Кен Фолет
Прагът на вечността (12)

11.

Джордж беше нащрек, когато отиде да обядва с Лари Мохини в Илектрик дайнър. Джордж не беше сигурен защо Лари предложи това, но се съгласи от любопитство. Двамата бяха на еднаква възраст и със сходни професии: Лари беше помощник в кабинета на началник-щаба на военновъздушните сили, генерал Къртис Ле Мей. Но шефовете им бяха скарани: братята Кенеди нямаха вяра на военните.

Лари беше в униформа на лейтенант от военновъздушните сили. Всичко във вида му беше военно: гладко обръснат, с ниско подстригана светла коса, здраво пристегнат възел на вратовръзката и лъснати обувки. — Пентагонът мрази сегрегацията — обяви той.

Джордж вдигна вежди.

— Наистина ли? Мислех, че армията по традиция с неохота поверява оръжие на негрите.

Мохини вдигна умиротворително ръка.

— Знам какво искаш да кажеш. Но първо, необходимостта винаги надделява над това отношение: негрите са се сражавали във всеки конфликт от Войната на независимостта насам. И второ, това е история. Днес Пентагонът има нужда от цветнокожи войници. И не искаме разходите и неефикасността на сегрегацията: две бани, две казарми, предразсъдъци и омраза между хора, от които се очаква да се сражават заедно.

— Добре, това го приемам — отговори Джордж.

Лари се зарови в сандвича си с печено сирене, а Джордж хапна пълна вилица чили кон карне.

— И така — продължи Лари. — В Берлин Хрушчов получи каквото искаше.

Джордж усети, че това е истинската тема на разговора на обяд.

— Слава Богу, не ни се налага да воюваме със Съветите — каза той.

— Кенеди се уплаши — отвърна Лари. — Източногерманският режим беше на път да се срине. Можеше да избухне контрареволюция, ако президентът беше приел по-твърда линия. Но Стената спря притока от бежанци на запад и сега Съветите могат да правят в Източен Берлин каквото пожелаят. Нашите западногермански съюзници са ни адски ядосани.

Джордж настръхна.

— Президентът избегна Трета световна война!

— В замяна позволи на Съветите да затегнат хватката си. Това не е точно победа.

— Това ли е мнението на Пентагона?

— До голяма степен.

Разбира се, раздразнено си рече Джордж. Сега му стана ясно — Мохини беше тук, за да защитава линията на Пентагона с надеждата да спечели подкрепата на Джордж. „Би трябвало да съм поласкан“, каза си той: „това говори, че сега хората ме приемат като част от вътрешния кръг на Боби“.

Но той нямаше намерението да слуша как нападат президента Кенеди, без да отвърне на удара.

— Май не трябва да очаквам нещо по-малко от генерал Ле Мей. Не го ли наричат Ле Мей Бомбаджията?

Мохини се свъси. Ако намираше прякора на началника си смешен, нямаше да го покаже.

Джордж смяташе, че надменният дъвчещ пури Ле Мей си заслужава подигравките.

— Знам, че той веднъж е казал, че ако има ядрена война и накрая останат двама американци и един руснак, значи сме победили.

— Никога не съм го чувал да казва подобно нещо.

— Явно президентът Кенеди му отговорил: „По-добре се надявайте американците да са мъж и жена“.

— Трябва да бъдем силни! — възкликна Мохини, който започваше да се сърди. — Загубихме Куба, Лаос и Източен Берлин, а сега има опасност да загубим Виетнам.

— Какво според теб можем да направим за Виетнам?

— Да пратим армията — тутакси отговори Лари.

— Нямаме ли вече две хиляди военни съветници там?

— Не е достатъчно. Пентагонът моли президента отново и отново да прати бойни отряди. Изглежда не му стиска.

Това подразни Джордж, понеже беше толкова несправедливо.

— На президента Кенеди не му липсва кураж — сопна се той.

— Тогава защо не нападне комунистите във Виетнам?

— Не вярва, че сме способни да победим.

— Би трябвало да слуша опитните и компетентни генерали.

— Трябва ли? Те му казаха да подкрепи глупавата операция в Залива на свинете. Ако в Обединеното командване са опитни и компетентни, как така не казаха на президента, че една инвазия на кубински емигранти е обречена на провал?

— Ние му казахме да прати поддръжка по въздуха…

— Извинявай, Лари, обаче цялата идея беше да се избегне замесването на американци. А когато нещата се объркаха, Пентагонът поиска да прати морската пехота. Братята Кенеди подозират, че ги удряте под пояса. Подведохте го да приеме обречената инвазия на емигрантите, защото искахте да го принудите да прати американски войски.

— Това не е вярно.

— Може би, но той мисли, че сега се мъчите да го подведете във Виетнам по същия начин. И е решен да не се подлъгва втори път.

— Добре, значи той ни има зъб заради Залива на свинете. Кажи ми сериозно, Джордж, това достатъчно добро основание ли е да оставим Виетнам да стане комунистически?

— Ще трябва да се съгласим да не се съгласяваме.

Мохини остави ножа и вилицата.

— Искаш ли десерт?

Беше разбрал, че си губи времето: Джордж никога нямаше да стане съюзник на Пентагона.

— Без десерт, благодаря — отговори Джордж. Той беше в кабинета на Боби да се бори за справедливост, за това децата му да могат да растат американски граждани с равни права. Трябваше някой друг да се бори с комунизма в Азия.

Изразът на Мохини се промени и той махна на някого в другия край на ресторанта. Джордж погледна през рамо и се сащиса.

Мохини махаше на Мария Самърс.

Тя не го видя. Вече обръщаше гръб на събеседничката си, бяло момиче на приблизително същата възраст.

— Това Мария Самърс ли е? — попита той невярващо.

— Аха.

— Ти я познаваш.

— Разбира се. Заедно следвахме право в Чикаго.

— Какво прави във Вашингтон?

— Смешна работа. Първоначално й бяха отказали работа в пресслужбата на Белия дом. После човекът, когото назначили, не се явил и тя била вторият избор.

Джордж се развълнува. Мария беше във Вашингтон — при това за дълго! Науми си да говори с нея, преди да излезе от ресторанта.

Хрумна му, че може да разбере нещо повече за Мария от Мохини.

— Излизал ли си с нея, докато учехте в юридическия факултет?

— Не. Тя излизаше само с цветнокожи момчета, и то не с много. Известна беше като айсберг.

Джордж не повярва на тази забележка. За някои мъже всяко момиче, което кажеше не, ставаше айсберг.

— Имаше ли си някой специален?

— Имаше един, с когото излизаше около година, но той я заряза, понеже тя не му пусна.

— Не съм изненадан — отговори Джордж. — Тя е от строго семейство.

— Откъде знаеш?

— Заедно участвахме в първия Поход на свободата. Поприказвахме си малко.

— Хубава е.

— Наистина.

Получиха сметката и си я поделиха. На излизане Джордж се спря до масата на Мария.

— Добре дошла във Вашингтон.

Тя се усмихна топло.

— Здравей, Джордж. Чудех се колко скоро ще се натъкна на теб.

— Здрасти, Мария — обади се Лари. — Тъкмо разправях на Джордж, че в юридическия беше известна като айсберг. — Той се разсмя.

Типична мъжка шега, нищо необичайно, но Мария се изчерви.

Лари излезе от ресторанта, но Джордж остана.

— Съжалявам, че той каза това, Мария. И ме е срам, че го чух. Наистина беше дебелашко.

— Благодаря ти — тя махна към другата жена. — Това е Антония Капел. Тя също е юристка.

Антония беше слаба и сериозна, със строго опънати назад коси.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Джордж.

Мария каза на Антония:

— В Алабама Джордж ме защити от един сегрегационист с лост и така се сдоби със счупена ръка.

Антония се впечатли.

— Джордж, ти си истински джентълмен.

Джордж забеляза, че момичетата се готвят да тръгват: сметката им беше в чинийка на масата, покрита с няколко банкноти. Той се обърна към Мария:

— Може ли да те изпратя до Белия дом?

— Разбира се.

— Трябва да изтичам до дрогерията — обади се Антония.

Излязоха навън, във влажния въздух на вашингтонската есен. Антония помаха за довиждане. Джордж и Мария се отправиха към Белия дом.

Докато пресичаха Пенсилвания авеню, Джордж я разглеждаше скришом. Носеше елегантен черен шлифер над бяло поло, облекло за сериозен политически служител, но не можеше да прикрие топлата си усмивка. Беше хубава, с малък нос и фина брадичка, а големите й кафяви очи и меките устни бяха секси.

— Спорих с Мохини за Виетнам — каза Джордж. — Мисля, че той се надяваше да ме убеди, като начин непряко да се добере до Боби.

— Не се и съмнявам — отговори Мария. — Но президентът няма да се поддаде на Пентагона по този въпрос.

