Кен Фолет
Прагът на вечността (22)

21.

Танцовият оркестър на Джо Хенри имаше редовно изпълнение в събота вечер в ресторанта на хотел Европа в Източен Берлин, свиреше джазови стандарти и популярни мелодии за членовете на източногерманския елит и съпругите им. Джо, чието истинско име беше Йозеф Хайнрийд, не беше голям барабанист по мнението на Вали, но поддържаше ритъма, дори и пиян, освен това беше член на музикантския профсъюз и не можеха да го уволнят.

Джо се появи на служебния вход на хотела в шест вечерта със стария черен ван Фрамо Ф901. Скъпоценните му барабани бяха натоварени отзад и натъпкани с възглавници. Докато Джо седеше на бара и пиеше бира, работата на Вали беше да пренесе барабаните от вана на сцената, да ги извади от кожените калъфи и да ги нареди по вкуса на Джо. Имаше каса, два там-тама, солов барабан, фус, чинели и звънец. Вали боравеше с тях, като че бяха яйца — това беше американски комплект Слингърленд, който Джо беше спечелил на карти от някакъв американски войник през четиридесетте. Никога повече не би могъл да се сдобие с такъв.

Заплатата беше нищожна, но като част от сделката Вали и Каролин пееха в почивката под името Близнаците Бобси. А най-важното беше, че получиха членски карти на музикантския профсъюз, макар на седемнадесет Вали да бе твърде млад за това.

Мод, английската баба на Вали, се разкикоти като чу името на дуета.

— Вие Флоси и Фреди ли сте или Бърт и Нан? — попита тя. — Ох, Вали, наистина ме разсмиваш.

Оказа се, че Близнаците Бобси съвсем не са като Евърли Брадърс.

Имало поредица стари книжки за деца за невъзможно съвършеното семейство Бобси, което имало две двойки сладки розовобузи близнаци. Вали и Каролин обаче решиха да си запазят името.

Вали се учеше от Джо, нищо че онзи беше идиот. Джо се стараеше оркестърът да е достатъчно шумен, та да не могат да не му обърнат внимание, но не прекалено шумен, за да не се оплакват хората, че не могат да разговарят. Даваше на всеки оркестрант по едно солово изпълнение и всички бяха доволни. Винаги започваше с някое известно парче и обичаше да завършва, когато дансингът е претъпкан. Така хората искаха още.

Вали не знаеше какво крие бъдещето, но знаеше какво иска той. Щеше да стане музикант, да има своя група — популярна и прочута; и щеше да свири рок. Може би комунистите щяха да смекчат отношението си към американската култура и да позволят попгрупите. Може би комунизмът щеше да падне. А в най-добрия случай Вали щеше да намери начин да иде в Америка.

Но всичко това беше далеч. Точно сега амбицията му беше Близнаците Бобси да спечелят достатъчно популярност, че двамата с Каролин да станат професионални музиканти.

Музикантите на Джо надойдоха, докато Вали нареждаше барабаните, и започнаха да свирят точно в седем.

Комунистите имаха двойствено отношение към джаза. Отнасяха се с подозрение към всичко американско, но пък нацистите бяха забранявали джаза. Значи той беше антифашистки. Оркестърът на Джо нямаше вокалист и така нямаше проблеми с текстове на песни, които хвалят буржоазни ценности като „Цилиндър, бяла папийонка и фрак“ или „Обаждам се в Риц“.

Каролин пристигна минута по-късно и присъствието й озари мърлявите кулиси със светлина като от свещ, окъпа сивите стени в розово, а мрачните ъгълчета изчезнаха в сенките.

За пръв път в живота на Вали имаше нещо, което беше важно колкото музиката. И по-рано беше имал приятелки, всъщност не му се налагаше много да се старае за това. И обикновено бяха готови да правят секс с него, затова за Вали сексът не беше непостижима мечта, както беше за повечето му съученици. Но никога не беше изпитвал нещо подобно на всепоглъщащата любов и страст, които изпитваше към Каролин.

— Ние мислим еднакво, даже понякога говорим еднакво — казваше той на баба Мод.

— А, сродни души — отговаряше му тя.

Вали и Каролин можеха да разговарят за секса така свободно, както разговаряха за музиката, доверяваха си какво харесват и какво не, макар онова, което Каролин да не харесваше, не беше много.

Оркестърът щеше да свири още час. Вали и Каролин се качиха отзад във вана на Джо и легнаха. Колата се превърна в будоар, възглавниците на Джо станаха кадифен диван, а Каролин — омайна одалиска, която разтваряше робата си и предлагаше тялото си на целувките на Вали.

Бяха пробвали секс с презерватив, но и на двамата не им хареса. Понякога го правеха без презерватив и Вали се отдръпваше в последния момент, но Каролин каза, че така не е съвсем безопасно. Тази вечер използваха ръцете си. След като Вали се изпразни в кърпичката й, тя му показа как да я задоволи, направлявайки пръстите му, и свърши с кратко: „О!“. То прозвуча повече като изненада.

— Сексът с някого, когото обичаш, е второто най-хубаво нещо в света — беше казвала баба Мод на Вали. Някак си бабата можеше да казва неща, които майката не можеше.

— Ако това е второто, кое е първото? — попита Вали.

— Да виждаш, че децата ти са щастливи.

— Аз пък си мислех, че ще кажеш „да свириш рагтайм“ — подхвърли Вали и баба се разсмя.

Както винаги, Вали и Каролин минаха от секса към музиката без прекъсване, все едно двете бяха неразделни. Вали научи Каролин на нова песен. В стаята си той имаше радио и слушаше американските радиостанции, които излъчваха от Западен Берлин, затова знаеше всички популярни парчета. Песента се казваше „Ако имах чук“ и беше хит за американското трио Питър, Пол и Мери. Ритъмът беше завладяващ и Вали беше сигурен, че публиката много ще я хареса.

Каролин имаше съмнения за текста, който споменаваше справедливост и свобода.

— В Америка наричат Питър Сийгър комунист заради този текст! — каза Вали. — Мисля, че той дразни насилниците навсякъде.

— И това с какво ни помага? — попита Каролин с присъщата си неумолима практичност.

— Тук никой няма да разбере английските думи.

— Добре — неохотно се предаде Каролин. — И без това трябва да спра да го правя.

Вали беше потресен.

— Какво искаш да кажеш?

Тя изглеждаше мрачна. Запазила е лошата новина, за да не разваля удоволствието от секса, разбра той. Каролин притежаваше впечатляващ самоконтрол.

— Баща ми беше на разпит в ЩАЗИ.

Бащата на Каролин беше началник на автогара. Видимо не се интересуваше от политика и беше странно тайната полиция да се занимава с него.

— Защо? — попита Вали. — За какво са го разпитвали?

— За теб.

— Ох, по дяволите.

— Казали са му, че си идеологически ненадежден.

— А кой го е разпитвал? Ханс Хофман ли?

— Не знам.

— Бас ловя, че е бил той. — „Ако Ханс не го е разпитвал лично, със сигурност е отговарял за случая“, помисли Вали.

— Казали са, че татко ще си загуби работата си, ако продължавам да се появявам на обществени места и да пея с теб.

— Трябва ли да правиш каквото ти кажат родителите? Ти си на деветнадесет.

— Обаче още живея с тях — Каролин беше завършила училище, но следваше за деловодителка в институт. — Както и да е, не мога да поема отговорността за уволнението на баща ми.

Вали беше съсипан. Това унищожаваше мечтата му.

— Но… ние сме толкова добри! Хората ни харесват.

— Знам. Толкова съжалявам.

— И откъде в ЩАЗИ въобще са разбрали за това, че пееш?

— Помниш ли мъжа с каскета, който ни проследи вечерта, когато се запознахме? Виждам го от време на време.

— Мислиш ли, че непрекъснато ме следи?

— Не непрекъснато — каза Каролин с по-тих глас. Хората винаги говореха тихо, когато споменаваха ЩАЗИ, дори когато никой не можеше да ги чуе. — Може би само от време на време. Но предполагам, че рано или късно ме е забелязал с теб и е открил името и адреса ми и така са се добрали до татко.

Вали отказваше да приеме онова, което се случваше.

— Ще заминем на запад — каза той.

Каролин явно се измъчваше.

— Боже мой, иска ми се да можехме.

— Хората бягат през цялото време.

Вали и Каролин често бяха обсъждали този въпрос. Бегълците преплуваха канали, сдобиваха се с фалшиви документи, криеха се между товара на камиони или просто тичаха оттатък. Понякога историите им се разказваха по западногерманските радиостанции, а още по-често се носеха всякакви слухове.

— И умират през цялото време — отвърна Каролин.

Колкото и да копнееше да избяга, Вали се измъчваше от възможността Каролин да бъде ранена или по-лошо. Граничарите стреляха на месо. А Стената се менеше непрестанно и ставаше все по-яка. Първоначално беше просто ограда от бодлива тел. Сега на много места представляваше двойна преграда от бетонни плочи, а широкото пространство по средата се осветяваше от прожектори, пазеше се от кучета и се наблюдаваше от вишки. Имаше даже противотанкови прегради. Никой никога не беше опитвал да мине с танк, обаче граничарите често бягаха.

— Сестра ми избяга — каза Вали.

