Кен Фолет
Прагът на вечността (5)

4.

Джордж Джейкс се качи на автобуса на Грейхаунд в Атланта, Джорджия, в неделя, четиринадесети май 1961. Беше Денят на майката.

Той беше уплашен.

Мария Самърс седеше до него. Винаги сядаха заедно. Стана нещо обичайно: всички приемаха, че свободното място до Джордж е запазено за Мария.

За да прикрие нервността си, той подхвана разговор.

— И така, какво мислиш за Мартин Лутър Кинг?

Кинг оглавяваше Конференцията на християнските водачи от Юга, една от по-важните групи за граждански права. Срещнали се бяха с него предната вечер на вечеря в Атланта, в един от ресторантите с чернокож собственик.

— Той е удивителен човек — отговори Мария.

Джордж не беше толкова уверен.

— Той каза чудесни неща за участниците в Похода на свободата, но не е с нас в автобуса.

— Постави се на негово място — разсъдливо отвърна Мария. — Той води друга група за граждански права. Един генерал не може да стане редник в чужд полк.

Джордж не го беше погледнал така. Мария беше много умна.

Джордж беше наполовина влюбен в нея. Отчаяно искаше възможност да останат насаме, но хората, в чиито домове отсядаха участниците в Похода, бяха солидни и почтени чернокожи граждани, повечето ревностни християни, които не биха допуснали стаите им за гости да се използват за гушкане. А Мария, колкото и да беше съблазнителна, просто седеше до него, говореше и се смееше на остроумията му. Никога не правеше дребните физически неща, които издаваха, че жената иска повече от приятелство: не докосваше мишницата му, не вземаше ръката му, когато слизаше от автобуса или не се притискаше до него в множеството. Не флиртуваше. Дори бе възможно да е девствена на двадесет и пет години.

— Ти разговаря дълго с Кинг — рече Джордж.

— Да не беше проповедник, щях да кажа, че ме ухажва — отвърна Мария.

Джордж не беше сигурен как да отговори на това. Нямаше да се изненада, ако един проповедник ухажва такова очарователно момиче като Мария. Но си рече, че тя е наивна за мъжете.

— Поговорих си малко с Кинг.

— Какво ти каза?

Джордж се поколеба. Думите на Кинг го бяха уплашили. Реши все пак да каже на Мария: тя имаше право да знае.

— Казва, че в Алабама няма да минем.

Мария посърна.

— Наистина ли ти каза това?

— Със същите думи.

Сега и двамата се уплашиха.

Автобусът потегли от автогарата.

През първите няколко дни Джордж се боеше, че Походът на свободата ще е твърде мирен. Редовните пътници не реагираха на настанилите се на погрешните места чернокожи и понякога припяваха с тях. Нищо не се случи, когато участниците в похода не се съобразиха с табелите „Само за бели“ и „Цветнокожи“ по автогарите. В някои градове надписите даже бяха замазани с боя. Джордж се страхуваше, че сегрегационистите са измислили отлична стратегия. Нямаше проблеми, нямаше и публичност, а цветнокожите участници в Похода биваха любезно обслужвани в ресторантите за бели. Всяка вечер слизаха от автобуса и необезпокоявано участваха в срещи, обикновено в църкви, после нощуваха у симпатизанти. Но Джордж беше сигурен, че щом напуснеха някой град, надписите щяха да бъдат възстановени, сегрегацията да се върне и Походът да се окаже загуба на време.

Иронията беше поразителна. Откак се помнеше, Джордж се засягаше и гневеше от постоянното послание, понякога внушавано, ала често изговаряно и на глас, че е по-долен. Нямаше значение, че е по-умен от деветдесет и девет процента от белите американци. Нито пък че е работлив, вежлив и добре облечен. Гледаха го отвисоко грозни бели хора, твърде тъпи или твърде мързеливи, та да вършат нещо различно от това да сипват напитки или да наливат бензин. Не можеше да влезе в магазина, да седне в ресторанта или да кандидатства за работа, без да се чуди дали няма да го пренебрегнат, да го помолят да напусне или да го отхвърлят заради цвета на кожата му. Това го караше да гори от възмущение. А сега, парадоксално, той беше разочарован, че това не се случваше.

