Кен Фолет
Прагът на вечността (4)

3.

Вали Франк свиреше на пиано в салона на горния етаж. Инструментът беше голям Стейнуей и бащата на Вали имаше грижата да е акордиран, за да може баба Мод да свири. Вали си припомняше рифа от песента на Елвис „Объркан блус“. Беше в до, което го правеше по-лесен.

Баба му седеше и четеше некролозите в Берлинер Цайтунг. Беше на седемдесет, стройна, с изправена стойка и тъмносиня кашмирена рокля.

— Умееш добре да свириш такива неща — каза тя, без да вдига поглед от вестника. — Наследил си моя слух, както и зелените ми очи. Дядо ти Валтер, на когото си кръстен, мир на праха му, така и не успя да изсвири рагтайм. Опитах да го науча, но беше безнадежден.

— Свирила си рагтайм? — изненада се Вали. — Никога не съм чувал да свириш нещо различно от класическа музика.

— Рагтаймът ни спаси от глад, когато майка ти беше бебе. След Първата световна война свирих в един клуб, Нахтлебен, тук в Берлин. Плащаха ми милиарди марки на вечер, което едва стигаше за хляб; но понякога получавах бакшиши в чужда валута и с два долара можехме да преживеем добре цяла седмица.

— Олеле — Вали не можеше да си представи среброкосата му баба да свири на пиано за бакшиши в нощен клуб.

Сестрата на Вали влезе в стаята. Лили беше почти три години по-малка и напоследък той не беше сигурен как да се държи с нея. Откак се помнеше, тя беше голяма беля — като по-малък брат, само че по-глупава. Напоследък обаче проявяваше някакъв разум, а за да са нещата дори по-сложни, някои от приятелките й имаха гърди.

Извърна се от пианото и взе китарата. Беше я купил преди година от една заложна къща в Западен Берлин. Навярно беше заложена от някой американски войник срещу заем, който така и си беше останал неплатен. Марката беше Мартин и макар да беше евтина, китарата изглеждаше на Вали доста добър инструмент. Предполагаше, че нито стопанинът на заложната къща, нито войникът бяха осъзнавали стойността й.

— Слушай това — каза той на Лили и подхвана една бахамска мелодия, наречена „Всички мои премеждия“ с текст на английски. Чул я беше по западните радиостанции: беше популярна сред американските групи. Минорните акорди я правеха меланхолична и Вали беше доволен от печалния акомпанимент с подръпване на струните, който беше измислил.

Когато свърши, баба Мод погледна над вестника и каза на английски:

— Вали, скъпи, произношението ти е съвсем ужасно.

— Съжалявам.

Тя мина на немски.

— Но пееш хубаво.

— Благодаря — Вали се обърна към Лили: — Какво мислиш за песента?

— Малко е мрачна. Може би ще ми хареса повече, след като я чуя няколко пъти.

— Не е добре. Искам да я изпълня тази вечер в Минезенгер.

Това беше музикален клуб точно до „Курфюрстендам“ в Западен Берлин. Названието означаваше трубадур.

Лили остана впечатлена.

— Свириш в Минезенгер?

— Специална вечер е. Провеждат състезание. Всеки може да свири. Победителят получава възможност да стане редовен изпълнител.

— Не знаех, че клубовете правят това.

— Обикновено не. Този е единственият.

— Не трябва ли да си по-голям, за да ходиш на такова място? — попита баба Мод.

— Трябва, обаче и по-рано съм влизал.

— Вали изглежда по-голям от възрастта си — каза Лили.

— Хмм.

— Никога преди не си свирил пред публика — каза му Лили. — Нервен ли си?

— Можеш да се обзаложиш.

— Трябва да изсвириш нещо по-бодро.

— Май си права.

— Какво ще кажеш за „Тази страна е твоя страна“? Много я харесвам.

Вали засвири и Лили запя с него.