— Но съпругът й беше осакатен.

Ребека и Бернд сега бяха женени и живееха в Хамбург. И двамата бяха учители, макар Бернд да беше в инвалидна количка: още не се беше възстановил напълно от падането. Писмата им до Карла и Вернер винаги се задържаха от Цензорите, но в края на краищата идваха.

— Както и да е, не искам да живея тук — насмешливо каза Вали. — Ще прекарам живота си в пеене на песни, одобрени от Комунистическата партия, а ти ще бъдеш деловодителка, за да може баща ти да си запази работата в автогарата. По-добре да пукна.

— Комунизмът не може да трае вечно.

— Защо не? Трае от 1917 година. А ако имаме деца?

— Какво те кара да кажеш това? — попита остро Каролин.

— Останем ли тук, ние не само се осъждаме на доживотен затвор. Нашите деца също ще страдат.

— Искаш ли да имаш деца?

Вали нямаше намерение да повдига този въпрос. Не знаеше дали иска деца. Първо трябваше да спасява собствения си живот.

— Е, не искам да имам деца в Източна Германия — каза той. Не беше се замислял за това по-рано, но когато го изрече, беше сигурен, че е така.

Каролин изглеждаше сериозна.

— Тогава може би трябва да избягаме. Но как?

Вали се беше заигравал с много идеи, но една му беше любима.

— Виждала ли си контролния пункт до моето училище?

— Всъщност никога не съм се заглеждала.

— Използва се от превозни средства, които карат стоки в Западен Берлин — месо, зеленчуци, сирене и тем подобни — според бащата на Вали, на източногерманското правителство не му харесваше да храни Западен Берлин, но му трябваха парите.

— И…?

Във въображението си Вали беше премислил някои подробности.

— Бариерата е просто летва с дебелина около петнадесет сантиметра. Показваш си документите, после граничарят вдига бариерата, за да пусне камиона ти. В двора преглеждат товара, а на изхода има подобна бариера.

— Да, спомням си как е устроено.

Вали се насили да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше.

— Мисля, че шофьор, който има проблеми с граничарите, вероятно може да разбие двете бариери.

— О, Вали, толкова е опасно!

— Няма безопасен начин за измъкване.

— Ти нямаш камион.

— Ще откраднем този ван — след представлението Джо винаги оставаше на бара, докато Вали опаковаше комплекта барабани и натоварваше вана. Докато свърши, Джо беше повече или по-малко пиян и Вали го откарваше у дома. Нямаше книжка, но Джо не знаеше това, а и никога не беше достатъчно трезвен да забележи неправилното му шофиране. След като настанеше Джо в апартамента му, Вали трябваше да прибере барабаните в антрето и вана — в гаража. — Мога да го взема тази вечер, след представлението. Можем да минем границата рано сутринта, веднага след отварянето на контролния пункт.

— Ако закъснея, баща ми ще дойде да ме търси.

— Прибери се у дома, легни да спиш и стани рано. Ще те чакам пред училището. Джо няма да се събуди преди пладне. Докато разбере, че ванът го няма, ние ще се разхождаме в Тиргартен.

Каролин го целуна.

— Страх ме е, но те обичам — каза тя.

Вали чу оркестъра да свири „Авалон“, заключителната мелодия за първата част, и осъзна, че разговарят отдавна.

— Излизаме на сцената след пет минути. Да вървим.

Оркестърът слезе от сцената и дансингът се опразни. На Вали му беше нужно по-малко от минута да нагласи микрофоните и малкия усилвател за китарата. Публиката се върна към питиетата и разговорите. После се появиха Близнаците Бобси. Някои клиенти не обърнаха внимание, а други ги загледаха с интерес: Вали и Каролин бяха привлекателна двойка и това винаги беше добро начало.

Както обикновено, започнаха с „Нох айнен танц“, което привлече вниманието на хората и ги разсмя. Изпяха няколко песни, две на Евърли Брадърс и „Хей, Пола“ — хит на един американски дует, който доста приличаше на тях, Пол и Пола. Вали имаше висок глас и припяваше хармонии върху нейния мотив. Беше развил стил на свирене, който беше едновременно ритмичен и мелодичен.

Завършиха с „Ако имах чук“. Хареса се на по-голямата част от публиката. Хората пляскаха в такт, но тук-таме се видяха строги физиономии при думите „справедливост“ и „свобода“ в рефрена.

Слязоха от сцената под бурни аплодисменти. Главата на Вали се въртеше от еуфорията, че е очаровал публиката. Беше по-добре от това да си пиян. Той летеше.

Джо мина край тях зад кулисите и каза:

— Ако отново изпеете тази песен, уволнени сте.

Въодушевлението на Вали изчезна. Имаше чувството, че са го зашлевили. Той гневно каза на Каролин:

— Това решава нещата. Напускам тази вечер.

Върнаха се във вана. Често се любеха още веднъж, но тази вечер и двамата бяха прекалено напрегнати. Вали кипеше от гняв.

— В колко часа най-рано можеш да се срещнеш с мен сутринта?

Тя помисли малко.

— Ще се прибера сега и ще им кажа, че трябва да си легна рано, понеже трябва да ставам рано… за репетиция за първомайския парад в института.

— Добре — отговори Вали.

— Мога да съм при теб в седем, без да предизвиквам подозрение.

— Отлично. Няма да има голямо движение през контролния пункт по това време в неделя сутрин.

— Тогава ме целуни отново.

Целунаха се дълго и пламенно. Вали докосна гърдите й, после се дръпна.

— Следващия път, когато се любим, ще бъдем свободни.

Слязоха от вана.

— В седем — повтори Вали.

Каролин му помаха и изчезна в нощта.

Вали прекара остатъка от вечерта, носен на вълната на надежда, примесена със страх. Непрестанно се изкушаваше да покаже на Джо, че го презира, но и се боеше, че по някаква причина няма да може да открадне вана. Но и да беше издал чувствата си, Джо не забеляза и в един Вали вече беше паркирал на улицата пред училището. Беше на два завоя от контролния пункт и оттам не можеха да го видят: не искаше граничарите да го забележат и да станат подозрителни.

Легна на възглавниците отзад и затвори очи, но беше прекалено студено да спи. През по-голямата част от нощта мисли за семейството си. Баща му беше в лошо настроение повече от година. Татко вече не притежаваше фабриката за телевизори в Западен Берлин: беше я прехвърлил на Ребека, за да не успее източногерманското правителство да намери как да я отнеме от семейството. Все още опитваше да я ръководи, макар че не можеше да ходи там. Наел беше един датски счетоводител, който му служеше за свръзка. Като чужденец, Енок Андерсен можеше да минава между Западен и Източен Берлин веднъж седмично и да се вижда с татко. Така не се ръководеше бизнес и това го влудяваше.

Вали не мислеше, че и майка му е щастлива. Тя беше преди всичко погълната от работата си на старша сестра в голяма болница. Мразеше комунистите толкова, колкото мразеше и нацистите, но нищо не можеше да направи.

Баба Мод беше стоик, както винаги. Казваше, че откак се помни, Германия воюва с Русия и само се надява да живее достатъчно дълго, че да види кой ще победи. Мислеше, че свиренето на китара е постижение, за разлика от родителите на Вали, които го намираха загуба на време.

Най-много щеше да му липсва Лили. Тя вече беше на четиринадесет и той я харесваше много повече сега, отколкото когато бяха малки и тя беше жива напаст.

Постара се да не мисли много за опасностите, които му предстояха. Не искаше да загуби смелост. В малките часове, когато усети, че решимостта му отслабва, той си помисли за думите на Джо: „Ако пак изпеете тази песен, уволнени сте“. Това отново разпали гнева му. Ако останеше в Източна Германия, цял живот разни празноглавци като Джо щяха да му казват какво да свири. Това изобщо нямаше да е живот, а ад; щеше да бъде невъзможно. Той трябваше да се махне каквото и да става. Другото беше немислимо.

Тази мисъл му даваше кураж.

В шест слезе от вана и отиде да потърси нещо топло за пиене и закуска. Нищо обаче не беше отворено, даже на железопътните гари, и Вали се върна във вана по-гладен от всякога. Поне ходенето го сгря.

Дневната светлина премахна студа. Вали седна зад волана, за да може да се оглежда за Каролин. Тя щеше лесно да го намери: познаваше колата, пък и близо до училището нямаше паркирани други.

Отново и отново си представяше какво ще направи. Щеше да изненада граничарите. Щяха да минат няколко секунди, докато те осъзнаят какво става. После сигурно щяха да стрелят.

Ако имаше късмет, дотогава граничарите щяха да са зад него и Каролин и да стрелят по задницата на вана. Колко опасно бе това? Вали нямаше представа. Никога не бяха стреляли по него. Той никога не беше виждал човек да стреля по никаква причина. Не знаеше дали куршумите могат да минават през коли, или не. Спомни си как баща му беше казал, че да улучиш някого с огнестрелно оръжие не е толкова лесно, колкото изглежда във филмите. Дотам се простираха знанията на Вали.

Преживя миг на притеснение, когато край него мина една полицейска кола. Полицаят на мястото на пътника го изгледа. Ако поискаха да видят шофьорската му книжка, свършено беше с него. Вали прокле глупостта си да не остане отзад. Но полицаите отминаха, без да спират.

