Кен Фолет
Прагът на вечността (58)

57.

Уилям Бъкли, американецът, отвлечен от Хизбулла в Ливан на шестнадесети март 1984, биваше официално описван като политически съветник в посолството на САЩ в Бейрут. Всъщност оглавяваше резидентурата на ЦРУ.

Кам Дюър познаваше Бил Бъкли и го смяташе за свестен човек. Бил беше строен и носеше консервативни костюми на Брукс Брадърс. Косата му беше гъста и посребрена, а лицето му — като на филмова звезда. Като професионален войник беше участвал в Корейската война, а във Виетнам беше в Специалните части и се уволни като полковник.

През шестдесетте постъпи в Отдела за специални операции на ЦРУ. Този отдел извършваше убийства.

На петдесет и седем години Бил не беше женен. Според клюката в Лангли поддържаше от разстояние връзка с една жена на име Кандис от Фармър, Северна Каролина. Тя му пишеше любовни писма, а той й телефонираше от всяко кътче на света. Когато Бил беше в САЩ, двамата бяха любовници. Или поне така казваха хората.

Подобно на всички в Лангли, и Кам беше силно разгневен от отвличането и отчаяно искаше Бил да бъде освободен. Но всички усилия пропаднаха.

А имаше и по-лоши новини. Агентите и информаторите на Бил в Бейрут започнаха да изчезват един по един. Хизбулла сигурно получаваше имената им от Бил. Това означаваше, че той е подложен на изтезания.

В ЦРУ познаваха методите на Хизбулла и можеха да предположат какво се случва с Бил. Знаеха, че е постоянно с вързани очи, белезници на глезените и китките и го държат в сандък като ковчег, ден след ден и седмица след седмица. След няколко такива месеца той щеше да е буквално луд: да точи лиги, да бълнува, да трепери, да подбелва очи и от време на време да надава ужасени крясъци.

Затова Кам беше безмерно доволен, когато най-сетне някой предложи план за действие срещу похитителите.

Планът не беше роден от ЦРУ, а от президентския съветник по националната сигурност Бъд Макфарлейн. В екипа му работеше един войнствен подполковник от морската пехота на име Оливър Норт, известен като Оли. Сред хората, които Норт взе за свои помощници, беше Тим Тедър и тъкмо той разказа на Кам за плана на Макфарлейн.

Кам с готовност отведе Тим в кабинета на Флорънс Гиъри. Тим беше бивш служител на ЦРУ и стар познайник на Флорънс. Както винаги, косата му беше подстригана все едно още е във войската, а костюмът за сафари, с който беше облечен в този ден, беше възможно най-близката до военна униформа цивилна дреха.

— Ще работим с чужденци — обясни той. — Ще има три екипа от по пет души всеки. Няма да са служители на ЦРУ и даже няма да са американци. Но Управлението ще ги обучи и въоръжи и ще уреди финансирането.

Флорънс кимна.

— И какво ще правят тези екипи? — попита неангажиращо Флорънс.

— Идеята е да се доберат до похитителите, преди онези да ударят. Когато узнаем, че те планират отвличане или бомбен атентат, или каквото и да е друго терористично действие, ние ще насочим единия от екипите да иде и да елиминира извършителите.

— Нека да си изясня това — каза Флорънс. — Тези екипи ще убият терористите, преди да извършат престъплението.

Явно не бе развълнувана от плана колкото беше Кам. Затова го обзе лошо предчувствие.

— Именно — отговори Тим.

— Имам един въпрос — продължи Флорънс. — Вие двамата да не сте си изгубили шибания ум?

Кам беше възмутен. Как бе възможно Флорънс да е против това?

— Знам, че е неконвенционално… — подхвана с негодувание Тим.

— Неконвенционално? — прекъсна го Флорънс. — По законите на всяка цивилизована страна това е убийство. Няма надлежен съдебен процес, няма изисквания за доказване, а и по ваше собствено признание, хората, към които сте се насочили, може само да са помислили да извършат престъпление.

— Всъщност не е убийство — отвърна Кам. — Ще постъпим като полицай, стрелящ по престъпник, който е насочил оръжие към него. Нарича се предшестваща самоотбрана.