— Откъде знаеш?

— Тази вечер ще държи реч и ще каже, че има граници на това, което можем да постигнем във външната политика. Не можем да поправим всяко зло и да възстановим всяко нещастие. Току-що написах съобщението за пресата за тази реч.

— Радвам се, че той ще стои твърдо.

— Джордж, ти не чу какво ти казах. Аз написах съобщение за пресата! Не разбираш ли колко необичайно е това? Обикновено мъжете ги пишат. Жените само ги напечатват на машина.

Джордж се усмихна.

— Поздравления.

Щастлив беше да е с нея и двамата бързо подновиха приятелството си.

— Запомни, ще открия какво мислят по въпроса, когато се върна в службата. Какво става в министерството?

— Явно нашия Поход на свободата наистина е постигнал нещо — енергично отговори Джордж. — Скоро във всички междущатски автобуси ще има надпис „Разполагането в това превозно средство не е според расата, цвета, вярата или националността“. Същите думи ще се отпечатват на автобусните билети. — Гордееше се с това постижение. — Какво ще кажеш?

— Добра работа — но Мария зададе ключовия въпрос. — Ще се спазва ли това правило?

— Това зависи от нас в Министерството на правосъдието и ние се стараем по-упорито от всякога. Вече се задействахме няколко пъти срещу властите в Мисисипи и Алабама. А изненадващо много градове в другите щати просто отстъпват.

— Трудно е да повярвам, че наистина побеждаваме. Сегрегационистите изглежда винаги имат в запас още някой мръсен номер.

— Следващата ни кампания е регистриране на гласоподавателите. Мартин Лутър Кинг иска да удвои броя на черните гласоподаватели в Юга до края на годината.

Мария отговори замислено:

— Това, което наистина ни трябва, е закон за гражданските права, който да пречи на южните щати да ги нарушават.

— Работим по въпроса.

— Значи ми казваш, че Боби Кенеди е поддръжник на гражданските права?

— Не, по дяволите. Преди една година това дори не влизаше в програмата му. Но Боби и президентът не могат да понесат онези снимки на насилието на бялата тълпа в юга. Заради тях семейство Кенеди изглежда зле на първите страници на вестниците в целия свят.

— А световната политика е онова, за което наистина ги е грижа.

— Именно.

Джордж искаше да я покани на среща, но се въздържа. Щеше да скъса с Норин Латимър възможно най-скоро: беше неизбежно сега, когато Мария беше тук. Но чувстваше, че трябва да каже на Норин, че романът им е приключил, преди да покани Мария да излязат. Всичко друго щеше да изглежда нечестно. А забавянето нямаше да е дълго — щеше да се види с Норин след няколко дни.

Влязоха в Западното крило. Черните лица в Белия дом бяха достатъчно необичайни и хората ги зяпаха. Отидоха в пресслужбата. Джордж с изненада установи, че тя е малко помещение, натъпкано с бюра. Пет-шест човека работеха съсредоточено на сивите пишещи машини Ремингтън и с телефоните с редове проблясващи лампички. От съседната стая долиташе тракането на телетипа, прекъсвано от прозвъняването, с което се бележеха особено важните съобщения. Имаше един вътрешен кабинет, за който Джордж предположи, че е на прессекретаря Пиер Селинджър.

Явно всички бяха съсредоточени и работеха здравата, никой не бъбреше и не зяпаше през прозореца.

Мария му показа своето бюро и го представи на жената на съседната пишеща машина, привлекателна червенокоса жена на около тридесет и пет години.

— Джордж, това е моята приятелка госпожица Фордам. Нели, защо всички са толкова смълчани?

Преди Нели да успее да отговори, Селинджър излезе от кабинета си, дребен топчест човек с отлично скроен костюм в европейски стил. С него беше президентът Кенеди.

Президентът се усмихна на всички, кимна на Джордж и заговори на Мария.

— Вие трябва да сте Мария Самърс. Написали сте добро съобщение за пресата — ясно и категорично. Отлична работа.

Мария се изчерви от удоволствие.

— Благодаря Ви, господин президент.

Кенеди явно не бързаше.

— С какво се занимавахте, преди да дойдете тук? — зададе въпроса, все едно нямаше нищо по-интересно на света.

— Учих в юридическия факултет на Чикагския университет.

— Харесва ли Ви в пресслужбата?

— О, да, вълнуващо е.

— Е, оценявам Вашата отлична работа. Продължавайте така.

— Ще направя всичко по силите си.

Президентът излезе, а Селинджър го последва.

Джордж развеселено погледна Мария. Тя изглеждаше замаяна. След малко Нели Фордам заговори:

— Така става. За минута ти беше най-красивата жена на света. Мария я погледна.

— Да. Точно така се почувствах.

* * *

Мария беше малко самотна, но иначе беше щастлива.

Обичаше работата в Белия дом, където беше заобиколена от умни и искрени хора, които искаха да направят света едно по-добро място. Чувстваше, че може да постигне много в правителството. Знаеше, че ще й се налага да се бори с предразсъдъците — към жените и към негрите — но вярваше, че може да ги преодолее с интелигентност и решителност.

Семейството й отдавна се справяше с трудностите. Дядо й, Саул Самърс, беше стигнал до Чикаго пеш от дома си в Голгота, Алабама. По пътя беше арестуван за „скитничество“ и осъден на тридесет дни работа във въглищна мина. Там беше видял как пазачите пребиват с бухалки един човек, който опитал да избяга. След тридесетте дни не го бяха освободили и когато се беше оплакал, го бяха били с пръчка. Беше рискувал живота си, избягал и успял да се добере до Чикаго. Тук в крайна сметка беше станал пастор в Презвитерианската църква Витлеем. Вече на осемдесет, той почти се беше оттеглил и проповядваше само от време на време.

Бащата на Мария, Даниъл, беше учил в негърски колеж и юридическо училище. През 1930, по време на Депресията, беше отворил малка правна кантора в квартала „Саут сайд“, където никой не можеше да си позволи да купи пощенска марка, какво остава за юридически услуги. Мария често беше слушала спомените как клиентите му плащали в натура: домашно приготвени сладкиши, яйца от кокошките в задния двор, безплатна подстрижка, малко дърводелска работа в кантората. Докато Новият курс на Рузвелт се задейства и икономиката потръгне, той се беше превърнал в най-популярния негърски адвокат в Чикаго.

Затова Мария не се боеше от трудностите. Но беше самотна. Всички около нея бяха бели. Дядо Самърс често казваше:

— Нищо им няма на белите хора. Те просто не са черни.

Мария знаеше за какво говори той. Белите хора не знаеха за „скитничеството“. Някак им се беше изплъзнало от умовете, че Алабама е продължила да праща негри в принудителни трудови лагери до 1927. Ако заговореше за такива неща, хората изглеждаха натъжени за миг, а после се извръщаха и тя знаеше, че мислят, че преувеличава. Черните, които говореха за предразсъдъци, бяха отегчителни за белите, също като болни, които рецитират симптомите на болестта си.

Доволна беше да види отново Джордж Джейкс. Би го издирила още с пристигането си във Вашингтон, но скромните момичета не тичат подир мъжете, колкото и чаровни да са те; пък и без това нямаше да знае какво да му каже. Харесваше Джордж повече от всички мъже, които беше срещала, след като скъса с Франк Бейкър преди две години. Щеше да се омъжи за Франк, ако той беше поискал, но той искаше секс без брак — предложение, което тя отхвърли. Когато Джордж я изпрати до пресслужбата, тя беше сигурна, че ще я покани на среща и се разочарова, че той не го направи.

Делеше апартамент с още две чернокожи момичета, но нямаше много общо с тях. И двете бяха секретарки и се интересуваха главно от мода и кино.

Мария беше свикнала да е изключение. В колежа й нямаше много чернокожи момичета, а в юридическия факултет — нито едно. Сега беше единствената чернокожа жена в Белия дом, ако не се броят чистачките и готвачките. Не се оплакваше: всички бяха дружелюбни. Но беше самотна.

Сутринта след срещата с Джордж проучваше някаква реч на Фидел Кастро в търсене на полезна информация, която пресслужбата да използва, когато телефонът й иззвъня и един мъжки глас попита:

— Би ли искала да поплуваш?

Плоският бостънски акцент й беше познат, но не се досещаше чий е.

— Кой се обажда?

— Дейв.

Беше Дейв Пауърс, личният асистент на президента, наричан понякога Първият приятел. Мария беше разговаряла с него няколко пъти. Като повечето хора в Белия дом, той беше дружелюбен и очарователен.

Но сега Мария се изненада.

— Къде?

— Тук, в Белия дом, разбира се — отговори той през смях.

Мария си спомни, че има плувен басейн в Западната галерия, между Белия дом и Западното крило. Никога не го беше виждала, но знаеше, че е построен за президента Рузвелт. Чувала беше, че президентът Кенеди обича да плува поне веднъж дневно, понеже водата облекчаваше напрежението в болния му гръб.