Вали си представяше как граничарите убиват и него, и Каролин, понеже нещо се е объркало. Но сега за пръв път му мина през ума, че единият може да загине, а другият да оцелее. Това беше ужасно. Често си бяха казвали „Обичам те“, но Вали го усещаше по-иначе. Сега си даваше сметка, че да обичаш някого е да имаш нещо толкова скъпо, че да не можеш да понесеш загубата му.

Дойде му на ум още по-лоша възможност: единият да осакатее като Бернд. Как щеше да се почувства, ако Каролин е парализирана по негова вина? Щеше да поиска да се самоубие.

Най-сетне часовникът му показа седем. Питаше се дали и Каролин си е помислила за някое от тези неща. Почти сигурно беше така. Какво друго да мисли през нощта? Дали щеше да дойде по улицата, да седне до него във вана и тихо да му каже, че не е готова да рискува? Какво щеше да направи той тогава? Не можеше да се откаже и да живее зад Желязната завеса. Но можеше ли да остави нея и да тръгне сам?

Разочарова се, когато стана седем и петнадесет, а Каролин не се появи. Към седем и половина се разтревожи, а в осем се отчая.

Какво се беше объркало?

Дали баща й беше открил, че на другия ден няма репетиция за първомайския парад в института? А защо би се главоболил да проверява подобно нещо?

Или Каролин беше заболяла? Снощи беше съвсем добре.

Или беше променила намеренията си?

Може би.

Тя поначало не беше толкова уверена в необходимостта да избягат. Изразяваше съмнения и предвиждаше трудности. Вали подозираше, че по време на снощния им разговор тя беше против цялата идея, докато той не спомена за това да отгледат децата си в Източна Германия. Тогава тя започна да мисли като него. Сега обаче му се струваше, че е мислела и нещо друго.

Реши да й даде време до девет.

После какво? Тръгва сам?

Вече не изпитваше глад. Напрежението във вътрешностите му беше такова, че знаеше, че не може да хапне. Но беше жаден. Беше почти готов да замени китарата си за едно горещо кафе със сметана.

Към девет без петнадесет едно слабичко момиче с дълги светли коси се появи по улицата по посока на вана и сърцето на Вали заби по-бързо. Но когато момичето приближи, той забеляза, че е с тъмни вежди, малка уста и дълбока захапка. Не беше Каролин.

В девет Каролин още я нямаше.

Да тръгва или да остане?

Ако пак изпеете тази песен, уволнени сте.

Вали запали двигателя.

Потегли бавно и зави зад първия ъгъл.

Трябваше да се движи бързо, за да мине през дървената бариера. От друга страна, приближеше ли с голяма скорост, граничарите щяха да са внимателни. Трябваше в началото да се движи нормално, да забави малко, за да ги залъже, и после да настъпи газта.

За беля, нищо особено не се случваше, когато настъпиш газта в тази кола. Фрамо имаше 900-кубиков трицилиндров двутактов двигател. Вали се замисли, че нямаше да е зле да беше оставил барабаните вътре, та да може тежестта им да придаде ускорение при удара.

Зави зад втория ъгъл и контролният пункт вече беше пред него. На около триста метра пътят беше препречен от бариера, която се вдигаше, за да се влезе в двор с караулка. Друга дървена бариера блокираше изхода. След него пътят беше пуст още тридесетина метра, после преминаваше в обикновена западноберлинска улица.

Западен Берлин, помисли Вали; после Западна Германия; после Америка.

Пред близката бариера чакаше някакъв камион. Вали припряно спря вана. Ако се наредеше на опашка, щеше да е в беда, понеже нямаше да има голяма възможност да ускори.

Докато камионът минаваше през бариерата, там спря втора кола. Вали чакаше. Но забеляза, че един граничар го гледа и си даде сметка, че присъствието му е отчетено. В опит да се прикрие, той слезе от вана, мина отзад и отвори задната врата. Така можеше да вижда през предното стъкло. Когато втората кола мина в двора, той се върна на шофьорското място.

Включи на скорост и се подвоуми. Не беше късно да обърне. Можеше да откара вана обратно в гаража на Джо и да се прибере пеш. Единственият проблем щеше да е да обясни на родителите си защо е бил навън цяла нощ.

Живот или смърт.

Ако сега изчакаше, можеше още някой камион да дойде и да блокира пътя му; после пък граничарят можеше да тръгне по улицата и да го попита какво, по дяволите, си въобразява, че върши, като се размотава пред контролния пункт. Така щеше да изтърве сгодния случай.

Ако пак изпеете тази песен…

Изключи съединителя и тръгна напред.

Вдигна петдесет километра в час, после малко забави. Граничарят на бариерата го гледаше. Докосна спирачката. Граничарят отмести поглед.

Вали даде газ.

Граничарят чу промяната в шума на двигателя и се обърна с леко учудено изражение. Докато Вали набираше скорост, граничарят му махаше да забави. Вали напразно натисна педала по-силно. Фрамо набираше скорост бавно, като слон. Вали като в забавен каданс видя как изражението на граничаря се промени от любопитство през неодобрение до тревога. После човекът изпадна в паника. Макар да не беше на пътя на вана, той направи три стъпки назад и се залепи на стената.

Вали нададе вик — наполовина плач, наполовина неподправен ужас.

Ванът удари бариерата с трясък на изкривен метал. Ударът захвърли Вали върху волана, който болезнено се заби в ребрата му. Той не го беше очаквал. Внезапно му стана трудно да диша. Но дървената бариера се беше счупила с пукане като шум от изстрел и ванът продължи напред, а скоростта му беше съвсем леко намалена от сблъсъка.

Вали мина на първа скорост и забърза. И двете машини пред него бяха спрели за проверка, така че пътят към изхода беше чист. Хората в двора, трима граничари и двамата шофьори, се обърнаха да видят какъв е този шум. Фрамото набра скорост.

Вали изведнъж бе обзет от самоувереност. Щеше да успее! После един от граничарите, който притежаваше повече ум от средното, приклекна и прицели автомата си.

Беше точно на пътя на Вали към изхода. В миг Вали осъзна, че ще мине съвсем близо до него. Със сигурност щеше да бъде застрелян.

Без да се замисля, той завъртя волана и тръгна право към граничаря.

Той изстреля един откос. Предното стъкло се натроши, но за свое изумление, Вали не беше улучен. После се озова почти върху човека. Внезапно го връхлетя ужасът, че ще мине с колата през тялото на жив човек, и отново завъртя волана, за да го избегне. Но беше твърде късно и предницата на вана удари граничаря с противен звук и го събори на земята.

— Не! — изкрещя Вали. Ванът се олюля, когато предното му дясно колело мина върху мъжа. — О, Боже! — изплака Вали. Никога не беше искал да нарани никого.

Ванът забави, а Вали потъна в отчаяние. Искаше да изскочи навън, да провери дали граничарят е жив и да му помогне. После отново започна стрелба и той осъзна, че сега ще го убият, ако могат. Чу как зад гърба му куршумите улучват метал.

Натисна педала и пак врътна волана в опит да се върне на пътя. Беше загубил ускорение. Успя да се насочи към бариерата на изхода. Не знаеше дали се движи достатъчно бързо, та да я разбие. Устоя на подтика да смени скоростта и остави двигателя да вие на първа.

Усети остро бодване, все едно някой е забил нож в крака му. Извика от шок и болка. Стъпалото му се отмести от педала и ванът веднага забави ход. Трябваше да се насили пак да даде газ, колкото и да болеше. Изкрещя от болка. Усети как горещата кръв се стича от прасеца в обувката му.

Колата удари втората дървена бариера. Вали отново беше хвърлен напред; отново воланът натърти ребрата му; отново дървената бариера се нацепи и падна; и отново ванът продължи напред.

Мина през настлан с бетон участък. Стрелбата престана. Вали видя улица с магазини, реклами на Лъки Страйк и Кока-Кола, лъскави нови коли и — най-хубавото от всичко — малка група сащисани войници в американски униформи. Свали крак от педала и опита да спре. Изведнъж болката стана прекалено силна. Левият му крак беше парализиран и той не можеше да натисне педала на спирачката. Отчаяно завъртя волана и спря в една улична лампа.

Войниците се завтекоха към колата и единият рязко отвори вратата.

— Добра работа, хлапе, успя! — каза единият.

Успях, помисли Вали. Жив съм и съм свободен. Но без Каролин.

— Страхотно минаване — продължи войникът с възхищение. Не беше много по-голям от Вали.

Когато се поотпусна, болката стана смазваща.

— Кракът ме боли — успя да промълви той.

Войникът погледна надолу.

Боже мой, вижте колко кръв! — обърна се и каза на някого зад гърба си — Ей, викнете линейка.

Вали загуби съзнание.

* * *

Зашиха раната от куршума и на другия ден Вали беше изписан от болницата с натъртени ребра и превързан ляв прасец.

Според вестниците, граничарят, когото беше прегазил, беше умрял.

Вали с куцукане се добра до фабриката за телевизори Франк и разказа историята си на датския счетоводител Енок Андерсен, който се нагърби да предаде на Вернер и Карла, че синът им е добре. Андерсен даде на Вали малко западногермански марки и той взе стая в общежитието на Асоциацията на християнската младеж.

