Кен Фолет
Прагът на вечността (6)

5.

Таня Дворкина потегли от Якутск в Сибир — най-студеният град в света — след ранна закуска. Летеше за Москва, на близо пет хиляди километра, в Туполев Ту-16 на Военновъздушните сили. Кабината беше предназначена за дванадесет войници и проектантът не си беше губил времето да мисли за удобството им: седалките бяха от надупчен алуминий и нямаше шумоизолация. Пътуването отне осем часа с едно спиране за презареждане. Понеже Москва беше на шест часа назад от Якутск, Таня пристигна навреме за още една закуска.

В Москва беше лято и тя носеше в ръце тежкото си палто и кожена шапка. Взе такси до Правителствения дом, жилищна сграда за московския привилегирован елит. Делеше апартамента с майка си Аня и брат си близнак Дмитрий, когото винаги наричаха Димка. Беше голямо жилище, с три спални, нищо че мама казваше, че е просторно само по съветските стандарти: берлинският апартамент, където живяла като дете, когато дядо Григорий бил дипломат, бил много по-голям.

Тази сутрин жилището беше тихо и празно: мама и Димка вече бяха отишли на работа. Палтата им висяха в антрето на пирони, заковани от бащата на Таня преди двадесет и пет години: черният шлифер на Димка и кафявото вълнено манто на мама, оставени у дома заради топлото време. Таня окачи своето палто до техните и остави куфара в стаята си. Не беше очаквала да са си у дома, но все пак малко съжали, че мама не е тук да й свари чай или пък Димка да чуе сибирските й приключения. Помисли си да иде да види баба и дядо, Григорий и Катерина Пешкови, които живееха на друг етаж в същата сграда, обаче прецени, че всъщност няма време.

Взе душ и се преоблече, после отиде с автобуса в ТАСС, съветската информационна агенция. Беше една от повече от хилядата репортери в агенцията, но не много от тях ги возеха насам-натам в реактивни самолети на военната авиация. Беше изгряваща звезда, способна да произведе живи и интересни статии, които се харесваха на младежта, без при това да се отклоняват от партийната линия. Това беше нож с две остриета: често й даваха трудни и важни задачи.

В лавката хапна купа каша от елда със сметана, после отиде в отдела си. Макар да беше звезда, още не беше заслужила свой кабинет. Поздрави колегите, после седна на едно бюро, сложи хартия и лента в пишещата машина и започна да пише.

В самолета друсаше прекалено силно, за да си води бележки, но тя беше планирала статиите в главата си и сега можеше да пише гладко, като от време на време сверяваше подробностите в тетрадката си. Задачата й беше да насърчи млади съветски семейства да се преселят в Сибир, за да работят в процъфтяващата добивна промишленост: нелека задача. Затворническите лагери предоставяха изобилна необучена работна ръка, но там имаше нужда от геолози, инженери, земемери, архитекти, химици и менажери. В статията си обаче Таня не обръщаше внимание на мъжете и пишеше за техните съпруги. Започна с една хубава млада майка на име Клара, която с ентусиазъм и хумор говореше как се справя с живота при отрицателни температури.

Половината утро беше вече минало, когато редакторът на Таня, Даниил Антонов, взе листовете от поставката и започна да чете. Антонов беше дребен мъж с деликатни обноски, необичайни в журналистическия свят.

— Прекрасно — каза той след малко. — Кога мога да получа останалото?

— Пиша възможно най-бързо.

Той се подвоуми.

— Докато беше в Сибир, чу ли нещо за Устин Бодян?

Бодян беше оперен певец, заловен да вкарва два екземпляра от Доктор Живаго, с които се беше сдобил в Италия. Сега беше в трудов лагер.

Сърцето на Таня заби гузно. Подозираше ли я Даниил? Като за мъж, той беше необикновено интуитивен.

— Не — излъга тя. — Защо питаш? Чул ли си нещо?

— Нищо.

Даниил се върна на писалището си.

Таня почти беше завършила третата статия, когато Пьотр Опоткин спря до бюрото й и се зачете с увиснала между устните цигара. Опоткин, главният редактор на статиите, беше як мъж с лоша кожа. За разлика от Даниил, той не беше професионален журналист, а комисар, политическо лице. Работата му беше да се грижи статиите да не нарушават ръководната линия на Кремъл и единствената му квалификация за тази работа беше строгата му правоверност.

Прочете първите няколко страници и отсъди:

— Казах ти да не пишеш за времето.

Беше от някакво село северно от Москва и още говореше със северноруски акцент.

Таня въздъхна.