— Ще има и други момичета — добави Дейв.

Мария първо помисли за косата си. Почти всички чернокожи жени чиновнички носеха кичури изкуствена коса или перука на работа. И чернокожите, и белите смятаха, че естественият вид на косите на черните просто не е делови. Днес Мария носеше голям кок с изкуствени кичури, умело вплетени в собствените й коси, които бяха изправени с химикали, за да наподобяват гладката права текстура на косите на белите жени. Не беше тайна — щеше да е очевидно за всяка чернокожа жена, която я зърнеше. Но един бял мъж като Дейв нямаше и да забележи.

Как би могла да иде да плува? Ако косите й се навлажняха, щяха да се разбъркат непоправимо.

Беше прекалено смутена да каже какъв е проблемът, но бързо намисли извинение.

— Нямам бански костюм.

— Ние имаме — отговори Дейв. — Ще те взема на обед. — И затвори.

Мария погледна часовника си. Беше дванадесет без десет.

Какво щеше да прави? Дали щяха да й позволят да се спусне внимателно откъм плиткия край и да опази косите си сухи?

Осъзна, че е задавала единствено неправилни въпроси. Наистина й беше нужно да знае защо е поканена и какво може да се очаква от нея — и дали президентът ще е там.

Погледна жената на съседното бюро. Нели Фордам не беше омъжена и работеше в Белия дом от десетилетие. Намекваше, че преди години е имала разочарование в любовта. Помагаше на Мария от самото начало. Сега изглеждаше любопитна.

— „Нямам бански костюм“? — цитира я тя.

— Поканена съм в президентския басейн — отговори Мария. — Трябва ли да ида?

— Разбира се! Стига да ми разкажеш всичко, когато се върнеш.

Мария сниши глас.

— Той каза, че ще има и други момичета. Мислиш ли, че и президентът ще е там?

Нели се огледа, но никой не ги чуваше.

— Джак Кенеди обича ли да плува, заобиколен от хубави момичета? — попита тя. — Няма награди за отговора на този въпрос.

Мария още не беше сигурна дали да иде. После си спомни как Лари Мохини я нарече айсберг. Това я жегна. Не беше айсберг. Беше девствена на двадесет и пет години, понеже никога не беше срещала мъж, на когото да поиска да се отдаде телом и духом, но не беше фригидна.

Дейв Пауърс се появи на вратата и попита:

— Идваш ли?

— Да, по дяволите.

Дейв я поведе покрай аркадата в края на Розовата градина към входа на басейна. В същото време дойдоха още две момичета. Мария ги беше виждала и преди, винаги заедно: и двете бяха секретарки в Белия дом. Дейв ги представи.

— Запознай се с Дженифър и Джералдин, известни като Джени и Джери.

Момичетата отведоха Мария в съблекалнята, където бяха накачени десетина бански костюма. Джени и Джери се съблякоха бързо. Мария забеляза, че и двете имат съвършени фигури. Не виждаше често голи бели момичета. Макар да бяха блондинки, пубисното им окосмяване беше тъмно и спретнато оформено в триъгълник. Мария се зачуди дали го подрязват с ножица. Никога не се беше замисляла да направи това.

Всички бански костюми бяха цели и памучни. Мария се отказа от по-ярките цветове и се спря на скромно тъмносиньо. Сетне последва Джени и Джери към басейна.

Три стени бяха изрисувани с карибски сцени, палми и кораби. Четвъртата беше огледална и Мария провери отражението си. Рече си, че не е твърде дебела, с изключение на дупето, което беше възголямо. Морскосиньото стоеше добре на тъмнокафявата й кожа.

Дейв седеше на ръба на басейна бос и с навити крачоли и пляскаше с крака във водата. Джени и Джери подскачаха наоколо, приказваха и се смееха. Мария седна срещу Дейв и потопи стъпала. Басейнът беше топъл като вана.

След минута се появи президентът и сърцето на Мария заби по-бързо.

Носеше обичайния тъмен костюм с бяла риза и тясна вратовръзка. Застана на ръба и се усмихна на момичетата. Мария долови лимоновия полъх от парфюма му 4711.

— Имате ли нещо против да се присъединя към вас? — попита той, все едно басейнът беше техен, а не негов.

— Моля, елате! — отговори Джени. Двете с Джери не бяха изненадани да го видят и Мария предположи, че не за пръв път плуват с президента.

Той влезе в съблекалнята и се върна със сини плувки. Беше строен и загорял, в отлична форма за мъж на четиридесет и четири, навярно благодарение на многото плаване с яхтата в Хаянис порт до Кейп Код, където имаше ваканционна къща. Седна на ръба и с въздишка се отпусна във водата.

Поплува няколко минути. Мария се чудеше какво би казала майка й. Мама не би одобрила дъщеря й да плува с женен мъж, ако той не е самият президент. Но сигурно нищо лошо не можеше да се случи тук, в Белия дом, пред Дейв Пауърс и Джени и Джери.

Президентът доплува до нея.

— Как се справяш в пресслужбата, Мария? — попита той, все едно това беше най-важният въпрос на света.

— Добре, благодаря, сър.

— Пиер добър началник ли е?

— Много добър. Всички го харесваме.

— И аз го харесвам.

От толкова близо Мария виждаше ситните бръчици в ъгълчетата на очите и устата му и сивото, което изпъстряше тук-там гъстата му червеникавокестенява коса. Очите му не бяха съвсем сини, а по-скоро лешникови.

Знае, че го разглеждам, каза си тя, и няма нищо против. Може би е свикнал. Може би му харесва. Той се усмихна и попита:

— Каква работа вършиш?

— Смесена — тя се чувстваше изключително поласкана. Може би той просто се държеше любезно, обаче изглеждаше искрено заинтересуван от нея. — Предимно правя проучвания за Пиер. Тази сутрин преглеждах една реч на Кастро.

— По-добре ти, отколкото аз. Речите му са дълги!

Мария се разсмя. Някъде в дъното на ума й един глас се обади: Президентът се шегува с мен за Фидел Кастро! В плувен басейн!

— Понякога Пиер иска от мен да напиша съобщение за пресата и това ми харесва най-много.

— Кажи му да ти възлага писането на повече съобщения. Добра си в това.

— Благодаря Ви, господин президент. Не мога да Ви кажа колко много означава това за мен.

— От Чикаго си, нали?

— Да, сър.

— Къде живееш сега?

— В Джорджтаун. Деля апартамента с две момичета, които работят в Държавния департамент.

— Звучи добре. Е, радвам се, че си се устроила. Ценя работата ти и знам, че Пиер също я цени.

Обърна се и заговори с Джени, но Мария не чуваше какво казва. Беше твърде развълнувана. Президентът помнеше името й, знаеше, че е от Чикаго; имаше високо мнение за работата й. И беше толкова привлекателен. Така леко й беше, че можеше да се понесе до луната.

Дейв погледна часовника си и обяви:

— Дванадесет и тридесет, господин президент.

Мария не можеше да повярва, че е била тук половин час. Стори й се като две минути. Но президентът излезе от басейна и отиде в съблекалнята.

Трите момичета излязоха.

— Вземете си сандвичи — предложи Дейв. Всички отидоха на масата. Мария опита да хапне нещо — беше обедната им почивка — но стомахът й се беше свил съвсем. Изпи бутилка сладка газирана напитка.

Дейв си отиде и трите момичета се преоблякоха в дрехите си за работа. Мария се погледна в огледалото. Косата й беше леко влажна, но всичко си беше на мястото.

Взе си довиждане с Джени и Джери и се върна в пресслужбата. На бюрото й имаше дебел доклад за здравеопазването и бележка от Селинджър, в която искаше резюме в две страници до час.

Срещна погледа на Нели, която попита:

— Е? За какво беше всичко?

Мария се позамисли за миг и отговори: — Нямам представа.

* * *

Джордж Джейкс получи съобщение да се отбие при Джоузеф Хюго в главната квартира на ФБР. Хюго сега работеше като личен асистент на директора Дж. Едгар Хувър. В съобщението се казваше, че ФБР разполага с важна информация за Мартин Лутър Кинг, която Хюго иска да сподели с екипа на главния прокурор.

Хувър ненавиждаше Мартин Лутър Кинг. В Бюрото нямаше и един чернокож агент. Хувър мразеше и Боби Кенеди. Той мразеше много хора.

Джордж се замисли дали да не откаже. Последното, което му се щеше, беше да разговаря с гадината Хюго, който беше предал движението за граждански права и лично Джордж. От време на време ръката го болеше от счупването в Атланта, което Хюго беше наблюдавал, докато си бъбреше с полицаите и пушеше.

