Кен Фолет
Прагът на вечността (10)

9.

Джордж Джейкс отведе Верина Марканд на обяд в клуб Жокей. Не беше клуб, а готин нов ресторант в хотел Феърфакс, който се ползваше с благосклонността на хората от рода Кенеди. Джордж и Верина бяха най-добре облечената двойка в салона, тя беше очарователна в карираната рокля с широк червен колан, а той беше в ушит по поръчка тъмносин блейзър с раирана вратовръзка. Въпреки това получиха маса до вратата към кухнята. Вашингтон беше интегриран, но не и свободен от предразсъдъци. Джордж не се остави това да го ядоса.

Верина беше в града с родителите си. Бяха поканени в Белия дом по-късно същия ден на коктейл — благодарност за изявени поддръжници като тяхното семейство. Джордж знаеше, освен това, че целта е и да се запази тяхната благосклонност и за следващата кампания.

Верина огледа обстановката преценяващо.

— Отдавна не съм била в приличен ресторант — каза тя. — Атланта е пустиня.

С родители холивудски звезди тя беше възпитана да намира разкошното за нормално.

— Би трябвало да се преместиш тук — каза й Джордж, докато се взираше в изумителните й зелени очи. Роклята без ръкави разкриваше съвършенството на кожата й с цвят на кафе с мляко и тя със сигурност го знаеше. Преместеше ли се във Вашингтон, Джордж щеше да я покани на среща.

Опитваше се да забрави Мария Самърс. Излизаше с Норин Латимър, която беше завършила история и сега работеше като секретарка в Музея по Американска история. Тя беше привлекателна и интелигентна, но не се получаваше: Джордж продължаваше да мисли за Мария през цялото време. Навярно Верина щеше да се окаже по-ефикасно лекарство.

Естествено, той запазваше всичко това за себе си.

— Там, в Джорджия, ти си далеч от света.

— Не бъди толкова сигурен — отвърна Верина. — Аз работя за Мартин Лутър Кинг. Той ще промени света повече от Джон Ф. Кенеди.

— Това е защото доктор Кинг се занимава само с едно нещо, гражданските права, а президентът — със сто. Той е защитникът на свободния свят. Точно сега основната му грижа е Берлин.

— Любопитно, нали? Той вярва в свободата и демокрацията за германския народ в Източен Берлин, но не и за негрите в Юга.

Джордж се усмихна. Тя винаги беше борбена.

— Не става дума само за това в какво вярва — отговори той. — А за това какво може да постигне.

Верина сви рамене.

— И с какво ти правиш нещата по-различни?

— Министерството на правосъдието има деветстотин и петдесет юристи. Преди аз да дойда, само десет от тях бяха черни. Значи вече допринасям за десет процента подобрение.

— И какво постигна?

— Министерството води твърда политика към Комисията по междущатската търговия. Боби поиска да прекратят сегрегацията в автобусните превози.

— А какво те кара да мислиш, че това правило ще бъде приложено по-добре от всички досега?

— Засега не много. — Джордж изпитваше безсилен гняв, но не искаше напълно да го разкрива пред Верина. — Има един тип, Денис Уилсън, млад бял адвокат от личния екип на Боби, който ме разглежда като заплаха и ме държи настрана от наистина важните срещи.

— Как може да направи такова нещо? Ти си взет на работа от Боби Кенеди — нима той не иска твоя принос?

— Трябва да спечеля доверието му.

— Ти си само маска — презрително каза Верина. — С теб Боби може да каже на света, че има негър, който го съветва по гражданските права. Не се налага да те слуша.

Джордж се опасяваше, че може би тя има право, но не го призна.

— Това зависи от мен. Трябва да го накарам да слуша.

— Ела в Атланта — каза тя. — Работата с доктор Кинг още е отворена.

Джордж поклати глава.

— Моята кариера е тук — отговори той. Припомни си думите на Мария и ги повтори. — Протестиращите имат голямо влияние, но в крайна сметка правителствата са тези, които променят света.

— Някои го променят, други — не.

