Кен Фолет
Прагът на вечността (23)

22.

Най-расисткият град в Америка навярно беше Бирмингам, Алабама. Джордж Джейкс долетя там през април 1963.

Живо помнеше, че при последното му идване в Алабама опитаха да го убият.

Бирмингам беше мръсен индустриален град и от самолета се виждаше розовата аура на замърсения въздух, като шифонено шалче около шията на стара проститутка.

Джордж усети враждебността, докато минаваше през терминала. Той беше единственият цветнокож мъж в костюм. Помнеше нападението над него, Мария и участниците в Похода на свободата в Анистън, само на двадесетина километра от тук: бомбите, бейзболните бухалки, въртящите се железни вериги, и най-вече — лицата, изкривени и деформирани в маски на омраза и лудост.

Излезе от летището, намери стоянката за таксита и влезе в първото.

— Излизай от колата, момче — каза шофьорът.

— Моля?

— Не возя проклети негра.

Джордж въздъхна. Не му се излизаше. Искаше да остане в колата в знак на протест. Не му се нравеше да облекчава живота на расистите. Но имаше работа за вършене в Бирмингам, а от затвора не можеше да я свърши. Затова излезе от колата.

Застана до отворената врата и огледа следващите таксита. Вторият шофьор също беше бял и Джордж предположи, че отношението ще е същото. Тогава три коли по-назад от прозореца се подаде тъмнокафява ръка и му махна.

Той се дръпна от първото такси.

— Затвори вратата! — кресна шофьорът.

Джордж се подвоуми и отвърна:

— Не затварям врати на проклети сегрегационисти — не беше много добра линия, но му донесе някакво слабо задоволство. Отдалечи се, като остави вратата широко отворена.

Скочи в таксито с черния шофьор.

— Знам къде отивате — рече шофьорът. — В Баптистката църква на Шестнадесета улица.

Църквата беше база на пламенния проповедник Фред Шатълсуърт. Той основа Християнското движение за граждански права в Алабама, след като щатските съдилища обявиха умерената Национална асоциация за напредък на цветнокожите извън закона. „Явно всеки негър, който пристига на летището, е смятан за активист за гражданските права“, заключи Джордж.

Но той не отиваше в църквата.

— Закарайте ме в мотел Гастън, моля.

— Знам Гастън. В салона там видях Малкия Стиви Уондър. Само на една пряка от църквата е.

Денят беше горещ, а в таксито нямаше климатик. Джордж свали стъклото и остави течението да охлади потната му кожа.

Боби Кенеди го беше пратил с послание за Мартин Лутър Кинг. Посланието беше: „Спрете да натискате, прекратете протестите, нещата се променят“. Джордж имаше чувството, че това няма да се хареса на доктор Кинг.

Гастън беше нисък и модерен хотел. Собственикът, А. Дж. Гастън беше миньор от въгледобивна мина, който се беше превърнал в най-големия чернокож бизнесмен в Бирмингам. Джордж знаеше, че Гастън е изнервен заради разделението, донесено в Бирмингам от кампанията на Доктор Кинг, но въпреки това предоставяше квалифицираната си помощ. Таксито на Джордж влезе в паркинга.

Мартин Лутър Кинг се намираше в Стая 30, единственият апартамент в мотела; но преди да се срещне с него, Джордж обядва с Верина Марканд в недалечния ресторант Жокей Бой. Когато поръча сандвича със средно опечено кюфте, сервитьорката го изгледа все едно й говори на чужд език.

Верина поръча салата. Изглеждаше по-съблазнителна от всякога с бели панталони и черна блуза. Джордж се питаше има ли си приятел.

— Тръгнала си надолу — каза й той, докато чакаха храната. — Първо Атланта, сега Бирмингам. Ела във Вашингтон, преди да си се озовала в Мидслайд, Мисисипи.

Закачаше се с нея, но наистина мислеше, че ако тя е във Вашингтон, би могъл да я покани на среща.

— Отивам там, където ме заведе движението — отговори тя сериозно.

Обядът дойде.

— Защо Кинг реши да се насочи към този град? — попита Джордж, докато се хранеха.

— Специалният пълномощник по обществената безопасност — на практика началник на полицията — е един злобен бял расист на име Юджийн „Бивола“ Конър.

— Срещал съм името по вестниците.

— Прякорът ти казва всичко, което трябва да знаеш за него. А като че ли това не е достатъчно, в Бирмингам е и най-насилническият клон на Ку-клукс-клан.

— Имаш ли представа защо?

— Това е стоманодобивен град и индустрията е в упадък. Квалифицираната и високоплатена работа винаги е била запазена за белите, докато черните получават нископлатена работа, чистачи например. Сега белите отчаяно се мъчат да запазят богатството и привилегиите си, точно в момента, когато черните искат своя справедлив дял.

Това беше проницателен анализ и уважението на Джордж към Верина се покачи още малко.

— Какво показва това само по себе си?

— Членовете на Клана хвърлят самоделни бомби по къщите на богатите негри в смесените квартали. Някои хора наричат града Бомбингам. Излишно е да казвам, че полицията никога не арестува никого за бомбите, а ФБР някак си не успява да измъдри кой може да го прави.

— Не е изненадващо. Дж. Едгар Хувър не може и мафията да намери. Но знае името на всеки един комунист в Америка.

— Тук обаче властта на белите отслабва. Някои хора започват да разбират, че тя вреди на града. Бивола Конър току-що загуби кметските избори.

— Знам. Позицията на Белия дом е, че бирмингамските негри ще получат каквото искат, когато му дойде времето, стига да са търпеливи.

— А позицията на доктор Кинг е, че сега е моментът да увеличим натиска.

— И как се получава?

— Честно казано, разочаровани сме. Когато седнем някъде да хапнем, сервитьорката гаси осветлението и казва извинете, затваряме.

— Умно. Някои градове постъпваха така с участниците в Похода на свободата. Вместо да вдигат шум, просто не обръщаха внимание какво става. Но подобна сдържаност дойде множко на повечето сегрегационисти и те скоро пак започнаха да бият.

— Бивола Конър не ни дава разрешение за демонстрация, затова нашите походи са незаконни и участниците обикновено отиват в затвора. Но те са твърде малко и не попадат в националните новини.

— Значи може би е време за нова промяна на тактиката.

Една млада чернокожа жена влезе в ресторанта и приближи към масата им.

— Преподобният доктор Кинг се освободи и ще Ви приеме, господин Джейкс.

Джордж и Верина оставиха обеда си наполовина. Също като с президента, човек не караше доктор Кинг да го чака да си довърши работата.

Върнаха се в Гастън и се качиха в апартамента на Кинг. Както винаги, той беше облечен в черен делови костюм. Жегата явно не му правеше впечатление. Джордж отново беше поразен от дребния му ръст и хубостта му. Този път Кинг беше по-малко бдителен и по-приветлив.

— Седнете, моля — каза той и посочи един диван. Гласът му беше мек, дори когато думите му бяха остри. — Какво има да ми каже главният прокурор, което не може да каже по телефона?

— Иска да помислите за отлагане на вашата кампания тук, в Алабама.

— Някак не съм изненадан.

— Той подкрепя това, което опитвате да постигнете, но усеща, че протестът може би е ненавременен.

— Кажете ми защо.

— Бивола Конър току-що е загубил кметските избори в полза на Албърт Баутуел. Има нова градска управа. Баутуел е реформатор.

— Някои хора са на мнение, че Баутуел е само поразкрасена версия на Бивола Конър.

— Преподобни, може и така да е, но Боби би искал да дадете на Баутуел възможността да се докаже по един или друг начин.

— Разбирам. Значи посланието е: чакайте.

— Да, сър.

Кинг погледна Верина, сякаш я подканваше да коментира, но тя не каза нищо.

След миг Кинг каза:

— Миналия септември бизнесмените в Бирмингам обещаха да премахнат унизителните надписи „Само за бели“ от магазините си и в замяна Фред Шатълсуърт се съгласи на мораториум върху демонстрациите. Ние удържахме нашето обещание, но бизнесмените нарушиха тяхното. Както се е случвало толкова много пъти, надеждите ни бяха разбити.

— Съжалявам да го чуя — отвърна Джордж. — Но…

Кинг пренебрегна прекъсването.

— Ненасилственото пряко действие цели да създаде толкова напрежение и усещане за криза, че дадената общност да се принуди да се изправи срещу проблема и да отвори вратата за искрените преговори. Вие искате да дам на Баутуел време да покаже истинското си лице. Баутуел може и да не е такъв грубиян като Конър, но е сегрегационист, отдаден на запазването на статуквото. Той трябва да бъде подтикнат да действа.