Ребрата го боляха при всяко обръщане в леглото и той спа зле.

На другия ден извади китарата от вана. За разлика от него, инструментът беше останал невредим при минаването. Колата обаче беше отписана.

Вали кандидатства за западногермански паспорт, какъвто бегълците получаваха автоматично.

Беше свободен. Избягал беше от задушаващото пуританство на комунистическия режим на Валтер Улбрихт. Можеше да свири и да пее каквото сам избере.

И беше нещастен.

Каролин му липсваше. Имаше чувството, че е загубил ръката си. Продължаваше да мисли какво ще й каже или за какво ще я помоли довечера или утре, после изведнъж си спомняше, че не може да говори с нея и всеки път усещаше този ужасен спомен като удар в стомаха. Виждаше някое хубаво момиче на улицата и се замисляше какво могат да направят двамата с Каролин в задницата на вана другата събота; после осъзнаваше, че няма да има повече вечери във вана и се поболяваше от мъка. Минаваше покрай заведения, където би могъл да получи работа и се чудеше би ли понесъл да свири без Каролин.

Говори по телефона със сестра си Ребека, която настояваше той да иде в Хамбург и да живее с нея и съпруга й, но Вали благодари и отклони предложението. Не можеше да се насили да напусне Берлин, докато Каролин още се намира в източната половина на града.

Потънал в мъка по нея, седмица по-късно Вали взе китарата си и отиде в клуб Минезенгер, където се бяха запознали две години по-рано. Имаше надпис, че в понеделник е затворено, но вратата беше открехната и той влезе.

Дани Хаусман, младият конферансие и собственик, седеше зад бара и правеше сметки в тефтера.

— Помня те — каза той. — Близнаците Бобси. Бяхте страхотни. Защо не се върнахте?

— Онези от Фопо ми счупиха китарата — обясни Вали.

— Виждам обаче, че имаш нова.

Вали кимна.

— Но загубих Каролин.

— Каква небрежност. Хубаво момиче беше.

— И двамата живеехме на изток. Тя още е там, но аз избягах.

— Как?

— Минах с колата през бариерата.

— Ти ли си бил? Четох за това във вестниците. Голяма работа си! А защо не взе мацето?

— Не дойде на срещата.

— Лошо. Искаш ли питие? — Дани мина зад бара.

— Благодаря. Искам да се върна за нея, но сега там ме търсят за убийство.

Дани наточи две чаши бира.

— Комунистите вдигнаха голяма шумотевица за това. Наричат те престъпник.

Освен това бяха изискали екстрадирането на Вали. Правителството на Западна Германия беше отказало с довода, че граничарят е стрелял по германски гражданин, който просто е искал да мине от една берлинска улица на друга, и отговорен за смъртта му е неизбраният източногермански режим, който незаконно държи населението затворено.

С ума си Вали не вярваше, че е направил нещо нередно, но със сърцето си не можеше да приеме, че е убил човек.

— Ако мина границата, ще ме арестуват — каза той на Дани.

— Прецакан си, мой човек.

— И още не знам защо Каролин не дойде.

— А не можеш да се върнеш да я попиташ. Освен…

Вали наостри уши.

— Освен какво?

Дани се поколеба.

— Нищо.

Вали остави чашата. Нямаше да остави нещо такова да мине край него.

— Хайде, човече, какво? Дани отвърна умислено:

— Май от всички хора в Берлин този, на когото мога да вярвам, е момчето, което уби източногерманския граничар.

Това беше влудяващо.

— За какво говориш?

Дани взе решение.

— О, просто чух нещо.

„Ако е просто нещо, което е чул, няма да се държи така потайно“, прецени Вали.

— И какво си чул?

— Може да има как да се върнеш, без да минаваш през контролен пункт.

— Как?

— Не мога да ти кажа.

Вали се ядоса. Дани явно го разиграваше.

— Тогава защо, по дяволите, го спомена?

— Я се успокой. Не мога да ти кажа, но мога да те заведа да се видиш с един човек.

— Кога?

Дани се позамисли, после отговори на въпроса с въпрос.

— Готов ли си да се върнеш днес? Да речем сега?

Вали се страхуваше, но не се поколеба.

— Да. Но защо е това бързане?

— За да нямаш възможността да кажеш на някого. Не мога да ги нарека точно професионалисти в сигурността, но и не са пълни глупаци.

Говореше за организирана група. Звучеше обещаващо. Вали слезе от столчето.

— Мога ли да оставя китарата си тук?

— Ще я прибера в склада — Дани взе китарата в калъфа й и я заключи в шкаф с още няколко инструмента и разни усилватели. — Да вървим.

Клубът е намираше точно до „Ку’дам“. Дани затвори и двамата се отправиха към най-близката станция на метрото. Дани забеляза накуцването на Вали.

— Във вестниците пише, че си бил прострелян в крака.

— Аха. Боли адски.

— Предполагам, че мога да ти се доверя. Един агент на ЩАЗИ под прикритие не би стигнал до там сам да се простреля.

Вали не знаеше да се вълнува ли или да се плаши. Наистина ли можеше да се върне в Източен Берлин още днес? Струваше му се прекалено много да се надява на това. А в същото време вероятността го изпълваше с ужас. В Източна Германия все още съществуваше смъртното наказание. Заловяха ли го, вероятно щяха да го екзекутират с гилотина.

Вали и Дани взеха метрото през града. На Вали му хрумна, че това може и да е капан. ЩАЗИ вероятно имаше агенти в Западен Берлин, а собственикът на Минезенгер можеше да е един от тях. А щяха ли да си направят толкова труд, за да го заловят? Прекалено беше, но Вали знаеше колко отмъстителен е Ханс Хофман и прецени, че е възможно.

Докато пътуваха в метрото, Вали тайно разглеждаше Дани. Възможно ли бе той да е агент на ЩАЗИ? Трудно беше да си го представи. Дани беше на около двадесет и пет, а въздългата му коса беше сресана напред по последна мода. Носеше боти с ластик отстрани и остри носове. Въртеше успешен клуб. Твърде готин беше за ченге.

От друга страна, положението му беше отлично да шпионира младите антикомунисти в Западен Берлин. Повечето от тях навярно посещаваха неговия клуб. Дани трябва да познаваше почти всички изявени студенти в града. Интересуваше ли се ЩАЗИ с какво се занимават тези младежи?

Интересуваше се, естествено. Полицаите бяха обсебени като средновековни свещеници, които преследват вещици.

Ала Вали не можеше да пропусне този случай, ако това му позволеше отново да говори с Каролин. Само още веднъж.

Закле се да внимава.

Когато излязоха от метрото в квартала „Вединг“ слънцето вече залязваше. Тръгнаха на юг и Вали бързо разбра, че са се насочили към „Бернауерщрасе“, откъдето беше избягала Ребека.

В гаснещата светлина забеляза, че улицата се е променила. От южната страна на мястото на оградата от бодлива тел сега имаше бетонна стена, а сградите от комунистическата страна бяха в процес на събаряне. От свободната страна, където стояха Вали и Дани, улицата изглеждаше запустяла. Магазините по приземните етажи на жилищните сгради бяха западнали. Вали предполагаше, че никой не иска да живее толкова близо до Стената, противна за окото и за сърцето.

Дани го отведе до гърба на една постройка и двамата влязоха през задния вход на неизползван магазин. Явно беше бакалия, понеже по стените имаше емайлирани реклами на консервирана сьомга и какао. Но и магазинът, и стаите около него сега бяха пълни с пръст, натрупана на камари. Между тях имаше тесен проход и Вали започна да се досеща какво се върши тук.

Дани отвори една врата и слезе по бетонно стълбище, осветявано от електрическа крушка. Вали го последва. Дани извика нещо, което може и да беше парола:

— Идват подводници!

Стълбите водеха към просторно мазе, несъмнено ползвано от бакалина за склад. Сега на пода на мазето имаше дупка, широка около метър, а над нея — изненадващо професионална на вид лебедка.

Прокопали бяха тунел.

— Откога е тук това нещо? — попита Вали. Ако миналата година сестра му знаеше, можеше да мине оттук и така да се избегне осакатяващото раняване на Бернд.

— Доста отдавна — отвърна Дани. — Завършихме го преди седмица.

— О! — твърде късно, та да е от полза на Ребека.

— Използваме го само по здрач — обясни Дани. — Денем ще се виждаме прекалено ясно, а през нощта ще ни се налага да ползваме фенерчета, които могат да привлекат внимание към нас. Все пак рискът да ни разкрият се увеличава всеки път, когато превеждаме хора.

Един младеж с джинси се качи по стълбата в дупката: вероятно беше някой от студентите тунелджии. Той изгледа строго Вали и попита:

— Кой е това, Дани?

— Гарантирам за него, Бекер. Познавам го отпреди издигането на Стената.

— Защо е тук? — Бекер беше враждебен и подозрителен.

— За да мине оттатък.

— Иска да иде на изток?

Вали обясни:

— Избягах миналата седмица, но трябва да се върна за приятелката ми. Не мога да мина през някой от редовните контролни пунктове, понеже убих един граничар и сега ме издирват.

