Кен Фолет
Прагът на вечността (63)

62.

Беше студен ноемврийски ден в Берлин, със затъмняваща мъгла и с адска миризма на сяра във въздуха от димящите фабрики в източната част. Таня, набързо прехвърлена тук от Варшава, за да помага за отразяването на засилващата се криза, усещаше, че Източна Германия ще получи сърдечен удар. Всичко се разпадаше. Като забележително повторение на събитията от 1961 година, преди издигането на Стената, толкова хора бяха избягали на Запад, че училищата затваряха заради недостига на учители, а болниците работеха с минимален персонал. Останалите зад Стената ставаха все по-гневни.

Новият ръководител Егон Кренц се съсредоточи върху пътуванията. Надяваше се, че ако може да удовлетвори хората по този въпрос, другите оплаквания ще отшумят. Според Таня той грешеше — искането за повече свобода вероятно щеше да стане навик за източногерманците. На шести ноември Кренц обнародва нови правила за пътуване — разрешаваше се на хората да пътуват зад граница с разрешение от Вътрешното министерство и да вземат със себе си петнадесет марки, горе-долу колкото за чиния кренвирши и халба бира в Западна Германия. Хората се отнесоха презрително към тази отстъпка. Днес, девети ноември, все по-отчаяният Кренц свика още една пресконференция, за да обнародва още един нов закон за пътуванията.

Таня симпатизираше на желанието на източногерманците да бъдат свободни и да вървят където пожелаят. Тя искаше същата свобода и за себе си и Василий. Той бе световноизвестен, но трябваше да се крие под псевдоним. Никога не беше излизал от СССР, където книгите му не се издаваха. Трябваше да може да излезе, да приеме спечелените от неговото друго аз награди и да се погрее за малко на светлината на славата — а тя искаше да бъде с него.

За нещастие, не виждаше как Източна Германия би могла да освободи народа си. Тя не можеше да съществува като независима държава — най-вече по тази причина бяха построили Стената. Позволяха ли на гражданите си да пътуват, милиони щяха да напуснат завинаги. Западна Германия може и да беше консервативна страна със старомодно отношение към правата на жените, но бе рай в сравнение с Изтока. Никоя страна не можеше да оцелее при напускането на най-предприемчивите си млади хора. Ето защо Кренц никога не би дал доброволно на източногерманците единственото нещо, което те искаха.

Тъй че Таня отиде в Международния пресцентър на улица „Морен“ с малки очаквания няколко минути преди шест вечерта. Залата бе претъпкана с журналисти, фотографи и телевизионни камери. Редиците с червени столове бяха заети и Таня трябваше да се присъедини към тълпата на правостоящите край стените на залата. Международният прескорпус беше в пълния си състав — всички можеха да надушат кръвта.

Точно в шест в залата се появи прессекретарят на Кренц, Гюнтер Шабовски, заедно с още трима служители, и седна на масата на подиума. Беше сивокос, носеше сив костюм и сива вратовръзка. Представляваше компетентен бюрократ, към когото Таня изпитваше доверие. В продължение на един час обявяваше министерски промени и административни преобразования.

Таня се дивеше на гледката как едно комунистическо управление се бори да задоволи обществените искания за промяна. Нещо подобно бе почти непознато. В редките случаи, когато е ставало, танковете са го спирали. Тя си припомни мъчителните разочарования на Пражката пролет от 1968 година и на Солидарност от 1981 година. Според брат й обаче Съветският съюз вече нямал силата или волята да смазва недоволството. Тя не смееше да се надява това да е вярно. Представи си живот, в който тя и Василий можеха да пишат истината без страх. Свобода. Трудно да си го представиш.

В седем часа Шабовски обяви новия закон за пътуванията.

— За всеки гражданин на Германската демократична република ще бъде възможно да напуска страната през граничните контролно-пропускателни пунктове — обяви той. Това не уточняваше кой знае какво и неколцина журналисти настояха за пояснения.