— Пьотр, поредицата е за Сибир. Хората вече знаят, че там е студено. Никой няма да се излъже.

— Но тук всичко е за времето.

— Разказва се как една находчива млада московчанка гледа семейството си в тежките условия и го прави като едно голямо приключение.

Даниил се включи в разговора.

— Тя е права, Пьотр. Ако въобще не споменем студа, хората ще решат, че статията е боклук и няма да повярват и една дума от нея.

— Не ми харесва — упорстваше Пьотр.

— Трябва да признаеш — настоя Даниил, — че при Таня звучи вълнуващо.

Опоткин се умисли.

— Може и да си прав — рече той и пусна листовете обратно в подноса. — В събота вечер у дома има празненство — каза той на Таня. — Дъщеря ми завършва гимназия. Питах се дали ти и брат ти бихте искали да дойдете?

Опоткин безуспешно се мъчеше да се издигне в обществото и устройваше болезнено скучни празненства. Таня знаеше, че може да отговори и от името на брат си.

— Бих искала, а и съм сигурна, че Димка също би искал, но майка ни има рожден ден. Толкова съжалявам.

Опоткин видимо се обиди.

— Много лошо — рече той и се отдалечи.

Когато вече не можеше да ги чуе, Даниил каза:

— Майка ти няма рожден ден, нали?

— Да.

— Той ще провери.

— И ще разбере, че съм се извинила любезно, понеже не искам да ида.

— Би трябвало да посещаваш неговите празненства.

Таня не искаше да води този спор. Имаше по-важни работи на главата. Трябваше да напише статиите, да се измъкне оттук и да спаси живота на Устин Бодян. Но Даниил беше добър началник, при това свободомислещ, и тя потисна нетърпението си.

— На Пьотр не му пука дали присъствам на неговите угощения или не. Той иска брат ми, който работи за Хрушчов — Таня беше навикнала на усилията на хората да се сприятеляват с нея заради влиятелното й семейство. Покойният й баща беше полковник от КГБ, тайните служби; а вуйчо й Володя беше генерал от военното разузнаване.

Даниил притежаваше журналистическо упорство.

— Пьотр ни отстъпи за сибирските статии. Трябва да му покажеш, че си признателна.

— Ненавиждам неговите празненства. Приятелите му се напиват и опипват чуждите съпруги.

— Не искам той да ти има зъб.

— И защо би го сторил?

— Ти си много привлекателна — Даниил не я ухажваше. Той живееше с един приятел и Таня беше сигурна, че е един от онези мъже, които нямат влечение към жените. Говореше суховато: — Красива, надарена и — най-лошото — млада. На Пьотр няма да му е трудно да те намрази. Постарай се малко повече с него.

Даниил се отдалечи бавно.

Таня разбра, че той навярно има право, но реши да мисли за това по-късно, и отново насочи вниманието си към пишещата машина.

По обед взе от лавката чиния картофена салата и сельодка и се нахрани на бюрото си.

Скоро завърши третата статия. Предаде листовете на Даниил.

— Отивам у дома да спя — каза тя. — Моля те, недей да звъниш.

— Добра работа. Наспи се хубаво.

Таня прибра тетрадката в чантата си и излезе от сградата.

Сега трябваше да се увери, че не я следят. Беше уморена, а това значеше, че е вероятно да направи някоя глупава грешка. Тревожеше се.

Подмина автобусната спирка, върна се няколко преки до предишната и взе автобуса оттам. В това нямаше смисъл, тоест всеки, който направеше същото, я следеше.

Никой не постъпи така.

Слезе недалеч от голяма предреволюционна сграда, сега разделена на апартаменти. Обиколи я, но не личеше някой да я наблюдава. Притеснено обиколи отново за по-голяма сигурност. После влезе в мрачния вход и се качи по напуканото мраморно стълбище до жилището на Василий Енков.

Тъкмо щеше да вкара ключа в ключалката, когато вратата се отвори и се появи слабо русо момиче на не повече от осемнадесет години. Василий стоеше зад момичето. Таня изруга на ум. Беше твърде късно да се обърне и да се престори, че отива в друг апартамент.

Блондинката я огледа подробно и преценяващо, като не пропусна прическата, фигурата и облеклото. После целуна Василий в устата, изгледа Таня победоносно и слезе по стълбите.

Василий беше на тридесет, но харесваше младите момичета. Те му се покоряваха, понеже беше висок и хубав, с изваяни черти, винаги малко по-дълги от приетото тъмни коси и меките кафяви очи на любовник. Таня му се възхищаваше по съвършено различни причини: той беше смел, умен и писател от световна класа.

