Кен Фолет
Прагът на вечността (7)

6.

Залата „Нина Онилова“ в Кремъл беше наречена на името на картечарка, загинала в битката за Севастопол. На стената имаше рамкирана черно-бяла снимка на генерал от Червената армия, който полага ордена Червено знаме върху надгробния й камък. Снимката висеше над бяла мраморна камина, пожълтяла като пръстите на пушач. Из цялото помещение сложни гипсови орнаменти рамкираха по-светли участъци от боята на местата, където някога бяха висели други картини, и така подсказваха, че стените не са боядисвани от революцията. Навярно залата бе представлявала елегантен салон. Сега беше мебелирана с маси за столова, наблъскани в дълъг правоъгълник, и двадесетина евтини стола. На масите лежаха керамични пепелници, които явно се изпразваха всеки ден, но никога не се миеха.

Димка Дворкин влезе. Мислите му бяха объркани, а стомахът му беше свит на възел.

Помещението беше обичайното място за срещи на сътрудниците на министрите и секретарите, които съставляваха Президиума на Върховния съвет, управляващия орган на СССР.

Димка беше референт на Никита Хрушчов, генерален секретар и председател на Президиума, ала все пак имаше чувството, че не би трябвало да е тук.

До Виенската среща оставаха няколко седмици. Тя щеше да е драматичната първа среща на Хрушчов и новия американски президент, Джон Кенеди. Утре, на най-важния президиум за годината, водачите на СССР щяха да решат стратегията за срещата. Днес сътрудниците се събираха да се подготвят за президиума. Планова среща за планова среща.

Представителят на Хрушчов трябваше да изложи мнението на водача, за да могат останалите сътрудници да подготвят началствата си за следващия ден. Негласната му задача беше да разкрие всяка латентна опозиция на Хрушчовите идеи и, ако е възможно, да я потуши. Неговото тържествено задължение беше да гарантира, че утрешната дискусия ще мине гладко за Хрушчов.

Димка беше наясно с мисълта на Хрушчов за срещата на високо равнище, ала въпреки това имаше чувството, че не може да се справи с днешното събрание. Беше най-младият и най-неопитният от всички сътрудници на Хрушчов. Завършил беше университета едва преди година. Никога досега не беше присъствал на подготвителна среща за президиум — беше прекалено нископоставен. Но преди десет минути секретарката му Вера Плетнер го беше осведомила, че един от старшите сътрудници се обадил, че е болен, а другите двама катастрофирали с колата, затова Димка трябвало да иде.

Димка се беше сдобил с работата при Хрушчов по две причини. Едната беше, че бе завършвал първи по успех всеки клас, в който се бе записвал — от детската градина до университета. Втората беше, че вуйчо му е генерал. Димка не знаеше кой фактор е по-важен.

За външния свят Кремъл изглеждаше монолитен, но всъщност беше бойно поле. Хрушчов не държеше здраво властта. Той беше комунист по сърце и душа, но беше и реформатор, който виждаше недъзите на съветската система и искаше да приложи нови идеи. Но старите сталинисти в Кремъл още не бяха разгромени. Дебнеха всяка възможност да отслабят Хрушчов и да попречат на неговите реформи.

Срещата беше неофициална и сътрудниците пиеха чай и пушеха. Бяха свалили саката и охлабили вратовръзките си — повечето, но не всички, бяха мъже. Димка съгледа приятелско лице: Наталия Смотрова, сътрудничка на външния министър Андрей Громико. Тя беше на около двадесет и пет години и изглеждаше привлекателна въпреки безформената черна рокля. Димка не я познаваше добре, но бяха разговаряли няколко пъти. Сега седна до нея. Тя явно се изненада да го види.

— Константинов и Паяри са катастрофирали с колата — обясни той.

— Ранени ли са?

— Не много.

— Ами Алкаев?

— В отпуск по болест, има херпес зостер.

— Гадно. Значи ти ще представляваш началството.

— Ужасявам се.

— Ще се справиш.

Димка се огледа. Явно всички чакаха нещо.

— Кой председателства срещата? — обърна се той тихо към Наталия.

