Кен Фолет
Прагът на вечността (19)

18.

В кухнята в дома на улица „Грейт Питър“ радиото беше включено в петък вечерта. По цял свят хората държаха радиоприемниците включени и със страх чакаха новините.

Кухнята беше голяма, с дълга маса от рендосани чамови дъски по средата. Джаспър Мъри препичаше филийки и четеше вестниците. Лойд и Дейзи Уилямс получаваха всички лондонски вестници, както и някои от континента. Основният интерес на Лойд като член на парламента бяха външните работи и това оставаше неизменно още от участието му в испанската гражданска война. Джаспър преглеждаше страниците в търсене на някакво основание за надежда.

Утре, събота, в Лондон щеше да се проведе протестен марш. Ако Лондон съществуваше на сутринта. Джаспър щеше да присъства като репортер на Сейнт Джулиънс Нюз, студентския вестник. Всъщност той не обичаше да прави новинарски репортажи — предпочиташе статиите, защото бяха по-дълги и смислени и писането можеше да е по-стилно. Надяваше се някой ден да работи за списание или даже за телевизия.

Но първо искаше да стане редактор на Сейнт Джулиънс Нюз. Постът вървеше с малка заплата и свободна от учение година. Беше много желан, защото на практика гарантираше добра работа в журналистиката след дипломирането. Джаспър беше кандидатствал за редактор, но Сам Кейкбред го победи. Името Кейкбред беше прочуто в британската журналистика: бащата на Сам беше заместник-редактор на Таймс, а чичо му беше много обичан радиокоментатор. Сам имаше по-малка сестра в Сейнт Джулиънс Колидж, която беше карала стаж в списание Вог. Джаспър подозираше, че Сам е спечелил работата заради името, а не заради качествата си.

Но в Британия никога не беше достатъчно да си способен. Дядото на Джаспър беше генерал и баща му беше поел по пътя на подобна кариера, докато не направи грешката да се ожени за еврейско момиче. В резултат не стигна до по-висок чин от полковник. Британското общество никога не прощаваше на хора, които нарушаваха правилата. Джаспър беше чувал, че в Съединените щати е различно.

В кухнята с Джаспър беше и Иви Уилямс. Седеше на масата и правеше плакат с надпис: ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ КУБА.

Иви вече не изпитваше ученическа любов към Джаспър. Той беше облекчен. Иви беше на шестнадесет — красива с някаква бледа безплътна красота, но беше твърде сериозна и самовглъбена за неговия вкус. Всеки, който излизаше с нея, трябваше да споделя страстната й отдаденост към най-разнообразни кампании срещу жестокостта и несправедливостта, от апартейда в Южна Африка до експериментите с животни. Джаспър не беше отдаден на нищо и затова предпочиташе момичета като пакостливата Бийп Дюър, която още на тринадесет години вкарваше език в устата му и се триеше в еректиралия му пенис.

Джаспър гледаше как Иви изрисува вътре в О-то на ДОЛУ символа на Кампанията за ядрено разоръжаване.

— Значи твоят плакат подкрепя две идеалистични каузи на цената на една! — установи Джаспър.

— Нищо идеалистично няма тук — остро отвърна тя. — Ако довечера избухне война, знаеш ли коя ще е първата цел на съветските ядрени бомби? Британия. Защото ние имаме ядрени оръжия, които те трябва да елиминират, преди да нападнат Съединените щати. Няма да бомбардират Норвегия или Португалия, или коя да е държава с достатъчно здрав разум да страни от ядрената надпревара. Всеки, който разсъждава логично за отбраната на нашата страна, знае, че ядрените оръжия не ни защитават — те ни поставят в опасност.

Джаспър нямаше намерението забележката му да се приема сериозно, но Иви приемаше всичко сериозно.

Четиринадесетгодишният й брат Дейв също беше на масата и изработваше малки кубински знаменца. Използва шаблон, за да нанесе ивиците върху плътна хартия, а сега закрепваше листовете на малки летвички, изрязани от шперплат, с взет назаем телбод. Джаспър презираше привилегирования живот на Дейв, който имаше богати и свободомислещи родители, но много се стараеше да се държи приветливо.

— Колко знаменца правиш? — попита той.