Самият Шабовски изглеждаше несигурен. Той си сложи очилата и прочете указа на глас.

— За частни пътувания до чужди страни може да се кандидатства без покриване на съществуващите изисквания за издаване на визи, без нуждата да се доказва необходимостта от пътуването или пък семейни връзки.

Всичко бе написано на мъгляв бюрократичен език, но звучеше добре.

Някой попита:

— Кога влиза в сила новата разпоредба?

Шабовски явно не знаеше. Таня забеляза, че се поти. Предположи, че новият закон е бил съставен набързо. Човекът прелисти хартията пред себе си в търсене на отговор.

— Доколкото знам — каза той, — веднага, без отлагане.

Таня бе смаяна. Нещо влизаше в сила незабавно — но какво? Можеше ли някой просто да отиде до пункта и да пресече? Пресконференцията обаче свърши без допълнителна информация.

Таня се чудеше какво да пише, докато покриваше краткото разстояние до хотел Метропол на „Фридрихщрасе“. В позацапаната импозантност на мраморното фоайе нагоре-надолу сновяха агенти на ЩАЗИ в обичайните си кожени якета и джинси, пушеха и гледаха някакъв телевизор с лош образ. Той показваше запис от пресконференцията. Докато се добере до ключа от стаята си, Таня чу как едната рецепционистка попита другата:

— Какво означава това? Можем ли просто да отидем?

Никой не знаеше.

* * *

Вали се намираше в западноберлинския си хотелски апартамент и гледаше новините заедно с Ребека, долетяла, за да се види с Алис и Хелмут. Те планираха да излязат заедно на вечеря.

Вали и Ребека се двоумяха над сдържания репортаж по програмата Днес на Це Де Еф в седем вечерта. Имаше нови разпоредби за пътуванията за източногерманците, но не беше ясно какво означават. Вали не можеше да разбере дали на семейството му ще бъде позволено да го посети в Западна Германия, или не.

— Чудя се дали ще мога да видя Каролин отново — размишляваше той.

Алис и Хелмут дойдоха няколко минути по-късно и свалиха зимните палта и шаловете.

В осем Вали се прехвърли на Всекидневното предаване на А Ер Де, но не научи много повече.

Изглеждаше невъзможно Стената, засегнала живота на Вали, да бъде отворена. Той много образно си спомни и преживя няколкото болезнени секунди на кормилото на стария черен микробус Фрамо на Джо Хенри. Припомни си своя ужас, когато видя как граничарят коленичи и прицелва автомата, паниката си при завъртането на волана и насочването към войника, объркването си, когато куршумите натрошиха предното стъкло. Беше му призляло от усещането, че колелата му прегазват човешко същество. После проби бариерата към свободата.

Стената му беше отнела невинността. Тя му отне и Каролин. И детството на дъщеря му.

Тази дъщеря, само няколко дни преди двадесет и шестия си рожден ден, попита:

— Стената още ли е Стената или не?

— Не мога да разбера. Сякаш са отворили границата по погрешка — заключи Ребека.

— Дали да не излезем и видим какво става на улиците? — предложи Вали.

* * *

Лили, Каролин, Вернер и Карла редовно гледаха Всекидневното предаване на А Ер Де, както правеха милиони хора в Източна Германия. Според тях то казваше истината, за разлика от собствените им държавно контролирани новинарски емисии — те представяха измислен свят, в който никой не вярваше. При все това бяха озадачени от двусмислените новини в осем.

— Границата отворена ли е или не е? — попита Карла.

— Не може да бъде — изкоментира Вернер.

— Е, аз ще погледна — обади се Лили.

Накрая и четиримата отидоха.

Щом излязоха от къщи и вдишаха студения нощен въздух, те усетиха емоционално заредената атмосфера. Улиците на Източен Берлин, мътно осветени от жълтите лампи, бяха необичайно изпълнени с хора и коли. Всички се бяха запътили в една посока, към Стената, повечето на групички. Някои младежи опитваха да се качат на стоп — престъпление, за което щяха да бъдат арестувани преди седмица. Хората си говореха с непознатите, питаха ги какво знаят и дали наистина е вярно, че вече може да се ходи в Западен Берлин.