Един от присъстващите го дочу. Евгений Филипов, който работеше за консервативния министър на отбраната Родион Малиновски. Филипов беше на тридесетина години, но се обличаше като по-възрастен човек, с торбест следвоенен костюм и сива бархетна риза. Той повтори въпроса на Димка презрително и на висок глас.

— Кой председателства тази среща? Ти, разбира се. Ти си сътрудник на председателя на Президиума, нали така? Заемай се, гимназистче.

Димка усети, че се изчервява. За миг остана без думи. После го споходи вдъхновение и той рече:

— Благодарение на забележителния полет в космоса на майор Юрий Гагарин, другарят Хрушчов ще замине за Виена докато приветствията на целия свят още звънтят в ушите му. — Месец по-рано Гагарин беше първият човек, излетял в космоса в ракета, като изпревари американците само с няколко седмици и така нанесе изумителен научен и пропаганден удар в полза на Съветския съюз и Никита Хрушчов.

Сътрудниците около масата заръкопляскаха и Димка се почувства малко по-добре.

После Филипов се обади отново.

— По-добре щеше да е в ушите на Хрушчов да звънти речта, която Кенеди произнесе при встъпването си в длъжност — рече той. Явно не можеше да говори, без да се подиграва. — Ако другарите около тази маса случайно са забравили, Кенеди ни обвини, че планираме световно господство и се закле да плати всякаква цена, за да ни спре. След всички приятелски жестове, които ние направихме — неразумно, по мнението на някои опитни другари — Кенеди надали можеше по-ясно да заяви агресивните си намерения. — Той вдигна пръст като учител. — Само един отговор е възможен от наша страна: увеличаване на военната мощ.

Димка още мислеше как да отвърне, когато Наталия го изпревари:

— В това състезание ние не можем да победим — отвърна тя отривисто и разумно. — Съединените щати са по-богати от Съветския съюз и те лесно могат да посрещнат всяко увеличение на нашите въоръжени сили.

Димка прецени, че тя е по-разумна от консервативния си началник. Погледна я признателно и продължи:

— Оттук следва и политиката на другаря Хрушчов на мирно съвместно съществуване, която ни позволява да харчим по-малко за армията и вместо това да влагаме средства в селското стопанство и промишлеността.

Кремълските консерватори ненавиждаха мирното съвместно съществуване. За тях конфликтът с капитализма и империализма беше война до смърт.

С крайчеца на окото си Димка забеляза, че в залата влиза секретарката му Вера, умна и нервозна жена на четиридесетина години. Той махна да я отпрати.

Не беше лесно да се отърве от Филипов.

— Нека не позволяваме едно наивно гледище за световната политика да ни насърчи да свием армията си прибързано — с презрение рече той.

— Надали можем да претендираме, че побеждаваме на международната сцена. Погледнете как ни предизвикват китайците. Това отслабва позицията ни във Виена.

Защо Филипов толкова се стараеше да го изкара глупак? Димка изведнъж си спомни, че Филипов искаше работа в кабинета на Хрушчов — работата, която Димка получи.

— Както Залива на свинете отслаби Кенеди — отвърна той. Американският президент беше разрешил един налудничав план на ЦРУ за инвазия в Куба на място, наречено Залива на свинете: схемата се беше объркала и Кенеди беше унизен. — Мисля, че позицията на нашия ръководител е по-силна.

— Въпреки това другарят Хрушчов се провали… — поде Филипов и млъкна, понеже усети, че отива твърде далеч. Обсъжданията на предварителните заседания бяха откровени, но имаше някакви граници.

Димка прегърна тази моментна слабост.

— В какво се провали другарят Хрушчов, другарю? Осветлете ни, ако обичате.

Филипов чевръсто се поправи.

— Ние не успяхме да постигнем главната си външнополитическа цел: трайно решение на въпроса с Берлин. ГДР е наш пограничен пост в Европа. Нейните граници пазят границите на Полша и Чехословакия. Неуточненият й статут не може да се търпи повече.

— Добре — рече Димка и с изненада установи някаква увереност в гласа си. — Мисля, че достатъчно обсъдихме общите положения. Преди да закрия тази среща, ще обясня какво мисли другарят генерален секретар по въпроса.

Филипов зина да възрази срещу внезапния край на заседанието, но Димка го скастри:

— Другарите ще се изказват по покана на председателя — каза той, като преднамерено направи гласа си остър и дрезгав. Всички се умълчаха.

