Кен Фолет
Прагът на вечността (11)

10.

През август Ребека беше призована да се яви в главното управление на тайната полиция за втори път.

Боязливо се питаше какво ли искат сега от ЩАЗИ. Вече бяха съсипали живота й. Беше подмамена в лъжлив брак, а сега не можеше да си намери работа, несъмнено защото те нареждаха на училищата да не я наемат. Какво още можеха да й причинят? Нали не можеха да я вкарат в затвора, задето е тяхна жертва?

Ала те можеха да направят каквото пожелаят.

Ребека взе автобуса през града в един горещ берлински ден. Новата главна квартира беше не по-малко грозна от организацията, която представляваше, правоъгълна бетонна кутия за хора, чиито умове се състояха изцяло от прави ъгли. Отново я придружиха догоре в асансьора, но този път я отведоха в друг кабинет. Докато чакаше там, откри съпруга си, Ханс. Когато го видя, страхът й се замени от още по-силен гняв. Макар Ханс да разполагаше със силата да я нарани, тя беше твърде гневна, та да му се кланя.

Ханс носеше нов сиво-син костюм, който Ребека не беше виждала по-рано. Разполагаше с просторен кабинет с два прозореца и нова модерна мебелировка: беше с по-висок чин, отколкото Ребека предполагаше. Понеже имаше нужда от време да си събере ума, тя каза:

— Очаквах да се срещна със сержант Шолц.

Ханс погледна на другата страна.

— Той не беше годен за работа в сигурността.

Ребека разбираше, че Ханс крие нещо. Навярно Шолц беше уволнен или понижен и преместен в пътната полиция.

— Предполагам, че е сбъркал като ме разпита тук, а не в местния полицейски участък.

— Той не трябваше въобще да те разпитва. Седни там — показа й стола пред голямото грозно бюро.

Столът беше изработен от метални тръби и твърда оранжева пластмаса и така направен, че жертвите да се чувстват още по-неудобно, прецени Ребека. Потисканият гняв й даваше сили да го предизвиква. Вместо да седне, тя отиде до прозореца и погледна паркинга навън.

— Загуби си времето, нали? Положи всички тези усилия да наблюдаваш семейството ми и не намери и един шпионин или саботьор — обърна се и погледна Ханс. — Началниците трябва да са ти ядосани.

— Тъкмо обратното. Това се смята за една от най-успешните операции, извършвани някога от ЩАЗИ.

Ребека не можеше да си представи как е възможно това.

— Не може да си научил нищо особено интересно.

— Моят екип състави схема, която показва всеки социалдемократ в Източна Германия и връзките между тях — гордо съобщи той. — А ключовата информация беше добита във вашата къща. Твоите родители познават всички най-важни реакционери и много от тях ги посещават.

Ребека се свъси. Вярно, че повечето хора, които идваха у тях, бяха бивши социалдемократи и това беше съвършено естествено.

— Но те са просто приятели — възрази тя.

Ханс се изсмя гръмовно и подигравателно.

— Просто приятели! Моля ти се, знам, че според теб не сме особено умни — казвала си го много пъти, докато живеех с теб — но не сме и съвсем малоумни.

На Ребека й дойде на ум, че Ханс и всички от тайната полиция са длъжни да вярват — или поне да се преструват, че вярват — във фантастични заговори срещу правителството. Иначе работата им беше загуба на време. Затова Ханс беше изградил въображаема мрежа от социалдемократи с база в дома на семейство Франк; и всички те заговорничеха да свалят комунистическото правителство.

Де да беше вярно.

— Разбира се — продължи Ханс, — намерението никога не е било да се женя за теб. Всичко, което планирахме, беше просто флирт, колкото да вляза в къщата.

— Предложението ми за брак трябва да те е изправило пред проблем.

— Проектът ни вървеше толкова добре. Информацията, която получавах, беше жизненоважна. Всеки човек, когото виждах у вас, ме водеше до още социалдемократи. Ако бях отклонил твоето предложение, кранчето щеше да се затвори.

— Колко смел си бил — отвърна Ребека. — Трябва да се гордееш със себе си.

Ханс се вторачи в нея. За миг тя не можа да го разгадае. Нещо се случваше в ума му и тя не знаеше какво. Хрумна й, че може би иска да я докосне или да я целуне. Цялото й тяло се ужаси при тази мисъл. После Ханс тръсна глава, все едно искаше да я проясни.

— Не сме тук да разговаряме за брака — раздразнено рече той.

— Защо сме тук?

— Предизвикала си инцидент на трудовата борса.

