Кен Фолет
Прагът на вечността (45)

44.

Ребека беше изкушена да изневери на Бернд, но не можеше да го лъже. Следователно тя му каза всичко в пристъп на разкаяние.

— Запознах се с човек, когото наистина харесвам — каза тя. — И го целунах. Два пъти. Толкова съжалявам. Няма да го повторя.

Тя се боеше какво ще каже той след това. Можеше незабавно да поиска развод. Повечето мъже биха го направили. Но сърцето й щеше да бъде разбито, ако той не бе ядосан, а просто унизен. Щеше да е наранила човека, когото обичаше най-много на света.

Отговорът на Бернд на изповедта й обаче беше смайващо различен от нейните очаквания.

— Действай — каза й той. — Имай връзка с него.

Бяха в леглото, тя се обърна и го погледна.

— Как можеш да кажеш това?

— Годината е 1968, времето на свободната любов. Всеки прави секс с някой друг. Защо да го пропускаш?

— Нямаш това предвид.

— Нямах предвид то да звучи толкова тривиално.

— Знам, че ме обичаш — каза той — и знам, че ти харесва да се любиш с мен, но не бива да прекарваш остатъка от живота си, без да си изпитала истинското нещо.

— Не вярвам в истинското нещо — възрази тя. — За всеки е различно. С теб е много по-добре, отколкото беше с Ханс.

— Винаги ще бъде добре, понеже ние се обичаме. Но според мен ти имаш нужда от един наистина добър секс.

И тя прецени, че той има право. Обичаше Бернд и особения начин, по който се любеха, но когато си представяше как Клаус лежи върху нея, как я целува и се движи вътре в нея и как тя ще повдигне бедрата си, за да поеме тласъците му, веднага се овлажняваше. Срамуваше се от чувството си. Тя беше ли животно? Може би, но Бернд имаше право за това от какво се нуждае тя.

— Не смятам, че съм нормална — продължи тя. — Може би е заради изживяното от мен през войната.

Беше казала на Бернд — но на никой друг — как съветските войници се готвеха да я изнасилят, когато Карла предложи себе си. Немските жени рядко говореха за онова време, дори и помежду си. Но Ребека никога нямаше да забрави как Карла се изкачва по стълбището с високо вдигната глава, а съветските войници я следват като разгонени кучета. Ребека, тринадесетгодишна, знаеше какво ще направят те, и бе плакала от облекчение, че то не се случва на нея.

Бернд проницателно я запита:

— Изпитваш ли вина, задето си се измъкнала, докато Карла е страдала?

— Не е ли странно? — отвърна тя. — Бях дете, бях жертва, но се чувствам все едно съм извършила нещо срамно.

— Не е необичайно — продължи Бернд. — Оцелелите в битка мъже изпитват разкаяние, задето са загинали други, а не те.

Той бе получил белега на челото си в сражението на Зееловските височини.

— Почувствах се по-добре, когато Карла и Вернер ме осиновиха — обясни Ребека. — Някак си това оправи нещата. Родителите правят жертви заради децата си, нали така? Жените страдат, за да доведат деца на този свят. Може би няма много смисъл, но щом станах дъщеря на Карла, почувствах, че имам право.

— Има смисъл.

— Ти наистина ли искаш аз да легна с друг мъж?

— Да.

— Но защо?

— Защото алтернативата е по-лоша. Не го ли направиш, в сърцето си винаги ще си мислиш, че си пропуснала нещо заради мен, че си направила жертва заради мен. По-скоро бих искал да продължиш и да го направиш. Не бива да ми описваш подробностите — просто ела у дома и ми кажи, че ме обичаш.

— Не знам — каза Ребека и спа неспокойно през нощта.

На следващата вечер тя седеше до мъжа, който искаше да стане неин любовник — Клаус Крон — в една заседателна зала в огромното, увенчано с неоренесансов покрив кметство на Хамбург. Комитетът разискваше предложение за събарянето на някакъв бордей и построяването на нов търговски център. Тя можеше да мисли само за Клаус.

Сигурна беше, че след днешното заседание той ще я покани на по питие в някой бар. Това щеше да бъде третият път. След първия той я целуна за лека нощ. Вторият завърши със страстна прегръдка в някакъв паркинг, където се целуваха уста в уста и той докосна гърдите й. Убедена беше, че тази вечер той ще я покани да отидат в апартамента му.

Не знаеше какво да прави. Не можеше да се съсредоточи върху дебата. Драскаше си върху програмата. Беше отегчена и притеснена — заседанието бе досадно, но тя не искаше то да свършва, понеже се плашеше от това какво ще последва.

Клаус беше привлекателен мъж — интелигентен, чаровен и точно на нейната възраст — тридесет и седем. Жена му загинала в автомобилна катастрофа преди две години и той нямаше деца. Нямаше хубавия външен вид на някоя кинозвезда, но имаше топла усмивка. Тази вечер носеше синия костюм на политик, но беше единственият мъж в залата с разкопчана риза. Ребека искаше да се люби с него, искаше го силно. И едновременно с това се плашеше.

Заседанието свърши и, както тя очакваше, Клаус я попита дали не би искала да отидат до Яхт бар, спокойно място далеч от кметството. Отидоха там самостоятелно с колите си.

Барът беше малък и тъмен, по-натоварен през деня, когато го посещаваха притежатели на плавателни съдове. Сега бе тих и почти пуст. Клаус си поръча бира, а Ребека помоли за чаша Зект. Щом седнаха, тя съобщи:

— Казах на мъжа си за нас.

Клаус се изненада.

— Защо? — попита той, а после добави: — Не че има много за казване.

И все пак изглеждаше виновно.

— Не мога да лъжа Бернд — обясни тя. — Аз го обичам.

— Очевидно не можеш да лъжеш и мен — заключи Клаус.

— Съжалявам.

— Не бива да се извиняваш за това — напротив. Благодаря ти, задето си честна. Оценявам го.

Той изглеждаше така, сякаш е рухнал, и освен другите си чувства Ребека изпитваше задоволство, че той я харесва достатъчно, за да бъде толкова разочарован. Той продължи печално:

— Ако си признала на съпруга си, то защо си с мен сега тук?

— Бернд ми каза да продължавам — обясни тя.

— Съпругът ти иска ти да ме целуваш?

— Той иска аз да стана твоя любовница.

— Това е странно. Има ли нещо общо с парализата му?

— Не — излъга тя. — Страданието на Бернд не прави половия ни живот по-различен.

Тя беше разказала това на майка си и на още няколко жени, с които бе близка. Лъжеше ги заради Бернд — усещаше, че за него ще бъде унизително, ако хората знаят истината.

— Е — продължи Клаус, — ако това е моят щастлив ден, ще вървим ли право в апартамента ми?

— Нека не бързаме, ако нямаш нищо против.

Той постави ръка върху нейната.

— Няма проблем, ако човек е нервен.

— Не съм правила това често.

Той се усмихна.

— Виждаш ли, това не е нещо лошо, дори и да живеем във века на свободната любов.

— Спала съм с две момчета в университета. После се омъжих за Ханс, който се оказа полицейски шпионин. После се омъжих за Бернд и двамата избягахме заедно. Ето го любовният ми живот.

— Нека поговорим за нещо друго — настоя той. — Родителите ти още ли са на Изток?