— Във Виена другарят Хрушчов ще каже на Кенеди, че ние не можем да чакаме повече. Направихме разумни предложения за уреждане на положението на Берлин, а от американците чуваме само, че те не искат проблеми. — Неколцина от присъстващите закимаха. — Ако не се споразумеем по един план, ще каже другарят Хрушчов, ние ще предприемем едностранни действия. А ако американците опитат да ни спрат, ще отговорим на силата със сила.

Настана продължително мълчание. Димка се възползва от него, стана и заключи:

— Благодаря ви за присъствието.

Наталия каза на глас онова, което всички мислеха:

— Означава ли това, че сме готови за война с Америка заради Берлин?

— Генералният секретар не вярва, че ще има война — предложи им Димка уклончивия отговор, който беше получил от Хрушчов. — Кенеди не е луд.

Докато се оттегляше от масата, долови, че Наташа го гледа едновременно изненадано и възхитено. Сам не можеше да повярва, че е проявил подобна твърдост. По принцип не беше мекушав, но хората тук бяха влиятелни и умни, а той ги беше надвил. Постът му беше помогнал: колкото и да беше нов, бюрото в кабинета на генералния секретар му даваше власт. И, колкото и да беше странно, враждебността на Филипов също помогна. Всички биха могли да симпатизират на необходимостта да се държи твърдо с човек, който опита да отслаби позицията на вожда.

Вера се въртеше в преддверието. Тя беше опитна сътрудничка на политици и трудно изпадаше в паника. Интуицията внезапно подсказа нещо на Димка.

— Сестра ми, нали? — попита той.

Вера се уплаши. Очите й се разшириха.

— Как го правите? — попита тя със страхопочитание.

Не беше нещо свръхестествено. От някое време Димка се опасяваше, че на Таня й предстоят неприятности.

— Какво е направила? — попита той.

— Арестувана е.

— Ох, по дяволите.

Вера посочи един отворен телефон на помощната масичка и Димка взе слушалката. На линията беше майка му, Аня.

— Таня е на Лубянка! — каза тя, използвайки краткото название на главната квартира на КГБ на площад „Лубянка“. Беше на ръба на истерията.

Димка не беше съвсем изненадан. Двамата със сестра му бяха единодушни, че в Съветския съюз има много лоши неща, но докато той вярваше, че са необходими реформи, Таня мислеше, че комунизмът трябва да се премахне. Това интелектуално разногласие не се отразяваше на взаимната им обич. Двамата бяха най-добри приятели. Открай време беше така.

Човек можеше да попадне зад решетките, ако мисли като Таня — и това беше едно от лошите неща.

— Успокой се, майко, мога да я измъкна от там — отговори Димка. Надяваше се да е способен да оправдае думите си. — Знаеш ли какво се е случило?

— Имало метеж на някакво поетическо събиране!

— Обзалагам се, че е отишла на площад „Маяковски“. Ако това е всичко… — Димка не знаеше всичко, с което сестра му се занимаваше, но подозираше, че е по-зле от поезия.

— Трябва да направиш нещо, Димка! Преди те…

— Знам — преди да почнат да я разпитват, искаше да каже майка му. Хладен страх мина над Димка като сянка. Изгледите за разпит в печално известните килии в подземията на Лубянка ужасяваха всеки съветски гражданин.

Първоначалният му подтик беше да каже на майка си, че хваща телефона, но после прецени, че няма да е достатъчно. Трябваше да се яви лично. За миг се подвоуми: би могло да навреди на кариерата му, ако се разчуеше, че е ходил на Лубянка да отървава сестра си. Но тази мисъл не го спря. Таня беше по-важна от него самия, от Хрушчов и от целия Съветски съюз.

— Тръгвам, майко. Обади се на вуйчо Володя и му кажи какво е станало.

— О, да, отлична идея. Брат ми ще знае какво да направи.

Димка затвори и се обърна към Вера.

— Обадете се на Лубянка. Дайте съвсем ясно да се разбере, че звъните от кабинета на генералния секретар, който е загрижен за ареста на известната журналистка Таня Дворкина. Кажете им, че сътрудникът на другаря Хрушчов пътува към тях, за да ги разпита какво е станало и те не бива да правят нищо, докато той не пристигне.