Междувременно Белият дом се двоумеше. На третия ден от Похода главният прокурор Робърт Кенеди държа реч в Университета на Джорджия и обеща да вкара в сила гражданските права в юга. А след три дни брат му, президентът, отстъпи и оттегли подкрепата си от два законопроекта за гражданските права.

Така ли ще победят сегрегационистите, питаше се Джордж? Като избягват сблъсъците и после продължават както обикновено?

Оказа се, че не е така. Мирът продължи само четири дни.

В петия ден от Похода един от участниците беше арестуван, задето настоя на правото си да му бъдат лъснати обущата.

На шестия ден избухна насилието.

Жертвата беше Джон Луис, студентът по богословие. Беше нападнат от побойници в една тоалетна за бели в Рок Хил, Южна Каролина. Луис се беше оставил да го удрят и ритат, без да отвърне. Джордж не видя инцидента, което навярно беше добре, понеже не беше сигурен, че е способен да се мери с Луис по гандианска сдържаност.

Във вестниците на другия ден прочете кратки репортажи за насилието, но се разочарова, защото случаят остана в сянката на полета на Алан Шепърд, първия американец в космоса. На кого му пука, мислеше си горчиво Джордж. Съветският космонавт Юрий Гагарин беше първият човек в космоса преди по-малко от месец. Русите ни биха. Един бял американец можеше да полети в орбита около Земята, а един черен американец не можеше да влезе в тоалетната.

После, в Атланта, участниците в похода бяха приветствани от множеството, когато слязоха от автобуса, и духът на Джордж отново се повдигна.

Но това беше Джорджия, а сега те бяха на път към Алабама.

— Защо Кинг каза, че няма да минем през Алабама? — попита Мария.

— Носи се слух, че Ку-клукс-клан планират нещо в Бирмингам — мрачно отговори Джордж. — Явно ФБР знае всичко, но не са направили нищо да ги спрат.

— А местната полиция?

— Полицаите са в проклетия клан.

— А тези двамата? — Мария извъртя глава по посока на местата от другата страна на пътеката и един ред назад.

Джордж погледна през рамо към двамата яки бели мъже, настанени един до друг.

— Какво за тях?

— Не подушваш ли полиция?

Джордж видя какво има предвид тя.

— Мислиш, че са от ФБР ли?

— Дрехите им са прекалено евтини за Бюрото. Предполагам, че са от магистралната полиция в Алабама, под прикритие.

Джордж се впечатли.

— Как стана толкова умна?

— Мама ме караше да си изяждам зеленчуците. А татко е адвокат в Чикаго, гангстерската столица на САЩ.

— И какво според теб правят тези двамата?

— Не съм сигурна, но не мисля, че са тук, за да защитават нашите граждански права, нали?

Джордж погледна през прозореца и видя надпис „Влизате в Алабама“. Провери часовника си. Един. Слънцето светеше в синьото небе. Прекрасен ден да умреш, рече си той.

Мария искаше да работи в политиката или в държавната администрация.

— Протестиращите може и да имат влияние, но в крайна сметка правителствата променят света — каза тя. Джордж се позамисли дали е съгласен. Мария беше кандидатствала за работа в пресслужбата на Белия дом и беше поканена на интервю, но не получи работата.

— Във Вашингтон не вземат на работа много чернокожи адвокати — печално съобщи тя на Джордж. — Навярно ще остана в Чикаго и ще постъпя в кантората на баща ми.

Оттатък пътеката срещу Джордж седеше бяла жена на средна възраст с палто и шапка. Държеше в скута си голяма бяла найлонова чанта. Джордж й се усмихна и каза:

— Прекрасно време за пътуване с автобус.

— Отивам при дъщеря ми в Бирмингам — рече жената, макар Джордж да не я беше питал.

— Колко хубаво. Аз съм Джордж Джейкс.

