Кен Фолет
Прагът на вечността (27)

26.

Трудно беше за Вали да напусне Берлин. Там беше Каролин, а той искаше да е близо до нея. Но в това нямаше смисъл, когато бяха разделени от Стената. Макар да ги делеше само километър, той не можеше да я види. Не можеше да рискува отново да премине границата: последния път не го убиха само по чист късмет. Въпреки това му беше трудно да се премести в Хамбург.

Вали си казваше, че разбира защо Каролин е избрала да остане при семейството си, за да роди. Кой беше по-добре подготвен да й помага при раждането — майка й или един седемнадесетгодишен китарист? Но логиката на нейното решение му носеше слаба утеха.

Мислеше за Каролин, когато си лягаше нощем и когато отваряше очи сутрин. Когато видеше на улицата някое хубаво момиче, само му домъчняваше за Каролин. Питаше се как ли е тя. Дали от бременността й става неудобно и й призлява, или пък сияе? Дали родителите й се сърдят или се вълнуват от това, че ще имат внуче?

Разменяха си писма и двамата винаги пишеха „обичам те“. Но избягваха да казват повече за чувствата си, понеже знаеха, че всяка дума се преглежда от тайната полиция в отделението по цензурата. Може би познаваха и полицая, например Ханс Хофман. Все едно да обявяваш чувствата си пред изпълнена с презрение публика.

Бяха от двете страни на Стената, а все едно бяха на хиляди километри.

Затова Вали пристигна в Хамбург и се настани в просторния апартамент на сестра си.

Ребека никога не му натякваше нищо. В писмата си родителите им му вадеха душата да се върне на училище или в някой институт. Глупаво предлагаха да се изучи за електротехник, адвокат или учител като Ребека и Бернд. Но самата Ребека не казваше нищо. Ако си стоеше по цял ден в стаята и се упражняваше на китарата, тя не възразяваше, само го молеше да си измива чашата от кафето, вместо да я оставя мръсна в мивката. Ако той подхванеше разговор за бъдещето си, тя казваше:

— За къде да бързаш? На седемнадесет си. Прави каквото искаш и виж какво ще стане.

Бернд беше също толкова толерантен. Вали обожаваше Ребека и с времето харесваше Бернд все повече.

Още не беше свикнал със Западна Германия. Хората имаха по-големи коли, по-нови дрехи и по-хубави къщи. Вестниците и даже телевизията открито критикуваха правителството. Докато четеше някоя атака срещу стария канцлер Аденауер, Вали се улавяше, че гузно поглежда през рамо от страх някой да не го хване да чете подривни материали. Налагаше се да си напомня, че това е Западът, където той има свобода на словото.

Мъчно му беше да се отдалечи от Берлин, но сега с удоволствие установи, че Хамбург е туптящото сърце на германската музикална сцена. Беше пристанище и забавляваше моряци от цял свят. Една улица на име „Репербан“ беше център на квартала на червените фенери с барове, заведения за стриптийз, полуявни клубове за хомосексуалисти и много музикални клубове.

Вали искаше само две неща в живота: да живее с Каролин и да стане професионален музикант.

Един ден, скоро след като дойде в Хамбург, той тръгна по „Репербан“ с китара през рамо. Влизаше във всеки бар и питаше биха ли желали един певец и китарист да забавлява клиентите им. Вярваше, че е добър. Можеше да пее, можеше да свири и умееше да се харесва на публиката. Трябваше му само шанс.

След като му отказаха десетина пъти, извади късмет в някаква бирария на име Ел Пасо. Декорът явно трябваше да изглежда американски — череп на дългорого говедо над вратата и плакати на каубойски филми по стените. Собственикът носеше шапка Стетсън, но се казваше Дитер и говореше на долнонемски диалект.

— Свириш ли американска музика? — попита той.

— Можеш да се обзаложиш — отвърна Вали на английски.

— Върни се в седем и половина. Ще те изпитам.

— Колко ще ми платите? — попита Вали. Макар още да получаваше издръжка от Енок Андерсен, счетоводителя на бащината му фабрика, той отчаяно искаше да докаже, че може да е финансово независим и да оправдае отказа си да следва родителските съвети за работа.

Но Дитер се докачи, все едно Вали беше казал нещо невъзпитано.

— Посвири половин час — небрежно рече той. — Ако те харесам, можем да говорим за пари.

Вали беше неопитен, но не и глупав, и беше убеден, че тази уклончивост означава ниско заплащане. Ала това беше единственото предложение, което получи за два часа, и го прие.