— Триста и шестдесет.

— Предполагам, че бройката не е случайна.

— Ако не измрем всички тази нощ, ще ги продам утре на демонстрацията за шест пенса парчето. Триста и шестдесет по шест пенса са сто и осемдесет шилинга, или девет лири, колкото струва усилвателят за китара, който искам да си купя.

Дейв имаше нюх за бизнес. Джаспър си спомни неговия щанд за безалкохолни напитки, обслужван от хлапета, които работеха с огромна бързина, понеже Дейв им плащаше процент. Но Дейв се справяше зле с уроците и беше на последно или почти на последно място по всички учебни предмети. Това довеждаше баща му до лудост, понеже във всичко останало Дейв беше умен. Лойд обвиняваше сина си в мързел, но според Джаспър нещата бяха по-сложни. На Дейв му беше трудно да прочете каквото и да е. Пишеше ужасно, с много грешки и даже обръщаше някои букви. Напомняше на Джаспър за най-добрия му приятел в училище, който не беше способен да изпее училищната песен и му беше трудно да чуе разликата между собственото си мучене и мелодията, която пееха другите момчета. По същия начин на Дейв му се налагаше да се съсредоточи, за да види разликата между д и б. Копнееше да изпълни очакванията на преуспелите си родители, но никога не смогваше.

Докато защипваше своите шестпенсови знаменца, умът му явно блуждаеше, понеже без връзка с нищо каза:

— Твоята майка и моята майка не ще да са имали много общо, когато са се запознали.

— Не — отговори Джаспър. — Дейзи Пешков е дъщеря на руско-американски гангстер. Ева Ротман е дъщеря на лекар от еврейско семейство от средната класа в Берлин, изпратена в Америка, за да избяга от нацистите. Твоята майка е приела моята майка.

Иви, която беше кръстена на Ева, се обади:

— Мама просто има голямо сърце.

— Ще ми се някой да ме прати в Америка — каза Джаспър почти на себе си.

— Защо просто не заминеш? — попита Иви. — Можеш да им кажеш да оставят кубинците на мира.

В този момент в кухнята влезе жената с голямото сърце. Дейзи Уилямс беше все още привлекателна на четиридесет и шест години: с големи сини очи и светли къдрици. На младини трябва да е била неустоима, помисли Джаспър. Тази вечер беше облечена скромно, със синя пола и подходящо сако, без бижута; крие богатството си, сардонично си рече Джаспър, за да играе по-добре ролята на съпруга на политик. Фигурата й още беше стройна, макар и не така слаба като навремето. Джаспър си я представи гола и реши, че ще е по-добра в леглото от дъщеря си Иви. Дейзи трябва да беше като Бийп, готова на всичко. Изненада се, когато се улови да фантазира така за жена на възрастта на майка му. Колко хубаво, че жените не могат да четат мислите на мъжете.

— Каква мила картинка — топло рече Дейзи. — Три деца работят кротко. — Имаше отчетлив американски акцент, макар да беше позагладен от четвърт век в Лондон. Погледна изненадано знаменцата на Дейв. — Ти не се интересуваш често от световната политика.

— Ще ги продавам по шест пенса всяко.

— Можех да предположа, че усилията ти нямат нищо общо със световния мир.

— Оставям световния мир на Иви.

— Някой трябва да се тревожи за това — със страст отговори Иви. — Знаете, че всички може и да сме мъртви до началото на марша утре, само защото американците са такива лицемери.

Джаспър хвърли поглед на Дейзи, но тя не беше обидена. Свикнала беше с острите етични изказвания на дъщеря си.

— Струва ми се, че американците са много уплашени от ракетите в Куба — меко рече тя.

— Значи могат да си представят как се чувстват другите народи и да си приберат ракетите от Турция.

— Мисля, че си права. Президентът Кенеди сгреши с разполагането им там. Все пак, има разлика. Ние в Европа сме свикнали да има насочени към нас ракети и от двете страни на Желязната завеса. А с тайното изпращане на ракети в Куба Хрушчов потресаващо измени статуквото.

— Което си е така, така си е.

— А практическата политика е нещо друго. Но вижте как историята се повтаря. Моят син е като баща ми, винаги нащрек за възможност да спечели някоя пара, дори и на ръба на Третата световна война. Дъщеря ми е като чичо ми, болшевика Григорий, решена да промени света.