Докато пееха, влезе по-голямата им сестра Ребека. Вали я боготвореше. След войната, когато родителите им работеха отчаяно по цели денонощия, за да прехранват семейството, Ребека често поемаше грижата за Вали и Лили. Беше като втора майка, но не толкова строга.

И беше толкова смела! Вали я беше гледал изумено, когато изхвърли през прозореца макета от кибритени клечки, изработен от съпруга й. Той никога не беше харесвал Ханс и тайно се радваше, че си отива.

Всички съседи приказваха как Ребека, без да знае, се е омъжила за офицер от ЩАЗИ. Това издигна положението на Вали в училище: никой досега не си беше и представял, че в семейство Франк има нещо особено. А момичетата бяха особено очаровани от мисълта, че всичко, казано или направено в този дом, е било докладвано на полицията в продължение на цяла година.

Макар Ребека да му беше сестра, Вали си даваше сметка, че тя е разкошна. Имаше прекрасна фигура и хубаво лице, което издаваше едновременно нежност и сила. Но сега забеляза, че Ребека изглежда все едно някой е умрял. Спря да свири и попита:

— Какво става?

— Уволниха ме — отвърна Ребека.

Баба Мод остави вестника.

— Това е лудост! — възкликна Вали. — Момчетата от твоето училище казват, че ти си най-добрата им учителка!

— Знам.

— Защо те уволниха?

— Мисля, че това е отмъщението на Ханс.

Вали си спомни реакцията на Ханс, когато видя разбития макет и хилядите кибритени клечици пръснати по тротоара. „Ще съжаляваш за това“, беше се провикнал той, вдигнал поглед през дъжда. Вали беше приел това като перчене, но ако се беше замислил малко, щеше да разбере, че един агент на тайната полиция разполага с властта да изпълни подобна заплаха. „Ти и семейството ти“ — беше изкрещял Ханс. И самият Вали беше включен в проклятието. Той потрепери.

— Нямат ли отчаяна нужда от учители? — попита баба Мод.

— Бернд Хелд е бесен — отговори Ребека. — Но е получил заповед от високо.

— Какво ще правиш? — попита Лили.

— Ще намеря друга работа. Не би трябвало да е трудно. Бернд ми даде блестяща препоръка. А във всяко училище в Източна Германия има недостиг на учители, защото толкова много заминаха на запад.

— И ти трябва да идеш на запад — каза Лили.

— Всички трябва да го направим — заяви Вали.

— Майка няма да тръгне, знаеш — отговори Ребека. — Тя казва, че трябва да решаваме проблемите си, а не да бягаме от тях.

Влезе бащата на Вали, облечен в тъмносин костюм с жилетка, старомоден, но елегантен. Баба Мод каза:

— Добър вечер, скъпи Вернер. Ребека има нужда от питие. Била е уволнена — баба често предполагаше, че някой има нужда от питие. Така и тя можеше да пийне.

— Знам за Ребека — отсече татко. — Разговарях с нея.

Беше в лошо настроение — трябваше да е, щом говореше нелюбезно с тъща си, която обичаше и й се възхищаваше. Вали се питаше какво ли е станало, та старият е ядосан.

Скоро разбра.

— Ела в кабинета ми, Вали. Искам да си поговорим — влезе през двойните врати в по-малкия салон, който използваше като домашен кабинет. Вали го последва. Татко седна зад писалището. Вали знаеше, че трябва да остане прав. — Преди месец разговаряхме за пушенето — каза татко.

Вали веднага се почувства виновен. Беше пропушил, за да изглежда по-голям, но му хареса и сега вече му беше навик.

— Обеща да се откажеш.

По мнението на Вали въобще не беше работа на баща му дали пуши или не.

— Отказа ли се?

— Да — излъга Вали.

— Не знаеш ли, че мирише?

— Май да.

— Можах да те подуша още щом влязох в салона.

Сега Вали се почувства глупак. Спипали го бяха в детинска лъжа. Това обаче не го настрои по-приятелски към баща му.

