Кен Фолет
Прагът на вечността (36)

35.

Димка беше с Хрушчов в черноморския курорт Пицунда, когато на дванадесети октомври 1964, в понеделник, се обади Брежнев.

Хрушчов не беше в най-добрата си форма. Липсваше му енергия и все говореше как старците трябвало да си ходят и да отворят пътя за следващото поколение. На Димка му липсваше старият Хрушчов — изпълненият с подривни идеи дребосък — и се питаше кога ли ще се завърне той.

Кабинетът представляваше стая с дървени ламперии, с ориенталски килим и сбирка телефони на махагоновото бюро. Телефонът, който звънна, беше специален високочестотен уред за свързване на партийни и правителствени учреждения. Димка взе слушалката, чу глухия грохот на гласа на Брежнев и връчи апарата на Хрушчов.

Чуваше само репликите на Хрушчов в разговора. Каквото и да бе произнесъл Брежнев, то накара съветския ръководител да попита:

— Защо?… По каква причина?… Аз съм в отпуск, какво може да бъде толкова спешно? Какво искате да кажете, че всичките сте се събрали?… Утре?… Чудесно!

След като окачи слушалката, той обясни. Президиумът искал той да се завърне в Москва и да обсъдят наболелите проблеми в селското стопанство. Брежнев бил много настоятелен.

Хрушчов дълго време седя умислен. Не отпрати Димка. Най-накрая рече:

— Няма никакви наболели селскостопански проблеми. Ти ме предупреди за това преди шест месеца, на рождения ми ден. Ще ме изхвърлят.

Димка беше смаян. Значи Наталия е имала право.

Той бе повярвал на заявленията на Хрушчов и вярата му изглеждаше оправдана през юни, когато генералният секретар се завърна от Скандинавия и задържането му не бе извършено. В този миг Наталия си призна, че вече не знае какво става. Димка предположи, че заговорът се е разсъхнал. Сега изглеждаше, че просто е бил забавен.

Хрушчов винаги бе бил боец.

— Какво ще правите? — попита го Димка.

— Нищо.

Това беше още по-изненадващо.

Хрушчов занарежда:

— Ако Брежнев, това говно, смята, че може да се оправя по-добре, нека опита.

— Но какво ще стане с него начело? Та той няма въображението и енергията, за да прокарва реформите през бюрокрацията.

— Той и не вижда особена нужда от промени — заключи старецът. — Може и да е прав.

Димка загуби дар слово.

През април беше мислил дали да не напусне Хрушчов и да не опита с работа за друга високопоставена кремълска фигура, но реши да не го прави. Сега това започваше да изглежда като грешка.

Хрушчов стана практичен.

— Тръгваме утре. Отменете обяда ми с френския министър.

Димка се зае да урежда работите под надвисналия мрачен облак — поканване на френската делегация, за да пристигне по-рано, подготвяне на самолета и на личния пилот на Хрушчов, промяна на дневника за утре. Направи всичко това като в транс. Как можеше краят да настъпи тъй лесно?

Никой съветски вожд не се беше оттеглял. Ленин и Сталин бяха умрели на поста си. Щеше ли Хрушчов да бъде убит? Ами сътрудниците му?

Димка се запита колко още ли му остава да живее.

Чудеше се дали изобщо ще го оставят отново да види малкия Григорий.

Отблъсна мисълта назад. Нямаше да може да действа, ако е парализиран от страх.

Излетяха в един часа на следващия следобед.

Полетът до Москва отне два и половина часа, без промяна на часовия пояс. Димка нямаше никаква представа какво ги очаква в края на пътуването.

Летяха до Внуково-2, южно от Москва — летището за официални полети. Когато Димка слезе от самолета след Хрушчов, поздрави ги групичка дребни служители наместо обичайната тълпа министри. В този миг Димка твърдо знаеше, че всичко е свършило.

На пистата бяха паркирани две коли — лимузина ЗИЛ-111 и петместен Москвич 403. Хрушчов отиде в лимузината, а Димка — в скромното возило.

Хрушчов разбра, че ги разделят. Преди да влезе в колата си, той се обърна към него:

— Димка.

На Димка му се доплака.

— Кажете, другарю генерален секретар?

— Може и да не Ви видя повече.

— Няма да стане така!

— Трябва да Ви кажа нещо.

— Да, другарю?

— Жена Ви спи с Пушной.

Димка го зяпна безсловесно.

— По-добре е да знаете — заключи Хрушчов. — Сбогом.

Влезе в колата и отпрашиха.

Димка замаяно седна на задната седалка на Москвича. Можеше да не види повече своенравния Никита Хрушчов. А и Нина спеше с набит генерал на средна възраст със сиви мустаци. Беше прекалено много за възприемане.

Минута по-късно шофьорът го попита:

— У дома или в службата?