Иви вдигна поглед.

— Ако е бил болшевик, значи наистина е променил света.

— Но дали го е променил към по-добро?

Влезе Лойд. Също като прадедите си миньори, той беше нисък и широкоплещест. Нещо в походката му напомни на Джаспър, че някога е бил и шампион по бокс. Облеклото му беше старомодно — черен костюм с фина шарка на рибена кост и блестящо бяла ленена кърпичка в джобчето. Явно родителите щяха да присъстват на някакво политическо събитие.

— Готов съм, ако и ти си готова, скъпа — обърна се той към Дейзи.

— За какво е срещата ви? — попита Иви.

— За Куба. За какво друго? — отговори татко й. Забеляза плаката. — Виждам, че вече имаш мнение по въпроса.

— Не е сложно, нали? — каза Иви. — На кубинците трябва да се позволи сами да избират съдбата си. Не е ли това основен принцип на демокрацията?

Джаспър видя, че се задава разправия. В това семейство половината разправии бяха за политика. Отегчен от идеализма на Иви, той подхвърли:

— Ханк Ремингтън ще изпее „Отровен дъжд“ утре на площад Трафалгар.

Ремингтън, ирландско момче, чието истинско име беше Хари Райли, беше водач на групата Кордс. Тази песен беше за падането на радиоактивните частици.

— Той е чудесен — отвърна Иви. — Такава ясна мисъл.

Ханк беше един от нейните герои.

— Дойде да се срещне с мен — каза Лойд.

Иви тутакси смени тона.

— Не си ми казал!

— Това стана днес.

— Какво мислиш за него?

— Истински гений от работническата класа.

— Какво искаше той?

— Искаше да говоря в Камарата на общините и да разоблича президента Кенеди като подпалвач на война.

— Така и трябва!

— И какво става, ако Лейбъристката партия спечели следващите общи избори? Представи си, че стана министър на външните работи. Може да ми се наложи да ида в Белия дом и да търся от президента Кенеди подкрепа за нещо, което лейбъристкото правителство иска да направи, например резолюция на ООН срещу расовата дискриминация в Южна Африка. Кенеди може да си спомни как съм го обидил и да ми каже да се разкарам.

— Все пак би трябвало да го направиш — настоя Иви.

— Да наречеш някого подпалвач на войни обикновено не помага. Ако смятах, че това ще реши сегашната криза, щях да го направя. Но това е карта, която можеш да изиграеш само веднъж. И аз предпочитам да го направя, когато имам печеливша ръка.

Джаспър смяташе Лойд за практичен политик. Одобряваше това.

Иви обаче мислеше обратното.

— Вярвам, че хората трябва да се изправят и да говорят истината — каза тя.

Лойд се усмихна.

— Гордея се, че имам такава дъщеря. Надявам се цял живот да се придържаш към тази вяра. Сега обаче трябва да ида да обясня сегашната криза на поддръжниците си в „Ийст Енд“.

— Довиждане, деца. Ще се видим по-късно — каза Дейзи.

Двамата излязоха.

— Кой излезе победител в спора? — попита Иви.

„Баща ти, и то с лекота“, помисли Джаспър, но не го каза.

* * *

Джордж се върна в центъра на Вашингтон силно разтревожен. Всички работеха с убеждението, че една инвазия в Куба непременно ще успее. Ракетите ФРОГ променяха всичко. Американските войски щяха да се изправят срещу ядрено оръжие на бойното поле. Навярно и така щяха да надделеят, но войната щеше да е по-тежка и да вземе повече жертви, а изходът вече не беше предрешен.

Слезе от таксито пред Белия дом и се отби в пресслужбата. Мария беше на бюрото си. Джордж се зарадва да види, че тя изглежда много по-добре, отколкото преди три дни.

— Добре съм, благодаря ти — каза тя в отговор на въпроса му. Малка част от бремето на тревогите падна от сърцето му, но по-голямата остана да му тежи. Мария се възстановяваше физически, но той не знаеше колко е навредила на душата й тайната любовна история.