Прибра се у дома и цял следобед съставя половинчасов концерт от американски песни. Реши да започне с „Ако имах чук“; публиката в хотел Европа я беше харесала. Щеше да изпълни още „Тази страна е твоя страна“ и „Объркан блус“. Упражни песните няколко пъти, макар да не беше нужно.

Когато Ребека и Бернд се върнаха от работа и чуха новината, Ребека обяви, че ще иде с него.

— Никога не съм виждала как свириш пред публика, а само как дрънкаш вкъщи и никога не завършваш песните.

Беше мило от нейна страна, особено защото тази вечер двамата с Бернд бяха развълнувани за друго — посещението в Германия на президента Кенеди.

Родителите на Вали и Ребека вярваха, че само американската твърдост е попречила на Съветския съюз да завземе Западен Берлин и да го включи в състава на Източна Германия. Кенеди беше герой за тях. Самият Вали харесваше всеки, който създаваше затруднения на тираничния източногермански режим.

Вали сервира масата, докато Ребека приготви вечеря.

— Мама винаги ни е учила, че ако искаш нещо, трябва да постъпиш в политическа партия и да водиш кампания за него — каза тя. — Двамата с Бернд искаме Източна и Западна Германия да се обединят, за да можем ние и още хиляди германци да се съберем със семействата си. Затова постъпихме в Свободната демократическа партия.

Вали с цялото си сърце желаеше същото, но не можеше да си представи как ще стане.

— Какво ще направи Кенеди според вас? — попита той.

— Може да каже, че трябва да се научим да живеем с Източна Германия, поне засега. Вярно е, но не е това, което ние искаме да чуем. Ако искаш да знаеш истината, надявам се да вбеси комунистите.

След като хапнаха, гледаха новините. На новия телевизор Франк картината беше в бистри сиви цветове, не замазано зелена като на старите апарати.

Днес Кенеди беше в Западен Берлин.

Изнесе реч на стъпалата на сградата на общината в Шьонеберг. Пред общината имаше голям площад, претъпкан със зрители. Според диктора присъствали четиристотин и петдесет хиляди души.

Хубавият млад президент говори на открито, зад гърба му имаше огромно американско знаме, а ветрецът рошеше гъстата му коса. Говореше бойко:

— Има такива, които казват, че комунизмът е вълната на бъдещето. Да дойдат в Берлин! — публиката изрева в знак на съгласие. Възгласите станаха още по-силни, когато той повтори същото на немски. — Lass sie nach Berlin kommen!

Вали забеляза, че Ребека и Бернд са доволни.

— Не говори за нормализация или реалистично приемане на статуквото — одобрително рече Ребека.

Кенеди беше дързък.

— Свободата има много трудности и демокрацията не е съвършена — каза той.

— Има предвид негрите — изкоментира Бернд.

Тогава Кенеди презрително каза:

— Но на нас никога не ни се е налагало да издигаме стена, за да задържим нашите граждани!

— Правилно! — провикна се Вали.

Юнското слънце освети главата на президента.

— Всички свободни хора, където и да живеят, са граждани на Берлин! Следователно, като свободен човек, аз с гордост казвам: Ich bin ein Berliner!

Тълпата полудя. Кенеди отстъпи от микрофона и пусна бележките в джоба на сакото си.

Бернд се усмихваше широко.

— Мисля, че Съветите ще схванат посланието — каза той.

— Хрушчов адски ще се вбеси — додаде Ребека.

— Колкото по-бесен, толкова по-добре — заключи Вали.

Двамата с Ребека бяха в приповдигнато настроение, докато тя шофираше към „Репербан“ вана, който беше пригоден за Бернд и инвалидната му количка. Следобед Ел Пасо беше празен, а и сега имаше само шепа клиенти. Дитер с шапката си Стетсън не беше дружелюбен и следобед, а вечерта беше кисел. Престори се, че не е молил Вали да се връща, и той се уплаши, че ще оттегли предложението за прослушване. После обаче Дитер врътна палец към миниатюрната сцена в ъгъла.

Освен Дитер зад бара имаше и жена на средна възраст с голям бюст, карирана риза и кърпа на косата. Вали предположи, че е съпругата на Дитер. Явно опитваха да придадат на бара си отличителен характер, но и на двамата им липсваше чар и не привличаха много клиенти, американци или други.

Вали се надяваше той да се окаже магическата съставка, която да привлече тълпите.