Димка се изненада, че има избор. Това означаваше, че няма да го отведат в подземния затвор на Лубянка. Поне не днес. Изпита облекчение.

Обмисли какво да прави. Не можеше да работи. Нямаше смисъл да урежда срещи и да подготвя резюмета за началник, комуто предстоеше да падне.

— У дома — рече той.

Когато стигна, се усети изненадан, че не иска да обвинява Нина. Беше затруднен, все едно той бе съгрешил.

А той беше съгрешил. Една нощ орален секс с Наталия не беше дългата връзка, за която намекваха думите на Хрушчов, но и то бе достатъчно лошо.

Димка не каза нищо, докато Нина хранеше Григорий. После той го окъпа, сложи го да спи, а Нина приготви вечеря. Докато се хранеха, той й каза, че Хрушчов ще подаде оставка тази вечер или утре. Предполагаше, че ще се появи във вестниците до няколко дни.

Нина се притесни.

— Ами работата ти?

— Не знам какво ще стане — притеснено започна той. — Точно сега никой не се замисля за сътрудниците. Вероятно решават дали да убият Хрушчов, или не. С дребните риби ще се занимават по-нататък.

— С теб всичко ще бъде наред — рече тя след миг на размисъл. — Семейството ти е влиятелно.

Димка не бе толкова уверен.

Раздигаха масата. Тя забеляза, че той не е ял много.

— Не ти ли хареса яхнията?

— Дотук ми дойде — рече той и го изстреля. — Ти любовница ли си на маршал Пушной?

— Не говори глупости — каза му тя.

— Не, сериозен съм — настоя Димка. — Та?

Тя с трясък стовари чиниите в мивката.

— Какво ти внушава тази глупава идея?

— Другарят Хрушчов ми каза. Предполагам, че има сведенията от КГБ.

— Те пък откъде ще знаят?

Димка забеляза, че тя отговаря на въпросите с въпроси — обикновено белег за лъжа.

— Те следят действията на всички висши правителствени служители и внимават за отклонения в поведението.

— Не ставай смешен — повтори тя. Седна и извади цигарите си.

— Ти флиртуваше с Пушной на погребението на баба ми.

— Флиртуването е една работа…

— А после получихме дача току до неговата.

Тя постави цигара в устата си, запали клечка, но не се получи.

— Това изглеждаше съвпадение…

— Ти си хладнокръвна, Нина, но ръцете ти треперят.

Тя захвърли угасналата клечка на пода.

— Е, как си мислиш, че се чувствам? — ядосано попита тя. — По цял ден съм в този апартамент и нямам с кого да говоря, освен с бебето и с майка ти. Исках дача, а ти дори не ни издейства една!

Димка се сепна.

— Значи признаваш, че се продаваш?

— О, я бъди реалист! Как иначе се получава каквото и да е в Москва? Тя запали цигарата и дръпна силно от нея.

— Ти работиш за генерален секретар, който е луд. Аз вдигам краката за един похотлив маршал. Няма особена разлика.

— Защо тогава си вдигна краката за мен?

Тя не каза нищо, но машинално огледа стаята.

Той веднага разбра.

— Заради апартамента в Правителствената сграда?

Тя не го отрече.

— Мислех, че ме обичаш — започна той.

— О, харесвах те, но от кога това е достатъчно? Не бъди такова дете. Това е истинският свят. Искаш ли нещо, плащаш цената му.

Той се усещаше лицемер, докато я обвинява, и си призна:

— Е, аз мога да ти призная, че също съм ти бил неверен.

— Ха! — натърти тя. — Не вярвах, че имаш кураж. С кого?

— Не бих го казал.

— Някоя дребна кремълска машинописка, разбира се.

— Беше само една нощ, а и не сме се любили, но не смятам, че това прави нещата много по-добри.

— О, за Бога, да не мислиш, че ми пука? Давай — наслаждавай се!

Дали Нина се гневеше или пък разкриваше истинските си чувства?

Димка не можеше да разбере.

— Никога не съм си представял, че бракът ни ще бъде такъв — завърши той.

— От мен да знаеш, няма друг вид брак.

— Има — възрази той.

— Ти си сънувай твоите сънища, аз пък ще сънувам моите.

И тя включи телевизора.

Известно време Димка седя, вторачен в екрана, без да вижда или да чува програмата. След малко отиде в леглото, но не заспа. След това Нина легна до него, но не се докоснаха.

На другия ден Никита Хрушчов напусна Кремъл завинаги.

Димка продължи да ходи на работа всяка сутрин. Евгений Филипов се разхождаше насам-натам в нов син костюм — бяха го повишили. Очевидно бе бил част от заговора срещу Хрушчов и си беше заслужил наградата.

Два дни по-късно, в петък, Правда обяви оттеглянето на Хрушчов.