— Затова знам, че не си се отказал.

— Защо ме питаш тогава?

Вали ненавиждаше сприхавия тон, който долови в гласа си.

— Надявах се да ми кажеш истината.

— Надяваше се да ме хванеш.

— Ако искаш, вярвай и в това. Предполагам, че и сега в джоба ти има пакет цигари.

— Да.

— Остави го на бюрото ми.

Вали извади цигарите от джоба на панталоните си и ядно ги хвърли на писалището. Татко му ги взе и небрежно ги метна в някакво чекмедже. Бяха Лъки Страйк, не долнопробните източногермански ф6, при това почти цял пакет.

— Няма да излизаш вечер в продължение на един месец — каза татко. — Поне няма да ходиш по барове, където хората свирят на банджо и пушат през цялото време.

От паника стомахът на Вали се сви. Бореше се да остане спокоен и разумен.

— Не е банджо. Китара е. И не е възможно да не излизам цял месец.

— Не се дръж нелепо. Ще правиш каквото ти кажа.

— Добре — отчаяно се съгласи Вали. — Но не започваме тази вечер.

— Започваме веднага.

— Но довечера трябва да ида в клуб Минезенгер.

— Тъкмо от този род места искам да те задържа настрани.

Старият беше невъзможен!

— Няма да излизам цял месец, броено от утре, става ли?

— Карантината ти няма да обслужва твоите планове. Това ще развали замисъла. Предназначението й е да ти причини неудобство.

В такова настроение татко не можеше да бъде отклонен от решението си, но Вали бе обзет от безсилен гняв и затова опита:

— Ти не разбираш! Тази вечер участвам в състезание в Минезенгер — това е уникална възможност.

— Няма да отлагам наказанието ти, за да ти позволя да свириш на банджо!

— На китара, стар глупак такъв! На китара!

Вали излетя навън.

Трите жени в съседната стая явно бяха чули всичко и го зяпнаха.

— О, Вали… — продума Ребека.

Той си взе китарата и излезе от стаята.

Докато слезе долу, нямаше план, само гняв; но когато съгледа входната врата, разбра какво ще прави. С китара в ръка излезе и затръшна вратата така, че къщата се разтресе.

Горе един прозорец се отвори и той чу как баща му вика:

— Върни се, чуваш ли? Върни се в същата минута или ще си имаш още по-големи неприятности.

Вали продължи да крачи.

Първо беше просто гневен, но след малко се изпълни с възторг. Не се беше подчинил на баща си и дори го беше нарекъл стар глупак! Отправи се на запад с пружинираща стъпка. Но скоро еуфорията му отмина и той започна да се чуди какви ли ще бъдат последиците. Баща му не приемаше леко неподчинението. Командваше децата и работниците си и очакваше да го слушат. Но какво щеше да направи? Вече от две или три години Вали беше твърде голям, за да го напляскат. Днес татко се опита да го задържи вкъщи, все едно е затвор, но не успя. Понякога татко заплашваше, че ще го спре от училище и ще го накара да работи, но Вали смяташе, че това е празна заплаха: на татко нямаше да му е удобно из неговата скъпоценна фабрика да вилнее непокорен юноша. Все пак Вали имаше чувството, че старецът ще измисли нещо.

Улицата, по която вървеше, преминаваше от Източен в Западен Берлин на едно кръстовище. На ъгъла мързелуваха и пушеха трима Фопо, източногермански полицаи. Имаха правото да спират всеки, който пресичаше невидимата граница. Не беше възможно да разговарят с всеки, понеже толкова много — хиляди — хора минаваха всеки ден, включително много Гренцгенгер, източни берлинчани, които работеха на запад за по-високи заплати в ценни дойчмарки. Бащата на Вали беше Гренцгенгер, но работеше за печалба, не за заплата. Самият Вали минаваше оттатък поне веднъж седмично, обикновено за да иде с приятелите си в някое западноберлинско кино, където показваха американски филми със секс и насилие. Те бяха по-вълнуващи от назидателните приказки в комунистическите киносалони.

