Кен Фолет
Прагът на вечността (15)

14.

Димка и Валентин се возеха на виенското колело в парка Горки заедно с Нина и Анна.

След като Димка беше привикан от ваканционния лагер, Нина беше тръгнала с някакъв инженер, но после бяха скъсали, затова сега отново беше свободна. Междувременно Валентин и Анна вече бяха двойка: той преспиваше в апартамента на момичетата през повечето почивни дни. Освен това, Валентин на няколко пъти казваше на Димка, че да се прави секс с една жена подир друга е просто фаза, през която мъжете минават на младини, което беше показателно.

„Би трябвало и аз да съм такъв късметлия“, мислеше си Димка.

В първите топли почивни дни на краткото московско лято, Валентин предложи двойна среща. Димка се съгласи с готовност. Нина беше умна и силна; тя го предизвикваше, а той харесваше това. Но преди всичко тя беше секси. Димка често мислеше с какво желание го беше целувала. Толкова много искаше да го направи пак. Спомняше си как зърната на гърдите й стърчаха в студената вода. Питаше се дали тя изобщо мисли за онзи ден на езерото.

Проблемът му беше, че не можеше да споделя Валентиновото жизнерадостно-използваческо отношение към момичетата. Валентин би казал всичко, за да вкара някое момиче в леглото си. Димка вярваше, че е лошо хората да се манипулират или притискат. Освен това вярваше, че ако някой ти каже „не“, ти трябва да го приемеш, докато за Валентин „не“ винаги означаваше „може би още не“.

Паркът Горки беше оазис в пустинята на строгия комунизъм, място, където московчани можеха просто да се забавляват. Хората обличаха най-хубавите си дрехи, купуваха си сладолед и сладкиши, флиртуваха с непознати и се целуваха в храстите.

Анна се преструваше, че се бои от виенското колело, и Валентин поде преструвката — прегърна я и обясни, че е съвършено безопасно. На Нина явно й беше приятно и не се тревожеше, което Димка предпочиташе пред подправения страх, но пък не му даваше възможност да се приближи.

Нина изглеждаше добре в памучната разкроена рокля на оранжеви и зелени райета. „Гледката отзад е особено съблазнителна“, мислеше си Димка, докато слизаха от колелото. За тази среща той беше успял да се сдобие с американски джинси и синя карирана риза. В замяна беше дал два билета за балет, които Хрушчов не искаше — за „Ромео и Жулиета“ в Болшой.

— С какво се занимаваш след последната ни среща? — попита Нина, докато се разхождаха из парка и пиеха хладка оранжада, купена от една сергия.

— Работя.

— И това ли е всичко?

— Обикновено отивам в кабинета час преди Хрушчов, за да се погрижа всичко да е готово за него: документите, които му трябват, чуждите вестници, разни досиета, които може да поиска. Той често работи до късно вечерта и аз почти никога не си тръгвам преди него — искаше му се да покаже работата си точно толкова вълнуваща, колкото беше. — Нямам много време за друго.

— Димка си беше такъв и в университета — обади се Валентин. — Работа, работа, работа.

За щастие, Нина явно не намираше живота на Димка скучен.

— И наистина ли си всеки ден с другаря Хрушчов?

— Повечето.

— Къде живееш?

— В Правителствения дом — това беше елитна жилищна сграда недалеч от Кремъл.

— Много хубаво.

— С майка ми — додаде Димка.

— И аз бих живяла с майка си, за да имам апартамент в тази сграда.

— Обикновено и сестра ми близначка живее с нас, но сега е в Куба. Тя е репортерка в ТАСС.

— Бих искала да ида в Куба — отвърна Нина с копнеж.

— Куба е бедна страна.

— Мога да го преживея при климат без зима. Представи си да танцуваш на плажа през януари.

Димка кимна. Той се вълнуваше от Куба по-иначе. Революцията на Кастро показа, че строгият съветски праволинеен социализъм не е единствената възможна форма. Кастро имаше нови и различни идеи.

— Надявам се Кастро да оцелее — каза той.

— Че защо не?

— Американците вече веднъж нахлуха в Куба. Заливът на свинете беше провал, но отново ще опитат, с по-голяма армия — вероятно през 1964, когато президентът Кенеди се кандидатира за преизбиране.

— Ужасно! Не може ли нещо да се направи?

— Кастро опитва да постигне мир с Кенеди.

— Ще успее ли?

— Пентагонът е против, а консервативните конгресмени вдигат шумотевица, затова цялата идея няма да стигне доникъде.

— Ние трябва да подкрепим кубинската революция!