Докато седеше в кабинета си и нямаше какво да върши, Димка отбеляза, че на същия ден западните вестници споменаха оставката на британския министър-председател. Консерваторът от висшата класа сър Алек Дъглас-Хоум бе заменен от Харолд Уилсън, водач на Лейбъристката партия, след национални избори.

Както се беше настроил цинично, за Димка имаше нещо изкривено в това, че една откровено капиталистическа страна може да отстрани аристократичния си министър-председател и да постави социалдемократ по волята на народа, докато във водещата комунистическа държава в света подобни работи биваха замисляни в тайна от малобройната управляваща прослойка и дни по-късно ги съобщаваха на безсилното и послушно население.

Британците даже не преследваха комунизма. Тридесет и шестима комунистически кандидати се бяха явили на парламентарните избори. Никой не бе избран.

Преди седмица Димка би уравновесил тези разсъждения с пълното превъзходство на комунистическата система, особено както щеше да изглежда, след като я реформират. Сега обаче надеждите за преобразувания повяхнаха и Съветският съюз оставаше с всичките си несъвършенства за обозримото бъдеще. Той знаеше какво би казала сестра му — преградите пред промяната бяха цялостна част от системата, просто още една от грешките й. Той обаче не можеше да се застави да приеме това.

На следния ден Правда осъди субективизма, волунтаризма, авантюристичните замисли, самохвалството, деребейството и още няколко прегрешения на Хрушчов. Според Димка всичко това бе боклук. Осъществяваше се връщане назад. Съветската номенклатура отхвърляше прогреса и заставаше зад това, което познаваше най-добре — строг контрол върху икономиката, потискане на недоволните гласове и избягване на експериментите. Така щяха да се чувстват удобно — и Съветският съюз щеше да продължи да изостава от Запада по богатство, сила и влияние в света.

Димка получаваше като работа незначителни задачи за Брежнев. След няколко дни споделяше малкия си кабинет с един от сътрудниците на новия генерален секретар. Въпрос на време беше да го отстранят. Както и да е, Хрушчов все още се намираше в резиденцията си на Лениновите хълмове, и Димка започна да усеща, че началството му и той може и да останат живи.

Седмица по-късно го назначиха на ново място.

Вера Плетнер му донесе нареждането в запечатан пакет, но изглеждаше тъй тъжна, та Димка знаеше, че пакетът съдържа лоши новини още преди да го е отворил. Прочете го веднага. Писмото го поздравяваше с назначаването му за заместник-секретар на Харковския партиен комитет.

— Харков — заключи той. — Майната му.

Близостта му до изпадналия в немилост вожд определено бе надделяла над влиянието на собственото му високопоставено семейство. Понижението бе сериозно. Щеше да има увеличение на заплатата, но в Съветския съюз парите нямаха особена стойност. Щяха да му дадат апартамент и кола, но щеше да се намира в Украйна, далеч от центъра на властта и от привилегиите.

Най-лошото бе, че щеше да живее на около шестстотин километра от Наталия.

Докато си седеше на бюрото, се поддаде на унинието. С Хрушчов бе свършено, кариерата на Димка се върна назад, Съветският съюз се спускаше по нанадолнището, бракът му с Нина бе една развалина, а и щяха да го изпратят далеч от Наталия, светлото присъствие в живота му. Къде беше сбъркал?

Напоследък в Крайбрежния бар нямаше много пиене, но същата вечер срещна там Наталия за пръв път от връщането си от Пицунда. Нейният началник Андрей Громико не беше засегнат от преврата и си остана външен министър, следователно и тя задържа работата си.

— Хрушчов ми даде прощален подарък — каза й Димка.

— Моля?

— Каза ми, че Нина имала връзка с маршал Пушной.

— Ти вярваш ли на това?

— Предполагам, че КГБ са казали на Хрушчов.

— Все пак може да бъде грешка.

Димка поклати глава.

— Тя си призна. Чудесната дача, която получихме, е точно до мястото на маршала.

— О, Димка, съжалявам.

— Чудя се кой ли наглежда Григорий, докато са в леглото.

— Какво ще правиш?

— Не мога да се чувствам твърде засегнат. Щях да имам връзка с теб ако имах смелостта.

Наталия изглеждаше притеснена.

— Не говори така — прекъсна го тя. На лицето й едно след друго бързо се изписаха различни чувства — симпатия, тъга, копнеж, страх и несигурност. Тя нервно отхвърли назад непокорната си коса.

— Както и да е, вече е късно — заключи Димка. — Преместен съм в Харков.

— Какво?

— Научих го днес. Заместник-секретар на областния партиен комитет.

— Кога ли ще те видя пак?

— Вероятно никога.

Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не мога да живея без теб — изрече тя.

Димка беше смаян. Знаеше, че тя го харесва, но никога не бе говорила така, дори и по време на единствената им нощ заедно.

— Какво искаш да кажеш? — глупаво я запита той.

— Аз те обичам, не разбра ли?

— Не, не го разбрах — смаяно й отговори той.