На практика Фопо спираха всеки, който им хванеше окото. Цели семейства, които минаваха заедно, родители с деца — почти сигурно беше, че ще ги спрат по подозрение, че опитват завинаги да напуснат Източна Германия, особено ако имаха багаж. Друг тип, който Фопо обичаха да тормозят, бяха юношите, особено облечените по западна мода. Много от момчетата в Източен Берлин членуваха в банди против установения ред: Тексаската, Джинсовата, Обществото на почитателите на Елвис Пресли и други. Те мразеха полицията, а полицията мразеше тях.

Вали носеше черни панталони, бяла тениска и жълтеникава винтяга. Намираше, че изглежда готино, малко като Джеймс Дийн, но не и като член на банда. Заради китарата обаче можеха да го забележат. Тя беше върховен символ на онова, което наричаха „американска антикултура“ — по-лошо даже от комикс за Супермен.

Прекоси улицата, като внимаваше да не поглежда онези от Фопо. Стори му се обаче, че с крайчеца на окото си вижда как единият го зяпа. Но нищо не беше казано и той премина без да спира в Свободния свят.

Взе трамвая от южната страна на парка до „Ку’дам“. Най-хубавото на Западен Берлин, мислеше си той, е, че всички момичета носят чорапи.

Тръгна към клуба Минезенгер, изба в една от страничните улички до „Ку’дам“, където сервираха слаба бира и франкфуртски наденички. Вали беше подранил, но заведението вече се пълнеше. Вали говори с младия съдържател, Дани Хаусман, и се записа за участие в състезанието. Купи си бира, без да го питат за възрастта. Имаше много момчета като него, с китари, почти толкова момичета и неколцина по-възрастни.

Час по-късно състезанието започна. Всеки участник изпълняваше по две песни. Някои бяха безнадеждни аматьори и дрънкаха прости акорди, но за притеснение на Вали, неколцина китаристи бяха по-добри от него. Повечето изглеждаха като американските музиканти, чиито песни копираха. Трима мъже, облечени като триото Кингстън, изпълниха „Том Дули“, и някакво момиче с дълги черни коси и китара изпя „Къщата на изгряващото слънце“ досущ като Джоан Баес. Получи шумни аплодисменти и насърчителни викове.

Възрастна двойка с панталони от рипсено кадифе стана и изпя земеделска песен, „Им мерцен дер бауер“, под акомпанимента на акордеон. Фолк музика, но не от вида, който публиката тук искаше. Двамата получиха иронични аплодисменти, но бяха старомодни.

Докато Вали чакаше реда си и губеше търпение, към него приближи едно хубаво момиче. Често му се случваше. Той си мислеше, че има специфично лице, с високи скули и бадемовидни очи, все едно е половин японец, обаче много момичета го намираха привлекателен. Момичето се представи като Каролин. Изглеждаше с година-две по-голяма от него. Имаше дълги и прави светли коси, разделени на път по средата и обрамчващи обло лице. Вали първо реши, че е като всички останали момичета певици, но имаше такава голяма и широка усмивка, че сърцето му прескочи един удар.

— Щях да участвам в състезанието с брат ми, който да свири на китарата — каза тя, — но той ме изостави. Дали би имал нещо против да излезеш на сцената заедно с мен?

Първият импулс на Вали беше да откаже. Имаше свой репертоар от песни и нито една от тях не беше дует. Но Каролин беше очарователна и той търсеше причина да продължи разговора с нея.

— Ще трябва да репетираме — отвърна той с изпълнен със съмнение глас.

— Можем да излезем навън. Кои песни беше намислил?

— Щях да изпълня „Всичките ми премеждия“, а после — „Тази страна е твоя страна“.

— Какво ще кажеш за „Нох ейнен танц“?

