Кен Фолет
Прагът на вечността (26)

25.

Университетът на Алабама беше последният бял щатски университет в САЩ. Във вторник, единадесети юни, двама млади негри дойдоха в кампуса в Тъскалуза да се запишат за студенти. Джордж Уолъс, дребният губернатор на Алабама, стоеше на вратите на университета със скръстени ръце и разтворени крака и се кълнеше, че няма да ги допусне.

Във Вашингтон, в Министерството на правосъдието, Джордж Джейкс седеше заедно с Боби Кенеди и други и слушаше телефонните доклади на хора в университета. Телевизорът работеше, но за момента нито една мрежа не показваше сцената на живо.

Преди по-малко от година двама души бяха убити по време на метежите в Университета на Мисисипи при записването на първия цветнокож студент. Братята Кенеди бяха решени да попречат това да се повтори.

Джордж беше ходил в Тъскалуза и беше виждал потъналия в зеленина университетски кампус. Мръщеха му се, докато се разхождаше по моравите — единственото тъмно лице сред хубавите момичета с обърнати чорапки и готините младежи с блейзъри. Нарисува за Боби скица на големия портик на залата Фостър с трите врати, където губернаторът Уолъс сега стоеше зад катедра, обграден от магистрални патрули. Беше юни и температурата в Тъскалуза бързо вървеше към тридесет и осем градуса. Джордж можеше да си представи репортерите и фотографите, струпани пред Уолъс — потящи се под слънцето в очакване насилието да започне. Сблъсъкът беше отдавна очакван и планиран от двете страни. Джордж Уолъс беше от южните демократи. Ейбрахам Линкълн, който беше освободил робите, беше републиканец, докато поддържащите робството южняци бяха демократи. Южняците, които още бяха в партията, помагаха за избора на демократическите президенти, а после ги отслабваха по време на мандата.

Уолъс беше дребен и грозен, плешив, с изключение на едно петно отпред, което зализваше в смешен перчем. Но беше хитър и Джордж Джейкс можеше да разбере какво е наумил днес. На какъв резултат се надяваше Уолъс? Скандал или нещо по-тънко?

Движението за граждански права, което преди два месеца изглеждаше на умиране, се засили след метежите в Бирмингам. Стичаха се пари — при един холивудски активист, който събираше средства, кинозвезди като Пол Нюман и Тони Франчоза бяха подписали чекове за по хиляда долара. Белият дом се ужасяваше от нови безредици и отчаяно искаше да умиротвори протестиращите.

Боби Кенеди най-сетне повярва, че трябва да има нов закон за гражданските права. Сега признаваше, че е време Конгресът да постави извън закона сегрегацията на всички публични места — хотели, ресторанти, автобуси, тоалетни — и да защити правото на негрите да гласуват.

Тази сутрин Боби се стараеше да покаже, че е спокоен и владее положението. Снимаше го един телевизионен екип, а три от седемте му деца търчаха из кабинета. Но Джордж знаеше колко бързо спокойната откровеност на Боби може да се превърне в леден гняв, ако нещо се обърка.

Боби беше решен да няма метежи, но беше и също толкова решен тези двама студенти да се запишат в университета. Един съдия беше издал заповед студентите да бъдат приети, а Боби, като главен прокурор не можеше да допусне да го бие един щатски губернатор, който смята да наруши закона. Готов беше да прати войски, които да отстранят Уолъс със сила, но и това нямаше да е щастлив край: Вашингтон да насилва Юга.

Боби беше по риза, приведен над спикърфона на голямото бюро. Под мишниците му личаха петна от пот. Армията беше прокарала телефонна линия и някой от тълпата разказваше на Боби какво се случва.

— Ник дойде — каза гласът по телефона. Никълъс Катценбах беше заместник-главен прокурор и представляваше Боби на място. — Качва се при Уолъс… подава му прекратителната заповед. — Катценбах беше въоръжен с президентска прокламация, която нареждаше на Уолъс да престане с незаконното неподчинение на съдебната заповед. — Сега Уолъс държи реч.

Лявата ръка на Джордж Джейкс беше в дискретна превръзка от черна коприна. В Бирмингам, Алабама, щатските полицаи пукнаха кост в китката му. Две години по-рано един расист му беше счупил същата ръка в Анистън, пак в Алабама. Джордж се надяваше никога повече да не иде в този щат.