Когато си тръгнаха, завариха майката на Джордж да чака във фоайето на хотела. Джордж се беше уговорил да се срещнат тук, но не беше очаквал тя да чака пред ресторанта.

— Защо не дойде при нас? — попита той.

Майка му не отвърна на въпроса и заговори с Верина.

— Видяхме се за кратко на церемонията по дипломирането. Как си, Верина?

Правеше всичко по силите си да се държи вежливо, а Джордж знаеше, че това ще рече, че всъщност не харесва Верина.

Джордж изпрати Верина до таксито и я целуна по бузата.

— Прекрасно беше да те видя отново — каза той.

Двамата с майка му тръгнаха пеш към Министерството на правосъдието. Джаки Джейкс искаше да види къде работи синът й. Джордж беше уредил посещението й в спокоен ден, когато Боби Кенеди се намира в централата на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, на дванадесет-тринадесет километра от града.

Джаки си беше взела почивен ден. Специално за случая беше сложила шапка и ръкавици, все едно отива на църква. Докато вървяха, Джордж попита:

— Какво мислиш за Верина?

— Красиво момиче — веднага отговори Джаки.

— Ти би одобрила политическите й възгледи. Ти и Хрушчов — Джордж преувеличаваше, но и Верина, и Джаки бяха крайно либерални. — Тя е на мнение, че кубинците имат право да са комунисти, ако искат.

— Те това и правят — отвърна Джаки и доказа правотата му.

— Какво тогава не одобряваш?

— Нищо.

— Мамо, ние, мъжете, не сме много интуитивни, но аз те изучавам цял живот и знам кога имаш резерви.

Джаки се усмихна и нежно докосна ръката му.

— Ти си привлечен от нея и аз мога да разбера защо. Тя е неустоима. Не искам да злословя за момиче, което харесваш, но…

— Но какво?

— Може да се окаже трудно да си женен за Верина. Имам усещането, че тя поставя собствените си желания на първо място, на последно място и по средата.

— Мислиш, че е себична.

— Всички сме себични. Мисля, че тя е разглезена.

Джордж кимна и се постара да не се обижда. Майка му навярно имаше право.

— Няма защо да се тревожиш — рече той. — Тя е твърдо решена да си остане в Атланта.

— Е, сигурно това е за добро. Аз искам само ти да си щастлив.

Министерството на правосъдието се помещаваше във величествена класическа постройка срещу Белия дом. Когато влязоха, Джаки сякаш малко се понаду от гордост. Приятно й беше, че нейният син работи на такова престижно място. Джордж се радваше на реакцията й. Полагаше й се: тя беше посветила живота си на него и това беше наградата й.

Влязоха в голямата зала. Джаки хареса прочутите стенописи, които изобразяваха сцени от американския живот, но изгледа накриво алуминиевата статуя на Духа на справедливостта, която представляваше жена с една разголена гърда.

— Не съм превзета, но не разбирам защо Справедливостта трябва да разкрива гръдта си. Каква е причината за това?

Джордж се позамисли.

— За да се покаже, че Справедливостта няма какво да крие.

Джаки се засмя.

— Добър опит.

Качиха се нагоре с асансьора.

— Как е ръката ти? — попита Джаки.

Гипсът беше свален и Джордж нямаше нужда от превръзка през рамото.

— Още боли. Установих, че помага, ако си държа лявата ръка в джоба. Малко поддържа мишницата.

Слязоха на петия етаж. Джордж отведе Джаки в стаята, която делеше с Денис Уилсън и още няколко човека. Кабинетът на генералния прокурор беше в съседното помещение.

Денис беше на бюрото си до вратата. Беше бледен човек, чиято руса коса оредяваше преждевременно.

— Кога се връща той? — попита Джордж.

Денис знаеше, че говори за Боби.

— Няма да се върне поне до час.

— Ела да видиш кабинета на Боби Кенеди — обърна се Джордж към майка си.

— Сигурен ли си, че може?

— Няма го. Не би имал нищо против.