— Значи си станал и адвокат, така ли, Кам.

— Това не е мое мнение, а на Споркин — Станли Споркин беше главният юрисконсулт на ЦРУ.

— Е, Стан греши — рече Флорънс. — Защото ние не виждаме насочено оръжие. Няма как да знаем кой ще извърши терористичен акт. В Ливан нямаме толкова качествено разузнаване. Затова накрая ще убиваме хора, за които мислим, че може би планират тероризъм.

— Навярно можем да повишим достоверността на нашата информация.

— А доколко може да се разчита на чужденците? Кой ще участва в тези петчленни екипи? Местни лоши момчета? Наемници? Международната охранителна компания „Евробоклук“? Как можете да им се доверите? Как можете да ги контролирате? При това, каквото и да направят, отговорността е наша — особено ако убият невинни хора!

— Не, не, цялата операция ще е настрани от нас и ще можем да отричаме — възрази Тим.

— На мен не ми звучи много като нещо, което можем да отречем. ЦРУ ще ги обучи и въоръжи и ще финансира дейността им. А замисляли ли сте се за политическите последици?

— По-малко отвличания и бомби.

— Как може да сте толкова наивни? Да не мислите, че ако ударим Хизбулла по този начин, те ще си седнат на задниците и ще си кажат: „Божке, американците са по-корави, отколкото си мислехме; май е по-добре да зарежем цялата тая работа с тероризма“. Не, не. Те ще ревнат за отмъщение! В Близкия Изток насилието винаги поражда ново насилие — не сте ли го разбрали вече? Хизбулла бомбардира казармата на морската пехота в Бейрут — защо? Според полковник Герати, който по онова време командваше морската пехота, това е било в отговор на обстрела на мюсюлманите в селото Сук-ал-Гарб от шести американски флот. Едно убийство поражда друго.

— Значи просто ще се предадеш и ще кажеш, че нищо не може да се направи?

— Не може да се направи нищо лесно — само тежка политическа работа. Понижаваме температурата, удържаме и двете страни и ги водим на масата за преговори, отново и отново, колкото и пъти да си отиват. Не се отказваме и, каквото и да става, не ескалираме насилието.

— Мисля, че можем…

Флорънс обаче не беше свършила.

— Този план е престъпен, неприложим, с ужасяващи политически последици за Близкия Изток и освен това застрашава репутацията на ЦРУ, президента и САЩ. Но това не е всичко. Има още нещо, което го прави напълно невъзможен.

Тя млъкна и Кам беше принуден да попита:

— Какво?

— Извършването на убийства ни е забранено от президента. „Нито едно лице на служба на правителството на Съединените щати или действащо от негово име не може да се ангажира с извършването на убийство или да участва в заговор за извършването на убийство“. Президентска заповед 12333. Роналд Рейгън я подписа през 1981.

— Струва ми се, че той го е забравил — отговори Кам.

* * *

Мария се срещна с Флорънс Гиъри във Вашингтон в магазина Удуърд и Лотроп, известен като Удис. Срещата им беше в отдела за дамско бельо. Повечето агенти бяха мъже, така че всеки мъж, който би ги проследил там, щеше да изглежда подозрително. Възможно беше дори да го арестуват.

— Навремето носех 34А — каза Флорънс. — Сега съм 36С. Какво стана?

Мария се изкиска. На четиридесет и осем, тя беше малко по-възрастна от Флорънс.

— Добре дошла в клуба на жените на средна възраст. Открай време дупето ми е дебело, обаче някога имах сладки малки цици, които си стояха съвсем сами. А сега ми трябва сериозна поддръжка.

През двете десетилетия, прекарани във Вашингтон, Мария усърдно беше култивирала контакти. Тя отрано беше разбрала колко много се постига — за добро или зло — чрез лични познанства. Навремето, когато ЦРУ използваше Флорънс за секретарка, наместо да я обучава за агент, както беше обещано, Мария по женски съчувстваше на нещастието й. Познатите на Мария обикновено бяха жени и винаги бяха либерални. Обменяха си сведения, предупреждаваха се за застрашаващи ходове на политически противници и дискретно си помагаха, често — чрез даване на по-висок приоритет на задачи, които иначе биха били пренебрегнати от консервативните мъже. А мъжете правеха до голяма степен същото.