— Обичам те от дълго време.

— Защо не си ми казала никога?

— Боях се.

— От…

— От съпруга си.

Димка подозираше нещо подобно. Предполагаше, макар и да нямаше доказателство, че Ник е отговорен за свирепия побой над черноборсаджията, който опита да измами Наталия. Никаква изненада, че жената на Ник се плаши да прояви любовта си към друг мъж. Това бе причината за променливостта на Наталия — от чувствената топлина днес към студената дистанцираност на другия ден.

— Предполагам, че и аз се боя от Ник — призна си той.

— Кога тръгваш?

— Камионът за мебелите идва в петък.

— Толкова скоро!

— В службата съм вече никой. Не знаят какво бих могъл да направя. Искат да ме разкарат.

Тя извади бяла кърпичка и докосна очите си с нея. После се наведе към него над масата.

— Спомняш ли си стаята със старите мебели?

— Никога няма да я забравя — усмихна се той.

— А леглото с балдахина?

— Разбира се.

— Беше толкова прашно.

— И студено.

Настроението й отново се бе променило и сега тя се забавляваше и се шегуваше.

— Какво си спомняш най-вече?

Отговорът веднага изплува в ума му — малките й гърди с големите им остри зърна. Той обаче го потисна.

— Хайде, можеш да ми кажеш — подкани го тя.

Какво можеше да загуби?

— Зърната на гърдите ти — промълви той. Беше наполовина затруднен, наполовина пламнал.

Тя се разкиска.

— Искаш ли да ги видиш отново?

Димка преглътна с усилие. Опита да се държи лековато като нея и рече:

— Предположи.

Тя се изправи и изведнъж придоби решителен вид.

— Ще се срещнем тук в седем — заяви тя. После си излезе.

* * *

Нина беше бясна.

— Харков? — кресна тя. — Какво ще правя в проклетия Харков? Обикновено тя не си служеше с лоши думи — намираше го грубо. Беше се издигнала над подобни долни привички. Слизането до тях показваше колко силно изживява това.

Димка не прояви съчувствие.

— Уверен съм, че стоманеният тръст там ще ти даде работа.

Във всеки случай беше време да даде Григорий на забавачка и да се връща на работа — нещо, което се очакваше от съветските майки.

— Не искам да отивам на заточение в някакъв провинциален град.

— Аз също. Да не мислиш, че съм подал молба?

— Не го ли надуши?

— Надуших го и даже мислех да сменям работата, но ми се стори, че превратът е отменен, а той само е бил отложен. Разбира се, заговорниците са направили всичко според силите си да ме държат на тъмно.

Тя го погледна преценяващо.

— Предполагам, че си прекарал миналата нощ в сбогуване с машинописката си.

— Каза ми, че ти е все едно.

— Добре, умнико. Кога пътуваме?

— Петък.

— По дяволите.

И Нина с бяс започна да събира багажа.

В сряда Димка говори с вуйчо си Володя за преместването.

— Не става дума само за кариерата ми — обясни той. — Аз не работя в правителството само за себе си. Искам да докажа, че социализмът може да действа. Но това означава, че той трябва да се променя и да се подобрява. А сега се боя, че можем да се върнем назад.

— Ще те върнем в Москва при първа възможност — отвърна му Володя.

— Благодаря ти — отговори му Димка с искрена благодарност. Вуйчо му винаги го бе подкрепял.

— Ти го заслужаваш — продължи топло Володя. — Умен си и вършиш работа, а такива хора ние нямаме в излишък. Щеше ми се да можех да те имам в кабинета си.

— Никога не съм бил много по военните дела.

— Слушай ме. След подобно събитие трябва да докажеш лоялността си със здрава работа и липса на оплаквания — и най-вече без постоянни врънканици да те върнат в Москва. Ако се държиш така пет години, мога да започна да работя за връщането ти.

— Пет години?

— Докато мога да започна. Не разчитай на по-малко от десет. Всъщност не разчитай на нищо. Не знаем как ще се държи Брежнев.

„За десет години Съветският съюз можеше и да се върне обратно в бедността и изостаналостта“, рече си Димка. Но нямаше смисъл да говори така. Володя не бе просто най-добрата му възможност — той беше единствената.

Отново се видя с Наталия в четвъртък. Устната й беше сцепена.

— Ник ли направи това? — ядосано попита Димка.

— Подхлъзнах се на заледено стъпало и паднах върху лицето си — отвърна тя.

— Не ти вярвам.

— Вярно е — спря го тя, но не се срещна отново с него в стаята за съхранение на мебели.

В петък сутринта пред Правителствения дом дойде и паркира товарен камион ЗИЛ-130. Двама мъже в работни дрехи започнаха да свалят вещите на Димка и Нина с асансьора.