Това беше толкова разумно, че Джордж дори не можеше да се престори на несъгласен, макар вероятността да успее да промени намеренията на Кинг да намаляваше бързо.

— Никога не сме постигали нищо в гражданските права без натиск — продължи Кинг. — Честно казано, Джордж, още не съм се ангажирал в кампания, която да е „навременна“ в очите на хора като Боби Кенеди. От години чувам думата „чакай“. Тя звъни в ушите ми пронизително познато. Това „чакай“ все означава „никога“. Чакахме правата си триста и четиридесет години. Африканските народи се движат към независимост със скоростта на реактивен самолет, а ние още пълзим към това да получим чаша кафе на щанда със скоростта на конска каручка.

Джордж вече разбираше, че слуша репетицията за проповед, но това не означаваше, че е по-малко завладян от думите на Кинг.

— Големият препъникамък по пътя към свободата не е Съветникът на белите граждани или членът на Ку-клукс-клан. Това е умереният бял, който е по-отдаден на реда, отколкото на справедливостта; който също като Боби Кенеди все казва: „Съгласен съм с целта, към която се стремите, но не мога да приема вашите методи“. Той патерналистично вярва, че може да зададе разписанието за свободата на другия човек.

Сега Джордж се засрами, понеже беше пратеник на Боби.

— В това поколение ние трябва да се разкаем не само за ненавистните думи и дела на лошите хора, но и за отвратителното мълчание на добрите — рече Кинг, а Джордж се принуди да се бори със сълзите си. — Времето да постъпваш правилно винаги е подходящо. „Нека тече като вода правосъдието и правдата като силен поток“, е казал пророк Амос. Това предайте на Боби Кенеди, Джордж.

— Да, сър, ще го сторя.

* * *

Щом се върна във Вашингтон, Джордж позвъни на Синди Бел, момичето, с което майка му опита да го събере, и я покани на среща.

— Защо не? — каза тя.

Това щеше да е първата му среща, откак изостави Норин Латимър заради обречената надежда за роман с Мария Самърс.

Следващата събота вечер Джордж взе такси до дома на Синди. Тя все още живееше в дома на родилите си, малка работническа къща. Баща й отвори вратата. Имаше бухнала брада. Джордж предполагаше, че от един готвач не се изисква да изглежда спретнато.

— Радвам се да се запознаем, Джордж. Майка ти е един от най-прекрасните хора, които познавам, ако не възразяваш да кажа нещо толкова лично.

— Благодаря, господин Бел. Съгласен съм с Вас.

— Влизай. Синди е почти готова.

Джордж забеляза малко разпятие в антрето и си спомни, че семейство Бел са католици. Като ученик беше чувал, че момичетата от манастирското училище са най-готини.

Синди се появи в тесен пуловер и къса пола, от което баща й се понамръщи, но не каза нищо. Джордж трябваше да сподави усмивката си. Тя беше закръглена и не искаше да го крие. На верижка между пищните й гърди висеше кръстче — навярно за закрила.

Джордж й даде малка кутия шоколадови бонбони със синя панделка.

Когато излязоха, Синди въпросително вдигна вежди при вида на таксито.

— Ще си купя кола — обясни Джордж. — Просто нямам време.

Докато пътуваха към центъра на града, Синди каза:

— Татко се възхищава от майка ти, задето те е отгледала сама и се е справила толкова добре с това.

— И си заемат книги — додаде Джордж. — Майка ти няма нищо против, нали?

Синди са изкиска. Идеята за сексуална ревност у родителите беше смехотворна, естествено.

— Умен си. Мама знае, че няма нищо повече, но въпреки това внимава.

Джордж се радваше, че е поканил Синди да излязат. Беше интелигентна и се държеше топло, а той се замисляше колко ли ще е хубаво да я целуне. Мисълта за Мария се замъгли.

Отидоха в италиански ресторант. Синди призна, че харесва всички видове паста. Ядоха таятели с гъби и телешки пържоли в сос с шери.

Синди беше завършила Джорджтаунския университет, но му каза, че работи като секретарка за един чернокож застрахователен агент.

— Наемат момичетата за секретарки, дори да са завършили колеж — каза тя. — Бих искала да работя в правителството. Знам, че хората го мислят за глупаво, но Вашингтон управлява цялата страна. За нещастие, правителството наема предимно бели хора на важните постове.

— Истина е.

— Ти как проби?

— Боби Кенеди искаше в екипа му да има една черна физиономия, за да изглежда искрено загрижен за гражданските права.

— Значи ти си символ.

— В началото бях. Сега е по-добре.

След вечеря гледаха Типи Хедрън и Род Тейлър в най-новия филм на Алфред Хичкок Птиците. По време на страшните сцени Синди се притискаше в Джордж по начин, който той намираше приятен.

На излизане дружески поспориха за края на филма. На Синди никак не й беше харесал.

— Толкова бях разочарована! Очаквах обяснението с нетърпение!

Джордж сви рамене.

— Не всичко в живота има обяснение.

— Има, но понякога ние просто не го знаем.

Отидоха в бара на хотел Феърфакс за по едно последно питие. Джордж си поръча уиски, а Синди — дайкири. Сребърното й кръстче привлече погледа му.

— Това само бижу ли е или нещо повече? — попита той.

— Нещо повече. Кара ме да се чувствам в безопасност.

— В безопасност от… нещо определено?

— Не. Просто ме пази. Общо.

Джордж беше скептичен.

— Не го вярваш.

— Защо не?

— Ъ… не искам да те обиждам, ако си искрена, но ми се струва суеверно.

— Мислех, че си вярващ. Ходиш на църква, нали?

— Ходя с майка ми, понеже това е важно за нея, а аз я обичам. За да е щастлива тя, аз ще пея химни, ще слушам молитви и служби, които ми се струват просто… безсмислици.

— Не вярваш ли в Бога?

— Мисля, че във вселената навярно властва някакъв разум, някаква същност, която е определила правилата, например E=m.c² и стойността на числото пи. Но не е вероятно тази същност да се интересува дали пеем в нейна възхвала или не. Съмнявам се дали решенията й могат да се повлияят от това молим ли се пред статуята на Дева Мария и не вярвам, че ще ти устрои специално отношение заради това, което носиш на шията си.

— О.

Джордж видя, че тя е потресена от него. Даде си сметка, че е спорил като на заседание в Белия дом, където въпросите са прекалено важни, та някой да го е грижа за чувствата на останалите.

— Май не трябваше да съм толкова прям. Обидена ли си?

— Не. Радвам се, че ми каза — тя довърши питието си.

Джордж остави пари на бара и слезе от столчето.

— Приятно ми беше да разговарям с теб.

— Хубав филм, разочароващ край — отговори тя.

Това обобщаваше вечерта. Синди беше мила и привлекателна, но Джордж не се виждаше влюбен в жена, чиито вярвания за вселената толкова се разминаваха с неговите.

Излязоха и взеха такси.

По пътя Джордж си даде сметка, че дълбоко в сърцето си не съжалява за несполучливата среща. Все още не беше напълно превъзмогнал Мария. Питаше се колко ли още време ще му трябва.

Когато стигнаха къщата на Синди, той каза:

— Благодаря ти за прекрасната вечер.

Тя го целуна по бузата и си тръгна.

На другия ден Боби пак прати Джордж в Алабама.

* * *

Джордж и Верина стояха в парка Кели Инграм, в сърцето на черен Бирмингам, в дванадесет на обяд в петък, трети май 1963. Отсреща се намираше прочутата Баптистка църква на Шестнадесета улица, великолепна постройка от червени тухли във византийски стил, дело на черен архитект. Паркът беше пълен с активисти на движението за граждански права, зяпачи и тревожни родители.

От църквата се чуваше песен: „Няма да позволя никой да ме отвърне“. Хиляда чернокожи гимназисти се готвеха за марш.

Източно от парка улиците към центъра на града бяха блокирани от стотици полицаи. Бивола Конър беше пратил училищни автобуси да карат участниците в марша в затвора и разполагаше с кучета, ако някой откаже да се подчини. Полицаите имаха подкрепление — пожарникари с маркучи.

В полицията и в пожарната команда нямаше чернокожи.

Активистите за гражданските права винаги подаваха молба за разрешение за марш по надлежния ред. Винаги получаваха отказ. Когато въпреки това тръгваха, биваха арестувани и пращани в затвора.

