Кен Фолет
Прагът на вечността (30)

29.

През есента на 1963 година Джордж Джейкс си купи кола. Можеше да си го позволи и идеята му харесваше, макар във Вашингтон човек да се придвижваше достатъчно лесно с обществения транспорт. Предпочиташе чуждестранните коли: мислеше ги за по-елегантни. Намери тъмносин петгодишен Мерцедес Бенц 220S кабриолет, който изглеждаше класен. В третата неделя на септември отиде с колата в „Принц Джордж Каунти“, Мериленд, вашингтонското предградие, където живееше майка му. Тя щеше да му приготви вечеря, а после да идат заедно с колата на вечерната служба в евангелистката църква Ветил. Напоследък той рядко имаше време да я посещава, дори в неделя.

Джордж пътуваше по магистралата Сютланд със свален гюрук под лъчите на септемврийското слънце и мислеше за всички въпроси, които майка му ще зададе, и за своите отговори. Първо, тя ще иска да знае за Верина. „Казва, че не е достатъчно добра за мен, мамо“, щеше да отговори Джордж и да я попита: „А ти какво мислиш?“

„Права е“, навярно щеше да каже майка му. По нейно мнение малко момичета бяха достатъчно добри за сина й.

Щеше да го попита как се разбира с Боби Кенеди. Истината беше, че Боби е човек на крайностите. Имаше хора, които той мразеше неумолимо — Дж. Едгар Хувър например. За Джордж това беше добре — Хувър беше противен. Но друг такъв човек беше Линдън Джонсън. Джордж смяташе, че е жалко, защото Джонсън можеше да е мощен съюзник. Тъжно, но Боби и той бяха като огън и вода. Джордж опита да си представи как едрият и шумен вицепрезидент се мотае със свръхшикозното семейство Кенеди на яхта в Хаянис. Картината го накара да се усмихне — Линдън щеше да е като носорог в балетна трупа.

Боби харесваше толкова силно, колкото и мразеше. За щастие, харесваше Джордж. Джордж беше от малката група вътрешни хора, към които доверието беше толкова голямо, че дори и да сгрешаха, грешките им минаваха за добронамерени и се прощаваха. И какво щеше да каже Джордж на майка си за Боби? „Умен човек, който наистина иска да направи Америка по-добра.“

Джаки щеше да се поинтересува защо братята Кенеди толкова се бавят с гражданските права. А Джордж щеше да отговори: „Ако натиснат повече, белите ще отговорят и това ще доведе до два резултата. Първо, ще загубим законопроекта в Конгреса. Второ, Джак Кенеди ще загуби президентските избори през шестдесет и четвърта. А ако Кенеди изгуби, кой ще спечели? Дик Никсън? Бари Голдуотър? Не дай Боже, Джордж Уолъс“.

Такива неща мислеше Джордж, когато паркира в алеята пред малката приятна къщичка на Джаки Джейкс във фермерски стил. Влезе през предната врата.

Всички мисли изчезнаха от ума му в мига, когато чу, че майка му плаче.

Обзе го детински страх. Не беше я чувал често да плаче: тя винаги беше яка крепост в пейзажа на неговата младост. Но в малкото случаи, когато се огънеше и изплакваше мъката и страха си, без да се владее, малкият Джорджи се дивеше и ужасяваше. И сега за един миг му се наложи да потисне надигането на момчешкия страх и да си напомни, че е голям мъж и не бива да се плаши от майчините сълзи.

Затръшна вратата и мина през малкото антре към салона. Джаки седеше на светлия кадифен диван пред телевизора. Притискаше лице с длани, сякаш искаше да остане с вдигната глава. По лицето й се стичаха сълзи. Устата й беше зинала и тя ридаеше. Гледаше екрана на телевизора с широко отворени очи.

— Мамо, какво има, за Бога, какво се е случило?

— Четири малки момиченца! — изхлипа тя.