— Да. Няма да им разрешат да напуснат. Направиш ли свой враг някого като Ханс Хофман — първия ми съпруг — той никога не ти прощава.

— Сигурно ти липсват.

Тя не можеше да изрази колко много й липсва семейството й. Комунистите прекъснаха обажданията на Запад в деня, в който построиха Стената, тъй че тя дори не можеше да говори с тях по телефона. Имаше само писма — отворени и прочетени от ЩАЗИ, обикновено закъснели, често цензурирани, а всички ценни вещи бяха откраднати от полицията. Бяха преминали няколко снимки и Ребека ги държеше до леглото си — баща й посивява, майка й натежава, Лили става красива жена.

Вместо да опитва да обяснява мъката си, тя го попита:

— Разкажи ми за себе си. Какво е станало с теб по време на войната?

— Нищо особено, освен дето гладувах като повечето деца — отвърна той. — Къщата до нас бе разрушена и всички в нея загинаха, но ние бяхме наред. Баща ми е геодезист. Прекара голяма част от войната в това да оценява щетите от бомбардировките и да укрепява сгради.

— Имаш ли братя и сестри?

— Брат и сестра. Ти?

— Сестра ми Лили е все още в Източен Берлин. Брат ми Вали се измъкна скоро след мен. Той е китарист в групата Плъм Нели.

— Същият? Той ти е брат?

— Присъствах на раждането му на пода в кухнята, единственото отоплено помещение в къщата. Цяло изживяване за едно момиче на четиринадесет години.

— Та той се е измъкнал.

— И дойде да живее при мен в Хамбург. Присъедини се към групата, когато те свиреха в някакъв мърляв клуб на „Репербана“.

— А сега е поп звезда. Ти виждаш ли го?

— Разбира се. При всяко турне на Плъм Нели в Западна Германия.

— Ама че тръпка!

Клаус погледна чашата й и видя, че е празна.

— Искаш ли още един Зект?

Ребека усети пристягане в гърдите.

— Не, благодаря, не искам.

— Слушай — обясни й той. — Искам да разбереш нещо. Страстно желая да се любя с теб, но знам, че се разкъсваш. Просто не забравяй, че във всеки момент можеш да промениш решението си. Няма такова нещо като финална точка. Ако ти е неуютно, просто го кажи. Обещавам, че няма да бъда ядосан или да настоявам. Не би ми харесало да чувствам, че съм те тласнал към нещо, за което не си била готова.

Точно това и трябваше да каже. Стягането изчезна. Ребека се боеше, че ще навлезе твърде навътре, ще разбере, че е взела грешното решение и няма да може да се дръпне. Обещанието на Клаус успокои ума й.

— Да вървим — каза тя.

Влязоха в колите си и тя последва Клаус. Докато караше, изпитваше бурна радост. Щеше да се отдаде на Клаус. Представи си лицето му, когато сваля блузата й — носеше нов сутиен, черен с дантелки. Представяше си как се целуват — страстно преди, нежно след това. Представяше си простенването му, когато тя поемеше пениса му в устата си. Чувстваше, че никога не е желала нещо толкова силно, и трябваше да стисне зъби, за да не извика.

Клаус имаше малък апартамент в модерна сграда. Ребека отново бе налегната от съмнения, докато се изкачваше с асансьора. Ами ако той не я хареса, след като тя свали дрехите си? Беше на тридесет и седем и вече нямаше твърдите гърди и съвършената кожа от юношеските си години. Ами ако той имаше скрита тъмна страна? Можеше да извади белезници и камшик, после да заключи вратата…

Каза си да не бъде глупава. Притежаваше способността на нормалната жена да разбира кога е в компанията на ненормален човек, а Клаус беше възхитително нормален. Все пак изпитваше напрежение, когато той отвори вратата на апартамента и я въведе.

Типичен мъжки дом, малко нещо недекориран, с утилитарни мебели, като изключим голям телевизор и скъпа музикална уредба.

— От колко време живееш тук? — попита Ребека.

— Година.

Както и беше предположила, не бяха в дома, който бе споделял с покойната си жена.

Той несъмнено беше планирал какво да прави оттук нататък. С бързи движения запали газовото отопление, постави един струнен квартет на Моцарт на грамофона и донесе табличка с бутилка шнапс, две чаши и купа с осолени ядки.

Седнаха един до друг на канапето.

Тя искаше да го попита колко още момичета е съблазнил на това канапе. Това щеше да бъде дисонансна нотка, но тя все пак се питаше. Харесваше ли му да бъде ерген, или искаше отново да се жени? Още един въпрос, който тя нямаше да зададе.

Той сипа питиетата и тя отпи просто за да прави нещо.

— Ако се целунем сега, ще опитаме питието на езиците си — отбеляза той.

— Добре — ухили се тя.

Той се наведе над нея.

— Не обичам прахосничеството — промълви той.

— Толкова се радвам, че си пестелив — отвърна тя.

За момент не можеха да се целуват, понеже се кискаха твърде много.

После го направиха.

* * *

Хората сметнаха Камерън Дюър за откачен, когато покани Ричард Никсън да говори в Бъркли — най-радикалното студентско градче в страната. Заявиха, че Никсън ще бъде разпънат. Щял да се надигне бунт. Кам не обръщаше внимание.

Според него Никсън беше единствената надежда за Америка. Той беше силен и с ясни цели. Твърдеше се, че бил безскрупулен и лукав — какво от това? Америка се нуждаеше от такъв водач. Да не дава Господ президент да бъде човек като Боби Кенеди, който не можеше да спре да се пита какво било право и какво не било. Следващият президент трябваше да унищожи бунтарите в гетата и Виетконг в джунглата, а не да изследва съвестта си.

В писмото си до Никсън Кам твърдеше, че либералите и криптокомунистите в университетското градче получавали цялото внимание в левичарските средства за масова информация, но повечето студенти били консервативни и законопослушни. За Никсън щели да дойдат много хора.

Семейството на Кам беше бясно. Дядо му и прапрадядо му бяха сенатори демократи. Родителите му винаги бяха гласували за Демократическата партия. Сестра му бе тъй гневна, че не можеше да говори.

— Как можеш да провеждаш кампания в подкрепа на несправедливостта, безчестието и войната?

— Няма справедливост без порядък по улиците, няма мир, докато сме заплашвани от международния комунизъм.

— Къде си бил през последните няколко години? Когато черните действаха ненасилствено, ги нападаха с палки и кучета! Губернатор Рейгън хвали полицията, задето бие демонстриращите студенти!

— Ти си против полицията.

— Не, не съм. Аз съм против престъпниците. Полицаи, които бият демонстранти, са престъпници и трябва да отидат в затвора.

— Затова и подкрепям хора като Никсън и Рейгън — противниците им искат да натикат в затвора полицаите вместо смутителите.

Кам бе доволен, когато вицепрезидентът Хюбърт Хъмфри заяви, че ще търси номинацията на Демократическата партия. Хъмфри беше момче за всичко на Джонсън в продължение на четири години и никой нямаше да му повярва, че ще спечели войната или ще уреди мир, тъй че нямаше вероятност да бъде избран. Той обаче можеше да развали нещата за по-опасния Боби Кенеди.