В резултат повечето бирмингамски негри нямаха желание да участват в демонстрации и така позволяваха на бялата градска управа да твърди, че движението на Мартин Лутър Кинг има слаба подкрепа.

Самият Кинг беше в тукашния затвор точно преди три седмици, на Разпети петък. Джордж се дивеше на глупостта на сегрегационистите — мигар не знаеха кой друг е бил арестуван на Разпети петък? Кинг беше затворен в отделна килия единствено от чиста злоба.

Но задържането на Кинг не стигна до вестниците. Не беше новина един негър да бъде тормозен, задето търси правата си на американец. Кинг беше критикуван от бели духовници в писмо, което получи широко разпространение. От затвора той написа отговор, в който тлееше праведност. Нито един вестник не го отпечата, макар все още да можеха. Общо взето, кампанията беше получила слаба известност.

Чернокожите юноши в Бирмингам настояваха да участват в демонстрациите и най-после Кинг склони да разреши ученици да участват в марша, но нищо не се промени. Бивола Конър просто пращаше децата в затвора и никой не го беше грижа.

Химните, които те пееха в църквата, бяха вълнуващи, но това не беше достатъчно. Кампанията на Мартин Лутър Кинг в Бирмингам не беше наникъде, досущ като сърдечния живот на Джордж.

Джордж оглеждаше пожарникарите на улиците източно от парка. Имаха ново оръжие. То черпеше вода от два маркуча и я изтласкваше през един струйник. Предполагаше се това да дава на струята огромна мощ. Оръжието стоеше на тринога, което подсказваше, че е твърде мощно да го държи човек, Джордж беше доволен, че е само наблюдател и няма да участва в марша. Подозираше, че водната струя не само мокри.

Вратите на църквата се отвориха и под тройните арки излязоха група ученици в най-хубавите си неделни дрехи. Децата пееха. Заслизаха по дългото и широко стълбище към улицата. Бяха около шестдесет, но Джордж знаеше, че това е само първата група: вътре имаше още стотици. Повечето бяха в горните гимназиални класове, а тук-там се виждаха и по-малки деца.

Джордж и Верина ги последваха на разстояние. Множеството в парка викаше и ръкопляскаше, докато учениците минаваха по Шестнадесета улица, главно покрай магазини и предприятия, собственост на чернокожи. Завиха на изток по Пето авеню и стигнаха до ъгъла на Седемнадесета улица, където пътят им беше препречен от полицейски барикади.

Един капитан от полицията говореше през мегафон:

— Разпръснете се, отстранете се от улицата — казваше той. Сочеше пожарникарите зад гърба си. — Иначе ще се намокрите.

В предишните случаи полицията просто подкарваше демонстрантите към затворническите коли и автобусите и ги отвеждаше в затвора. Но Джордж знаеше, че сега затворите са претъпкани и Бивола Конър се надяваше да сведе днешните арести до минимум: предпочиташе всички да се разотидат по домовете си.

А това бе последното, което те щяха да направят. Шестдесетте деца стояха на улицата с лице към гъстите редици на белите власти и пееха с цяло гърло.

Капитанът даде знак на пожарникарите, които пуснаха водата. Джордж забеляза, че боравят с обикновени маркучи, не с водното оръдие на триногата. Въпреки това струите изтласкаха повечето демонстранти и пръснаха зяпачите из парка и по входовете.

— Евакуирай района! Евакуирай района! — не спираше да вика капитанът през мегафона.

Повечето участници в марша се оттеглиха. Но не всички. Десетима просто седнаха. Вече мокри до кости, те не обръщаха внимание на водата и продължаваха да пеят.

Тъкмо тогава пожарникарите пуснаха водното оръдие.

Ефектът беше мигновен. Вместо пръски вода, неприятни, но безопасни, насядалите ученици бяха ударени с мощна струя. Паднаха назад и завикаха от болка. Химнът им се превърна в подплашени писъци.

Най-младата участничка беше малко момиченце. Водата я вдигна от земята и я хвърли назад. Тя се затъркаля по улицата като листо на вятъра. Ръцете и краката й махаха безпомощно. Зрителите започнаха да крещят и да ругаят.

Джордж изруга и се завтече на улицата.

Пожарникарите неотклонно насочваха маркуча след детето и то не можеше да избяга. Опитваха да го отмият като отпадък. Джордж беше първият от неколцината мъже, които се добраха до момиченцето. Той застана между струята и детето и се обърна с гръб.

Беше като удар.

Струята го събори на колене. Но сега момиченцето беше защитено, стъпи на крака и хукна към парка. Маркучът обаче я последва и отново я събори.

Джордж побесня. Пожарникарите бяха като ловни кучета след сърне. По виковете на зяпачите Джордж разбра, че и те се гневят.

Изтича след детето и пак го прикри. Този път беше готов за удара на водната струя и успя да запази равновесие. Приклекна и вдигна детето. Розовата му рокличка за ходене на църква беше прогизнала. С момиченцето на ръце Джордж се запрепъва към тротоара. Пожарникарите го преследваха със струята, мъчеха се пак да го съборят, но той остана на крака достатъчно дълго, за да мине от другата страна на една спряла кола.

Спусна момиченцето да стъпи на земята. То пищеше от ужас.

— Всичко е наред, вече си в безопасност — каза й Джордж, но тя беше неутешима. Тогава към нея се завтече една изтерзана жена и я грабна. Момиченцето се притисна в нея и Джордж предположи, че това е майката. Плачейки, жената отнесе момиченцето.

Джордж беше натъртен и мокър. Обърна се да види какво става. Всички участници в марша бяха обучени на ненасилствен протест, но разгневените зрители не бяха, и сега Джордж видя, че те отвръщат — хвърляха камъни по пожарникарите. Това се превръщаше в метеж.

Джордж не виждаше Верина.

Полицаи и пожарникари напредваха по Пето авеню в опит да разпръснат тълпата, но ги бавеше вихрушка от хвърлени предмети. Няколко души влязоха в сградите по южната страна на улицата и бомбардираха полицията от прозорците на горните етажи с камъни, бутилки и боклуци. Джордж забързано се отдалечи от бъркотията. Спря на следващия ъгъл пред ресторанта Жокей Бой и застана сред групичка зрители и репортери, черни и бели.

Погледна на север и видя, че от църквата излизат още младежи и тръгват по различни улици в южна посока, за да избегнат насилието. Това щеше да разедини хората на Бивола Конър и да го затрудни.

В отговор Конър пусна кучетата.

Те излязоха от колите. Ръмжаха, оголваха зъби и обтягаха кожените каишки. Гледачите им изглеждаха също толкова зли: яки бели мъже с полицейски фуражки и слънчеви очила. Кучета и гледачи бяха като зверове, готови да нападнат.

Спуснаха се напред като глутница. Демонстрантите и зрителите опитаха да избягат, но тълпата на улицата вече беше твърде гъста и много хора не можеха да се измъкнат. Кучетата изпаднаха в истерична възбуда зейваха, захапваха и проливаха кръв от хорските ръце и крака.

Някои побягнаха на запад, навътре в негърския квартал, преследвани от полицията. Други намериха убежище в църквата. Джордж видя, че от тройните арки не излизат повече хора: демонстрацията завършваше.

Но полицаите още не бяха готови.

От нищото до него се появиха двама полицаи с кучета. Единият грабна висок млад негър: Джордж го беше забелязал, понеже носеше скъп на вид вълнен пуловер. Юношата беше на около петнадесет години и беше само зрител. Въпреки това полицаят го завъртя и кучето скочи и впи зъби в тялото му. Той извика от страх и болка. Един репортер го снима.

Джордж се канеше да се намеси, когато полицаят издърпа кучето. После арестува момчето за демонстриране без разрешение.

Джордж забеляза как един бял мъж с грамадно шкембе, без сако, а само по риза, наблюдава ареста. От снимките във вестниците разпозна Бивола Конър.

— Защо не доведохте по-зло куче? — обърна се той към полицая, който арестуваше момчето.

На Джордж му се прииска да влезе в схватка с него. Предполагаше се, че Конър отговаря за обществената безопасност, а се държеше като уличен бияч.

Но прецени, че има опасност да арестуват и него, особено сега, когато хубавият му костюм беше станал на прогизнал парцал. Боби Кенеди нямаше да е доволен Джордж да се озове в затвора.

С усилие потисна гнева си, затвори си устата и бързо се отправи към Гастън.

За щастие в багажа си носеше резервни панталони. Взе душ, облече сухи дрехи и даде костюма за гладене. Обади се в Министерството на правосъдието и продиктува на една секретарка доклад за днешните събития до Боби Кенеди. Докладът беше сух и лишен от емоции и в него не се споменаваше, че самият Джордж е нападнат с пожарникарски маркуч.