Влезе в студиото и пусна чантата на един стол. Василий работеше като редактор в радиото и по природа беше разпилян. Бюрото му беше заринато в книжа, а на пода се издигаха купчини книги. Явно работеше върху радиоадаптация на първата пиеса на Максим Горки, Еснафи. Сивата му котка, Мадмоазел, спеше на кушетката. Таня я избута и седна.

— Коя беше малката уличница?

— Това беше майка ми.

Таня се разсмя въпреки раздразнението си.

— Съжалявам, че се оказа тук — рече Василий, макар да не изглеждаше твърде опечален.

— Ти знаеше, че ще дойда днес.

— Мислех, че ще е по-късно.

— Тя видя лицето ми. Не бива никой да знае, че има връзка между нас.

— Тя работи в ГУМ. Казва се Варвара. Няма да заподозре нищо.

— Моля те, Василий, не допускай да се случи отново. Това, което правим, е достатъчно опасно. Можеш да спиш с млади момичета всеки ден.

— Права си. Няма да се повтори. Нека ти направя чай. Изглеждаш уморена.

Василий се зае със самовара.

— Уморена съм. Но Устин Бодян умира.

— По дяволите. От какво?

— Пневмония.

Таня не познаваше лично Бодян, но го беше интервюирала, преди да го сполетят неприятности. Освен изключително надарен, той беше и топъл и добросърдечен човек. Съветски артист, на когото се възхищаваха в цял свят, той беше живял много привилегировано, ала все още беше способен публично да се гневи на несправедливостите, причинени на по-малко щастливите от него хора — и затова го пратиха в Сибир.

— Още ли го карат да работи? — попита Василий.

Таня поклати глава.

— Той не може. Но не го пращат в болница. Просто си лежи на нара по цял ден и състоянието му се влошава.

— Видя ли го?

— Не, по дяволите. Достатъчно опасно беше да питам за него. Ако бях отишла и в трудовия лагер, щяха да ме задържат там.

Василий й поднесе чай и захар.

— Получава ли въобще някакви медицински грижи?

— Не.

— Доби ли някаква представа колко още му остава да живее?

Таня поклати глава.

— Вече знаеш всичко, което знам аз.

— Трябва да разпространим тази новина.

Таня се съгласи.

— Единственият начин да спасим живота му е да известим за болестта му с надеждата властта да прояви добрия вкус да се засрами.

— Да пуснем ли специално издание?

— Разбира се — отвърна Таня. — Днес.

Василий и Таня правеха нелегален вестник, наречен Несъгласие. Репортажите им бяха за цензура, демонстрации, съдебни процеси и политически затворници. В кабинета си в „Радио Москва“ Василий разполагаше с циклостил, който обикновено ползваше за размножаване на сценариите. На него печаташе тайно по петдесет екземпляра от всяко издание на Несъгласие. Повечето хора, които го получаваха, на свой ред правеха копия на пишеща машина или дори на ръка и разпространението се увеличаваше. На руски тази система се наричаше самиздат и беше много популярна: така се разпространяваха цели романи.

— Ще го напиша — Таня отиде до шкафа и измъкна цял кашон суха котешка храна. Тикна ръце между пелетите и извади пишеща машина в калъф. Тази машина използваха за Несъгласие.

Пишещите машини бяха уникални, като почерците. Всяка машина си имаше свои особености. Буквите никога не бяха съвършено равни: някои бяха малко издигнати, други — леко изместени. Отделните букви се износваха или повреждаха по свой отличителен начин. Следователно специалистите от милицията можеха да свържат машината с напечатаното на нея. Ако Несъгласие се пишеше на същата машина като сценариите на Василий, някой щеше да забележи. Затова Василий открадна една стара машина от плановия отдел, отнесе я вкъщи и я зарови в котешката храна, за да я скрие от случаен поглед. Едно по-усърдно претърсване би я открило, но стигнеше ли се до усърдно претърсване, с Василий тъй или инак щеше да е свършено.

В кашона имаше и специална химизирана хартия, каквато се ползваше в циклостила. Машината нямаше лента: буквите пробиваха хартията и циклостилът вкарваше мастило в дупките.

Таня написа репортажа за Бодян и заяви, че генералният секретар Никита Хрушчов ще е лично отговорен, ако един от най-големите тенори на СССР умре в затворнически лагер. Обобщи основните точки от съдебния процес на Бодян за антисъветска дейност, включително неговата пламенна защита на художествената свобода. За да отклони подозренията от себе си, тя подвеждащо приписа сведенията за болестта на Бодян на въображаем почитател на операта в КГБ.

