Кен Фолет
Прагът на вечността (28)

27.

Джаспър Мъри се влюби в САЩ. Имаха радио по цяла нощ, имаха три телевизионни канала и отделен сутрешен вестник във всеки град. Хората бяха щедри, домовете им бяха просторни, а обноските им бяха спокойни и неофициални. У дома, в Англия, хората се държаха все едно непрестанно пият чай във викториански салон, дори когато сключваха сделки или даваха интервюта по телевизията, или спортуваха. Бащата на Джаспър, офицер от армията, не можеше да разбере това, но майка му, германска еврейка, можеше. Тук, в Щатите, хората бяха прями. В ресторантите келнерите бяха ефективни, без да се кланят и да се подмазват. Никой не раболепничеше.

Джаспър планираше да напише за Сейнт Джулиънс Нюз поредица статии за пътуването си, ала имаше и по-голяма амбиция. Преди да тръгне от Лондон, разговаря с Бари Пю и попита дали Дейли Еко ще се интересува от написаното от него. „Аха, естествено, ако ти попадне нещо, разбираш ли, специално“, отвърна Пю без желание. Миналата седмица в Детройт Джаспър взе интервю от Смоуки Робинсън, водещия вокал на Миракълс, и го прати с бърза поща до Еко. Смяташе, че вече трябва да е пристигнало. Дал беше телефонния номер на семейство Дюър, но Пю не се беше обадил. Джаспър обаче не губеше надежда и щеше да позвъни на Пю днес.

Отседнал беше в апартамента на семейство Дюър във Вашингтон. Жилището беше голямо, в хубава сграда на няколко преки от Белия дом.

— Дядо ми Камерън Дюър го купил преди Първата световна война — обясни му Уди Дюър, докато закусваха. — И той, и баща ми бяха сенатори.

Цветнокожата прислужница на име мис Бетси наля портокалов сок на Джаспър и го попита иска ли яйца.

— Не, благодаря, само кафе — отвърна той. — Ще се видя с един семеен приятел за закуска след един час.

Джаспър се запозна с Дюърови в къщата на улица „Грейт Питър“ през годината, която семейството прекара в Лондон. Не беше близък с тях, освен за кратко с Бийп. Въпреки това те го приеха в дома си с щедро гостоприемство година по-късно. Също като семейство Уилямс, и те бяха небрежно щедри, особено с младите. Лойд и Дейзи винаги се радваха да подслонят някой юноша за нощ или за седмица, или — в случая на Джаспър — за няколко години. Дюърови явно бяха същите.

— Толкова мило от ваша страна да ми позволите да остана тук — обърна се Джаспър към Бела.

— О, моля те, добре дошъл си — отговори тя искрено.

— Предполагам, че ще снимаш днешния марш за гражданските права за списание Лайф? — попита той Уди.

— Точно така. Ще се смеся с тълпата, дискретно ще направя някои откровени снимки с малък тридесет и пет милиметров апарат. Някой друг ще направи основните официални снимки на знаменитостите на трибуната.

Облечен беше небрежно, в светли панталони и риза с къс ръкав, но и така щеше да е трудно толкова висок човек да остане незабелязан. Ала откровените фотографии на Уди за новините бяха прочути в цял свят.

— Като всеки човек, който се интересува от журналистика, познавам работата ти — каза Джаспър.

— Привлича ли те определена област? — попита Уди. — Престъпност, политика, война?

— Не. С радост бих отразявал всичко. Изглежда, и с теб е така.

— Интересувам се от лицата. Каквато и да е историята — погребение, футболен мач, разследване на убийство — аз фотографирам лицата.

— Какво очакваш днес?

— Никой не знае. Мартин Лутър Кинг предвижда сто хиляди души. Ако събере толкова, това ще е най-големият марш за граждански права изобщо. Всички се надяваме да е радостен и мирен, но не разчитаме на това. Виж какво стана в Бирмингам.

— Вашингтон е нещо друго — намеси се Бела. — Тук имаме цветнокожи полицаи.