Когато возилото бе почти пълно, те се спряха за почивка. Нина им направи сандвичи и чай. Телефонът иззвъня и портиерът каза:

— Дошъл е куриер от Кремъл и трябва да предаде пратката лично.

— Нека дойде тук — отвърна Димка.

Две минути по-късно на вратата се появи Наталия в палто от кремави кожи на норки. Със сцепената си устна приличаше на наранена богиня.

Димка я гледаше неразбиращо. После изгледа Нина.

Тя долови виновния му поглед и яростно изгледа Наталия. Димка се зачуди дали двете жени няма да връхлетят една срещу друга. Приготви се да се намеси.

Нина скръсти ръце пред гърдите си.

— Е, Димка — започна тя. — Предполагам, че това е твоята малка машинописка.

Какво трябваше да каже Димка? Да? Не? Тя ми е любовница?

Наталия погледна предизвикателно:

— Не съм машинописка.

— Не се тревожи — каза Нина. — Знам точно каква си ти.

Това си го бива, помисли си Димка, особено от жена, която е спала със стар дебел военен, за да получи дача. Но не каза нищо.

Наталия погледна надменно и му връчи някакъв официален на вид плик.

Отвори го. Беше от Алексей Косигин, икономиста реформатор. Той разполагаше с голямо влияние и затова въпреки радикалните му идеи го бяха направили председател на министерския съвет в Брежневото правителство.

Сърцето на Димка подскокна. Писмото му предлагаше работа при Косигин — в Москва.

— Как го постигна? — обърна се той към Наталия.

— Дълга история.

— Е, благодаря ти.

Той искаше да я прегърне и да я целуне, но се спря. Обърна се към Нина.

— Спасен съм — обясни той. — Мога да остана в Москва. Наталия ми е уредила работа при Косигин.

Двете жени се гледаха една друга и се ненавиждаха. Никой не знаеше какво да каже.

След дълга пауза единият от хамалите попита:

— Това значи ли да разтоварваме камиона?

* * *

Таня летеше с Аерофлот към Сибир и кацнаха за малко в Омск по пътя към Иркутск. Самолетът беше удобна реактивна машина Туполев Ту-104. Полетът отне осем часа, а през повечето време тя спа.

Официално имаше работа от ТАСС. Тайно отиваше да види Василий.

Преди две седмици Даниил Антонов дойде до бюрото й и дискретно и връчи коректурите на Измръзване.

Новый мир не може да го пусне сега — обясни й той. — Брежнев затяга гайките. Сега правоверността е над всичко.

Таня бутна хартията в някакво чекмедже. Беше разочарована, но донякъде и готова за това.

— Помниш ли статиите за Сибир, които писах преди три години? — попита тя.

— Разбира се — отговори той. — Една от най-популярните ни поредици, а и властите получиха много молби от семейства, които искат да заминат там.

— Може би трябва да направя продължение. Да говоря с някои от същите хора и да ги питам как се справят. А и да взема интервюта от новодошли.

— Чудесна идея.

Даниил сниши глас.

— Знаеш ли къде е?

Значи е предположил. Никаква изненада.

— Не. Но мога да разбера.

Таня все още живееше в Правителствения дом. След смъртта на Катерина тя и майка й минаха един етаж по-нависоко в големия апартамент, за да могат да се грижат за дядо Григорий. Той твърдеше, че нямало нужда да го наглеждат. Гордо разправяше как готвел и чистел на себе си и на малкия си брат Лев, когато били фабрични работници преди Първата световна война и живеели в една стая в някакъв петербургски коптор. Истината беше, че е на седемдесет и шест и че не бе готвил или мил пода от Революцията насетне.

Същата вечер Таня слезе с асансьора и почука на вратата на брат си.

Отвори й Нина.

— О — грубо я посрещна тя, върна се в жилището и остави вратата отворена. Тя и Таня никога не се бяха харесвали.

Таня пристъпи в малкото антре. От спалнята излезе Димка. Усмихна й се — беше му приятно да я види.

— Една дума насаме? — попита го тя.

Той взе ключовете си от масичката, изведе я и затвори вратата на апартамента. Слязоха с асансьора и се разположиха в просторното фоайе.

— Искам да разбера къде е Василий — започна тя.

— Не — и той поклати глава.

Тя за малко да заплаче.

— Защо не?

— Едва-що се разминах на косъм с изпращане в Харков. На нова работа съм. Какво впечатление ще създам, ако започна да разпитвам за някакъв дисидент?

— Трябва да говоря с Василий!

— Не виждам защо.

— Представи си как се чувства той. Присъдата му изтече преди повече от година, но все още е там. Може би се бои да не го принудят да прекара там остатъка от живота си! Трябва да му кажа, че не сме го забравили.

Димка пое ръката й.

— Съжалявам, Таня. Знам, че го харесваш. Но с какво ще помогне това аз да се изложа на опасност?

