Кен Фолет
Прагът на вечността (21)

20.

Миризмата на кафе събуди Мария. Тя отвори очи. Президентът Кенеди седеше в леглото до нея, подпрян на няколко възглавници, пиеше кафе и четеше неделното издание на Ню Йорк Таймс. Облечен беше в светлосиня нощница, както и тя.

— О! — възкликна Мария.

Той се усмихна.

— Звучиш изненадана.

— Така е. Изненадана съм, че съм жива. Мислех, че ще загинем през нощта.

— Не и този път.

Беше легнала да спи с някаква половинчата надежда това да се случи. Ужасяваше се от края на тяхната любов. Знаеше, че връзката им няма бъдеще. За него да напусне съпругата си щеше да означава край на политическата кариера; да го направи заради една чернокожа жена беше немислимо. Пък и той не искаше да напуска Джаки — обичаше я и обичаше децата им. Той беше щастливо женен. Мария беше негова любовница и той щеше да скъса с нея, когато му омръзне. Понякога тя имаше чувството, че предпочита да умре, преди да дойде време за това — особено ако смъртта дойде докато са заедно в леглото, с един миг на ядрена разруха, който да свърши, преди да разберат какво става.

Мария не каза нищо такова: нейната роля беше да го радва, а не да го натъжава. Седна по-изправена, целуна го по ухото, надзърна през рамото му във вестника, взе чашата от ръката му и отпи от неговото кафе. Въпреки всичко беше щастлива, че още е жива.

Той никога не спомена аборта. Беше почти все едно го е забравил. Мария никога не го беше споменавала пред него. Беше се обадила на Дейв Пауърс и му беше казала, че е бременна; Дейв й даде някакъв телефонен номер и каза, че ще има грижата да плати на лекаря. Единственият случай, когато президентът спомена това, беше когато й се обади след процедурата. Имаше си по-големи грижи.

Мария мислеше сама да повдигне въпроса, но бързо реши да не го прави. Също като Дейв, тя искаше да предпазва президента от грижи, а не да го обременява допълнително. Сигурна беше, че това е правилното решение, макар да не можеше да не съжалява, че няма как да разговаря с него за нещо толкова важно.

Боеше се, че след процедурата сексът може да е болезнен. Но снощи, когато Дейв я помоли да иде в резиденцията, на нея толкова не й се искаше да отклонява поканата, че пое риска. Всичко беше наред — всъщност беше чудесно.

— По-добре да се размърдам — каза президентът. — Тази сутрин съм на църква.

Тъкмо щеше да стане, когато телефонът звънна. Той вдигна.

— Добро утро, Мак.

Мария предположи, че говори с Макджордж Бънди, съветника по националната сигурност. Скочи от леглото и отиде в банята.

Кенеди често приемаше обаждания сутрин в леглото. Мария прецени, че хората, които му звънят, или не знаят, или не се интересуват, че той може да има компания. Тя спестяваше на президента неудобството, като изчезваше по време на тези разговори, за всеки случай — ако се окажеха свръхсекретни.

Подаде се иззад вратата тъкмо навреме да го види как затваря телефона.

— Прекрасни новини! — обяви той. — „Радио Москва“ съобщава, че Хрушчов демонтира кубинските ракети и ги връща в Съветския съюз.

Мария трябваше да се удържи да не извика от радост. Всичко свърши!

— Чувствам се като нов човек — каза президентът.

Мария го прегърна и го целуна.

— Ти спаси света, Джони.

Той се позамисли. След минута каза:

— Аха, май е така.

* * *

Таня стоеше на балкона, облегната на парапета от ковано желязо, и вдишваше дълбоко влажния хавански утринен въздух, когато Буикът на Пас спря долу и препречи тясната улица. Той изскочи от колата, погледна нагоре, видя я и викна:

— Ти ме предаде!

— Какво? — удиви се тя. — Как?

— Знаеш.

Пас беше с горещ и изменчив нрав, но Таня никога не го беше виждала толкова гневен и се радваше, че не се е качил в жилището й. Недоумяваше обаче каква е причината за избухването му.

— Не съм разкривала тайни и не съм спала с друг мъж. Значи съм сигурна, че не съм те предала.

— Тогава защо демонтират ракетните установки?

— Така ли? — ако беше вярно, това означаваше край на кризата. — Сигурен ли си?

— Не се преструвай, че не знаеш.

— За нищо не се преструвам. Но ако е истина, значи сме спасени — с крайчеца на окото си Таня зърна как съседите отварят прозорците и вратите, за да наблюдават кавгата с неприкрито любопитство. — Защо се сърдиш?

— Защото Хрушчов сключи сделка с янките и дори не я обсъди с Кастро!

Съседите издадоха разни неодобрителни звуци.

— Естествено, че не знаех това — раздразнено отвърна Таня. — Да не би да си въобразяваш, че Хрушчов обсъжда такива неща с мен?

— Защото те прати тук.

— Не лично.

— Той говори с брат ти.

— Наистина ли вярваш, че съм някакъв специален емисар на Хрушчов?

— А защо според теб те следвах навсякъде с месеци?

— Представях си, че го правиш, защото ме харесваш — отговори Таня с по-тих глас.

Жените, които подслушваха, загукаха съчувствено.

— Вече не си желана тук — кресна Пас. — Събирай си куфарите. Трябва да напуснеш Куба незабавно. Днес!

С тези думи той скочи обратно в колата и подкара с рев.

— Приятно ми беше, че се запознахме — каза Таня.

* * *

Тази вечер Димка и Нина празнуваха в едно заведение недалеч от нейното жилище.