От друга страна, ако новините бяха лоши, той искаше да ги узнае пръв. Може би ФБР беше хванало Кинг в извънбрачна афера или нещо подобно. Джордж би приветствал възможността да се справи с разпространението на всяка негативна информация за движението за граждански права. Не желаеше някой като Денис Уилсън да пусне мълвата. По тази причина се налагаше да се срещне с Хюго и навярно да изтърпи злорадстването му.

Главната квартира на ФБР се намираше на друг етаж в Министерството на правосъдието. Джордж намери Хюго в малко кабинетче до седалището на директора. Хюго имаше къса подстрижка като всички от Бюрото и носеше прост сив костюм с бяла найлонова риза и морскосиня вратовръзка. На бюрото му лежаха пакет ментолови цигари и папка.

— Какво искаш? — попита Джордж.

Хюго се ухили. Не можеше да прикрие задоволството си.

— Един от съветниците на Мартин Лутър Кинг е комунист.

Джордж беше потресен. Това обвинение можеше да опетни цялото движение за граждански права. Изстина от притеснение. Човек никога не можеше да докаже, че някой не е комунист и все пак истината почти не беше от значение: само намекът беше смъртоносен. Подобно на обвинението във вещерство през Средновековието, това беше лесен начин за подклаждане на омраза сред глупавите и невежи хора.

— Кой е този съветник? — попита той.

Хюго погледна в папката, все едно да поосвежи паметта си.

— Стенли Левинсън.

— Не ми звучи като негърско име.

— Евреин е — отговори Хюго, извади снимка от папката и му я подаде.

Джордж видя обикновено бяло лице с редееща коса и големи очила. Мъжът беше с папийонка. Джордж се беше срещал с Кинг и хората му в Атланта и никой не приличаше на този човек.

— Сигурен ли си, че работи за Конференцията на християнските водачи от Юга?

— Не казах, че работи за Кинг. Той е адвокат в Ню Йорк. Освен това е успял бизнесмен.

— В какъв смисъл тогава е „съветник“ на доктор Кинг?

— Помогна с издаването на книгата му и го предпази от съдебно преследване за неплащане на данъци в Алабама. Не се срещат често, но разговарят по телефона.

Джордж се изправи на стола.

— Как бихте могли да знаете подобно нещо?

— Източници — мъгляво отговори Хюго.

— Значи, твърдиш, че доктор Кинг понякога телефонира на нюйоркски адвокат и получава съвети по данъчни и издателски въпроси.

— От един комунист.

— Откъде знаеш, че е комунист?

— Източници.

— Какви източници?

— Ние не можем да разкриваме самоличността на нашите осведомители.

— Пред главния прокурор можете.

— Ти не си главният прокурор.

— Знаеш ли номера на картата на Левинсън?

— Моля? — Хюго се сащиса за миг.

— Членовете на Комунистическата партия имат карти, както знаеш. Всяка карта си има номер. Кой е номерът на картата на Левинсън?

Хюго се престори, че търси.

— Не мисля, че е в тази папка.

— Значи не можеш да докажеш, че Левинсън е комунист.

— Ние не се нуждаем от доказателство — отвърна Хюго, показвайки признаци на раздразнение. — Няма да го преследваме. Просто информираме главния прокурор за подозренията си, както сме длъжни да правим.

Джордж повиши глас:

— Вие очерняте името на доктор Кинг с твърдението, че се е съветвал с комунист, и не предлагате каквито и да било доказателства?

— Прав си — изненадващо отговори Хюго. — Нужни са ни повече доказателства. Затова ще помолим телефонът на Левинсън да се подслушва. — Главният прокурор трябваше да разреши подслушването. — Тази папка е за теб. — Хюго подаде папката.

Джордж не я взе.

— Ако подслушвате Левинсън, ще чуете някои от обажданията на доктор Кинг.

Хюго сви рамене.

— Хората, които разговарят с комунисти, поемат риска да бъдат подслушвани. Нещо нередно в това?

Джордж смяташе, че в една свободна страна има нещо нередно в това, но не го каза.

— Ние не знаем дали Левинсън е комунист.

— Следователно трябва да открием.

Джордж взе папката, стана и отвори вратата.

— Хувър несъмнено ще спомене това при следващата си среща с Боби. Затова не го запазвай за себе си — каза Хюго.

Тази мисъл беше минала през ума на Джордж, но сега той отговори:

— Няма, разбира се.

И без друго идеята беше лоша.

— И какво ще направиш?

— Ще кажа на Боби — отговори Джордж. — Той ще реши.

Излезе от кабинета. Качи се с асансьора на петия етаж. Няколко служители от Министерството на правосъдието тъкмо излизаха от кабинета на Боби. Джордж надзърна вътре. Както обикновено, Боби беше свалил сакото, ръкавите на ризата му бяха навити и беше сложил очила. Явно току-що беше приключил с някаква среща. Джордж погледна часовника си: разполагаше с няколко минути преди следващата. Влезе вътре.

Боби го поздрави топло.

— Здрасти, Джордж. Как вървят работите при теб?

Винаги се държеше така от деня, когато Джордж си беше въобразил, че се кани да го удари. Боби се държеше с него като с приятел от детинство. Джордж се питаше дали това не е някакъв модел. Може би Боби трябваше да се скара с някого, преди да се сближи с него.

— Лоши новини — рече той.

— Сядай и ми кажи.

Джордж затвори вратата.

— Хувър казва, че е намерил комунист в кръга на Мартин Лутър Кинг.

— Хувър е един минетчия, който създава главоболия — отвърна Боби.

Джордж се изуми. Да не би Боби да казваше, че Хувър е обратен? Изглеждаше невъзможно. Може би просто говореше обидно.

— Нарича се Стенли Левинсън — обясни той.

— Кой е той?

— Адвокат, с когото доктор Кинг се е съветвал по данъчни и други въпроси.

— В Атланта?

— Не, Левинсън е в Ню Йорк.

— Не звучи да е наистина близък на Кинг.

— Не вярвам да са близки.

— Но това надали има значение — изнурено рече Боби. — Хувър винаги може да изкара нещата по-лоши, отколкото са.

— От ФБР твърдят, че Левинсън е комунист, но не искат да ми кажат с какви доказателства разполагат. На Вас обаче може да кажат.

— Не искам да знам нищо за техните източници на информация — Боби отбранително вдигна ръце с дланите напред. — Оттам нататък ще вземат да ме обвиняват за всяко проклето изтичане на информация.

— Те дори нямат номера на партийната членска карта на Левинсън.

— По дяволите, те не знаят. Просто гадаят. Но това няма значение. Хората ще повярват.

— Какво ще правим?

— Кинг трябва да скъса с Левинсън — решително каза Боби. — Иначе Хувър ще пусне този слух, ще навреди на Кинг и цялата бъркотия с гражданските права само ще се усложни.

Джордж не смяташе кампанията за граждански права за „бъркотия“, но братята Кенеди я смятаха. Не това обаче беше важното. Обвинението на Хувър беше заплаха, с която трябваше да се справят, и Боби беше прав: най-простото решение беше Кинг да скъса с Левинсън.

— А как ще накараме доктор Кинг да направи това? — попита Джордж.

— Ти ще отлетиш за Атланта и ще му кажеш — отговори Боби.

Джордж се уплаши. Мартин Лутър Кинг се славеше с противопоставянето на всяка власт, а Джордж знаеше от Верина, че не е лесно човек да го придума за нещо нито в частния, нито в обществения му живот. Но прикри опасенията си зад маска на спокойствие.

— Сега ще се обадя и ще уговоря среща — рече той и тръгна към вратата.

— Благодаря ти, Джордж — отговори Боби с видимо облекчение. — Прекрасно е, че мога да разчитам на теб.

* * *

В деня след плуването с президента Мария вдигна телефона и отново чу гласа на Дейв Пауърс.

— Има сбирка за опознаване на личния състав в пет и половина — каза той. — Би ли искала да дойдеш?

Мария и съквартирантките й планираха да гледат Одри Хепбърн и готиния Джордж Пепърд в Закуска в Тифани. Но младшите служители в Белия дом не казваха „не“ на Дейв Пауърс. Щеше да се наложи момичетата да се лигавят по Марчело без нея.

— Къде да ида? — попита тя.

— Горе.

— Горе ли? — това обикновено означаваше личното жилище на президента.

— Ще те взема — каза Дейв и затвори.

Веднага й се прииска да беше облякла нещо по-хубаво. Носеше плисирана пола на карета и семпла бяла блуза със златисти копчета. Изкуствените й коси бяха оформени в къса прическа с два извити като ятагани кичура край брадичката по последната мода. Опасяваше се, че изглежда като всички момичета във вашингтонските офиси.

— Канена ли си на среща за сближаване на личния състав тази вечер? — попита тя Нели.

— Не и аз. Къде е?

— Горе.

— Късметлийка си.