— Не много — уточни Уди. — Но можеш да се обзаложиш, че до един ще са в предните редици днес.

Бийп Дюър влезе в трапезарията. Беше на петнадесет години, дребна и с хубава фигура.

— Кой ще е в предните редици? — попита тя.

— Не ти, надявам се — отговори майка й. — Моля те, не се забърквай в неприятности.

— Разбира се, мамо.

Джаспър забеляза, че Бийп се е научила да проявява известна дискретност през двете години, откакто не я беше виждал. Днес изглеждаше сладка, но не особено секси — с бежови джинси и широка каубойска риза. Разумно облекло за ден, в който можеха да избухнат безредици.

С Джаспър тя се държеше, все едно напълно е забравила за лондонския им флирт. Даваше му знак, че не трябва да очаква да започне оттам, където е свършил тогава. Несъмнено през това време беше имала гаджета. Джаспър беше облекчен, че тя не го смята за своя собственост.

Последният член на семейство Дюър, който се появи за закуска, беше Камерън, с две години по-голям от Бийп. Облечен беше като мъж на средна възраст, с ленено сако, бяла риза и вратовръзка.

— И ти внимавай, Кам — каза майка му.

— Нямам намерение да се приближавам до марша — превзето отговори той. — Планирам да ида в Смитсониън.

— Не вярваш ли, че цветнокожите трябва да имат право на глас? — попита Бийп.

— Не вярвам, че трябва да създават неприятности.

— Ако имаха право на глас, нямаше да им се налага да изразяват мнението си по други начини.

— Престанете и двамата — каза Бела.

Джаспър допи кафето си.

— Трябва да телефонирам отвъд океана — обяви той. — Ще платя разговора, разбира се — почувства се задължен да добави, макар да не знаеше има ли достатъчно пари.

— Върви — отговори Бела. — Използвай телефона в кабинета. И, моля те, не се тревожи за плащането.

Джаспър беше облекчен.

— Толкова сте любезни.

Бела само махна с ръка.

— И без това ми се струва, че Лайф плаща сметката за телефона — неясно каза тя.

Джаспър отиде в кабинета. Позвъни на Дейли Еко в Лондон и се свърза с Бари Пю, който рече:

— Здрасти, Джаспър. Харесват ли ти Щатите?

— Страхотно е — Джаспър нервно преглътна. — Получи ли интервюто ми със Смоуки Робинсън?

— Да, благодаря. Добре написано, Джаспър, но не става за Еко. Пробвай в Ню Мюзикъл Експрес.

Джаспър се обезсърчи. Не се интересуваше от това да пише за поп пресата.

— Добре — отговори той. Не беше готов да се предаде. — Мислех си, че фактът, че Смоуки е любимият певец на Бийтълс може да направи интервюто интересно.

— Не е достатъчно. Но опитът си го бива.

Джаспър се помъчи разочарованието му да не проличи.

— Благодаря.

— Няма ли някаква демонстрация във Вашингтон днес? — попита Пю.

— Да, за гражданските права. — Джаспър отново се обнадежди. — Ще бъда там. Искате ли репортаж?

— Хмм… Звънни, ако има насилие.

Иначе не се обаждай, досети се Джаспър.

— Добре. Става — отговори той разочаровано.

Джаспър залюля телефона в ръка и се взря умислено в него. Беше работил много по интервюто със Смоуки Робинсън и вярваше, че връзката с Бийтълс го прави специално. Но беше сгрешил и му оставаше единствено да опита отново.

Върна се в трапезарията.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Имам среща със сенатор Пешков в хотел Уилард.

— Там е отседнал и Мартин Лутър Кинг — подхвърли Уди.

Джаспър засия.

— Може би ще успея да взема интервю.

Еко определено щеше да прояви интерес.

— Ще има няколкостотин журналисти, които се надяват да интервюират Кинг днес — рече Уди с усмивка.

Джаспър се обърна към Бийп.

— Ще се видим ли по-късно?

— Събираме се в десет при паметника на Вашингтон. Говори се, че Джоун Баес ще пее.

