Кен Фолет
Прагът на вечността (29)

28.

Джаспър Мъри беше уверен, че ще получи поста редактор на Сейнт Джулиънс Нюз. Към молбата беше прикрепил изрезка със своята статия от Дейли Еко за речта на Мартин Лутър „Имам една мечта“. Всички казваха, че статията е отлична. Платиха му за нея двадесет и пет паунда, по-малко, отколкото за интервюто с Иви: политиката не беше толкова изгодна, колкото скандалите със звездите.

— Тоби Дженкинс не е публикувал и един параграф извън студентския печат — обясняваше Джаспър на Дейзи Уилямс, докато седяха в кухнята в дома на улица „Грейт Питър“.

— Само той ли ти е съперник? — попита Дейзи.

— Доколкото знам, да.

— Кога ще чуеш решението?

Джаспър си погледна часовника, макар да знаеше кое време е.

— Комисията заседава сега. Ще окачат бележка пред кабинета на лорд Джейн, когато излязат за обед в дванадесет и половина. Приятелят ми Пийт Донеган е там. Той ще бъде мой помощник-редактор. Ще ми позвъни веднага.

— Защо толкова искаш този пост?

„Понеже знам, че съм адски добър“, помисли Джаспър, „два пъти по-добър от Кейкбред и десет пъти по-добър от Тоби Дженкинс. Заслужавам работата“. Но не разкри сърцето си пред Дейзи Уилямс. Тя малко го притесняваше. Обичаше майка му, а не него. Когато интервюто с Иви се появи в Еко и Джаспър се престори на сащисан, остана с впечатлението, че не е успял напълно да я заблуди. Притесняваше се, че тя вижда през него. Но винаги се държеше мило заради майка му.

Сега Джаспър й предложи смекчена версия на истината:

— Мога да направя Сейнт Джулиънс Нюз по-добър. Сега е като енорийски вестник. Казва ти какво става, но се бои от сблъсъци и противоречия — сети се за нещо, което щеше да допадне на идеалите на Дейзи. — Например, колежът Сейнт Джулиънс има борд на управителите, а някои от тях имат инвестиции в Южна Африка, където има апартейд. Бих публикувал тази информация и бих попитал защо такива хора управляват един прочут либерален колеж.

— Добра идея — отвърна Дейзи с наслада. — Това ще ги поразтърси.

Вали Франк влезе в кухнята. Беше пладне, но той очевидно току-що ставаше от сън: дневният му режим още беше подчинен на рокендрола.

— Какво ще правиш сега, когато Дейв се върна на училище? — попита го Дейзи.

Вали сипа разтворимо кафе в една чаша.

— Ще се упражнявам на китарата.

Дейзи се усмихна.

— Предполагам, че ако майка ти беше тук, щеше да попита дали не би трябвало да изкарваш пари.

— Не искам да изкарвам пари. Но трябва. Затова имам работа.

Граматиката му понякога беше толкова правилна, че на човек му беше трудно да го разбере.

— Не искаш пари, но имаш работа?

— Мия бирените чаши в клуб Джъмп.

— Отлично!

Позвъни се и след минута прислужницата въведе Ханк Ремингтън в кухнята. Той беше класически ирландски чаровник. Беше червенокос, жизнерадостен, винаги готов да се усмихне широко на всички.

— Здравейте, госпожо Уилямс. Дойдох да заведа дъщеря Ви на обяд, в случай че Вие не сте свободна!

Жените харесваха ласкателствата на Ханк.

— Здравей, Ханк — сърдечно отговори Дейзи. Обърна се към прислужницата и каза: — Погрижи се Иви да разбере, че господин Ремингтън е тук.

— Сега пък господин Ремингтън? Не оставяйте хората с впечатлението, че съм достолепен — това ще ми съсипе репутацията. — Той се здрависа с Джаспър. — Иви ми показа статията ти за Мартин Лутър Кинг. Беше страхотна, добре написана. — После се представи на Вали. — Здрасти, аз съм Ханк Ремингтън.

Вали го гледаше със страхопочитание, но успя някак да се представи.

— Аз съм братовчед на Дейв и свиря на китара в Плъм Нели.

— Как беше в Хамбург?

— Страхотно, докато не ни изхвърлиха, понеже Дейв е твърде малък.

— Кордс свириха в Хамбург — каза Ханк. — Беше прекрасно. Родом съм от Дъблин, но съм израсъл на „Репербан“, ако разбираш какво искам да кажа.

Според Джаспър, Ханк беше очарователен. Беше богат и прочут, една от най-големите поп звезди в света, но се стараеше да бъде мил с всички. Дали пък нямаше ненаситното желание да бъде харесван — и не беше ли това тайната на неговия успех?

Дойде Иви. Изглеждаше прекрасно. Косите й бяха подстригани късо, като прическите на музикантите от Бийтълс, и беше облечена в проста рокля на Мери Куант с трапецовидна кройка, която разкриваше краката й. Ханк се престори на смазан.

— Божичко, щом изглеждаш така, трябва да те заведа на някое луксозно място. Мислех си за някоя закусвалня Уимпи — засмя се Ханк.