— Съгласен съм. Но и нашите консерватори не харесват Кастро. Те не са убедени, че той е истински комунист.

— Какво ще стане?

— Зависи от американците. Може да оставят Куба на мира. Но не смятам, че са толкова умни. Моето предположение е, че ще продължат да тормозят Кастро, докато той реши, че единственото място, където може да търси помощ, е Съветският съюз. И така рано или късно ще ни помоли за защита.

— Ние какво можем да направим?

— Добър въпрос.

Валентин ги прекъсна.

— Гладен съм. Имате ли нещо за хапване у дома, момичета?

— Разбира се — отговори Нина. — Купих месо за яхния.

— Тогава какво чакаме? По пътя ние с Димка ще купим бира.

Взеха метрото. Момичетата имаха апартамент в сграда на стоманения тръст, където работеха. Жилището беше малко: спалня с две единични легла, дневна с диван пред телевизора, кухня с малка маса и баня. Димка предположи, че Анна е отговорна за възглавниците с дантелки на дивана и изкуствените цветя във вазата върху телевизора, а Нина е купила раираните завеси и плакатите с планински пейзажи по стените.

Димка се притесняваше от общата спалня. Ако Нина поискаше да спи с него, в една стая ли щяха да се любят двете двойки? Подобни решения не бяха непознати, когато Димка беше студент в претъпкано общежитие. Въпреки това идеята не му харесваше. Освен всичко останало, той не искаше Валентин да знае точно колко неопитен е.

Питаше се къде ли спи Нина, когато Валентин остава да нощува тук. После забеляза купчинка одеяла на пода в дневната и реши, че тя спи на дивана.

Нина сложи месото в голям тиган; Анна накълца голяма ряпа; Валентин извади прибори и чинии, а Димка наля бира. Всички, освен него знаеха какво следва. Той беше малко нервен, но се справяше.

Нина приготви поднос със закуски: консервирани гъби, блини, наденица и сирене. Докато яхнията се задушаваше, те отидоха в дневната. Нина седна на дивана и потупа мястото до себе си, за да покаже, че Димка трябва да седне там. Валентин се настани на креслото, а Анна седна на пода в краката му. Слушаха музика по радиото и пиеха бира. Нина беше сложила разни подправки в яхнията и от аромата, който се носеше от кухнята, Димка огладня.

Разговаряха за родителите си. Родителите на Нина бяха разведени, тези на Димка живееха разделени, а Анините се ненавиждаха.

— Моята майка не харесваше баща ми — каза Димка. — Аз също. Никой не харесва кагебистите.

— Бях омъжена веднъж и няма да повторя — каза Нина. — Познавате ли някой, който да е щастливо женен?

— Да — отвърна Димка. — Вуйчо ми Володя. Знайте, че вуйна ми Зоя е разкошна. Физичка е, но изглежда като филмова звезда. Като малък я наричах вуйничка от журнала, понеже приличаше на невъзможно красивите жени по снимките в списанията.

Валентин погали косите на Анна и тя положи глава на бедрото му по начин, който се стори съблазнителен на Димка. Искаше да докосне Нина и тя със сигурност не би възразила — защо иначе да го кани в апартамента си — но се чувстваше несръчен и засрамен. Искаше му се тя да направи нещо: тя беше опитната. Ала на нея явно й стигаше да слуша музика и да отпива от бирата с бегла усмивка на лицето си.

Накрая вечерята беше готова. Яхнията беше вкусна: Нина беше добра готвачка. Хапнаха я с черен хляб.

Когато се нахраниха и разтребиха, Валентин и Анна влязоха в спалнята и затвориха вратата.

Димка отиде в банята. Лицето в огледалото над мивката не беше хубаво. Най-привлекателната му черта бяха големите сини очи. Тъмнокестенявата му коса беше подстригана късо, по военному, както се смяташе подходящо за младите апаратчици. Изглеждаше като сериозен младеж, чиито мисли са далеч над секса.

Провери презерватива в джоба си. Такива работи бяха дефицитни и той положи много усилия да намери. Но не беше съгласен с мнението на Валентин, че забременяването е проблем на жените. Чувстваше, че няма да се наслади на секса, ако знае, че принуждава момичето да преживее или раждане, или аборт.

Върна се в дневната. За негова изненада, Нина беше облякла горна дреха.

— Мислех си да те изпратя до станцията на метрото.

Димка се изуми.

— Защо?

— Не смятам, че познаваш квартала, а не бих искала да се изгубиш.

— Искам да кажа, защо искаш да си тръгна?

— Какво друго да правиш?

