Кен Фолет
Прагът на вечността (43)

42.

Дейв Уилямс знаеше, че сестра му е намислила нещо.

Той правеше пилотното предаване на Дейв Уилямс и приятели — собственото си телевизионно шоу. При първото предложение той възприе идеята лековато — приличаше на малко надигане на вълната на успеха на Плъм Нели. Групата се беше разпаднала и Дейв се нуждаеше от шоуто. То слагаше началото на самостоятелната му кариера. Трябваше да бъде добро.

Продуцентът предложи да поканят сестрата на Дейв — кинозвезда — като гост. Иви беше по-популярна от всякога. Последният й филм, комедия за снобска госпожица, която наема черен адвокат, беше страхотен хит.

Иви предложи да изпълни дует с другата звезда от филма — Пърси Марканд. Идеята се хареса на продуцента Чарли, но той се притесняваше от избора на песен. Чарли бе дребен, войнствен човек със стържещ глас.

— Трябва да бъде комедийна песен — започна той. — Не могат да пеят Истинска любов или Скъпи, навън е студено.

— Лесно е да се каже — възрази Дейв. — Повечето дуети са романтични. Чарли поклати глава.

— Забрави го. Това е телевизия. Не можем дори да намекваме за секс между бяла жена и черен мъж.

— Могат да изпеят Каквото правиш ти, аз мога по-добре. Тя е комична.

— Не. Хората ще си кажат, че е коментар за гражданските права.

Чарли Лаклоу бе умен, но Дейв не го харесваше. Никой не го харесваше. Беше грубиян с лош характер, и спорадичните му опити да бъде мил и да се харесва правеха нещата още по-лоши.

Дейв опита:

— Ами Присмехулник?

Чарли се замисли за минута.

— Ако присмехулникът не пее, с диамантен пръстен той ще ме огрее — пропя той и се върна към прозата. — Май можем да го пуснем.

— Можем я — съгласи се Дейв. — Оригиналният запис е направен от дуета Инес и Чарли Фокс, брат и сестра. Никой не е смятал, че намеква за кръвосмешение.

— Окей.

Дейв обсъждаше чувствителността на американската публика с Иви, обясни й избора на песента и тя се съгласи — само дето в очите й проблясваше нещо, което Дейвид познаваше твърде добре. То значеше неприятности. Така гледаше точно преди училищната постановка на Хамлет, където изигра ролята на Офелия гола.

Разговаряха и за скъсването му с Бийп.

— Всички реагират, като че ли е било типична нетрайна тийнейджърска връзка — оплака се той. — Само че аз спрях да имам такива връзки много преди да изляза от тийнейджърската възраст, а и никога не съм обичал особено да си разигравам коня. С Бийп бях сериозен. Исках деца.

— Пораснал си по-бързо от нея — отбеляза Иви. — И аз пораснах по-бързо от Ханк Ремингтън. Той се е укротил с Ана Мъри — чувам, че повече не шавал. Може би Бийп ще направи същото.

— Но ще бъде твърде късно за мен, както се оказа за теб — горчиво произнесе Дейв.

Оркестърът се разсвирваше, Иви се гримираше, а Пърси си обличаше костюма. Междувременно режисьорът Тони Питърсън помоли Дейв да запише встъплението си.

Предаването бе цветно и Дейв носеше кадифен костюм в цвят бордо. Погледна в камерата, представи си как Бийп се завръща в живота му, протегнала ръце, за да го прегърне, и се усмихна топло.

— А сега, фенове, нещо специално. При нас са двете звезди от хита Клиентът ми и аз — Пърси Марканд и собствената ми сестра Иви Уилямс!

Той изръкопляска. Студиото беше тихо, но щяха да добавят звука на аплодираща публика към саундтрака преди излъчването на шоуто.

— Усмивката ти ми харесва, Дейв — рече Тони. — Повтори го.

Дейв го направи три пъти и Тони обяви, че е доволен.

В същия миг Чарли се появи заедно с мъж над четиридесетте в сив костюм. Дейв веднага забеляза, че Чарли е раболепен.

— Дейв, бих желал да те запозная с нашия спонсор — започна той. — Това е Албърт Уортън, главният човек в Национален сапун и един от водещите бизнесмени в Америка. Долетял е чак от Кливланд, Охайо, за да се запознае с теб — това не е ли чудесно от негова страна?

— Несъмнено — отвърна Дейв. За всеки негов концерт хора летяха през половината свят, но той винаги се държеше любезно.

Уортън заговори:

— Имам двама тийнейджъри, момче и момиче. Ще ми завиждат, че съм се срещал с Вас.

Дейв опитваше да се съсредоточи върху това да направи едно отлично шоу и най-малко му трябваше да си говори с някакъв магнат, производител на прах за пране; разбираше обаче, че се налага да бъде учтив с този човек.

— Ще подпиша два автографа за децата Ви.

— Това ще ги развълнува.

Чарли щракна с пръсти на секретарката си, която го следваше.