— Като съдя по силата на Измръзване, той може да бъде голям писател. А и пише за страната ни така, че улавя всичко, което не е наред. Трябва да му кажа да пише още.

— И?

— Ти работиш в Кремъл — не можеш да промениш нищо. Брежнев никога няма да реформира комунизма.

— Знам. Отчаян съм.

— С политиката в тази страна е приключено. Сега литературата може да бъде единствената ни надежда.

— Един разказ какво ще промени?

— Кой знае? Но какво друго можем да сторим? Хайде, Димка. Винаги сме спорили дали комунизмът трябва да бъде реформиран или премахнат, но и двамата не сме се дали.

— Не знам.

— Провери къде живее и работи Василий Енков. Кажи, че е поверително политическо проучване за нещо, по което работиш.

— Права си, не можем просто да се откажем — въздъхна Димка.

— Благодаря ти.

Сведенията той получи два дни по-късно. Василий беше освободен от лагера, но по някаква причина на досието му нямаше нов адрес. Както и да е, работеше в електроцентрала на десетина километра извън Иркутск. Според властите не трябвало да му се дава разрешително за придвижване за обозримото бъдеще.

На летището Таня бе посрещната от тридесетинагодишна жена на име Ирина, служител на учреждението за настаняване на хора в Сибир. Таня би предпочела мъж. Жените имаха усет — Ирина би могла да заподозре за истинската задача на Таня.

— Мисля, че можем да започнем в Централния универсален магазин — оживено започна Ирина. — Има доста неща, които не могат лесно да бъдат купени в Москва!

Таня се насили да прояви ентусиазъм.

— Чудесно!

Ирина я закара в града с Москвич 410 с четворна предавка. Таня остави багажа си в хотел Централ и се остави да я разведат из магазина. Потискаше нетърпението си и взе интервю от управителя и от една продавачка.

После рече:

— Искам да видя водноелектрическата централа Ченков.

— О! — рече Ирина. — Защо?

— При последното си идване отидох там.

Това беше лъжа, но Ирина нямаше как да го знае.

— Една от моите теми е колко са се променили нещата. Надявам се и да взема интервю от хората, които видях миналия път.

— Но електроцентралата не е била предупредена за посещението Ви.

— Всичко е наред. Предпочитам да не прекъсвам работата им. Ще се поогледаме, после ще говоря с хората по време на обедната почивка.

— Както обичате.

Ирина не бе доволна, но бе задължена да направи всичко, за да остави доволна важната журналистка.

— Ще се обадя.

Ченков бе стара електроцентрала на въглища, построена през тридесетте години, когато чистотата не е била важен въпрос. Миризмата на въглища висеше във въздуха, а прахът покриваше всички повърхности и превръщаше бялото в сиво, а сивото в черно. Поздрави ги директорът, костюмиран и с мръсна риза, очевидно изненадан.

Докато развеждаха Таня, тя се оглеждаше за Василий. Лесно щеше да го забележи — висок мъж с гъста черна коса и вид на кинозвезда. Но не биваше да разкрива на Ирина или на кой да е друг, че го познава добре и че е дошла в Сибир, за да го търси.

— Изглеждате ми познат — щеше да каже тя. — Сигурно съм Ви интервюирала при последното си посещение.

Василий беше схватлив, та щеше да разбере какво става, но тя щеше да говори колкото може по-дълго, за да му даде време да преодолее изненадата, че я вижда.

Тя предположи, че един електротехник ще работи в контролната зала или при пещите; после разбра, че може и да оправя трафопост или осветителна верига където и да е в комплекса.

Чудеше се как ли може да се е променил през изминалите години. Вероятно продължаваше да я смята за приятел — беше й изпратил разказа си. Несъмнено си имаше приятелка — може би няколко, доколкото го познаваше. Щеше ли да гледа философски на удължения си престой в затвора или да е разгневен от причинената му несправедливост? Щеше ли да бъде жалък или пък да й се разкрещи, задето не го е измъкнала?

Тя си свърши добре работата и разпита работниците как им се струва животът в Сибир на тях и на семействата им. Всички споменаваха високите заплати и бързите повишения заради недостига на обучени хора. Мнозина говореха бодро за трудностите — имаше някакъв дух на първопроходническо другарство.

По пладне все още не бе видяла Василий. Дразнеше се — не можеше да бъде далеч.

Ирина я поведе към столовата на началствата, но Таня настоя да обядва с работниците. Хората се отпускаха при ядене и говореха по-откровено и по-цветисто. Таня си водеше записки и все се оглеждаше из помещението, избираше си следващия събеседник и едновременно следеше за Василий.

Както и да е, обедната почивка отмина, а той не се появи. Столовата започна да се опразва. Ирина предложи да минат на следващата точка — посещение на училище, където Таня ще може да говори с млади майки. Таня не можеше да измисли някаква причина да откаже.

