Кен Фолет
Прагът на вечността (52)

51.

Григорий Пешков умираше. Старият боец беше на осемдесет и седем и сърцето го предаваше.

Таня беше успяла да съобщи на брат му. Лев Пешков беше на осемдесет и две, но каза, че ще дойде в Москва с частния си самолет. Таня се питаше дали той ще получи разрешение за пътуване, но Лев някак успя. Пристигнал беше вчера и трябваше да посети Григорий днес.

Григорий лежеше у дома си, блед и неподвижен. Беше чувствителен към натиск и не можеше да понесе тежестта на завивките върху краката си, затова Аня беше сложила две кутии в леглото и беше повдигнала върху тях одеялата, та да топлят, без да го докосват.

Макар да беше слаб, Таня усещаше мощното му присъствие. Дори и в покой брадичката му стърчеше бойко. Когато отвореше очи, отправяше все същия настойчив син поглед, който често беше вселявал страх у враговете на работническата класа.

Беше неделя и семейството и близките бяха дошли да го видят. Те се сбогуваха, макар да се преструваха, че не е така, разбира се. Братът на Таня, Димка, и жена му Наталия бяха довели Катя, хубавата им седемгодишна дъщеричка. Бившата съпруга на Димка, Нина, дойде с Гриша, който дори на единадесет вече проявяваше упорството и твърдостта на прадядо си. Григорий се усмихна благо на всички.

— Бих се в две революции и в две световни войни. Цяло чудо е, че изкарах толкова дълго.

После заспа и повечето роднини излязоха. Таня и Димка останаха да седят край леглото. Кариерата на Димка беше напреднала: сега работеше в Държавния планов комитет и беше кандидат-член на Политбюро. Все още беше близък с Косигин, но опитите им да реформират съветската икономика винаги биваха блокирани от кремълските консерватори. Съпругата му Наталия ръководеше аналитичния отдел на Външното министерство.

Таня започна да разказва за последните статии, които беше написала за ТАСС. По предложение на Василий, който сега работеше в Министерството на земеделието, тя беше отлетяла до Ставропол, плодороден южен край, където колхозите експериментираха със система за стимулиране според добива.

— Добивите растат — каза тя на Димка. — Реформата е много успешна.

— В Кремъл няма да харесат стимулите — отвърна Димка. — Ще кажат, че системата намирисва на ревизионизъм.

— Та тя действа от години. Тамошният първи секретар на партията е много предприемчив човек. Казва се Михаил Горбачов.

— Трябва да има приятели нависоко.

— Познава Андропов, който ходи там на процедури заради минералните води.

Шефът на КГБ страдаше от камъни в бъбреците, мъчителна болест. „Ако има въобще човек, който си заслужава такава болка, то това е Юрий Андропов“, рече си Таня.

Димка беше заинтригуван.

— Значи този Горбачов е реформатор, който е приятел с Андропов? Следователно е необикновен човек. Трябва да го държа под око.

— Стори ми се ободряващо разумен.

— Определено се нуждаем от нови идеи. Помниш ли как през шестдесет и първа Хрушчов предвиждаше, че до двадесет години СССР ще изпревари САЩ и в производството, и като военна мощ?

Таня кимна.

— По онова време го имаха за песимист.

— Вече минаха петнадесет години, а ние сме по-назад от всякога. И Наталия ми казва, че източноевропейските страни също изостават от съседите си. Мълчат си само заради огромните субсидии, които получават от нас.

— Добре е, че изнасяме много нефт и други суровини, за да можем да си плащаме сметките.

— Но не е достатъчно. Погледни Източна Германия. По дяволите, трябваше да построим стена, за да не бягат хората към капитализма.

Григорий се размърда. Таня се почувства виновна. Оспорваше основните неща, в които дядо й вярваше, седнала край смъртния му одър.