— Ще те потърся там.

— Каза, че ще се видиш с Грег Пешков, така ли? — попита Уди.

— Да. Той е полубрат на Дейзи Уилямс.

— Знам. Семейните отношения на бащата на Грег, Лев Пешков, бяха горещата клюка, когато двамата с майка ти бяхме тийнейджъри в Бъфало. Поздрави го от мен, ако обичаш.

— Разбира се — рече Джаспър и излезе.

* * *

Джордж Джейкс влезе в кафето на хотел Уилард и се огледа за Верина, но тя още не беше дошла. Видя обаче баща си, който закусваше с някакъв хубав двадесетинагодишен младеж, чиито руси коси бяха с прическа като на музикантите от Бийтълс. Джордж се настани на тяхната маса и поздрави.

— Добро утро.

— Това е Джаспър Мъри — рече Грег. — Студент от Лондон, в Англия. Той е син на една стара приятелка. Джаспър, запознай се с Джордж Джейкс.

Двамата се здрависаха. Джаспър изглеждаше леко учуден, както често бяха хората при вида на Грег и Джордж. Но, подобно на почти всички, той беше твърде любезен да иска обяснение.

— Майката на Джаспър беше избягала от нацистка Германия — обясни Грег.

Джаспър додаде:

— Майка ми не е забравила колко добре са я посрещнали американците през онова лято.

— Предполагам тогава, че темата за расовата дискриминация ти е позната — каза му Джордж.

— Всъщност не. Майка ми не обича да говори много за старите времена — той се усмихна приятно. — В училище в Англия известно време ми викаха Джаспър Еврейчето, но прякорът не ми се лепна. Участваш ли в днешния марш, Джордж?

— В известен смисъл. Аз работя за Боби Кенеди. Нашата грижа е денят да мине гладко.

Джаспър се заинтригува.

— Как успявате да го постигнете?

— Алеята е пълна с временни чешми, станции за първа помощ, химически тоалетни и дори машина за кеширане на чекове. Една нюйоркска църква е приготвила осемдесет хиляди сандвича и организаторите ще ги раздават безплатно. Всички речи са ограничени до седем минути и събитието ще свърши навреме. Посетителите ще могат да напуснат града по светло. А градската управа е забранила днес да се продава алкохол.

— Ще свърши ли работа?

Джордж не знаеше.

— Откровено казано, всичко зависи от белите. За превръщането на една молитвена сбирка в метеж е нужно само неколцина полицаи да започнат да се надуват, да ползват палки, противопожарни маркучи или кучета.

— Вашингтон не е дълбокият Юг — възрази Грег.

— Не е и Север. Няма как да знаем какво ще стане.

Джаспър продължи да задава въпроси.

— А ако има метеж?

Грег му отговори.

— В покрайнините са разположени четири хиляди войници, а недалеч от тук, в Северна Каролина има петнадесет хиляди парашутисти. Вашингтонските болници са отменили всички планови операции, за да има място за ранените.

— Бога ми — възкликна Джаспър. — Сериозни сте.

Джордж се намръщи. Предпазните мерки не бяха известни на обществото. Грег като сенатор беше осведомен, но не трябваше да казва на Джаспър.

Верина се появи и дойде до тяхната маса. И тримата мъже се изправиха. Тя заговори на Грег:

— Добро утро, сенаторе. Радвам се да Ви видя отново.

Грег я представи на Джаспър, който направо се ококори. Верина имаше такова въздействие и върху белите, и върху черните мъже.

— Верина работи за Мартин Лутър Кинг — каза Грег.

Джаспър я озари със стоватова усмивка.

— Можете ли да ми уредите интервю с него?

— Защо? — сопна се Джордж.

— Аз съм студент журналист. Не споменах ли?

— Не — раздразнено отвърна Джордж.

— Съжалявам.

Верина не беше защитена срещу чара на Джаспър.

— Съжалявам — каза тя с горчива усмивка. — Не може и дума да става за интервю с преподобния Кинг днес.