— Джени, миличка — занарежда той, при все че тя бе четиридесетгодишна жена със стиснати устни. — Донеси две от снимките на Дейв от кабинета.

Уортън приличаше на типичен консервативен бизнесмен с късо подстригана коса и безинтересни дрехи. Това накара Дейв да го попита:

— Какво Ви накара да спонсорирате предаването ми, господин Уортън?

— Основният ни продукт е перилният препарат Фоум — започна Уортън.

— Виждал съм рекламите — усмихна се Дейв. — Фоум изпира по-чисто от бялото!

Уортън кимна. Вероятно всеки срещнат от него човек му цитираше неговата реклама.

— Фоум е добре познат и приет, и то в продължение на много години — продължи той. — По тази причина е и малко поостарял. Младите домакини си казват: „Да, Фоум, майка ми винаги го е използвала“. Което е мило, но има своите рискове.

Дейв се забавляваше да го слуша как говори за характера на кутия перилен препарат, сякаш тя е човек. Уортън обаче говореше и без следа от хумор или ирония, та Дейв потисна желанието си да гледа на това лековато. Той довърши:

— Именно затова аз съм тук, за да разберат, че Фоум е млад и в крак с модата.

— Точно така — съгласи се Уортън. Тогава най-после се усмихна. — И едновременно с това да внесете малко популярна музика и здрав хумор в американските домове.

Дейв се ухили.

— Добре че не свиря в Ролинг Стоунс!

— Определено — произнесе Уортън страшно сериозно.

Джени се върна с две цветни снимки на Дейв, тринадесет на петнадесет сантиметра, и писалка.

— Как се казват децата Ви? — обърна се Дейв към Уортън.

— Каролин и Едуард.

Дейв написа посвещения за всяко от децата и се подписа.

— Готови за Присмехулник — обади се Тони Питърсън.

За изпълнението бяха построили малък кът. Приличаше на част от луксозен магазин, със стъклени бюфети, пълни с бляскави предмети. Пърси се появи в тъмен костюм и сребриста вратовръзка — като разпоредител в магазин. Иви беше богата клиентка с шапка, ръкавици и ръчна чанта. Двамата застанаха от двете страни на щанда. Дейв се усмихна на усилията на Чарли да направи така, че връзката им да не се възприема като любовна.

Репетираха с оркестъра. Песента беше жизнена и лека. Баритонът на Пърси и контраалтът на Иви се съчетаваха добре. В подходящия момент Пърси извади изпод щанда птичка в клетка и два пръстена на подносче.

— Ще добавим запис на смях, за да може публиката да разбере, че е смешно — рече Чарли.

Направиха го за камерите. Първата проба беше съвършена, но както винаги го повториха още веднъж за всеки случай.

Когато приключваха, Дейв се почувства добре. Това бе идеалното семейно забавление за американската публика. Започна да вярва, че шоуто му ще успее.

При последния акорд на песента Иви се наведе над щанда, изправи се на пръсти и целуна Пърси по бузата.

— Прекрасно! — одобри Тони, докато ходеше из къта. — Благодаря на всички. Подготвяйте се за следващото представяне на Дейв, моля.

Той определено излъчваше забързаност и притеснение, и Дейв се запита защо ли.

Иви и Пърси излязоха от ъгъла.

Застанал до Дейв, господин Уортън произнесе:

— Не можем да излъчим тази целувка.

Преди Дейв да успее да каже нещо, Чарли Лаклоу ласкателно се намеси:

— Разбира се, че не, господин Уортън, не се притеснявайте, можем да го махнем, вероятно ще го отрежем до ръкопляскането на Дейв.

— На мен целувката ми се стори очарователна и в известен смисъл невинна — спокойно обясни Дейв.

— Нима? — строго го попита Уортън.

Дейв притеснено се зачуди дали това няма да стане проблем.

— Махни го, Дейв — продължи Чарли. — Не можем да излъчим междурасова целувка по американската телевизия.

Дейв се изненада. Като се замисли обаче, той установи, че малцината появяващи се по телевизията черни рядко или пък въобще не биваха докосвани от бели.

— Това нещо като политика ли е, или как? — попита той.

— По-скоро е неписано правило — обясни Чарли. — Неписано и ненарушимо — твърдо добави той.

Иви чу разговора и предизвикателно се намеси:

— А защо?

Дейв видя израза на лицето й и простена вътрешно. Тя нямаше да остави това просто така. Искаше да се бие.

За малко се възцари тишина. Никой не знаеше какво да каже, особено в присъствието на Пърси.

Най-накрая Уортън отговори на въпроса на Иви със сухия си тон на счетоводител.

— Публиката няма да го одобри. Според повечето американци расите не бива да се смесват.

— Точно така — добави Чарли Лаклоу. — Нещата на телевизора стават в дома на човек, във всекидневната му, пред погледа на децата и на тъща му.

Уортън погледна Пърси и си припомни, че той е женен за Бейб Лий — бяла жена.

— Съжалявам, ако това Ви засяга, господин Марканд — каза той.