— Кора Джоунс. Госпожа Джоунс. Дъщеря ми трябва да роди до седмица.

— Първото си дете?

— Третото.

— Е, ако не възразявате, изглеждате твърде млада за баба.

Тя промърка от удоволствие.

— Аз съм на четиридесет и девет години.

— Никога не бих се досетил!

Един автобус на Грейхаунд, който се движеше в обратната посока, премигна с фаровете и автобусът на Похода забави и спря. Един бял мъж приближи прозореца на шофьора и Джордж го чу да казва:

— Събрала се е тълпа на автогарата в Анистън — шофьорът отговори нещо, което Джордж не можа да чуе. — Просто внимавай — рече мъжът на прозореца.

Автобусът потегли.

— Какво значи тълпа? — тревожно попита Мария. — Може да са двадесет души, може да са хиляда. Може да са комитет по посрещането или гневна тълпа. Защо не ни каза повече?

Джордж предположи, че раздразнението й прикрива страх.

Спомни си думите на майка си: „Просто толкова се боя, че ще те убият“. Някои хора от движението казваха, че са готови да умрат за каузата на свободата. Джордж не беше сигурен, че е готов да стане мъченик. Имаше толкова много други неща, които искаше да направи; например да спи с Мария.

След минута влязоха в Анистън, градче като всички други в Юга: ниски постройки, улиците под прав ъгъл, прашно и горещо. Покрай пътя се бяха наредили хора като на парад. Мнозина бяха хубаво облечени, жените с шапки, децата измити, несъмнено бяха ходили на църква.

— Какво очакват да видят, хора с рога ли? — попита Джордж. — Ето ни и нас, народе, истински негри от Севера, имаме си обуща и всичко останало. — Говореше, все едно се обръща към хората, макар че само Мария можеше да го чуе. — Дойдохме да ви вземем пушките и да ви научим на комунизъм. Къде ходят да плуват белите момичета?

Мария се позасмя.

— Ако можеха да те чуят, нямаше да разберат, че се шегуваш.

Всъщност Джордж не се шегуваше, по-скоро беше като да си свирука на минаване през гробища. Опитваше се да не обръща внимание на свития от страх корем.

Автобусът зави и влезе в автогарата, която беше странно пуста. Сградите изглеждаха затворени и заключени. На Джордж това му се стори зловещо.

Шофьорът отвори вратата на автобуса.

Джордж не забеляза откъде се появи тълпата. Внезапно всички наобиколиха автобуса. Бяха бели мъже, някои в работни дрехи, други в неделни костюми. Носеха бейзболни бухалки, метални тръби и железни вериги. И крещяха. Повечето беше неясно, но Джордж чу и някои думи на омраза, включително Зиг хайл!

Джордж се изправи, първият му импулс беше да затвори вратата; но двамата мъже, които Мария определи като щатски полицаи, бяха по-бързи и я затръшнаха. „Може би са тук да ни защитават“, рече си Джордж, „или просто защитават себе си“.

Погледна през всички прозорци наоколо. Навън нямаше полиция. Как би могла местната полиция да не знае, че на автогарата се събира въоръжена тълпа? Сигурно бяха в сговор с Клана. Нищо изненадващо.

След миг мъжете нападнаха автобуса с оръжията си. Чу се страшна какофония, когато веригите и лостовете захапаха корпуса. Счупи се стъкло и госпожа Джоунс изпищя. Шофьорът запали двигателя, но един от мъжете легна пред автобуса. Джордж си помисли, че шофьорът може просто да го прегази, но той спря.

През прозореца влетя камък и го разби. Джордж усети остра болка в бузата, като от ужилване от пчела. Ударен беше от летящо парче стъкло. Мария седеше до прозореца: беше в опасност. Джордж я грабна за ръката и я придърпа към себе си.

— Приклекни на пътеката! — викна той.

Някакъв ухилен мъж с боксове на ръцете пъхна юмрук през прозореца до госпожа Джоунс.