Вера си водеше бележки.

— Да позвъня ли за кола?

Площад „Лубянка“ беше на по-малко от километър и половина от кремълските дворци.

— Мотоциклетът ми е долу. Така ще е по-бързо.

Димка имаше привилегията да притежава мотоциклет Восход 175 с пет скорости и двоен ауспух.

Знаеше, че на Таня й предстоят неприятности, защото — парадоксално, беше престанала да му казва всичко, размишляваше Димка по пътя. Обикновено нямаха тайни един от друг. Двамата близнаци бяха толкова близки помежду си, колкото с никой друг. Когато майка им я нямаше и двамата бяха сами, Таня минаваше гола през жилището да си вземе чисто бельо от простора, а Димка пикаеше, без да си прави труд да затваря вратата на тоалетната. От време на време някой от приятелите му подхвърляше насмешливо, че в тази близост има нещо еротично, но всъщност беше тъкмо обратното. Можеха да са толкова близки само защото нямаше никаква сексуална искра.

Но в последната година Димка знаеше, че Таня крие нещо от него. Не знаеше какво е, но можеше да предположи. Сигурен беше, че не е момче: казваха си всичко за любовния си живот, сравняваха и съчувстваха. „Почти сигурно е нещо политическо“, рече си Димка. Единствената причина Таня да пази нещо в тайна от него беше, за да го защити.

Стигна до ненавистната сграда, жълт тухлен дворец, където преди революцията се беше помещавала застрахователна компания. Поболяваше се при мисълта, че сестра му е затворена тук. За миг се притесни, че ще повърне.

Спря точно пред главния вход, позабави се за миг, за да се стегне, и влезе.

Редакторът на Таня, Даниил Антонов, вече беше тук и спореше с някакъв кагебист в преддверието. Даниил беше дребен и слаб и Димка го намираше безобиден, но сега се държеше нападателно.

— Искам да видя Таня Дворкина и искам да я видя веднага — говореше той.

Човекът от КГБ се инатеше като магаре.

— Това може и да не е възможно.

Димка се намеси:

— Аз съм от кабинета на генералния секретар — заяви той.

Кагебистът не се впечатли.

— И какво работиш там, синко? Чай ли вариш? — грубо рече той. — Как се казваш? — Това беше заплашителен въпрос: хората се бояха да кажат името си на КГБ.

— Дмитрий Дворкин. И съм тук, за да Ви съобщя, че другарят Хрушчов лично се интересува от този случай.

— Я се разкарай, Дворкин. Другарят Хрушчов не знае нищо за случая, а ти си тук, за да отървеш сестра си.

Димка се сащиса от самоуверената му грубост. Предположи, че мнозина, които опитват да спасят роднини или приятели от ареста на КГБ, претендират, че имат лични връзки с влиятелни хора. Обаче поднови атаката си.

— А Вие как се казвате?

— Капитан Мец.

— И в какво обвинявате Таня Дворкина?

— В нападение над офицер.

— Значи едно момиче е опердашило един от вашите биячи с кожени якета? — подигравателно възкликна Димка. — Първо трябва да му е взела пистолета. Я стига, Мец. Не приказвайте глупости.

— Тя присъстваше на подривно събрание. Там се разпространяваше антисъветска литература — Мец подаде на Димка смачкан лист хартия. — Събранието се превърна в метеж.

Димка погледна листа. Заглавието беше Несъгласие. Чувал беше за този подривен вестник. Таня преспокойно можеше да има нещо общо с него. Това издание беше посветено на Устин Бодян, оперния певец. Димка за миг се разсея заради потресаващото обвинение, че Бодян умира от пневмония в сибирски трудов лагер. После си припомни, че Таня се върна от Сибир днес, и осъзна, че може и тя да е написала материала.

— Вие твърдите, че Таня е притежавала този вестник? — поиска да узнае той. Забеляза, че Мец се колебае, и продължи: — Не мисля така.

— Тя не би трябвало изобщо да е там.

Даниил се намеси.

— Тя, глупако, е репортер. Наблюдаваше събитието, точно както правеха и вашите офицери.

— Тя не е офицер.