— Бих искал да остана и да те целуна — отговори Димка.

Нина се разсмя.

— Каквото ти липсва като изтънченост, компенсираш с ентусиазъм.

Тя свали палтото и седна.

Димка седна до нея и плахо я целуна.

Тя отговори с желание, което му даде увереност. Димка осъзнаваше с растящо вълнение, че неговата неопитност не я притеснява. Скоро започна нетърпеливо да се бори с копчетата на роклята й. Тя имаше чудесни големи гърди. Затворени бяха в як практичен сутиен, но Нина го свали и подаде гърдите си за целувки.

След това нещата се развиха бързо.

Когато големият миг настъпи, тя легна на дивана с глава на страничната облегалка и едно стъпало на пода. Така лесно се настани, че Димка помисли, че трябва да го е правила и преди.

Той припряно извади презерватива и нескопосно почна да отваря опаковката, но Нина каза:

— Няма нужда.

Той се сепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога да забременея. Лекарите така казват. Затова мъжът ми се разведе с мен.

Димка пусна презерватива на пода и легна върху нея.

— Спокойно сега — каза Нина и го насочи да влезе.

„Направих го“, рече си Димка, „най-сетне загубих девствеността си.“

* * *

Моторницата беше от вида, използван навремето за превоз на ром: дълга и тясна, изключително бърза и болезнено неудобна за пътуване.

Прекоси Флоридския проток с осемдесет възела, като удари всяка вълна със силата на кола, която събаря дървена ограда. Шестимата мъже на борда бяха с колани — единственият начин да са в някаква безопасност в открита лодка при такава скорост. Скромният товар съдържаше автомати М3, пистолети и запалителни бомби. Плаваха към Куба.

Джордж Джейкс всъщност не трябваше да е с тях.

Взираше се отвъд осветените от луната води и страдаше от морска болест. Четирима от спътниците му бяха кубински имигранти от Маями. Джордж знаеше само малките им имена. Те мразеха комунизма, мразеха Кастро и мразеха всеки, който не е съгласен с тях. Шестият човек беше Тим Тедър.

Всичко започна, когато Тедър влезе в кабинета в Министерството на правосъдието. Беше смътно познат и Джордж го определи като човек от ЦРУ, макар той да беше официално „пенсиониран“ и да работеше като консултант по сигурността на свободна практика.

Джордж беше сам в стаята.

— Мога ли да Ви помогна? — вежливо попита той.

— Тук съм за срещата за „Мангуста“.

Джордж беше чувал за операция „Мангуста“, проект, в който участваше и незаслужаващият доверие Денис Уилсън, но не знаеше пълните подробности.

— Заповядайте — рече той и посочи един стол. Тедър влезе с картонена папка под мишница. Беше десетина години по-възрастен от Джордж, но изглеждаше като да се е облякъл през четиридесетте: беше в двуреден костюм, а чупливата му коса беше зализана с брилянтин и разделена на път високо на темето.

— Денис ще се върне след секунда — обясни Джордж.

— Благодаря.

— Как върви? „Мангуста“ имам предвид.

Тедър предпазливо отговори:

— Ще докладвам на срещата.

— Няма да присъствам — Джордж си погледна часовника. Измамно внушаваше, че е поканен, но беше любопитен. — Имам среща в Белия дом.

— Лошо.

Джордж си спомни един детайл.

— Според първоначалния план, вече би трябвало да сте във втора фаза, натрупването.

Лицето на Тедър се проясни, понеже той заключи, че и Джордж участва.

— Ето доклада — рече той и подаде картонената папка.

Джордж се правеше, че знае повече, отколкото знаеше. „Мангуста“ беше проект да се помогне на кубинските антикомунисти да подхванат контрареволюция. Планът имаше график, който предвиждаше свалянето на Кастро през октомври същата година, точно преди изборите за Конгреса. Обучени от ЦРУ екипи за проникване трябваше да се заемат с политическата организация и пропагандата против Кастро.

Тедър подаде на Джордж два листа. Като се преструваше на по-слабо заинтересован, Джордж попита:

— Спазваме ли си графика?

Тедър избягна въпроса.

— Време е да увеличим натиска. Тайното разпространение на листовки, които подиграват Кастро, не постига това, което ние искаме.

— Как можем да засилим натиска?

— Всичко е тук — отговори Тедър и посочи документа.

Джордж погледна. Онова, което видя, беше по-лошо от очакванията му. ЦРУ предлагаше да се саботират мостове, нефтени рафинерии, електроцентрали, захарни рафинерии и корабоплаването.