Каролин се обърна към Лили:

— Вали е в Западен Берлин. Чух го по радиото. Трябва да е дошъл да види Алис.

Тя изглеждаше замислена.

— Надявам се да се харесват.

Семейство Франк тръгна на юг по „Фридрихщрасе“, докато не видя в далечината мощните светлини на Чекпойнт Чарли — комплекс, който заемаше улицата между цели две пресечки, от „Цимерщрасе“ на комунистическата страна до „Кохщрасе“ откъм свободната.

При идването си видяха как от станцията на метрото Щадтмитте се изсипват хора и тълпата нараства. Имаше и върволица коли — шофьорите им явно се колебаеха дали да доближават пункта, или не. Лили усещаше празничното чувство, но не беше сигурна дали има нещо за празнуване. Доколкото можеше да види, вратите не бяха отворени.

Много хора се държаха назад, извън светлината на прожекторите, от страх да си покажат лицата; по-дръзките обаче се доближаваха и извършваха углавното престъпление „неоправдано проникване в гранична зона“ въпреки риска от арест и тригодишна присъда в трудов лагер.

При доближаването до пропускателния пункт улицата се стесняваше, а тълпата се сгъстяваше. Лили и семейството й си пробиха път до челото. Пред тях, под ярки като слънцето светлини, можеха да видят порталите в червено и в бяло за пешеходци и автомобили, граничарите с оръжията им, митническите постройки и стърчащите над всичко вишки. Посред изцяло стъклените стени на командния пункт някакъв офицер говореше по телефона и махаше широко и ядосано с ръце, докато говореше.

От ляво и от дясно на пропускателния пункт, по „Кохщрасе“ се простираше омразната Стена. Лили усети как стомахът й се бунтува. През по-голямата част от живота й това съоръжение разделяше семейството й на две половини, които почти не се бяха срещали. Тя ненавиждаше Стената повече и от Ханс Хофман.

— Някой опитал ли се е да премине? — на висок глас запита Лили.

Една жена до нея заговори ядосано:

— Връщат хората. Казват, че човек трябва да има виза от полицейски участък. Аз обаче отидох до участъка, а там не знаеха нищо за това.

Преди месец жената би свила рамене при това типично бюрократично недомислие и би се върнала у дома. Тази вечер обаче нещата бяха различни. Тя все още стоеше тук — недоволна и протестираща. Никой не се прибираше.

Хората около Лили завикаха ритмично:

— Отворете! Отворете!

Когато замлъкнаха, на Лили й се стори, че дочува викове от отсрещната страна. Тя напрегна слух. Какво казваха? Най-накрая тя го разбра: „Елате! Елате!“ Явно и хората от Западен Берлин се събираха на пропускателните пунктове.

Какво щеше да стане? Как щеше да свърши това?

По „Цимерщрасе“ до пункта дойдоха шест микробуса и от тях излязоха петдесет или шестдесет въоръжени граничари.

Застанал до Лили, Вернер мрачно произнесе:

— Подкрепления.

* * *

Димка и Наталия седяха на черните кожени кресла в кабинета на Горбачов и се чувстваха едновременно въодушевени и напрегнати. Стратегията на Горбачов — да остави източноевропейските сателити да вървят по своя път — доведе до криза, която явно се усилваше. Това можеше да бъде опасно или да подава надежди. Може би беше и двете.

За Димка както винаги въпросът бе в какъв свят ще живеят внуците му.

Григорий, неговият син от Нина, вече бе женен; дъщерята на Димка и Наталия, Катя, учеше в университет; и двамата вероятно щяха да имат деца през следващите няколко години. Какво ли готвеше бъдещето за тези деца? Беше ли старият социализъм наистина свършен? Димка все още не знаеше.