— Инцидент ли? Попитах мъжа пред мен колко време е безработен. Жената зад гишето стана и ми се развика: „Няма безработица в социалистическите страни!“ — гракна тя. Огледах опашката пред и зад мен и се засмях. Това инцидент ли е?

— Смяла си се истерично и си отказала да спреш, и си била изгонена от сградата.

— Вярно, че не можех да спра да се смея. Казаното от нея беше толкова абсурдно.

— Не е абсурдно! — Ханс измъкна цигара от пакета ф6. Като всички насилници, и той се нервираше, когато някой му противостоеше. — Тя е била права. Никой не е без работа в Източна Германия. Социализмът е решил проблема с безработицата.

— Недей, моля те — каза Ребека. — Пак ще ме разсмееш и ще се наложи да ме изхвърлят и от тази сграда.

— Сарказмът няма да ти е от полза.

Ребека погледна рамкираната фотография на стената, на която се виждаше как Ханс се здрависва с Валтер Улбрихт, източногерманския вожд. Улбрихт имаше плешиво кубе и си беше отгледал вандайкова брадичка и мустаци: приликата с Ленин беше едва ли не комична. Ребека попита:

— Какво ти казва Улбрихт?

— Поздрави ме за повишаването в чин капитан.

— Също част от наградата ти, задето жестоко подведе своята съпруга. И така, кажи ми, щом не съм безработна, каква съм тогава?

— Ти си разследвана като обществен паразит.

— Възмутително! Аз работя без прекъсване от завършването на образованието си. Осем години без един ден отпуск по болест. Повишиха ме, дадоха ми допълнителни отговорности, включително да съм наставник на новите учители. И тогава един ден открих, че мъжът ми е шпионин от ЩАЗИ и не след дълго бях уволнена. Оттогава съм била на шест интервюта за работа. Всеки път училищата бяха отчаяни да ме вземат на работа час по-скоро. И въпреки това, без да могат да ми обяснят причината, всеки път ми пишеха, че не могат да ми предложат работата. Знаеш ли защо?

— Никой не те иска.

— Всички ме искат. Аз съм добра учителка.

— Идеологически си ненадеждна. Ще оказваш лошо влияние на впечатлителните юноши.

— Имам блестяща препоръка от последния ми работодател.

— Искаш да кажеш, от Бернд Хелд. Той също се разследва за идеологическа ненадеждност.

Дълбоко в гърдите си Ребека усети студен страх. Опита да остане с безизразно лице. Колко ужасно щеше да е, ако милият и способен Бернд е в беда заради нея. „Трябва да го предупредя“, каза си тя.

Не успя да скрие чувствата си от Ханс.

— Това те разтърси, нали? — каза той. — Винаги съм го подозирал. Ти беше привързана към него.

— Той искаше връзка — отговори Ребека. — Но аз не исках да те мамя. Само си представи.

— Щях да те разкрия.

— А вместо това, аз разкрих теб.

— Изпълнявах дълга си.

— Значи ти имаш грижата да не мога да получа работа и ме обвиняваш в паразитизъм. Какво очакваш да направя — да замина на запад?

— Емиграцията без разрешение е престъпление.

— И въпреки това толкова хора го правят! Чувам, че броят е нараснал до хиляда души на ден. Учители, лекари, инженери — дори полицаи. О! — Ребека изведнъж прозря. — Това ли се случи със сержант Шолц?

Ханс изглеждаше несигурен.

— Не е твоя работа.

— Познавам по лицето ти. Значи Шолц отиде на запад. Как мислиш, защо всички тези почтени хора стават престъпници? Дали защото искат да живеят в страна, където има свободни избори и тъй нататък?

Ханс гневно повиши глас:

— Свободните избори ни дадоха Хитлер — това ли искат те?

— Може би не искат да живеят там, където тайната полиция може да прави каквото пожелае. Можеш да си представиш колко е неудобно на хората от това.

— Само на онези, които имат какво да крият!

— И каква е моята тайна, Ханс? Хайде, ти трябва да знаеш.

— Ти си обществен паразит.

— Значи ти ми пречиш да си намеря работа, после ме заплашваш със затвор, задето нямам работа. Ще ме пратят в трудов лагер, нали? И там ще имам работа, само дето няма да ми плащат. Обичам комунизма, толкова е логичен! Чудя се защо хората така отчаяно искат да избягат от него.

— Майка ти неведнъж ми е казвала, че никога няма да емигрира на запад. Тя би го приела като бягство.

Ребека се питаше какво цели той.

— И…?

— Ако ти извършиш престъплението да емигрираш незаконно, никога няма да можеш да се върнеш.

Ребека разбра какво следва и се изпълни с отчаяние.