Мария и Флорънс подбраха по пет-шест сутиена и отидоха да ги пробват. Беше вторник сутрин и пробната беше празна. Въпреки това Флорънс говореше тихо.

— Бъд Макфарлейн е измъдрил план, който е пълна лудост — каза тя, докато си разкопчаваше блузата. — Но Бил Кейси ангажира ЦРУ. — Кейси, човек на президента Рейгън, оглавяваше управлението. — А президентът каза „да“.

— Какъв план?

— Обучаваме отряди убийци от чужденци, които да премахват терористите в Бейрут. Наричат го превантивен контратероризъм.

Мария беше потресена.

— Та това е престъпление според законите на тази страна. Ако успеят, Макфарлейн, Кейси и Роналд Рейгън ще бъдат убийци.

— Именно.

Двете жени свалиха сутиените си и застанаха една до друга пред огледалото.

— Виждаш ли? — попита Флорънс. — Вече не стърчат.

— И моите.

Имаше време, замисли се тя, когато щеше да ми е твърде притеснително да правя това с бяла жена. Може би нещата наистина се променят.

Започнаха да мерят сутиените.

— Кейси информирал ли е комисиите по разузнаването?

— Не. Рейгън реши, че може просто да осведоми председателите и заместник-председателите на всяка комисия и републиканския и демократичен лидер в Камарата и в Сената.

Значи затова Джордж Джейкс не е чувал за плана, разсъди Мария. Ходът на Рейгън беше ловък. В разузнавателните комисии имаше квота либерали, за да е сигурно, че ще се задават поне някои критични въпроси. Рейгън беше намерил как да заобиколи критиците и да осведоми само онези, за които знаеше, че ще го подкрепят.

— Един от екипите и в момента е тук, в Щатите, на двуседмично обучение — каза Флорънс.

— Значи цялата работа е доста напреднала.

— Точно така — Флорънс се огледа с черния сутиен. — Моят Франк е доволен от промяната в бюста ми. Винаги е искал жена с големи цици. Твърди, че ходи на църква да благодари на Господа.

Мария се разсмя.

— Мил съпруг имаш. Надявам се да хареса новите ти сутиени.

— Ами ти? Кой ще оцени твоето бельо?

— Познаваш ме, аз съм момиче, което си гони кариерата.

— А винаги ли си била такава?

— Много отдавна имаше един мъж, но той загина.

— Толкова съжалявам.

— Благодаря.

— И оттогава няма друг?

Мария отговори без забавяне.

— С един почти се получи. Знаеш, харесвам мъжете и секса, но не съм готова да изоставя своя живот и да се превърна в нечий придатък. Твоят Франк явно разбира това, но много мъже не го разбират.

Флорънс кимна.

— Добре го каза, миличка.

Мария се умисли.

— Какво искаш да направя за тези отряди убийци? — мина й през ума, че Флорънс в крайна сметка е таен агент и е открила или се е досетила, че тя е източникът на Джаспър Мъри. Искаше ли Флорънс тя да разкрие и това?

Флорънс обаче каза:

— Точно сега не искам да правиш нищо. Планът е още само една глупава идея, която може да бъде задушена в зародиш. Просто желанието ми е да съм сигурна, че някой извън разузнавателната общност е наясно с него. Ако лайното удари вентилатора и Рейгън започне да лъже за убийствата, както Никсън лъжеше за влизането с взлом, поне ти ще знаеш истината.

— А междувременно просто се молим това да не стане.

— Амин.

* * *

— Избрахме първата мишена — каза Тим Тедър на Кам. — Залавяме се с голямата клечка.

— Фадлалла?

— Той самият.

Кам кимна. Мухамад Хюсеин Фадлалла беше виден мюсюлмански учен и аятолах. В проповедите си призоваваше за въоръжена съпротива срещу израелската окупация на Ливан. Хизбулла твърдяха, че той ги вдъхновява и нищо повече, но в ЦРУ бяха убедени, че Фадлалла е мозъкът зад отвличанията. Кам с радост би го видял мъртъв.