Писмото на Кам до Никсън получи отговор и предложение за среща от един от хората от кампанията — Джон Ерлихман. Кам бе въодушевен. Искаше да работи в политиката — може би това бе началото!

Ерлихман беше авангардът на Никсън. Беше заплашително висок, над метър и осемдесет, с черни вежди и оредяваща коса.

— Дик хареса писмото Ви — започна той.

Срещнаха се в ароматно кафене на улица „Телеграф“, седнаха под току-що разлистило се дърво и гледаха как студентите карат велосипеди под слънчевите лъчи.

— Хубаво място за учене — отбеляза Ерлихман. — Аз посещавах Калифорнийския университет в Лос Анджелис.

Зададе на Кам множество въпроси. Любопитстваше за демократическите му предци.

— Баба ми е била редактор на вестник Анархист в Бъфало — призна Кам.

— Това е белег, че Америка става по-консервативна — обобщи Ерлихман.

Кам с облекчение научи, че семейството му няма да бъде пречка за една кариера в Републиканската партия.

— Дик няма да говори в кампуса на Бъркли — уточни Ерлихман. — Ще бъде твърде рисковано.

Кам бе разочарован. Според него Ерлихман грешеше — събитието можеше да се окаже голям успех.

Готвеше се да спори, когато Ерлихман му каза:

— Той обаче иска да създадете група под името Студенти от Бъркли за Никсън. Това ще покаже, че не всички млади хора са омаяни от Джийн Маккарти или са хлътнали по Боби Кенеди.

Кам бе поласкан, че един сътрудник от кампанията на кандидат-президента го взема толкова сериозно и бързо се съгласи с исканията на Ерлихман.

Най-близкият му приятел в студентското градче беше Джейми Мългроув. Подобно на Кам и той учеше руски и беше член на Младите републиканци. Те обявиха създаването на групата и за тях писаха в студентския вестник Калифорнийски ежедневник, но се записаха само десет души.

Кам и Джейми организираха обедна среща, за да привлекат членове. С помощта на Ерлихман Кам издейства трима изтъкнати калифорнийски републиканци за оратори. Резервира зала за 250 души.

Той изпрати съобщение за пресата и този път получи по-широк отзвук от местните вестници и радиостанции, заинтригувани от странната идея студенти от Бъркли да подкрепят Никсън.

Шарън Макайзък от Сан Франсиско Екзаминър позвъни на Кам.

— Колко членове имате досега? — попита тя.

Кам инстинктивно се подразни от нахалния й тон.

— Не мога да Ви кажа — отговори й той. — То е като военна тайна. Преди сражение човек не съобщава на противника с колко оръдия разполага.

— Значи не са много — саркастично отвърна тя.

Срещата явно щеше да бъде маловажно събитие.

За нещастие не можеше да продаде билетите.

Можеха да ги раздадат, но това беше рисковано — би могло да привлече леви студенти, които да прекъсват говорещите.

Кам все още бе уверен, че хиляди студенти са консервативни, но разбра, че не желаят да го признават в днешната атмосфера. Това бе страхливо, ала той знаеше, че за повечето хора политиката не значи кой знае колко.

Какво щеше да прави?

В деня преди срещата имаше повече от двеста останали билета — и Ерлихман му се обади.

— Просто проверявам, Кам — започна той. — Как се очертава?

— Ще бъде страхотно, Джон — излъга Кам.

— Интерес откъм пресата?

— Известен. Очаквам неколцина репортери.

— Продаде ли много билети?

Сякаш Ерлихман можеше да чете ума на Кам по телефона.

Кам се беше хванал в лъжата си и не можеше да се отдръпне.

— Още няколко и ще сме продали всичко.

С малко късмет Ерлихман никога нямаше да научи.

Тогава той хвърли бомбата си.

— Утре ще бъда в Сан Франциско, тъй че ще намина.

— Чудесно! — рече Кам и сърцето му се сви.

— Дотогава.

Същия следобед, след лекциите за Достоевски, Кам и Джейми стояха в залата и се чудеха. Откъде можеха да намерят двеста студенти републиканци?

— Не е нужно да бъдат истински студенти — рече Кам.

— Не искаме пресата да заяви, че срещата е била пълна с подставени лица — притеснено се обади Джейми.

— Не подставени лица. Републиканци, които не са студенти.

— Все още смятам, че е рисковано.

— Знам. По-добре това, отколкото издънка.

— Откъде ще вземем хора?

— Имаш ли телефона на Младите републиканци от Оукланд?

— Да.

Отидоха до платен телефон и Кам се обади.

— Трябват ми двеста души, само за да прилича на успех — призна си той.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна мъжът.

— Кажете им да не говорят с журналистите. Не искаме пресата да разбере, че Студенти от Бъркли за Никсън се състои предимно от хора, които не са студенти.

След като Кам окачи слушалката, Джейми се обърна към него:

— Това не е ли непочтено?

— Какво искаш да кажеш?

Кам знаеше точно какво иска да каже Джейми, но нямаше да го признае. Не искаше да пречи на големия си шанс с Ерлихман само заради някаква дребна лъжа.

— Така, съобщаваме на хората, че студентите от Бъркли подкрепят Никсън, но ние го симулираме — продължи Джейми.

— Но не можем да се отдръпнем сега!

Камерън се боеше, че Джейми ще иска да спре цялата работа.

— Да речем — двусмислено каза Джейми.

Цялата следваща сутрин Кам беше под напрежение. В дванадесет и половина в залата имаше само седем души. Когато ораторите дойдоха, Кам ги отведе в една странична стая и им предложи кафе и сладки, приготвени от майката на Джейми. В един без петнадесет мястото все още бе почти пусто. В един без десет обаче хората започнаха да прииждат. Към един залата бе почти пълна и Кам задиша малко по-леко.

Той покани Ерлихман да бъде председател.

— Не — отклони той. — По-добре ще изглежда, ако е някой студент.

Кам представи ораторите, но не чу какво казаха те. Неговата среща беше успешна и Ерлихман бе впечатлен — но нещата все още можеха да потръгнат зле.

Най-накрая той обобщи и каза, че популярността на срещата била доказателство за реакцията на студентите срещу демонстрациите, либерализма и наркотиците. Получи ентусиазирани аплодисменти.

Когато свърши, той нямаше търпение да изведе всички през вратата.

Там беше и журналистката Шарън Макайзък. Имаше войнствен вид и му напомняше Иви Уилямс, която отхвърли юношеската му любов. Шарън отиваше към студентите. Двама й отказаха разговор; после, за облекчение на Кам, тя се захвана с един от малцината истински републиканци в Бъркли. Към края на интервюто всички останали си бяха излезли.

В два и половина Кам и Ерлихман стояха в празната зала.

— Добра работа — отбеляза Ерлихман. — Убеден ли сте, че всички тези хора бяха студенти?

Кам се поколеба.

— Какво, записваме разговора ли?

Ерлихман се засмя.

— Слушай — продължи той. — Когато семестърът свърши, искаш ли да дойдеш и да работиш за президентската кампания на Дик? Някой като теб може да ни бъде от полза.

Сърцето на Кам подскочи.

— Разбира се — отговори той.

* * *

Дейв беше в Лондон, при родителите си на „Грейт Питър“, когато Фиц почука на вратата.

