Това правят, по дяволите! Събуди се, Джордж. Съзнавам, че майка ти от шестнадесетгодишна възраст се е посветила изключително на това да те отгледа, но ти си роден през тридесет и шеста, за Бога! Вече сме в седемдесетте. Дойде феминизмът. Работата вече не е нещо, с което жената се залавя, за да й минава времето, докато някой мъж благоволи да я превърне в своя домашна робиня.

Джордж се удиви. Това му беше дошло като гръм от ясно небе. Беше направил нещо нормално и разумно, а Мария кипеше от ярост.

— Не знам защо си толкова груба, по дяволите. Не съм провалил кариерата ти и не съм те превърнал в домашна робиня. И всъщност не съм те питал искаш ли да се омъжиш за мен.

Гласът й се сниши.

— Какъв задник си. Абсолютен задник.

Мария излезе от кухнята.

— Не си отивай — каза Джордж.

Чу как вратата на апартамента се затръшва.

— По дяволите.

Усети миризма на дим. Пържолите горяха. Загаси котлона под тигана. Месото беше овъглено и негодно за ядене. Бутна пържолите в кофата за боклук.

— По дяволите — повтори той.