Ребека взе две бири. Вали включи усилвателя и микрофона. Вълнуваше се. Обичаше това и го биваше. Погледна Дитер и съпругата му — чудеше се кога искат да започне, обаче и двамата не показаха интерес към него, затова удари един акорд и запя „Ако имах чук“.

Малкото клиенти го погледнаха любопитно за миг, после се върнаха към разговорите. Ребека пляскаше въодушевено в такт, но никой друг не го правеше. Въпреки това Вали даваше всичко от себе си, свиреше ритмично и пееше високо. „Може да са потребни две-три песни, но мога да спечеля тази публика“, рече си той.

По средата на песента микрофонът замря. Също и усилвателят. Захранването на сцената беше прекъснато. Вали довърши песента без усилвател, понеже реши, че това е мъничко по-малко срамно от спирането по средата.

Остави китарата и отиде на бара.

— Захранването на сцената прекъсна — каза той на Дитер.

— Знам. Аз го изключих.

Вали се изуми.

— Защо?

— Не искам да слушам такъв боклук.

Вали имаше чувството, че са го зашлевили. Винаги, когато излизаше пред публика, хората харесваха изпълненията му. Никога не му бяха казвали, че неговата музика е боклук. Толкова беше потресен, че усети студ в стомаха. Не знаеше какво да каже или да направи.

— Питах те за американска музика — додаде Дитер.

Нямаше смисъл.

— Тази песен беше номер едно в Америка! — възмути се той.

— Това заведение е наречено Ел Пасо на песента на Марти Робинс — най-великата песен на всички времена. Мислех, че можеш да свириш такива неща. „Тенеси Валс“ или „На Олд Смоуки“, песни на Джони Кеш, Ханк Уилямс, Джим Рийвс.

Джим Рийвс беше най-скучният музикант на света.

— Говорите за кънтри-енд-уестърн — каза Вали.

Дитер не намираше, че има нужда да го просвещават.

— Говоря за американска музика — рече той с увереността на невежеството.

Нямаше смисъл да се спори с такъв глупак. Дори и да беше разбрал какво се иска от него, Вали никога нямаше да го изсвири. Не влизаше в музикалния бизнес, за да свири „На Олд Смоуки“.

Върна се на сцената и прибра китарата в калъфа.

Ребека се учуди.

— Какво стана?

— Стопанинът не хареса моя репертоар.

— Но той не чу и една песен до края!

— Вярва, че знае много за музиката.

— Горкият Вали!

Вали можеше да се справи с дебелоглавото презрение на Дитер, но от съчувствието на Ребека направо му се доплака.

— Няма значение. Не бих искал да работя за такъв задник.

— Ще ида да му кажа какво мисля за него.

— Не, моля те. Няма да помогне, ако кака ми го прати по дяволите.

— Май няма.

— Хайде — Вали си взе китарата и усилвателя. — Да се прибираме у дома.

* * *

Дейв Уилямс и Плъм Нели пристигнаха в Хамбург с големи надежди. Бяха във възход. Ставаха известни в Лондон, а сега щяха да покорят Германия.

Управителят на клуб Дайв се наричаше господин Флук, което Плъм Нели намериха смешно. Не беше толкова смешно обаче, че господин Флук не хареса твърде Плъм Нели. А по-лошото беше, че след две вечери Дейв осъзна, че господин Флук е прав. Групата не даваше на клиентите каквото те искаха.

— Правете танци! — каза господин Флук на английски. — Правете танци!

Посетителите на клуба, юноши или двадесетинагодишни младежи, се интересуваха главно от танците. Най-успешни бяха онези парчета, които изкарваха момичетата на дансинга. Те танцуваха една с друга и така момчетата можеха да се намесят и да се разделят по двойки.

Но главното беше, че групата не успяваше да предизвика онова вълнение, което размърдваше всички. Дейв беше ужасен. Това беше големият им шанс и те го проваляха. Не се ли подобряха, щяха да ги пратят у дома. „За пръв път в живота си успявам в нещо“, беше казал Дейв на скептичния си баща. Накрая той го пусна да замине за Хамбург. Трябваше ли сега да се прибере у дома и да признае, че и в това се е провалил?

Не можеше да разбере къде е проблемът, обаче Лени разбираше.

— Джеф е — каза той. Джефри беше соло китарист. — Мъчи го носталгия.

— И това го кара да свири зле?

— Не, това го кара да пие, а пиенето го кара да свири зле.