— Навикнал съм — спокойно отвърна Пърси. Не отрече, че е обиден, но отказваше да прави въпрос от това. На Дейв такова държание се стори извънредно достойно.

— Може би телевизията трябва да работи, за да променя предразсъдъците на хората — негодуващо изрече Иви.

— Не бъди наивна — грубо произнесе Чарли. — Ако покажем нещо, което не харесват, те просто ще сменят проклетия канал.

— Тогава всички телевизионни мрежи трябва да го правят и да изобразяват Америка като страна, в която всички са равни.

— Няма да стане — отсече Чарли.

— Може би няма да стане — продължи Иви. — Но трябва да опитваме, нали така? Ние носим отговорност.

Тя ги огледа всичките — Чарли, Тони, Дейв, Пърси и Уортън. Дейв изпита вина, щом срещна погледа й, понеже знаеше, че е права.

— Всички ние — продължи тя. — Ние правим телевизионни програми, които влияят на мисленето на хората.

— Не непременно… — обади се Чарли.

Дейв го прекъсна.

— Стига, Чарли. Ние влияем върху хората. Не беше ли така, господин Уортън нямаше да харчи парите си.

Чарли изглеждаше ядосан, но нямаше какво да отговори.

— Точно днес ние имаме възможността да направим света едно по-добро място.

Иви не се спря.

— Никой няма да има нищо против, ако целуна Бинг Кросби в най-гледаното телевизионно време. Нека помогнем на хората да видят, че няма значение дали целувам малко по-тъмна буза.

Всички загледаха господин Уортън.

Дейв усети как под плътно прилепналата по кожата му набрана риза избива пот. Не искаше Уортън да бъде засегнат.

— Доводите Ви са добри, млада госпожице — обясни Уортън. — Моите задължения обаче са към акционерите и служителите ми. Аз не съм дошъл тук, за да направя света по-добър, дошъл съм, за да продавам Фоум на домакините. Няма да го постигна, ако свържа стоката си с интимно общуване между двете раси — при цялото ми уважение към господин Марканд. Между другото, Пърси, аз съм Ваш голям почитател — имам всичките Ви записи.

Дейв се усети как мисли за Манди Лав. Беше страшно хлътнал по нея. Тя беше черна — не златистокафява като Пърси, а хубаво тъмнокафяво. Дейв толкова бе целувал кожата й, та чак устните му се възпалиха. Той можеше да й предложи брак, ако не се беше върнала при стария си приятел. И сега Дейв би бил в положението на Пърси — да търпи разговор, който обижда брака му.

Чарли продължи:

— Според мен дуетът е хубав символ на хармонията между расите, без да съдържа намек за чепатия въпрос за секса между расите. Смятам, че свършихме чудесна работа — в случай че махнем целувката.

Иви възрази:

— Добър опит, Чарли, но това са глупости и ти го знаеш.

— Това е реалността.

Дейв опита да оправи настроението и се обади:

— Нима ти нарече секса „чепат въпрос“, Чарли? Забавно.

Никой не се засмя.

Иви погледна Дейв.

— Какво ще правиш, Дейв, освен да пускаш шеги? — попита го тя и почти го взе на подбив. — И двамата сме били възпитавани да се борим за това, което е правилно. Баща ни се е сражавал в испанската гражданска война. Баба ни е извоювала за жените правото на глас. Ти ще отстъпиш ли?

— Ти си знаменитостта, Дейв. Те имат нужда от теб. Без теб няма предаване. Ти имаш власт. Използвай я за добро — заговори му Пърси.

Чарли се намеси:

— Хайде да бъдем реалисти. Без Национален сапун няма шоу. Ще ни бъде трудно да намерим нов спонсор — особено след като хората разберат защо господин Уортън се е оттеглил.

Дейв забеляза, че Уортън не заяви, че ще оттегли спонсорството си заради целувката. Нито пък според Чарли щеше да бъде невъзможно намирането на нов спонсор — просто щеше да е трудно. Ако Дейв държеше да задържи целувката, шоуто можеше да продължи и телевизионната кариера да оцелее.

Може би.

— Наистина ли аз трябва да взема решението? — попита той.

— Така изглежда — отвърна Иви.

Той беше ли готов да поеме риска?

Не, не беше.

— Целувката пада — отсече той.

* * *

През април Джаспър Мъри отиде със самолет до Мемфис, за да проучи стачката на работниците от чистотата — тя прерастваше в нещо насилствено.

Джаспър познаваше насилието. Според него в природата си всички хора, включително той, бяха предразположени да бъдат миролюбиви или зли в зависимост от ситуацията. Естествената им наклонност бе да водят мирен и законопослушен живот, но при подходящото насърчение повечето бяха способни да изтезават, да насилват и да убиват. Той го знаеше.

По тази причина в Мемфис изслуша и двете страни. Говорителят на кметството заяви, че външни агитатори насъсквали стачкуващите да се държат насилствено. Те пък обвиняваха бруталността на полицията.

— Кой дърпа конците? — попита Джаспър.

Отговорът бе: Хенри Лоуб.