Откри Верина отново в салона на хотела. Тя беше избягала невредима, но изглеждаше потресена.

— Не могат да правят това с нас! — каза тя. В гласа й се долавяше истерия. Джордж чувстваше същото, но Верина беше по-зле. За разлика от него, тя не беше участвала в Похода на свободата и Джордж предполагаше, че за пръв път вижда насилието на расовата омраза в целия му ужас.

— Нека ти взема питие — рече той и двамата отидоха в бара.

През следващия час я поуспокои. Всъщност повече я слушаше и от време на време казваше по нещо съчувствено или успокояващо; помагаше й да се успокои, като той самият запазваше спокойствие. Така поовладя и собствените си кипнали страсти.

Вечеряха кротко в хотелския ресторант. Тъкмо се свечеряваше, когато се качиха горе. В коридора Верина попита:

— Ще дойдеш ли в стаята ми?

Джордж се изненада. Вечерта не беше романтична или свързана със секс и той не я смяташе за любовна среща. Двамата бяха само колеги в кампанията, които си съчувстват.

Верина забеляза колебанието му.

— Искам само някой да ме прегърне. Така става ли?

Джордж не беше сигурен, че разбира, но кимна.

Образът на Мария проблесна в ума му. Той го пропъди. Време беше да я забрави.

Когато влязоха в стаята, Верина го прегърна. Той притисна тялото й до себе си и я целуна по челото. Тя извърна лице и опря буза в рамото му. „Добре“, рече си Джордж, „искаш да те прегръщам, но не и да те целувам“. Настрои се просто да следва знаците й. Каквото и да поискаше тя, той щеше да се съгласи.

— Не искам да спя сама — каза Верина след минута.

— Добре — отвърна той неутрално.

— Може ли само да се гушнем?

— Да — отговори Джордж, макар да не вярваше, че ще стане точно така.

Верина се откъсна от прегръдката му. После бързо си събу обувките и измъкна роклята през главата си. Бельото й беше бяло. Джордж гледаше съвършено гладката й кожа. За секунди Верина свали бельото си. Гърдите й бяха плоски и твърди, с малки зърна. Космите в слабините й бяха с кестеняв оттенък. Тя беше най-красивата жена, която той беше виждал гола досега.

Възприе всичко това с един поглед, понеже Верина незабавно се мушна в леглото.

Джордж се обърна и съблече ризата си.

— Гърбът ти! — възкликна Верина. — О, Боже, ужасно е!

Джордж усещаше болка от водното оръдие, но не му беше минавало през ума, че пораженията са видими. Застана с гръб към огледалото до вратата и погледна през рамо. Видя за какво говори Верина — кожата му беше цялата в синини.

Бавно си свали обувките и чорапите. Беше получил ерекция и се надяваше да спадне, но не се получи. Не можеше да направи нищо. Изправи се, събу панталоните и гащите си и с най-голяма бързина се мушна в леглото.

Прегърнаха се. Членът му се притисна в корема й, но тя не реагира. Косите й го гъделичкаха по врата, а гърдите й лежаха на неговите. Беше влудяващо възбуден, но инстинктът му подсказваше да не мърда и той се подчини.

Верина заплака. В началото само тихо стенеше и Джордж не знаеше дали това не е знак за някакви сексуални чувства. После усети върху гърдите си топлите й сълзи и тя се разтърси от ридание. Джордж я потупа по гърба в първобитен утешителен жест.

Донякъде се чудеше какво прави. Беше в леглото с една красива жена, а можеше само да я потупва по гърба. Но някъде по-дълбоко в ума му това имаше смисъл. Джордж чувстваше смътно, но сигурно, че утехата, която двамата си дават, е по-силна от секса. Бяха завладени от силна емоция, която Джордж не можеше да назове.

Хлипането на Верина постепенно стихна. След малко тялото й се отпусна, дишането й стана равномерно и плитко и тя потъна в безпомощен сън.

Ерекцията на Джордж отмина. Затвори очи и се съсредоточи върху топлината на тялото й и лекия женствен аромат на кожата и косите й. С такова момиче в прегръдките си той беше сигурен, че няма да спи.

Но заспа.

Когато се събуди на сутринта, Верина я нямаше.

* * *

Тази събота сутрин Мария Самърс отиде на работа в песимистично настроение.

Докато Мартин Лутър Кинг беше в затвора в Алабама, Комисията по гражданските права състави ужасяващ доклад за насилията над негри в Мисисипи. Но администрацията на Кенеди хитро обезсили доклада. Един юрист от Министерството на правосъдието на име Бърк Маршъл състави паметна записка, която се заяждаше с установеното в доклада; шефът на Мария Пиер Селинджър описа предложенията като крайни и американската преса беше залъгана.

А за това отговаряше мъжът, в когото Мария беше влюбена. Тя вярваше, че президентът Кенеди има добро сърце, но погледът му винаги беше върху следващите избори. На миналогодишните междинни избори се беше представил добре — хладнокръвният начин, по който се справи с Кубинската ракетна криза, му спечели популярност и така очакваната републиканска победа беше предотвратена. Но сега той се тревожеше за кампанията за преизбиране догодина. Не харесваше южните сегрегационисти, но не беше готов да се пожертва в битката с тях.

Затова кампанията за гражданските права търпеше неуспех.

Братът на Мария имаше четири деца, които тя много обичаше. Те и децата, които самата Мария можеше да роди в бъдеще, щяха да растат като втора класа американци. При пътуване на юг щеше да им е трудно да намерят хотел, където да ги приемат. Ако отидат в църква за бели, щяха да ги върнат, освен ако пасторът не се смята за либерал и не ги настани в специалната оградена с въжета секция за негри. Пред обществените тоалетни щяха да виждат надписа „Само за бели“, а думата „Цветнокожи“ щеше да ги отвежда към кофата в задния двор. Щяха да питат защо по телевизията не показват чернокожи, а родителите им нямаше да знаят как да отговорят.

После Мария влезе в офиса и видя вестниците.

Па първата страница на Ню Йорк Таймс имаше снимка от Бирмингам, която я накара да зяпне от ужас. Бял полицай със свирепа немска овчарка. Кучето хапеше безобиден на вид млад негър, докато полицаят държеше момчето за пуловера. Зъбите на полицая бяха оголени в усмивка на жадна злоба, като че и той искаше да хапе.

Нели Фордам чу как Мария шумно си пое дъх и вдигна поглед от Уошингтън Поуст.

— Грозно, нали — коментира тя.

Снимката беше на първа страница на повечето американски вестници, а и на докараните с въздушната поща чуждестранни издания.

Мария седна зад бюрото си и зачете. С проблясък на надежда забеляза, че тонът на статиите се е променил. Вече нямаше възможност печатът обвинително да сочи с пръст Мартин Лутър Кинг и да пише, че неговата кампания е ненавременна и негрите трябва да проявят търпение. Историята се беше променила под въздействието на неспирната химия на отразяването — загадъчен процес, към който Мария се беше приучила да изпитва уважение и страх.

Вълнението й се засили, когато тя започна да допуска, че белите южняци са стигнали твърде далеч. Сега пресата говореше за насилие срещу деца по американските улици. Все още цитираха хора, които твърдяха, че за всичко са виновни Кинг и неговите агитатори, но обичайният за сегрегационистите тон на самоуверено презрение беше изчезнал и беше заменен от нотка на отчаяно отричане. Възможно ли беше една снимка да промени всичко?

Селинджър влезе в службата.

— Чуйте всички. Президентът погледна вестниците тази сутрин, видя снимките от Бирмингам и се отврати. Той би желал пресата да научи за това. Не е официално изявление, а брифинг извън протокола. Ключовата дума е „отвратен“. Ако обичате, пуснете го веднага.

Мария и Нели се спогледаха и вдигнаха вежди. Това беше промяна.

Мария вдигна телефона.

* * *

Към понеделник сутринта Джордж се движеше като старец и предпазливо се мъчеше да намали пристъпите на болката. Водното оръдие на бирмингамската пожарна команда произвеждаше налягане от сто паунда на квадратен инч според вестниците, а Джордж чувстваше всеки паунд върху всеки инч от гърба си.

В понеделник сутринта той не беше единственият с болки. Стотици демонстранти бяха наранени. Някои бяха нахапани от кучетата достатъчно зле, та да имат нужда от шевове. Хиляди ученици още бяха в затвора.

Джордж се молеше страданията им да си заслужават.