— Ти ли си този? — Бекер пак го огледа. — Да, познавам те от снимките във вестниците. — Отношението му се промени. — Можеш да минеш, но нямаш много време. — Погледна си часовника. — След точно десет минути ще започнат да минават от изток. В тунела почти няма място за един човек, а не искам ти да предизвикаш задръстване и да забавиш бегълците.

Вали беше уплашен, но не искаше да загуби тази възможност.

— Веднага тръгвам — отговори той и прикри страха си.

— Добре, върви.

Вали стисна ръката на Дани.

— Благодаря ти. Ще се върна за китарата.

— Късмет с момичето.

Вали се заспуска по стълбата.

Шахтата беше около три метра дълбока. На дъното й се намираше отворът на тунел с ширина приблизително един квадратен метър. Вали веднага забеляза, че е построен спретнато. Имаше дъсчен под, а на места имаше и подпори за тавана. Вали се просна на ръце и колене и запълзя.

След няколко секунди осъзна, че няма светлини. Продължи да пълзи в пълен мрак. Обзе го първичен страх. Знаеше, че истинската опасност започва с излизането от другия край на тунела в Източна Германия, но животинските му инстинкти го караха да се бои сега, докато пълзи напред и не може да види и на сантиметър от лицето си.

За да се разсее, той се помъчи да си представи улиците горе. Минаваше под пътя, после под Стената, после под полуразрушените сгради от комунистическата страна; но не знаеше колко далеч води тунелът, нито къде излиза.

Дишаше тежко от усилието, дланите и коленете му се разраниха от дъските на пода, а огнестрелната рана в прасеца гореше от болка; но можеше само да стиска зъби и да продължава.

Тунелът не можеше да е безкраен. Все някъде трябваше да свърши. Просто трябваше да пълзи още. Усещането, че е изгубен в безкраен мрак, беше просто детинска паника. Трябваше да запази спокойствие. Можеше да го направи. В края на този тунел беше Каролин — не буквално, но все пак мисълта за привлекателната й широка усмивка му даваше сила да се пребори със страха си.

Това напред проблясък ли беше, или така му се стори? Дълго време остана твърде слаб и Вали не можеше да е сигурен; но накрая укрепна и няколко секунди по-късно Вали излезе на електрическа светлина.

Над главата му имаше друга шахта. Качи се по стълбата и се озова в друго мазе. Там стояха и го гледаха втренчено трима души. Двама имаха багаж. Вали се досети, че са бегълци. Третият, вероятно един от студентите организатори на тунела, го огледа и рече:

— Не те познавам!

— Дани ме доведе. Аз съм Вали Франк.

— Прекалено много народ знае за тунела — рече мъжът. Гласът му беше остър от притеснение.

„Е, разбира се“, каза си Вали, „всеки, който избяга оттук, очевидно знае тайната“. Разбираше защо Дани каза, че опасността се увеличава с всяко минаване. Питаше се дали още ще е отворен, когато поиска да се върне. От мисълта отново да се озове хванат в капан в Източна Германия почти му се прииска да пропълзи обратно.

Мъжът каза на двамата с багажа:

— Тръгвайте!

Те слязоха в шахтата. После пак насочи вниманието си към Вали и посочи каменното стълбище.

— Качи се горе и чакай. Когато хоризонтът е чист, Кристина ще отвори капака от външната страна. Излизаш. После се оправяш сам.

— Благодаря — Вали се качи по стълбите и стигна до метален капак на тавана. Предположи, че първоначалното му предназначение е било за някакви доставки. Приклекна на стъпалата и се насили да прояви търпение. За негов късмет, някой пазеше отвън, иначе можеха да го забележат на излизане.

След няколко минути капакът се отвори. Във вечерната светлина Вали видя млада жена със сива забрадка. Той излезе припряно, а други двама души с торби забързаха надолу по стъпалата. Младата жена на име Кристина затвори капака. Вали с изненада забеляза затъкнат в колана й пистолет. Огледа се. Намираше се в малък, ограден със стени двор зад някаква изоставена жилищна сграда. Кристина посочи дървена врата в стената.

— Мини оттам — каза Кристина.

— Благодаря ти.

— Изчезвай. Бързо.

Всички бяха твърде напрегнати за любезности.

Вали отвори вратата и се озова на улицата. Вляво от него, на няколко метра, се издигаше Стената. Вали сви надясно и тръгна.

В началото непрекъснато се оглеждаше и очакваше някоя полицейска кола да изскърца със спирачки. После опита да се държи нормално и да се мотае по тротоарите, както по-рано. Колкото и да се мъчеше, не можеше да се отърве от накуцването — кракът го болеше твърде много.

Първият му порив беше да иде право в дома на Каролин. Но не можеше да почука на вратата й. Баща й щеше да повика полицията.

Не беше премислил нещата.

Може би щеше да е по-добре да я пресрещне след часовете утре следобед. Нямаше нищо подозрително в момче, което чака приятелката си пред института, и самият той често го беше правил. Някак трябваше да се погрижи никой от съучениците й да не забележи лицето му. Измъчваше се от нетърпение да я види, но трябваше да е луд да не вземе предпазни мерки.

А какво да прави междувременно?

Тунелът го беше извел на „Щрелицерщрасе“, която вървеше на юг през стария градски център, Берлин-Митте, а там живееше семейството му. Беше само на няколко пресечки от къщата на родителите си. Можеше да си иде у дома.

Те даже можеха да му се зарадват.

Като приближи улицата, Вали се запита дали домът им не е под наблюдение. Ако беше така, той не можеше да иде там. Пак се замисли да промени външността си, но нямаше нищо, с което да се маскира: като излезе от стаята си в Асоциацията на християнската младеж, не беше и сънувал, че на свечеряване пак ще е в Източен Берлин. У дома имаше шапки, шалове и тем подобни полезни вещи, но първо трябваше да се добере безопасно до там.

За щастие, вече беше тъмно. Тръгна по улицата от отсрещната страна и се заоглежда за хора, които можеха да се окажат куки от ЩАЗИ. Не видя безделници, никой не седеше в паркирана кола, никой не гледаше през прозореца. Все пак стигна до края на улицата и заобиколи през другата пряка. Като се върна, свърна в алеята, която водеше към задните дворове. Отвори една порта, мина през двора на дома си и застана на кухненската врата. Беше девет и половина — баща му още не беше заключил къщата. Вали отвори врата и влезе.

В кухнята светеше, но нямаше никого. Вечерята отдавна беше привършила и семейството беше горе, в салона. Вали мина през антрето и се качи. Вратата беше отворена и Вали влезе. Майка му, баща му, сестра му и баба му гледаха телевизия.

— Здравейте всички — каза Вали.

Лили изпищя.

— О, Боже мой! — възкликна баба Мод на английски.

Карла пребледня и закри устата си с ръце.

Вернер стана.

— Момчето ми — каза той. С две крачки прекоси стаята и прегърна Вали. — Момчето ми. Слава Богу.

В сърцето на Вали бентът пред насъбралите се чувства се разкъса и той избухна в сълзи.

После майка му го прегърна, плачейки открито. После Лили, после баба Мод. Вали изтри очи с ръкава на джинсовата си риза, но сълзите не спираха. Всепоглъщащото чувство го беше изненадало. Той си мислеше, че на седемнадесет вече е корав и може да е сам, отделно от семейството си. Сега видя, че просто е отлагал сълзите.

Накрая всички се успокоиха и попиха очите си. Мама превърза отново раната на Вали, която беше прокървила в тунела. После свари кафе и донесе кекс. Вали установи, че примира от глад. Когато се нахрани и се напи, разказа историята си. След като отговори на всичките им въпроси, отиде да спи.

* * *

В три и половина следобед на другия ден Вали се облягаше на една стена срещу института на Каролин. Носеше каскет и слънчеви очила. Беше подранил — момичетата излизаха в четири.

Слънцето грееше оптимистично над Берлин. Градът представляваше смесица от величествени стари сгради, съвременни бетонни постройки с остри ъгли и бавно изчезващи празни парцели, където бяха падали бомбите през войната.

Сърцето на Вали беше изпълнено с копнеж. След няколко минути щеше да види лицето на Каролин, обрамчено от дългите й светли коси, широката й усмивка. Щеше да я целуне и да усети нежната заобленост на устните й. Сигурно преди нощта да изтече щяха да се любят.

Освен това беше погълнат от любопитство. Защо преди девет дни не се беше появила на срещата, за да избягат заедно? Беше почти сигурен, че се е случило нещо, което е провалило плана им: баща й някак се беше досетил какво се готви и я беше заключил в стаята й или някакъв подобен лош късмет. Освен това обаче го мъчеше и страх — слаб, но не можеше да го пренебрегне — че самата тя си е променила намеренията за заминаването с него. Не би могъл да помисли за възможната причина. Обичаше ли го още? В източногерманската преса той беше описан като безсърдечен убиец. Дали това й беше повлияло?

Скоро щеше да разбере.

Родителите му бяха съсипани от случилото се, но не опитаха да го накарат да промени намеренията си. Не бяха искали той да напуска дома, понеже смятаха, че е твърде млад, но знаеха, че сега не би могъл да остане на изток, без да попадне в затвора. Попитаха го какво ще прави на запад — ще учи или ще работи — и той каза, че не може да взема никакви решения, преди да говори с Каролин. Приеха го и за пръв път баща му не опита да му казва какво да прави. Държаха се с него като с възрастен.