Тя не беше част от репертоара на Вали, но той знаеше мелодията, пък и беше лесна за свирене.

— Никога не съм се замислял за комична песен.

— Ще се хареса на публиката. Можеш да пееш думите на мъжа, когато той й казва да се прибере у дома при болния си съпруг, после аз ще изпея „Само още един танц“ и последния стих ще изпеем заедно.

— Да опитаме.

Излязоха навън. Беше ранно лято и още беше светло. Седнаха на един праг и опитаха песента. Звучаха добре заедно, а Вали импровизира хармония на последния стих.

Каролин имаше чист контраалтов глас, който според Вали можеше да звучи и вълнуващо, затова предложи за контраст втората им песен да е тъжна. Тя отхвърли „Всичките ми премеждия“ като прекалено потискаща, но хареса „Вината е само моя“, бавен спиричуъл. Когато я започнаха, косъмчетата по врата на Вали настръхнаха.

Един американски войник, който влизаше в клуба, им се усмихна и им каза на английски:

— Боже мой, та това са близнаците Бобси.

Каролин се засмя и каза на Вали:

— Май си приличаме. Светли коси и зелени очи. Кои са близнаците Бобси?

Вали не беше забелязал какъв цвят са очите й и беше поласкан, че тя е обърнала внимание на неговите.

— Никога не съм ги чувал.

— Все едно, звучи като хубаво име за дует. Като „Евърли Брадърс“.

— Трябва ли ни име?

— Ще ни трябва, ако спечелим.

— Добре. Да се връщаме. Би трябвало вече почти да е дошъл нашият ред.

— Още нещо — каза тя. — Когато пеем „Нох ейнен танц“, трябва от време на време да се поглеждаме и да се усмихваме.

— Добре.

— Почти като гаджета, нали разбираш. Ще изглежда добре на сцената.

— Разбира се.

Нямаше да му е трудно да се усмихва на Каролин, все едно му е приятелка.

В клуба някакво русо момиче подрънкваше на китарата и пееше „Товарен влак“. Не беше толкова красива като Каролин, но беше хубава по един по-очевиден начин. После един виртуозен китарист изпълни някакъв блус със сложна апликатура. И тогава Дани Хаусман обяви името на Вали.

Когато се изправи пред публиката, Вали се почувства напрегнат. Повечето китаристи имаха хубави кожени ремъци, но Вали така и не си направи труда да си купи и инструментът висеше на врата му на връв. Сега внезапно му се прищя да имаше ремък.

— Добър вечер. Ние сме близнаците Бобси — обяви Каролин.

Вали изсвири един акорд и запя. Усети, че вече не го е грижа за ремъка. Песента беше валсова и той дрънкаше весело. Каролин се преструваше на покварена жена и в отговор Вали се превърна в строг пруски лейтенант.

Публиката се разсмя.

Тогава с Вали се случи нещо. В клуба имаше само стотина души и звукът беше не повече от одобрително колективно кискане, но му даде непознато досега усещане, малко като шемета на първото дръпване от цигара.

Хората се засмяха още няколко пъти и накрая аплодираха шумно.

Това се хареса на Вали дори повече.

— Обичат ни! — развълнувано прошепна Каролин.

Вали подхвана „Вината е само моя“, като подръпваше стоманените струни с нокти, за да изостри драмата на прискърбните седминки, и множеството се смълча. Каролин се промени и се превърна в отчаяна паднала жена. Вали наблюдаваше публиката. Никой не разговаряше. Една жена се беше просълзила и той се запита дали не е преживяла онова, за което Каролин пееше.

Приглушената съсредоточеност беше още по-приятна от смеха.

Накрая хората аплодираха и завикаха за още.

Правилото изискваше по две изпълнения, затова Вали и Каролин слязоха от сцената, пренебрегвайки виковете за бис. Но Хаусман им каза да се върнат. Не бяха репетирали трета песен и се спогледаха панически. После Вали попита:

— Знаеш ли „Тази страна е твоя страна“?