В този миг влезе Денис Уилсън. Яката на ризата му беше разкопчана, връзката охлабена, а ръкавите навити, досущ като на Боби, забеляза Джордж; но оредяващата му коса никога нямаше да наподоби игривия перчем на Боби. Когато Уилсън видя Тедър да разговаря с Джордж, той първо се изненада, а после се разтревожи.

— Ако взривите нефтена рафинерия и загинат хора, тогава всеки във Вашингтон, който е одобрил проекта, ще бъде виновен в убийство — обърна се Джордж към Тедър.

Денис Уилсън гневно се обърна към Тедър.

— Какво си му казал?

— Мислех, че има право да знае! — отвърна онзи.

— Имам — рече Джордж. — Нивото, на което ми е разрешено да боравя със секретни данни, е същото като на Денис. — После заговори на Уилсън. — Защо толкова си внимавал да опазиш това в тайна от мен?

— Защото знаех, че ще вдигнеш шум.

— И си бил прав. Ние не сме във война с Куба. Убийството на кубинци е убийство.

— Във война сме — възрази Тедър.

— О? Значи, ако Кастро прати агенти във Вашингтон и те бомбардират някоя фабрика и убият жена Ви, това няма да е престъпление?

— Не ставайте смешен.

— Освен факта, че това е убийство, не можете ли да си представите каква смрад ще се вдигне, ако това се разчуе? Ще има международен скандал! Представете си Хрушчов в ООН — как крещи на нашия президент да престане да финансира международния тероризъм. Помислете си за статиите в Ню Йорк Таймс. Може да се наложи Боби да подаде оставка. Ами кампанията за преизбирането на президента? Никой ли не е помислил за политиката във всичко това?

— Помислили сме, разбира се. Затова е свръхсекретно.

— И как ще работи? — Джордж отгърна страницата. — Наистина ли чета това? Опитваме да убием Кастро с отровени пури?

— Ти не си в екипа на този проект — каза Уилсън. — Затова просто забрави за него, става ли?

— Не, по дяволите. Отивам направо при Боби с това.

Уилсън се разсмя.

— Ама че си задник. Не разбираш ли? Боби отговаря за операцията!

Джордж беше разбит.

Въпреки това отиде при Боби, който спокойно му каза:

— Върви в Маями да нагледаш операцията, Джордж. Накарай Тедър да ти покаже кое как е. Върни се и ми кажи какво мислиш.

И така, Джордж посети големия нов лагер на ЦРУ във Флорида, където кубински бежанци биваха обучавани за мисиите по проникването.

— Може би и ти трябва да дойдеш на някоя мисия. Да видиш лично — каза Тедър тогава.

Беше предизвикателство и Тедър не очакваше Джордж да приеме. Но Джордж знаеше, че ако откаже, ще се постави в по-слаба позиция. Точно сега той имаше надмощие: беше противник на „Мангуста“ по морални и политически съображения. Откажеше ли участие в рейда, щеше да изглежда страхливец. А навярно и част от него не можеше да устои на предизвикателството да докаже смелостта си. Затова той неразумно отговори:

— Да. А ти ще дойдеш ли?

Това изненада Тедър и Джордж ясно видя, че му се иска да оттегли предложението. Но сега и към него беше отправено предизвикателство. Такова нещо Грег Пешков би нарекъл състезание по надпикаване. И Тедър се почувства неспособен да отстъпи; макар че каза, все едно току-що му беше дошло на ум:

— Разбира се, не можем да кажем на Боби, че си дошъл.

И ето ги тук. „Жалко“, размишляваше Джордж, „че президентът Кенеди толкова си пада по шпионските романи на британския писател Иън Флеминг“. Президентът явно си мислеше, че светът може да бъде спасен от Джеймс Бонд и наистина, както в романите, Бонд беше „упълномощен да убива“. Пълни глупости. Никой не беше упълномощен да убива.

Мишената им беше един градец на име Ла Исабела. Разположен беше на тесен полуостров, който стърчеше като пръст от северния бряг на Куба. Беше пристанище и единственият поминък беше търговията. Целта беше да унищожат пристанищните съоръжения.

Пристигането им беше предвидено за зазоряване. Небето на изток сивееше, когато шкиперът Санчес намали оборотите на мощния двигател и ревът му се сниши до ниско боботене. Санчес добре познаваше тази ивица от крайбрежието: преди революцията баща му беше притежавал тръстикова плантация недалеч. На мъждивия хоризонт започна да се очертава силуетът на града и Санчес угаси двигателя и извади чифт гребла.