Дейв започна да застава до барабаните и да свири по-силно и по-ритмично, но това не помогна много. Осъзна, че когато един от музикантите се представя зле, това повлича цялата група.

На четвъртия ден Дейв отиде на гости на Ребека.

С удоволствие установи, че в Хамбург има не един, а двама роднини, и вторият е седемнадесетгодишно момче, което свири на китара. Дейв владееше някакъв школски немски, а Вали беше поприхванал малко английски от баба си Мод. Но и двамата говореха езика на музиката и цял следобед си разменяха акорди и тънкости. Вечерта Дейв заведе Вали в клуба и предложи да го наемат да свири в интервалите между изпълненията на Плъм Нели. Вали изсвири един нов американски хит, „Носи се по вятъра“. Управителят хареса песента и Вали получи работата.

Седмица по-късно Ребека и Бернд поканиха групата на обяд. Вали й обясни, че момчетата работят до късно нощем, будят се по обед и затова обичат да се хранят около шест вечерта, преди да се качат на сцената. Ребека нямаше нищо против.

Четирима от петимата приеха поканата. Джеф не пожела да отиде.

Ребека беше приготвила планина свински пържоли, плътен сос и огромни купи пържени картофи, гъби и зеле. Дейв предположи, че тя иска по майчински да е сигурна, че веднъж в седмицата момчетата са се нахранили добре. Имаше право да се тревожи: те живееха главно на бира и цигари.

Съпругът й, Бернд, помагаше с готвенето и сервирането и се движеше изненадващо чевръсто. Дейв беше поразен колко щастлива е Ребека и колко е влюбена в мъжа си.

Момчетата нагъваха здраво. Всички говореха на някаква смесица от английски и немски и атмосферата беше свойска, макар да не се разбираха напълно.

След като се нахраниха, всички многословно благодариха на Ребека и взеха автобуса до „Репербан“.

Хамбургският квартал на червените фенери беше като лондонския „Сохо“, но по-открит, по-малко дискретен. До идването си тук Дейв не подозираше, че има проститутки мъже, а не само жени.

Дайв се помещаваше в мръсно мазе. В сравнение с него клуб Джъмп беше разкош. В Дайв мебелите бяха изпочупени, нямаше отопление и вентилация, а тоалетните бяха в задния двор.

Когато пристигнаха, все още натъпкани с храната на Ребека, завариха Джефри да се налива с бира на бара.

Групата излезе на сцената в осем. Щяха да свирят до три през нощта с прекъсвания. Всяка вечер изпълняваха всички песни, които знаеха, поне по веднъж, а любимите — по три пъти. Господин Флук ги караше да работят здраво.

Тази вечер бяха по-зле от всякога.

През първата част Джеф беше пълна скръб, свиреше фалшиво и объркваше солата си. Това объркваше и останалите. Вместо да се съсредоточат върху това да забавляват публиката, те се бореха да покриват грешките на Джеф. Към края на първата част Лени вече беше ядосан.

В паузата Вали сядаше на столче отпред на сцената, свиреше на китара и пееше песни на Боб Дилън. Дейв седна да го гледа. Вали имаше евтина хармоника на стойка около врата и можеше да свири на китарата и на хармониката едновременно, досущ като Дилън. „Добър музикант е“, каза си Дейв, „и е достатъчно умен да схване, че Дилън е последната мода“. Клиентелата в Дайв предпочиташе рокендрол, но някои слушаха, и когато Вали слезе от сцената, получи ентусиазирани аплодисменти от момичетата на една маса в ъгъла.

Дейв придружи Вали до гримьорната, където двамата се натъкнаха на пълна катастрофа.

Джеф лежеше на пода, пиян и неспособен да се изправи без чужда помощ. Лени беше приклекнал над него и току го шамаросваше силно. Това може и да облекчаваше чувствата на Лени, но не свестяваше Джеф. Дейв донесе кана черно кафе от бара и насилиха Джеф да пийне малко, но и това не помогна.

— Ще трябва да се справим без шибания соло китарист — установи Лени. — Освен ако ти, Дейв, не можеш да изсвириш неговите сола.

— Мога да се справя с Чък Бери, но това е всичко.

— Просто ще се наложи да пропуснем останалите. Проклетата публика няма и да забележи.

Дейв не беше убеден, че Лени е прав. Китарните сола бяха част от динамиката на добрата танцова музика, създаваха светлосенки и не позволяваха на повтарящите се популярни песни да бъдат скучни.