Вали с години бе искал това, а сега, когато се случи, той се почувства изгубен и уплашен.

От института започнаха да излизат хора.

Сградата беше стара банка, разделена на класни стаи. Студентите бяха само момичета на малко под двадесет години — учеха за машинописки, секретарки, деловодителки и туристически агенти. Носеха чанти, учебници и папки. Облечени бяха пролетно, с малко старомодни пуловери и поли: от бъдещите секретарки се очакваше скромно облекло.

Най-сетне се появи Каролин, в зелен комплект блуза и жилетка. Носеше учебниците си в старо кожено куфарче.

Изглежда различно, помисли Вали — с малко по-обло лице. Не би могла да наддаде много на тегло за една седмица, нали? Бъбреше с две други момичета, но не се смееше като тях. Вали се боеше, че ако я заговори сега, другите момичета ще го забележат. Това щеше да е опасно: макар да беше дегизиран, те можеха да знаят, че опасният убиец и беглец Вали Франк е бил приятел на Каролин, и да заподозрат, че момчето с очилата е той.

Вали усети надигащата се паника: нали намеренията му не можеха да бъдат възпрени сега, в последния момент, след всичко, през което мина. После двете момичета завиха наляво и помахаха за довиждане, а Каролин пресече улицата сама.

Щом приближи, Вали свали слънчевите очила и продума:

— Здравей, скъпа.

Тя погледна, позна го, спря на място и изпищя смаяно. Вали видя по лицето й удивление, страх и още нещо — можеше ли да е вина? После Каролин хукна към него, пусна куфарчето на земята и се хвърли в прегръдките му. Прегърнаха се и се целунаха, а Вали беше погълнат от облекчение и щастие. Първият му въпрос получи отговор: тя още го обичаше.

След минута осъзна, че минувачите ги гледат — някои с усмивка, други с неодобрение. Сложи си пак слънчевите очила.

— Да вървим. Не искам хората да ме познаят — каза той. Вдигна куфарчето й.

Отдалечиха се от института, хванати за ръце.

— Как се върна? Безопасно ли е? Какво ще правиш? Някой знае ли, че си тук?

— За толкова неща имаме да говорим — отвърна Вали. — Трябва да седнем някъде насаме.

От другата страна на улицата забеляза църква. Може би щеше да е отворена за хората, които търсеха духовна утеха.

Поведе Каролин към вратата.

— Куцаш — каза тя.

— Онзи граничар ме простреля в крака.

— Боли ли?

— Можеш да се обзаложиш.

Вратата на църквата беше отворена и двамата влязоха.

Беше гола протестантска църква, мъждиво осветена, с редове корави пейки. В далечния край някаква жена със забрадка забърсваше прах от катедрата. Вали и Каролин седнаха на задния ред и заговориха приглушено.

— Обичам те — каза Вали.

— И аз те обичам.

— Какво стана в неделя сутринта? Нали щеше да дойдеш при мен.

— Уплаших се — отговори тя.

Вали не очакваше този отговор и му беше трудно да разбере.

— И аз бях уплашен. Но ние си обещахме.

— Знам.

Вали виждаше, че се измъчва от разкаяние, ала имаше и друго. Той не искаше да я мъчи, но трябваше да знае истината.

— Поех ужасен риск. Не трябваше да се отказваш, без да ми кажеш и една дума.

— Съжалявам.

— Аз не бих постъпил така с теб — продължи Вали. После обвинително додаде: — Обичам те твърде много.

Каролин се сви, все едно я беше ударил. Но отговори сърцато:

— Не съм страхливка.

— Щом ме обичаш, как можа да ме оставиш?

— Бих дала живота си за теб.

— Ако това беше вярно, щеше да дойдеш с мен. Как можеш да го кажеш сега?

— Защото не само моят живот е изложен на риск.

— Моят също.

— И още нечий.

Вали се озадачи.

— За Бога, чий живот?

— Говоря ти за живота на нашето дете.

— Моля?

— Ще имаме бебе. Бременна съм, Вали.

Вали зяпна. Не можеше да говори. В миг светът му се обърна с краката нагоре. Каролин беше бременна. В живота им се появяваше бебе. Неговото дете.

— Боже мой — промълви той накрая.

— Така се разкъсвах, Вали — измъчено каза тя. — Опитай да разбереш. Исках да дойда с теб, но не можех да излагам бебето на опасност. Нямаше да ме е грижа, ако ранят мен, но не и детето. — Тя го умоляваше. — Кажи ми, че разбираш.

— Разбирам. Струва ми се.

— Благодаря ти.

Вали я хвана за ръка.

— Добре, нека обсъдим какво ще правим.

— Знам какво ще правя аз — твърдо отговори Каролин. — Вече обичам това бебе. Няма да се отървавам от него.

Вали предполагаше, че тя живее с това знание от няколко седмици и е размишлявала дълго и упорито. В същото време беше сащисан от целеустремеността й.

— Говориш сякаш това няма нищо общо с мен — каза той.

— Това е моето тяло! — разгорещено отвърна тя. Чистачката се озърна и Каролин сниши глас, макар да продължи да говори настойчиво. — Няма да търпя някой мъж, бил той баща ми или ти, да ми казва какво да правя с тялото си!

Вали предположи, че баща й се е опитал да я убеди да направи аборт.

— Аз не съм баща ти — отговори той. — Няма да ти казвам какво да правиш и не искам да те придумвам да правиш аборт.

— Съжалявам.

— Но това наше бебе ли е, или само твое?

Каролин заплака.

— Наше.

— Тогава няма ли да поговорим какво ще правим — заедно?

Тя стисна ръката му.

— Толкова си зрял. Хубаво е. Ще станеш баща, преди да си навършил осемнадесет.

Шокираща мисъл. Вали си представи собствения си баща, късо подстриган, с костюм с жилетка. Сега от Вали се искаше да играе същата роля — властен, авторитетен, надежден, винаги способен да издържа семейството си. Той не беше готов, каквото и да казваше Каролин.

Но въпреки това трябваше да го направи.

— Кога? — попита той.

— През ноември.

— Искаш ли да се омъжиш?

Каролин се усмихна през сълзи.

— А ти искаш ли да се ожениш за мен?

— Повече от всичко на света.

— Благодаря ти — отговори Каролин и го прегърна.

Чистачката се прокашля неодобрително. Разговорите бяха позволени, но не и физическият контакт.

— Знаеш, че не мога да остана на изток — продължи Вали.

— Не може ли баща ти да наеме адвокат? Или да упражни някакво политическо влияние? Правителството може да те помилва, ако се обяснят всички обстоятелства.

Семейството на Каролин не беше политическо. Това на Вали обаче беше и той знаеше с пълна сигурност, че никога няма да бъде амнистиран за убийството на граничаря.

— Не е възможно. Ако остана тук, ще ме екзекутират за убийство.

— Какво можеш да направиш тогава?

— Трябва да се върна на запад и да остана там, освен ако комунизмът не падне. А не виждам как това ще стане, докато съм жив.

— Няма.

— Ще се наложи да дойдеш с мен в Западен Берлин.

— Как?

— Ще излезем по пътя, по който аз влязох. Неколцина студенти са изкопали тунел под „Бернауерщрасе“. — Погледна си часовника. Времето минаваше бързо. — Трябва да сме там по залез.

Каролин изглеждаше ужасена.

— Днес?

— Да, веднага.

— О, Боже.

— Не би ли предпочела детето ни да расте в свободна страна?

Каролин се бореше вътрешно и сбърчи лице, като че това й причиняваше болка.

— Бих предпочела да не поемам големи рискове.

— Аз също. Но нямаме избор.

Каролин отмести поглед от него и загледа редовете пейки, усърдната чистачка и гравираната табличка с надпис: „Аз съм пътят, истината и животът“. „Това не помага“, рече си Вали, но Каролин взе решение.

— Да вървим тогава — каза тя и стана.

Излязоха от църквата. Вали тръгна на север. Каролин беше потисната и той опита да я ободри.

— Близнаците Бобси имат приключение — каза той. Тя се усмихна за миг.

Вали се замисли дали не са под наблюдение. Почти сигурен беше, че никой не го е видял да излиза от дома на родителите си сутринта: измъкна се през задната врата и никой не го проследи. А дали Каролин имаше опашка? Можеше пред института още някой да е чакал тя да се появи, някой, който умее да остава незабележим.

Вали започна да поглежда назад всяка минута, за да провери дали няма човек, който винаги да е в полезрението му. Не видя никой положителен, но успя да уплаши Каролин.

— Какво правиш? — боязливо попита тя.

— Проверявам за опашка.

— Имаш предвид човека с каскета?

— Може би. Хайде да вземем автобус — минаваха край спирка и Вали дръпна Каролин в края на опашката чакащи.

— Защо?

— Да видим дали някой ще се качи и ще слезе с нас.

За нещастие, беше пиков час и милиони берлинчани се прибираха по домовете си с автобуси и влакове. Докато автобусът дойде, на опашката зад Вали и Каролин се наредиха още няколко човека. Когато се качиха Вали подробно огледа всички. Имаше жена с шлифер, хубаво момиче, мъж със син гащеризон, мъж с костюм и мека шапка и двама юноши.