— Уолъс не говори за сегрегацията — продължи гласът по телефона. — Говори за щатските права. Казва, че Вашингтон няма право да се меси в училищата в Алабама. Ще опитам да се приближа, така че и вие да го чувате.

Джордж се умисли. В речта при встъпването си на поста Уолъс беше казал: „Сегрегация сега, сегрегация утре, сегрегация завинаги“. Но тогава говореше на белите в Алабама. Какво опитваше да внуши сега? Ставаше нещо, което братята Кенеди и техните съветници още не разбираха.

Речта беше дълга. Когато най-сетне свърши, Катценбах отново изиска Уолъс да се подчини на съдебната заповед, а Уолъс отказа. Пат.

После Катценбах слезе от сцената, но драмата не беше свършила. Двамата студенти, Вивиан Малоун и Джеймс Худ, чакаха в една кола. По предварителна уговорка Катценбах придружи Вивиан до общежитието й, а друг юрист от министерството съпроводи Джеймс. Това беше само временно. За да се запишат официално, те трябваше да влязат в залата „Фостър“.

По телевизията започнаха обедните новини и в кабинета на Боби Кенеди някой увеличи звука. Уолъс стоеше зад катедрата и изглеждаше по-висок, отколкото беше в действителност. Не каза нищо за цветнокожите, за сегрегацията или за гражданските права. Говореше как могъщото централно правителство потиска суверенитета на щата Алабама. Говореше възмутено за свобода и демокрация, все едно нямаше негри, на които се отказваше правото на глас. Цитираше американската конституция, все едно не я нарушаваше всеки ден от живота си. Блестящо изпълнение, което разтревожи Джордж.

Бърк Маршъл, белият юрист, който оглавяваше отдела за гражданските права, беше в кабинета на Боби. Джордж продължаваше да не му вярва, но след Бирмингам Маршъл беше станал по-краен и сега предложи патовото положение в Тъскалуза да се реши чрез пращане на войски.

— Защо просто не идем и не го направим? — попита той Боби.

Боби се съгласи.

Отне време. Сътрудниците на Боби поръчаха сандвичи и кафе. В кампуса всички стояха на позициите си.

Дойдоха новини от Виетнам. На едно кръстовище в Сайгон будистки монах на име Тхик Куан Дук се беше залял с пет галона бензин, хладнокръвно беше драснал кибрита и се беше запалил. Самоубийството му беше протест срещу преследването на будисткото мнозинство от поддържания от Америка президент Нго Дин Дием, който беше католик.

Тегобите на президента Кенеди нямаха край.

Най-сетне гласът по телефона на Боби каза:

— Пристигна генерал Греъм… с четирима войници.

— Четирима? — учуди се Джордж. — Това ли е нашата демонстрация на сила?

Чуха нов глас, този на генерала, който се обърна към Уолъс:

— Сър, имам мрачното задължение да Ви помоля да се отстраните по заповед на президента на Съединените щати.

Греъм командваше Националната гвардия в Алабама и явно изпълняваше задължението си против своята воля.

Но гласът по телефона обяви:

— Уолъс се оттегля… Уолъс си тръгва! Уолъс си тръгва! Свърши се!

В кабинета на Боби последваха радостни възгласи и ръкостискания.

След минута другите забелязаха, че Джордж не се е присъединил.

— Какво ти става? — попита Денис Уилсън.

По мнението на Джордж хората около него не се замисляха достатъчно сериозно.

— Уолъс е планирал това — каза той. — През цялото време намерението му е било да отстъпи, когато пратим военните.

— Но защо? — недоумяваше Денис.

— Тъкмо този въпрос ме мъчи. Цяла сутрин имам подозрението, че се възползват от нас.

— Какво спечели Уолъс от този театър?

— Демонстрация. Току-що го показаха по телевизията — обикновеният човек, който противостои на насилническото правителство.

— Губернаторът Уолъс се оплаква от тормоз? — отвърна Уилсън. — Ама че шега!

Боби следеше спора и сега се намеси.

— Слушай Джордж. Той задава правилните въпроси.

— За тебе и за мене е шега. Но много американци от работническата класа смятат, че интеграцията им е натрапена от вашингтонските добротворци като всички нас в този кабинет.

— Знам — отвърна Уилсън. — Но е необичайно да го чуя от един… — Канеше се да каже негър, но си смени намерението. — … от участник в кампанията за граждански права. Какво имаш предвид?