Джаспър научи, че Лоуб, демократическият кмет на Мемфис, бил неприкрит расист. Вярвал в сегрегацията, стоял за „отделните, но равностойни“ съоръжения за бели и черни и публично гърмял срещу нарежданата от съдилищата интеграция.

А почти всички работници от чистотата бяха черни.

Заплатите им бяха тъй ниски, че мнозина получаваха държавни помощи. Принудени бяха да работят извънредно без заплащане. Градът не искаше да признае профсъюза им.

Стачката обаче започнала заради безопасността. Двама души били прегазени до смърт от неизправен камион. Лоуб отказваше да махне старите камиони или да затегне правилника за безопасност.

Градският съвет гласува признаване на профсъюза, за да сложи край на стачката, но Лоуб отмени решението на съвета.

Протестът се разрасна.

Той стана национално известен, когато Мартин Лутър Кинг застана на страната на чистачите.

Кинг летеше за второто си посещение в деня на полета на Джаспър — трети април 1968 година, сряда. Същата вечер градът се смрачи заради буря. Под проливния дъжд Джаспър отиде да слуша речта на Кинг пред митинг до масонския храм.

Ралф Абърнети подгряваше хората. По-висок и по-тъмен от Кинг, не толкова хубав и по-агресивен, според клюките той бил другар на Кинг в пиенето и женкарството и негов най-близък съюзник и приятел.

Публиката се състоеше от работници от чистотата, техните семейства и поддръжници. Джаспър погледна старите им палта и шапки и разбра, че те са сред най-бедните хора в Америка. Бяха необразовани, имаха мръсна работа и живееха в град, който ги наричаше граждани втора класа, чернилки, момчета. Но имаха дух. Повече нямаше да го търпят. Вярваха в един по-добър живот. Имаха мечта.

А имаха и Мартин Лутър Кинг.

Той беше на тридесет и девет, но изглеждаше по-възрастен. Когато Джаспър го видя да говори във Вашингтон, бе леко топчест, но през петте години оттогава беше натрупал килограми и сега имаше закръглен вид. Ако костюмът му не беше тъй изискан, можеше да мине за бакалин. Но само преди да отвори уста. Заговореше ли, ставаше гигант.

Тази вечер настроението му бе апокалиптично. Докато светкавиците проблясваха зад прозорците, а трясъкът на гърма прекъсваше речта му, той съобщи на публиката, че тази сутрин самолетът бил задържан заради заплаха от бомба.

— За мен обаче това няма значение, понеже аз вече изкачих върха на планината — изрече той и хората нададоха радостни възгласи. — Аз просто желая да осъществя Божията воля.

Тогава емоционалността на собствените му думи го обзе и гласът му затрепера от напрежение, както на стъпалата на Мемориала на Линкълн.

— И Той ме остави да изкача планината — провикна се Кинг. — И аз погледнах.

Гласът му се извиси още.

— И видях Обетованата земя!

Джаспър можеше да види, че Кинг е наистина развълнуван. Потеше се силно и плачеше. Множеството споделяше чувствата му и отвърна с викове „Да!“ и „Амин!“

— Аз може и да не я достигна заедно с вас — продължи той с разтреперан от емоция глас и Джаспър си припомни, че в Библията Мойсей така и не достигаше Ханаан. — Но искам да разберете, сега, тази вечер, че като народ ние ще стигнем Обетованата земя.

Две хиляди слушатели избухнаха в аплодисменти и възгласи „амин“.

— И затова тази вечер аз съм щастлив. Не се притеснявам от нищо. Не се боя от нито един човек.

Той поспря и след това бавно произнесе:

— Очите ми видяха славата на Божието пришествие.

При тези думи той сякаш се олюля назад от катедрата. Застаналият зад него Ралф Абърнети скокна да го хване и го отведе до стола му посред урагана от насърчения, който си съперничеше с бурята навън.

Джаспър прекара другия ден в отразяване на юридическия спор. Градската управа опитваше да накара съдилищата да забранят планираната от Кинг за следващия понеделник демонстрация, а той пък работеше по компромис, който да осигури малък мирен поход.

В късния следобед Джаспър говори с Хърб Гулд в Ню Йорк. Разбраха се Джаспър да опита да уреди Сам Кейкбред да вземе интервюта от Лоуб и Кинг в събота или неделя, а Хърб да изпрати екип за заснемане на демонстрацията в понеделник, за да бъде репортажът излъчен същата вечер.

След разговора с Гулд Джаспър отиде в мотел Лорейн, където беше отседнал Кинг. Сградата бе ниска, на два етажа, с балкони над паркинга. Той забеляза белия Кадилак, зает на Кинг заедно с шофьора от притежавано от негър погребално бюро в Мемфис. До колата се намираше групичка от сътрудниците на Кинг. Сред тях Джаспър видя Верина Марканд.

Както пет години по-рано, красотата й спираше дъха, но сега изглеждаше различно. Прическата й бе афро, носеше мънистена огърлица и кафтан. Джаспър забеляза бръчици от напрежение покрай очите й и се запита какво ли означава да работиш за толкова страстно обожаван и едновременно с това толкова жестоко мразен човек като Мартин Лутър Кинг.