Вратата се отвори и в стаята влезе някакъв непознат. Беше старец, слаб и прегърбен, но безупречно облечен. Носеше тъмносив костюм, който му прилягаше съвършено, като на филмов герой. Бялата му риза блестеше, а цветът на червената му вратовръзка беше ярък. Такива дрехи имаше само на Запад. Таня никога не беше срещала стареца, но в него имаше нещо познато. Това трябва да беше Лев.

Той не обърна внимание на Таня и Димка и се вгледа в болния.

Дядо Григорий му отправи поглед, който говореше, че го познава, но не може да си спомни кой е точно.

— Григорий — заговори новодошлият. — Братко. Как остаряхме толкова?

Говореше някакъв особен старовремски руски с острото произношение на петроградски фабричен работник.

— Лев? Ти ли си наистина? А какъв хубавец беше!

Лев се приведе и целуна Григорий по двете страни, после старците се прегърнаха.

— Навреме дойде — каза Григорий. — Вече съм пътник.

След Лев влезе и една жена на осемдесетина години. На Таня й се видя, че е облечена като проститутка — стилна черна рокля, високи токчета, грим и бижута. Таня се питаше нормално ли е стариците в Америка да се обличат така.

— Видях някои от внуците ти оттатък — рече Лев. — Хубаво котило са.

— Те са радостта на живота ми — отговори Григорий с усмивка. — Ами ти?

— Имам една дъщеря от Олга, съпругата, която не обикнах, и син от Марга — ето я тук — която предпочитах. Не бях кой знае какъв баща и за двете си деца. Никога не съм имал твоето чувство за отговорност.

— Внуци?

— Трима. Едната е филмова звезда, вторият е певец, а третият е негър.

— Негър ли? И как става това?

— По обичайния начин, глупако. Синът ми Грег — кръстен е на чичо си впрочем — преспал с черно момиче.

— Е, това и чичо му не го е правил — отвърна Григорий и старците се разсмяха.

— Какъв живот преживях, Лев — подхвана Григорий. — Щурмувах Зимния дворец. Свалихме царя и построихме първата комунистическа страна. Отбранявах Москва от нацистите. Аз съм генерал и Володя е генерал. Толкова виновен се чувствам пред теб.

— Виновен ли?

— Ти замина за Америка и пропусна всичко това — обясни Григорий.

— Не се оплаквам.

— Получих даже и Катерина, която предпочиташе теб.

— А аз получих само сто милиона долара — отвърна Лев с усмивка.

— Да. На тебе се падна по-лошият дял. Толкова съжалявам, Лев.

— Всичко е наред. Прощавам ти.

„Иронично говори“, рече си Таня, „но Григорий май не схваща“.

Влезе вуйчо Володя. Тръгнал беше за някаква военна церемония и беше в генералската униформа. Таня потресено осъзна, че той за пръв път вижда истинския си баща. Лев се взираше в сина, когото не познаваше.

— Боже мой. На тебе прилича, Григорий.

— Но е твой.

Баща и син си стиснаха ръцете.

Володя не продумваше, завладян от чувства.

— Когато си ме загубил като баща, не си загубил много, Володя — рече Лев. Продължаваше да стиска ръката на сина си и го оглеждаше от горе до долу: лъснати обувки, армейска униформа, медали, проницателни сини очи, стоманеносива коса. — Аз обаче загубих. Май загубих много.

* * *

Когато излезе от дома си, Таня установи, че се пита къде са сгрешили болшевиките, къде идеализмът и енергията на дядо Григорий се бяха извратили и се бяха превърнали в тирания. Отиде до автобусната спирка и се отправи към срещата с Василий. В автобуса размишляваше за ранните години на руската революция и се чудеше дали решението на Ленин да закрие всички вестници, с изключение на болшевишките не е било ключовата грешка. Това означаваше, че от самото начало не са се разпространявали други идеи и никога не е било възможно общоприетото да се поставя под съмнение. Горбачов в Ставропол беше изключителен с това, че му беше позволено да опита нещо различно. Общо взето, такива хора биваха задушавани. Таня беше журналистка и подозираше, че егоцентрично надценява свободата на печата, но й се струваше, че отсъствието на критични вестници позволява другите форми на потисничество да процъфтяват по-лесно.