Семейството беше в кухнята — Лойд, Дейзи и Дейв. Иви бе в Лос Анджелис. Беше шест, обичайният час за вечерята на децата — наричаха я „чай“, когато бяха малки. Тогава родителите оставаха за малко при тях и си говореха за събитията от деня, преди да излязат вечерно време, обикновено на някоя политическа среща. Дейзи пушеше, а Лойд понякога правеше коктейли. Навикът за среща и разговор в кухнята по това време се запази дълго след като децата пораснаха твърде много, за да вечерят с „чай“.

Дейв разговаряше с родителите си за раздялата с Бийп, когато дойде прислужницата и обяви:

— Граф Фицхърбърт.

Дейв видя как баща му се напрегна.

Дейзи постави ръка върху ръката на Лойд и го успокои:

— Всичко ще бъде наред.

Дейв изгаряше от любопитство. Вече знаеше, че графът е прелъстил Етел, когато е била прислужница при него, и че Лойд е извънбрачното дете от връзката им. Той също така знаеше, че Фиц яростно е отказвал да признае Лойд за свой син в продължение на повече от половин век. Какво търсеше графът тук тази вечер?

Той влезе в стаята с помощта на два бастуна и каза:

— Сестра ми Мод е починала.

Дейзи стана.

— Толкова съжалявам за това, Фиц. Ела, седни.

И тя пое ръката му.

Но той отказа и погледна Лойд.

— Нямам правото да сядам в този дом — проговори той.

Дейв разбираше, че подобно смирение не е присъщо на Фиц. Лойд сдържаше силните си чувства. Това бе бащата, който го бе отхвърлял през целия му живот.

— Седни, моля — вдървено произнесе той.

Дейв издърпа кухненския стол и Фиц седна на масата.

— Отивам на погребението й — каза той. — То е след два дни.

— Тя живееше в Източна Германия, нали? Как си научил за смъртта й? — попита го Лойд.

— Мод има дъщеря, Карла. Тя е позвънила на британското посолство в Източен Берлин. Бяха любезни да ми се обадят и да ми съобщят новината. До 1945 година бях министър във Външното министерство и с удоволствие мога да кажа, че това все още значи нещо.

Без да я молят, Дейзи извади от бюфета бутилка уиски, сипа един пръст в стъклена чаша и я постави пред Фиц заедно с каничка чешмяна вода. Фиц си сипа малко вода в уискито и отпи.

— Колко мило от твоя страна, че си спомняш, Дейзи — каза той.

Дейв си спомни, че майка му е живяла с Фиц за малко, когато е била омъжена за сина му, Бой Фицхърбърт. Ето защо знаеше как той харесва уискито си.

— Лейди Мод беше най-добрата приятелка на майка ми — каза Лойд. Звучеше не толкова стегнато. — За последен път я видях, когато мама ме заведе в Берлин през 1933 година. Тогава Мод беше журналистка и пишеше статии, които дразнеха Хитлер.

— Не съм виждал сестра си и не съм говорил с нея от 1919 година. Бях й ядосан, задето се омъжи без мое разрешение и то за немец; и останах гневен в продължение на почти петдесет години.

Безцветното му старо лице изразяваше дълбока скръб.

— Сега за мен е твърде късно да й простя. Колко глупав съм бил.

Той погледна право към Лойд.

— Глупав по отношение на това и на други неща.

Лойд кимна отсечено и мълчаливо в знак, че разбира.

Дейв срещна погледа на майка си. Той усещаше, че току-що е станало нещо важно, и нейното изражение го потвърждаваше. Съжалението на Фиц бе тъй дълбоко, че не можеше да бъде изразено с думи, но той даде най-близкото до извинение, което можеше.

Трудно беше да си представиш как този крехък старец някога е бил в плен на неудържима страст. Но Фиц е обичал Етел, а Дейв знаеше, че и Етел е изпитвала същото, защото я беше чувал да го казва. Фиц обаче беше отхвърлил детето им. Сега, след цял живот на отричане, хвърляше поглед назад и разбираше колко много е загубил. Беше ужасно тъжно.

— Ще дойда с теб — внезапно каза Дейв.

— Какво?

— На погребението. Идвам с теб в Берлин.

Дейв не беше сигурен защо иска да го направи, само имаше усещането, че това може да има благотворно въздействие.

— Много мило от твоя страна, млади Дейв — каза Фиц.

— Това би било чудесно, Дейв — каза Дейзи.

Дейв погледна баща си, притеснен, че той няма да одобри. В очите на Лойд имаше изненадващи сълзи.

На следващия ден Дейв и Фиц полетяха за Берлин. Нощта прекараха в хотел в западната част.

— Ще имаш ли нещо против да те наричам Фиц? — попита го Дейв по време на обяда. — Винаги казвахме на Бърни Лекуит „дядо“, при все че знаехме, че е втори баща на татко. А като дете не съм те виждал. Тъй че, изглежда, е твърде късно за промяна.

— Не съм в положение да ти диктувам — отговори Фиц. — А и наистина ми е все едно.

Заговориха за политика.

— Ние, консерваторите, бяхме прави за комунизма — поде Фиц. — Казвахме, че няма да действа, и той не действа. Не бяхме прави обаче за социалдемокрацията. Когато Етел твърдеше, че трябва да въведем безплатно образование, безплатни здравни грижи и осигуровки за безработица, аз й казах, че живее в света на фантазиите. Но виж: всичко, за което тя се бореше, се получи и Англия си остава Англия.

Дейв си помисли, че Фиц притежава очарователното умение да признава грешките си. Явно графът невинаги е бил такъв — разправиите със собственото му семейство бяха продължили десетилетия. Може би това качество идваше с възрастта.

На следната сутрин ги чакаше черен Мерцедес с шофьор, поръчан от секретарката на Дейв, Джени Причард, за да ги преведе през границата и в източната част.

Стигнаха до Чекпойнт Чарли.

Минаха през бариерата и влязоха под дълъг навес, където им казаха да предадат паспортите си. После им заръчаха да чакат.

Граничарят с документите им си излезе. След малко висок изгърбен мъж в цивилен костюм им нареди да слязат от Мерцедеса си и да го последват.

Човекът закрачи напред, а после се огледа, подразнен от бавността на Фиц.

— Моля, побързайте — каза той на английски.

Дейв си припомни усвоения в училище и подобрен в Хамбург немски.

— Дядо ми е възрастен човек — възнегодува той.

Фиц заговори тихо:

— Не спори — каза той на Дейв. — Това арогантно копеле е от ЩАЗИ.

Дейв повдигна вежда — досега не беше чувал Фиц да си служи с неприлични думи.

— Те са като КГБ, само дето не са толкова мекосърдечни — додаде Фиц.

Заведоха ги в необзаведен кабинет с метална маса и твърди дървени столове. Не им предложиха да седнат, но Дейв издърпа стол за Фиц, който благодарно се отпусна в него.

Високият говореше на немски на преводача, който пушеше и превеждаше въпросите.

— Защо искате да влезете в Германската демократична република?

— За да присъствам на погребението на близък роднина в единадесет часа тази сутрин — отвърна Фиц и погледна ръчния си часовник, златна Омега. — Сега е десет. Надявам се това да не отнеме много време.