— Това, което Уолъс прави днес, е да говори на тези гласоподаватели от работническата класа. Те ще го запомнят така — противи се на Ник Катценбах, за тях типичен либерал от източното крайбрежие, и ще запомнят как войниците принуждават губернатора Уолъс да се оттегли.

— Уолъс е губернатор на Алабама. Защо му е притрябвало да говори на цялата нация?

— Подозирам, че ще излезе срещу Джак Кенеди на първичните избори в Демократическата партия догодина. Той се бори за президентското място. И започна кампанията си днес по националната телевизия — с наша помощ.

Когато схванаха това, в кабинета настана тишина. Джордж виждаше, че неговият довод ги е убедил и сега те се тревожат от последиците.

— Точно сега Уолъс оглавява новините и изглежда като герой — завърши той. — Може би президентът Кенеди трябва да си върне инициативата.

Боби натисна интеркома и каза:

— Свържете ме с президента.

После запали пура.

Денис Уилсън прие обаждане по друг телефон и съобщи:

— Двамата студенти са влезли в залата „Фостър“ и са се записали.

След малко Боби вдигна телефона да говори с брат си. Съобщи му за мирната победа. После се заслуша.

— Да! — рече той по някое време. — Джордж Джейкс каза същото. Пак слуша дълго. — Довечера? Но няма реч… Може да се напише, естествено. Не, смятам, че си взел правилното решение. Да го направим.

Затвори и огледа екипа си.

— Президентът ще представи нов закон за гражданските права — обяви той.

Сърцето на Джордж подскочи. Тъкмо това искаха и той, и Мартин Лутър Кинг, и всички от движението за гражданските права.

Боби продължи:

— И ще го обяви на живо по телевизията довечера.

— Довечера ли? — изненада се Джордж.

— След няколко часа.

„Има смисъл“, рече си Джордж, „макар да е прибързано. Президентът щеше да се върне на първо място в новините, където му беше мястото — пред Джордж Уолъс и Тхик Куан Дук.“

— Освен това иска ти да идеш и да работиш по речта заедно с Тед — добави Боби.

— Да, сър.

Силно развълнуван, той излезе от Министерството на правосъдието. Крачеше толкова бързо, че пристигна в Белия дом запъхтян. Постоя малко на приземния етаж на Западното крило, за да си поеме дъх. После се качи горе. Намери Тед Соренсън в кабинета му заедно с група колеги. Джордж си свали сакото и седна.

Сред пръснатите по масата книжа имаше и телеграма от Мартин Лутър Кинг до президента Кенеди. В Данвил, Вирджиния, при протеста на шестдесет и пет негри срещу сегрегацията, четиридесет и осем от тях бяха толкова тежко бити от полицията, че се бяха озовали в болница. „Търпението на негрите може би достига своя предел“, се казваше в телеграмата на Кинг. Джордж подчерта това изречение.

Групата работеше усилено върху речта. Щеше да започне с препратка към днешните събития в Алабама и да подчертае, че военните са прилагали заповед на съда. Президентът обаче нямаше да се разпростира по подробностите от тази разпра, а щеше да мине бързо в силен призив към моралните ценности на всички почтени американци. От време на време Соренсън отнасяше написаните на ръка страници на секретарките, за да ги напечатат.

Джордж се дразнеше, че нещо толкова важно трябва да се прави припряно и в последната минута, но разбираше защо. Съставянето на закони беше рационален процес; политиката, напротив, беше игра на интуицията. Джак Кенеди имаше добър инстинкт и той му подсказваше, че трябва да вземе инициативата днес.

Времето летеше твърде бързо. Речта още се подготвяше, когато телевизионните екипи влязоха в Овалния кабинет и започнаха да разполагат прожекторите. Президентът Кенеди мина по коридора и влезе в кабинета на Соренсън да попита как върви. Соренсън му показа няколко страници и Кенеди не ги хареса. Преместиха се в кабинета на секретарките и президентът започна да диктува промени. После стана осем, речта беше недовършена, а президентът излезе в ефир.

Джордж гледаше телевизия в кабинета на Соренсън и си гризеше ноктите.

И президентът Кенеди произнесе речта на живота си.