Каролин кимна.

Публиката се присъедини, което накара Каролин да запее по-силно. Вали се изненада от мощта на гласа й. Изпя висока хармония и гласовете им се понесоха над шума от тълпата.

Когато най-сетне слязоха от сцената, Вали беше въодушевен. Очите на Каролин блестяха.

— Наистина бяхме добри! — каза тя. — Бива те повече от брат ми.

— Да ти се намират цигари? — попита Вали.

Поседяха още един час на състезанието и пушиха.

— Мисля, че бяхме най-добрите — каза Вали.

Каролин беше по-предпазлива.

— Харесаха русото момиче, което пя „Товарен влак“.

Най-сетне обявиха резултата.

Близнаците Бобси бяха втори.

Победи двойничката на Джоун Баес.

— Та тя едва свиреше! — ядоса се Вали.

Каролин беше по-философски настроена.

— Хората харесват Джоун Баес.

Клубът започна да се опразва и Вали и Каролин се отправиха към вратата. Вали се чувстваше потиснат. Като излизаха ги спря Дани Хаусман. Беше малко над двадесетгодишен и се обличаше в модерни небрежни дрехи — черен пуловер с висока яка и джинси.

— Можете ли следващия понеделник да се справите с половин час?

Вали беше прекалено изненадан да отговори, но Каролин бързо каза:

— Разбира се!

— Ама имитаторката на Джоун Баес победи — рече Вали, а после си помисли: „Защо ли споря?“.

Дани отговори:

— Вие двамата явно имате репертоар, който да радва публиката за повече от две изпълнения. Имате ли достатъчно песни за програма?

Вали отново се поколеба, а Каролин се включи веднага:

— До понеделник ще имаме.

Вали си припомни, че баща му има намерението да го затвори вкъщи за цял месец, обаче реши да не го споменава.

— Благодаря — рече Дани. — Заемате ранната част, от осем и половина. Елате в седем и половина.

Двамата излязоха въодушевени на осветената от лампите улица. Вали нямаше представа какво ще направи по въпроса с баща си, но беше оптимист, че всичко ще се нареди.

Оказа се, че и Каролин живее в Източен Берлин. Взеха автобус и започнаха да обсъждат какво ще изпълнят следващата седмица. Имаше множество песни, които и двамата знаеха.

Слязоха от автобуса и се отправиха към парка. Каролин се свъси и рече:

— Човекът зад нас.

Вали погледна назад. На тридесет-четиридесет метра зад тях имаше мъж с кепе, който вървеше и пушеше.

— Какво за него?

— Не беше ли в Минезенгер?

Мъжът не погледна Вали, макар той да го зяпаше.

— Не мисля така — отвърна Вали. — Харесваш ли „Евърли Брадърс“?

— Да!

Както си вървяха, Вали започна да подрънква „Трябва само да помечтая“ на китарата, която висеше на връв на шията му. Каролин се присъедини с желание. Пяха заедно, докато минаваха през парка. Вали засвири хита на Чък Бери „Отново в САЩ“.

Докато ревяха рефрена „Толкова съм щастлив, че живея в САЩ“, Каролин внезапно спря.

— Шшт!

Вали осъзна, че са стигнали до границата и видя трима Фопо под уличната лампа, които ги гледаха злонамерено.

Млъкна веднага с надеждата да са спрели навреме.

Единият полицай беше сержант. Погледна покрай Вали. Вали проследи погледа му и забеляза, че мъжът с кепето кимва отсечено. Сержантът пристъпи към Вали и Каролин и каза:

— Документите.

Човекът с кепето говореше по радиостанция.

Вали се свъси. Явно Каролин беше права — следили ги бяха.

Хрумна му, че Ханс може да стои зад това.

Възможно ли беше да е толкова дребнав и отмъстителен?

Да, възможно беше.