Джордж се дразнеше. Грег трябваше да го предупреди, че Джаспър е журналист. Последния път, когато разговаря с репортер, изложи Боби Кенеди. Надяваше се днес да не е казал нищо недискретно.

Верина се обърна към Джордж и тонът й се смени.

— Току-що говорих с Чарлтън Хестън. Агенти на ФБР телефонират на знаменитостите, които ни подкрепят, и им казват да си останат в хотелските стаи, понеже щяло да има насилие — раздразнено съобщи тя.

Джордж издаде някакъв звук на отвращение.

— ФБР се притеснява не от възможно насилие, а от това, че маршът ще успее.

Верина не беше доволна.

— Не можете ли да прекратите опитите им да саботират цялото събитие?

— Ще говоря с Боби, но не мисля, че той ще иска да кръстосва шпаги с Дж. Едгар Хувър за такава дреболия — Джордж стана. — Двамата с Верина трябва да разговаряме. Моля да ни извините.

— Масата ми е ето там — каза Верина.

Двамата прекосиха кафето. Джордж забрави за мазния Джаспър Мъри. Когато седнаха, той попита Верина:

— Какво е положението?

Тя се приведе над масата и заговори тихо, но щеше да се пръсне от вълнение.

— Ще бъде по-голямо, отколкото мислехме — каза тя с блеснали очи. — Сто хиляди души е подценяване.

— Откъде знаеш?

— Всеки автобус, влак и самолет за Вашингтон днес е пълен. Тази сутрин са пристигнали поне двадесет чартърни влака. На Юниън стейшън не можеш да чуеш собствените си мисли — толкова народ пее „Няма да помръднем“. През балтиморския тунел идват специални автобуси, по сто на час. Баща ми е запазил самолет от Лос Анджелис за всички кинозвезди. Марлон Брандо е тук, Джеймс Гарнър също. Си Би Ес предава всичко на живо.

— Колко души общо ще дойдат според теб?

— В момента предполагаме, че ще са двойно повече от предварителните преценки.

Джордж беше изумен.

— Двеста хиляди души?

— Така мислим сега. Може да са повече.

— Не знам това добре ли е, или зле.

Тя се намръщи раздразнено.

— Как така зле?

— Просто не сме планирали за толкова много хора. Не искам неприятности.

— Джордж, това е протестно движение. То е свързано с неприятностите.

— Исках да покажем, че сто хиляди негри могат да се съберат в един парк, без да започне бой, по дяволите.

— Бой вече има. Започнаха го белите. Джордж, те ти счупиха китката, защото опита да идеш на летището.

Джордж инстинктивно докосна лявата си ръка. Докторът каза, че е заздравяла, но все още го пронизваше болка от време на време.

— Гледа ли Срещнете се с пресата? — попита той. Доктор Кинг отговаряше на въпроси на група журналисти в предаването на ЕнБиСи.

— Разбира се.

— Всеки въпрос беше или за негърското насилие, или за комунистите в движението за граждански права. Не бива да допускаме това да са проблемите!

— Не можем да позволим стратегията ни да се диктува от Срещнете се с пресата. За какво според теб ще говорят тези бели журналисти? Не очаквай да питат Мартин за насилието на белите полицаи, за нечестните съдилища в Юга, за подкупните бели съдии и за Ку-клукс-клан!

— Нека ти го обясня иначе — спокойно отговори Джордж. — Да предположим, че днес мине мирно, но Конгресът отхвърли законопроекта за гражданските права, и после почнат метежите. Доктор Кинг ще може да каже: „Сто хиляди негри дойдоха тук мирно, пяха химни, дадоха ви възможност да постъпите правилно — но вие отклонихте възможността, която ви дадохме, и сега виждате последиците от упорството си. Ако сега има метежи, можете да вините единствено себе си“. Какво ще кажеш?

Верина се усмихна неохотно и кимна.

— Много си умен, Джордж. Знаеш ли?