— Където и да идем, трябва да бързаме — отговори Иви. — В три и половина имам прослушване.

— За какво?

— Нова пиеса, Изпитанията на една жена. Съдебна драма.

Ханк беше доволен.

— Това ще бъде твоят сценичен дебют!

— Ако получа ролята.

— О, ще я получиш. Хайде, да тръгваме. Паркирал съм Минито на жълтата линия.

Двамата излязоха и Вали се върна в стаята си. Джаспър си погледна часовника: беше дванадесет и половина. Всеки миг щяха да обявят кой е редактор.

За да се намира на приказка, той каза:

— Харесах Щатите.

— Би ли искал да живееш там? — попита Дейзи.

— Повече от всичко. И искам да работя в телевизията. Сейнт Джулиънс Нюз ще бъде отлична първа стъпка, но общо взето вестниците са остарели. Сега е ред на телевизионните новини.

— Америка е моят дом — умислено рече Дейзи. — Но открих любовта в Лондон.

Телефонът звънна. Редакторът беше избран. Джаспър или Тоби Дженкинс?

Дейзи вдигна.

— Тук е — каза тя и подаде слушалката на Джаспър. Сърцето му блъсваше.

Обаждаше се Пийт Донеган.

— Валъри Кейкбред получи мястото — съобщи той.

Джаспър в началото не разбра.

— Какво? Кой?

— Валъри Кейкбред е новият редактор на Сейнт Джулиънс Нюз. Сам Кейкбред е уредил работата за сестра си.

— Валъри? — когато разбра, Джаспър се втрещи. — Никога не е писала за друго, освен за мода!

— Да, и е приготвяла чая във Вог.

— Как са могли да го направят?

— Представа нямам.

— Знаех, че лорд Джейн е гад, но това…

— Да дойда ли у вас?

— За какво?

— Можем да излезем да удавим мъката си.

— Става — съгласи се Джаспър и затвори.

— Явно лоши новини. Съжалявам — каза Дейзи.

Джаспър беше разбит.

— Дали са мястото на сестрата на сегашния редактор! Не можах да го предвидя.

Спомни си разговора със Сам и Валъри в кафето на студентския съюз. Коварната двойка дори не намекна, че Валъри участва.

С горчивина осъзна, че е бил измамен от някой по-хитър от него.

— Срамота — възкликна Дейзи.

„Това е по британски“, с презрение разсъждаваше Джаспър. Семейните връзки бяха по-важни от таланта. Баща му беше жертва на същия синдром, затова си оставаше само полковник.

— Какво ще правиш? — попита Дейзи.

— Ще емигрирам — отвърна Джаспър. Сега повече от всякога бе решен на това.

— Първо завърши колежа. Американците ценят образованието.

— Предполагам, че имаш право — съгласи се Джаспър. Но за него учението винаги стоеше на второ място след журналистиката. — Не мога да работя за Сейнт Джулиънс Нюз под началството на Валъри. Миналата година благородно отстъпих, когато Сам ме би, но не мога да го направя отново.

— Съгласна съм. Ще изглеждаш втора класа.

Джаспър беше споходен от една мисъл. В главата му започна да се очертава план.

— Най-лошото е, че сега няма да има вестник, който да разкрие такива неща като скандала с управителите на колежа, които имат инвестиции в Южна Африка.

Дейзи захапа примамката.

— Може пък някой да основе конкурентен вестник.

Джаспър се престори на скептичен.

— Съмнявам се.

— Така са постъпили бабата на Дейв и бабата на Вали през 1916. Вестникът се е наричал Войнишка съпруга. Щом те са могли…

Джаспър направи невинна физиономия и зададе важния въпрос:

— А откъде са взели парите?

— Семейството на Мод е било богато. Но не вярвам да е скъпо да се отпечатат две хиляди бройки. После плащаш за втория брой с печалбата от първия.

— Имам двадесет и пет паунда от Еко за статията за Мартин Лутър Кинг. Но не мисля, че това ще е достатъчно…

— Аз мога да помогна.

— Може никога да не си върнеш парите — отвърна Джаспър с престорена неохота.

— Състави бюджет.

— Пийт идва насам в момента. Можем да позвъним тук-там.

— Ако вложиш свои пари, аз ще допълня.

— Благодаря ти! — Джаспър нямаше намерение да харчи собствените си пари. Но бюджетът е като клюкарската колонка във вестника — по-голямата част може да е измислица, понеже никой не знае истината. — Ако побързаме, можем да приготвим първия брой за началото на семестъра.

— Можете да пуснете историята за южноафриканските инвестиции на първа страница.

Духът на Джаспър се повдигна. Така може би беше по-добре.

— Аха… първата страница на Сейнт Джулиънс Нюз ще е нещо блудкаво — „Добре дошли в Лондон“ или нещо подобно. А нашият вестник ще бъде истински.

Той вече се вълнуваше.

— Покажи ми бюджета възможно най-скоро — каза Дейзи. — Сигурна съм, че можем да направим нещо.

— Благодаря — отговори Джаспър.