Той се обърна към Горбачов:

— Хиляди хора се събират на пропускателните пунктове на Берлинската стена. Ако източногерманското правителство не отвори портите, ще има бунтове.

— Това не е наш проблем — заяви Горбачов. Това беше литания — той винаги го съобщаваше.

— Искам да говоря със западногерманския канцлер Кол — продължи той.

— Тази вечер той е в Полша — обясни Наталия.

— Свържете се с него по телефона колкото може по-скоро — не по-късно от утре. Не искам той да говори за обединение на Германия. Това ще ескалира кризата. Отварянето на Стената вероятно е единствената дестабилизация, с която ГДР може да се справи сега.

Димка си рече, че той е напълно прав. Ако отвореха границата, една обединена Германия може би не беше далеч в бъдещето. Точно сега обаче бе по-добре да не се повдига такъв горещ въпрос.

— Сега ще звънна на западногерманците — рече Наталия. — Още нещо?

— Не, благодаря.

Наталия и Димка станаха. Горбачов все още не им бе казал какво да се прави в настоящата криза. Димка го попита:

— Ако Егон Кренц се обади от Източен Берлин?

— Не ме будете.

Димка и Наталия напуснаха стаята.

Отвън той й каза:

— Ако не направи нещо сега, ще бъде твърде късно.

— За какво? — попита Наталия.

— За спасяването на социализма.

* * *

Мария Самърс се намираше в дома на Джаки Джейкс в „Принц Джордж Каунти“ и вечеряше рано с кръщелника си Джак. Телевизорът беше включен и тя видя как Джаспър Мъри, с палто и шал, прави репортаж от Берлин. Намираше се от западната, свободна страна на Чекпойнт Чарли, посред тълпата до малкия съюзнически пост, поставен по средата на „Фридрихщрасе“, до четириезичния надпис ВИЕ НАПУСКАТЕ АМЕРИКАНСКИЯ СЕКТОР. Зад него се виждаха прожекторите и вишките.

Джаспър заговори:

— Тази вечер кризата на комунизма достигна нов връх. След седмица демонстрации днес източногерманското правителство обяви отварянето на границите със Запада — но явно никой не е съобщил на граничните войски или на паспортните служби на полицията. Затова хиляди берлинчани са се събрали от двете страни на ужасната Стена и настояват да упражнят новополученото си право да преминат, докато правителството не прави нищо, а въоръжената гранична охрана става все по-нервна.

Джак довърши сандвича си и отиде да се къпе.

— Деветгодишен е и вече се стеснява — усмихнато обясни Джаки. — Казва ми, че бил твърде голям, за да го къпела баба му.

Мария беше погълната от новините от Берлин. Спомняше си как нейният любовник, президентът Кенеди, се обърна към света: Ich bin ein Berliner.

— Прекарала съм целия си живот в работа за американското правителство — обясни тя на Джаки. — През цялото време целта ни беше да победим комунизма. Но накрая той сам си нанесе поражение.

— Защо се случва това? — попита Джаки. — Не мога да го разбера.

— На власт дойде ново поколение ръководители, най-вече Горбачов. Когато отвориха счетоводните баланси и погледнаха цифрите, те си казаха: „Ако това е най-доброто, което можем да направим, какъв е смисълът от комунизма?“ Струва ми се, че е можело и да не постъпвам в Държавния департамент — аз и стотици други хора.

— Какво друго би вършила?

— Бих се омъжила — отвърна Мария, без да се замисля.

Джаки приседна.

— Джордж никога не ми е споделял твоите тайни — започна тя. — Но през шейсетте си мислех, че си влюбена в женен мъж.

Мария кимна.

— През живота си съм обичала двама души — съгласи се тя. — Него и Джордж.

— Какво стана? Той върна ли се при жена си? Обикновено така правят — попита Джаки.

— Не — отговори й Мария. — Умря.

— О, Боже мой! — рече Джаки. — Да не е бил президентът Кенеди?