В пет и петнадесет Мария отиде в тоалетната да поправи прическата и грима си. Забеляза, че нито една от останалите жени не полага специални усилия и реши, че не са поканени. Може би срещата беше за назначените най-скоро.

В пет и половина Нели си взе чантата и се приготви да тръгва.

— Пази се сега — каза тя на Мария.

— И ти.

— Не, говоря сериозно — възрази Нели и излезе, преди Мария да успее да я попита какво иска да каже.

Дейв Пауърс се появи след минута. Поведе я навън покрай Западната колонада, край входа за басейна и отново вътре и нагоре с асансьора.

Вратите се отвориха в просторно преддверие с два канделабъра. Стените бяха боядисани в синьо-зеления цвят, за който Мария знаеше, че се нарича eau de nil. Почти нямаше време да го огледа.

— Намираме се в Западната дневна — обяви Дейв и я поведе през отворен вход в неофициална стая с удобни дивани и висок сводест прозорец с изглед към залеза.

Тук бяха същите две секретарки, Джени и Джери, но нямаше никой друг. Мария седна и се запита дали някой ще се присъедини към тях. На ниската масичка имаше поднос с коктейлни чаши и кана.

— Пийни дайкири — предложи Дейв и наля, без да дочака отговора й. Мария не пиеше често алкохол, но сега отпи и й хареса. Взе си кифличка със сирене от подноса със закуски. За какво беше всичко това?

— Ще се присъедини ли към нас Първата дама? — попита тя. — Много искам да се запозная с нея.

Последва кратко мълчание, което й създаде усещането, че е казала нещо нетактично; после Дейв рече:

— Джаки отиде в Глен Ора.

Глен Ора беше ферма в Мидълбърг, Вирджиния, където Джаки Кенеди имаше коне и ходеше на езда с ловната дружинка на Ориндж каунти. Намираше се на около час от Вашингтон.

— Взе Каролин и Джон Джон — додаде Джени.

Каролин Кенеди беше на четири годинки, а Джон Джон на една.

„Ако аз бях омъжена за него“, помисли си Мария, „нямаше да го оставям да язди моя кон“.

Изведнъж той влезе и всички станаха.

Изглеждаше уморен и напрегнат, но усмивката му беше топла както винаги. Свали си сакото, преметна го на облегалката на някакъв стол, седна на дивана, облегна се и качи крака на масичката.

Мария имаше чувството, че е приета в най-изключителната социална група в света. Намираше се в дома на президента, пиеше и похапваше, докато самият президент беше вдигнал крака на масичката. Каквото и друго да се случи, тя винаги щеше да си спомня това.

Пресуши чашата си и Дейв отново я напълни.

Защо ли си мислеше каквото и друго да се случи? Нещо тук не беше наред. Тя беше просто проучвател с надежди за ранно повишение като помощник на началника на пресслужбата. Атмосферата беше спокойна, но всъщност тя не беше сред приятели. Никой от тези хора не знаеше нищо за нея. Какво правеше тя тук?

Президентът се изправи и попита:

— Мария, би ли желала да обиколиш резиденцията?

Обиколка на резиденцията? Водена от самия президент? Кой би отказал?

— Разбира се — отговори тя и се изправи. Дайкирито я удари в главата и за миг тя се замая, но й мина.

Президентът излезе през една странична врата и тя го последва.

— Това тук беше спалня за гости, но госпожа Кенеди я преустрои в трапезария — обясни той. Стените бяха покрити с батални сцени от американската революция. Квадратната маса в центъра изглеждаше малка за стаята, а свещникът — голям за масата. Но Мария си мислеше преди всичко: аз съм сама с президента в резиденцията в Белия дом — аз, Мария Самърс!

Той се усмихна и я погледна в очите.

— Какво мислиш? — попита той, все едно не можеше да реши, докато не чуе мнението й.

— Много ми харесва — рече Мария, а й се щеше да измисли по-интелигентен комплимент.

— Насам — той я поведе обратно през Западното крило и през вратата в срещуположния край. — Това е спалнята на госпожа Кенеди — обясни той и затвори вратата зад гърбовете им.

— Красиво е — продума Мария.

Срещу вратата имаше два високи прозореца със светлосини завеси. Отляво на Мария имаше камина, а пред нея върху килим в цвета на завесите имаше диван. Над полицата бяха накачени картини, които изглеждаха изтънчени и интелигентни като самата Джаки. В другия край покривките на леглото и балдахинът също си подхождаха, както и покривката на помощната масичка в ъгъла. Мария не беше виждала подобна стая даже в списанията.

Но си мислеше: Защо той я нарича „спалнята на госпожа Кенеди“? Не спеше ли и той тук? Голямото двойно легло беше разделено на две отделни половини и Мария си спомни, че президентът трябва да спи на твърдо заради гърба.

Заведе я до прозореца и двамата погледнаха навън. Мека привечерна светлина обливаше Южната морава и фонтана, където понякога си играеха децата на семейство Кенеди.

— Толкова е красиво — каза Мария.

Той положи ръка на рамото й. За пръв път я докосваше и тя потрепери от вълнение. Помириса парфюма му, беше достатъчно близо да долови розмарина и мускуса под цитрусовия аромат. Той я гледаше с онази толкова съблазнителна лека усмивка.

— Това е една много уединена стая — продума той.

Тя го погледна в очите и прошепна:

— Да.

Чувстваше дълбока близост с него, все едно го познаваше цял живот, все едно знаеше вън от всяко съмнение, че може да му се довери и да го обича без предел. За миг виновно си помисли за Джордж Джейкс. После го отпъди от ума си.

Президентът положи другата си ръка на другото рамо и нежно я побутна назад. Когато краката й докоснаха леглото, тя седна.

Той я побутна още назад, докато тя се облегна на лакти. Продължаваше да я гледа в очите, докато разкопчаваше блузата й. За миг тя се засрами от евтините златисти копчета в тази неизразимо елегантна стая. После той сложи ръце на гърдите й.

Внезапно тя намрази найлоновия сутиен, който стоеше между нейната кожа и неговата. Бързо разкопча останалите копчета, измъкна се от блузата, пресегна се зад гърба си да разкопчае сутиена и също го захвърли. Той загледа с обожание гърдите й, после ги взе в меките си ръце, погали ги нежно в началото, после ги стисна силно.

Пресегна се под плисираната пола и събу гащичките й. Прииска й се да се беше досетила да оформи триъгълника си като Джени и Джери.

Той дишаше тежко. Тя също. Той разкопча панталоните си, захвърли ги и после легна върху нея.

Винаги ли ставаше толкова бързо? Не знаеше.

Той леко проникна в нея. После усети съпротива и спря.

— Не си ли го правила преди? — изненада се той.

— Не.

— Добре ли си?

— Да — тя беше повече от добре. Беше щастлива, изпълнена с желание, копнееща.

Той натисна по-нежно. Нещо поддаде и тя изпита остра болка. Не можа да сподави един тих вик.

— Добре ли си? — пак попита той.

— Да — не искаше той да спира.

Той продължи със затворени очи. Тя разучаваше лицето му, съсредоточеното изражение, усмивката на задоволство. После той въздъхна с удоволствие и всичко свърши.

Изправи се и вдигна панталоните си.

Усмихна се и каза:

— Банята е там — посочи една врата в ъгъла, после се закопча.

Внезапно Мария се засрами, легнала и разкрила голотата си. Бързо се изправи. Грабна блузата и сутиена, наведе се да вземе гащичките и изтича в банята.

Погледна в огледалото и каза:

— Какво се случи?

„Изгубих девствеността си“, рече си тя. „Направих го с един чудесен мъж. Който по случайност е президент на Съединените щати. Приятно ми беше“.

Облече се, после оправи грима си. За щастие, той не беше разбъркал косите й.

„Това е банята на Джаки“, рече си тя гузно, и внезапно й се прииска да си тръгне.

Спалнята беше празна. Отиде до вратата, после се обърна и погледна леглото. Осъзна, че той не я беше целунал нито веднъж.

Отиде в Западнта дневна. Президентът седеше сам, с крака върху масичката за кафе. Дейв и момичетата си бяха тръгнали и бяха оставили поднос с празни чаши и останките от закуските. Кенеди изглеждаше отпуснат, все едно не беше станало нищо важно. Това ежедневие ли беше за него?

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита той. — Кухнята е ето там.

— Не, благодаря, господин президент.

После си помисли: той току-що ме чука, а аз го наричам господин президент.

Той се изправи.

— При Южния портик те чака кола, която ще те отведе у дома.

Изпрати я до главния салон.

— Добре ли си? — попита я за трети път.

— Да.

Асансьорът дойде. Тя се запита ще я целуне ли за лека нощ.

Не го направи. Тя влезе в асансьора.

— Лека нощ, Мария.

— Лека нощ — отговори тя и вратите се затвориха.