Вече имаше надежда. Богатите бели бизнесмени в Бирмингам искаха да се сложи край на конфликта. Никой не пазаруваше — негрите бойкотираха магазините в центъра на града, а ефектът беше още по-силен, понеже белите се бояха да не се озоват в разгара на някой метеж. Даже коравите собственици на стоманолеярните и фабриките усещаха, че репутацията на града като световна столица на расисткото насилие вреди на бизнеса.

А на Белия дом му бяха противни заглавията, които продължаваха да излизат в цял свят. Чуждестранните вестници, които приемаха за даденост правото на негрите на справедливост и демокрация, не можеха да разберат защо американският президент изглежда неспособен да приложи собствените си закони.

Боби Кенеди прати Бърк Маршъл да опита да се договори с най-видните граждани на Бирмингам. Денис Уилсън му помагаше. Джордж нямаше вяра нито на единия, нито на другия. Маршъл беше омаловажил доклада на Комисията по гражданските права с юридически дрънканици, а Денис открай време се отнасяше ревниво към Джордж.

Белият елит на Бирмингам не можеше да преговаря пряко с Мартин Лутър Кинг, затова Денис и Джордж трябваше да действат като посредници, а Верина да представлява Кинг.

Бърк Маршъл искаше Кинг да отмени насрочената за понеделник демонстрация.

— И така да свали напрежението тъкмо когато печели предимство? — обърна се невярващо Верина към Денис Уилсън. Седяха в изискания салон на Гастън. Джордж кимна в знак на съгласие.

— И без това точно сега градската управа не може да направи нищо — отвърна Денис.

Градската управа преживяваше своя собствена, но не отделна криза: Бивола Конър оспорваше в съда изборната си загуба, затова имаше двама души, които твърдяха, че са кметове. Верина каза:

— Значи те са разделени и отслабени — хубаво! Ако ги чакаме да изгладят различията помежду си, те ще се върнат по-силни и по-решителни. Вие в Белия дом нищо ли не разбирате от политика?

Денис твърдеше, че активистите за граждански права не са наясно какво искат. Това също вбеси Верина.

— Имаме четири прости искания. Първо: незабавна десегрегация на заведенията за хранене, тоалетните, чешмите, всичко в магазините. Второ: недискриминационно наемане и издигане на чернокожите служители в магазините. Трето: освобождаване на всички демонстранти от затвора и снемане на обвиненията. Четвърто: в бъдеще комитет с представители на двете раси да договори десегрегацията на полицията, училищата, парковете, киносалоните и хотелите. — Тя ядно изгледа Денис. — Нещо неясно?

Кинг искаше неща, които би трябвало да се разбират от само себе си, ала бяха твърде много за белите. Същата вечер Денис се върна в Гастън и изложи пред Джордж и Верина контрапредложенията. Собствениците на магазините бяха готови да десегрегират пробните незабавно, а останалите неща — след време. Петима-шестима черни служители можеха да бъдат повишени в „служби с вратовръзка“ веднага след спирането на демонстрациите. Бизнесмените не можеха да направят нищо за затворниците, понеже това беше работа на съдилищата. Със сегрегацията на училищата и другите места в града трябваше да се занимават кметът и градският съвет.

Денис беше доволен. За пръв път белите преговаряха!

Но Верина отвърна с презрение:

— Това не е нищо. Никога не канят две жени да ползват едновременно дадена пробна, така че пробните не са сегрегирани като за начало. Освен това, в Бирмингам има повече от петима негри, които могат да си сложат вратовръзка. Що се отнася до останалото…

— Казват, че нямат власт да отменят решенията на съдилищата или да променят законите.

— Колко сте наивни — отвърна Верина. — В този град съдилищата и градската управа правят каквото бизнесмените поискат.

Боби Кенеди помоли Джордж да състави списък с най-влиятелните бели бизнесмени в града и с телефонните им номера. Президентът лично щеше да им позвъни и да им каже, че трябва да направят компромис.

Джордж забеляза и други вълнуващи признаци. Масови сбирки в бирмингамските църкви в понеделник вечер събраха изумителната сума от четиридесет хиляди долара в дарения за кампанията: на хората на доктор Кинг им трябваше почти цяла нощ да ги преброят всичките. За целта беше наета стая в мотела. Още повече пари се стичаха по пощата. Движението обикновено едва свързваше двата края, обаче заради Бивола Конър и неговите кучета парите неочаквано заваляха.

Верина и хората на Кинг се бяха настанили за среднощна среща в дневната на апартамента му. Обсъждаха как да поддържат натиска. Джордж не беше поканен — а и той не искаше да научава неща, които можеше да се почувства задължен да докладва на Боби — затова си легна.

На сутринта облече костюм и слезе за пресконференцията на Кинг в десет. В двора на мотела се тълпяха над сто журналисти от цял свят и се потяха под слънцето на Алабама. Кампанията на Кинг в Бирмингам беше водеща новина — отново благодарение на Бивола Конър.

— Събитията в Бирмингам през последните няколко дни бележат съзряването на ненасилственото движение — каза Кинг. — Това е изпълнението на една мечта.

Джордж не виждаше Верина и започна да подозира, че истинската работа е някъде другаде. Излезе от мотела и сви зад ъгъла по посока на църквата. Не намери Верина, но видя ученици, които излизаха от приземието на църквата и се качваха в коли, паркирани по Пето авеню. Усети престореното безгрижие на възрастните, които ги придружаваха.

Натъкна се на Денис Уилсън, който имаше новини.

— Комитетът на старшите граждани има извънредна среща в Търговската камара.

Джордж беше чувал за тази неофициална група с прякор Големите мулета. Те държаха истинската власт в града. Щом тези хора бяха в паника значи нещо щеше да се промени.

— Какво планират хората на Кинг? — попита Денис.

Джордж се радваше, че не знае нищо.

— Не бях поканен на срещата. Но готвят нещо.

Раздели се с Денис и се отправи към центъра на града. Знаеше, че дори като крачи сам, може да бъде арестуван за неразрешена демонстрация, но трябваше да рискува: нямаше да е полезен на Боби, ако се крие в Гастън.

След десет минути стигна до деловия квартал на Бирмингам. Той беше типичен за юга — универсални магазини, киносалони, обществени сгради и железопътна линия по средата.

Джордж разбра какъв е планът на Кинг едва когато го видя в действие.

Внезапно негри, които вървяха сами или по двама-трима, започнаха да се събират и да размахват плакати, които бяха укривали до момента. Някои седнаха и блокираха тротоарите, други коленичиха за молитва на стъпалата на величествената сграда на градския съвет, построена в стил ар деко. Виещи се колони от юноши влизаха и излизаха от сегрегираните магазини и пееха химни. Уличното движение се забави и спря.

Полицията беше неподготвена — съсредоточена беше около парка „Кели Инграм“ на около осемстотин метра оттам. Демонстрантите бяха минали незабелязано. Но Джордж беше сигурен, че настроението на добронамереност в протеста щеше да се запази само докато Бивола Конър не се окопити.

Утрото преля в ден и Джордж се върна в Гастън. Видя Верина, която изглеждаше разтревожена.

— Всичко това е прекрасно, но е извън контрол — каза тя. — Нашите хора са обучени на ненасилие, обаче още хиляди просто се присъединяват. А те нямат дисциплина.

— Това засилва натиска върху Големите мулета — отвърна Джордж.

— Но ние не искаме губернаторът да въведе военно положение. — Губернатор на Алабама беше Джордж Уолъс, неотстъпчив сегрегационист.

— Военното положение означава федерален контрол — изтъкна Джордж. — Тогава ще се наложи президентът да заповяда поне частична интеграция. Ако това бъде наложено на Големите мулета отвън, те ще намерят начин да го обезсилят. По-добре решението да дойде от самите тях. Джордж разбираше, че Верина има тънка политическа мисъл. Несъмнено беше научила много от Кинг. Но не беше сигурен, че е права по този въпрос.

Хапна сандвич с шунка и пак излезе. Атмосферата около парка „Кели Инграм“ вече беше напрегната. В парка имаше стотици полицаи, които размахваха палки и удържаха нетърпеливите кучета. Пожарникарите пръскаха с маркучите всеки, който се отправеше към центъра на града. Негрите, които ненавиждаха водните оръдия, започнаха да хвърлят камъни и бутилки от Кока-Кола по полицията. Верина и останалите от екипа на Кинг се движеха сред множеството и умоляваха хората да запазят спокойствие и да се въздържат от насилие, но без особен ефект. Някаква странна бяла машина, която хората наричаха Танка, минаваше нагоре-надолу по Шестнадесета улица, а Бивола Конър ревеше във високоговорителя:

— Разпръснете се! Отстранете се от улиците!