— Всички репортери на ТАСС съдействат на КГБ, много добре знаете.

— Не можете да докажете, че е била там официално.

— Напротив, мога. Аз съм нейният редактор. Аз я изпратих.

Димка се чудеше вярно ли е това. Съмняваше се. Беше признателен на Даниил, който сам се излагаше на опасност в защита на Таня.

Мец губеше увереност.

— Тя беше с някой си Василий Енков, който носеше пет броя от този вестник в джоба си.

— Тя не познава никакъв Василий Енков — възрази Димка. Може и да беше вярно: със сигурност никога не беше чувал това име. — И ако е било метеж, как така знаете кой с кого е бил?

— Ще трябва да разговарям с началниците си — рече Мец и се обърна.

— Не се бавете — остро излая Димка. — Следващият човек от Кремъл, с когото се срещнете, може и да не е момчето, което прави чая.

Мец слезе по някакво стълбище. Димка потрепери: всеки знаеше, че в подземието са килиите за разпит.

След миг към Димка и Даниил в преддверието се присъедини един по-възрастен мъж с увиснала между устните цигара. Имаше грозно месесто лице и нападателно вирната брадичка. Даниил не изглеждаше доволен, че го вижда. Представи го като Пьотр Опоткин, главен редактор.

Опоткин огледа Димка с присвити заради дима очи.

— Значи сестра Ви се подреди — арестуваха я на протестно събрание — тонът на Опоткин беше яден, но Димка усещаше, че по някаква причина този човек е доволен от ареста.

— На поетическо четене — поправи го Димка.

— Няма голяма разлика.

— Аз я пратих там — намеси се Даниил.

— В деня, когато се върна от Сибир? — скептично попита Опоткин.

— Не беше точно задача. Предложих по някое време да намине, да види какво става, това е всичко.

— Не ме лъжи. Ти просто се мъчиш да я защитиш.

Даниил вирна брадичка и го загледа предизвикателно.

— Нима и ти не си тук за това?

Преди Опоткин да смогне да отговори, Мец се върна.

— Случаят все още се обсъжда — съобщи той.

Опоткин се представи и показа на Мец личната си карта.

— Въпросът е не дали Таня Дворкина трябва да бъде наказана, а как — рече той.

— Точно така, другарю — почтително се съгласи Мец. — Бихте ли желали да дойдете с мен?

Опоткин кимна и го поведе надолу по стълбите.

— Няма да им позволи да я измъчват, нали? — тихо попита Димка.

— Опоткин вече беше бесен на Таня — тревожно отвърна Даниил.

— За какво? Мислех, че тя е добра журналистка.

— Блестяща е. Но отклони поканата за тържество в дома му в събота. Той искаше и Вие да идете. Опоткин обича важните хора. Отказът наистина му причинява болка.

— Мамицата му.

— Казах й, че трябваше да приеме.

— Наистина ли я пратихте на площад „Маяковски“?

— Не. Никога не бихме могли да напишем история за такова неофициално събиране.

— Благодаря, че опитахте да я защитите.

— За мен беше чест. Но не мисля, че свърши работа.

— Какво ще стане според Вас?

— Може да я уволнят. А по-вероятно ще я пратят на някое неприятно място като Казахстан — Даниил се свъси. — Трябва да измисля някакъв компромис, който да задоволи Опоткин, но да не е твърде тежък за Таня.

Димка погледна входа и забеляза един мъж на четиридесетина години със строга къса военна подстрижка и в униформата на червеноармейски генерал.

— Най-сетне, вуйчо Володя — каза той.

Володя Пешков имаше същите наситеносини очи като Таня.

— Какво е това? — гневно попита той.

Димка му разказа. Когато привършваше, Опоткин се върна. Той заговори раболепно на Володя.

— Другарю генерал, обсъдих проблема с Вашата племенница с приятелите ни от КГБ и те ще бъдат доволни, ако аз се заема с него като с вътрешна работа на ТАСС.

Димка се отпусна облекчено. После се запита дали цялото държание на Опоткин не е било някакъв негов ход, с който да се намести в положение, че да изглежда, че прави услуга на Володя.

— Позволете да предложа нещо — отговори Володя. — Можете да опишете инцидента като сериозен, без да обвинявате никого и просто да преместите Таня на друг пост.