Мария я зяпна смаяно.

— Как го разбра?

— Не съм го разбирала. Предположих.

— Моля те, не казвай на никого! Джордж го знае, и никой друг.

— Аз мога да пазя тайни — усмихна се Джаки. — Грег не знаеше, че е баща, докато Джордж не стана шестгодишен.

— Благодаря ти. Ако това излезе, ще ме разнасят из долнопробните вестници, дето вървят из супермаркетите. Господ знае какви щети би нанесло това на кариерата ми.

— Не се тревожи. Само чуй. Джордж скоро ще си дойде. Вие двамата практически живеете заедно. Толкова добре си подхождате.

Тя сниши глас.

— Харесвам те много повече от Верина.

Мария се засмя.

— Стига да знаеха, и нашите биха предпочели Джордж пред президента Кенеди — можеш да се обзаложиш на това.

— Мислиш ли, че ти и Джордж можете да се ожените?

— Проблемът е, че не мога да върша работата си, ако съм омъжена за конгресмен. Трябва да бъда надпартийна или поне да изглежда така.

— Някой ден ще се пенсионираш.

— Още седем години и съм на шестдесет.

— Ще се омъжиш ли за него тогава?

— Ако ме помоли — да.

* * *

Ребека беше от западната страна на Чекпойнт Чарли заедно с Вали, Алис и Хелмут. Тя гледаше да избягва Джаспър Мъри и телевизионните му камери. Смяташе, че сливането с уличната тълпа не е уместно за депутат от Бундестага, да не говорим за министър в правителството. Тя обаче нямаше да пропусне това, най-голямата демонстрация срещу Стената — Стената, осакатила любимия й мъж и опропастила живота й. Източногерманското правителство не би могло да я надживее — или пък да?

Въздухът беше студен, но тълпата я сгряваше. На участъка от „Фридрихщрасе“ към Чекпойнт Чарли имаше няколко хиляди души. Ребека и останалите бяха близо до челото на многолюдното мнозинство. Веднага след кабинката на часовия откъм съюзническата страна, там, където „Фридрихщрасе“ се пресичаше с „Кохщрасе“, бе очертана бяла линия. Тя показваше края на Западен Берлин и началото на Източен Берлин. Кафене Адлер на ъгъла не можеше да се отърве от клиенти.

Стената вървеше по пресечката — „Кохщрасе“. Всъщност стените бяха две — и двете направени от високи бетонни панели, разделени от ивица прочистена територия. Откъм западната страна бетонът бе изпъстрен с шарени графити. Точно срещу Ребека имаше пролука, зад която неколцина въоръжени граничари стояха пред трите врати в бяло и червено — две за превозни средства и една за пътници. Зад тях стърчаха три вишки. Ребека можеше да види войниците зад стъклените прозорци — те зловещо наблюдаваха хората през бинокли.

Някои от хората около Ребека говореха с граничарите и ги умоляваха да пуснат хората от Изток. Войниците не отговаряха. При стълпотворението дойде офицер и обясни, че засега няма нови правила за пътуванията от Изток. Никой не му повярва — бяха го видели по телевизията!

Натискът на тълпата беше неумолим и постепенно Ребека беше отнесена напред, докато не прекоси бялата черта и не се озова технически в Източен Берлин. Граничарите гледаха безпомощно.

След малко те се оттеглиха зад портите. Ребека се изненада. Обикновено източногерманските войници не се отдръпваха от множествата — контролираха ги с помощта на необходимата за случая бруталност.

Сега на кръстовището нямаше граничари и тълпата продължи напред. И от двете им страни двойната стена свършваше с къса напречна стена, свързваща вътрешните и външните бариери; тя блокираше достъпа до междинната ивица. За смайване на Ребека, двама дръзки демонстранти се качиха на стената и седнаха на заоблените ръбове на бетонните панели.

Граничарите ги доближиха и ги заговориха:

— Моля, слезте.