Двамата седяха в кабинета на Кам в Лангли. На бюрото имаше снимка на Кам с Никсън, потънали в разговор. Лангли беше едно от малкото места, където човек все още можеше да се гордее, че е работил за Никсън.

— А Фадлалла планира ли още отвличания? — попита Кам.

— Папата планира ли още кръщения? — отвърна Тим.

— Ами екипът? Стабилни ли са? Под контрол ли са? — възраженията на Флорънс Гиъри бяха пренебрегнати, но забележките й не бяха глупави и Кам сега си ги припомняше.

Тедър въздъхна.

— Кам, ако това бяха благонадеждни, отговорни хора, които уважават законните власти, нямаше да се наемат за платени убийци. Надеждни са колкото всички такива. А засега малко или повече ги държим под контрол.

— Е, поне не ги финансираме ние. Взех парите от саудитците — три милиона долара.

Тим вдигна вежди.

— Добра работа.

— Благодаря.

— Трябва да обмислим дали да не поставим целия проект формално под контрола на саудитското разузнаване, за да можем да отричаме по-лесно.

— Добра идея. Но и при това положение след убийството на Фадлалла ще ни трябва прикритие.

Тим се позамисли и рече:

— Нека обвиним Израел.

— Аха.

— Всеки с готовност ще повярва, че Мосад е направил нещо такова.

Кам се въсеше неспокойно.

— Продължавам да се тревожа. Иска ми се да знам точно как ще го направят.

— По-добре да не знаеш.

— Трябва да знам. Може да ида в Ливан. Да погледна по-отблизо.

— Ако го направиш — отвърна Тим, — действай внимателно.

* * *

Кам нае една бяла Тойота Корола и се отправи на юг от центъра на Бейрут към предимно мюсюлманското предградие Бир-ал-Абид. Представляваше джунгла от грозни панелни блокове, между които тук-там бяха пръснати хубави джамии. Всяка джамия се издигаше на собствен парцел като великолепно култивирано дърво сред гора от прости борове. Колкото и да беше бедна страната, движението по тесните улици беше натоварено, а магазините и уличните сергии бяха обсадени от тълпи. Беше горещо и Тойотата нямаше климатик, но Кам шофираше на затворени прозорци, понеже се боеше от контакт с неспокойните местни.

Посещавал беше района веднъж с водач от ЦРУ и бързо намери улицата, където живееше аятолах Фадлалла. Кам мина бавно покрай високия блок, после стигна до края на улицата, обърна и паркира на стотина метра от противоположната на сградата страна.

На тази улица имаше още няколко блока, кино и — най-важното — джамия. Всеки следобед по едно и също време Фадлалла отиваше да се моли там.

Тъкмо тогава щяха и да го убият.

„Моля те, Господи, без издънки“, рече си Кам.

Край бордюра, откъдето щеше да мине Фадлалла, имаше нагъсто паркирани коли. В една от колите имаше бомба. Кам не знаеше в коя.

Някъде наблизо се укриваше човекът, който щеше да я взриви. Наблюдаваше улицата в очакване на аятолаха. Кам огледа колите и прозорците откъм улицата. Не забеляза убиеца. Добре. Беше хубаво скрит — така и трябваше.

Саудитците бяха уверили Кам, че няма да бъдат наранени невинни. Фадлалла се движеше обграден от телохранители: някои от тях несъмнено щяха да пострадат, но те винаги държаха своя вожд достатъчно далеч от хората.

Кам се питаше тревожно дали ефектът от бомбата може да бъде предвиден с такава точност. Ала понякога се случваше и цивилни да пострадат по време на война. Ето например всички японски жени и деца, убити в Хирошима и Нагасаки. Разбира се, тогава Съединените щати бяха във война с Япония, а случаят с Ливан не беше такъв. Кам обаче си каза, че същият принцип е приложим. Ако няколко минувачи бъдат понатъртени или порязани, целта определено ще оправдае средствата.

Все пак се притесняваше от множеството пешеходци. Колата бомба беше подходяща за по-усамотени места. Тук подходящ избор щеше да е снайперист с мощна пушка.