Вече бяха минали четири години от освобождаването на Василий. През това време той остроумно се беше реабилитирал. В Министерството на земеделието беше измислил образователен радиосериал, чието действие се развиваше в колхоз. Освен драмите с неверните съпруги и непослушните дечурлига, героите обсъждаха разни земеделски техники. Естествено, селяните, които пренебрегваха съветите от Москва, бяха мързеливи и некадърни, а заблудените юноши, които не се покоряваха на властта на Комунистическата партия, търпяха подигравките на приятелите си или се проваляха на изпитите. Сериалът имаше огромен успех. Василий се върна в „Радио Москва“ и получи апартамент в писателски блок.

Срещите им бяха тайни, а освен това Таня от време на време се натъкваше на Василий на профсъюзни събития или частни увеселения. Вече не изглеждаше като ходещ скелет, какъвто беше при връщането си от Сибир през седемдесет и втора. Беше наддал на тегло и беше повъзвърнал предишното си присъствие. Вече в средата на четиридесетте, Василий никога повече нямаше да е хубав като кинозвезда; но бръчките по лицето някак го правеха по-привлекателен. И все още преливаше от чар. Всеки път Таня го виждаше с различна жена. Това вече не бяха младите девойки, които го обожаваха, когато беше на тридесетина години. Но навярно бяха жените на средна възраст, в които онези девойки се бяха превърнали — елегантни жени с шикозни дрехи и обувки с високи токчета, които сякаш винаги успяваха да се снабдят с дефицитните лак за нокти, боя за коса и чорапогащи.

Таня се срещаше тайно с Василий веднъж месечно.

Всеки път той носеше последните части от книгата, по която работеше. Написани на ръка със ситния спретнат почерк, на който беше навикнал в Сибир, за да пести хартия. Таня напечатваше текста на пишеща машина и където беше нужно, поправяше правописа и пунктуацията. На следващата среща му ги даваше за преглед и двамата обсъждаха написаното.

Милиони хора по света купуваха книгите на Василий, но той никога не бе срещал и един от тях. Дори не можеше да чете отзивите, които бяха на чужди езици и отпечатани в западни вестници. Затова Таня беше единственият човек, с когото можеше да обсъжда работата си, и той слушаше жадно всичко, което тя имаше да му каже. Таня беше неговият редактор.

Всеки март Таня пътуваше до Лайпциг да отразява тамошния Панаир на книгата и всеки път се срещаше с Ана Мъри. През седемдесет и трета тя даде на Ана ръкописа на Застой. Винаги се връщаше с подарък за Василий от Ана — електрическа пишеща машина, кашмирено палто — и новини за нови и нови пари, които се трупаха в лондонската му банкова сметка. Навярно той никога нямаше да похарчи нещо от тези пари.

Таня все още вземаше крути предпазни мерки, когато се срещаше с него. Днес слезе от автобуса на около километър и половина от мястото на срещата и се увери, че никой не я следи на път за кафенето на име При Йосиф. Василий вече беше там и седеше с чаша водка пред себе си. На стола до него имаше голям бежов плик. Таня махна небрежно, все едно са само познати, които се срещат случайно. Взе си бира и седна до него.

Радваше се на това колко добре изглежда той. Лицето му излъчваше достойнство, каквото нямаше преди петнадесет години. Кафявите му очи все още бяха нежни, но вече ставаха остри и проницателни също толкова често, колкото проблясваха пакостливо. Таня осъзна, че няма друг човек вън от семейството й, когото да познава толкова добре. Знаеше силните му страни: въображение, интелигентност, чар и онази твърда решителност, която му беше позволила да оцелее и да продължи да пише през десетте години в Сибир. Знаеше и слабостите му, главната от които беше неудържимото желание да съблазнява жените.