— Елате долу с мен! — викна Мария, придърпа госпожа Джоунс и я обгърна с ръце да я предпази.

Виковете се засилиха.

— Комунисти! Страхливци!

— Сниши се, Джордж! — каза Мария.

Джордж не можеше да се насили да отстъпи пред хулиганите.

Внезапно шумът стихна. Думкането по страните на автобуса престана и вече не се чупеха стъкла. Джордж забеляза полицай.

„Тъкмо навреме“, рече си той.

Полицаят размахваше палката, обаче разговаряше дружелюбно с ухиления мъж с бокса.

После Джордж видя още трима полицаи. Бяха успокоили тълпата, но за раздразнение на Джордж, не правеха нищо повече. Държаха се, все едно не е извършено престъпление. Бъбреха си небрежно с метежниците, които явно им бяха приятели.

Двамата магистрални патрули седяха на местата си и изглеждаха объркани. Джордж предполагаше, че задачата им е да шпионират участниците в Похода и не са допускали, че ще станат жертви на насилието на тълпата. Бяха принудени да вземат страната на участниците в Похода за самозащита. Може би щяха да се научат да виждат нещата от нова гледна точка.

Автобусът тръгна. През предното стъкло Джордж видя как един полицай изтиква хората от пътя, а друг маха на шофьора да продължава. Вън от автогарата една патрулна кола тръгна пред автобуса и го поведе по пътя извън града.

Джордж се почувства малко по-добре.

— Май се измъкнахме — каза той.

Мария се изправи, видимо невредима. Извади носната кърпичка на Джордж от джоба на сакото му и нежно попи лицето му. Белият памук стана червен от кръв.

— Противна драскотинка — каза тя.

— Ще оцелея.

— Обаче няма да си толкова хубав.

— Хубав ли съм?

— Беше, но сега…

Този миг нормалност не трая дълго. Джордж хвърли поглед назад и видя дълга редица пикапи и леки коли, които следваха автобуса. Като че бяха пълни с крещящи мъже.

— Не се измъкнахме — простена той.

— Във Вашингтон, преди да се качим в автобуса, ти говореше с един бял младеж — каза Мария.

— Джоузеф Хюго. От харвардския юридически факултет. Защо?

— Мисля, че го видях тук, в тълпата — отговори Мария.

— Джоузеф Хюго? Не. Той е на наша страна. Трябва да грешиш.

Но Хюго е от Алабама, спомни си Джордж.

— Има изпъкнали сини очи — каза Мария.

— Ако е с тълпата, значи през цялото време се е преструвал, че поддържа гражданските права… докато ни е шпионирал. Той не може да е доносник.

— Не може ли?

Джордж пак погледна назад.

На границата на града полицейският ескорт зави и се върна, но не и останалите коли.

Хората в тях викаха така силно, че се чуваха над звука на всички двигатели.

Отвъд предградията, на един дълъг самотен участък от Магистрала 202, две коли задминаха автобуса, после забавиха и принудиха шофьора да натисне спирачките. Той опита да подмине, обаче те се движеха на зигзаг и блокираха пътя му.

Кора Джоунс беше пребледняла и трепереше. Стискаше найлоновата чанта като спасителен пояс.

— Съжалявам, че Ви замесихме в това, госпожо Джоунс — каза Джордж.

— И аз съжалявам — отвърна тя.

Най-сетне колите пред тях се дръпнаха встрани и автобусът ги подмина. Но изпитанието не беше свършило: конвоят още го следваше. После Джордж чу познато пукане. Когато автобусът почна да криволичи из платното, той разбра, че е спукана гума. Шофьорът забави и спря пред някаква бакалия. Фирмата гласеше Форсайт и Син.

Шофьорът скочи навън. Джордж го чу да казва:

— Две спукани гуми?

После влезе в магазина, навярно да се обади за помощ.

Джордж беше напрегнат като струна. Една спукана гума беше просто злополука, две бяха засада.