Вече бе твърде късно.

Кам погледна часовника си. Фадлалла закъсняваше. Това беше изнервящо. На Кам му се щеше аятолахът да побърза.

На улицата като че ли имаше твърде много жени и момичета и той се чудеше защо. След минута се досети, че излизат от джамията. Явно там се беше провело някакво специално събитие за жените, нещо като мюсюлмански еквивалент на среща на майките. И за беля, те задръстваха проклетата улица. Може би щеше да се наложи екипът да се откаже от взрива.

Кам вече се надяваше Фадлалла да закъснее още.

Отново се огледа в търсене на притеснен човек, който крие някакъв детониращ механизъм на принципа на радиото. Стори му се, че сега го зърна. На около триста метра по-нататък, срещу джамията, прозорецът на първия етаж на калкана на жилищната сграда беше отворен. Кам нямаше да забележи мъжа, ако по пътя си на запад в небето следобедното слънце не бе отместило сенките и не беше разкрило фигурата. Той не виждаше лицето, но разбираше езика на тялото му — напрегнат, съсредоточен, очакващ, уплашен, стиснал с две ръце нещо, което можеше да е портативно радио с дълга сгъваема антена. Само че никой не стиска радио, като че животът му зависи от това.

Още и още жени излизаха от джамията. Някои носеха само хиджаб, а други бяха целите скрити в бурки. Тълпяха се по тротоарите и в двете посоки. Кам се надяваше блъсканицата скоро да премине.

Погледна към блока на Фадлалла и с ужас видя, че аятолахът излиза, обграден от шест или седем мъже.

Фадлалла беше дребен старец с дълга бяла брада. Облечен беше в бяла роба, а на главата си носеше кръгла черна шапчица. Лицето му беше живо и интелигентно и той се усмихваше леко на думите на един от придружителите си, когато тръгнаха по улицата.

— Не — изрече Кам гласно. — Не сега. Не сега!

Огледа улицата. Тротоарите бяха все така претъпкани с жени и момичета. Те разговаряха, смееха се, а в усмивките и жестовете им личеше облекчението на хора, които излизат от свято място след тържествена служба. Дългът им беше изпълнен, душите им бяха освежени и те бяха готови отново да потънат в светския живот — очакваха предстоящата вечер, вечерята, разговорите, забавленията, семейството и приятелите.

Ала някои от тях щяха да загинат.

Кам изскочи от колата си.

Взе да ръкомаха трескаво към прозореца, зад който се мяркаше убиецът, но не получи отговор. Не беше изненадващо — той беше твърде далеч, а и човекът вътре беше съсредоточен върху Фадлалла.

Кам погледна от другата страна на улицата. Фадлалла с бодра крачка се отдалечаваше от него по посока на джамията и на скривалището на убиеца. Взривът щеше да е след секунди.

Кам се завтече по улицата към жилищната сграда, но заради множеството жени се движеше бавно. Привлече любопитни и враждебни погледи — човек, който явно е американец, търчи сред мюсюлманките. Изравни се с Фадлалла и забеляза, че единият от телохранителите го посочва на друг. Съвсем скоро щяха да го спипат.

Продължи да тича, изоставил всяка предпазливост. На петнадесетина метра от сградата спря, извика и почна да маха на убиеца зад прозореца. Вече го виждаше ясно — млад арабин с рядка брадица и подплашено изражение.

— Не го прави! — викна Кам, съзнавайки, че вече рискува собствения си живот. — Спри, спри! Спри, за Бога!

Някой го грабна за рамото изотзад и каза нещо остро и агресивно на арабски.

Последва огромен трясък.

Кам излетя и се просна на земята.

Остана без дъх, все едно някой го е халосал в гърба с дъска. Главата го болеше. Чуваше писъци, ругаещи мъже и шум от падането на камънаци. Преобърна се, пое дъх и с усилие се изправи на крака. Беше жив и, доколкото можа да прецени, не беше сериозно ранен. В краката му лежеше и не помръдваше някакъв арабин, навярно онзи, който го сграбчи за рамото. Явно той беше поел пълната сила на удара и беше защитил Кам с тялото си.