* * *

Мина още седмица, преди Джордж да има възможността да каже на Норин Латимър, че връзката им приключва.

Много се страхуваше от това.

Естествено, и по-рано се беше разделял с момичета. След една-две срещи беше лесно: просто не се обаждаш. Опитът му показваше, че след по-дълга връзка чувството обикновено беше взаимно — и двамата знаят, че вълнението го няма. Норин обаче беше между двете крайности. Излизаха едва от няколко месеца и се разбираха добре. Джордж се надяваше скоро да преспят заедно. Тя не би очаквала да скъсат.

Срещнаха се на обяд. Норин помоли да я заведе в ресторанта в мазето на Белия дом, известен като мензата, но там не допускаха жени. Джордж не искаше да я води в някое изискано заведение като клуб Жокей, понеже се боеше, че тя ще си въобрази, че ще й предложи брак. Накрая отидоха в Олд Ебит, традиционен ресторант за политици, който беше видял и по-добри времена.

Норин приличаше повече на арабка, отколкото на негърка. Беше драматично красива, с вълнисти черни коси, маслинена кожа и извит нос. Носеше пухкав пуловер, който наистина не й прилягаше: Джордж предполагаше, че тя опитва да не изглежда заплашително пред началника си. Мъжете се чувстваха неловко с авторитетни на вид жени в кабинетите си.

— Наистина съжалявам, че отказах срещата снощи — каза Джордж, след като поръчаха. — Повикаха ме на среща при президента.

— Е, аз не мога да се състезавам с президента — каза тя.

Стори му се, че това е доста глупав отговор. Много ясно, че не може да се състезава с президента; никой не може. Но не искаше да започва този спор. Мина направо на въпроса.

— Нещо се случи — поде той. — Преди да те срещна, имаше друго момиче.

— Знам — отговори Норин.

— Какво искаш да кажеш?

— Харесвам те, Джордж. Ти си умен, забавен и мил. И хубав, ако не броим ухото.

— Но…

— Но мога да разбера, когато в сърцето на един мъж гори огън за друга.

— Можеш ли?

— Предполагам, че е Мария.

Джордж беше изумен.

— Откъде, за Бога, разбра това?

— Споменавал си името й четири или пет пъти. И никога не си говорил за друго момиче от миналото ти. Следователно, не е нужно да съм гений, за да разбера, че още е важна за теб. Но тя е в Чикаго и аз си помислих, че навярно ще успея да те отвоювам от нея — Норин внезапно се натъжи.

— Тя дойде във Вашингтон — каза Джордж.

— Умно момиче.

— Не заради мен. На работа.

— Каквото и да е, зарязваш ме заради нея.

Джордж надали би могъл да каже „да“ на подобно твърдение. Но беше истина, затова не каза нищо.

Поднесоха храната, но Норин не взе вилицата.

— Пожелавам ти всичко добро, Джордж — каза тя. — Пази се.

Стори му се много внезапно.

— Ъъ… и ти.

Тя се изправи.

— Довиждане.

Той можеше да каже само едно:

— Довиждане, Норин.

— Можеш да изядеш и моята салата — каза Норин и излезе.

Джордж си поигра с храната няколко минути. Чувстваше се зле. Норин беше благородна по някакъв свой начин. Направи нещата лесни за него. Джордж се надяваше всичко да е наред с нея. Не заслужаваше да бъде наранявана.

От ресторанта Джордж отиде в Белия дом. Трябваше да присъства на среща на президентския Комитет по равните възможности за работа, председателствана от вицепрезидента Линдън Джонсън. Джордж се беше съюзил със Скип Андерсън, един от съветниците на Джонсън. Но до началото на срещата оставаше половин час, затова той отиде в пресслужбата да потърси Мария.

Днес тя носеше рокля на точки с подходяща лента за коса. Лентата вероятно държеше на място перука: повечето чернокожи момичета ползваха сложни перуки, а сладката къса прическа на Мария определено не беше естествена.

Когато тя го попита как е, той не знаеше какво да отговори. Чувстваше се гузен заради Норин; но сега можеше да покани Мария на среща с чиста съвест.

— Общо взето, доста добре. Ти?

Тя сниши глас.

— В някои дни просто мразя белите хора.

— Това пък защо?

— Ти не познаваш дядо ми.

— Не съм срещал никого от семейството ти.

— Дядо все още понякога проповядва в Чикаго, но прекарва повечето време в родния си град Голгота, Алабама. Казва, че така и не е свикнал със студения вятър в Средния запад. Но още се държи. Облякъл си най-хубавия костюм и отишъл в съда в Голгота да се регистрира като гласоподавател.

— И какво се е случило?

— Унизили го — Мария поклати глава. — Знаеш номерата им. Дават на хората изпит по грамотност: трябва да прочетеш на глас част от конституцията на съответния щат, да я обясниш, после да я напишеш. Началникът на отдела по гражданското състояние определя кой член да прочетеш. Дава на белите някое просто изречение като „Нито един човек не бива да бъде затварян заради дълг“. Но негрите получават дълги и сложни параграфи, които само адвокат може да разбере. После зависи от чиновника да определи грамотен ли си, или не, и разбира се, той винаги решава, че белите са грамотни, а негрите не са.

— Кучите му синове.

— И това не е всичко. Негрите, които опитат да се регистрират, биват уволнявани за наказание. Дядо обаче не са могли да уволнят, понеже е пенсионер. Затова, когато излизал от сградата на съда, го арестували за безделничество. Той прекарал нощта в затвора — това не е пикник, когато си на осемдесет години. — В очите й имаше сълзи.

Разказът затвърди решимостта на Джордж. От какво имаше да се оплаче той? Е, някои от нещата, които се налагаше да върши, извикваха у него желанието да си измие ръцете. Работата за Боби Кенеди си оставаше най-ефективното нещо, което можеше да стори за хора като дядо Самърс. Един ден расистите от юга щяха да бъдат смазани.

Той си погледна часовника.

— Имам среща с Линдън.

— Кажи му за дядо.

— Може би ще му кажа — времето, което прекарваше с Мария, винаги му се струваше твърде кратко. — Съжалявам, че бързам така, но искаш ли да се видим след работа? Можем да пийнем, може би да вечеряме някъде?

Мария се усмихна.

— Благодаря ти, Джордж, но довечера имам среща.

— О — Джордж се сепна. Някак не му беше хрумвало, че тя може би вече излиза с някого. — Ъъ, утре трябва да отида в Атланта, но ще се върна след два-три дни. Може би в края на седмицата?

— Не, благодаря — тя се подвоуми, после обясни: — Имам сериозен приятел.

Джордж беше опустошен, а това беше глупаво: защо пък толкова привлекателно момиче като Мария да няма сериозен приятел? Какъв глупак беше той. Чувстваше се объркан, като че беше загубил почва под краката си.

— Щастливец — успя да продума той.

— Мило е, че го казваш — отговори Мария с усмивка.

Джордж искаше да разбере за конкурента си.

— Кой е той?

— Не го познаваш.

— Но това ще се промени, щом науча името му.

— Опитай.

Мария поклати глава.

— Предпочитам да не казвам.

Джордж беше ядосан извън всяка мярка. Имаше съперник и даже не знаеше името му. Искаше да я притисне, но се тревожеше да не я изтормози: момичетата мразеха това.

— Добре — неохотно се съгласи той. И съвършено неискрено додаде: — Пожелавам ти много хубава вечер.

— Със сигурност ще е така.

Разделиха се и Мария се отправи към пресслужбата, а Джордж — към кабинета на вицепрезидента.

Сърцето го болеше. Харесваше Мария повече от всяко друго момиче, което беше срещал, а я беше загубил заради друг мъж.

Питам се кой ли е, мислеше си Джордж.

* * *

Мария се съблече и влезе във ваната при президента Кенеди.

Джак Кенеди пиеше хапчета по цял ден, но нищо не облекчаваше болката в гърба му като това да е във водата. Той даже се бръснеше във ваната сутрин. Ако можеше, щеше да спи в басейна.

Това беше неговата вана в неговата баня, с неговото тюркоазено-златисто шише парфюм 4711 на полицата над мивката. След първия път Мария никога не беше се връщала в покоите на Джаки. Президентът имаше отделна спалня и отделна баня, свързани с апартамента на Джаки с къс коридор, където по неизвестна причина се помещаваше грамофонът.

Джаки отново беше извън града. Мария се беше приучила да не се измъчва с мисли за съпругата на любовника си. Знаеше, че коравосърдечно предава една достойна жена и се натъжаваше, затова не мислеше по въпроса.

Мария харесваше банята, която беше по-луксозна от сън, с меки кърпи и бели халати, и скъп сапун — и едно семейство жълти гумени патета.