Това беше наказанието, което Даниил спомена малко по-рано.

Опоткин кимна умислено, все едно разсъждава по въпроса; Димка обаче беше сигурен, че той с готовност би се съгласил с всяко „предложение“ от генерал Пешков.

— Може би назначение някъде в чужбина — намеси се Даниил. — Тя говори немски и английски.

Димка знаеше, че това е преувеличение. Таня беше изучавала и двата езика в училище, но това не значеше, че ги говори. Даниил се опитваше да попречи на заточението й в някой затънтен съветски край.

— И би могла да продължава да пише статии за моя отдел — додаде Даниил. — Бих предпочел да не я губя за новините — твърде добра е.

Опоткин се поусъмни:

— Не можем да я пратим в Лондон или Бон. Ще изглежда като награда.

Вярно беше. Назначенията в капиталистическите страни се ценяха.

Издръжката беше колосална и макар парите да не можеха да купят толкова, колкото в Съветския съюз, съветските граждани живееха на Запад далеч по-добре, отколкото у дома.

— Може би в Източен Берлин или във Варшава — предложи Володя.

Опоткин кимна. Назначението в друга комунистическа страна повече приличаше на наказание.

— Радвам се, че можахме да го уредим — заключи Володя.

Опоткин се обърна към Димка.

— В събота вечер имам празненство. Може би бихте искали да дойдете?

Димка предполагаше, че това ще подпечата сделката. Той кимна.

— Таня ми каза за това — рече той с престорен ентусиазъм. — И двамата ще дойдем. Благодаря Ви.

Опоткин засия.

Даниил се намеси.

— Знам едно назначение в комунистическа страна, което точно сега е свободно. Спешно ни трябва човек там. Таня би могла да тръгне утре.

— Къде е това? — попита Димка.

— Куба.

Опоткин, вече в слънчево умонастроение, каза:

— Това може да е приемливо.

„Определено е по-добре от Казахстан“, рече си Димка.

Мец се върна в преддверието заедно с Таня. Сърцето на Димка се сви: тя изглеждаше бледа и уплашена, но невредима. Мец заговори едновременно почтително и предизвикателно, като куче, което лае, защото се страхува.

— Позволете да предложа младата Таня да се държи настрани от поетическите четения за известно време.

Вуйчо Володя изглеждаше готов да удуши глупака, но се насили да се усмихне.

— Много разумен съвет, убеден съм.

Всички излязоха. Беше паднал мрак. Димка се обърна към Таня:

— С мотоциклета съм. Ще те закарам у дома.

— Да, ако обичаш — отговори тя. Явно искаше да разговаря с него.

Вуйчо Володя не можеше да чете мислите й като Димка и каза:

— Нека те откарам с моята кола. Изглеждаш доста разтърсена да се возиш с мотор.

За негова изненада, Таня отговори:

— Благодаря ти, вуйчо, но ще ида с Димка.

Володя сви рамене и влезе в лимузината ЗИЛ, която го очакваше. Даниил и Пьотр си взеха довиждане.

Когато вече не можеха да ги чуват, Таня се обърна към Димка с трескав поглед:

— Казаха ли нещо за Василий Енков?

— Да. Казаха, че си била с него. Истина ли е?

— Да.

— Ох, мамицата му. Но той не ти е гадже, нали?

— Не. Знаеш ли какво е станало с него?

— Имал е пет броя от Несъгласие в джоба си, затова няма да се измъкне скоро от Лубянка, дори и да има високопоставени приятели.

— По дяволите! Как мислиш, ще го разследват ли?

— Сигурен съм. Ще искат да знаят дали той просто раздава Несъгласие или всъщност го прави, което ще е далеч по-сериозно.

— Ще претърсят ли жилището му?

— Голяма небрежност ще е да не го претърсят. Защо? Какво ще намерят там?

Таня се озърна, но наблизо нямаше никого. Въпреки това сниши глас:

— Машината, на която се пише Несъгласие.

— Тогава се радвам, че Василий не ти е гадже, понеже ще прекара следващите двадесет и пет години в Сибир.

— Не говори така!

Димка се замисли.

— Не си влюбена в него, това ми е ясно… но не си и напълно безразлична.