Джордж въведе майка си в преддверието, кимна на двете секретарки и влязоха в кабинета на главния секретар. Приличаше повече на салон в голяма провинциална къща с ореховата ламперия, масивната каменна камина, пъстрия килим и завесите и с лампите по масичките. Помещението беше грамадно, обаче Боби някак беше успял да го направи да изглежда претъпкано. Мебелировката включваше аквариум и препариран тигър. Огромното писалище беше заринато с документи, пепелници и семейни снимки. На етажерка зад писалището имаше четири телефона.

— Помниш ли къщата зад „Юниън Стейшън“, където живеехме, когато ти беше малък? — попита Джаки.

— Помня я, разбира се.

— Би могла цялата да влезе тук.

Джордж се озърна.

— Май да.

— А писалището е по-голямо от леглото, където спяхме, докато стана на четири годинки.

— Ние двамата и кучето.

На писалището лежеше зелена барета на специалните сили на американската армия, от които Боби се възхищаваше толкова много. Но Джаки се интересуваше повече от снимките. Джордж взе една фотография в рамка на Боби и Етел, седнали на морава пред голяма къща, заобиколени от седемте си деца.

— Направена е пред Хикъри хил, дома им в Маклийн, Вирджиния — обясни Джордж и й подаде снимката.

— Това ми харесва — рече Джаки, докато разучаваше фотографията. — Грижи се за семейството си.

Един самоуверен глас с бостънски акцент попита:

— Кой се грижи за семейството си?

Джордж рязко се обърна и видя, че Боби Кенеди влиза в кабинета. Носеше омачкан светлосив летен костюм. Вратовръзката му беше разхлабена, а яката на ризата — разкопчана. Не беше хубав като по-възрастния си брат, преди всичко заради големите като на заек предни зъби.

Джордж се смути.

— Съжалявам, сър. Мислех, че сте излезли за следобеда.

— Всичко е наред — отговори Боби, макар Джордж да не беше сигурен в искреността му. — Това място принадлежи на американците и те могат да го разглеждат, ако искат.

— Това е майка ми, Джаки Джейкс — каза Джордж.

Боби енергично разтърси ръката й.

— Госпожо Джейкс, имате прекрасен син — каза той и пусна в ход чара си, както винаги, когато разговаряше с гласоподаватели.

Лицето на Джаки потъмня от смущение, но тя незабавно отговори:

— Благодаря Ви. И Вие имате няколко — току-що ги видях на снимката.

— Четири момчета и три момичета. Всички са чудесни и казвам това съвършено обективно.

Всички се разсмяха.

— Удоволствие беше да се запозная с Вас, госпожо Джейкс. Идвайте по всяко време да ни видите.

Макар и любезни, тези думи определено бяха сбогуване и Джордж и майка му излязоха от кабинета.

Тръгнаха по коридора към асансьора.

— Неловко, но Боби беше любезен — рече Джаки.

— Освен това беше и планирано — ядно отвърна Джордж. — Боби никога не подранява. Денис преднамерено ни подведе. Искаше да изглеждаме нагли.

Майка му го потупа по ръката.

— Ако това е най-лошото, което ни се случи днес, значи сме добре.

— Не знам — Джордж си припомни обвинението на Верина, че работата му е козметична. — Как мислиш, дали ролята ми тук не е единствено да показвам, че Боби се вслушва в негрите, докато той всъщност не го прави?

Джаки се замисли.

— Може би.

— Може да съм по-полезен, ако работя за Мартин Лутър Кинг в Атланта.

— Разбирам как се чувстваш, но мисля, че би трябвало да останеш тук.

— Знаех, че ще кажеш това.

Джордж изпрати майка си на излизане от сградата.

— Как е апартаментът ти? — попита тя. — Следващия път трябва да го видя.

— Прекрасен е — Джордж беше наел горния етаж на висока и тясна викторианска къща в квартала на Капитолийския хълм. — Ела в неделя.

— Значи мога да ти приготвя вечеря в твоята кухня?

— Какво мило предложение.

— Ще се запозная ли с приятелката ти?

— Ще поканя Норин.

Целунаха се за довиждане. Джаки щеше да вземе влака до дома си в „Принц Джордж Каунти“ в Мериленд. Преди да си тръгне, тя каза:

— Запомни. Има хиляда умни младежи, които са готови да работят за Мартин Лутър Кинг. Но има само един негър, който седи в кабинета до този на Боби Кенеди.