Не можеше да й задава по-интимни въпроси, защото Мария имаше компания. С нея беше чернокож младеж в сако от туид.

— Запознай се с Леополд Монтгомъри. Работи в „Ройтерс“. Дойде да вземе съобщението за печата.

— Наричай ме Лий — каза младежът.

— Май няма много цветнокожи репортери, които да отразяват Вашингтон.

— Само аз съм — отговори Лий.

— Джордж Джейкс работи с Боби Кенеди — каза Мария.

Лий изведнъж се заинтригува повече.

— Що за човек е той?

— Работата е страхотна — каза Джордж, отклонявайки въпроса. — Преди всичко съветвам по гражданските права. Предприемаме правни действия срещу южните щати, които пречат на негрите да гласуват.

— Но ни трябва закон за гражданските права.

— Ти го каза, братко — Джордж се обърна към Мария: — Не мога да остана. Радвам се, че се чувстваш по-добре.

— Ще повървя с теб, ако отиваш в министерството — каза Лий.

Джордж избягваше компанията на новинари, но към Лий изпитваше другарски чувства, понеже човекът се опитваше да се справи в белия Вашингтон също като него, затова отговори:

— Добре.

— Благодаря, че се отби, Лий — рече Мария. — Моля, обади ми се, ако имаш нужда от изясняване на нещо по това съобщение.

— Разбира се.

Джордж и Лий излязоха и тръгнаха по Пенсилвания авеню.

— Какво пише в съобщението? — попита Джордж.

— Макар че корабите са обърнали курса, Съветите продължават да строят ракетни площадки в Куба и го правят с най-голяма бързина.

Джордж се замисли за снимките от въздушното разузнаване, които беше видял току-що. Изкушаваше се да разкаже на Лий за тях. Щеше да му е приятно да даде едно рамо на млад чернокож репортер. Но това щеше да е пробив в сигурността и Джордж устоя на порива.

— Май е така — рече той неангажиращо.

— Правителството като че не прави нищо — продължи Лий.

— Какво искаш да кажеш?

— Карантината явно не е ефикасна, а президентът не прави нищо друго. Джордж се докачи. Той беше част от правителството, макар и дребна, и се чувстваше несправедливо обвинен.

— В телевизионното обръщение в понеделник президентът каза, че карантината е само началото.

— Значи ще има по-нататъшни действия?

— Очевидно това имаше предвид.

— Но какво ще направи?

Джордж се усмихна, разбирайки, че Лий се мъчи да измъкне информация от него.

— Погледни натам — каза той.

Когато Джордж се върна в Министерството на правосъдието, Боби беше бесен. Той не викаше и не хвърляше предмети из стаята. Неговият гняв беше студен и жесток. Хората говореха за ужасяващия поглед на сините му очи.

— На кого е ядосан? — обърна се Джордж към Денис Уилсън.

— На Тим Тедър. Пратил е три диверсионни отряда от по шест души в Куба. И още очакват да тръгнат.

— Какво? Защо? Кой е казал на ЦРУ да прави това?

— Част от операция „Мангуста“. А явно никой не им е казал да спрат.

— Но така те могат да предизвикат Трета световна война!

— Затова Боби бълва змии и гущери. Още нещо. Пратили са двама да взривят някаква медодобивна мина — и за нещастие са загубили връзка.

— Значи е възможно тези двамата вече да са в затвора и да чертаят схеми на отделението на ЦРУ в Маями за съветските разпитващи.

— Аха.

— Глупав момент за подобни неща по толкова много причини — продължи Джордж. — Куба се готви за война. Сигурността на Кастро винаги е била добра, а сега трябва да е под тревога.

— Именно. След няколко минути Боби отива на среща за операция „Мангуста“ в Пентагона и очаквам да разпъне Тедър на кръст.

Джордж не отиде с Боби в Пентагона. Той все още не беше поканен на срещите за „Мангуста“ — до известна степен за негово облекчение. Пътуването до Ла Исабела го беше убедило, че цялата операция е престъпна и не искаше повече да има нищо общо с нея.

Седна на бюрото си, но откри, че му е трудно да се съсредоточи. И без това гражданските права сега бяха на заден план: тази седмица никой не мислеше за равенството на негрите.