И наистина, колите от конвоя спираха и дузина бели мъже в неделни костюми се сипнаха от тях, крещяха и ругаеха, размахваха оръжия, диваци на пътеката на войната. Стомахът на Джордж отново се сви, когато ги видя как тичат към автобуса, грозните им лица бяха разкривени от омраза. Той разбра защо очите на майка му се напълниха със сълзи, когато заговори за белите южняци.

Начело на глутницата беше един юноша, който замахна с лоста си и радостно строши един прозорец.

Следващият човек опита да влезе вътре. Единият от двамата яки бели пътници застана на най-горното стъпало и измъкна револвер в потвърждение на теорията на Мария, че двойката са щатски полицаи в цивилно облекло. Натрапникът отстъпи и полицаят заключи вратата.

Джордж се боеше дали това не е грешка. А ако се наложеше участниците в Похода спешно да излязат навън?

Мъжете навън започнаха да клатят автобуса, като че опитваха да го преобърнат, и през цялото време викаха „Убийте негрите! Убийте негрите!“. Пътничките пищяха. Мария се притисна в Джордж по начин, който би му доставил удоволствие, ако не се боеше за живота си.

Видя, че навън пристигат двама униформени полицаи, и се обнадежди; но за негов гняв, патрулните не направиха нищо да озаптят тълпата. Погледна и двамата цивилни в автобуса: изглеждаха глупаво и уплашени. Явно униформените не подозираха за колегите си под прикритие. Магистралните патрули на Алабама очевидно бяха и дезорганизирани, и расисти.

Джордж отчаяно се заоглежда за нещо, което би могъл да използва в защита на Мария и на самия себе си. Да излязат от автобуса и да бягат? Да легнат на пода? Да грабне пистолета на единия щатски полицай и да застреля неколцина бели? Всяка възможност изглеждаше дори по-лоша от бездействието.

Взираше се гневно в двамата магистрални патрулни навън, а те гледаха, все едно нищо нередно не се случва. Та те бяха полицаи, за Бога! Какво си въобразяваха, че вършат? Щом не прилагаха закона, какво право имаха да носят униформа?

После забеляза Джоузеф Хюго. Нямаше възможност за грешка: Джордж познаваше добре тези изпъкнали сини очи. Хюго се приближи към единия полицай и го заговори, после двамата се разсмяха.

Хюго беше кука.

„Ако се измъкна жив оттук“, рече си Джордж, „този блюдолизец ще съжалява“.

Мъжете навън викаха на участниците в похода да излязат от автобуса. Джордж чу „Елате тук и си го получете, негролюбци!“ Затова реши, че в автобуса е по-безопасно.

Но не задълго.

Един от тълпата се беше върнал при колата си да отвори багажника и сега тичаше към автобуса с нещо горящо в ръце. Хвърли някаква пламтяща буца през един от строшените прозорци. След секунди буцата избухна в сив дим. Но оръжието не беше само димка. Подпали тапицерията и след миг гъсти черни изпарения започнаха да давят пътниците.

— Има ли въздух отпред? — викна някаква жена.

— Изгорете негрите! Изпържете ги! — чу Джордж отвън.

Всички се мъчеха да излязат през вратата. Пътеката беше претъпкана с давещи се хора. Някои натискаха напред, но явно нещо пречеше.

— Слизайте от автобуса! — викна Джордж. — Слизайте всички!

— Вратата не се отваря! — викна в отговор някой отпред.

Джордж си спомни, че щатският полицай с пистолета беше заключил вратата, за да удържи навън тълпата.

— Ще се наложи да скачаме през прозорците! — изкрещя той. — Хайде!

Стъпи върху една седалка и изрита повечето от останалото в прозореца стъкло навън. После свали сакото си и го провеси, за да даде някаква защита от назъбените парченца, които още стърчаха от рамката.

Мария кашляше безпомощно.

— Ще изляза пръв и ще те хвана, щом скочиш — каза Джордж. Улови за равновесие гърба на седалката, стъпи на ръба, сви се на две и скочи. Чу как ризата му се скъса на някакво стъкло, но не усети болка и заключи, че се е разминал без нараняване. Приземи се в тревата до шосето. Тълпата боязливо се беше отдръпнала от горящия автобус. Джордж се обърна и протегна ръце към Мария.