Бяха установили рутина. Когато Дейв Пауърс я поканеше, което се случваше приблизително веднъж седмично, тя вземаше асансьора до Резиденцията след работа. В Западната дневна винаги я очакваше кана Дайкири и поднос закуски. Понякога Дейв беше там, понякога Джени и Джери, понякога нямаше никого. Мария си сипваше питие и чакаше, изпълнена с желание, но търпелива, докато президентът дойде.

Не след дълго се преместваха в спалнята. Това беше най-любимото място на Мария в целия свят. Имаше легло със син балдахин, два стола пред истински огън и камари книги, списания и вестници навсякъде.

Чувстваше, че може да живее весело в тази стая до края на дните си.

Той нежно я беше научил да прави орален секс. Тя се оказа енергична ученичка. Обикновено той искаше това, когато дойдеше. Често нямаше търпение, желаеше го почти отчаяно и в това имаше нещо възбуждащо. Но Мария го харесваше най-много после, когато се отпускаше и ставаше по-топъл и обичлив.

Понякога пускаше плоча. Харесваше Синатра, Тони Бенет и Пърси Марканд. Никога не беше чувал за Миракълс или Шайърлес.

В кухнята винаги имаше студена вечеря: пиле, скариди, сандвичи, салата. След като се нахранеха, те се събличаха и отиваха в банята.

Мария седна в противоположния край на ваната. Той сложи две патета във водата и каза:

— Обзалагам се на четвърт долар, че моето пате е по-бързо от твоето — с бостънския си акцент казваше „четвът“ като англичанин, без „р“.

Тя взе едно пате. Най-много го обичаше, когато беше такъв: игрив, весел, като дете.

— Добре, господин президент, но нека го направим цял долар, ако ти стиска.

— Не мога да си позволя да загубя долар — разсмя се той. Но беше чувствителен и разбра, че тя не е в добро настроение. — Какво има?

— Не знам — отговори тя и сви рамене. — Обикновено не ти говоря за политика.

— Защо не? Политиката е моят живот, твоят също.

— Преследват те по цял ден. Времето, което прекарваме заедно, е за отпускане и забавление.

— Направи изключение — той вдигна стъпалото й, което лежеше до бедрото му във водата, и погали пръстите й. Тя си знаеше, че има красиви стъпала и винаги си лакираше ноктите. — Нещо те е ядосало — тихо каза той. — Кажи ми какво.

Когато я гледаше така сериозно с лешниковите си очи и кривата усмивка, Мария беше безпомощна.

— Онзи ден дядо ми беше арестуван, задето опита да се регистрира като гласоподавател.

— Арестуван? Не могат да направят това. Какво беше обвинението?

— Безделничество.

— О. Това е станало някъде в Юга.

— Голгота, Алабама; родния му град — тя се поколеба, но реши да му каже цялата истина, въпреки че можеше да не му хареса. — Искаш ли да знаеш какво каза той, когато излезе от затвора?

— Какво?

— Казал: „С президента Кенеди в Белия дом мислех, че мога да гласувам, но май съм сбъркал“. Така ми каза баба.

— По дяволите — отговори президентът. — Той ми е повярвал, а аз го предадох.

— Май той така мисли.

— А ти какво мислиш, Мария? — той продължаваше да гали пръстите на крака й.

Тя отново се замисли и се вгледа в тъмното си стъпало в неговата бяла ръка. Боеше се, че разговорът може да стане ожесточен. Той беше докачлив и за най-малкия намек, че е неискрен или неверен, или пък не е спазил обещанията си като политик. Ако го притиснеше прекалено, можеше да прекрати връзката им. А тогава тя щеше да умре.

Но трябваше да е честна. Пое дълбоко дъх и опита да запази спокойствие.

— Доколкото виждам, въпросът не е сложен — поде тя. — Южняците постъпват така, защото могат. Законът такъв, какъвто е, им позволява да се измъкнат въпреки Конституцията.

— Не напълно — прекъсна я той. — Брат ми Боб увеличи броя на делата, заведени от Министерството на правосъдието за нарушаване на избирателните права. С него работи един умен млад адвокат негър.

Тя кимна.

— Джордж Джейкс. Познавам го. Но това, което те правят, не е достатъчно.

Той вдигна рамене.

— Не мога да отрека.

Тя продължи.

— Всички са съгласни, че трябва да променим закона с нов Акт за Гражданските права. Много хора са на мнение, че си го обещал по време на предизборната кампания. И… никой не разбира защо още не си го направил — тя прехапа устни, после рискува докрай. — Аз също.

Лицето му стана по-сурово.

Тя незабавно съжали за откровеността.

— Не се гневи — помоли го тя. — За нищо на света не бих те ядосала, но ме попита и исках да съм честна. — Очите й се насълзиха. — А бедният ми дядо прекара цяла нощ в затвора, в най-хубавия си костюм.

Той се усмихна насила.

— Не съм сърдит, Мария. Поне не на теб.

— Можеш да ми кажеш всичко. Обожавам те. Трябва да знаеш, че никога няма да те съдя. Просто кажи какво чувстваш.

— Май съм ядосан, защото съм слаб. Имаме мнозинство в Конгреса само ако включим демократите от Юга. Ако внеса законопроект за гражданските права, те ще го саботират. И не е само това. Като отмъщение, ще гласуват против всичко останало във вътрешната ми законодателна програма, включително срещу здравеопазването. А то би могло да подобри живота на цветнокожите американци дори повече от законодателството за гражданските права.

— Значи ли това, че си се отказал от гражданските права?

— Не. Следващия ноември имаме междинни избори. Ще помоля американския народ да прати повече демократи в Конгреса, за да изпълня обещаното по време на кампанията.

— А американците ще го направят ли?

— Вероятно не. Републиканците ме нападат по външната политика. Загубихме Куба, загубихме Лаос, а сега губим Виетнам. Наложи ми се да оставя Хрушчов да издигне ограда от бодлива тел по средата на Берлин. По дяволите, тъкмо сега съм притиснат до стената.

— Колко странно — замисли се Мария. — Не можеш да позволиш на негрите от Юга да гласуват, защото си уязвим във външната политика.

— Всеки водач трябва да изглежда силен на международната сцена, иначе не може да постигне нищо.

— Не можеш ли просто да опиташ? Да внесеш законопроекта за гражданските права, макар че вероятно ще загубиш. Поне хората ще знаят колко си искрен.

Той поклати глава.

— Ако внеса законопроект и ме бият, ще изглеждам слаб, а това ще изложи на опасност всичко останало. И така никога няма да получа втори шанс за гражданските права.

— Какво тогава да кажа на дядо?

— Че да постъпваш правилно не е толкова лесно, колкото изглежда, дори човек да е президент.

Той се изправи и Мария го последва. Подсушиха се един друг с хавлии и отидоха в спалнята му. Мария облече една от неговите меки сини памучни нощници.

Отново се любиха. Ако той беше уморен, беше кратко, като първия път, но тази вечер беше спокоен. Настроението му стана игриво и двамата лежаха по гръб и си играеха един с друг, все едно нищо друго нямаше значение.

После той заспа бързо. Тя лежеше до него, благословено щастлива. Не искаше да идва утрото, когато трябваше да се облече, да иде в пресслужбата и да започне ежедневната си работа. Живееше в истинския свят, все едно е сън, и чакаше само обаждането от Дейв Пауърс, което означаваше, че трябва да се събуди и да се върне в единствената реалност, която имаше значение.

Знаеше, че някои от колегите й може да се досещат какво прави. Знаеше, че той никога няма да напусне съпругата си заради нея. Знаеше, че трябва да се притеснява от бременност. Знаеше, че всичко, което прави, е глупаво и грешно и не е възможно да свърши добре.

И беше прекалено влюбена, че да я е грижа.

* * *

Джордж разбираше защо Боби е толкова доволен, че може да го прати да говори с Кинг. Щом се налагаше да притисне движението за граждански права, имаше повече възможност да успее, ако използва чернокож пратеник. Джордж смяташе, че Боби е прав за Левинсън, но въпреки това не се чувстваше съвсем удобно в ролята си — усещане, което му ставаше все по-познато.

Атланта беше студена и дъждовна. Верина го посрещна на летището, облечена в жълтеникаво палто с черна кожена яка. Изглеждаше красива, но Джордж още го болеше твърде много от отказа на Мария, та да се почувства привлечен.

— Познавам Стенли Левинсън — каза Мария, докато караше през големия град. — Много откровен човек.

— Той е адвокат, нали?

— Повече от това. Помогна на Мартин с написването на Крачка към свободата. Близки са.

— ФБР твърди, че Левинсън е комунист.

— За ФБР всеки, който не е съгласен с Дж. Едгар Хувър, е комунист.

— Боби нарече Хувър минетчия.

Верина се разсмя.

— Мислиш ли, че е говорил сериозно?

— Не знам.