— Ще отнеме толкова време, колкото трябва. Как се казва сестра Ви?

— Защо задавате този въпрос?

— Казвате, че искате да присъствате на погребението на сестра си. Как се казва тя?

— Казах, че искам да присъствам на погребението на близък роднина. Не съм казал, че е сестра ми. Очевидно вие вече знаете всичко за това.

Дейв разбра, че тайният полицай е очаквал тях. Трудно беше да си представи защо.

— Отговорете на въпроса. Какво е името на сестра Ви?

— Името й беше госпожа Мод фон Улрих, както очевидно вече са Ви осведомили Вашите шпиони.

Дейв забеляза, че Фиц започва да се ядосва и да нарушава собственото си правило да казва колкото може по-малко.

— Как така лорд Фицхърбърт има немска сестра? — продължи мъжът.

— Тя се омъжи за моя немски приятел Валтер фон Улрих, навремето германски дипломат в Лондон. Беше убит от Гестапо по време на Втората световна война. Вие какво сте вършили по време на войната?

От яростта по лицето на другия Дейв схвана, че той е разбрал, но не отвърна на въпроса. Наместо това се обърна към Дейв:

— Къде е Вали Франк?

Дейв беше смаян.

— Не знам.

— Разбира се, че знаете. Та той е в музикалния Ви състав.

— Съставът се разпадна. Не съм виждал Вали от месеци. Не знам къде е.

— Това не е възможно. Та вие сте партньори.

— Партньорите се разделят.

— Каква е причината за конфликта ви?

— Лични и музикални различия.

В действителност различията бяха само лични. Дейв и Вали никога не бяха имали музикални различия.

— Но искате да присъствате на погребението на баба му.

— Тя е моя пралеля.

— Къде за последно сте видели Вали Франк?

— В Сан Франциско.

— Адресът, моля.

Дейв се спря. Това ставаше неприятно.

— Отговорете, моля. Вали Франк е търсен за убийство.

— За последен път го видях в парка „Буена Виста“. Това е на улица „Хайт“. Не знам къде живее.

— Разбирате ли, че е престъпление да възпрепятствате полицията при изпълнение на служебния й дълг?

— Разбира се.

— И че ако извършите престъпление в Германската демократична република, можете да бъдете арестуван, съден и затворен тук?

Дейв изведнъж се стресна, но опита да остане спокоен.

— И тогава милиони почитатели по света ще настояват за освобождаването ми.

— Няма да им бъде позволено да се месят в работата на правосъдието.

Намеси се Фиц:

— Сигурни ли сте, че другарите ви в Москва ще бъдат доволни, задето предизвиквате голям дипломатически инцидент във връзка с това?

Високият се разсмя презрително, но не беше убедителен.

Изведнъж Дейв прозря.

— Вие сте Ханс Хофман, нали?

Преводачът не преведе това, но вместо това бързо каза:

— Името му не е важно за вас.

Дейв обаче можеше да каже, според лицето на високия, че предположението му е било правилно. Той продължи:

— Вали ми разказа за Вас. Сестра му Ви е изхвърлила и оттогава Вие си отмъщавате на нейното семейство.

— Отговорете на въпроса.

— Това част от Вашето отмъщение ли е? Да тормозите двама невинни хора, които отиват на погребение? Вие, комунистите, такива хора ли сте?

— Почакайте тук, моля.

Ханс и преводачът му излязоха от помещението и Дейв чу от другата страна на вратата звука на резето.

— Съжалявам — рече Дейв. — Това май е заради Вали. Щеше да е по-добре да бе дошъл сам.

— Не е твоя грешката. Надявам се да не изпуснем погребението.

Фиц извади кутията си за пури.

— Не пушиш ли, Дейв?

Дейв поклати глава.

— Не и тютюн.

— Марихуаната вреди.

— А пурите са здравословни?

Фиц се усмихна.

— Туше.

— Водил съм този разговор с баща си. Той пие уиски. Вие, парламентаристите, имате ясна политика — всички опасни наркотици са незаконни, с изключение на харесваните от вас. А после се оплаквате, че младежите не слушали.

— Прав си, разбира се.

Пурата беше голяма, Фиц я изпуши цялата и хвърли угарката в пепелник от щампована тенекия. Единадесет часа дойде и отмина. Изпуснаха погребението, за което бяха долетели от Лондон.

В единадесет и половина вратата се отвори отново. На нея стоеше Ханс Хофман. С усмивчица той им каза:

— Можете да влезете в Германската демократична република.

И си тръгна.

Дейв и Фиц намериха колата си.

— По-добре направо да отиваме в къщата — предложи Фиц и даде адреса на шофьора.

Движеха се по „Фридрихщрасе“ към „Унтер ден Линден“. Старите правителствени сгради бяха величествени, но тротоарите пустееха.

— Боже мой — изкоментира Фиц. — Това беше една от най-оживените търговски улици в Европа. Погледни я сега. Мъртър Тидфил в понеделник.

Колата спря пред градска къща в по-добро състояние от останалите.

— Дъщерята на Мод изглежда по-заможна от съседите си — забеляза Фиц.

Дейв му обясни.

— Бащата на Вали притежава фабрика за телевизори в Западен Берлин. Някак си успява да я ръководи от тук. Предполагам, че все още прави пари.

Влязоха в къщата. Семейството се представи. Родителите на Вали бяха Вернер и Карла — хубав мъж и обикновено изглеждаща жена с изявени черти на лицето. Сестрата на Вали, Лили, деветнадесетгодишна и привлекателна, въобще не приличаше на Вали. Дейв с любопитство се запозна с Каролин — тя имаше дълга, разделена по средата руса коса, спусната от двете страни на лицето й. С нея беше Алис, вдъхновението за песента, стеснително четиригодишно момиченце с черна панделка в косата в знак на траур. Съпругът на Каролин, Одо, беше малко по-възрастен, към тридесетте. Носеше дълга коса по модата и якичка на свещеник.

Дейв обясни защо са пропуснали погребението. Смесваха езиците, макар и немците да говореха английски по-добре, отколкото англичаните немски. Дейв усещаше, че отношението на семейството към Фиц е смесено. Разбираемо беше — бил е суров с Мод и дъщеря й може би смяташе, че е твърде късно да се поправя. Както и да е, твърде късно беше да се протестира и никой не отвори дума за петдесетгодишното отчуждение.

Десетина присъствали на погребението съседи и приятели си вземаха кафе и сладки, поднасяни от Карла и Лили. Дейв си говореше с Каролин за китари. Оказа се, че тя и Лили са звезди на ъндърграунда. Не им се позволяваше да правят записи, тъй като песните им бяха посветени на свободата, но хората сваляха на магнетофон изпълненията им и си ги заемаха един на друг. Малко приличаше на книгоиздаването тип самиздат в Съветския съюз. Обсъждаха касетните ленти — нов, по-удобен формат, макар и с недобро качество на звука. Дейв предложи да изпрати на Каролин касети и уредба за тях, но тя му каза, че просто ще бъдат откраднати от тайната полиция.

Дейв бе предположил, че Каролин е коравосърдечна жена, за да скъса връзката си с Вали и да се омъжи за Одо, но за негова изненада я хареса. Изглеждаше мила и умна. Говореше за Вали с голяма обич и искаше да знае всичко за живота му.