— Никога няма да видиш семейството си отново — победоносно заключи Ханс.

* * *

Ребека беше смазана. Излезе от сградата и застана на автобусната спирка. Както и да го погледнеше, тя беше принудена да изгуби или семейството, или свободата си.

Унила, тя хвана автобуса до училището, където работеше по-рано. Не беше подготвена за носталгията, която я връхлетя с влизането: шумът от бърборенето на младежите, миризмата на тебеширен прах и препарат за почистване, дъските със съобщения, футболните бутонки и надписите „Не тичай“. Осъзна колко е била щастлива като учителка. Това беше жизненоважна работа и Ребека беше добра в нея. Не можеше да понесе мисълта да се откаже.

Бернд беше в кабинета на старшия учител. Носеше черен костюм от рипсено кадифе. Платът беше износен, но цветът му отиваше. Засия от щастие, когато тя отвори вратата.

— Назначиха ли те за старши? — попита тя, макар да можеше да се досети за отговора.

— Никога няма да стане — отговори Бернд. — Но и така върша работата и ми харесва. Междувременно старият ни началник, Анселм, управлява голямо училище в Хамбург и заработва двойно повече пари. А ти как си? Седни.

Ребека седна и му разказа за интервютата за работа.

— Това е отмъщението на Ханс. Не трябваше да изхвърлям проклетия му макет от кибритени клечки през прозореца.

— Може и да не е това — рече Бернд. — Виждал съм го и по-рано. Човек ненавижда онзи, когото е наранил, колкото и да е странно. Мисля, че е така, защото жертвата постоянно му напомня, че се е държал срамно.

Бернд беше много умен. Липсваше й.

— Опасявам се, че Ханс може да ненавижда и теб — каза тя. — Каза ми, че те разследват за идеологическа неблагонадеждност, защото си ми написал препоръка.

— О, по дяволите — Бернд потърка белега на челото си, което винаги беше знак, че се тревожи. Контактите с ЩАЗИ никога не завършваха добре.

— Съжалявам.

— Недей. Радвам се, че ти написах препоръката. Пак бих го направил. В тази проклета страна някой трябва да казва истината.

— Освен това Ханс някак е разбрал, че ти си… привлечен от мен.

— И ревнува?

— Трудно е да си го представи човек, нали?

— Ни най-малко. Дори шпионин не би могъл да не се влюби в теб.

— Не говори безсмислици.

— За това ли дойде? — попита Бернд. — Да ме предупредиш?

— И да ти кажа… — трябваше да е дискретна, дори с него. — Да ти кажа, че вероятно няма да се виждаме известно време.

— Аха — той кимна в знак, че разбира.

Хората рядко казваха, че отиват на запад. Човек можеше да бъде арестуван само задето го планира. А ако някой откриеше такива намерения и не информираше полицията, извършваше престъпление. Затова само най-близките в семейството искаха подобно престъпно знание.

Ребека се изправи.

— Е, благодаря ти за приятелството.

Бернд заобиколи бюрото и я улови за ръцете.

— Не, аз ти благодаря. И ти желая късмет.

— И на теб.

Ребека установи, че несъзнателно вече е взела решението да замине на запад; мислеше за това с изненада и тревога, когато Бернд неочаквано наведе глава и я целуна.

Тя не очакваше това. Целувката беше нежна. Бернд остави устните си да се позабавят върху нейните, но не отвори уста. Ребека затвори очи. След година лъжлив брак й беше приятно да знае, че някой наистина я намира желана, дори обичана. Изпита потребност да го прегърне, но я потисна. Сега щеше да е лудост да започва една обречена връзка. След секунди се отдели от него.

Имаше чувството, че ще се разплаче. А не искаше Бернд да я вижда така. Успя да каже:

— Всичко хубаво.

После се обърна и бързо излезе.

* * *

Реши, че ще тръгне след два дни, рано в неделя сутрин.

Всички станаха, за да я изпратят.

Не можа да хапне нищо на закуска. Беше твърде притеснена.

— Вероятно ще ида в Хамбург — каза тя с престорена бодрост. — Анселм Вебер сега е директор на училище там и съм сигурна, че ще ме вземе на работа.

Баба й, Мод, облечена в пурпурен халат, каза:

— Можеш да намериш работа навсякъде в Западна Германия.

— Но ще е добре да познавам поне един човек в града — отговори Ребека отчаяно.

Вали се намеси.

— Смята се, че музикалната сцена в Хамбург е страхотна. Ще дойда при теб веднага, щом напусна училище.

— Напуснеш ли училище, ще ти се наложи да работиш — саркастично каза баща им. — Това ще е ново преживяване за теб.