Погледна от другата страна на улицата и промълви:

— Иисусе Христе.

Навсякъде лежаха тела, ужасно изкривени, окървавени и натрошени. Онези, които не лежаха, залитаха, притискаха раните си, викаха и търсеха своите близки. Широките ориенталски дрехи на някои бяха отнесени и някои от жените бяха полуголи, истински поругани от насилствената смърт.

Фасадите на две жилищни сгради бяха унищожени и на улицата падаха парчета от стените и мебели — едри буци бетон заедно със столове и телевизори. Няколко сгради горяха. Улицата беше осеяна с унищожени коли — все едно бяха хвърлени от високо и бяха паднали къде да е.

Кам начаса разбра, че бомбата е била по-мощна, много по-мощна от необходимото.

Отсреща съгледа бялата брада и черната шапчица на Фадлалла, тикан от телохранителите си към своята сграда. Изглеждаше невредим.

Мисията се бе провалила.

Кам се взираше в касапницата наоколо. Колко хора бяха загинали?

Според него — петдесет, шестдесет, дори седемдесет. А ранените бяха стотици.

Трябваше да се измъкне оттук. Скоро хората щяха да започнат да се питат кой е сторил това. Макар че лицето на Кам беше изподрано, а костюмът му — разпран, щяха да разберат, че е американец. Трябваше да се махне преди на някого да му хрумне, че имат възможност за незабавно отмъщение.

Забърза към колата си. Всички прозорци бяха натрошени, но май можеше да потегли. Кам със замах отвори вратата. Седалката беше покрита със стъкла. Той смъкна сакото си и ги смете с него. После го сгъна и го подложи за всеки случай. Влезе в колата и завъртя ключа.

Колата запали.

Кам потегли, направи обратен завой и се отдалечи.

Спомни си твърдението на Флорънс Гиъри, което тогава му се беше сторило хистерично преувеличение. „По законите на всяка цивилизована страна това е убийство“, бе казала тя.

Ала не беше просто убийство. Това тук беше масово убийство.

Президентът Роналд Рейгън беше виновен.

Виновен беше и Кам Дюър.

* * *

Джак редеше пъзел на масичка в салона заедно с кръстницата си Мария, а баща му Джордж ги гледаше. Беше неделя следобед и те бяха в дома на Джаки Джейкс в „Принц Джордж Каунти“. Заедно бяха отишли в евангелистката църква Ветил, после обядваха приготвеното от Джаки задушено свинско с лучен сос и грах. След това Мария извади пъзела, внимателно подбран да не е нито прекалено лесен, нито твърде сложен за едно петгодишно дете. Скоро тя щеше да си тръгне, а Джордж да откара Джак в дома на Верина. После щеше да седне на кухненската маса и да поработи няколко часа с документите за идната седмица в Конгреса.

Но сега моментът беше спокоен, без належащи ангажименти. Следобедната светлина падаше върху двете сведени над играта глави. „Джак ще бъде хубав“, помисли Джордж. Имаше високо челце, леко раздалечени очи, сладко носле, усмихната уста и спретната брадичка — всичко беше съразмерно. Изразът на лицето му вече говореше за неговия характер. Беше съвсем погълнат от интелектуалното предизвикателство на играта, а когато той или Мария поставеха някое парченце правилно, усмихваше се доволно и цялото му лице се озаряваше. Джордж не знаеше нещо по-завладяващо и вълнуващо от развитието на ума на детето му, ежедневната поява на новоразбрани неща, числа и букви, механизми, хора и обществени групи. За Джордж беше чудо да вижда как Джак тича, скача и хвърля топка, ала сърцето му се поразяваше още повече от този умислен и съсредоточен израз. В очите му напираха сълзи на гордост, благодарност и страхопочитание.

Признателен беше и на Мария. Тя им гостуваше горе-долу веднъж месечно, винаги носеше подарък на Джак и винаги му отделяше време. Търпеливо му четеше, двамата разговаряха или играеха. Мария и Джаки бяха дали на Джак стабилност по време на травмата от развода на родителите му. Минала беше година откак Джордж напусна семейния си дом. Джак вече не се будеше с плач посред нощ. Явно улягаше в новия начин на живот. Джордж обаче не можеше да не се тревожи за дълготрайните последици.