— Хувър — пудра? — тя поклати невярващо глава. — Прекалено хубаво, за да е вярно. Истинският живот никога не е толкова забавен.

Шофираше под дъжда към квартала „Олд Форт Уърд“, където се намираха стотици предприятия, собственост на чернокожи. Като че ли имаше църква на всеки ъгъл. Авеню „Обърн“ беше наречено веднъж най-процъфтяващата негърска улица в Америка. Главната квартира на Конференцията на християнските водачи от Юга се помещаваше на номер 320. Верина спря пред дълга двуетажна сграда от червени тухли.

— Боби мисли, че доктор Кинг е арогантен — каза Джордж.

Верина сви рамене.

— Мартин мисли, че Боби е арогантен.

— А ти какво мислиш?

— Че и двамата са прави.

Джордж се разсмя. Харесваше остроумието на Верина.

Минаха бързо по мокрия тротоар и влязоха вътре. Почакаха петнадесет минути пред кабинета на Кинг, после ги повикаха.

Мартин Лутър Кинг беше хубав мъж на тридесет и три години, с мустаци и преждевременно оредяла черна коса. Беше нисък, според Джордж — около метър и седемдесет, и малко закръглен. Носеше отлично изгладен тъмносив костюм с бяла риза и тясна черна сатенена вратовръзка. В джобчето на сакото му имаше бяла копринена кърпичка. Носеше големи копчета за ръкавели. Джордж долови намек за одеколон. Създаваше впечатлението на човек, който много държи на достойнството си. Джордж му симпатизираше: и той се чувстваше така.

Кинг се здрависа с него и каза:

— Последния път, когато се срещнахме, Вие участвахте в Похода на свободата и пътувахте за Анистън. Как е ръката?

— Напълно излекувана, благодаря. Отказах се от състезанията по борба, но и без това бях готов да го направя. Сега съм треньор на един гимназиален отбор в „Айви сити“.

„Айви сити“ беше негърски квартал във Вашингтон.

— Добре правите — отвърна Кинг. — Да учите негърските момчета да използват силата си в един дисциплиниран спорт, с правила. Моля, седнете — той махна по посока на един стол и се настани зад бюрото си. — Кажете, защо главният прокурор Ви изпраща да говорите с мен.

В гласа му се долавяше намек за наранена гордост. Навярно Кинг мислеше, че Боби е трябвало да дойде лично. Джордж си спомни, че прякорът му в движението за граждански права е Лорда.

Джордж сбито очерта проблема със Стенли Левинсън и не спести нищо, освен искането за подслушване.

— Боби ме прати да настоявам пред Вас възможно най-убедително да прекъснете всички връзки с господин Левинсън — заключи той. — Това е единственият начин да се избавите от обвинението, че сте помагач на комунистите — обвинение, което може да нанесе неизразима вреда на движението, в което Вие и аз вярваме.

Когато свърши, Кинг каза:

— Стенли Левинсън не е комунист.

Джордж отвори уста да зададе въпрос.

Кинг вдигна длан и го смълча: не беше човек, който търпи прекъсване.

— Стенли никога не е членувал в Комунистическата партия. Комунизмът е безбожен и аз като следовник на Господа Иисуса Христа щях да намеря за невъзможно да съм близък приятел с един атеист. Но… — и той се приведе над бюрото — това не е цялата истина.

Помълча малко, ала Джордж знаеше, че не бива да говори.

— Нека Ви кажа цялата истина за Стенли Левинсън — продължи най-сетне Кинг и Джордж реши, че му предстои да чуе проповед. — Стенли го бива да прави пари. И това го кара да се срамува. Чувства, че би трябвало животът му да минава в помощ за ближните. И тъй, като младеж, той бил… очарован. Да, това е думата. Бил очарован от идеалите на комунизма. Макар никога да не станал член, използвал забележителните си дарби да подпомага Комунистическата партия на САЩ. Скоро видял колко греши, скъсал връзката и отдал подкрепата си на каузата на свободата и равенството на негрите. И така той стана мой приятел.

Джордж изчака да се увери, че Кинг е свършил, после каза:

— Дълбоко съжалявам да чуя това, преподобни. Ако Левинсън е бил финансов съветник на Комунистическата партия, той е завинаги опетнен.

— Но той се промени.

— Аз Ви вярвам, но други няма да Ви повярват. Като продължавате отношенията с Левинсън, Вие предоставяте оръжие в ръцете на нашите врагове.

— Така да бъде — отсече Кинг.

Джордж се изуми.

— Какво искате да кажете?

— Трябва да се подчиняваме на нравствените закони, дори когато това не ни устройва. Иначе защо са ни те?

— Но ако претеглите…

— Ние не претегляме. Стенли направи лошо като помогна на комунистите. Той се разкая и се поправи. Аз съм проповедник в служба на Господа. Трябва да прощавам, както Иисус прощава, и да посрещна Стенли с разтворени обятия. Че тъй и на небесата повече радост ще има за каещия се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние. Аз самият твърде често се нуждая от Божията благодат, та да отказвам милост на ближния си.

— Но цената…

— Аз съм християнски пастор, Джордж. Учението за опрощението е дълбоко вкоренено в душата ми, по-дълбоко дори от свободата и справедливостта. Не бих могъл да отстъпя от него на никаква цена.

Джордж осъзна, че мисията му е обречена. Кинг беше напълно искрен. Нямаше изгледи да промени отношението му.

Той се изправи.

— Благодаря, че отделихте от времето си да обясните Вашата гледна точка. Оценявам това, оценява го и главният прокурор.

— Бог да ви благослови — рече Кинг.

Джордж и Верина излязоха от кабинета и тръгнаха навън. Без да разговарят, влязоха в нейната кола.

— Ще те оставя в хотела ти — каза Верина.

Джордж кимна. Мислеше върху думите на Кинг. Не му се говореше.

Пътуваха мълчаливо, докато Верина спря пред входа на хотела.

— Е? — попита тя.

— Кинг ме накара да се срамувам от себе си — отговори Джордж.

* * *

— Това правят проповедниците — каза майка му. — Това им е работата. Добре е за теб.

Наля му мляко и му даде парче кекс. Джордж не ги искаше.

Беше й разказал цялата история, докато седеше в кухнята й.

— Беше толкова силен. Разбере ли кое е правилно, прави го, независимо от всичко.

— Не го поставяй твърде високо — отвърна Джаки. — Никой не е ангел, особено ако е мъж.

Беше късен следобед и тя още беше облечена в работните си дрехи — семпла черна рокля и ниски обувки.

— Как беше Верина?

— Ще ми се да можеше да я видиш с това палто с черната кожена яка.

— Изведе ли я?

— Вечеряхме — не я беше целунал за лека нощ.

Съвсем изненадващо Джаки каза:

— Харесва ми тази Мария Самърс.

Джордж се удиви.

— Откъде я познаваш?

— Членува в клуба — Джаки оглавяваше цветнокожия персонал в Университетския дамски клуб. — Няма много черни членове, така че разговаряме, естествено. Тя спомена, че работи в Белия дом, аз й разказах за теб и осъзнахме, че двамата вече се познавате. Има хубаво семейство.

На Джордж му стана забавно.

— Това пък откъде го знаеш?

— Доведе родителите си на обяд. Баща й е голям адвокат в Чикаго. Познава тамошния кмет Дейли. — Дейли беше известен поддръжник на Кенеди.

— Ти знаеш за нея повече от мен!

— Жените слушат. Мъжете говорят.

— И аз харесвам Мария.

— Добре — Джаки се умисли и си спомни първоначалната тема на разговора. — Какво каза Боби Кенеди, когато ти се върна от Алабама?

— Ще одобри подслушването на Левинсън. Това означава, че ФБР ще чува някои от телефонните разговори на доктор Кинг.

— Колко важно е това? Всичко, което Кинг прави, е предназначено да стане обществено достояние.

— Федералните може да узнаят предварително какво ще прави Кинг. Ако го направят, ще подсказват на сегрегационистите, които ще могат да планират и да намерят как да подкопаят стореното от Кинг.

— Лошо е, но не е краят на света.

— Мога да подскажа на Кинг за подслушването. Да кажа на Верина да го предупреди да внимава какво казва по телефона на Левинсън.

— Така ще предадеш доверието на колегите си от службата.

— Тъкмо това ме тревожи.

— Всъщност може да се наложи да си подадеш оставката.

— Именно. Защото ще се чувствам предател.

— Освен това, те могат да открият за подсказването и когато се поогледат за възможната изкупителна жертва, ще видят едно черно лице в стаята — твоето.

— А може би трябва да го направя, ако това е правилно.

— Ако напуснеш, Джордж, няма да има черно лице във вътрешния кръг на Боби Кенеди.

— Знаех си, че ще кажеш да си мълча и да остана.

— Тежко е, но — да, мисля, че трябва да останеш.

— И аз така мисля — каза Джордж.