Когато привърши, даде два листа циклостилна хартия на Василий и каза:

— Направих го сбито.

— Чехов е казал, че краткостта е сестра на таланта — Василий бавно прочете репортажа и кимна одобрително. — Сега ще ида в радиото да го размножа. После може да го занесем на площад „Маяковски“.

Таня не се изненада, но не беше и спокойна.

— Безопасно ли е?

— Не, разбира се. Това е културно събитие, което не е организирано от властта. И затова ни устройва.

По-рано през същата година младите московчани бяха започнали да се събират неформално около паметника на болшевишкия поет Владимир Маяковски. Някои четяха на глас стихове и привличаха още народ. Зародил се беше импровизиран поетичен фестивал и някои от произведенията, които се декламираха при паметника, бяха прикрито критични към властта.

При Сталин подобно явление щеше да трае десет минути, но Хрушчов беше реформатор. Неговата програма съдържаше ограничена степен на културна търпимост и до момента не беше направено нищо срещу поетичните четения. Но либерализацията правеше две стъпки напред и една назад. Братът на Таня обясняваше, че зависи от това дали Хрушчов се справя добре и се чувства политически силен или търпи несполуки и се бои от преврат от страна на консервативните си кремълски противници. Каквато и да беше причината, не можеше да се предскаже как ще постъпят властите.

Таня беше прекалено уморена, та да разсъждава за това, и предполагаше, че и всяко друго място ще е опасно.

— Докато ти си в радиото, аз ще поспя.

Влезе в спалнята. Чаршафите бяха смачкани: предположи, че Василий и Варвара бяха прекарали сутринта в леглото. Заметна отгоре кувертюрата, свали си обувките и се изтегна.

Тялото й беше уморено, обаче умът й работеше. Страхуваше се, но все пак искаше да иде на площад „Маяковски“. Несъгласие беше важно издание, въпреки любителската изработка и слабото разпространение. Доказваше, че комунистическата власт не е всесилна. Показваше на дисидентите, че не са сами. Духовните водачи, които се бореха срещу преследването, четяха за певци, арестувани заради протестни песни, и обратното. Вместо да се чувства като самотен глас в едно монолитно общество, дисидентът осъзнаваше, че е част от голяма мрежа, хиляди хора, които искат различно и по-добро управление.

И можеше да спаси живота на Устин Бодян.

Най-сетне Таня заспа.

Събуди я някой, който я галеше по бузата. Отвори очи и видя, че Василий се е изтегнал до нея.

— Разкарай се.

— Това е моето легло.

Таня седна.

— На двадесет и две съм. Прекалено стара съм, та да те интересувам.

— За теб ще направя изключение.

— Ако ми се прииска да вляза в харем, ще ти кажа.

— Бих зарязал всички останали заради теб.

— Би ли? Дявол да те вземе.

— Бих. Наистина.

— Може би за пет минути.

— Завинаги.

— Направи го за шест месеца и ще си помисля.

— Шест месеца?

— Видя ли? Ако не можеш да пазиш целомъдрие за половин година, как даваш обещания завинаги? Колко е часът, по дяволите?

— Спа цял следобед. Не ставай. Само да се съблека и ще се вмъкна в леглото при тебе.

Таня се изправи.

— Трябва да тръгваме веднага.

Василий се предаде. Сигурно не беше сериозен. Чувстваше се задължен да предлага на младите жени. След като беше изпълнил обичайното, щеше да го забрави, поне за известно време. Подаде й снопче от около двадесет и пет листа, отпечатани двустранно с леко замазани букви: броеве на новото издание на Несъгласие. Омота около шията си червен памучен шал въпреки хубавото време. Така изглеждаше артистичен.

— Да вървим тогава.

Таня го накара да почака и отиде в банята. Лицето в огледалото я гледаше втренчено със сини очи, обрамчени от светлоруси коси с къса гаменска прическа. Сложи слънчеви очила, за да прикрие очите си и завърза грозна кафява забрадка. Сега можеше да мине за коя да е младичка жена.

Влезе в кухнята, без да обръща внимание на нетърпеливото потропване с крак на Василий, и си наля чаша вода от чешмата. Изпи я и после съобщи:

— Готова съм.

Отидоха до станцията на метрото. Влакът беше препълнен с работници на път за дома. Пътуваха до станция „Маяковски“ на околовръстния път „Садовое кольцо“. Нямаше да се застояват тук: щом раздадяха всичките петдесет бройки от вестника, щяха да си тръгнат.