Започна малко прекалено официално, но загря, когато заговори за перспективите в живота на едно негърско бебе: наполовина по-малка вероятност да завърши гимназия, една трета по-малка вероятност да завърши колеж, два пъти по-голяма вероятност да остане без работа и средна продължителност на живота със седем години по-малка от тази на едно бяло бебе.

— Ние сме изправени преди всичко пред един морален проблем — продължи президентът. — Той е стар колкото Светото писание и ясен колкото американската конституция.

Джордж се дивеше. Повечето от казаното не беше написано предварително и разкри един нов Джак Кенеди. Зализаният модерен президент беше открил силата на това да говори библейски. Навярно беше научил това от проповедника Мартин Лутър Кинг.

— Кой от нас ще се съгласи да сменят цвета на кожата му? — рече той, като премина към кратки и прости думи. — Кой от нас после ще се съгласи да го съветват да търпи и да отлага?

„Джак Кенеди и брат му Боби съветват да се търпи и да се отлага“, каза си Джордж. Радваше се, че най-сетне са прозрели болезненото безсмислие на този съвет.

— Проповядваме свобода по света — продължи президентът. Джордж знаеше, че му предстои да замине за Европа. — Но ще кажем ли на целия свят и още повече на самите себе си, че това е страната на свободните — с изключение на негрите? Че ние нямаме втора класа граждани — с изключение на негрите? Че ние нямаме класова или кастова система, нямаме гета, нямаме господстваща раса — освен когато това се отнася до негрите?

Джордж ликуваше. Думите бяха силни — особено споменаването на господстващата раса, което напомняше за нацистите. Джордж открай време искаше президентът да произнесе такава реч.

— Пожарите на безсилния гняв горят във всеки град, на север и на юг, където законните средства не са под ръка. Следващата седмица аз ще помоля Конгреса на Съединените щати да действа, да се ангажира, както не се е ангажирал напълно през настоящия век, че… — беше заговорил формално, но сега пак се върна към простите думи. — … расата няма място в американския живот и американските закони.

Джордж веднага помисли, че тези думи са предназначени за вестниците: расата няма място в американския живот и американските закони. Вълнението му беше безмерно. Америка се променяше сега, минута след минута, и той беше част от тази промяна.

— Онези, които бездействат, канят срама и насилието — каза президентът. Джордж прецени, че наистина мисли така, макар бездействието да беше негова политика допреди няколко часа.

— Моля за подкрепата на всички наши граждани — заключи Кенеди.

Предаването свърши. В коридора прожекторите на телевизията бяха угасени и екипите започнаха да събират техниката. Соренсън поздрави президента.

Джордж беше в еуфория, но и изтощен. Прибра се в апартамента си, хапна бъркани яйца и гледа новините. Както се беше надявал, речта на президента беше основната тема. Легна си и заспа.

Събуди го телефонът. Обаждаше се Верина Марканд. Хлипаше и той едва я разбираше.

— Какво се е случило?

— Медгар — каза тя и добави нещо неразбираемо.

— За Медгар Евърс ли говориш? — Джордж го познаваше, чернокож активист от Джаксън, Мисисипи. Беше постоянен служител на Националната асоциация за напредък на цветнокожите, най-умерената група за граждански права. Разследвал беше убийството на Емет Тил и беше организирал бойкот на белите магазини. Работата му го беше превърнала във фигура с национално значение.

— Стреляха по него — проплака Верина. — Пред дома му.

— Мъртъв ли е?

— Да. Има три деца, Джордж — три! Децата чули изстрела, излезли и намерили татко си да кърви до смърт на алеята пред къщата.

— Иисусе Христе.

— Какво им е на белите? Защо ни причиняват това, Джордж? Защо?

— Не знам, скъпа. Просто не знам.

* * *

За втори път Боби Кенеди прати Джордж в Атланта с послание за Мартин Лутър Кинг.

Когато се обади на Верина да уговори среща, Джордж каза:

— Бих се радвал да видя дома ти.

Не можеше да я разбере. Онази нощ в Бирмингам се бяха любили и бяха оцелели при бомбения атентат на расистите. Той се чувстваше много близък с нея. Но после бяха минали дни и седмици без нова възможност да се любят и интимността им се беше изпарила. Ала когато се беше почувствала съкрушена от вестта за убийството на Медгар Евърс, тя не се беше обадила на Мартин Лутър Кинг или на баща си, а на Джордж. Сега той не знаеше каква връзка имат.

— Разбира се. Защо не?