* * *

Националната алея е парк с площ триста акра, дълъг и тесен, и се простира на около три километра, от Капитолия до мемориала на Линкълн. Участниците в марша се събираха в средата, при паметника на Вашингтон, обелиск, висок повече от сто и петдесет метра. Беше издигната сцена и когато Джордж дойде, чистият вълнуващ глас на Джоун Баес звънтеше в песента „О, свобода“.

Джаспър потърси Бийп Дюър, но множеството беше вече поне от петдесет хиляди души, та не беше изненадващо, че не можа да я види.

Това беше най-интересният ден в живота му, а още нямаше единадесет сутринта. Грег Пешков и Джордж Джейкс познаваха Вашингтон отвътре и небрежно му дадоха изключителна информация. Колко му се искаше Дейли Еко да прояви интерес. А зеленооката Верина Марканд вероятно беше най-красивата жена, която Джаспър бе виждал някога. Дали Джордж спеше с нея? Щастливец, ако беше така.

След Джоун Баес пяха Одета и Джош Уайт, но тълпата полудя с идването на Питър, Пол и Мери. Джаспър направо не вярваше, че вижда тези велики звезди на живо, без дори да е купил билет. Питър, Пол и Мери изпяха последния си хит, „Носи се по вятъра“, песен, написана от Боб Дилън. Явно беше за движението за граждански права и съдържаше стиха „Колко години могат хората да съществуват, преди да им се позволи да са свободни?“.

Възбудата нарасна още повече, когато излезе самият Дилън. Изпя нова песен за убийството на Медгар Евърс със заглавие „Просто пионка в тяхната игра“. Песента беше загадъчна за Джаспър, но слушателите не обръщаха внимание на многозначителния текст и се радваха, че най-новата музикална звезда на Америка явно е на тяхна страна.

Тълпата се умножаваше с всяка минута. Джаспър беше висок и можеше да вижда над главите на повечето хора, но погледът му вече не стигаше до края на множеството. На запад прочутото продълговато водно огледало водеше до приличния на гръцки храм мемориал на Ейбрахам Линкълн. Замисълът беше демонстрантите да стигнат там по-късно, но Джаспър забеляза, че мнозина вече се движат към западния край на парка, явно с намерението да се настанят на най-добрите места за речите.

Дотук нямаше и намек за насилие, въпреки песимизма — или пък желанието — на медиите.

Фотографите и телевизионните камери сякаш бяха навсякъде. Често спираха върху Джаспър, може би заради прическата му на поп звезда.

Започна статията в ума си. Събитието е пикник в гора, реши той, излетниците обядват на огряна от слънцето поляна, а кръвожадни хищници дебнат в дълбоките сенки на леса около тях.

Тръгна на запад с множеството. Забеляза, че негрите са в най-хубавите си неделни дрехи — мъжете в костюми и със сламени шапки, Жените в ярки басмени рокли и с кърпи на главите, докато белите бяха във всекидневно облекло. Темата на марша се беше разширила и освен за сегрегацията, имаше плакати, които призоваваха за право на глас, работа и жилища. Имаше делегации от профсъюзите, църквите и синагогите.

Близо до мемориала на Линкълн Джаспър се натъкна на Бийп. Заедно с група момичета и тя се беше отправила в същата посока. Намериха място с ясен изглед към сцената на стъпалата на мемориала.

Момичетата си подаваха голяма бутилка топла Кока-Кола. Джаспър откри, че някои са приятелки на Бийп, а други просто са се закачили за тях. Интересуваха се от него като от екзотичен чужденец. До началото на речите той лежа под августовското слънце и бъбри лениво с момичетата. По това време множеството вече се простираше по-далеч, отколкото той можеше да види. Сигурен беше, че са дошли повече от очакваните сто хиляди души.

Катедрата беше пред огромната статуя на умисления президент Линкълн, седнал на грамаден мраморен трон, масивните му длани бяха на облегалките, гъстите му вежди бяха изопнати, изражението му беше строго.