Обяснили бяха на Джордж, че Танка не е танк, а бронирана кола, която Конър беше купил от излишъците на армията.

Видя Фред Шатълсуърт, съперника на Кинг за водач на кампанията. Шатълсуърт беше на четиридесет и една, жилав и корав на вид човек, елегантно облечен и със спретнат мустак. Беше преживял два бомбени атентата, а съпругата му беше намушкана с нож от член на Клана, но явно човекът нямаше страх и отказваше да напусне града. „Не бях спасен, за да бягам“, обичаше да казва той. Макар и роден боец, сега той се опитваше да направлява някои от младежите:

— Не бива да дразните полицията — казваше им той. — Не се дръжте така, все едно намерението ви е да ги ударите.

„Добър съвет“, рече си Джордж.

Хлапетата се насъбраха около Шатълсуърт и той ги поведе като Свирача от приказките обратно към църквата, като развяваше бяла кърпичка в опит да покаже на полицията, че намеренията му са мирни.

Почти подейства.

Шатълсуърт отведе децата покрай пожарните коли пред църквата към входа на приземието, който беше на нивото на улицата, въведе ги вътре и надолу по стълбите. Когато всички бяха вътре, той се обърна да ги последва. В този миг Джордж чу един глас да казва:

— Да поизмокрим преподобния.

Шатълсуърт навъсено се извърна да погледне. Струята от водното оръдие го удари право в гърдите. Той залитна и падна с тропот и рев надолу по стълбите.

— Божичко, Шатълсуърт е улучен! — викна някой.

Джордж се завтече натам. Шатълсуърт лежеше в основата на стълбите и дишаше с усилие.

— Добре ли сте? — извика Джордж, но Шатълсуърт не можа да отговори. — Някой да повика линейка, бързо!

Удиви се на глупостта на властите. Шатълсуърт беше изключително харесван. Наистина ли искаха да провокират метеж?

Линейките бяха удобно разположени наблизо и само след минута-две дойдоха двама души с носилка и прибраха Шатълсуърт.

Джордж се качи след тях обратно на тротоара. Наоколо опасно се размотаваха чернокожи зрители и бели полицаи. Събрали се бяха и репортери, а фотографите заснеха вкарването на носилката в линейката. Всички загледаха как тя се отдалечава.

След миг се появи Бивола Конър.

— Цяла седмица чакам да видя Шатълсуърт улучен от водната струя — весело рече той. — Съжалявам, че го изпуснах.

Джордж побесня. Надяваше се някой от зяпачите да халоса тлъстото лице на Конър.

— Тръгна си с линейка — каза един бял вестникарски репортер.

— Де да беше с катафалка — възкликна Конър.

Джордж трябваше да се извърне, за да овладее гнева си. Спаси го Денис Уилсън, който се появи като от нищото и го улови за ръката.

— Добри новини! Големите Мулета поддадоха!

Джордж светкавично се обърна.

— Какво искаш да кажеш?

— Съставили са комитет, който да преговаря с участниците в кампанията.

Ето това беше добра новина. Нещо ги беше променило: демонстрациите или телефонните обаждания от президента, или заплахата с обявяването на военно положение. Каквато и да беше причината, те сега бяха достатъчно отчаяни, та да седнат с черните и да преговарят за примирие. Може би щяха да го постигнат преди метежът да стане наистина грозен.

— Но им трябва място, където да се съберат — добави Денис.

— Верина ще знае къде. Да идем да я намерим.

Джордж се канеше да тръгне, но се обърна да погледне Бивола Конър. Разбираше, че той вече губи значение. Конър беше на улицата, надсмиваше се над участниците в кампанията, но в сградата на Търговската камара най-силните мъже в града бяха сменили курса, при това, без да го питат. Може би идваше времето, когато дебелите бели насилници няма повече да управляват Юга.

Или пък не.

* * *

Компромисът беше обявен на пресконференция в петък. Присъстваше Фред Шатълсуърт, чиито ребра бяха пукнати от водното оръдие. Той обяви:

— Днес Бирмингам постигна съгласие със своята съвест!

След малко той припадна и трябваше да го изнесат. Мартин Лутър Кинг обяви победа и отлетя у дома в Атланта.

Белият елит на Бирмингам най-сетне се беше съгласил на някакви мерки за десегрегация. Верина се оплакваше, че това не е много и беше права донякъде: направени бяха няколко малки отстъпки. Но Джордж вярваше, че е настъпила огромна принципна промяна — белите бяха приели необходимостта да разговарят с негрите за сегрегацията. Вече нямаше само те да налагат закона. Преговорите щяха да продължат и можеха да вървят само в една посока.

Малък напредък или важна повратна точка, всеки цветнокож в Бирмингам празнуваше в събота вечер и Верина покани Джордж в стаята си.

Скоро разбра, че тя не е от момичетата, които обичат мъжът да командва в леглото. Знаеше какво иска и се чувстваше свободна да го поиска. Джордж нямаше нищо против.

Той не би възразил почти срещу нищо. Беше очарован от прекрасното й светло тяло и магьосническите зелени очи. Верина говореше доста, докато се любеха, казваше му как се чувства, питаше го дали нещо му е приятно или го смущава, а от разговора се чувстваха по-близки. Той осъзна по-ясно от всякога как чрез секса можеш да опознаеш характера, а не само тялото на другия.

Към края тя поиска да е отгоре. Това също беше ново — нито една жена досега не беше го правила с него. Верина го възседна, той я хвана за хълбоците и започна да се движи заедно с нея. Тя затвори очи, но той не. Наблюдаваше лицето й, очарован и омаян, а когато тя най-сетне стигна докрай, той я последва.

Няколко минути преди полунощ Джордж стоеше по халат до прозореца и гледаше уличните светлини на Пето авеню, докато Верина беше в банята. Мислите му се върнаха към споразумението между Кинг и белите в Бирмингам. Ако това е победа за движението за граждански права, твърдолинейните сегрегационисти не биха приели поражението, прецени той; но какво ще направят? Бивола Конър несъмнено имаше план за саботиране на споразумението. Същото навярно се отнасяше и до Джордж Уолъс, губернатора расист.

В този ден Ку-клукс-клан имаше събор в Бесимър, градец на тридесетина километра от Бирмингам. Според разузнаването на Боби Кенеди бяха дошли привърженици от Джорджия, Тенеси, Южна Каролина и Мисисипи. Несъмнено ораторите цяла вечер ги бяха настройвали и сега те негодуваха френетично срещу предаването на Бирмингам на черните.

Жените и децата би трябвало вече да са се разотишли, но мъжете щяха да останат, да пият и да се перчат какво ще направят.

На другия ден, неделя, беше дванадесети май, Денят на майката. Джордж си припомни Деня на майката преди две години, когато белите бяха опитали да убият него и останалите участници в Похода на свободата със запалителни бомби в автобуса в Анистън, на близо сто километра от тук.

Верина излезе от банята.

— Върни се в леглото — каза тя и се мушна под чаршафа.

Джордж нямаше търпение. Надяваше се да се любят още поне веднъж преди зазоряване. Но тъкмо се обръщаше от прозореца и нещо привлече погледа му. Фаровете на две коли, които приближаваха по Пето авеню. Първата беше бяла патрулна кола на бирмингамската полиция, ясно отбелязана с номер 25. Следваше я стар Шевролет от петдесетте с обла муцуна. И двете коли забавиха, когато се изравниха с Гастън.

Джордж внезапно забеляза, че местните и щатските полицаи, които патрулираха по улиците около мотела, бяха изчезнали. На тротоара нямаше никого.

Какво, по дяволите…

След секунда от отворения заден прозорец на Шевролета хвърлиха нещо. То прелетя над тротоара и удари стената на мотела. Предметът се приземи точно под прозорците на ъгловата стая 30, апартаментът, заеман от Мартин Лутър Кинг до заминаването му по-рано днес.

После двете коли ускориха ход.

Джордж се махна от прозореца, прекоси стаята с две крачки, и се хвърли върху Верина.

Недоволният й писък беше заглушен от страшен гръм. Цялата сграда се разлюля като от земетръс. Въздухът се изпълни със звука на счупени стъкла и падаща мазилка. Прозорецът на стаята им се разби със звън като от камбана, която бие на умряло. Настана зловеща тишина. Когато шумът от двете коли заглъхна, Джордж чу викове и писъци от вътрешността на сградата.