— Ако възникнат някакви неприятности — каза Василий, — помни само, че не се познаваме. — Разделиха се и излязоха над земята с разлика от една минута. Слънцето беше ниско и летният ден захладняваше.

Владимир Маяковски беше поет с международна известност, а също така и болшевик, и Съветският съюз се гордееше с него. Героическият му паметник се издигаше на двадесет стъпки в центъра на едноименния площад. Няколкостотин млади хора се въртяха из тревата. Облеклото на някои наподобяваше западната мода — сини джинси и пуловери с поло яка. Момче с каскет продаваше своя роман — напечатани под индиго страници, пробити и вързани с връв. Заглавието беше „Растеж назад“. Дългокосо момиче носеше китара, но не опитваше да свири: може би инструментът беше аксесоар, подобно на чанта. Имаше само един униформен, но хората от тайната милиция бяха комично видими — носеха кожени якета в топлото време, за да прикриват пистолетите си. Таня обаче избягваше очите им — те не бяха толкова смешни.

Хората се редуваха да четат по едно-две стихотворения. Повечето бяха мъже, но тук-там се срещаха и жени. Момче с пакостлива усмивка прочете стихотворение за ленив стопанин, който се мъчи да подкара стадо гъски. Тълпата начаса позна, че метафората е за Комунистическата партия, която организира народа. Скоро всички ревяха от смях, с изключение на милиционерите, които изглеждаха озадачени.

Таня небрежно се движеше из тълпата и слушаше с половин ухо някакво стихотворение, изпълнено с младежки гняв във футуристичния стил на Маяковски. Дискретно вадеше листовете от джоба си един по един и ги плъзваше в ръцете на всеки, който й се видеше дружелюбен. Държеше Василий под око. Той правеше същото. Веднага чу потресени и угрижени възклицания, когато хората започнаха да говорят за Бодян: в подобно множество повечето хора знаеха кой е той и защо е бил арестуван. Таня раздаде листовете възможно най-бързо, нетърпелива да се отърве от тях, преди милицията да надуши какво става.

Късо подстриган мъж с вид на бивш военен се изправи отпред и вместо да рецитира стихове, започна да чете статията на Таня за Бодян. Тя беше доволна — вестта се разпространяваше дори по-бързо от очакванията й. Разнесоха се негодуващи викове, когато четецът стигна до мястото, където пишеше, че Бодян не получава медицински грижи. Но мъжете в кожените якета бяха доловили промяната в атмосферата и изглеждаха по-бдителни. Таня забеляза, че един говори настоятелно по радиостанцията.

Бяха й останали пет листа, които сякаш прогаряха дупка в джоба й.

Милиционерите се намираха по краищата на тълпата и сега влязоха сред хората и се отправиха към четеца. Той предизвикателно размахваше своя брой на Несъгласие и викаше за Бодян, а милиционерите приближаваха. Някои от тълпата се струпаха около основата на паметника, за да попречат на милиционерите да доближат. В отговор онези от КГБ станаха груби и започнаха да изтикват хората от пътя си. Ето така започваха метежите. Таня тревожно заотстъпва към края на тълпата. Имаше още само едно копие от Несъгласие. Пусна го на земята.

Внезапно се появиха пет-шест униформени милиционери. Докато уплашено се питаше откъде са се взели, Таня погледна най-близката сграда от другата страна на улицата и видя как от входа търчат още милиционери: явно се бяха крили вътре и бяха чакали кога ще има нужда от тях. Измъкнаха палките и тръгнаха през тълпата, като безразборно налагаха хората. Таня видя как Василий се обърна и тръгна възможно най-бързо през множеството. Тя направи същото. После някакъв паникьосан юноша се блъсна с все сила в нея и тя падна на земята.

За миг остана замаяна. Когато зрението й се поизбистри, видя как още хора бягат. Надигна се на колене, но главата й се въртеше. Някой се препъна в нея и пак я повали. После изведнъж Василий се озова до нея, грабна я с две ръце и я изправи. Тя за миг се изненада — не бе очаквала той да рискува собствената си безопасност, за да й помогне.

После някакъв милиционер удари Василий по главата с палка и той падна. Милиционерът приклекна до него, издърпа ръцете му зад гърба и го закопча бързо и опитно. Василий вдигна поглед към Таня и произнесе беззвучно:

— Бягай!

Тя се обърна и хукна, ала след миг налетя на униформен милиционер. Той я стисна за ръката. Таня опита да се измъкне и се развика:

— Пуснете ме!

Онзи затегна хватката и отговори:

— Арестувана си, кучко.