— Благодаря ти, че ми каза за Ставропол — каза Таня. — Хубава статия написах.

— Добре. Да се надяваме да не стъпчат целия експеримент.

Таня даде на Василий напечатаната част от книгата и кимна към плика.

— Следваща глава?

— Последната — отговори той и й подаде плика.

— Ана Мъри ще се зарадва — новият роман на Василий беше озаглавен Първата дама. В него съпругата на американския президент — Пат Никсън, да речем — се беше загубила в Москва за двадесет и четири часа Таня се дивеше на въображението му. Да се погледне животът в Съветския съюз през очите на добронамерена консервативна американка беше наситено комичен начин да се критикува съветското общество. Таня плъзна плика в чантата си.

— Кога можеш да предадеш цялата книга на издателя?

— Веднага щом получа пътуване в чужбина. Най-късно през следващия март в Лайпциг.

— През март? — възкликна разочаровано Василий. — Та това е след шест месеца — укорително рече той.

— Ще опитам да се добера до командировка някъде, където ще мога да се срещна с нея.

— Моля те, направи го.

Таня беше огорчена.

— Василий, аз рискувам проклетия си живот, за да направя това за теб. Ако можеш, намери си някой друг или пък го прави сам. По дяволите, нямам нищо против.

— Разбира се — той веднага се разкая. — Съжалявам. Вложил съм толкова много в книгата — три години работа, все вечер, след като се прибера от службата. Но нямам право да съм нетърпелив с теб. — Пресегна се през масата и положи длан върху ръцете й. — Ти беше моят спасителен път и то неведнъж.

Таня кимна. Това беше вярно.

Въпреки това още му се сърдеше, когато излезе от кафето с последната глава от романа в чантата. Какво я ядеше? Реши, че са онези жени с високите токчета. Вярваше, че Василий би трябвало да е надраснал тази фаза. Промискуитетът беше присъщ на юношеството. Той се унижаваше, явявайки се на всяко празненство в литературните среди с ново гадже. Досега би трябвало да е улегнал и да има сериозна връзка с жена, която му е равна. Може би по-млада, но трябваше да е способна да се мери с него по интелигентност и да цени работата, навярно дори да му помага в нея. Василий имаше нужда от партньор, не от поредица завоевания.

Таня отиде в ТАСС. Преди да се добере до бюрото си, беше спипана от Пьотр Опоткин, главния редактор и политически отговорник за отдела. Както винаги, от устните му висеше цигара.

— Обадиха ми се от Министерството на земеделието. Статията ти за Ставропол не може да излезе.

— Какво? Защо не? Системата на стимулирането е позволена от министерството. И върши работа.

— Грешиш — Опоткин обичаше да казва на хората, че грешат. — Спрели са я. Има нов подход, Ипатовският метод. Пращат цели армади комбайни из областта.

— Отново централизиран контрол вместо лична отговорност.

— Именно — Опоткин извади цигарата от устата си. — Ще трябва да напишеш съвсем нова статия за Ипатовския метод.

— Какво казва областният секретар на партията?

— Младият Горбачов ли? Ами прилага новата система.

„Много ясно, че я прилага“, рече си Таня. Той беше интелигентен човек. Знаеше кога да си затваря устата и да прави каквото му наредят. Иначе нямаше да стане първи секретар.

— Добре — каза Таня, сподавяйки гнева си. — Ще напиша нова статия.

Опоткин кимна и си тръгна.

„Беше твърде добро, за да е истина“, каза си Таня. Нова идея, стимули, плащания за добри резултати, последицата — подобрени добиви, не се искат средства от Москва. Чудо беше, че са разрешили системата за няколко години. В дългосрочен план, за подобна система и дума не можеше да става.

Разбира се.