Щеше да се наложи да го търси с името му. Представи си как пита: Май си спомням един интересен човек, когото видях последния път, струва ми се — електротехник, Василий… хъм, Енков? Дали не можете да проверите все още ли работи тук? Не беше възможно. Ирина щеше да провери, но тя не бе глупава и непременно щеше да се запита защо ли Таня се интересува именно от този човек. Нямаше да й отнеме много да разбере, че Василий е дошъл в Сибир като политически затворник. Тогава изникваше въпросът дали Ирина ще реши да си замълчи и да не се меси — често предпочитаното държане в Съветския съюз — или да се подмаже пред някой по-висшестоящ от нея в партията и да съобщи за издирванията на Таня.

Години наред никой не узна за приятелството между Таня и Василий. Това беше защитата им. Затова и не ги осъдиха на доживотен затвор за издаването на подривно списание. След задържането на Василий Таня допусна до тайната един човек — своя брат близнак. А и Даниил се досети. Сега обаче имаше опасност да събуди подозренията на непознат човек.

Подготвяше нервите си да говори и тогава Василий се появи.

Таня залепи ръка за устата си, за да не извика.

Василий приличаше на старец. Беше слаб и присвит. Косата му бе дълга, рошава и прошарена със сиво. Някога свежото му чувствено лице беше изпито и набръчкано. Носеше мърлява дреха с отвертки из джобовете. Влачеше си краката.

— Нещо не е наред ли, другарко? — попита я Ирина.

— Зъбобол — импровизира Таня.

— Толкова съжалявам.

Таня не можеше да си даде сметка дали Ирина й вярва.

Сърцето й бумтеше. Радваше се, че е намерила Василий, но се ужасяваше от опустошения му вид. А и трябваше да прикрива бурята на чувствата си от Ирина.

Изправи се, та Василий да може да я види. В столовата бяха останали малко хора, тъй че той не можеше да я пропусне. Тя се извърна настрана и не го гледаше, за да отклони подозренията на Ирина. Взе си чантата, все едно ще тръгва.

— Трябва да отида на зъболекар веднага щом се прибера — изрече тя.

С ъгълчето на окото си забеляза как Василий внезапно се спря и я загледа.

— Кажете ми за училището, в което ще отидем — започна тя, за да не забележи Ирина. — Колко големи са децата?

Тръгнаха към вратата, докато Ирина й обясняваше. Таня опита да огледа Василий, без да го наблюдава пряко. За няколко мига той стоеше и я гледаше замръзнал. Щом двете жени го доближиха, Ирина го изгледа озадачено.

Тогава Таня отново се взря право в него.

Изнемощялото му лице сега изглеждаше смаяно. Устата му зееше и той я гледаше, без да мига. В очите му обаче имаше и още нещо, освен сащисването. Таня схвана, че е надежда — изненадана, недоверчива, закопняла надежда. Той не бе съвсем смазан — нещо беше дало на съсипания човек силата да напише онази прекрасна история.

Тя си спомни приготвените думи:

— Изглеждате ми познат — дали съм говорила с Вас при последното си идване тук преди три години? Казвам се Таня Дворкина и работя за ТАСС.

Василий замълча и започна да се окопитва, но все още изглеждаше замаяно.

Таня продължи да говори.

— Пиша поредния дял от поредицата си за заселниците в Сибир. Боя се обаче, че не си спомням името Ви — през последните години съм говорила със стотици хора!

— Енков — най-после проговори той. — Василий Енков.

— Разговорът ни беше много интересен — продължи Таня. — Сега си го припомням. Трябва да поговорим отново.

Ирина погледна часовника си.

— Нямаме време. Тук училищата затварят рано.

Таня й кимна и се обърна към Василий:

— Може ли да се срещнем тази вечер? Нещо против да дойдете в хотел Централ? Можем да споделим едно питие.

— Хотел Централ — повтори Василий.

— В шест?

— Шест часа в хотел Централ.

— Ще се видим с Вас тогава — завърши Таня и си излезе.

* * *

Искаше да увери Василий, че не е забравен. Вече го стори, но бе ли то достатъчно? Можеше ли да му даде каква да е надежда? Тя искаше да му каже, че неговият разказ е чудесен и че трябва да пише повече, но отново не можеше да му даде никаква надежда. Измръзване не ставаше за издаване, а вероятно това щеше да бъде в сила и за другите му неща. Боеше се, че всъщност може да влоши, а не да подобри състоянието му.

Чакаше го на бара. Хотелът не беше зле. Всички пътуващи до Сибир бяха от високата категория — никой не идваше тук на почивка — тъй че мястото бе луксозно, според очакванията на висшата комунистическа номенклатура.

Василий влезе в малко по-добър вид от одеве. Беше се сресал и носеше чиста риза. Все още приличаше на болник, но в очите му блестеше светлината на интелигентността.

Пое ръката й в своята.