Дейв й каза как той и Вали са се скарали. Историята я разстрои.

— Това не е характерно за него — отбеляза тя. — Вали никога не е бил от типа да му отпуска края. Момичетата винаги се захласваха по него и той можеше да бъде с различна всеки уикенд, но никога не го е правил.

Дейв сви рамене.

— Променил се е.

— Ами бившата ти годеница? Тя как се казва?

— Урсула, но всички я наричат Бийп. Ако трябва да бъда честен, не е изненада, че изневерява. Тя е буйна. Това е част от нещото, което я прави толкова привлекателна.

— Май все още изпитваш чувства към нея.

— Бях луд по нея.

Дейв даде неопределен отговор, защото не знаеше какво изпитва сега. Беше ядосан на Бийп, разгневен от предателството й, но ако тя поискаше да се върне при него, не бе сигурен какво щеше да направи.

Фиц дойде до тях двамата.

— Дейв — каза той. — Бих желал да посетя гроба, преди да се върнем в Западен Берлин. Нещо против?

— Не, разбира се.

Дейв стана.

— Вероятно скоро ще трябва да тръгваме.

Каролин се обърна към Дейв:

— Ако говориш с Вали, моля те, предай му любовта ми. Кажи му, че жадувам за деня, когато той ще може да срещне Алис. Ще й кажа всичко за него, когато е достатъчно голяма.

Всички имаха послания за Вали — Вернер, Карла и Лили. Дейв си рече, че ще трябва да говори с него, за да му ги предаде.

Както си тръгваха, Карла заговори Фиц:

— Трябва да имаш нещо от Мод.

— Ще бъде хубаво.

— Знам какво.

Тя изчезна за минута и се върна със стар, подвързан с кожа албум със снимки. Фиц го отвори. Всички снимки бяха черно-бели, някои в сепия, много — избледнели. Снимките бяха надписани със замах с едър почерк, сигурно на Мод. Най-старата бе направена във величествено имение в провинцията. Дейв прочете: „Тай Гуин, 1905 година“. Това беше извънградската резиденция на рода Фицхърбърт, днес Педагогическият колеж в Абъроуен.

Фиц се разплака, когато видя себе си и Мод, снимани като млади хора. По старото му набръчкано лице се търкулнаха сълзи и попиха в яката на безупречната му бяла риза. Той говореше трудно.

— Добрите времена не се връщат никога — заключи той.

Сбогуваха се. Шофьорът ги откара до голямо и безлично общинско гробище и намериха гроба на Мод. Вече бяха засипали трапа; малката могилка беше голяма приблизително колкото човешки ръст. Стояха един до друг няколко минути и не казаха нищо. Единственият звук беше песента на птиците.

Фиц обърса лице с голяма бяла кърпа.

— Да вървим — изрече той.

На контролно-пропускателния пункт отново ги задържаха. Ханс Хофман усмихнато гледаше как подробно претърсват тях и колата им.

— Какво търсите? — попита Дейв. — Защо ни е да изнасяме нещо от Източна Германия? Та при вас няма нищо, което човек би искал да изнесе!

Никой не му отвърна.

Униформен служител взе албума със снимките и го подаде на Хофман.

Той го прелисти небрежно и заяви:

— Това ще трябва да бъде прегледано от нашия отдел по веществените доказателства.

— Разбира се — тъжно се съгласи Фиц.

Трябваше да напуснат без албума.

Докато се отдалечаваха, Дейв погледна назад и видя как Ханс пуска албума в една кофа за боклук.

* * *

Джордж Джейкс отлетя от Портланд до Лос Анджелис, за да се представи на Верина с диамантен пръстен в джоба.

Пътуваше с Боби Кенеди и не бе виждал Верина от погребението на Мартин Лутър Кинг в Атланта преди седем седмици.

Джордж бе съсипан от убийството. Доктор Кинг беше ярката надежда на черните американци, а сега го нямаше, убит от бял расист с ловджийска пушка. Президентът Кенеди даде надежда на черните, но и той бе убит от бял човек с оръжие. Какъв беше смисълът от политиката, ако великите хора можеха толкова лесно да бъдат премахнати? Е, мислеше си Джордж, поне имаме Боби.

Верина беше още по-тежко засегната. На погребението беше смутена, гневна и дезориентирана. Човекът, комуто се бе възхищавала, радвала и служила седем години, си беше отишъл.

За смайване на Джордж, тя не поиска той да я утешава. Това дълбоко го нарани. Живееха на близо хиляда километра разстояние един от друг, но той беше мъжът в живота й. Сметна, че отхвърлянето е част от мъката й и че ще премине.

В Атланта за нея нямаше нищо — тя не искаше да работи за Ралф Абърнети, наследник на Кинг — тъй че напусна. Джордж си помисли, че може да се нанесе в неговия апартамент във Вашингтон. Както и да е, тя без обяснения се завърна в дома на родителите си в Лос Анджелис. Може би имаше потребност да е насаме, за да скърби.

Или може би искаше нещо повече от проста покана да се нанесе в жилището му.

Оттам и пръстенът.

Следващият вътрешнопартиен избор беше в Калифорния, което даваше на Джордж възможност да се види с Верина.

На летището в Лос Анджелис той нае бял Плимут Валиант, евтино возило — кампанията плащаше — и отиде на улица „Норт Роксбъри“ в Бевърли Хилс.

Мина през високите порти и паркира пред тухлена къща в стил Тюдор, за която предположи, че е с размерите на пет истински къщи от същия период. Родителите на Верина, Пърси Марканд и Бейб Лий, живееха като истински звезди.

Прислужницата го въведе и го остави във всекидневна, в която нямаше нищо от стила Тюдор — бял килим, климатична инсталация, френски прозорец, обърнат към плувния басейн. Тя го попита дали не би искал питие.

— Безалкохолно, моля — отвърна той. — Каквото и да е.

При влизането на Верина той изживя потрес.

Тя беше отрязала разкошната си афроприческа и сега косата й бе остригана ниско до главата като неговата. Носеше черни панталони, синя риза, кожен блейзър и черна барета. Това бе униформата на Партията за самоотбрана на черните пантери.

Джордж потисна възмущението си, за да я целуне. Тя му подаде устните си, но за малко, и той веднага разбра, че настроението й от погребението не се е променило. Надяваше се предложението му да я извади от него.

Седнаха на канапето, покрито с усукан мотив в тъмнооранжево, минзухареножълто и шоколадовокафяво. Прислужницата подаде на Джордж Кока-Кола с лед във висока чаша на сребърен поднос.

Когато тя си излезе, той пое ръката на Верина. Сдържайки гнева си, той я попита възможно най-деликатно:

— Защо носиш тази униформа?

— Не е ли очевидно?

— Не и за мен.

— Мартин Лутър Кинг водеше ненасилствена кампания и го застреляха.

Джордж се разочарова от нея. Беше очаквал по-добри доводи.

— Ейбрахам Линкълн е водил гражданска война и са застреляли и него — възрази той.

— Черните имат правото да се защитават. Никой друг няма да го направи — особено полицията.

Джордж едва прикриваше презрението си към такива идеи.

— Просто искаш да плашиш белите. Нищо не е било постигано с такова перчене.