— Виж сега, той е смел човек и прекрасен поет, но връзката ни не е романтична. Дори не съм го целунала. Той е един от мъжете, на които им трябват много жени.

— Като моя приятел Валентин — съквартирантът на Димка от университета, Валентин Лебедев, беше същински Дон Жуан.

— Да, досущ като Валентин.

— И така… Колко те е грижа ако претърсят апартамента на Василий и намерят тази пишеща машина?

— Много. Ние правим Несъгласие заедно. Аз написах днешния брой.

— По дяволите. Опасявах се от това.

Димка вече знаеше тайната, която тя криеше от него през изминалата година.

— Трябва веднага да идем в жилището му, да вземем пишещата машина и да се отървем от нея.

Димка отстъпи крачка назад от Таня.

— Твърдо не. Забрави.

— Трябва!

— Не. За теб бих рискувал всичко, бих рискувал всичко и за човек, когото обичаш, но няма да си залагам главата за този човек. Накрая всички можем да се озовем в шибания Сибир.

— Тогава сама ще го направя.

Димка се замисли и опита да прецени кое е по-опасно.

— Кой друг знае за теб и Василий?

— Никой. Ние сме внимателни. Проверявам със сигурност дали някой не ме следи, когато отивам в жилището му. Никога не се срещаме на публично място.

— Значи разследването на КГБ няма да те свърже с него.

Таня позамълча и в този момент Димка разбра, че са загазили сериозно.

— Какво? — попита той.

— Зависи колко са подробни.

— Защо?

— Тази сутрин, когато отидох в жилището на Василий, там имаше някакво момиче, Варвара.

— По дяволите.

— Тъкмо излизаше. Не знае името ми.

— Но ако от КГБ й покажат снимки на арестувани на площад „Маяковски“ днес ще може ли да те познае?

Таня се обърка.

— Тя наистина ме огледа от глава до пети, понеже реши, че може да съм й съперничка. Да, би познала лицето ми, ако го види отново.

— Ох, Боже. Значи трябва да вземем пишещата машина. Без нея ще помислят, че Василий само разпространява Несъгласие, и вероятно няма да проследят всичките му случайни приятелки, особено при положение че явно има много. Може да ти се размине. Но намерят ли машината, свършено е с тебе.

— Сама ще го направя. Имаш право, не мога да те излагам на толкова голяма опасност.

— Но и аз не мога да те оставя в такава опасност. Какъв е адресът?

Таня му каза.

— Не е много далече. Качвай се на мотора.

Димка се качи, ритна педала и подкара.

Таня се подвоуми, после седна зад него.

Докато потегляха, Димка включи фара.

Пътем се чудеше дали от КГБ вече не са в жилището на Василий и не го претърсват. Възможно е, прецени той, но не е вероятно. При положение че са арестували четиридесет-петдесет души, по-голямата част от нощта ще иде в първоначални разпити, вземане на имена и адреси и определяне на това кой е важен. Все пак, разумно щеше да е да са предпазливи.

Когато стигна адреса, който Таня му каза, Димка подмина, без да забавя. Уличните лампи разкриваха величествен дом от деветнадесети век. Всички подобни сгради сега бяха или превърнати в държавни учреждения, или разделени на апартаменти. Отпред нямаше паркирани автомобили, а във входа не се спотайваха кагебисти в кожени тужурки. Димка мина по цялата пряка, без да забележи нищо подозрително. После спря на няколкостотин метра от вратата.

Двамата слязоха от мотоциклета. Някаква жена разхождаше куче; поздрави ги с добър вечер и отмина. Те влязоха в сградата.

Входът й навремето беше представлявал внушителна зала. Сега самотна електрическа крушка разкриваше мраморния под, очукан и издран, и внушително стълбище, от чийто парапет липсваха няколко стълбчета.

Качиха се по стъпалата. Таня извади ключ и отвори вратата на жилището. Двамата влязоха вътре и затвориха подире си.

Таня влезе първа в дневната. Сивата котка ги наблюдаваше тревожно. Таня извади от шкафа голям кашон. Беше пълен с пелети котешка храна. Тя поровичка вътре и измъкна пишеща машина в калъф. После измъкна и няколко листа циклостилна хартия.