Хората учтиво отказаха.

Сърцето на Ребека бумкаше. Те бяха в Източен Берлин — като нея — и можеха да бъдат застреляни от войниците заради прехвърлянето на Стената, като много други през последните двадесет и осем години.

Нямаше стрелба обаче. Вместо това, още няколко души изкачиха Стената на различни места, седнаха на върха, спуснаха крака от двете й страни и предизвикаха граничарите да направят нещо по въпроса.

Граничарите се върнаха на позициите си зад портите.

Това беше смайващо. По комунистическите стандарти то беше беззаконие и анархия. Никой обаче не правеше нищо да го спре.

Ребека си спомни как в неделя, през август 1961 година, тя бе на тридесет, напусна дома си, за да отиде до Западен Берлин, и намери всички пунктове за преминаване блокирани с бодлива тел. През половината й живот бариерата си беше на мястото. Възможно ли беше тази ера да приключва? Тя го жадуваше с цялото си сърце.

Тълпата вече открито предизвикваше Стената, граничарите и източногерманския режим. Ребека също така видя, че настроението на войниците се променя. Някои си говореха с демонстрантите, което беше забранено. Един от хората се пресегна, свали кепето на войник и го наложи на главата си. Войникът го помоли:

— Можете ли да ми го върнете, моля? Трябва ми или ще загазя.

Демонстрантът великодушно му го върна.

Ребека погледна часовника си. Беше почти полунощ.

* * *

От източната страна хората около Лили скандираха:

— Пуснете ни! Пуснете ни!

От западната страна на пункта се донесе скандиране в отговор:

— Елате! Елате! Елате!

Множеството постепенно се беше приближавало до войниците, докато не достигна портите на една ръка разстояние, а граничарите не се оттеглиха в комплекса си.

Зад Лили по „Фридрихщрасе“ се беше простряла тълпа от десетки хиляди души и редица коли — по-далеч от погледа й.

Всички знаеха, че положението е опасно и нестабилно. Лили се боеше, че войниците просто ще започнат да стрелят в тълпата. Те нямаха достатъчно муниции, за да се защитят от десет хиляди разгневени хора, но какво можеха да направят?

Лили го разбра в следващия миг.

Изведнъж се появи офицер и изрева:

— Alles auf!

Веднага всички порти се отвориха.

От множеството се понесе рев и хората се впуснаха напред. Лили се мъчеше да остане близо до семейството си, докато всички вървяха през портите и за превозни средства, и за пешеходци. Те минаха през комплекса — тичаха, викаха и пищяха от радост. Портите от другата страна също бяха отворени. Хората преминаха и Изтокът се срещна със Запада.

Хората плачеха, прегръщаха се и се целуваха. Тези, които чакаха, носеха букети с цветя и бутилки с шампанско. Шумът на радостта беше оглушителен.

Лили се огледа. Родителите й бяха току след нея. Каролин беше малко по-напред.

— Чудя се къде ли са Вали и Ребека — попита тя.

* * *

Завръщането на Иви Уилямс в Америка беше триумф. Тя получи овации в първата вечер на Куклен дом на Бродуей. Мрачната интроспективна драма на Ибсен отлично съответстваше на емоционалната наситеност на най-добрите й актьорски изпълнения.

Когато публиката най-накрая се умори да аплодира и напусна театъра, Дейв, Бийп и шестнадесетгодишният им син Джон Лий се отправиха зад сцената, за да се присъединят към множеството на почитателите. Гримьорната на Иви беше пълна с хора и цветя, а имаше и няколко бутилки шампанско върху лед. Странно — хората мълчаха, а шампанското стоеше неотворено.

В единия ъгъл имаше телевизор и повечето от актьорите се бяха скупчили около него и смълчано гледаха новините от Берлин.

— Какво е това? Какво става? — обади се Дейв.