Джордж погледна черно-белия образ. Видя две коли, смачкани като в катастрофа. После камерата се насочи към една постройка и мина по поразените стени и строшените прозорци. Дръпна се назад и тогава Джордж разпозна сградата. Сърцето му се обърна.

— Боже мой, та това е Баптистката църква на „Шестнадесета“ улица в Бирмингам! Какво са направили?

— Белите са хвърлили бомба в неделното училище!

— Не! Не!

Умът на Джордж отказваше да го приеме. Дори в Алабама хората не биха хвърлили бомба в неделното училище.

— Убили са четири деца — каза Джаки. — Защо Бог допусна това да се случи?

Дикторът по телевизията каза:

— Загиналите са идентифицирани като Дениз Макнеър на единадесет — години…

— Единадесет! — възкликна Джордж. — Не може да е вярно!

— … Ади Май Колинс на четиринадесет; Карол Робъртсън на четиринадесет и Синтия Уесли на четиринадесет.

— Та това са деца! — каза Джордж.

— Още над двадесет души са ранени от взрива — с безчувствен глас продължи четецът, а камерата показа линейка, която тръгваше от мястото.

Джордж седна до майка си и я прегърна.

— Какво ще правим? — попита той.

— Ще се молим — отвърна майка му.

Говорителят не спираше:

— Това е двадесет и първото бомбено нападение над негри в Бирмингам през последните осем години. Градската полиция не е изправила пред съда нито един извършител.

— Да се молим ли? — отвърна Джордж с разтреперан от мъка глас.

Точно сега му се искаше да убие някого.

* * *

Бомбата в неделното училище ужаси света. Чак в Уелс група миньори започна да събира пари за нов стъклописан прозорец за Баптистката църква на „Шестнадесета“ улица.

На погребението Мартин Лутър Кинг каза:

— В този час, въпреки мрака, ние не трябва да губим вяра в нашите бели братя.

Джордж опита да последва този съвет, ала му беше трудно.

Усети как за някое време общественото мнение се настрои положително за гражданските права. Една комисия в Конгреса подсили законопроекта на Кенеди с добавянето на забрана на дискриминацията при наемането на работа, за което активистите толкова настояваха.

Но след няколко седмици сегрегационистите излязоха на светло.

В средата на октомври в Министерството на правосъдието пристигна един плик, който беше предаден на Джордж. Съдържаше тънък доклад на ФБР под заглавие:

КОМУНИЗМЪТ И НЕГЪРСКОТО ДВИЖЕНИЕ

ТЕКУЩ АНАЛИЗ

— Какво, мамка му… — промърмори Джордж.

Прочете го бързо. Докладът беше дълъг единадесет страници и беше опустошителен. Наричаше Мартин Лутър Кинг „безпринципен човек“. Твърдеше, че е приемал съвети от комунисти „съзнателно, по своя воля и редовно“. С увереността на вътрешна осведоменост там пишеше: „Представители на Комунистическата партия виждат вероятност да се създаде ситуация, в която да е възможно да се каже, че където отива Комунистическата партия, там отива и Мартин Лутър Кинг“.

Тези самоуверени твърдения не бяха подкрепени от никакви доказателства.

Джордж вдигна телефона и се обади на Джо Хюго в главната квартира на ФБР, която се намираше на друг етаж в Министерството на правосъдието.

— Какви са тия лайна? — попита той.

Джо тутакси разбра за какво го пита и не губи време за преструвки.

— Не съм аз крив, че приятелите ви са комуняги. Не застрелвай вестоносеца.

— Това не е доклад. Това е оклеветяване, неподкрепени обвинения.

— Имаме доказателства.

— Доказателства, които не могат да се представят, не са никакви доказателства, Джо, а слухове. Не си ли слушал в юридическия факултет?

— Източниците на разузнавателни сведения трябва да се защитават.

— На кого сте пратили този боклук?

— Чакай да проверя. А… Белия дом, държавния секретар, министъра на отбраната, ЦРУ, пехотата, флота и военновъздушните сили.

— Значи, из цял Вашингтон, задник такъв.

— Очевидно не се стараем да укриваме информация за враговете на нашата страна.