Повечето оратори бяха чернокожи, но имаше и няколко бели, включително един равин. Марлон Брандо стоеше на трибуната и размахваше електрически прът за подкарване на добитък, какъвто полицията беше използвала срещу негрите в Гладсдън, Алабама. Джаспър хареса острия език на профсъюзния водач Уолтър Ройтер, който презрително обяви:

— Не можем да защитаваме свободата в Берлин, докато отказваме свобода в Бирмингам.

Но множеството се вълнуваше все повече и с викове призоваваше Мартин Лутър Кинг.

Той беше почти последен.

„Кинг е проповедник, при това добър“, начаса разбра Джаспър. Дикцията му беше ясна, баритоновият му глас беше жив. Имаше властта да развълнува множеството, полезно умение, на което Джаспър се възхити.

Кинг обаче сигурно никога не бе проповядвал пред такова множество. Малцина го бяха правили.

Предупреди, че демонстрацията, колкото и да е триумфална, не значи нищо, ако не доведе до истинска промяна.

— Онези, които се надяват, че негрите имат нужда само да изпуснат парата и вече ще са доволни, ще бъдат грубо събудени, ако нацията се върне към обичайните си дела. — Публиката приветстваше и викаше при всяко звънко изречение. — В Америка не ще има нито отдих, нито покой, докато на негрите не се дадат техните пълни граждански права — предупреди Кинг. — Вихрите на бунта ще продължават да тресат основите на нашата нация до изгрева на ясния ден на справедливостта.

Като приближи края на определените седем минути, Кинг заговори по-библейски.

— Не можем да сме доволни, докато на нашите деца е отнета личността, а достойнството им е ограбено от надписи „Само за бели“ — рече той. — Няма да сме доволни, докато правосъдието не потече като вода и правдата като силен поток.

На трибуната зад него се извиси гласът на госпел певицата Махалия Джаксън:

— Боже мой! Боже мой!

— Макар да срещаме трудностите на днешния и утрешния ден, аз имам една мечта — каза Кинг.

Джаспър усети, че той е захвърлил предварително подготвената реч, понеже вече не манипулираше чувствата на множеството. Вече извличаше думите от дълбокия студен кладенец на страданието и болката, изкопан от вековна жестокост. Джаспър осъзна, че негрите обличат мъките си в словата на старозаветните пророци, а понасят болката с утешението на Христовото евангелие на надеждата.

Гласът на Кинг трепереше от чувство, когато той продължи:

— Аз имам мечта един ден тази страна да се въздигне и да изживее истинския смисъл на вярата си: „Ние поддържаме като самоочевидно, че всички хора са създадени равни“.

— Имам мечта един ден по червените хълмове на Джорджия синовете на някогашните роби и синовете на някогашните робовладелци да седнат на трапезата на братството. Имам една мечта.

— Че един ден дори щатът Мисисипи — изнемогващ в жарката несправедливост, изнемогващ в жаркото потисничество — ще се преобрази в оазис на свободата и справедливостта. Имам една мечта.

Намерил беше ритъм и душите на двеста хиляди души го усещаха. Това беше повече от реч — това беше поема, песен и молитва, дълбока като гроб. Сърцераздирателните думи „имам една мечта“ звучаха като „амин“ в края на всяко звънко изречение.

— Че моите четири деца един ден ще живеят в страна, където няма да ги съдят по цвета на кожата, а по същината на техния нрав. Днес имам мечта.

— Имам мечта един ден в Алабама — с нейните злостни расисти, с нейния губернатор, от чиито устни се ронят думите „вмешателство“ и „неутрализиране“ — един ден тъкмо там, в Алабама черните момченца и момиченца ще могат да хванат за ръце белите момченца и момиченца като братя и сестри. Днес имам мечта.

— С тази вяра ние ще отсечем от планината на отчаянието скала на надеждата.

— С тази вяра ще превърнем кресливите несъзвучия на нашата нация в красива симфония на братството.

— С тази вяра ще можем да работим заедно, да се молим заедно, да се борим заедно, да лежим в затвора заедно, да отстояваме свободата заедно и да знаем, че един ден ще бъдем свободни.