— Прехвърли се като мене! — викна той.

Нейните обувки с високи токчета бяха много по-слаби от неговите половинки с бомбета и той се зарадва, че е пожертвал сакото си, когато видя малките й стъпала на ръба на прозореца. Мария беше по-ниска, но женствената й фигура беше по-широка. Той потръпна, когато хълбокът й се одра на парче стъкло, щом тя се промъкна. Но роклята й не се скъса и след миг тя падна в ръцете му.

Удържа я лесно. Не беше тежка, а и той беше в добра форма. Остави я права, но тя падна на колене, борейки се за въздух.

Джордж се озърна. Нападателите още се държаха на разстояние. Погледна в автобуса. Кора Джоунс стоеше на пътеката, кашляше и се въртеше, твърде потресена и объркана, та да се спаси.

— Кора, елате тук! — викна й Джордж. Тя чу името си и го погледна. — Елате през прозореца като нас! Ще Ви помогна! — Тя явно разбра. С труд стъпи на седалката, като продължаваше да стиска чантата. Поколеба се при вида на назъбените парчета стъкло по цялата рамка; но дрехата й беше дебела и тя явно реши, че порязването е по-добро от това да се задуши до смърт. Стъпи с един крак на перваза. Джордж се пресегна през прозореца, стисна я за ръката и я свали. Тя се отдалечи с олюляване и замоли за вода.

— Трябва да се махнем от автобуса! — извика Джордж на Мария. — Резервоарът може да избухне.

Но Мария така се раздираше от кашлица, че явно не можеше да помръдне. Джордж подложи една ръка под гърба й и другата под коленете й и я вдигна. Отнесе я по посока на бакалията и я остави на земята, когато прецени, че са на безопасно разстояние.

Погледна назад и забеляза, че автобусът вече се опразва бързо. Най-сетне вратата беше отворена и от нея с препъване излизаха хора. Други скачаха през прозорците.

Пламъците нараснаха. Когато последните пътници излязоха, вътрешността на автобуса се превърна в пещ. Джордж чу някакъв мъж да вика нещо за резервоара и тълпата поде вика: „Ще гръмне! Ще гръмне!“. Всички се пръснаха подплашено и се отправиха по-надалеч. После се чу дълбоко бучене, огънят внезапно лумна и автобусът се разтресе от взрива.

Джордж беше съвсем сигурен, че вътре не е останал никой и си каза: „Поне никой не умря — засега“.

Взривът явно позасити глада на тълпата за насилие. Стояха наоколо и гледаха как автобусът гори.

Пред бакалията се беше събрала малка тълпа местни жители и мнозина приветстваха нападателите; но сега от сградата излезе младо момиче с ведро вода и няколко пластмасови чаши. Даде на госпожа Джоунс да пийне, после отиде при Мария, която с благодарност пресуши чашата и помоли за още.

Приближи някакъв младеж с угрижено изражение. Имаше лице на плъх, челото и брадичката му бяха скосени назад и открояваха острия нос и изпъкналите зъби, а косата му беше зализана с помада.

— Как си, миличка? — попита той Мария. Ала криеше нещо и когато Мария понечи да му отговори, той вдигна високо лост и замахна да го стовари върху темето й. Джордж се пресегна да я предпази и лостът падна тежко върху лявата му предмишница. Болката беше страшна и той изрева. Мъжът отново вдигна лоста. Въпреки наранената ръка Джордж се хвърли напред с дясното рамо и връхлетя толкова силно, че онзи полетя.

Обърна се пак към Мария и видя, че трима от тълпата търчат към него с явното намерение да отмъстят за плъхоподобния си другар. Джордж твърде рано беше решил, че са се наситили на насилие.

Беше свикнал да се бие. Като студент участваше в харвардския отбор по борба, а докато учеше за степента си по право, беше треньор на същия отбор. Но това тук нямаше да е честен бой по правилата. При това имаше само една здрава ръка.