— Ще донеса бутилка водка — научил беше, че водката е любимото й питие.

— Деля жилището с още едно момиче.

— Да донеса ли две бутилки?

Тя се разсмя.

— Кротко, тигре. Лора ще се радва да излезе вечерта. Правила съм това за нея достатъчно често.

— Значи ще приготвиш вечеря?

— Не съм голяма готвачка.

— Какво ще кажеш да приготвиш две пържоли, а аз да направя салата?

— Имаш изискан вкус.

— Затова харесвам теб.

— Сладкодумен си.

На другия ден Джордж кацна в Атланта. Надяваше се да прекара нощта с Верина, но не искаше тя да остава с впечатлението, че я приема като даденост, затова взе стая в хотел. После се качи в едно такси и отиде у тях.

Джордж не мислеше само за съблазняването. Последния път, когато донесе послание от Боби за Кинг, беше раздвоен. Сега Боби беше прав, а Кинг грешеше и намерението на Джордж беше да го разубеди. Следователно щеше да започне с опит да разубеди Верина.

През юни в Атланта беше горещо и тя го посрещна в рокличка за тенис без ръкави, която показваше дългите й светли ръце. Краката й бяха голи и Джордж се зачуди носи ли въобще нещо под роклята. Верина го целуна по устните, но за кратко, така че той не знаеше какво значи целувката.

Имаше първокласен модерно обзаведен апартамент. Джордж предполагаше, че не може да си го позволи със заплатата от Мартин Лутър Кинг. Явно авторските права от записите на Пърси Марканд плащаха наема.

Джордж остави водката на кухненския плот и Верина му даде шише вермут и шейкър. Преди да приготви напитките, той каза:

— Искам да съм сигурен, че разбираш едно нещо. Президентът Кенеди преживява най-голямата трудност в политическата си кариера. Много по-лошо е от Залива на свинете.

Верина беше потресена, каквото бе и неговото намерение.

— Кажи ми защо — помоли тя.

— Заради неговия законопроект за гражданските права. Сутринта след телевизионното предаване — сутринта, след като ти ми се обади за убийството на Медгар — водачът на мнозинството в Конгреса позвъни на президента. Каза, че ще бъде невъзможно да прокара законопроекта за селските стопанства, финансирането на обществения транспорт, помощта за чуждите страни и бюджета на космическата програма. Законодателната програма на Кенеди дерайлира напълно. Точно както се опасявахме, южните демократи си отмъщават. А за една нощ рейтингът на президента падна с десет пункта.

— Обаче печели в международен план — изтъкна Верина. — Може би просто трябва да удържите у дома.

— Повярвай ми, стараем се. Сега е времето на Линдън Джонсън.

— Джонсън? Шегуваш ли се?

— Ни най-малко — Джордж беше приятел с един от сътрудниците на вицепрезидента, Скип Дикерсън. — Знаеше ли, че град Хюстън изключил електричеството на пристанището, за да протестира срещу новата политика на интегриране на отпуските на сушата, която провеждат във флота?

— Да, копелета такива.

— Линдън реши този проблем.

— Как?

— НАСА планира да построи стартова площадка за милиони долари в Хюстън. Линдън просто заплашил, че ще го спре. След секунди от градската управа пуснали тока. Никога не подценявай Линдън Джонсън.

— Няма да е зле администрацията по-често да се държи така.

— Вярно.

Братята Кенеди обаче бяха гнусливи. Не искаха да си цапат ръцете. Предпочитаха да печелят спорове с благо вразумяване. В резултат не използваха често Джонсън. Всъщност те го гледаха отвисоко заради умението да извива ръце.

Джордж напълни шейкъра с лед, доля водка и го раздруса. Верина отвори хладилника и извади две коктейлни чаши. Джордж наля по лъжичка вермут в заскрежените чаши и ги развъртя, за да може вермутът да покрие страните, после сипа студената водка. Верина пусна по маслинка в чашите.

На Джордж му беше приятно да правят нещо заедно.

— Добър отбор сме, нали? — попита той.

Верина вдигна чашата и отпи.

— Хубаво мартини правиш.

Джордж се усмихна горчиво. Надяваше се на друг отговор, отговор, който да потвърди връзката им. Отпи и каза:

— Аха, така си е.

Верина извади марули, домати и две пържоли от говеждо филе. Джордж се залови да мие марулите и насочи разговора към същинската цел на посещението си.