Джаспър се огледа и видя, че и по черните, и по белите лица се леят сълзи. Дори и той беше развълнуван, макар да се смяташе неподатлив на такива неща.

— А когато това стане, когато дадем на свободата да звънти, когато тя зазвучи от всяко село и паланка, от всеки щат и всеки град, ние ще можем по-бързо да приближим деня, когато всички Божии чеда, черни и бели, евреи и гои, протестанти и католици, ще могат да се хванат за ръце…

Тук той се позабави и множеството утихна.

Гласът на Кинг потрепери от могъщи като земен трус чувства.

— … и да запеем с думите на негърския спиричуъл:

— Най-сетне свободни!

— Най-сетне свободни!

— Хвала на всемогъщия Бог, най-сетне сме свободни!

Кинг отстъпи от микрофона.

От множеството се надигна рев, какъвто Джаспър не бе чувал никога. Всички станаха на крака в порив на възторжена надежда. Аплодисментите не секваха, безкрайни като океански вълни.

Продължиха, докато достолепният беловлас ментор на Кинг, Бенджамин Мейс, пристъпи към микрофона и произнесе благословия. Тогава хората разбраха, че е свършило и най-после неохотно се извърнаха от сцената да се разотидат.

Джаспър имаше чувството, че е преживял буря, битка или любов: беше изтощен, но ликуваше.

Двамата с Бийп се отправиха към дома на семейство Дюър, като едва продумваха. „Еко сигурно ще се поинтересува от това“, рече си Джаспър. Стотици хиляди хора бяха чули призив за справедливост, от който сърцето замираше. Сигурно британската политика с нейните мръсни секс скандали не би могла да се надпреварва с това тук за място на първата страница на вестника.

Прав беше.

Бела, майката на Бийп, седеше на кухненската маса и лющеше грах, а мис Бетси белеше картофи. Щом Джаспър влезе, Бела му съобщи:

— От лондонския Дейли Еко два пъти те търсиха. Някой си господин Пю.

— Благодаря — отговори Джаспър с разтуптяно сърце. — Нещо против да върна обаждането?

— Не, разбира се, обади се.

Джаспър отиде в кабинета и позвъни на Пю.

— Участва ли в марша? Чу ли речта?

— Два пъти „да“. Беше невероятно…

— Знам. Излизаме с всичко това. Можеш ли да напишеш нещо като „бях там“? Толкова лично и импресионистично, колкото ти харесва. Не се главоболи с факти и числа, ще имаме всичко в основния репортаж.

— Ще се радвам да го направя — отговори Джаспър. Това беше подценяване — всъщност той беше в екстаз.

— Нека е голямо. Около хиляда думи. Винаги можем да го орежем при нужда.

— Добре.

— Обади ми се след половин час, а аз ще те свържа с човек, който да го запише.

— Не можете ли да ми дадете още време? — попита Джаспър, но Пю вече беше затворил.

— Бога ми — каза Джаспър на стената.

На бюрото на Уди Дюър имаше американски жълт адвокатски бележник. Джаспър го примъкна и хвана молива. Помисли минута и написа:

„Днес стоях сред множество от двеста хиляди души и чух как Мартин Лутър Кинг променя представата за това какво е да си американец.“

* * *

Мария Самърс ликуваше.

Телевизорът в пресслужбата беше включен и тя спря работа, за да гледа Мартин Лутър Кинг, както направиха почти всички останали в Белия дом, включително президентът Кенеди.

Когато речта свърши, Мария сякаш стъпваше във въздуха. Нямаше търпение да чуе какво мисли президентът за речта. Няколко минути по-късно я повикаха в Овалния кабинет. Изкушението да прегърне Кенеди беше още по-силно от обичайното.

— Адски е добър — беше неговата малко разсеяна реакция. После добави: — Той е на път за тук.

Мария се зарадва.