Приливът ги понесе към града; греблата служеха главно за насочване. Появи се редица бетонни кейове. Зад тях Джордж смътно видя големи складове с полегати покриви. В пристанището нямаше големи кораби — по-нататък край брега бяха закотвени няколко малки рибарски лодки. Вълничките шепнеха тихо по сушата, иначе светът беше притихнал. Тихата моторница удари един кей.

Люкът се отвори и хората се въоръжиха. Тедър подаде на Джордж пистолет. Джордж поклати глава.

— Вземи го — настоя Тедър. — Опасно е.

Джордж знаеше какво си е наумил Тедър. Искаше Джордж да изцапа ръцете си с кръв. Така вече нямаше да може да критикува „Мангуста“. Но Джордж не се подлъгваше толкова лесно.

— Не, благодаря — отвърна той. — Аз съм единствено наблюдател.

— Аз ръководя тази мисия и ти заповядвам да го вземеш.

— Аз пък ти казвам да се разкараш.

Тедър отстъпи.

Санчес привърза лодката и всички слязоха. Никой не говореше. Санчес посочи най-близкия склад, който освен това изглеждаше и най-голям. Всички хукнаха нататък. Джордж беше последен.

Нямаше никого. Джордж виждаше редица къщи, не повече от дървени бараки. Спънато магаре пасеше оскъдната трева край черния път. Единственото превозно средство наоколо беше един ръждив пикап от четиридесетте. Много бедно място, осъзна Джордж. Личеше, че някога е било оживено пристанище. Джордж предполагаше, че е съсипано от президента Айзенхауер, който беше наложил ембарго върху търговията между САЩ и Куба през 1960.

Някъде се разлая куче.

Складът имаше дървени стени и покрив от гофрирана ламарина, но не и прозорци. Санчес намери малка врата и я отвори с ритник. Всички хукнаха навътре. Там имаше само празни опаковки — щайги, кашони, къси въжета и телове, изхвърлени чували и разкъсани мрежи.

— Отлично — рече Санчес.

Четиримата кубинци разпиляха по пода запалителните бомби. След миг те се възпламениха. Отпадъците начаса пламнаха. След секунди щяха да се запалят и дървените стени. Всички отново избягаха навън.

— Ей! Какво става? — попита някой на испански.

Джордж се обърна и видя беловлас кубинец в някаква униформа. Беше прекалено стар за полицай или войник, затова Джордж предположи, че е нощен пазач. Обут беше в сандали. На колана му обаче имаше пистолет и старецът отваряше кобура.

Преди да успее да извади оръжието, Санчес го застреля. По предницата на бялата му униформена риза рукна кръв и той падна назад.

— Да се махаме! — каза Санчес и петимата хукнаха към моторницата.

Джордж коленичи над стареца. Очите му се бяха втренчили невиждащо в просветляващото небе.

— Джордж! Да тръгваме! — кресна зад гърба му Тедър.

Кръвта бликаше от гърдите още няколко секунди, после намаля до струйка. Джордж провери за пулс, но нямаше. Поне човекът умря бързо.

Пожарът в склада се разпространяваше бързо и Джордж усещаше топлината му.

— Джордж! Ще те оставим тук! — каза Тедър.

Двигателят на моторницата запали с рев.

Джордж затвори очите на мъртвеца. Изправи се. Постоя няколко секунди прав, със сведена глава, после хукна към лодката.

Щом се озова на борда, моторницата свърна от кея и отплава през залива. Джордж се привърза с колана.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш? — изрева Тедър в ухото му.

— Убихме един невинен човек. Реших, че заслужава малко уважение.

— Той работеше за комунистите!

— Човекът беше нощен пазач. Сигурно не би могъл да различи комунизъм от сметанов десерт.

— Проклет женчо.

Джордж погледна назад. Складът вече се беше превърнал в огромен огън. Наоколо се трупаше народ. Навярно се мъчеха да потушат пожара. Джордж отклони поглед към морето напред и повече не се обърна към брега.

Когато най-сетне се върнаха в Маями и стъпиха на твърда земя, Джордж заговори на Тедър.

— Докато бяхме в морето, ти ме нарече женчо — знаеше, че е глупаво, почти толкова глупаво, колкото беше участието му в рейда, но беше прекалено горд, за да го остави така. — Сега сме на сушата и нямаме проблеми с безопасността. Защо не го кажеш пак?

Тедър го зяпна. Беше по-висок от него, но не толкова плещест. Трябваше да има известно обучение в ръкопашен бой и Джордж виждаше как претегля на ум възможностите, докато кубинците гледаха с неутрален интерес.