— Благодаря ти, задето дойде — рече той с разтреперан от вълнение глас. — Не мога да ти кажа колко много значи то за мен. Ти си приятел, стопроцентов приятел.

Тя го целуна по бузата.

Поръчаха си бира. Василий ядеше фъстъците от мезето като изгладнял човек.

— Разказът ти е прекрасен — започна Таня. — Не просто е добър, а е изключителен.

Той се усмихна.

— Благодаря ти. Може би това ужасно място все пак е в състояние да произведе нещо достойно.

— Не само аз му се възхищавам. Редакцията на Новый мир го прие за печат.

Той засия от радост, а тя трябваше отново да го свали на земята.

— Смениха си настроението след свалянето на Хрушчов.

Василий изглеждаше сломен, после си взе още една шепа фъстъци.

— Не съм изненадан — рече той и си върна спокойствието. — Поне са го харесали, което е важното. Струваше си да го напиша.

— Направих няколко копия и ги изпратих — анонимно, разбира се — на някои от хората, които получаваха Несъгласие — продължи тя. Колебаеше се. Последващите й думи бяха дръзки. Веднъж изречени, тя не можеше да ги върне. Направи го.

— Единственото друго нещо, което можех да направя, беше да опитам да изпратя копие на Запад.

Тя видя светлинката на оптимизма в очите му, но той предпочете да остане усъмнен.

— Това ще бъде опасно за теб.

— И за теб.

Василий сви рамене.

— Какво ще направят с мен — ще ме изпратят в Сибир? Ти обаче можеш да изгубиш всичко.

— Можеш ли да напишеш още разкази?

Той извади голям използван плик изпод якето си.

— Вече имам — рече той и й подаде плика. Отпи от бирата и опразни чашата си.

Тя погледна в плика. Страниците бяха покрити с дребния му спретнат почерк.

— О — въодушевено каза тя — това е достатъчно за цяла книга!

После осъзна, че ако я хванат с този материал и тя може да свърши в Сибир. Бързо напъха плика в чантата си.

— Какво ще правиш с тях? — попита я той.

Таня беше помислила по въпроса.

— В Лайпциг, в Източна Германия, има ежегоден Панаир на книгата. Мога да уредя да го отразявам за ТАСС. Говоря малко немски. На Панаира отиват западни издатели — от Париж, Лондон и Ню Йорк. Може и да успея да издам работата ти в превод.

Лицето му светна.

— Наистина ли мислиш така?

— Смятам, че Измръзване е достатъчно добро.

— Това би било чудесно. Но ще поемеш страхотен риск.

Тя кимна:

— Ти също. Ако съветските власти някак разберат кой е авторът, ще си имаш неприятности.

Той се разсмя.

— Погледни ме — гладувам, облечен съм в парцали, живея сам във винаги студено общежитие и не се тревожа.

Не й беше хрумнало, че може би храната не му достига.

— Тук има ресторант — каза тя. — Ще вечеряме ли?

— Да, моля.

Василий си поръча бьоф строганов с варени картофи. Келнерката постави на масата купичка с филийки хляб, както правеха на банкетите. Василий ги изяде всичките. След ястието си поръча пирожки със сливов мармалад. Изяде и всичко, което Таня остави в чинията си.

— Мислех, че хората със занаят са добре платени тук — каза тя.

— Заселниците да. Не и бившите затворници. Властите се подчиняват на механизма на ценообразуването само по принуда.

— Мога ли да ти пращам храна?

Той поклати глава.

— КГБ краде всичко. Колетите пристигат отворени, с печат „съмнителна пратка — инспектирано“ и всичко прилично е изчезнало. Човекът в съседната стая получи шест буркана от сладко, всичките празни.

Таня плати сметката за вечерята.

— Стаята ти има ли баня — попита Василий.

— Да.

— А топла вода?

— Разбира се.

— Може ли да се изкъпя? В общежитието имаме топла вода само веднъж седмично, а и тогава трябва да бързаме, докато не е свършила.

Отидоха горе.

Василий стоя дълго в банята. Таня седеше на кревата и гледаше мръсния сняг. Беше вцепенена. Имаше обща представа за лагерите, но гледката на Василий й ги показа смазващо живо. Досега въображението й не се бе простирало до страданието на затворниците. И все пак, въпреки всичко, Василий не се бе поддал на отчаянието. Всъщност, отнякъде той бе намерил силата и смелостта да опише опита си със страст и хумор. Тя му се възхищаваше повече отпреди.

Когато най-накрая излезе от банята си взеха довиждане. Някога би й направил предложение, но днес мисълта явно не посети ума му.

Тя му даде всичките пари от портмонето си, блокче шоколад и два чифта дълги долни гащи, които му бяха твърде къси, но иначе му ставаха.

— Може би са по-добри от това, което носиш.

— Сигурно са — отвърна той. — Нямам никакво бельо.

Богато Василий си тръгна, тя заплака.