Сержантът погледна личната карта на Вали и каза:

— Ти си само на петнадесет. Не би трябвало да си навън толкова късно.

Вали си прехапа езика. Нямаше смисъл да спори с полицията.

Сержантът погледна и личната карта на Каролин и каза:

— Ти си на седемнадесет! Какво правиш с това дете?

Това накара Вали да си припомни разправията с баща си и той ядосано подхвърли:

— Не съм дете.

Сержантът не му обърна внимание.

— А би могла да излезеш с мен — каза той на Каролин. — Аз съм истински мъж.

Другите двама полицаи се разсмяха одобрително.

Каролин не отговори, обаче сержантът настояваше:

— Какво ще кажеш?

— Трябва да сте се побъркали — тихо продума Каролин.

Мъжът се докачи:

— Е, това беше направо грубо.

Вали беше забелязал това у някои мъже. Ако момичето ги разкара, те се дразнят, но приемат всеки друг отговор за насърчение. Какво се очаква от жената тогава?

— Върнете ми картата, ако обичате — каза Каролин.

— Девствена ли си? — попита сержантът.

Каролин се изчерви.

Двамата други полицаи пак се разкикотиха.

— Трябва да го пишат на личните карти на жените — каза сержантът. — Девствена или не.

— Престанете — намеси се Вали.

— Нежен съм с девствениците.

Вали кипеше.

— Униформата не Ви дава право да тормозите момичетата!

— О, нима? — сержантът не им връщаше картите.

Бежов Трабант 500 спря и от него слезе Ханс Хофман. Вали започна да се страхува. Как можа да попадне в такава беда? Всичко, което направи, беше да пее в парка.

Ханс се приближи и каза:

— Покажи ми това, което виси на врата ти.

Вали събра сили да попита:

— Защо?

— Защото подозирам, че се ползва за пренасяне на капиталистическо-империалистическа пропаганда в Германската демократична република. Дай насам.

Китарата беше толкова ценна, че колкото и да се боеше, Вали не се подчини.

— А ако не я дам? Ще ме арестуват ли?

— Да, в крайна сметка — отговори Ханс.

Куражът на Вали се изпари. Преметна връвта през главата си и подаде китарата на Ханс.

Ханс хвана китарата, все едно ще засвири, дръпна струните и запя на английски „Ти си само хрътка“. Тримата от Фопо се разсмяха истерично.

Оказа се, че и ченгетата слушат поп музика по радиото.

Ханс пъхна ръка под струните и опита да бръкне в отвора.

— Внимавай! — обади се Вали.

Горното ми бръмна и се скъса.

— Това е фин музикален инструмент! — отчаяно рече Вали.

Струните пречеха на Ханс да бръкне в китарата.

— Някой да има нож?

Сержантът поровичка в куртката си и извади нож с широко острие — Вали беше сигурен, че не е част от стандартното му снаряжение.

Ханс се помъчи да пререже струните, но те се оказаха по-яки от очакванията му. Успя да скъса си и сол, но не и по-дебелите.

— Вътре няма нищо — умолително каза Вали. — Можеш да прецениш по теглото.

Ханс го изгледа, усмихна и после силно заби ножа в резонаторната кутия до магаренцето.

Острието влезе в дървото и Вали извика болезнено.

Доволен от отклика, Ханс повтори и проби няколко дупки в китарата. При отслабената повърхност, напрежението в струните издърпа магаренцето и дървото около него от корпуса на инструмента. Ханс отпра останалата част и разкри вътрешността като ковчег.

— Никаква пропаганда — установи той. — Поздравления. Невинен си. Подаде на Вали съсипаната китара и той я взе.

Ухиленият сержант върна личните карти.

Каролин хвана Вали за ръката и го задърпа.

— Хайде — тихо каза тя. — Да се махаме от тук.

Вали се остави да го отведе. Едва виждаше къде върви. Не можеше да спре да плаче.