— Аз мога да изсвиря частта на Джеф — предложи Вали.

Лени го изгледа пренебрежително.

— Никога не си свирил с нас.

— Три нощи слушам цялото ви изпълнение. Мога да изсвиря всичките тези песни.

Дейв погледна Вали и забеляза в очите му трогателно желание. Явно жадуваше за такава възможност.

— Нима? — скептично попита Лени.

— Мога да свиря. Не е трудно.

— Не е ли? — Лени малко се нацупи.

Дейв държеше да дадат шанс на Вали.

— Той е по-добър китарист от мен, Лени.

— По дяволите, това не значи много.

— По-добър е и от Джефри.

— А свирил ли е някога в група?

Вали разбра въпроса.

— В дует. С едно момиче, което пееше.

— Значи не е работил с барабанист.

Дейв знаеше, че това е ключовият момент. Припомни си колко беше изумен, когато за пръв път свири с Гардсмен и откри строгата дисциплина, която барабанният ритъм налагаше на свиренето му. Но той се беше справил и Вали със сигурност също щеше да се справи.

— Дай му да опита, Лени — примоли се той. — Ако не го харесаш, можеш да го отпратиш след първата песен.

Господин Флук подаде глава през вратата и каза:

— Raus! Raus! Време е за шоу!

— Добре, добре, wir kommen — отвърна Лени и стана. — Взимай си брадвата и излизай на сцената, Вали.

Вали тръгна.

Първата песен на втората част беше „Дизи Мис Лизи“, която беше с водеща китара.

— Искаш ли да загрееш с нещо по-лесно? — обърна се Лени към Вали.

— Не, благодаря.

Дейв се надяваше увереността му да е оправдана.

Барабанистът Лу отброи:

— Три, четири, едно.

Вали започна точно навреме и изсвири рифа.

Групата се включи такт по-късно. Изсвириха интродукцията. Точно преди Лени да запее, Дейв улови погледа му. Лени кимна одобрително.

Вали изсвири китарната част съвършено и без видимо усилие.

В края на песента Дейв му смигна.

Изпълниха частта. Вали свири добре във всяка песен и дори на места се включваше във вокалите. Изпълнението му зареди групата и тя успя да изкара момичетата на дансинга.

Това беше най-добрата им част от пристигането в Германия насам.

Когато слязоха от сцената, Лени прегърна Вали и каза:

— Добре дошъл в групата.

* * *

Вали почти не спа тази нощ. Докато свиреше с Плъм Нели, той се чувстваше на мястото си като музикант и разбираше, че подобрява групата. Толкова беше щастлив, че се уплаши, че това няма да продължи дълго. Лени сериозно ли каза „Добре дошъл в групата“?

На другия ден отиде в евтиния пансион в квартал „Санкт Паули“, където момчетата се бяха настанили. Пристигна по обед, тъкмо когато ставаха.

Поседя два часа с Дейв и басиста Бъз, мина през репертоара на групата и изглади началата и финалите на песните. Двамата явно приемаха, че той пак ще свири с тях. Вали искаше потвърждение.

Лени и барабанистът Лу изплаваха към три следобед.

— Твърдо ли искаш да се включиш в групата? — направо попита Лени.

— Да — отговори Вали.

— Това е то. Участваш — заяви Лени.

Вали не беше убеден.

— Ами Джеф?

— Ще говоря с него, когато се събуди.

Отидоха в кафенето Харалдс на „Гросе Фрайхайт“, пиха кафе и пушиха около час, после се върнаха и събудиха Джеф. Изглеждаше болнав, което не беше изненада — пил беше толкова много, че изпадна в несвяст. Седна на ръба на леглото, докато Лени му говореше, а останалите слушаха на прага.

— Ти си вън от групата — съобщи Лени. — Мъчно ми е, но снощи ни изложи страшно. Беше толкова пиян, че не можеше да стоиш на краката си да не говорим за свирене. Вали те замести и аз го вземам за постоянно.

— Той е само едно хлапе — изломоти Джеф.

— Не само е трезвен, ами е и по-добър китарист от тебе — отвърна Лени.

— Трябва ми кафе.

— Върви в Харалдс.

Не видяха Джеф повече, докато не тръгнаха за клуба.

Разполагаха се на сцената, малко преди осем, когато Джеф влезе — трезвен и с китара в ръка.

Вали се втренчи притеснено в него. По-рано беше останал с впечатлението, че Джеф приема уволнението си. Може би махмурлукът го е мъчил прекалено, та да спори.