* * *

Кам се намираше в кабинета си в Лангли с Тим Тедър, двамата гледаха телевизия и пиеха уиски. Джаспър Мъри предаваше на живо от Берлин и викаше въодушевено:

— Портите са отворени и източногерманците идват! Прииждат със стотици и с хиляди! Това е исторически ден! Берлинската стена падна!

Кам намали звука.

— Вярваш ли го?

— Краят на комунизма — и Тедър вдигна чашата си за наздравица.

— За това сме работили през всички тези години — отбеляза Кам.

Тедър скептично поклати глава.

— Всичко, сторено от нас, бе изцяло неефективно. Въпреки усилията ни Виетнам, Куба и Никарагуа станаха комунистически страни. Погледни другите места, където опитахме да предотвратим комунизма — Иран, Гватемала, Чили, Камбоджа, Лаос… Нито едно от тях не ни прави голяма чест. А сега Източна Европа изоставя комунизма без помощ от наша страна.

— Все едно, трябва да измислим начин да си припишем заслугата. Или поне президентът да я получи.

— Буш е на поста си по-малко от година и през цялото време изоставаше — възрази Тим. — Той не може да твърди, че е причина за това — ако е направил нещо, то то беше да опита да забави всичко.

— Може би Рейгън? — мислеше гласно Кам.

— Бъди разумен — рече Тедър. — Рейгън не направи това. Направи го Горбачов. Той и цената на петрола. И фактът, че комунизмът и без това никога не е действал.

— Ами Звездните войни?

— Оръжейна система, която никога нямаше да излезе от стадия на научната фантастика, както знаеха всички, включително и съветите.

— Все пак Рейгън държа тази реч — „Господин Горбачов, съборете тази стена“. Помниш ли?

— Помня. Ще кажеш ли, че комунизмът е рухнал, задето Рейгън е държал една реч? Хората няма да го повярват.

— Ще го повярват — възрази Кам.

* * *

Първият човек, когото Ребека видя, бе баща й — висок мъж с оредяваща руса коса и спретнато вързана вратовръзка в отворената яка на палтото. Той изглеждаше по-възрастен.

— Виж! — викна тя на Вали. — Това е татко!

Лицето на Вали разцъфтя в широка усмивка.

— Така е — каза той. — Не вярвах, че ще ги намерим в това множество. Той положи ръка на рамото на Ребека и двамата си запроправяха път в блъсканицата. Хелмут и Алис ги следваха плътно.

Движението беше дразнещо трудно. Тълпата беше гъста, всички танцуваха, скачаха от радост и прегръщаха непознатите.

Ребека видя майка си до баща си, а после и Лили и Каролин.

— Не са ни видели още — обърна се тя към Вали. — Махай!

Нямаше смисъл да вика. Всички крещяха. Вали отбеляза:

— Това е най-голямото улично увеселение в света.

Някаква жена с накъдрена коса връхлетя върху Ребека и тя щеше да падне, ако не я бе подкрепила ръката на Вали.

Тогава най-после двете групички се достигнаха. Ребека се хвърли в прегръдките на баща си. Тя усети устните му на челото си. Познатата целувка, докосването на леко наболата брадица, ароматът на одеколона му за след бръснене — това изпълни сърцето й до пръсване.

Вали прегърна майка им. После се размениха. Ребека не можеше да вижда от сълзи. Те прегърнаха Лили и Каролин. Каролин целуна Алис.

— Не вярвах, че ще те видя отново толкова скоро. Не знаех дали въобще ще те видя отново.

Ребека гледаше как Вали поздравява Каролин. Той взе ръцете й и двамата се усмихнаха един на друг. Вали простичко каза:

— Толкова съм щастлив да те видя отново, Каролин. Толкова съм щастлив.

— Аз също — промълви тя.

Те се подредиха в кръг, с хванати ръце, посред нощ, в средата на Европа.

— Ето ни — произнесе Карла, огледа цялата фамилия в кръг и се усмихна широко и щастливо. — Най-накрая сме заедно. След всичко.

Тя спря и го повтори:

— След всичко.