— Това е умишлен опит да се саботира президентския законопроект за гражданските права.

— Никога не бихме сторили нещо подобно, Джордж. Ние сме само правоприлагаща агенция — отвърна Джо и затвори.

На Джордж му трябваха няколко минути да се овладее. После прегледа доклада и подчерта най-скандалните обвинения. Напечата списък на министерствата, до които той е бил пратен, според Джо. После внесе документа при Боби.

Както винаги, Боби седеше зад бюрото без сако, с разхлабена вратовръзка и с очила. Пушеше пура.

— Това няма да Ви хареса — обяви Джордж, подаде доклада, после го представи накратко.

— Онзи минетчия Хувър — каза Боби.

За втори път Джордж чуваше Боби да нарича Хувър минетчия.

— Не го казвате буквално.

— Така ли?

Джордж се удиви.

— Хувър хомо ли е?

Трудно беше да си го представи. Хувър беше нисък и дебел, с оредяваща коса, смачкан нос, криви черти и тлъст врат. Пълна противоположност на фея.

— Чувам, че мафията има негови снимки в женска рокля — рече Боби.

— Затова ли Хувър навсякъде повтаря, че няма такова нещо като мафия?

— Това е едната теория.

— Иисусе.

— Уговори ми среща с него за утре.

— Добре. Междувременно, нека прегледам разговорите на Левинсън. Ако Левинсън въздейства на Кинг в полза на комунизма, трябва да има някакво доказателство в тези телефонни обаждания. Левинсън ще трябва да говори за буржоазия, народни маси, класова борба, революция, диктатура на пролетариата, Ленин, Маркс, Съветски съюз и тем подобни. Ще отбележа всички такива позовавания и ще видя до какво водят.

— Идеята не е лоша. Подготви ми записка преди срещата с Хувър.

Джордж се върна в кабинета си и поиска транскрипциите от подслушването на телефона на Стенли Левинсън, чинно копирани за Министерството на правосъдието от Хувъровото ФБР. Половин час по-късно един архивар докара количка в стаята.

Джордж се залови за работа. Вдигна глава, когато чистачката отвори вратата и попита може ли да измете кабинета. Остана зад бюрото си, докато жената работеше наоколо. Спомни си „нощните натегачи“ в юридическия факултет на Харвард, особено през абсурдно тежката първа година.

Дълго преди да свърши му стана ясно, че разговорите на Левинсън с Кинг нямат нищо общо с комунизма. Не използваха нито една от ключовите думи на Джордж, от А до Я. Разговаряха за книгата, която Кинг пише, за набиране на средства, планираха вашингтонския марш. Кинг признаваше пред приятеля си страхове и съмнения — макар да защитаваше ненасилието, не беше ли той виновен за метежите и бомбите, провокирани от мирните демонстрации? Рядко засягаха по-широки политически теми и никога не споменаваха проблемите на Студената война, от които беше обсебен всеки комунист — Берлин, Куба, Виетнам.

В четири сутринта Джордж опря глава на бюрото и заспа. В осем извади от чекмеджето на бюрото чистата риза, все още в хартията от пералнята, и отиде в тоалетната да се измие. После напечата записката, която Боби му поръча, и заяви, че за две години телефонни разговори Стенли Левинсън и Мартин Лутър Кинг никога не са говорили за комунизъм или по някакъв въпрос дори и далечно свързан с него. „Ако Левинсън е пропагандатор на Москва, той трябва да е най-лошият в историята“, заключи Джордж.

По-късно през деня Боби отиде при Хувър във ФБР. Когато се върна, каза на Джордж:

— Съгласи се да изтегли доклада. Утре неговите хора ще идат при всички получатели и ще приберат всички копия под предлог, че докладът трябва да се поправи.

— Добре. Обаче е твърде късно, нали?

* * *

Все едно президентът Кенеди нямаше достатъчно тревоги през есента на 1963 година, та кризата във Виетнам се стовари в първата събота на ноември.