— Добре ли си? — попита той Верина.

— Какво стана, по дяволите?

— Някой хвърли бомба от кола — Джордж се свъси. — Колата имаше полицейски ескорт. Можеш ли да повярваш?

— В този проклет град? Можеш да се обзаложиш, че вярвам.

Джордж се претърколи от нея и огледа стаята. Подът беше посипан с натрошени стъкла. На края на леглото висеше парче зелен плат и след малко Джордж разбра, че това е пердето. Ударната вълна беше съборила от стената снимка на Рузвелт и тя лежеше с лицето нагоре на килима, а усмивката на президента беше назъбена от счупеното стъкло.

— Трябва да слезем долу — каза Верина. — Може да има ранени.

— Чакай малко. Ще донеса обувките ти.

Стъпи на едно чисто място на килима. За да прекоси стаята, трябваше да вдига от пода парчета стъкло и да ги хвърля настрани. Обувките и на двама им бяха в гардероба. Това му хареса. Пъхна нозе в черните си половинки и отнесе на Верина нейните бели обувки с високи токове.

Светлините угаснаха.

Двамата бързо се облякоха в тъмното. Откриха, че няма вода в банята.

Слязоха долу.

Тъмното фоайе беше пълно с изпаднали в паника служители и гости на хотела. Няколко души кървяха, но явно нямаше убити. Джордж си проправи път и излезе. На светлината на уличните лампи видя в стената на сградата дупка с ширина метър и половина, а по тротоара бяха пръснати тежки отломки. Фургоните в съседния парцел бяха съсипани от взрива. Но по чудо нямаше тежко ранени.

Пристигна полицай с куче, после дойде линейка, после още полицаи. Пред мотела и в парка „Кели Инграм“ на другата пряка заплашително започнаха да се трупат групи негри. „Не са кротките християни, които радостно и с химни на уста излизаха от Баптистката църква на Шестнадесета улица“, угрижено забеляза Джордж. Тази тълпа беше прекарала съботната вечер в пиене по баровете, игралните зали и долнопробните кръчми. Не поддържаха предпочитаната от Мартин Лутър Кинг философия на пасивната съпротива, проповядвана навремето от Ганди.

Някой каза, че е избухнала и друга бомба на няколко преки, в свещеническия дом, обитаван от брата на Мартин Лутър Кинг, Алфред, известен като Ей Ди Кинг. Свидетел беше видял униформен полицай да оставя пакет в портика няколко секунди преди взрива. Явно бирмингамската полиция се беше опитала да убие братята Кинг едновременно.

Тълпата ставаше все по-гневна.

Скоро започнаха да хвърлят бутилки и камъни. Кучетата и водните оръдия бяха предпочитаните мишени. Джордж се върна в мотела. Верина помагаше да извадят една стара негърка от срутена стая на приземния етаж на светлината на фенери.

— Навън става грозно — каза й Джордж. — Хвърлят камъни по полицаите.

— Така и трябва, по дяволите. Полицаите са поставили бомбите.

— Помисли си — настоя Джордж. — Защо белите искат метеж тази вечер? За да саботират споразумението.

Верина забърса прахта от мазилката от челото си. Джордж наблюдаваше лицето й и видя как гневът се измества от пресметливост.

— Проклятие. Прав си.

— Не можем да го допуснем.

— Но как да го спрем?

— Трябва да изкараме всички водачи на движението навън да успокоят народа.

Тя кимна.

— Да, по дяволите. Започвам да събирам хората.

Джордж се върна навън. Метежът се беше разраснал бързо. Едно такси беше преобърнато и подпалено и сега гореше по средата на улицата. На другата пряка пък гореше бакалия. Патрулните коли, които идваха от центъра на града, бяха спирани на Седемнадесета улица от вихрушка хвърлени предмети.

Джордж грабна мегафон и се обърна към тълпата.

— Запазете спокойствие! Не излагайте на опасност сделката, която постигнахме! Сегрегационистите искат да провокират метеж — не им давайте каквото искат! Прибирайте се по домовете си да спите!

Един чернокож, който стоеше наблизо, му каза:

— Как така ние трябва да се прибираме по домовете си всеки път, когато те започват насилието!

Джордж скочи на капака на една паркирана кола и застана на покрива.

— Това не ни помага! — каза той. — Нашето движение е ненасилствено! Всички се прибирайте!

— Ние сме ненасилствено движение, но те не са! — викна някой.

После празна бутилка от уиски полетя във въздуха и удари Джордж по челото. Той слезе от покрива на колата. Докосна главата си. Болеше, но не кървеше.

И други подеха този вик. Верина се появи с неколцина водачи на движението и проповедници. Те се смесиха с тълпата и опитаха да вразумят хората. Ей Ди Кинг се качи върху една кола.

— В нашия дом току-що хвърлиха бомба! — викна той. — Ние казваме: „Отче, прости им, защото те не знаят какво вършат“. Но вие не помагате — вие ни вредите! Моля, опразнете този парк!

Призивите бавно подействаха. Джордж забеляза, че Бивола Конър не се мярка — началстваше шефът на полицията Джейми Мур. Той беше професионалист, а не назначен по политически причини, и това помогна. Отношението на полицията изглеждаше променено. Гледачите на кучета и пожарникарите вече не бяха видимо нетърпеливи да се бият. Джордж чу някакво ченге да се обръща към група негри с думите „Ние сме ваши приятели!“ Глупости, но от нов вид.

Джордж разбра, че между сегрегационистите има ястреби и гълъби. Мартин Лутър Кинг се беше договорил с гълъбите и така беше заобиколил ястребите. Сега ястребите опитваха отново да разпалят омразата. Не биваше да им се позволява да успеят.

Поради липсата на полицейска агресия тълпата загуби желанието за метеж. Джордж започна да дочува нови коментари. Когато опожарената бакалия рухна, хората заговориха със съжаление.

— Срамота — рече някой.

— Прекалихме — додаде друг.

Най-сетне проповедниците ги накараха да запеят и Джордж си отдъхна. Знаеше, че всичко е свършило.

Намери началника Мур на ъгъла на Пето авеню и Седемнадесета улица.

— Трябва да заведем ремонтни екипи в мотела, началник — поде той вежливо. — Няма ток и вода и много скоро там ще стане нездравословно.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Мур и залепи радиостанцията до ухото си.

Но преди да заговори, дойдоха щатските полицаи.

Носеха сини шлемове, карабини и двуцевки. Пристигнаха припряно, повечето в коли, някои на коне. За секунди станаха двеста души или повече. Джордж зяпаше в ужас. Това беше катастрофа — метежът щеше да започне отново. Но тъкмо това иска губернаторът Уолъс, осъзна той. Уолъс, също като Конър и бомбаджиите, разбираше, че вече единствената надежда за сегрегационистите е пълното рухване на реда и законността.

Спря една кола и от нея изскочи полковник Ал Линго, директор на обществената безопасност при Уолъс. Размахваше пушка. Двама от хората му, явно телохранители, имаха автомати Томпсън.

Началник Мур окачи радиото на колана. Заговори меко, като внимателно не се обърна към Линго с военния му чин.

— Ако напуснете, господин Линго, ще го оценя.

Линго не се затормози с любезности.

— Замъкни страхливия си задник обратно в кабинета. Сега аз командвам, а заповедите ми са да сложим черните копелета да спят.

Джордж очакваше да му кажат да се разкара, но двамата бяха прекалено погълнати от спора си, та да ги е грижа за него.

— Тези оръжия не са необходими — продължи Мур. — Ще ги приберете ли, ако обичате? Някой ще бъде убит.

— Адски си прав! — отвърна Линго.

Джордж бързо се отдалечи и тръгна към хотела.

Преди да влезе, се обърна тъкмо навреме да види как щатските полицаи нападат тълпата.

После метежът започна отначало.

Джордж намери Верина в двора на мотела.

— Трябва да замина за Вашингтон — каза той.

Не му се тръгваше. Искаше да остане с Верина, да разговаря с нея, да задълбочат новооткритата интимност. Искаше да я накара да се влюби в него. Но това трябваше да почака.

— Какво ще правиш във Вашингтон? — попита тя.

— Ще се погрижа братята Кенеди да разберат какво става. Трябва да им се каже, че губернаторът Уолъс провокира насилие, за да развали споразумението.

— Три през нощта е.

— Искам да се добера до летището възможно най-рано и да взема първия самолет. Може да се наложи да пътувам през Атланта.

— И как ще стигнеш до летището?

— Ще търся такси.

— Тази нощ никое такси няма да вземе негър, особено негър с цицина на челото.