Джаспър й проводи най-предразполагащата си усмивка, представи се и започна:

— Срещали сме се и преди.

— Не мисля — подозрително отвърна тя.

— Със сигурност сме се срещали. Но определено може да Ви бъде простено, че не помните. Датата беше двадесет и осми август 1963 година. В този ден се случиха много други неща.

— Особено речта на Мартин „Имам мечта“.

— Аз бях студент репортер и Ви помолих да ми уредите интервю с доктор Кинг. Вие ме отпратихте.

Джаспър също тъй си спомни и колко омагьосан беше от красотата на Верина. Сега изпитваше същото очарование.

Тя омекна и усмихнато продължи:

— Предполагам, че още си искате интервюто.

— Сам Кейкбред ще бъде тук през уикенда. Той ще говори с Хърб Лоуб и наистина трябва да вземе интервю и от доктор Кинг.

— Ще дам всичко от себе си, господин Мъри.

— Моля, наричайте ме Джаспър.

Тя се поспря.

— Задоволете любопитството ми. Как сме се срещнали в онзи ден във Вашингтон?

— Закусвах с конгресмена Грег Пешков, семеен приятел. Вие пък бяхте с Джордж Джейкс.

— И къде сте били оттогава насетне?

— Известно време във Виетнам.

— Воювали сте?

— Да, малко.

Той не обичаше да говори за това.

— Мога ли да Ви задам един личен въпрос?

— Опитайте. Не обещавам, че ще отговоря.

— Вие и Джордж все още ли сте заедно?

— Няма да отговоря.

В същия миг и двамата чуха гласа на Кинг и вдигнаха поглед. Той стоеше на балкона на стаята си, гледаше надолу и обясняваше нещо на един от своите хора близо до Джаспър и Верина на паркинга. Кинг си загащваше ризата и сякаш се обличаше след душ. Джаспър предположи, че вероятно се приготвя да излиза за вечеря.

Кинг постави и двете си ръце на парапета, наведе се и заговори с някого.

— Бен, тази вечер искам да изпееш за мен „Мой мили Боже“ тъй, както не си го правил преди — искам да го изпееш наистина хубаво.

Шофьорът на белия Кадилак се обърна към него:

— Захладнява, отче. Вечерта може и да Ви потрябва връхна дреха.

— Окей, Джоунси — рече Кинг. Надигна се от парапета.

Прозвуча изстрел.

Кинг залитна назад, разпери ръце, все едно е разпнат на кръст, удари се в стената зад себе си и падна.

Верина изпищя.

Сътрудниците на Кинг се снишиха около белия Кадилак.

Джаспър застана на едно коляно. Верина приклекна пред него. Той я обгърна с двете си ръце, придърпа покровителствено главата й до гърдите си и се огледа за причинителя на стрелбата. От другата страна на улицата стърчеше сграда, която може и да беше къща с мебелирани стаи под наем.

Нямаше втори изстрел.

За миг Джаспър беше разкъсан. Той освободи Верина от защитната си прегръдка.

— Добре ли сте? — попита я той.

— О, Мартин! — и тя погледна към балкона.

И двамата се изправиха предпазливо, но стрелбата явно беше свършила.

Безмълвно се втурнаха по външното стълбище към балкона.

Кинг лежеше по гръб, а краката му бяха опрени на преградата. Над него се бяха надвесили Ралф Абърнети и още един от хората от кампанията, любезният очилатко Били Кайлс. Откъм хората на паркинга, видели стрелбата, се донесоха писъци и стонове.

Куршумът бе ударил врата и челюстта на Кинг и бе откъснал вратовръзката му. Раната беше ужасна и Джаспър веднага позна, че Кинг е улучен от пръскащ се куршум дум-дум. Около раменете му се стичаше кръв.

Абърнети викаше:

— Мартин! Мартин! Мартин!

Той потупваше Кинг по бузата. На Джаспър му се стори, че видя слаб проблясък на съзнание на лицето на Кинг. Абърнети не спираше:

— Мартин, това съм аз, Ралф, не се притеснявай, всичко ще бъде наред.

Устните на Кинг се движеха, но не излизаше звук.

Кайлс пръв се обади от стаята. Вдигна слушалката, но явно на таблото нямаше никого. Кайлс затропа по стената с юмрук и се развика:

— Вдигнете телефона! Вдигнете телефона! Вдигнете телефона!

После се отказа, изтича на балкона и викна към хората на паркинга:

— Викайте линейка, доктор Кинг е прострелян!

Някой зави ударената глава на Кинг в кърпа от банята.

Кайлс взе оранжевото одеяло от леглото, наметна Кинг и закри тялото му чак до простреляния врат.

Джаспър познаваше раните. Знаеше колко кръв може да загуби човек и от какво може и не може да се оправи.

Той нямаше надежда за Мартин Лутър Кинг.