Очите на Тедър минаха по смачканото ухо на Джордж и той каза:

— Мисля, че просто ще го забравим.

— И аз така си помислих — рече Джордж.

В самолета до Вашингтон той нахвърля кратък доклад за Боби, в който се казваше, че по негово мнение операция „Мангуста“ е неефикасна, и освен това няма признаци хората в Куба (за разлика от емигрантите) да желаят свалянето на Кастро. Освен това операцията е заплаха за престижа на Съединените щати пред света, понеже ако се разкрие, ще предизвика антиамерикански настроения. Когато предаде доклада на Боби, сбито му каза:

— „Мангуста“ е ненужна и опасна.

— Знам — отговори Боби. — Но ние трябва да направим нещо.

* * *

Димка виждаше всички жени по-иначе.

Двамата с Валентин прекарваха повечето почивни дни в апартамента на Нина и Анна, като двойките се редуваха да спят на леглото и на пода в дневната. Нощем двамата с Нина правеха секс по два, че даже и по три пъти. Димка знаеше в по-големи подробности, отколкото си беше мечтал, как изглежда женското тяло, как мирише и какво е на вкус.

Следователно виждаше другите жени по нов, по-разбиращ начин. Можеше да си ги представи голи, да предполага каква е извивката на гърдите им, какво е телесното им окосмяване, да си представя лицата им, докато се любят. По някакъв начин като познаваше една жена, познаваше всички.

Чувстваше, че някак изневерява на Нина, докато се възхищаваше на Наталия Смотрова, облечена в яркожълт бански, с мокра коса и полепнали с пясък крака на плажа в Пицунда. Стройната й фигура нямаше такива извивки като тялото на Нина, но беше не по-малко приятна за окото. Може би интересът му можеше да бъде извинен: от две седмици беше на Черно море с Хрушчов и живееше като монах. Както и да е, изкушението не беше сериозно, понеже Наталия носеше венчална халка.

По пладне, докато той плуваше, тя четеше напечатан на машина доклад. После нахлузи рокля върху банския, Димка обу домашно ушитите гащета и двамата се отправиха от плажа към мястото, което наричаха Казармата.

Казармата беше грозна нова сграда със спални за сравнително нископоставените посетители като тях. Срещнаха се с останалите сътрудници в празната трапезария, която миришеше на варено свинско със зеле.

Срещата представляваше надпревара за служба преди заседанието на Политбюро следващата седмица. Както винаги, целта беше да набележат спорни проблеми и да претеглят поддръжката за едно или друго мнение. После сътрудникът можеше да предпази началството си от неудобството да поддържа мнение, което ще бъде отхвърлено.

Димка веднага влезе в атака.

— Защо Министерството на отбраната така се бави да изпрати оръжие на нашите другари в Куба? Куба е единствената революционна страна на американския континент. Тя е доказателството, че марксизмът е приложим в цял свят, не само на изток.

Симпатиите на Димка към кубинската революция бяха повече от идеологически. Той беше развълнуван от брадатите герои с бойни униформи и пури — такъв контраст с мрачните съветски водачи в техните сиви костюми. Предполагаше се, че комунизмът е един ведър поход, който ще превърне света в по-добро място. А Съветският съюз понякога беше повече като средновековен манастир, където всички бяха положили обет за бедност и послушание.

Евгений Филипов, референт на министъра на отбраната, настръхна.

— Кастро не е истински марксист. Той пренебрегва правилната линия на Кубинската народна социалистическа партия. — КНСП беше промосковската партия. — Той върви по свой собствен ревизионистки път.

По мнението на Димка комунизмът отчаяно се нуждаеше от ревизия, но той не го изрече на глас.

— Кубинската революция е мощен удар срещу капиталистическия империализъм. Трябва да я подкрепяме, дори само защото братята Кенеди толкова мразят Кастро!

— Мразят ли го? — отвърна Филипов. — Не ми е известно. Инвазията в Залива на свинете беше преди година. Какво са свършили американците оттогава?

— Отклониха мирните предложения на Кастро.

— Вярно. Консерваторите в Конгреса няма да допуснат Кенеди да сключи договор с Кастро, дори и той да го иска. Но това не означава, че той ще започне война.

Димка огледа събралите се в трапезарията сътрудници в ризки с къси ръкави и по сандали. Те наблюдаваха него и Филипов и дискретно запазваха мълчание, докато дойдеше време да преценят кой ще победи в този гладиаторски двубой. Той каза:

— Трябва да се погрижим кубинската революция да не бъде отхвърлена. Другарят Хрушчов вярва, че ще има нова американска инвазия, този път по-добре организирана и по-щедро финансирана.