Джордж имаше чувството, че кризата се изплъзва от контрола на президента Кенеди. Въпреки собствената си преценка, президентът беше наредил военните да се качат на борда на Марукла. Минало беше без проблеми, но какво щеше да стане следващия път? Сега в Куба имаше тактически ядрени оръжия — Америка все още можеше да нахлуе, но на висока цена. И за да добави още малко риск, ЦРУ играеше своя игра.

Всички отчаяно се мъчеха да охладят нещата, но ставаше тъкмо обратното — кошмарна ескалация на кризата, която никой не желаеше.

По-късно следобед Боби се върна от Пентагона с доклад от телеграфната служба.

— Какво е това, по дяволите? — обърна се той към хората си. Започна да чете: — „В отговор на ускорената кампания по изграждането на ракетни площадки в Куба, се очакват незабавни ответни действия от страна на президента Кенеди… — и той вдигна показалец във въздуха — … според източници, близки до главния прокурор“. — Боби се огледа. — Кой се е разприказвал?

— Ох, мамицата му — продума Джордж.

Всички го погледнаха.

— Имаш ли нещо да ми кажеш, Джордж? — попита Боби.

Джордж искаше да потъне в земята.

— Съжалявам. Единственото, което направих, беше да цитирам речта на президента, където се казваше, че карантината е само началото.

— Не можеш да казваш такива неща на репортери! Дал си им чисто нова история.

— Божичко, вече го знам.

— И си засилил кризата тъкмо когато всички се опитваме да успокоим нещата. Следващата история ще се занимава с въпроса какви действия има предвид президентът. После, ако не направи нищо, ще кажат, че се колебае.

— Да, сър.

— Защо въобще си разговарял с този репортер?

— Представиха ми го в Белия дом и той вървя по Пенсилвания авеню с мен.

Денис Уилсън попита Боби:

— Това репортаж на „Ройтерс“ ли е?

— Да. Защо?

— Вероятно е написан от Лий Монтгомъри.

Джордж изстена на ум. Знаеше какво следва. Уилсън преднамерено правеше така, че инцидентът да изглежда още по-лош.

— Какво те кара да кажеш това, Денис? — попита Боби.

Уилсън се позабави, затова Джордж отговори на въпроса.

— Монтгомъри е негър.

— Ти затова ли разговаря с него, Джордж? — продължи Боби.

— Май не исках да му кажа да се разкара.

— Следващия път му кажи точно това. На него и на всеки друг репортер, който се опитва да измъкне някаква история от теб, независимо какъв цвят е.

Джордж с облекчение чу думите „следващия път“. Това означаваше, че няма да го уволнят.

— Благодаря. Ще го запомня.

— И добре ще направиш — отвърна Боби и влезе в кабинета си.

— Размина ти се — рече Уилсън. — Късметлия си ти.

— Аха — съгласи се Джордж и додаде саркастично: — Благодаря ти за помощта, Денис.

Всички се върнаха към задълженията си. Джордж направо не можеше да повярва какво е направил. Непреднамерено и той беше налял масло в огъня.

Все още се чувстваше потиснат, когато получи телефонно обаждане от Атланта.

— Здрасти, Джордж. Верина Марканд е.

Гласът й го ободри.

— Как си?

— Притеснена.

— И ти, и целият свят.

— Доктор Кинг ме помоли да ти се обадя да попитам какво става.

— Навярно вие знаете колкото нас — отговори Джордж. Още го болеше от конското на Боби и нямаше да рискува пак да прояви непредпазливост. — Общо взето, всичко е във вестниците.

— Наистина ли ще нападнем Куба?

— Само президентът знае.

— Ще има ли ядрена война?

— Дори президентът не знае.

— Липсваш ми, Джордж. Иска ми се да мога да седна с теб и просто да си поговорим, знаеш ли.

Това го изненада. В Харвард не бяха близки, а и не се бяха виждали половин година. Той нямаше представа, че Верина е дотам привързана към него, че да й липсва. Не знаеше как да отговори.

— Какво да кажа на доктор Кинг? — попита Верина.