Каквато и да беше причината, той не си беше събрал багажа и не беше заминал. Вали се разтревожи. Беше преживял толкова разочарования — полицията чупи китарата му и той не можа да иде в Минезенгер; Каролин се отказва от изпълненията в Европа; съдържателят на Ел Пасо дърпа шалтера по средата на първата песен. Нима и това щеше да се превърне в поредното разочарование?

Всички спряха и наблюдаваха как Джеф се качва на сцената и отваря калъфа на китарата.

— Какво правиш, Джеф? — попита Лени в този момент.

— Ще ти покажа, че съм най-добрият китарист, когото си чувал.

— За Бога! Уволнен си и толкоз. Просто се разкарай, иди на гарата и хвани влака за Хук.

Джеф смени тона и започна да крънка.

— Свирим заедно от шест години, Лени. Все нещо значи. Трябва да ми дадеш един шанс.

Звучеше разумно и Вали изпита тревожна увереност, че Лени ще се съгласи. Но Лени поклати глава.

— Добър китарист си, но не си гений. Освен това си такова едно особено копеле. Откак сме тук, свириш толкова зле, че снощи щяха да ни уволнят, докато Вали не се присъедини към нас.

Джеф се огледа.

— А какво мислят другите?

— Кой ти каза, че това е демокрация? — отвърна Лени.

— А на теб кой ти каза, че не е? — Джеф се обърна към Лу, който нагласяше педала на касата. — Ти какво мислиш?

Лу му беше братовчед.

— Дай му още един шанс — каза той.

Джеф попита и басиста.

— Ами ти, Бъз?

Бъз беше с лек характер и щеше да подкрепи онзи, който вика по-силно.

— Аз бих му дал възможност.

Джеф се огледа победоносно.

— Трима на един сме, Лени.

Дейв се намеси.

— Не сте. В една демокрация трябва да можеш и да броиш. Вие тримата срещу Лени, мен и Вали прави трима на трима.

— Не се главоболи с гласовете — каза Лени. — Това е моята група и аз решавам. Джеф е уволнен. Вземи си инструмента, Джеф, или аз ще го метна право през шибаната врата.

В този момент Джеф явно разбра, че Лени говори сериозно. Прибра си китарата в калъфа и затръшна капака. Взе го и каза:

— Обещавам ви едно нещо, копелета. Ако аз замина, всички заминавате.

Вали се питаше какво ли означава това. Може би беше просто празна заплаха. Както и да е, нямаше време за мислене. След няколко минути започнаха да свирят.

Всички страхове на Вали си отидоха. Разбираше, че е добър, а с него и групата е добра. Времето мина бързо. В паузата той се върна сам на сцената и пя песни на Боб Дилън. Включи и една своя песен, „Каролин“. Публиката като че ли я хареса. После се върна направо на сцената и откри втората част с „Дизи Мис Лизи“.

Докато свиреше „Не можеш да ме хванеш“, видя двама униформени полицаи в дъното. Те разговаряха със собственика, господин Флук. Това не му направи впечатление.

Когато слязоха от сцената в полунощ, господин Флук ги чакаше в гримьорната. Без предисловия, той се обърна към Дейв.

— На колко години си?

— Двадесет и една.

— Не ми пробутвай тия глупости.

— Влиза ли Ви в работата?

— В Германия имаме закони за вземането на непълнолетни на работа в баровете.

— На осемнадесет съм.

— Полицията твърди, че си на петнадесет.

— Те пък какво ли знаят.

— Говорили са с китариста, когото току-що уволнихте, Джеф.

— Копелето ни е изпяло — обади се Лени.

Господин Флук продължи:

— Аз управлявам нощен клуб. Тук идват проститутки, дилъри на наркотици, всякакви престъпници. Трябва непрекъснато да доказвам на полицията, че правя всичко по силите си да спазвам закона. Казват ми, че трябва да ви пратя у дома — всички. Значи, довиждане.

— Кога трябва да си тръгнем? — попита Лени.

— Напускате клуба веднага. Напускате Германия утре.

— Това е нечувано! — възкликна Лени.

— Когато човек е собственик на клуб, прави каквото полицията му нареди — господин Флук посочи Вали. — Не се налага той да напуска страната, понеже е германец.

— Мама му стара. Загубих двама китаристи за един ден — установи Лени.

— Не си — отвърна Вали. — Идвам с вас.