„Права е“, рече си Джордж. „Обикновено е права“.

Когато се върна в кабинета, не каза нищо на Денис, а седна на бюрото си и написа за Боби доклад за интеграцията на училищата.

В пет следобед Боби и сътрудниците му скочиха в лимузините за кратко пътуване до Белия дом, където по програма Боби трябваше да се срещне с президента. За пръв път Джордж беше взет на среща в Белия дом и се питаше дали това е знак, че вече му имат по-голямо доверие, или просто срещата е маловажна.

Влязоха в Западното крило и отидоха в Кабинета. Беше дълга стая с четири високи прозореца на едната стена. Двадесетина стола, тапицирани с тъмносиня кожа, бяха наредени около прилична на ковчег маса. Джордж сериозно си помисли, че в тази стая се вземат решения, които разтърсват света.

Минаха петнадесет минути, а от президента Кенеди нямаше и следа. Денис се обърна към Джордж:

— Би ли отишъл да провериш дали Дейв Пауърс знае, че сме тук?

Пауърс беше личният асистент на президента.

— Разбира се — отговори Джордж. Седем години в Харвард, а съм момче за всичко, рече си той.

Преди срещата с Боби, президентът трябваше да се отбие на коктейла за знаменитости, които го подкрепяха. Джордж отиде в основния корпус на сградата и се насочи към източника на шума. Под масивните канделабри в Източната стая вече втори час стотина гости пиеха. Джордж помаха на родителите на Верина, Пърси Марканд и Бейб Лий, които разговаряха с човек от Националния комитет на Демократическата партия.

Президентът не беше тук.

Джордж се озърна и забеляза вход към кухнята. Научил беше, че президентът често използва входовете за персонала и задните коридори, за да не го приклещват и бавят.

Джордж мина през кухненската врата и веднага намери президента и хората му. Красивият загорял от слънцето Кенеди носеше морскосин костюм с бяла риза и тясна вратовръзка. Изглеждаше уморен и нервен.

— Не мога да се снимам със смесена двойка! — раздразнено каза той. — Ще загубя десет милиона гласа!

В балната зала Джордж беше видял само една смесена двойка: Пърси Марканд и Бейб Лий. Беше възмутен. Значи либералният президент се боеше да се снима с тях!

Дейв Пауърс беше дружелюбен мъж на средна възраст, с голям нос и плешива глава, толкова различен от началника си, колкото можеше да си представи човек.

— Какво се очаква да направя? — попита той президента.

— Изведи ги от там!

Дейв беше личен приятел и не се боеше да покаже на Кенеди, че е ядосан.

— И какво ще им кажа, за Бога?

Внезапно Джордж престана да се ядосва и започна да мисли. Дали това не беше възможност за него? Без да има определен план, той каза:

— Господин президент, аз съм Джордж Джейкс. Работя за главния прокурор. Мога ли да се погрижа за този проблем вместо Вас?

Наблюдаваше лицата им и знаеше какво си мислят. Щом Пърси Марканд ще бъде обиждан в Белия дом, колко по-хубаво щеше да е човекът, който го обижда, да е черен.

— Да, по дяволите — отвърна Кенеди. — Оценявам това, Джордж.

— Да, сър — рече Джордж и се върна в балната зала.

А какво щеше да прави? Докато крачеше по излъскания под на залата към Пърси и Бейб Лий, той си блъскаше главата. Трябваше да ги изведе от тук за петнадесет-двадесет минути, това беше всичко. Какво можеше да им каже?

Всичко, освен истината.

Когато стигна до групата разговарящи и леко докосна Пърси Марканд по ръката, той още не знаеше какво да каже.

Пърси се обърна, позна го, усмихна се и му стисна ръката.

— Чуйте всички! — обяви той на околните. — Запознайте се с един участник в Похода на свободата!

Бейб Лий го улови с две ръце, като че се боеше някой да не й го открадне.

— Ти си герой, Джордж — рече тя.