Димка беше решил да не се замисля за обезпокоителния разговор с Наталия. Той не променяше нищо. Пропъди я от мислите си. Имаха кратка авантюра и тя свърши. Той обичаше Нина и тя щеше да бъде негова съпруга.

Димка купи две шишета слаба руска бира и седна до нея на пейката.

— Ние ще се оженим — нежно рече той. — Искам да имаш прекрасна рокля.

— Аз не искам много шумотевица.

— Нито пък аз, но това може да се окаже проблем — свъси се Димка. — Аз съм първият от моето поколение, който ще се жени. Майка ми, баба ми и дядо ми ще искат голямо тържество. А твоето семейство? — Знаеше, че баща й е загинал във войната, но майка й още беше жива. Нина имаше и брат, по-млад от нея с две години.

— Надявам се мама да е достатъчно добре и да дойде.

Майката на Нина живееше в Перм, на около хиляда и четиристотин километра източно от Москва. Ала нещо подсказваше на Димка, че тя всъщност не държи майка й да дойде.

— А брат ти?

— Ще помоли за отпуска, но не знам дали ще му дадат — братът на Нина служеше в Червената армия. — Нямам представа къде се намира. Доколкото знам, може и в Куба да е.

— Ще разбера — отговори Димка. — Вуйчо Володя може да се обади тук-там.

— Не си прави чак толкова труд.

— Искам. Това може би ще е единствената ми сватба.

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Нина.

— Нищо — Димка искаше да се пошегува и съжаляваше, че я е раздразнил. — Забрави, че го казах.

— Мислиш, че и с тебе ще се разведа, както се разведох с първия си съпруг ли?

— Казах тъкмо обратното, нали? Какво ти става? — той се усмихна насила. — Днес трябва да сме щастливи. Ще се оженим, ще имаме бебе. А и Хрушчов спаси света.

— Не разбираш. Аз не съм девойка.

— Досетих се за това.

— Ще се държиш ли сериозно?

— Добре.

— Нормално е на сватбата двама млади да си обещаят, че ще се обичат вечно. Не можеш два пъти да кажеш такова нещо. Не разбираш ли, че се срамувам отново да правя това, понеже вече веднъж се провалих?

— О! Да, сега, като ми го обясни, разбирам — отношението на Нина беше малко старомодно — толкова хора вече се развеждаха — но може би тя беше такава, защото беше от провинциален град. — Значи искаш празненство, което е подходящо за втори брак: без екстравагантни обещания, без шеги с младоженците, зряло разбиране, че животът невинаги върви по план.

— Точно така.

— Е, любов моя, щом това искаш, ще се погрижа да е така.

— Наистина ли?

— Какво те кара да мислиш, че не бих го сторил?

— Не знам. Понякога забравям какъв добър човек си.

* * *

Тази сутрин, на последния ЕксКом за кризата Джордж чу как Бънди изнамери нов начин за описване на противостоящите страни сред съветниците на американския президент.

— Всеки знае кои са ястребите и кои са гълъбите — каза Бънди. Той самият беше ястреб. — Днес е денят на гълъбите.

Но тази сутрин ястребите бяха малко: всички ценяха начина, по който президентът се справи с кризата, дори някои от онези, които до скоро твърдяха, че е опасно слаб, и го притискаха да въвлече Съединените щати във война.

Джордж събра смелост да се пошегува с президента.

— Може би сега трябва да се справите с индокитайската гранична война, господин президент.

— Не мисля, че някой от тях или пък който и да е друг иска да го направя.

— Но днес Вие нямате равен.

Президентът се разсмя.

— Това ще продължи около седмица.

Боби Кенеди се радваше, че ще може да прекара повече време със семейството си.

— Почти забравих пътя до дома — рече той.

Само генералите бяха нещастни. Комитетът на обединените началник-щабове, който се беше събрал в Пентагона да завърши плановете за въздушното нападение над Куба, беше гневен. Пратиха на президента спешно съобщение, че съгласието на Хрушчов е само хитрина за печелене на време. Къртис Ле Мей каза, че това е най-големият разгром в американската история. Никой не обърна внимание.

Джордж беше научил нещо и усещаше, че му трябва време да го смели. Политическите въпроси бяха по-тясно преплетени, отколкото си беше представял досега. Винаги беше мислил, че проблеми като Берлин и Куба са отделни и имат слаба връзка с въпроси като гражданските права и здравеопазването. Но президентът Кенеди не можеше да се справи с Кубинската ракетна криза, без да се замисля за отзвука в Германия. А ако се беше провалил в Куба, предстоящите междинни избори щяха да навредят на вътрешнополитическата му програма и да стане невъзможно той да прокара закона за гражданските права. Всичко беше свързано. Разбирането на този факт имаше отражение върху кариерата на Джордж, за което той трябваше да поразсъждава.

Когато срещата на ЕксКом завърши, Джордж се отправи към дома на майка си, без да сваля костюма. Беше слънчев есенен ден и листата бяха обагрени в червено и златисто. Майка му приготвяше вечеря за него, както обичаше да прави. Имаше пържоли и картофено пюре. Пържолите бяха препечени — Джордж не успя да я убеди да ги приготвя по френски средно изпечени. Но и така се наслаждаваше на храната, защото беше приготвена с любов.

После Джаки изми чиниите, той ги избърса и се приготвиха за вечерната служба в евангелистката църква Ветил.

— Трябва да благодарим на Бога, че ни избави — рече Джаки, докато стоеше пред огледалото до вратата и нагласяше шапката си.

— Ти, мамо, благодари на Бога — отвърна обичливо Джордж. — Аз ще благодаря на президента Кенеди.

— А защо просто не се договорим да благодарим и на двамата?

— Приемам — съгласи се Джордж и излязоха.