— А какво е постигнало ненасилието? Стотици черни линчувани или убити, хиляди бити и затворени.

Джордж не искаше да се кара с нея — напротив, желаеше да я върне към нормалното — но не можа да се удържи и повиши глас.

— И Закона за гражданските права от 1964 година, Закона за правото на глас от 1965 година, шестима черни конгресмени и един сенатор!

— И вече белите твърдят, че е стигнало достатъчно далеч. Никой не можа да прокара закон срещу дискриминацията в жилищното настаняване.

— Може би белите се боят, че из хубавите им предградия ще сноват въоръжени Пантери в униформи на Гестапо.

— Полицията има оръжие. И ние трябва да имаме.

Джордж разбра, че спорът, привидно за политиката, всъщност е за отношенията им. И той я губеше. Ако не успееше да я придума да напусне Пантерите, не можеше да я върне в живота си.

— Виж, знам, че полицията из цяла Америка е пълна с расисти. Решението на този проблем е да се подобри полицията, а не да се стреля по нея. Трябва да се отървем от политици като Роналд Рейгън, които насърчават полицейската бруталност.

— Отказвам да приема положението, при което белите имат оръжия, а ние нямаме.

— Тогава се бори за контрол над въоръженията и за повече черни полицаи на висши длъжности.

— Мартин вярваше в това и е мъртъв.

Думите на Верина бяха предизвикателни, но тя не можа да се удържи и заплака.

Джордж опита да я прегърне, но тя го отблъсна. Независимо от това той се мъчеше да я принуди да види истината.

— Ако искаш да защитаваш черните, ела и работи за кампанията ни — каза той. — Боби ще бъде президент.

— Дори и да спечели, Конгресът няма да го остави да свърши нищо.

— Ще опитат да го спрат и ще имаме политическа битка, в която едната страна ще спечели, а другата ще загуби. В Америка нещата се променят по този начин. Системата е лоша, но всички останали са по-лоши. А да стреляме един срещу друг е най-лошото от всичко.

— Няма да стигнем до съгласие.

— Окей.

Той понижи глас.

— И преди не сме бивали съгласни, но не сме спирали да се обичаме, нали?

— Това е различно.

— Не казвай така.

— Целият ми живот се промени.

Джордж изгледа продължително лицето й и видя там смесица от непримиримост и вина, която му даде обяснение за ставащото.

— Ти спиш с някого от Пантерите, нали?

— Да.

Джордж усети тежест в стомаха си, сякаш бе изпил халба студена бира.

— Трябваше да ми кажеш.

— Казвам ти го сега.

— Боже мой.

Джордж бе тъжен. Напипа пръстена в джоба си. Там ли щеше да си остане?

— Разбираш ли, че са изминали седем години, откак сме завършили Харвард?

Той потисна сълзите си.

— Знам.

— Полицейските кучета в Бирмингам, „Имам мечта“ във Вашингтон, президентът Джонсън подкрепя гражданските права, две убийства…

— И черните все още са най-бедните американци, живеят в най-лошите къщи, получават най-повърхностни здравни грижи — и дават повече, отколкото дължат, във войната във Виетнам.

— Боби ще промени всичко това.

— Не, няма.

— Не, ще го промени. И аз ще те поканя в Белия дом, за да признаеш, че си сбъркала.

Верина отиде до вратата:

— Сбогом, Джордж.

— Не мога да повярвам, че свършва така.

— Прислужницата ще те изпрати.

За Джордж беше трудно да мисли логично. Бе обичал Верина в продължение на години и смяташе, че рано или късно ще се оженят. Сега тя го заряза за някаква Пантера. Той се чувстваше изгубен. Въпреки че живееха разделени, той винаги можеше да си мисли какво ще й каже следващия път и с какви нежности ще я обсипе при следващата им среща. Сега беше сам.

Прислужницата дойде и му каза:

— Моля, оттук, господин Джейкс.

Той машинално я последва към антрето.

Тя му отвори входната врата.

— Благодаря — каза й той.

— Довиждане, господин Джейкс.

Джордж влезе в наетата кола и си замина.

* * *

В деня на гласуването на първичните избори в Калифорния Джордж беше с Боби Кенеди в крайбрежния дом на кинорежисьора Джон Франкенхаймър в Малибу. На сутринта времето бе навъсено, но въпреки това Боби поплува в океана с дванадесетгодишния си син Дейвид. И двамата бяха увлечени от подводно течение и се появиха издраскани от влаченето по камъните. След обяда Боби заспа край басейна, опнал се на два стола и с отворена уста. Джордж гледаше през вратите на патиото и забеляза грозен белег на челото на Боби от инцидента при плуването.

Не беше казал на Боби, че е скъсал с Верина. Каза само на майка си. По време на кампанията нямаше време да мисли, а Калифорния бе нонстоп от сцени с тълпи по летищата, кавалкади, хистерични множества и претъпкани митинги. Джордж се радваше, че е толкова зает. Разполагаше с лукса да изпитва тъга само за няколко минути всяка нощ преди сън. Дори тогава се улавяше как си представя разговори с Верина, в които я убеждава да се върне към легитимната политика и да участва в кампанията за Боби. Може би различните им подходи са били проява на пълна несъвместимост. Не му се искаше да повярва на това.

В три часа резултатите от първия екзитпол бяха излъчени по телевизията. Боби водеше пред Джийн Маккарти с 49 процента на 41. Джордж се въодушеви. Каза си: „Може и да не спечеля своето момиче, но може да спечеля изборите“.

Боби се изкъпа, обръсна се и облече син раиран костюм и бяла риза. „Костюмът или пък нарасналата увереност го правят да изглежда повече президент от когато и да било“, рече си Джордж.

Натъртването на челото беше грозно, но Джон Франкенхаймър намери професионален грим у дома си и скри белега.

В шест и половина антуражът на Кенеди се натовари в колите и влезе в Лос Анджелис. Отидоха в хотел Амбасадор, където в залата за приеми вече течеше тържеството за победата. Джордж отиде с Боби до кралските апартаменти на петия етаж. Там в голямата всекидневна повече от сто приятели, съветници и близки журналисти пиеха коктейли и се поздравяваха един друг. Всички телевизори в помещението бяха включени.

Джордж и най-близките съветници последваха Боби през всекидневната в една от спалните. Както винаги, Боби съчетаваше веселбата с тежките политически обсъждания. Днес, освен Калифорния, беше спечелил и малкия вътрешнопартиен избор в Южна Дакота, родното място на Хюбърт Хъмфри. След Калифорния беше уверен, че ще спечели Ню Йорк, където имаше предимството да бъде един от щатските сенатори.

— Бием Маккарти, дяволите да го вземат — възторжено каза той, приседнал на пода в ъгъла, загледан в телевизора.

Джордж започваше да се тревожи за конгреса. Как можеше да гарантира, че популярността на Боби е отразена в гласовете на делегатите от щатите, в които няма предварителни избори?

— Хъмфри работи здраво върху щати като Илинойс, където кметът Дейли контролира гласовете на делегатите.

— Да — съгласи се Боби. — Но в крайна сметка хора като Дейли не могат да пренебрегват народните настроения. Искат да победят. Хюбърт не може да бие Дик Никсън, а аз мога.

— Това е вярно, но знаят ли го силните хора в партията?