— Без кавги тази сутрин — рече Ребека.

Татко й даде плик с пари.

— Щом минеш от другата страна, вземи такси. Иди направо на „Мариенфелде“. — На „Мариенфелде“ в южната част на града, близо до летището Темпелхоф, имаше бежански център. — Започни процедурата по емигриране. Сигурен съм, че ще се наложи да чакаш на опашка с часове, даже с дни. Когато уредиш всичко, ела във фабриката. Ще ти направя западногерманска банкова сметка и всичко останало.

Майка й плачеше.

— Ние ще се видим. Можеш да летиш до Западен Берлин когато искаш и ние ще минаваме границата, за да се срещнем. Ще си устройваме пикници на брега на Ванзее.

Ребека се мъчеше да не заплаче.

Прибра парите в малката чантичка, която беше целият й багаж. Всичко по-голямо можеше да доведе до ареста й от фопо на границата. Искаше да поостане, но се боеше, че съвсем ще загуби кураж. Целуна и прегърна всички. Баба Мод; осиновителя й Вернер; доведените брат и сестра Лили и Вали и накрая Карла, жената, която спаси живота й, майката, която не й беше майка, и по тази причина беше още по-скъпа.

После с пълни със сълзи очи излезе от къщата.

Беше ясно лятно утро, небето беше синьо и безоблачно. Опита да се почувства оптимистично: започваше нов живот, далеч от мрачното потисничество на комунистическия режим. И щеше отново да вижда семейството си по един или друг начин.

Вървеше с отривиста крачка по улиците на стария център на града. Подмина просторната болница Шарите и зави по Инвалиденщрасе. Отляво беше мостът Зандкруг, който носеше трафика над корабния канал Берлин-Шпандау към Западен Берлин.

Само че днес не беше така.

Първо Ребека не беше сигурна какво вижда. Имаше опашка от коли, които бяха спрели пред моста. Оттатък колите се беше струпала тълпа, която гледаше нещо. Може би на моста имаше катастрофа. Но от дясно, на Плац фор дем Нойен Тор, двадесет-тридесет източногермански войници стояха и не правеха нищо. Зад войниците имаше два съветски танка.

Беше озадачаващо и плашещо.

Ребека си проправи път през тълпата. Сега видя какъв е проблемът. От близката страна на моста беше издигната груба ограда от бодлива тел. При малък отвор в оградата стояха полицаи, които явно не пускаха никого.

Ребека се изкушаваше да попита какво става, но не искаше да привлича внимание към себе си. Не беше далече от станцията „Фридрихщрасе“: оттам можеше да иде с метрото направо на „Мариенфелде“.

Обърна се на юг и закрачи по-бързо, като мина на зигзаг между университетските сгради към станцията.

И тук нещо не беше наред.

Край входа се тълпяха няколко десетки души. Ребека мина напред и прочете залепеното на стената обявление, което само съобщаваше очевидното: станцията беше затворена. На най-горните стъпала като бариера бяха наредени въоръжени полицаи. Никой не се допускаше на пероните.

Ребека започна да се страхува. Навярно беше съвпадение, че първите две избрани от нея места за минаване са затворени. А може би не.

Имаше осемдесет и едно места, където хората можеха да минат от Източен в Западен Берлин. Най-близкото беше при Бранденбургската врата, където широката „Унтер ден Линден“ минаваше под паметната арка в „Тиргартен“. Ребека мина на юг по „Фридрихщрасе“.

Когато зави на запад по „Унтер ден Линден“, веднага разбра, че е в беда. И тук имаше танкове и войници. Стотици хора се бяха събрали пред прочутата порта. Когато мина в челото на тълпата, Ребека видя още една ограда от бодлива тел. Телта висеше на дървени магарета и се пазеше от източногерманската полиция.

Младежи, които изглеждаха като Вали — кожени якета, тесни панталони, прически в стил Елвис Пресли — крещяха обиди от безопасно разстояние. От западноберлинската страна подобни типове викаха гневно и от време на време замеряха полицаите с камъни.

Като се вгледа по-добре, Ребека забеляза, че различните полицаи — от Фопо, от граничната полиция и заводски милиционери — правят дупки в улицата, побиват високи бетонни стълбове и опъват бодлива тел между тях като по-трайно решение.

„Трайно“, рече си тя, и духът й пропадна в бездна.

Заговори някакъв човек.

— Така ли е навсякъде? Тази ограда?

— Навсякъде — отговори мъжът. — Гадове.

Източногерманският режим беше направил онова, което всички казваха, че не може да се направи: беше построил стена в средата на Берлин.

А Ребека беше от погрешната страна на стената.