— Знам, че сме го обсъждали и преди, но това, че доктор Кинг има сподвижници комунисти, не помага на Белия дом.

— Кой казва, че има?

— ФБР.

Верина изсумтя презрително.

— Този прочут с достоверността си източник на информация за движението за граждански права. Зарежи, Джордж. Знаеш, че Дж. Едгар Хувър вярва, че комунист е всеки, който не се съгласява с него, включително Боби Кенеди. Къде са доказателствата?

— Явно ФБР има доказателства.

— Явно? Значи не си ги виждал. А Боби?

Джордж се засрами.

— Хувър казва, че източникът е деликатен.

— Хувър е отказал да предостави доказателства на главния прокурор? За кого си въобразява, че работи? — тя умислено отпи от мартинито. — А президентът виждал ли е доказателства?

Джордж не отговори.

Верина ставаше все по-недоверчива.

— Хувър не може да откаже на президента.

— Вярвам, че президентът е решил да не притиска, за да не се стигне до сблъсък.

— Колко сте наивни, хора. Джордж, чуй ме. Няма доказателства.

Джордж реши да отстъпи.

— Сигурно си права. Не вярвам, че Джак О’Дел и Стенли Левинсън са комунисти, макар че навремето може и да са били. Но не разбираш ли, че истината няма значение? Има основания за подозрение и това е достатъчно, за да дискредитира движението за граждански права. А сега, когато президентът предлага законопроекта, дискредитиран е и той. — Джордж зави измитите марули в кърпа и взе да размахва ръка, за да подсуши листата. От раздразнение го правеше по-енергично, отколкото трябва. — Джак Кенеди заложи политическата си кариера заради гражданските права и не можем да допуснем той да бъде провален с обвинения във връзки с комунисти. — Той пусна листата в купа. — Просто се отървете от тези двамата и решете проблема!

Верина заговори търпеливо.

— О’Дел е служител в организацията на Мартин Лутър Кинг също като мен, но Левинсън дори не получава заплата. Той е само приятел и съветник на Мартин. Наистина ли искаш да дадеш на Дж. Едгар Хувър властта да избира приятелите на Мартин?

— Верина, те стоят на пътя на законопроекта за гражданските права. Просто кажи на доктор Кинг да се освободи от тях, моля те.

Верина въздъхна.

— Мисля, че ще го стори. Ще отнеме време християнската му съвест да стигне до идеята да разкара верни и отдавнашни поддръжници, но накрая ще го направи.

— Да благодарим на Бога за това.

Джордж се поокуражи. Поне веднъж можеше да се върне при Боби с добри новини.

Верина осоли пържолите и ги пусна в тигана.

— А сега и аз ще ти кажа нещо — рече тя. — Това няма да има никакво значение, по дяволите. Хувър ще продължи да пуска на пресата историйки как движението за граждански права е комунистически фронт. Би го правил, дори всички до един да бяхме цял живот републиканци. Дж. Едгар Хувър е патологичен лъжец, който мрази негрите, и е адски срамно, че на твоя шеф не му стиска да го уволни.

Джордж искаше да възрази, но за нещастие обвинението беше вярно. Наряза домат в салатата.

— Добре изпържена ли я харесваш? — попита Верина.

— Не твърде.

— По френски? И аз така предпочитам.

Джордж приготви по още едно питие и двамата се настаниха на малката маса да вечерят. Джордж пристъпи към втората половина на посланието.

— Ще е от полза за президента, ако доктор Кинг отмени проклетия вашингтонски седящ протест.

— Това няма да стане.

Кинг беше призовал за „масивна, войнствена и монументална седяща демонстрация“ във Вашингтон едновременно с действия на гражданско неподчинение в цялата страна. Братята Кенеди бяха ужасени.

— Помисли си. В Конгреса има хора, които винаги биха гласували законопроекта за гражданските права и обратното. От значение са онези, които биха гласували или така, или иначе.

— Плаващите гласове — отвърна Верина с модния напоследък израз.

— Именно. Те знаят, че законът е морално оправдан, но политически непопулярен, и търсят извинения да гласуват против. Вашата демонстрация ще им даде възможността да кажат „аз съм за гражданските права, но не и под дулото на оръжието“. Времето е неподходящо.

— Както казва Мартин, за белите хора времето винаги е неподходящо.