Кайлс вдигна ръката на Кинг, разтвори пръстите му и извади кутия цигари. Джаспър не го беше виждал да пуши — явно го правеше единствено насаме. Дори и сега Кайлс пазеше приятеля си. Жестът трогна сърцето на Джаспър.

Абърнети продължаваше да говори на Кинг:

— Чуваш ли ме? — попита той. — Чуваш ли ме?

Джаспър видя как цветът на лицето на Кинг се промени рязко. Кафявата кожа избледня и стана мъртвешки сива. Хубавите черти станаха неестествено спокойни.

Джаспър познаваше и смъртта. Това беше тя.

Верина видя същото. Тя се извърна и разхлипана влезе в стаята.

Джаспър обви ръце около нея.

Тя се отпусна в него, разплака се и горещите й сълзи попиха в бялата му риза.

— Толкова съжалявам — прошепна Джаспър. — Толкова съжалявам.

„Съжалявам за Верина“, помисли си той. „Съжалявам за Мартин Лутър Кинг.“ „Съжалявам и за Америка.“

* * *

Същата нощ вътрешните райони на американските градове избухнаха.

В бунгалото на Бевърли Хилс, където живееше, Дейв Уилямс с ужас следеше телевизионните репортажи. В сто и десет града имаше бунтове. Във Вашингтон двадесет хиляди души надделяха над полицията и подпалиха редица постройки. В Балтимор шестима загинаха, а седемстотин бяха ранени. В Чикаго три километра и половина от улица „Уест Медисън“ бяха превърнати в развалини.

Целия следващ ден Дейв седеше в стаята си на канапето пред телевизора и пушеше. Кой беше виновен? Не само стрелецът. Всички бели расисти, подбуждащи омраза. И всички хора, които не правеха нищо за жестоките несправедливости.

Хора като самия Дейв.

Имаше един шанс в живота си да застане срещу расизма. Станало бе преди няколко дни в едно телевизионно студио в „Бърбанк“. Казаха му, че не можело бяла жена да целуне черен мъж по американската телевизия. Сестра му поиска той да се противопостави на това расистко правило. Той обаче се поддаде на предразсъдъка.

Той беше убил Мартин Лутър Кинг точно както го бяха убили Хенри Лоуб, Бари Голдуотър и Джордж Уолъс.

Предаването щеше да се излъчи утре, в събота, в осем часа вечерта, без целувката.

Дейв си поръча бутилка бърбън от румсървиса и заспа на канапето.

Събуди се рано сутринта и знаеше какво да прави.

Изкъпа се, взе два аспирина срещу махмурлука и облече най-консервативните си дрехи — зелен кариран костюм с широки ревери и панталони клош. Поръча лимузина и в десет пристигна в студиото в „Бърбанк“.

Знаеше, че Чарли Лаклоу ще бъде в кабинета си, нищо, че бе уикенд — съботата беше денят на излъчването и непременно щеше да има паника в последния момент, точно като нещото, което Дейв щеше да създаде.

Зрялата секретарка на Чарли, Джени, седеше на бюрото си в приемната.

— Добро утро, госпожице Причард — поздрави я Дейв. Отнасяше се към жената с допълнително уважение, понеже Чарли бе извънредно груб с нея. В резултат тя обожаваше Дейв и би сторила всичко за него.

— Бихте ли проверили полетите до Кливланд?

— В Охайо?

Той се ухили.

— Има ли друг Кливланд?

— Днес ли искате да отидете там?

— Колкото може по-скоро.

— Знаете ли на какво разстояние е?

— Около три хиляди и нещо километра.

Тя вдигна телефона.

Дейв добави:

— Поръчайте и лимузина, която да ме чака на летището там.

Тя си записа и заговори в слушалката:

— Кога е следващият полет за Кливланд?… Благодаря, ще задържа.

Тя отново погледна Дейв.

— Къде в Кливланд искате да отидете?

— Дайте на шофьора домашния адрес на Албърт Уортън.

— Господин Уортън очаква ли Ви?

— Това ще бъде изненада.

Той й намигна и влезе в кабинета.

Чарли седеше зад бюрото. Заради съботата носеше сако от туид и нямаше вратовръзка.

— Можеш ли да направиш две версии на предаването? — попита го Дейв. — Едната с целувката, а другата без нея.

— Лесна работа — отвърна Чарли. — Вече имаме версията без целувката — готова е за излъчване. Можем да направим другата и тази сутрин. Но няма да го извършим.

— По-късно днес ще получиш телефонно обаждане от Албърт Уортън с молбата да оставиш целувката. Просто искам да си подготвен. Ти не би искал да разочароваш нашия спонсор.

— Разбира се, че не. Но какво те прави тъй уверен, че той ще си промени мнението?

Дейв въобще не беше сигурен, но не го каза на Чарли.

— Като имаме и двете версии готови, кой е най-последният момент, в който можеш да направиш промяната?

— Около осем без десет източно време.

Джени Причард подаде глава през вратата.

— Записан сте за самолета в единадесет, Дейв. Летището е на единадесет километра оттук, тъй че трябва да тръгнете веднага.