Накъса листовете, метна ги в камината и ги запали. Докато гледаше как хартията гори Димка гневно попита:

— Защо, по дяволите, рискуваш всичко заради някакъв безплоден протест?

— Живеем в жестока тирания — отговори Таня. — Трябва да направим нещо, за да поддържаме надеждата жива.

— Живеем в общество, което гради социализъм — отвърна Димка. — Трудно е и имаме проблеми. Но ти би трябвало да помагаш за решаването на проблемите, наместо да разпалваш недоволство.

— Как можеш да получиш решения, когато никому не е позволено да говори за проблемите?

— Ние в Кремъл говорим за проблемите през цялото време.

— И все същите няколко тесногръди мъже винаги решават да не правят никакви важни промени.

— Не всички са тесногръди. Някои се трудят упорито да променят нещата. Дай ни време.

— Революцията беше преди четиридесет години. Колко време ви е нужно преди най-сетне да разберете, че комунизмът се провали?

Хартиите в камината бързо изгоряха на черна пепел. Димка се обърна ядно.

— Водили сме този спор толкова често. Трябва да се измъкнем оттук.

Той взе машината.

Таня грабна котката и двамата излязоха.

Докато напускаха сградата, в преддверието влезе мъж с куфарче. Той кимна, когато се разминаха на стълбището. Димка се надяваше, че светлината е достатъчно мъждива, та да не види лицата им както трябва.

Когато излязоха, Таня остави котката на тротоара.

— Сега се оправяй сама, Мадмоазел.

Мадмоазел надменно се оттегли.

Двамата забързаха съм ъгъла. Димка напразно се мъчеше да скрие машината под сакото си. За негова досада луната беше изгряла и двамата се виждаха съвсем ясно. Стигнаха до мотоциклета.

Димка подаде на Таня пишещата машина.

— Как ще се отървем от нея? — прошепна той.

— В реката?

Димка понапрегна ума си и си спомни едно място на брега, където заедно с неколцина състуденти бяха ходили няколко пъти. Будуваха по цяла нощ и се наливаха с водка.

— Знам къде.

Метнаха се на мотоциклета и Димка излезе от центъра на града и се отправи на юг. Мястото, което имаше на ум, се намираше в покрайнините, но това беше добре: по-малко вероятно беше да ги забележат.

Димка кара бързо двадесет минути и спря пред Николо-Перервинския манастир.

Древната обител с великолепна църква сега беше в руини, неизползвана от десетилетия, а съкровищата й бяха ограбени. Беше разположена на ивица земя между железницата на юг и Москва река. Полята наоколо бяха превърнати в строителни площадки за новите високи жилищни блокове, но през нощта мястото беше пусто. Не се виждаше никой.

Димка избута мотоциклета до няколко дървета и го подпря на стойката. После поведе Таня през горичката към разрушения манастир. В лунната светлина срутените постройки изглеждаха призрачно. Приличните на луковици черковни куполи пропадаха, но зелените настлани с плочи покриви на манастира бяха почти непокътнати. Димка не можеше да се отърси от усещането, че духовете на поколения мъртви монаси го наблюдават през строшените прозорци. Тръгна на запад през заблатената земя към реката.

— Откъде знаеш това място? — попита Таня.

— Идвахме тук като студенти. Напивахме се и гледахме как слънцето изгрява над водата.

Стигнаха брега на реката. Тук тя правеше широк завой и застоялата вода беше спокойна на лунната светлина. Но Димка знаеше, че е достатъчно дълбоко за тяхната цел.

Таня се подвоуми.

— Каква загуба — рече тя.

Димка сви рамене.

— Пишещите машини са скъпи.

— Не е само до парите. Това е дисидентски глас, различен светоглед, различен начин на мислене. Пишещата машина е свобода на словото.

— Значи ще си по-добре без нея.

Таня му подаде машината.

Димка премести валяка максимално надясно, за да има дръжка.

— Давай — каза той. Замахна назад, после с всички сили хвърли машината над реката. Тя не отиде далече, но падна с приятно плясване и веднага изчезна от поглед.

Двамата постояха и погледаха вълничките в светлината на луната.

— Благодаря ти — каза Таня. — Особено защото не вярваш в онова, което аз правя.

Димка я прегърна през раменете и двамата си тръгнаха.