— Но къде са Ви доказателствата?

Димка беше разгромен. Той беше нападателен и даде всичко от себе си, но позицията му беше слаба.

— Нямаме доказателства нито за едното, нито за другото — призна той.

— Трябва да вадим заключения от вероятностите.

— Или можем да отлагаме въоръжаването на Кастро, докато положението се изясни.

Неколцина от насядалите около масата закимаха в знак на съгласие. Филипов беше отбелязал значителна преднина пред Димка.

— Всъщност има известни доказателства — обади се в този момент Наталия. Тя подаде на Димка машинописните страници, които четеше на плажа.

Димка прегледа документа. Беше доклад от шефа на резидентурата на КГБ в Съединените щати и носеше заглавие „Операция Мангуста“.

Докато той четеше припряно, Наталия каза:

— Противно на твърденията на другаря Филипов от Министерството на отбраната, в КГБ са сигурни, че американците не са се отказали от Куба.

Филипов се разгневи.

— Защо този документ не е разпратен до всички ни?

— Току-що пристигна от Вашингтон — хладно отвърна Наталия. — Убедена съм, че днес следобед ще получите екземпляр.

Наталия като че винаги успява да се добере до важните сведения малко преди всички останали, размишляваше Димка. Това беше прекрасно качество за един референт. Очевидно тя беше много ценна за своя началник, министъра на външните работи Громико. Несъмнено затова заемаше толкова влиятелен пост.

Димка се изуми от прочетеното. То значеше, че той може да победи в днешния спор, но носеше и лоши новини за кубинската революция.

— Още по-зле, отколкото другарят Хрушчов се опасяваше! — каза той. — ЦРУ разполага с екипи диверсанти в Куба, които са готови да разрушават захарните фабрики и електроцентралите. Това е партизанска война! И те заговорничат да убият Кастро!

— Можем ли да разчитаме на тези сведения? — отчаяно попита Филипов.

Димка го изгледа.

— Какво е мнението Ви за КГБ, другарю?

Филипов млъкна.

Димка се изправи.

— Съжалявам, че трябва да закрия тази среща предсрочно. Но смятам, че генералният секретар трябва веднага да види това — каза той и излезе от сградата.

Мина по пътеката сред боровете до белосаната вила на Хрушчов. Обзавеждането беше изненадващо — бели завеси и мебели от дървесина, която беше обезцветена така, че да прилича на плавей. Чудеше се кой ли е подбрал такъв крайно съвременен стил. Със сигурност не ще да е бил селянинът Хрушчов, който — ако въобще обръщаше внимание на обстановката — навярно би предпочел плюшени тапицерии и килим с флорални мотиви.

Димка намери генералния секретар на горния етаж, на балкона с изглед към залива. Хрушчов държеше мощен бинокъл Комц.

Димка не се притесняваше. Знаеше, че Хрушчов го харесва. Началникът беше доволен от това как се противопоставя на другите сътрудници.

— Прецених, че бихте искали да се запознаете с този доклад веднага. Операция „Мангуста“…

— Ей сега го прочетох — прекъсна го Хрушчов и му подаде бинокъла. — Вижте там — рече той и посочи отвъд морето, към Турция.

Димка доближи бинокъла до очите си.

— Американски ядрени ракети — заяви Хрушчов. — Насочени към моята дача!

Димка не виждаше никакви ракети. Не виждаше и Турция, която беше на сто и петдесет мили в същата посока. Но знаеше, че този типичен за Хрушчов театрален жест по същество е точен. САЩ бяха разположили в Турция ракети Юпитер, остарели, но не и безобидни. Димка разполагаше с тази информация от вуйчо си Володя, който беше във военното разузнаване.

Димка не беше сигурен какво да прави. Да се престори ли, че вижда ракетите през бинокъла? Та Хрушчов трябваше да знае, че не могат да се видят.

Хрушчов реши проблема, като грабна бинокъла.

— И знаете ли какво ще направя аз?

— Моля, кажете ми.

— Ще дам на Кенеди да разбере как се чувствам. Ще разположа ядрени ракети в Куба, насочени към неговата дача!

Димка остана без думи. Не очакваше това. И не можеше да го приеме за добра идея. Съгласен беше с началника си по искането за повече военна помощ за Куба и се бореше с Министерството на отбраната по този въпрос — но сега Хрушчов отиваше твърде далеч.

— Ядрени ракети ли? — повтори той в опит да спечели време за мислене.