— Полетът е четири часа и половина, а разликата във времето е три часа, тъй че кацате в шест и половина.

Тя му подаде листче с адреса на господин Уортън.

— Трябва да бъдете там в седем.

— Това ми дава достатъчно време — прецени Дейв. Махна за довиждане на Чарли и му каза:

— Стой на телефона.

Чарли изглеждаше замислен. Не беше навикнал да му нареждат.

— Никъде няма да ходя — рече той.

В приемната госпожица Причард му каза:

— Жена му е Сюзан, а децата са Каролин и Едуард.

— Благодаря Ви.

Дейв затвори вратата на Чарли.

— Госпожице Причард, ако Ви дойде до гуша да работите за Чарли, на мен ми трябва секретарка.

— Вече ми е дошло до гуша — отвърна тя. — Кога започвам?

— Понеделник.

— Да дойда ли в хотел Бевърли Хилс в девет?

— Нека да е в десет.

Хотелската лимузина откара Дейв до летището. Госпожица Причард се беше обадила в авиокомпанията и го чакаше стюардеса, за да го преведе през ВИП коридора и да избегнат сцените с почитатели в залата за заминаващи.

Беше закусил само с аспирин, тъй че се зарадва на обяда в самолета. Докато машината се снижаваше към просналия се край езерото Ери град, той умуваше какво да каже на господин Уортън. Това щеше да бъде трудно. Но ако го направеше добре, може би щеше да убеди Уортън. Това щеше да компенсира предишната му страхливост. Жадуваше да каже на сестра си, че я е възмездил.

Приготовленията на госпожица Уортън свършиха работа и на летище Хопкинс го чакаше кола. Няколко минути след седем лимузината спря в алеята на голяма, но не разкошна къща във фермерски стил. Дейв отиде до входа и позвъни.

Чувстваше се нервен.

Самият Уортън дойде на вратата в пуловер с изрязана яка и памучен панталон.

— Дейв Уилямс? — учуди се той. — Какво…?

— Добър вечер, господин Уортън — поздрави го Дейв. — Съжалявам, че се натрапвам, но бих желал да говоря с Вас.

Когато преодоля изненадата, Уортън изглеждаше доволен.

— Заповядайте — покани го той. — Запознайте се със семейството.

Уортън въведе Дейв в трапезарията. Семейството явно привършваше вечерята. Уортън имаше хубава жена над тридесетте, дъщеря на около шестнадесет и пъпчив син, година-две по-малък.

— Имаме изненадващ гост — произнесе той. — Това е господин Дейв Уилямс от Плъм Нели.

Госпожа Уортън допря малка бяла ръка до устата си и пророни:

— Божичко.

Дейв се здрависа с нея и се обърна към младежите:

— Вие трябва да сте Каролин и Едуард.

Уортън изглеждаше доволен, че Дейв помни имената на децата му.

Те бяха поразени от изненадващото посещение на истинска поп звезда, която бяха виждали по телевизията. Едуард загуби дар слово. Каролин изпъна рамене, гърдите й щръкнаха и тя отправи към Дейв погледа, който беше виждал в хиляди момичета. Той казваше: „Можеш да правиш с мен каквото поискаш“.

Той се направи, че не го забелязва.

— Моля, Дейв, седнете. Присъединете се към нас — продължи господин Уортън.

Госпожа Уортън се намеси.

— Малко десерт? Имаме ягодов сладкиш с маслено тесто.

— Да, моля — отвърна Дейв. — Живея на хотел, тъй че малко готвена храна ще бъде истинско пиршество.

— О, горкичкият — рече тя и отиде към кухнята.

— Днес ли дойдохте от Лос Анджелис? — попита го Уортън.

— Да.

— Сигурен съм, че не само, за да наминете.

— Всъщност да. Искам да говоря с Вас още веднъж за предаването довечера.

— Окей — замислено отговори Уортън.

Госпожа Уортън се върна с десерта на поднос и започна да сервира.

Дейв искаше децата да са на негова страна. Той им обясни:

— В края на шоуто, което сме направили с баща ви, има момент, в който Пърси Марканд пее в дует със сестра ми Иви Уилямс.

— Гледах филма й — страхотен е! — обади се Едуард.

— В края на песента Иви целува Пърси по бузата.

И Дейв се спря.

— Е? Голяма работа! — изтърси Каролин.

Госпожа Уортън закачливо вдигна вежда към Дейв, когато му сервира голямо парче от сладкиша.

Дейв продължи.

— Господин Уортън и аз говорихме дали това няма да засегне публиката ни — нещо, което и двамата не искаме да правим. Решихме да махнем целувката.

— Убеден съм, че това беше мъдър избор — каза Уортън.

— Дойдох да се видя с Вас днес, господин Уортън, понеже смятам, че откакто взехме това решение, ситуацията се промени — изрече Дейв.

— Говорите за убийството на Мартин Лутър Кинг.

— Доктор Кинг бе убит, но Америка продължава да кърви.