Двамата завършиха пъзела. Баба Джаки беше поканена да се възхити на работата. После тя взе Джак в кухнята за чаша мляко и сладка.

— Благодаря ти за всичко, което правиш за Джак — обърна се Джордж към Мария. — Ти си най-добрата кръстница.

— Това не е някаква жертва. Радост е да го познавам.

След година Мария щеше да навърши петдесет. Никога нямаше да има свои деца. В Чикаго имаше племенници, но главният обект на майчината й любов беше Джак.

— Трябва да ти кажа нещо — рече Мария. — Нещо важно.

Тя стана и затвори вратата на салончето. Джордж се чудеше какво ли следва.

Мария пак седна и каза:

— Колата бомба в Бейрут онзи ден.

— Ужасно беше. Уби осемдесет души и рани двеста, предимно жени и момичета.

— Бомбата не беше поставена от израелците.

— Кой го направи тогава?

— Ние.

— Какво говориш, по дяволите?

— Контратерористична инициатива на президента Рейгън. Извършителите бяха ливанци, но обучени, финансирани и контролирани от ЦРУ.

— Иисусе. Та президентът е длъжен по закон да казва за тайните операции на моята комисия.

— Струва ми се, ще установиш, че е осведомил председателя и заместник-председателя.

— Ужасно — възкликна Джордж. — А ти звучиш доста убедено.

— Каза ми го старши служител от ЦРУ. Много от ветераните в Управлението са били против цялата тази програма. Но президентът е поискал, а Бил Кейси я е прокарал.

— Какво ги е прихванало, за Бога? Извършиха масово убийство!

— Отчаяно искат да сложат край на отвличанията. Мислят, че Фадлалла е мозъкът, който стои зад тях, и опитаха да го отстранят.

— И се прецакаха.

— И още как.

— Това трябва да излезе наяве.

— Така мисля и аз.

Джаки влезе.

— Нашият младеж е готов да се върне при майка си.

— Идвам. — Джордж стана. — Добре, ще имам грижата — каза той на Мария.

— Благодаря.

Джордж влезе в колата заедно с детето и бавно подкара по улиците в предградието към къщата на Верина. Бронзовият Кадилак на Джаспър Мъри беше на алеята редом с червения Ягуар на Верина. Ако това значеше, че самият Джаспър е тук, случаят беше удобен.

Верина дойде на вратата. Облечена беше в черна тениска и избелели сини джинси. Джордж влезе, а Верина отведе Джак да го изкъпе. Джаспър излезе от кухнята и Джордж му каза:

— Да разменим две думи, ако може.

Джаспър се поразтревожи, но отговори:

— Разбира се.

— Да влезем в… — Джордж почти каза „кабинета ми“, но се поправи. — … кабинета?

— Добре.

Жегна го като видя пишещата машина на Джаспър на старото си писалище наред с камара от потребните за един журналист справочници: Кой кой е в Америка; Пиърсовата енциклопедия, Алманах на американската политика.

Кабинетът беше малко помещение с едно кресло. Нито Джаспър, нито Джордж искаше да седне зад бюрото. След неловко колебание Джаспър измъкна стола иззад бюрото, сложи го срещу креслото и двамата седнаха.

Джордж му предаде думите на Мария, без да споменава името й. Докато говореше, той си зададе въпроса защо Верина предпочете Джаспър пред него. Според мнението на Джордж Джаспър притежаваше остро изразена егоистична безмилостност. Той попита майка си и тя му отговори: „Джаспър е телевизионна звезда. Бащата на Верина е кинозвезда. Прекарала е седем години в работа за Мартин Лутър Кинг, който беше звездата на движението за граждански права. Може би изпитва необходимост мъжът й да бъде звезда. Но какво ли пък знам и аз?“

— Това е динамит — заключи Джаспър, когато Джордж му разказа всичко. — Сигурен ли сте в източника си?

— Същият като източника за другите истории, които съм Ви давал. Напълно надежден.

— Това прави президента Рейгън масов убиец.

— Да — съгласи се Джордж. — Знам го.