— Кажи му… — Джордж млъкна. Помисли за всички хора около президента Кенеди: генералите с горещи глави, които искаха война веднага; онези от ЦРУ, които се правеха на Джеймс Бонд; репортерите, които се оплакваха от бездействието на президента, докато той просто беше предпазлив. — Кажи му, че за това отговаря най-умният човек в Съединените щати и не можем да искаме нещо по-добро.

— Добре — отговори Верина и затвори.

Джордж се запита вярва ли в онова, което каза току-що. Щеше му се да мрази Джак Кенеди заради отношението му към Мария. Ала можеше ли друг да се справи с тази криза по-добре от него? Не. Джордж не можеше да се досети за друг човек с подходящото съчетание на храброст, мъдрост, сдържаност и спокойствие.

Късно следобед Уилсън прие някакво телефонно обаждане и после каза на всички в стаята:

— Получаваме писмо от Хрушчов. В момента идва в Държавния департамент.

— Какво пише?

— Не много засега — отговори Уилсън. Погледна в бележника си. — Още нямаме целия текст. „Заплашвате ни с война, но добре знаете, че най-малкото, което ще получите в отговор, ще е да понесете същите последици…“. Пратено е до нашето посолство в Москва малко преди десет тази сутрин, наше време.

— Десет сутринта! — възкликна Джордж. — Сега е шест вечерта. Какво отнема толкова време?

Уилсън отговори с уморена снизходителност, все едно му е додеяло да обяснява на разни новаци най-елементарни процедури.

— Нашите хора в Москва трябва да преведат писмото на английски, после да го шифроват и да дадат ключ. След като се получи тук, във Вашингтон, чиновниците от Държавния департамент трябва да го дешифрират и напечатат. И всяка дума трябва да се провери три пъти, преди президентът да направи каквото и да е. Процесът е дълъг.

— Благодаря ти — каза Джордж. Уилсън беше самодоволен досадник, обаче знаеше много.

Беше петък вечер, но никой не се прибра у дома.

Посланието на Хрушчов пристигаше на части. Както можеше да се предвиди, важното беше накрая. „Ако Съединените щати обещаят да не нападат Куба“, пишеше Хрушчов, „необходимостта от присъствието на нашите военни специалисти ще отпадне“.

Това беше компромисно предложение и трябваше да е добра новина. Но какво по-точно значеше?

Навярно Съветите щяха да изтеглят ядрените си оръжия от Куба. Нищо по-малко от това нямаше да е от значение.

Ала можеха ли Съединените щати да обещаят никога да не нападат Куба? Щеше ли президентът Кенеди въобще да се замисли да си върже ръцете по този начин? Джордж смяташе, че Кенеди няма да е готов да изостави всяка надежда да се отърве от Кастро.

А и как щеше да реагира светът на подобна сделка? Нямаше ли да я приемат като външнополитически успех за Хрушчов? Или щяха да кажат, че Кенеди е принудил Съветите да отстъпят?

Добра новина ли беше това? Джордж не можеше да реши.

Лари Мохини показа остриганата си глава през вратата.

— Куба вече има ядрени оръжия с малък обсег — обяви той.

— Знаем — отговори Джордж. — ЦРУ ги намери вчера.

— Ще рече, ние трябва да имаме същите — каза Лари.

— Какво искаш да кажеш?

— Войската, която ще влезе в Куба, трябва да е въоръжена с тактически ядрени оръжия.

— Трябва ли?

— Разбира се! Предстои Обединеният комитет на началник-щабовете да го изиска. Ти би ли пратил нашите войници в бой по-зле въоръжени от противника?

Джордж разбираше, че Лари има право, но имаше една страшна последица.

— Значи сега всяка война с Куба ще е ядрена от самото начало.

— Адски вярно — отговори Лари и излезе.

* * *

Предната вечер Джордж се отби в дома на майка си. Джаки свари кафе и постави пред него чиния сладки. Джордж не си взе.

— Вчера видях Грег — каза той.

— И как е?

— Както винаги… Само дето ми каза, че аз съм най-хубавото нещо, което някога му се е случвало.

— Хм! — презрително отвърна Джаки. — И поради каква причина?

— Искаше да знам колко се гордее с мен.

— Добре, добре. Останало е още добро в този мъж.

— Откога не си се виждала с Лев и Марга?

Джаки подозрително присви очи.

— Що за въпрос е това?