От друга страна, Джордж беше ходил на училище в един пропаднал вашингтонски квартал и знаеше как да се бие мръсно.

Тримата се движеха към него един до друг, затова Джордж се премести настрани. Това не само ги отдалечи от Мария, но и ги постави в колона по един.

Първият диво замахна с желязна верига.

Джордж пъргаво отстъпи и веригата го пропусна. Ускорението от замахването извади нападателя от равновесие. Докато той залиташе, Джордж изрита краката му и онзи рухна на земята. Изтърва веригата.

Вторият се спъна в падналия. Джордж пристъпи напред, обърна се гърбом и го халоса в лицето с десния си лакът с надеждата да му размести челюстта. Мъжът извика задавено и изтърва джантата, с която се бе въоръжил.

Третият спря, внезапно подплашен. Джордж пристъпи напред и го удари с все сила в лицето. Юмрукът на Джордж улучи носа му. Костите се натрошиха и шурна кръв, а мъжът извика от болка. Джордж не беше оставал по-доволен от нанесен удар през живота си. Ганди може да върви по дяволите, рече си той.

Проехтяха два изстрела. Всички спряха да правят каквото правеха и погледнаха по посока на шума. Единият от униформените щатски полицаи държеше револвер високо във въздуха.

— Добре, момчета, позабавлявахте се. Изнасяйте се сега.

Джордж побесня. Забавление? Ченгето стана свидетел на опит за убийство и наричаше това забавление? Почна да разбира, че в Алабама полицейската униформа не значи много.

Нападателите се прибраха по колите. Джордж ядно забеляза, че никой от присъстващите четирима полицаи не си прави труда да запише регистрационните номера. Нито пък някакви имена, макар че и без друго познаваха всички.

Джоузеф Хюго беше изчезнал.

В останките от автобуса избухна нов взрив и Джордж предположи, че има втори резервоар; но сега никой не беше достатъчно близо, та да е в опасност. После огънят догоря.

Няколко човека лежаха на земята. Много още се бореха за въздух, след като бяха вдишали дим. Други кървяха от разни наранявания. Някои бяха участници в похода, други — обикновени пътници, черни и бели. Самият Джордж притискаше лявата си предмишница с дясната си длан и се опитваше да не я движи, защото всяко движение беше убийствено. Четиримата мъже, с които се би, си помагаха един на друг да докуцукат до колите си.

Успя да се добере до патрулните.

— Трябва ни линейка — рече той. — Може би две.

По-младият полицай го изгледа.

— Какво каза?

— Тези хора имат нужда от медицински грижи. Повикайте линейка!

Полицаят видимо се ядоса и Джордж осъзна, че е направил грешката да каже на бял човек какво да прави. Но по-старият патрулен каза на колегата си:

— Стига, стига.

После се обърна към Джордж:

— Линейката идва, момче.

След няколко минути пристигна линейка с размерите на малък автобус и участниците в Похода започнаха да си помагат при качването. Но когато Джордж и Мария се приближиха, шофьорът каза:

— Вие — не.

Джордж го изгледа невярващо.

— Какво?

— Това тук е линейка за бели хора. Не е за негри.

— Върви по дяволите.

— Не ме дразни, момче.

Един от белите участници, който вече се беше качил, излезе.

— Трябва да откарате в болницата всички. Черни и бели.

— Това не е негърска линейка — заинати се шофьорът.

— Е, ние пък не тръгваме без приятелите си.

При което белите участници в Похода заслизаха от линейката един по един.

Шофьорът се сащиса. Джордж предположи, че ще излезе пълен глупак, ако се върне от мястото без пациенти.

Старият патрулен приближи и рече:

— По-добре ги вземи, Рой.

— Щом казваш.

Джордж и Мария влязоха в линейката.

Докато се отдалечаваха, Джордж погледна автобуса. От него беше останало само валмо дим и черен скелет с редица овъглени подпори на покрива, които стърчаха като ребрата на изгорен на кладата мъченик.