Пътуваха три спирки в източна посока и слязоха. Жената с шлифера и мъжът със синия гащеризон слязоха след тях. Вали тръгна на запад, откъдето бяха дошли, с мисълта, че всеки, който последва такъв нелогичен маршрут, ще е подозрителен.

Никой не го направи.

— Почти сигурен съм, че не ни следят — каза той.

— Толкова ме е страх — отвърна Каролин.

Слънцето залязваше. Трябваше да бързат. Завиха на север и се отправиха към „Вединг“. Вали пак погледна назад. Видя мъж на средна възраст с кафява брезентова дреха на склададжия, но не и някого, когото да е забелязал по-рано.

— Мисля, че сме добре.

— Няма да видя семейството си отново, нали? — попита Каролин.

— Доста време. Освен ако и те не избягат.

— Баща ми никога не би тръгнал. Той обича своите автобуси.

— На запад също има автобуси.

— Не го познаваш.

Права беше, Вали не познаваше баща й. Той беше възможно най-далеч от умния волеви Вернер. Нямаше политически или религиозни идеи, не го беше грижа за свободата на словото. Ако живееше в демокрация, навярно нямаше да се главоболи да гласува. Харесваше работата си, семейството си, кръчмата си. Любимата му храна беше хлябът. Комунизмът му даваше всичко, което му беше нужно. Никога не би избягал на запад.

Вече беше здрач, когато Вали и Каролин стигнаха „Щрелицерщрасе“.

Докато крачеха по улицата към мястото, където тя опираше в Стената, Каролин ставаше все по-тревожна.

Вали забеляза пред тях младо семейство с дете. Питаше се дали и те ще бягат. Да, така беше: отвориха вратата на двора и изчезнаха.

Вали и Каролин стигнаха там и Вали каза:

— Минаваме оттук.

— Искам майка ми да е с мен, когато раждам — рече Каролин.

— Почти стигнахме! Зад вратата има двор и капак. Слизаме в шахтата, минаваме през тунела и сме свободни!

— Не се боя да избягам. Боя се от раждането.

— Ще мине добре — отчаяно отвърна Вали. — На запад има прекрасни болници. Ще бъдеш обградена от лекари и сестри.

— Искам майка ми.

Вали погледна през рамо и видя на около четиристотин метра от тях, на ъгъла, мъжът в кафяво да разговаря с един полицай.

— По дяволите! Проследили са ни.

Вали погледна вратата, погледна и Каролин.

— Сега или никога — каза той. — Аз нямам избор, трябва да вървя. Идваш ли с мен, или не?

Каролин плачеше.

— Искам, но не мога.

Иззад ъгъла с висока скорост се зададе кола. Спря до полицая и онзи, които ги беше проследил. От колата изскочи позната фигура, висок и леко прегърбен мъж: Ханс Хофман. Заговори с мъжа в кафяво.

Вали каза на Каролин:

— Или ела с мен, или бързо се отдалечи оттук, защото ще има неприятности — взря се в нея и додаде — Обичам те.

После се шмугна през вратата.

Над капака стоеше Кристина. Още беше с шал и носеше пистолет в колана. Когато видя Вали, бързо отвори желязната врата.

— Пистолетът може да ти потрябва — каза Вали. — Полицията идва.

Хвърли поглед назад. Дървената врата си оставаше затворена. Каролин не го беше последвала. Стомахът му се сгърчи от болка: това беше краят.

Слезе по стълбата.

В мазето заедно с един от студентите бяха младото семейство с детето.

— Бързо! — викна Вали. — Полицията идва!

Слязоха в шахтата: първо майката, после детето, после бащата. Детето се бавеше на дървената стълба.

Кристина слезе по бетонните стъпала и с трясък затвори железния капак.

— Как полицията се добра до нас? — попита тя.

— ЩАЗИ следяха приятелката ми.

— Глупак такъв, предаде всички ни.

— Значи ще сляза последен — отговори Вали.

Студентът слезе в шахтата и Кристина се накани да го последва.

— Дай ми пистолета — каза Вали.

Кристина се подвоуми.

Ако аз съм след теб, няма да можеш да го ползваш. Тя му подаде оръжието.

Вали го взе предпазливо. Изглеждаше досущ като пистолета, който баща му беше измъкнал от скривалището в кухнята, когато Ребека и Бернд избягаха.

Кристина забеляза смущението му.

— Стрелял ли си някога?

— Никога.

Тя взе пистолета обратно и мръдна едно лостче до петлето.

— Сега затворът е вдигнат. Достатъчно е само да се прицелиш и да дръпнеш спусъка — пак свали затвора и върна пистолета на Вали. После слезе.

Вали чуваше отвън викове и шум на коли. Не можеше да се досети с какво се занимават полицаите, но беше ясно, че времето му изтича.

Разбра как са се объркали нещата. Ханс Хофман беше държал Каролин под наблюдение, несъмнено с надеждата, че Вали ще се върне за нея. Онзи, който я следеше, беше забелязал, че тя се среща с някакво момче и тръгва с него. Някой беше решил да не ги арестува веднага, а да види дали няма да отведат опашката до група съзаклятници. На слизане от автобуса смяната на персонала беше станала ловко и оттам беше поел нов проследяващ, мъжът в кафяво. В някакъв момент той беше разбрал, че отиват към Стената, и беше вдигнал тревога.

Сега полицията и ЩАЗИ бяха навън, претърсваха гърбовете на изоставените сгради и опитваха да разберат къде са се дянали Вали и Каролин. Всеки миг щяха да се натъкнат на капака.

С пистолет в ръка, Вали заслиза в шахтата след другите.

Когато беше в основата на стълбата, чу тряскането на железния капак. Полицаите бяха намерили входа. След миг се понесоха груби възгласи на изненада и триумф при вида на дупката в пода.

Вали трябваше да изчака един дълъг и мъчителен миг на входа на тунела, докато Кристина изчезна вътре. Последва я и спря. Беше слаб и успя да се обърне в тесния проход. Надзърна нагоре в шахтата и видя тялото на полицай, който стъпваше на стълбата.

Безнадеждно беше. Полицията беше твърде близо. Нужно беше само да насочат оръжията си към тунела и да стрелят. Вали щеше да загине, а когато той падне, куршумите щяха да минат над него и да улучат следващия в колоната, и така нататък: клането щеше да е кърваво. А той знаеше, че полицаите няма да се подвоумят да стрелят, понеже за бегълците нямаше милост. Щеше да настане касапница.

Вали трябваше да им попречи да влязат в шахтата.

Но не искаше да убие още един човек.

Коленичи току на входа на тунела и свали предпазителя на Валтера. После протегна ръката си извън тунела, насочи оръжието нагоре и стреля.

Пистолетът ритна в ръката му. В затвореното пространство изстрелът беше много шумен. Веднага се чуха викове на объркване и страх, но не и на болка, затова Вали реши, че е изплашил полицаите, без да нарани никого. Надзърна навън и видя как полицаят драпа нагоре по стълбата и излиза от шахтата.

Чакаше. Знаеше, че бегълците пред него ще се бавят заради детето. Чуваше как ядосаните полицаи обсъждат какво да правят. Никой не искаше да слиза в шахтата — било самоубийство, каза единият. Но не можеха просто да оставят хората да избягат!

За да увеличи опасността за преследвачите, Вали пак стреля. Чу внезапни панически шумове, като че всички се отдръпваха от шахтата. Реши, че е успял да ги подплаши. Обърна се да запълзи в тунела.

После чу един глас, който познаваше добре. Ханс Хофман каза:

— Трябват ни гранати.

— О, по дяволите — възкликна Вали.

Тикна пистолета в колана си и запълзя. Можеше само да се отдалечи възможно най-много. Съвсем скоро напипа обувките на Кристина пред себе си.

— Побързай! — викна той. — Полицаите вземат гранати!

— Не мога да се движа по-бързо от човека пред мен! — викна тя в отговор.

Вали можеше само да я следва. Вече беше тъмно. Не чуваше звуци от мазето. Предположи, че не е обичайно полицаите да са въоръжени с гранати, но за няколко минути Ханс би могъл да вземе от граничарите, които бяха наблизо.

Вали не виждаше нищо, но чуваше тежкото дишане на другите бегълци и дращенето на коленете им по дъските на пода на тунела. Детето заплака. Вчера Вали би наругал опасния досадник, но днес вече и той беше баща и само съжали уплашеното дете.

Какво щяха да правят полицаите с гранатите? Дали щяха да заложат на сигурно и да пуснат една в шахтата, където нямаше да навреди особено? Или някой щеше да се осмели да слезе по стълбите и да пусне една смъртоносна граната в тунела? Тя щеше да убие всички бегълци.

Вали реши, че трябва да направи нещо повече от това да сплаши полицаите. Легна, обърна се, измъкна пистолета и се надигна на левия си лакът. Не виждаше нищо, но насочи пистолета обратно в тунела и дръпна спусъка.

Няколко души извикаха.

— Какво беше това? — попита Кристина.

Вали прибра пистолета и пак запълзя.

— Просто обезкуражавах полицаите.

— За Бога, предупреждавай другия път.

Вали видя светлина отпред. На връщане тунелът му се стори по-къс. Чу викове на облекчение, когато хората разбраха, че са на края. Усети, че и той самият пълзи по-бързо и бута обувките на Кристина.