— Към август месец ще го знаят.

Джордж споделяше мнението на Боби, че са яхнали вълната, но виждаше опасностите пред тях твърде ясно.

— Нужно ни е Маккарти да се оттегли, за да можем да се концентрираме върху това да бием Хъмфри. Трябва ни сделка с Маккарти.

Боби поклати глава.

— Не мога да му предложа вицепрезидентството. Той е католик. Протестантите може и да гласуват за един католик, но не и за двама.

— Можеш да му предложиш най-престижния пост в кабинета.

— Държавен секретар?

— Ако се оттегли сега.

Боби се намръщи.

— Трудно ми е да си представя как работя заедно с него в Белия дом.

— Ако не спечелиш, няма да бъдеш в Белия дом. Да поразпитам ли?

— Остави ме да помисля още малко.

— Разбира се.

— Знаеш ли какво още, Джордж? — попита го Боби. — За пръв път не се чувствам все едно съм тук като брат на Джак.

Джордж се усмихна. Това бе голяма крачка.

После той отиде в главната стая, за да говори с репортерите, но не си взе питие. Предпочиташе да е трезвен с Боби. Самият Боби обичаше бърбъна, но некомпетентността в неговия екип го вбесяваше и той можеше да нажули някого, който го е подвел. Джордж пиеше спокойно алкохол само когато Боби бе надалеч.

Все още бе трезвен като краставичка минути преди полунощ, когато придружи Боби до балната зала за победната реч. Етел, съпругата на Боби, изглеждаше страхотно в минирокля в оранжево и бяло и с бели чорапогащи, въпреки че носеше единадесетото им дете.

Както винаги, тълпата пощуря. Всички момчета носеха сламените шапки на Кенеди. Момичетата бяха в униформа — синя пола, бяла блуза и червен пояс. Оркестърът свиреше песен от предизборната кампания. Мощните телевизионни прожектори засилваха жегата в залата. Водени от бодигарда си Бил Бари, Боби и Етел си пробиваха път през тълпата — младите им поддръжници се пресягаха да ги докоснат и да дръпнат дрехите им — докато не достигнаха малка платформа. Блъскащите се фотографи засилваха хаоса.

Хистерията на тълпите беше проблем за Джордж и останалите, но в нея беше силата на Боби. Умението му да предизвиква тази емоционална реакция у хората щеше да го отведе до Белия дом.

Боби стоеше зад сноп микрофони. Не беше помолил за завършена реч, а само за бележки. Изпълнението му не бе нищо особено, но никой не се заяждаше за това.

— Ние сме велика страна, неегоистична страна, състрадателна страна — заговори той. — Възнамерявам да направя това платформа на своята кандидатура.

Думите не бяха вдъхновяващи, но множеството го обожаваше твърде много, за да обръща внимание.

Джордж реши да не ходи с Боби до дискотеката Фактъри след това. Гледката на танцуващите двойки само щеше да му напомня, че той е сам. Щеше да се наспи хубаво преди сутрешния полет за Ню Йорк, където да се включи в кампанията. Лекът за сърдечната му болка бе работата.

— Благодаря на всички вас, които направихте възможна тази вечер — продължи Боби. Той отправи поздрава на Чърчил — V за победа и стотици младежи в залата повториха жеста. Той се протегна надолу от платформата и стисна някои от протегнатите ръце.

Тогава стана засечка. Следващата му среща беше с пресата в съседна зала. Според плана на излизане оттук трябваше да премине през множеството, но Джордж виждаше, че Бил Бари не може да си проправи път между пощурелите тийнейджърки и крясъците им: „Искаме Боби! Искаме Боби!“

Някакъв хотелски служител в униформата на метрдотел разреши проблема и насочи Боби към въртяща се врата, очевидно водеща през помещенията за персонала към залата за пресата. Боби и Етел последваха човека през мрачен коридор, а Джордж, Бил Бари и останалите от антуража се забързаха след тях.

Джордж се питаше колко скоро отново ще може да обърне внимание на Боби върху нуждата да се споразумее с Юджийн Маккарти. Според Джордж това беше стратегически приоритет. За семейство Кенеди обаче личните отношения бяха много важни. Ако Боби можеше да се сприятели с Линдън Джонсън всичко щеше да бъде различно.

Коридорът отведе до ярко осветени килери с блестящи рафтове от неръждаема стомана и огромен генератор на лед. Докато вървяха, един радиожурналист интервюираше Боби и го запита:

— Господин сенатор, как ще се противопоставите на господин Хъмфри?

Боби се здрависваше с усмихнатите служители на хотела. Млад кухненски работник се обърна от конвейер с палети, като че ли за да поздрави Боби.

Тогава, в момент на ужас, Джордж видя пистолет в ръката на младежа.

Малък черен револвер с къса цев.

Мъжът го насочи към главата на Боби.

Джордж отвори уста да извика, но изстрелът го изпревари.

Малкото оръжие произведе звук, който звучеше повече като пропукване, а не като гръм.

Боби вдигна ръце към лицето си, олюля се назад, после падна на бетонния под.

— Не! Не! — изрева Джордж. Не можеше да се случва — не можеше да се случва отново!

Миг по-късно се понесе залп от изстрели като от китайски фойерверк. Нещо ужили ръката на Джордж, но той не му обърна внимание.

Боби лежеше по гръб до машината за лед, разкрачен, с вдигнати над главата ръце. Очите му бяха отворени.

Хората викаха и пищяха. Радиожурналистът повтаряше в микрофона си:

— Сенатор Кенеди е прострелян! Сенатор Кенеди е прострелян! Възможно ли е това? Възможно ли е това?

Неколцина мъже се нахвърлиха върху стрелеца. Някой крещеше:

— Вземете оръжието! Вземете оръжието!

Джордж видя Бил Бари да удря стрелеца в лицето.

Джордж коленичи до Боби. Беше жив, но от раната точно край ухото му течеше кръв. Изглеждаше зле. Джордж разкопча вратовръзката му, за да му помогне да диша. Някой постави сгъната дреха под главата на Боби.

Мъжки глас стенеше:

— Боже, не… Боже, не…

Етел премина през тълпата, коленичи до Джордж и заговори на съпруга си. Боби я разпозна и опита да говори. На Джордж му се стори, че чува:

— Всички останали наред ли са?

Етел погали лицето му.

Джордж се огледа. Не можеше да прецени дали някой друг е бил засегнат от дъжда от куршуми. Тогава забеляза ръката си. Ръкавът на костюма бе разкъсан и от раната се процеждаше кръв. Беше ранен. След като го забеляза, болката бе страшна.

Вратата от другия край се отвори и нахлуха журналистите и фотографите от залата за пресата. Фотографите избутаха хората около Боби, бутаха се един друг и лазеха по печките и мивките, за да направят по-добри снимки на кървящата жертва и на смазаната му жена. Етел умоляваше:

— Моля ви, дайте му малко въздух! Оставете го да диша!

Дойдоха санитари с носилка. Хванаха Боби за раменете и краката. Той извика слабо:

— О, не, недейте…

— Внимателно! — примоли се Етел на санитарите. — Внимателно.

Положиха го на носилката и го закопчаха с коланите.

Очите на Боби се затвориха.

Той не ги отвори повече.