В този миг Джордж разбра какво ще им каже.

— Господин Марканд, госпожо Лий, сега работя за Боби Кенеди и той би искал да поговори с вас няколко минути за гражданските права. Мога ли да ви заведа при него?

— Разбира се — откликна Пърси и след секунди вече бяха вън от балната зала.

Джордж начаса съжали за думите си. Докато ги водеше към Западното крило, сърцето му блъскаше в гърдите. Как ли щеше Боби да приеме това? Можеше да каже: Не, по дяволите, нямам време. А последваше ли някакъв неловък инцидент, вината щеше да е на Джордж. Защо не си държа устата затворена?

— Обядвах с Верина — рече той в опит да поддържа разговор.

— Тя обича работата си в Атланта — отговори Бейб Лий. — Конференцията на християнските водачи от Юга има малко управляващо тяло, но върши страхотна работа.

— Доктор Кинг е велик човек — рече Пърси. — От всички водачи на движението за граждански права, които познавам, той е най-впечатляващ.

Стигнаха Кабинета и влязоха. Шестимата присъстващи седяха в единия край на дългата маса и разговаряха, някои пушеха. Изгледаха новодошлите с изненада. Джордж забеляза Боби и се взря в лицето му. Боби изглеждаше озадачен и раздразнен.

— Боби, Вие познавате Пърси Марканд и Бейб Лий. Те с радост ще говорят с нас за гражданските права за няколко минути.

За миг лицето на Боби потъмня от гняв. Джордж си даде сметка, че за втори път днес изненадва началника си с неканени гости. После Боби се усмихна:

— За нас е привилегия! Сядайте, хора. Благодаря ви, че подкрепихте избирателната кампания на брат ми!

Джордж изпита облекчение. Нямаше да стане неудобно. Боби автоматично беше превключил на очарователно поведение. Поинтересува се от възгледите на Пърси и Бейб и говори откровено за трудностите, които двамата с президента имат с демократите от Юга в Конгреса. Гостите бяха поласкани.

След няколко минути президентът дойде. Здрависа се с Пърси и Бейб, а после Дейв Пауърс ги отведе на празненството.

Щом вратата се затвори зад гърбовете им, Боби се нахвърли на Джордж.

— Никога повече не ми прави това! — каза той. Лицето му показваше мощта на потискания му гняв.

Джордж видя как Денис Уилсън сподавя усмивката си.

— За кого се смяташ, дяволите да те вземат? — беснееше Боби.

Джордж реши, че Боби ще го удари. Залюля се на стъпалата си, готов да избегне удара, и отчаяно отговори:

— Президентът искаше те да излязат! Не искаше да бъде фотографиран с Пърси и Бейб.

Боби погледна брат си, който кимна.

Джордж продължи:

— Разполагах с половин минута да измисля някакъв предлог, който да не ги обиди. Казах им, че Вие искате да се срещнете с тях. И свърши работа, нали? Те не са обидени — всъщност мислят, че с тях са се отнесли като с важни особи.

— Вярно е, Боб — намеси се президентът. — Джордж ни измъкна от доста заплетено положение.

— Исках да направя така, че да не загубим подкрепата им за кампанията за преизбиране — додаде Джордж.

Боби погледа безизразно някое време, докато разбере.

— Значи, казал си им, че искам да говоря с тях, само за да ги извадиш от снимките на президента.

— Да.

— Това беше бърза мисъл — каза президентът.

Лицето на Боби се измени. След миг той се разсмя. Брат му се присъедини, после се засмяха и всички присъстващи.

Боби преметна ръка през рамото на Джордж.

Джордж все още трепереше. Страхувал се беше, че ще го уволнят.

— Джорджи, момчето ми, ти си един от нас! — каза Боби.

Джордж осъзна, че е приет в някакъв вътрешен кръг. Отпусна се облекчено.

Не беше толкова горд, колкото би трябвало. Беше извършил една подла, дребна измама и беше помогнал на президента да угоди на расовите предразсъдъци. Искаше да измие ръцете си.

После видя изписания по лицето на Денис Уилсън гняв и се почувства по-добре.