Зад него се чу взрив.

Вали усети ударната вълна, но тя беше слаба. Веднага разбра, че са пуснали първата граната в шахтата. В училище никога не беше обръщал нужното внимание на физиката, но предположи, че при тези обстоятелства взривната вълна почти изцяло върви нагоре.

Можеше обаче да предвиди и следващия ход на Ханс Хофман. Увереше ли се, че вече никой не лежи на входа на тунела, той щеше да прати някой полицай да слезе и да пусне гранатата вътре.

Пред него бегълците излизаха в мазето на изоставената бакалия.

— Бързо! — викна Вали. — Бързо се качвайте по стълбата!

Кристина излезе от тунела и се усмихна.

— Спокойно. Това е Западът. Навън сме. Свободни сме!

— Гранати! — крещеше Вали. — Качвайте се час по-скоро!

Семейството с детето се качваше болезнено бавно. Последваха ги студентът и Кристина. Вали стоеше в основата на стълбата и трепереше от нетърпение и страх. Качи се веднага след Кристина. Лицето му опираше в коленете й. Стигна горе и видя как всички стоят, смеят се и се прегръщат.

— Лягайте! — изкрещя той. — Гранати!

Хвърли се на пода.

Разнесе се ужасен гърмеж. Ударната вълна сякаш разтърси мазето. После се чу бликащ звук, като от фонтан. Вали предположи, че пръстта на входа на тунела се срутва. В потвърждение на предположението му, върху него се сипна дъжд от кал и камъчета. Капакът на шахтата падна в дупката.

Шумът замря. В мазето се чуваше само хлипането на детето. Вали се огледа. От носа на детето течеше кръв, но иначе то изглеждаше невредимо. Никой друг не беше ранен. Вали погледна през ръба на шахтата и видя, че тунелът се е срутил.

Изправи се разтреперан. Успял беше. Беше жив и свободен.

И сам.

* * *

Ребека похарчи много от парите на баща си за апартамента в Хамбург. Жилището беше на приземния етаж на къщата на някакъв стар търговец. Всички стаи бяха достатъчно големи, та да може Бернд да завива с количката — дори банята. Ребека инсталира всички известни помощни средства за човек, парализиран от кръста надолу. Стените и таваните бяха пълни с въжета и ръкохватки, които позволяваха на Бернд да се мие, да се облича и да става от леглото. Можеше дори, ако поиска, да готви в кухнята, макар като повечето мъже да не беше способен на нещо по-сложно от яйца.

Ребека беше решена — страстно решена — че двамата с Бернд ще живеят възможно най-нормално въпреки неговата контузия. Щяха да се наслаждават на брака, на работата и на свободата. Животът им щеше да е натоварен, разнообразен и удовлетворяващ. Всяко отстъпление от това щеше да е победа за тираните от другата страна на Стената.

Състоянието на Бернд не се беше променило след изписването от болницата. Лекарите казаха, че може да се подобри и не бива да губи надежда. Един ден, твърдяха те, той ще е способен да създаде деца. Ребека не биваше да спира да опитва.

Тя чувстваше, че има много неща, за които да е щастлива. Отново преподаваше, правеше онова, в което е добра — отваряше умовете на младите хора за интелектуалните богатства на света, в който живеят. Обичаше Бернд. Неговата нежност и чувството му за хумор превръщаха всеки ден в удоволствие. Двамата бяха свободни да четат каквото искат, да мислят каквото искат и да говорят каквото искат, без да се налага да се тревожат за шпиони.

Ребека имаше и една далечна цел. Тя копнееше един ден отново да се събере със семейството си. Не с родното си семейство: споменът за биологичните й родители беше мъчителен, но далечен и смътен. Карла обаче я беше спасила от ада на войната, беше я накарала да се чувства в безопасност и обичана, макар всички да бяха гладни, премръзнали и уплашени. През годините домът в „Митте“ се беше изпълнил с хора, които обичаха Ребека и тя ги обичаше: малкият Вали, после новият й баща Вернер, после бебето Лили. Дори баба Мод, тази невъзможно горда английска дама, обичаше Ребека и се грижеше за нея.

Ребека щеше да се събере с тях, когато всички западни германци се обединяха отново с всички източни германци. Много хора мислеха, че този ден никога няма да дойде. Може би бяха прави. Но Карла и Вернер бяха научили Ребека, че ако иска промяна, трябва да се заеме с политическа работа, за да я постигне.

— В моето семейство апатията не е възможна — беше обяснила Ребека на Бернд. Затова двамата се присъединиха към Свободната демократическа партия, която беше либерална, но не толкова социалистическа, колкото социалдемократите на Вили Брандт. Ребека беше секретар на местния клон на партията, а Бернд — ковчежник.

В Западна Германия човек можеше да членува във всяка партия, която пожелае, с изключение на забранената Комунистическа. Ребека не одобряваше тази забрана. Тя мразеше комунизма, но забраната на партията беше нещо, което биха сторили комунистите, а не демократите.

Всеки ден Ребека и Бернд заедно отиваха на работа с колата. След училище се прибираха у дома и Бернд сервираше масата, докато Ребека приготвяше вечерята. В някои дни след вечеря идваше масажистът на Бернд. Тъй като Бернд не можеше да движи краката си, те трябваше да бъдат масажирани редовно, за да се подобри кръвообращението и да се предотврати или поне забави закърняването на нервите и мускулите. Ребека разчистваше, докато Бернд беше в спалнята с масажиста Хайнц.

Тази вечер тя седна с купчина тетрадки и започна да ги преглежда. Беше поискала от учениците да напишат въображаема реклама за забележителностите на Москва като място за ваканция. Децата обичаха трудните задачи.

След час Хайнц си тръгна и Ребека влезе в спалнята.

Бернд лежеше гол на леглото. Горната част на тялото му беше много мускулеста и силна, защото непрестанно ползваше ръцете си, за да се придвижва. Краката му бяха като крака на старец, тънки и бледи.

Обикновено след масаж той се чувстваше добре и телесно, и душевно. Ребека се наведе над него и целуна устните му дълго и бавно.

— Обичам те — каза тя. — Толкова съм щастлива с теб.

Казваше го често, защото беше истина и защото Бернд имаше нужда от уверение: тя знаеше, че понякога той се чуди как е възможно тя да обича един сакат човек.

Изправи се с лице към него и се съблече. Бернд казваше, че обича това, макар да не предизвикваше ерекция. Ребека беше научила, че парализираните хора рядко получават психогенна ерекция, каквато се предизвиква от образи или мисли. Въпреки това очите му следваха движенията й с видима наслада, докато тя разкопчаваше сутиена, събуваше чорапите и пликчетата си.

— Изглеждаш прекрасно — каза Бернд.

— И цялата съм твоя.

— Късметлия съм.

Ребека легна при него и двамата почнаха бавно да се галят. Любенето с Бернд и преди, и след злополуката имаше много нежни целувки и прошепнати мили думи, не просто секс. В това той се отличаваше от първия й съпруг. Ханс си имаше програма: целувка, събличане, втвърдяване, изпразване. Философията на Бернд пък беше: всичко, което поискаш, в какъвто ред ти харесва.

След малко Ребека го възседна и се намести, за да може той да целува гърдите й и да смуче зърната й. От самото начало ги обожаваше и сега им се наслаждаваше също така всеотдайно и упойващо, както преди злополуката. Това я възбуждаше повече от всичко.

Когато беше готова, тя попита:

— Искаш ли да опитаме?

— Разбира се. Винаги трябва да опитваме.

Ребека се премести назад, над осакатените му крака, и се приведе над пениса му. Поглади го с ръка и той малко се уголеми заради рефлекторната ерекция. За няколко секунди беше достатъчно твърд да влезе в нея, после бързо спадна.

— Няма нищо — каза тя.

— Не се притеснявам — отговори Бернд, но тя знаеше, че не е така. Искаше му се да получи оргазъм. И той искаше да има деца.

Ребека легна до него, взе ръката му и я постави върху вагината си. Бернд разположи пръстите си както тя го беше научила. После Ребека притисна ръката му със своята и почна да се движи ритмично. Беше като мастурбация, но с неговата ръка. Той нежно галеше косите й с другата си ръка. Подейства, както винаги, и тя получи приятен оргазъм.

— Благодаря ти — каза тя, докато лежеше до него.

— За нищо.

— Не само за това.

— За какво?

— Защото дойде с мен. Защото избягахме. Никога не бих могла да опиша колко съм ти благодарна.

— Добре.

На входната врата се позвъни. Двамата се спогледаха учудено: не очакваха никого.

— Може би Хайнц е забравил нещо — предположи Бернд.

Ребека беше малко раздразнена. Еуфорията й беше прекъсната. Облече халат и отиде да отвори. Беше кисела.

На прага стоеше Вали. Беше слаб и вмирисан. Носеше джинси, американски бейзболни обувки и опърпана риза. Нямаше горна дреха. Носете китара и нищо друго.

— Здравей, Ребека.

В миг лошото й настроение се изпари. Тя се усмихна широко.

— Вали! Каква чудесна изненада! Толкова се радвам да те видя!

Тя се дръпна назад и Вали влезе в антрето.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да живея с вас — отговори Вали.