Джордж проучи лицето си с опипване и намери подутина точно където тя каза.

— Как е станало това? — попита той.

— Май си спомням, че видях как те улучи една бутилка.

— О, да. Е, може и да е тъпо, но трябва да опитам да стигна до летището.

— Ами багажът ти?

— Не мога да си събирам багажа на тъмно. Пък и нямам много. Просто тръгвам.

— Внимавай.

Той я целуна. Тя обви врата му с ръце и притисна стройното си тяло в него.

— Беше прекрасно — прошепна Верина, после го пусна.

Джордж излезе от мотела. Улиците, които водеха право към центъра на града, бяха блокирани на изток — налагаше се да обикаля. Повървя на запад, после на север, после зави на изток, когато прецени, че се е отдалечил от метежа. Не видя никакви таксита. Може би трябваше да почака първия автобус в неделната сутрин.

Небето на изток вече светлееше, когато една кола изскърца и спря до него. Джордж се приготви да бяга, понеже се боеше от бели доброволци. Промени решението си, когато от колата излязоха трима щатски полицаи. Държаха пушките в готовност.

„Не им трябва кой знае какъв повод да ме застрелят“, боязливо си рече той.

Водачът беше нисък и наперен. Джордж забеляза сержантски нашивки на ръкава му.

— Къде отиваш, момче? — попита сержантът.

— Опитвам да стигна до летището, старши. Може би ще ми каже къде да намеря такси.

Онзи се обърна към другите и се ухили.

— Опитвал се да стигне до летището — повтори той, като че самата мисъл беше смехотворна. — Мисли, че можем да му помогнем да си хване такси!

Подчинените му се засмяха одобрително.

— Какво ще правиш на летището? Тоалетните ли ще чистиш?

— Ще взема самолета за Вашингтон. Работя в Министерството на правосъдието, юрист съм.

— Тъй ли? Аз пък работя за Джордж Уолъс, губернатора на Алабама, ние тук, в Юга, не слушаме много Вашингтон. Затова влизай в проклетата кола, преди да съм ти пукнал къдравата глава.

— И за какво ме арестувате?

— Не ми се прави на умен, момче.

— Ако ме задържате без основателна причина, значи сте престъпник, не полицай.

С внезапно ловко движение сержантът замахна с пушката с приклада напред. Джордж се сви и инстинктивно вдигна ръка да предпази лицето и дървеният приклад удари болезнено лявата му китка. Другите двама го хванаха за ръцете. Той не се противеше, но онези го повлякоха, все едно се бори. Сержантът отвори задната врата на колата и двамата го хвърлиха на седалката. Блъснаха вратата, преди да е влязъл напълно, и тя смаза крака му. Джордж извика от болка. Пак отвориха вратата, натикаха наранения крак вътре, и затвориха.

Джордж се беше свлякъл на седалката. Кракът го болеше, но китката беше по-зле. Могат да правят каквото си щат с нас, рече си той, понеже сме черни. В този момент му се прииска да беше хвърлял камъни и бутилки по полицията, вместо да търчи и да казва на хората да се успокоят и да си вървят по домовете.

Полицаите го откараха до Гастън. Там отвориха задната врата и го изблъскаха навън. Стиснал лявата китка с дясната длан, той закуцука в двора.

* * *

По-късно в неделя Джордж най-сетне намери работещо такси с чернокож шофьор и отиде до летището, откъдето взе самолет до Вашингтон. Китката го болеше толкова много, че не можеше да работи с ръката си и я държеше в джоба. Беше се подула и за да облекчи болката, той свали часовника и разкопча ръкава.

От един телефон на Националното летище се обади в Министерството на правосъдието и научи, че в шест има извънредна среща в Белия дом. Президентът щеше да долети от Кемп Дейвид, а Бърк Маршъл пътуваше с хеликоптер от Западна Вирджиния. Боби беше на път към Министерството, искаше спешно да го осведомят и не, нямаше време Джордж да си иде у дома и да се преоблече.

Джордж се закле от сега нататък да държи чиста риза в чекмеджето на бюрото, взе такси до Министерството на правосъдието и отиде право в кабинета на Боби.

Настоя, че нараняванията му са твърде дребни за лекарска грижа, макар да се свиваше от болка при всеки опит да помръдне лявата ръка.

Обобщи събитията от изминалата нощ пред главния прокурор и група умници, включително Маршъл. По някаква причина присъстваше и грамадният нюфаундленд на Боби, Бръмъс.

— Примирието, което беше постигнато с толкова трудности тази седмица, сега е в опасност — заключи Джордж. — Бомбите и бруталността на щатските полицаи отслабиха привързаността на негрите към ненасилието. От друга страна, метежите заплашват да отслабят позициите на белите, които преговаряха с Мартин Лутър Кинг. Противниците на интеграцията, Джордж Уолъс и Бивола Конър, се надяват едната или двете страни да се откажат от споразумението. Ние някак трябва да попречим на това.

— Е, съвсем ясно е — каза Боби.

Всички се качиха в неговата кола, Форд Галакси 500. Беше лято и покривът беше свален. Изминаха краткото разстояние до Белия дом. Бръмъс хареса пътуването.

Пред Белия дом имаше няколко хиляди демонстранти, забележителна смесица от бели и черни. Носеха плакати „Спасете учениците на Бирмингам“.

Президентът Кенеди беше в Овалния кабинет, седнал в любимия си люлеещ се стол. Чакаше групата от Правосъдието. С него бяха мощно трио военни: Боб Макнамара, момчето чудо министър на отбраната; плюс секретарят и началник-щабът на пехотата.

Джордж осъзна, че тази група се е събрала тук днес, защото снощи негрите в Бирмингам бяха започнали да палят и да хвърлят бутилки. Такава спешна среща не беше свиквана нито веднъж през всичките години на ненасилствени граждански протести, дори когато Кланът хвърляше бомби в домовете на негрите. Метежът имаше резултат.

Военните бяха тук, за да обсъдят пращането на армията в Бирмингам.

Боби, както винаги, се съсредоточи върху политическата реалност:

— Хората ще започнат да призовават президента да действа — рече той. — Но ето го и проблемът. Не можем да признаем, че пращаме федерални войски да контролират щатските — това означава Белият дом да обяви война на щата Алабама. Значи ще трябва да кажем, че ги пращаме, за да контролират метежниците — това означава Белият дом да обяви война на негрите.

Президентът Кенеди веднага схвана какво става.

— Веднъж получили закрилата на федералните части, белите могат да скъсат споразумението, което току-що са постигнали.

С други думи, помисли Джордж, заплахата от негърски бунтове поддържа споразумението живо. Това заключение не му се нравеше, но беше трудно да се избегне.

Бърк Маршъл заговори. Той смяташе споразумението за своя рожба.

— Ако това споразумение изгърми — рече той изнурено, — негрите ще бъдат ъъ…

— Неконтролируеми — довърши изречението му президентът.

— И не само в Бирмингам — додаде Маршъл.

Стаята притихна, докато всички обмисляха изгледите за подобни бунтове в други американски градове.

— Какво прави Кинг днес? — попита президентът Кенеди.

— Лети обратно за Бирмингам — отговори Джордж. Научил беше това на тръгване от Гастън. — Засега, не се съмнявам, обикаля големите църкви и настоява хората да си идат мирно по домовете след службата, а довечера да останат вкъщи.

— А те ще го послушат ли?

— Да, стига да няма нови бомби, а щатските полицаи да са под контрол.

— Как можем да го гарантираме?

— Можете ли да разположите американски войски близо до Бирмингам, но не в самия град? Това ще покаже подкрепа за споразумението. Конър и Уолъс ще знаят, че ако не се държат както трябва, те ще отнемат властта им. Но няма да даде на белите възможността да се откажат от сделката.

Обсъждаха го известно време и накрая решиха, че това и ще направят.

Джордж и една малка подгрупа се преместиха в Кабинета да съставят изявление за пресата. Секретарката на президента го напечата. Обикновено пресконференциите се провеждаха в кабинета на Пиер Селинджър, но днес имаше твърде много репортери и телевизионни камери, пък и вечерта беше топла, затова изявлението беше направено в Розовата градина. Джордж гледаше как президентът Кенеди излиза навън, изправя се пред представителите на световния печат и казва:

— Споразумението от Бирмингам беше и остава едно справедливо споразумение. Федералното правителство няма да позволи то да бъде саботирано от няколко екстремисти и от двете страни.

„Две стъпки напред, една назад, още две напред“, каза си Джордж. „Но напредваме“.