— Ти се разбираш добре с баба Марга.

— Защото тя те обича. Когато някой обича детето ти, това спечелва симпатиите ти. Сам ще откриеш, когато имаш деца.

— Не си я виждала от церемонията по завършването, преди повече от година.

— Вярно е.

— През почивните дни не работиш.

— Клубът е затворен в съботите и неделите. Когато беше малък, трябваше да почивам в събота и неделя, за да те гледам, като не си на училище.

— Първата дама е завела Каролин и Джон Младши в Глен Ора.

— Оу, и ти май си мислиш, че аз трябва да ида в провинциалната си къща във Вирджиния и да пояздя конете си няколко дни?

— Можеш да идеш при Марга и Лев в Бъфало.

— Да ида в Бъфало за почивните дни? — попита тя невярващо. — За Бога, дете! Ще прекарам цялата събота във влака за Бъфало и цялата неделя във влака насам.

— Можеш да идеш със самолет.

— Не мога да си го позволя.

— Ще ти купя билет.

— Боже милостиви. Мислиш, че руснаците ще ни ударят тези дни, нали?

— Никога не е било по-близо от сега. Иди в Бъфало.

Джаки допи кафето, после стана и отиде да измие чашата. След малко попита:

— А ти?

— Трябва да остана тук и да направя каквото мога, за да го предотвратя.

Джаки решително тръсна глава.

— Няма да ходя в Бъфало.

— Мамо, така много ще ми олекне на сърцето.

— Ако искаш да ти олекне на сърцето, моли се на Господа Бога.

— Нали знаеш какво казвали арабите? „Вярвай в Аллах, но вържи камилата“. Ще се моля, ако ти идеш в Бъфало.

— А откъде знаеш, че руснаците няма да ударят Бъфало?

— Не знам със сигурност. Но бих казал, че това е второстепенна мишена. И може да е вън от обсега на ракетите в Куба.

— Като за адвокат се представяш неубедително.

— Говоря сериозно, мамо.

— И аз говоря сериозно. Добър син си, тревожиш се за майка си. Но сега ме чуй. От шестнадесетгодишната си възраст аз съм отдала живота си единствено на това да те отгледам. Ако всичко, което съм направила, бъде заличено от ядрен удар, няма да искам да съм жива, за да го разбера. Оставам там, където си ти.

— Или и двамата ще оцелеем, или и двамата ще умрем.

— Бог дал, Бог взел — цитира Джаки. — Да се слави името Господне.

* * *

Според Володя, вуйчото на Димка, който работеше във военното разузнаване, Съединените щати имаха повече от двеста ядрени ракети, които могат да достигнат Съветския съюз. Володя казваше още, че според американците СССР има половината от този брой междуконтинентални ракети. Всъщност имаше точно четиридесет и две.

И някои от тях бяха остарели.

Когато Съединените щати не отговориха непосредствено на съветското компромисно предложение, Хрушчов предложи даже най-старите и несигурни ракети да се приведат в готовност за изстрелване.

В ранните часове на съботната сутрин Димка се обади в центъра за изпитване на ракети в Байконур в Казахстан. Военната база там разполагаше с две петмоторни Семьорки, остарели Р-7 от типа, който изведе Спутник в орбита преди пет години. Подготвяха ги за изстрелването на сонда до Марс.

Димка отложи експедицията до Марс. Семьорките се включиха в броя на четиридесет и двете съветски междуконтинентални ракети. Нужни бяха за Третата световна война.

Нареди на учените да сложат на двете ракети ядрени бойни глави и да ги заредят.

Подготовката за изстрелването щеше да отнеме двадесет часа. Семьорките ползваха нестабилно течно гориво и не можеха да се държат в готовност повече от ден. Щяха да бъдат използвани или през тези почивни дни, или никога.

Семьорките често избухваха при изстрелване. Ако не избухнеха обаче, можеха да стигнат до Чикаго.

На всяка щеше да бъде сложена 2,8 мегатонна бомба.

Ако едната успееше да достигне целта си, щеше да разруши всичко в радиус от над десет километра от центъра на Чикаго — от брега на езерото до Оус парк според атласа на Димка.

Когато се увери, че командващият офицер е разбрал заповедите му, Димка си легна.