Джак Кенеди се беше променил. Когато Мария се влюби в него, той поддържаше гражданските права с ума си, но не и емоционално. Промяната не се дължеше на връзката им. По-скоро неспирната жестокост и беззаконие на сегрегационистите го бяха потресли и той се отдаде със сърцето си. И рискува всичко с внасянето на новия закон за гражданските права. Мария знаеше по-добре от всеки друг колко се тревожи той за закона.

Влезе Джордж Джейкс, безупречно облечен, както винаги. Днес беше в тъмносин костюм със светлосива риза и раирана вратовръзка. Той й се усмихна топло. Мария беше привързана към него — той беше верен приятел. „Джордж е вторият по хубост мъж, когото съм срещала“, помисли си тя.

Мария знаеше, че двамата с Джордж са тук на показ, понеже бяха сред малкото цветнокожи в администрацията. И двамата се бяха примирили с това, че ги ползват като символи. Не беше нечестно: макар и малко на брой, Кенеди беше назначил на високи постове повече негри от всеки друг президент.

Когато Мартин Лутър Кинг влезе, президентът Кенеди стисна ръката му и каза:

— Имам една мечта!

Мария знаеше, че това е добронамерено, но зле преценено. Мечтата на Кинг идеше от дълбините на страшно потисничество. Джак Кенеди произлизаше от американския привилегирован елит, могъщ и богат: как би могъл да твърди, че има мечта за свобода и равенство? Доктор Кинг явно изпитваше същото, понеже му стана неудобно и смени темата. Мария знаеше, че по-късно, в леглото, президентът ще я попита къде е сбъркал и тя ще намери любящ и утешителен начин да му обясни.

Кинг и останалите водачи на движението не бяха хапнали от закуска. Когато президентът се досети за това, той заръча кафе и сандвичи от кухнята на Белия дом.

Мария подреди всички за официална снимка, после започнаха разговорите.

Кинг и останалите се носеха на вълната на възторга. Казаха на президента, че след днешната демонстрация законопроектът за гражданските права може да мине. Щеше да има нов дял, забраняващ расовата дискриминация при наемането на работа. Младите чернокожи отпадаха от училище с тревожна бързина, понеже не виждаха бъдеще.

Президентът подсказа, че негрите могат да подражават на евреите, които ценят образованието и карат децата си да учат. Мария беше от негърско семейство, което правеше тъкмо това, и беше съгласна с президента. Ако черните деца напускаха училище, това проблем на правителството ли беше? Но Мария забеляза също така колко умело Кенеди измести разговора от истинския проблем — това, че милиони работни места са запазени само за бели.

Водачите на движението помолиха Кенеди да застане начело на кръстоносен поход за граждански права. Мария знаеше, че президентът мисли нещо, което не може да им каже: че ако се обвърже прекалено с каузата на негрите, всички бели ще гласуват за републиканците.

Проницателният Уолтър Ройтер даде друг съвет. „Идентифицирайте бизнесмените зад Републиканската партия и ги подберете на малки групички“, каза той. „Кажете им, че ако не съдействат, печалбите им ще пострадат.“ Това беше известно на Мария като подход на Линдън Джонсън, съчетание от ласкателства и заплахи. Съветът мина покрай ушите на президента — това просто не беше в неговия стил.

Кенеди мина през намеренията на конгресмените и сенаторите за гласуването, като отброяваше на пръсти онези, които навярно щяха да се противопоставят на законопроекта за гражданските права. Това беше мрачен списък на предразсъдъци, апатия и страх. Кенеди ясно показа, че ще му е трудно да прокара дори един разводнен законопроект. Всичко по-силно беше обречено на провал.

Мрачното настроение се спусна над Мария като погребален саван. Беше уморена, потисната и черногледа. Главата я болеше и тя искаше да си иде у дома.

Срещата продължи повече от час. По това време вече цялата еуфория се беше изпарила. Водачите на движението се изнизаха навън. Лицата им показваха разочарование и безсилен гняв. Кинг имаше мечта, много хубаво, обаче американският народ като че ли не я споделяше.

На Мария не й се вярваше, но въпреки всичко, което се случи този ден, явно голямата кауза на равенството и свободата нямаше напредък.