Изречението се появи в главата на Дейв отникъде, както понякога ставаше с текстовете на песните.

Уортън поклати глава и устата му се изопна в упорита черта. Оптимизмът на Дейв се изпари. Уортън продължи замислено:

— Имам повече от хиляда служители — между другото, много от тях са негри. Ако продажбите на Фоум спаднат, защото сме засегнали зрителите, някои от тези хора ще загубят работата си. Не мога да поемам такъв риск.

— И двамата ще поемем риск — отговори му Дейв. — И моята популярност е заложена на карта. Но аз искам да помогна на страната да се излекува.

Уортън се усмихна снизходително, все едно някое от децата му е казало нещо безнадеждно идеалистично.

— И Вие смятате, че една целувка може да го направи?

Дейв заговори по-ниско и по-рязко.

— Събота вечер е, Албърт. Представете си — из цяла Америка черните младежи се чудят дали да излязат, за да палят и да трошат прозорци, или да се дръпнат и да не се набъркват в неприятности. Преди да се решат доста от тях ще гледат Дейв Уилямс и приятели просто защото водещият е рокзвезда. Как предпочитате да се чувстват те в края на предаването?

— Е, очевидно…

— Помислете си как наредихме сцената с Пърси и Иви. Всичко в нея показва, че белите и черните трябва да бъдат разделени — костюмите им ролите им и щандът между тях.

— Това е намерението — съгласи се Уортън.

— Ние подчертахме разделението им, но аз не искам да го натяквам на черните, особено тази вечер, когато големият им герой е убит. Целувката на Иви в самия край събаря цялата сцена. Целувката съобщава, че не бива да се използваме, да се бием и да се убиваме едни други. Тя съобщава, че можем да се докосваме. Това не би трябвало да е нещо голямо, но то е.

Дейв затаи дъх. В действителност той не вярваше, че целувката ще спре кой знае колко бунтове. Искаше тя да остане просто защото беше за доброто срещу злото. Смяташе обаче, че тези доводи може и да убедят Уортън.

— Дейв е прав, татко. Ти наистина трябва да го направиш — обади се Каролин.

— Така е — додаде и Едуард.

Уортън не се повлия кой знае колко от мненията на децата си, но се обърна към жена си, донякъде за изненада на Дейв, и я попита:

— Ти какво мислиш, скъпа?

— Няма да ти кажа да вършиш нещо, което вреди на компанията — започна тя. — Знаеш го. Но смятам, че това може даже да бъде от полза за Национален сапун. Ако те критикуват, кажи им, че си го направил заради Мартин Лутър Кинг. Можеш да се окажеш герой.

— Сега е осем без петнадесет, господин Уортън — напомни му Дейв. — Господин Лаклоу чака на телефона. Ако му се обадите през следващите пет минути, той ще има време да смени лентите. Решението е Ваше.

Стаята притихна. Уортън помисли една минута. После стана.

— По дяволите, мисля, че сте прав — каза той.

И отиде в антрето.

Чуха го как набира. Дейв прехапа устни.

— Господин Лаклоу, моля… Здрасти, Чарли… Да, тук е, довършва вечерята с нас… Водихме дълъг разговор за това и ти се обаждам, за да те помоля да върнеш целувката в шоуто… Да, това казвам. Благодаря ти, Чарли. Лека нощ.

Дейв чу изщракването на телефона и остави топлото усещане за триумф да го залее.

Господин Уортън се върна в стаята.

— Е, стана — обобщи той.

— Благодаря Ви, господин Уортън — каза Дейв.

* * *

— Целувката беше страшно коментирана и почти всичко бе положително — обясни Дейв на Иви по време на обяда в салона на Поло във вторник.

— Значи Национален сапун е на печалба?

— Това ми казва новият ми приятел господин Уортън. Продажбите на Фоум са се увеличили, а не са спаднали.

— А предаването?

— Също е успешно. Вече е договорен един сезон.

— И всичко това, понеже ти направи каквото трябва.

— Соловата ми кариера започва чудесно. Не е зле за хлапе, което се е издънило на всичките си изпити.

Чарли Лаклоу седна на масата им.

— Простете, че закъснях — неискрено започна той. — Работих по съвместно изявление за пресата с Национален сапун. Малко е късно, три дни след шоуто, но искат да се възползват от добрата реклама.

Той даде на Дейв два листа хартия.

— Може ли? — попита Иви. Тя знаеше, че на Дейв му е трудно да чете. Той й подаде хартията. Минута по-късно тя се обади:

— Дейв! Те искат да кажеш: „Бих желал да благодаря на директора на Национален сапун, господин Албърт Уортън, за неговата смелост и далновидност да настои предаването да бъде излъчено с противоречивата целувка“. Ама че нахалство!

Дейв взе листа.

Чарли му подаде химикалка.

Дейв написа „ОК“ в горния край на листа, после го подписа и го връчи на Чарли.

Иви направо подивя.

— Ама това е отвратително! — каза тя.

— Разбира се — съгласи се Дейв. — Това е шоубизнесът.