Джордж се усмихна.

— Ти си по-бяла от мен.

Тя отметна глава.

— И по-хубава.

— Вярно. Ти май си най-красивото нещо, което съм виждал.

— Благодаря. Яж.

Джордж взе ножа и вилицата. Вечеряха в почти пълно мълчание. Джордж направи на Верина комплимент за пържолите, а тя му каза, че като за мъж се е справил добре със салатата.

Когато се нахраниха, отнесоха питиетата в дневната и седнаха на дивана. Джордж пак подхвана спора.

— Сега е различно, не разбираш ли? Администрацията е на наша страна. Президентът прави всичко по силите си да прокара закона, който искаме от години.

Верина поклати глава.

— Ако сме научили нещо, то е, че промяната настъпва по-бързо, когато удържаме натиска. Знаеш ли, че сега в ресторантите в Бирмингам негрите се обслужват от бели сервитьори?

— Знам. Какъв невероятен обрат.

— И не е в резултат на търпеливо чакане. Стана, защото негрите хвърляха камъни и подпалваха пожари.

— Ситуацията се промени.

— Мартин няма да отмени демонстрацията.

— А ще я смекчи ли?

— Какво искаш да кажеш?

Джордж имаше План Б.

— Не може ли да е един обикновен законопослушен марш вместо седящ протест? Може би така конгресмените ще се почувстват по-малко застрашени.

— Не знам. Мартин може да помисли по това.

— Проведете го в някоя сряда, за да не насърчавате хората да останат в града през целия уикенд, и го приключете рано, за да си тръгнат участниците, преди да се стъмни.

— Опитваш се да извадиш жилото.

— Щом се налага да имаме демонстрация, трябва да направим всичко възможно събитието да е ненасилствено и да прави добро впечатление, особено по телевизията.

— В такъв случай, какво ще кажеш по цялото трасе да се сложат и химически тоалетни? Предполагам, че Боби може да го направи, нищо че не може да уволни Хувър.

— Отлична идея.

— А какво ще кажеш за привличането на бели поддръжници? Цялата работа ще изглежда по-добре по телевизията, ако в марша участват и бели, не само черни.

Джордж се замисли.

— Бас държа, че Боби може да накара профсъюзите да пратят хора.

— Ако успееш да обещаеш тези две неща, които да подсладят хапа, струва ми се, че има вероятност Мартин да промени намеренията си.

Джордж разбра, че Верина вече е приела неговите доводи и сега обсъжда как да убеди Кинг. Това вече беше половин победа.

— И ако успееш да убедиш доктор Кинг да промени седящия протест в марш, мисля, че можем да накараме президента да го подкрепи — прекали малко, но беше възможно.

— Ще направя всичко по силите си — отговори Верина.

Джордж я прегърна.

— Виждаш ли, наистина сме добър отбор — каза той. Верина се усмихна и не отговори. Той настоя: — Не си ли съгласна?

Тя го целуна. Беше като предишната целувка — повече от приятелска, но не и секси.

— След като бомбата строши прозореца на хотелската ми стая, ти отиде бос да ми донесеш обувките.

— Помня. Навсякъде по пода имаше стъкла.

— Това беше — каза тя. — Това беше твоята грешка.

Джордж се свъси.

— Не схващам. Мислех, че постъпвам мило.

— Именно. Ти си твърде добър за мен, Джордж.

— Какво? Това е откачено!

Верина говореше сериозно.

— Аз спя с разни мъже, Джордж. Напивам се. Невярна съм. Веднъж правих секс с Мартин.

Джордж вдигна вежди, но не каза нищо.

— Ти заслужаваш нещо по-добро — продължи Верина. — Предстои ти чудесна кариера. Може да станеш нашият пръв президент негър. Трябва ти съпруга, която ще ти бъде вярна, ще работи с теб, ще те подкрепя и ще бъде чест за теб. Това не съм аз.

Джордж се умисли.

— Аз не гледах толкова далеч напред. Само се надявах да те поцелувам още малко.

— Това, виж, го мога — усмихна се Верина.

Джордж я целуна дълго и бавно. После погали външната страна на бедрото й, нагоре под полата на роклята. Ръката му стигна чак до хълбока. Прав беше — без бельо.

Верина знаеше какво си мисли.

— Видя ли? Лошо момиче.

— Знам. Но пак съм луд по теб.