Насърчавани от Кенеди, южновиетнамските военни свалиха непопулярния президент Нго Дин Дием. Във Вашингтон съветникът по националната сигурност Макджордж Бънди събуди Кенеди в три сутринта, за да му каже, че превратът, който той е разрешил, е извършен. Дием и брат му Ну били арестувани. Кенеди нареди Дием и семейството му да получат правото да заминат в изгнание.

Боби извика Джордж да го придружи на срещата в Кабинета в десет.

А по време на срещата дойде един сътрудник с телеграма, която съобщаваше, че и двамата братя Нго Дин са се самоубили.

Джордж никога не бе виждал президента Кенеди толкова потресен. Изглеждаше съсипан. Пребледня под слънчевия загар, скочи на крака и излетя от стаята.

— Не са се самоубили — обясни Боби на Джордж след срещата. — Те са искрени католици.

Джордж знаеше, че Тим Тедър е в Сайгон като свръзка между ЦРУ и Армията на Република Виетнам, АРВН, което се произнасяше Арвин. Никой нямаше да се изненада, ако се окажеше, че Тедър е оплескал нещата.

По обед телеграма от ЦРУ разкри, че братята Нго Дин са били екзекутирани в задницата на един армейски камион.

— Нищо не можем да контролираме там — ядосано каза Джордж на Боби. — Опитваме се да им помогнем да намерят пътя си към свободата и демокрацията, но нищо от това, което правим, не върши работа.

— Потрай още една година. Сега не можем да си позволим да изгубим Виетнам в полза на комунистите. Брат ми ще бъде разбит на президентските избори догодина. Но щом го преизберат, той ще се изтегли по-бързо, отколкото можеш да мигнеш. Ще видиш.

* * *

В една ноемврийска вечер в кабинета до този на Боби седеше мрачна група. Намесата на Хувър беше подействала и законопроектът за гражданските права беше в опасност. Конгресмените, които се срамуваха да се покажат расисти, търсеха предлог да гласуват против и Хувър им го даде.

Законопроектът беше рутинно предаден на Комисията по правилата, чийто председател, Хауърд У. Смит от Вирджиния беше един от най-коравите южни демократи. Насърчен от обвиненията на ФБР за комунизъм в движението за граждански права, Смит обяви, че неговата комисия ще задържи законопроекта до безкрайност.

Джордж беснееше. Не можеха ли тези хора да видят, че тяхното отношение доведе до убийството на момичетата в неделното училище? Докато уважаваните хора продължаваха да казват, че няма нищо лошо в това негрите да се третират все едно не са съвсем хора, невежите разбойници щяха да си мислят, че им е позволено да убиват деца.

А имаше и по-лошо. Една година преди президентските избори, Джак Кенеди губеше популярност. Двамата с Боби особено се тревожеха за Тексас. През 1960 година Кенеди беше спечелил там заради популярния си кандидат за вицепрезидент, тексасеца Линдън Джонсън. За нещастие, тригодишната връзка с либералната администрация на Кенеди почти беше унищожила доверието на консервативния бизнес елит в Джонсън.

— Не става дума само за гражданските права — твърдеше Джордж. — Ние предлагаме премахване на облекчението на данъка върху петрола. Тексаските петролни магнати от десетилетия не са плащали данъците, които дължат, и ни мразят, понеже искаме да им отнемем привилегиите.

— Каквото и да е — додаде Денис Уилсън, — хиляди тексаски консерватори са напуснали Демократическата партия и са влезли в Републиканската. И те обожават сенатор Голдуотър. — Бари Голдуотър беше десен републиканец, който искаше да премахне социалното осигуряване и да пусне атомни бомби над Виетнам. — Ако Бари се кандидатира за президент, той ще спечели Тексас.

Друг сътрудник каза:

— Трябва президентът да иде там и да поухажва селяндурите.

— Ще отиде — каза Денис. — И Джаки заминава с него.

— Кога?

— Отиват в Хюстън на двадесет и първи ноември — отговори Денис. — А на другия ден ще бъдат в Далас.