— Именно! — Хрушчов посочи доклада от КГБ за операция „Мангуста“, който Димка още стискаше в ръка. — И това ще убеди Политбюро да ме подкрепи. Отровени пури. Ха!

— Официалната ни линия е, че няма да разполагаме ядрени оръжия в Куба — каза Димка с тон на човек, който съобщава нещо най-случайно, а не спори. — Няколко пъти дадохме на американците това уверение и то публично.

Хрушчов се усмихна с пакостливо задоволство.

— Тогава Кенеди ще се изненада още повече!

В такова настроение Хрушчов плашеше Димка. Генералният секретар не беше глупак, но обичаше да рискува. Ако този план се объркаше, това щеше да доведе до свалянето на Хрушчов и — като странична щета — до края на кариерата на Димка. Нещо по-лошо, щеше да провокира именно онази американска инвазия в Куба, която целеше да предотврати. А любимата сестра на Димка беше в Куба. Съществуваше дори възможността да подпали ядрената война, която щеше да унищожи капитализма, комунизма и доста вероятно — целия човешки род.

От друга страна, Димка не можеше да не се вълнува. Какъв страшен удар щеше да падне върху богатите и надути момчета Кенеди, върху световния побойник САЩ и върху целия капиталистическо-империалистически блок. Ако хазартният ход успееше, каква победа щеше да е това за СССР и Хрушчов.

Какво трябваше да направи? Превключи на практичен режим и се напрегна да измисли как да намали апокалиптичните рискове, които се съдържаха в този план.

— Можем да започнем с подписването на мирен договор с Куба — рече той. — Американците надали биха се противопоставили, без да признаят, че са планирали да нападнат една бедна страна от Третия свят. — Хрушчов го гледаше без ентусиазъм, но не казваше нищо, затова Димка продължи: — После можем да увеличим доставките на конвенционални оръжия. Отново ще е неловко Кенеди да протестира: защо една страна да не купува оръжия за своята армия? Накрая можем да пратим ракетите…

— Не — рязко отсече Хрушчов. „Никога не е харесвал постепенните действия“, рече си Димка. — Ето какво ще направим. Ще промъкнем ракетите тайно. Ще ги сложим в сандъци с надпис „дренажни тръби“ или каквото и да е там. Даже капитаните на корабите няма да знаят какво има вътре. Ще пратим наши артилеристи в Куба да сглобят установките. Американците няма да имат представа с какво сме се захванали.

На Димка леко му призля, едновременно от страх и от възбуда. Щеше да е необикновено трудно да се опази такъв грамаден проект в тайна, дори в Съветския съюз. Хиляди хора щяха да са въвлечени в прибирането на оръжията в сандъците, в изпращането им с влакове до пристанищата, с отварянето им в Куба и с разполагането им. Възможно ли беше изобщо тези хора да мълчат?

Но Димка не каза нищо.

— И после, когато оръжията са готови за изстрелване — продължи Хрушчов, — ще направим изявление. Ще бъде свършен факт. Американците ще бъдат безпомощни и няма да могат да направят нищо.

Тъкмо подобни грандомански театрални жестове харесваше Хрушчов и Димка осъзна, че никога няма да успее да го разубеди.

— Чудя се как ли ще реагира президентът Кенеди на подобно изявление — предпазливо рече той.

Хрушчов изсумтя презрително.

— Той е момченце, неопитен, страхлив, слаб.

— Разбира се — съгласи се Димка, макар да се боеше, че Хрушчов може и да подценява младия президент. — Но те имат междинни избори на шести ноември. Ако разкрием ракетите по време на кампанията, Кенеди ще се окаже под тежък натиск да направи нещо драстично, за да избегне унижение на изборите.

— Тогава ще се наложи да го опазите в тайна до шести ноември.

— Кой? — попита Димка.

— Вие. Слагам Ви начело на този проект. Вие ще сте свръзката ми с Министерството на отбраната, което ще трябва да го изпълни. Вашата задача ще е да се погрижите те да не изтърват тайната, преди да сме готови.

Димка беше достатъчно потресен, та да избърбори:

— Защо аз?

— Защото мразите оня досадник Филипов. Следователно мога да Ви имам доверие, че ще го пришпорвате здравата.

Димка беше твърде изумен, та да се пита откъде Хрушчов знае, че мрази Филипов. Армията получаваше почти невъзможна задача, а ако нещо се объркаше, вината щеше да е на Димка. Катастрофа.

Но не беше толкова глупав, та да го изрече на глас.

— Благодаря Ви, Никита Сергеевич. Можете да разчитате на мен.