Серия
XX век (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Edge of Eternity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
VaCo

Издание:

Автор: Кен Фолет

Заглавие: Прагът на вечността

Преводач: Борис Шопов; Катерина Георгиева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: не е указано

Редактор: Ина Тодорова

ISBN: 978-619-193-009-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10420

  1. — Добавяне

Част десета
Стена
1988–1989

59.

Джаспър Мъри беше уволнен през есента на 1988 година.

Не се изненада. Атмосферата във Вашингтон бе различна. Президентът Рейгън оставаше популярен въпреки извършването на престъпления, много по-лоши от съборилите Никсън — финансиране на тероризъм в Никарагуа, размяна на оръжие за заложници с Иран, превръщане на жени и момичета в осакатени трупове по улиците на Бейрут. Изглеждаше вероятно сътрудникът на Рейгън, вицепрезидентът Джордж Х. У. Буш, да стане следващият президент. По някакъв начин — а Джаспър не можеше да проумее как номерът мина — хората, които застанаха срещу президента и го уловиха в измама и лъжа, вече не бяха герои, както през седемдесетте години, а ги смятаха за нелоялни и дори антиамерикански настроени.

Следователно Джаспър не бе шокиран, но беше дълбоко наранен. Беше постъпил на работа в Днес преди двадесет години и беше допринесъл то да стане високоуважавано новинарско предаване. Уволняването му приличаше на отрицание на жизненото му дело. Щедрата компенсация не облекчаваше болката.

Вероятно не биваше да пуска шегата за Рейгън в края на последното си предаване. След като съобщи на публиката, че напуска, той каза:

— И помнете: ако президентът ви каже, че вали дъжд и изглежда наистина искрен — за всеки случай погледнете през прозореца… просто за да бъдете сигурни.

Франк Линдеман позеленя.

Колегите му устроиха прощално празненство в Олд Ебит Грил, на което присъстваха повечето от влиятелните фигури във Вашингтон. Късно вечерта, облегнат на бара, Джаспър държа реч. Наранен, тъжен и предизвикателен, той каза:

— Аз обичам тази страна. Обикнах я при първото си идване тук, през 1963 година. Майка ми е избягала от нацистка Германия; останалите от семейството й не са успели. Първата стъпка на Хитлер е била да овладее пресата и да я подчини на правителството. Ленин е постъпил по същия начин.

Джаспър бе обърнал няколко чаши вино и като резултат беше малко по-откровен.

— Америка е свободна, понеже има непочтителни вестници и телевизионни предавания, за да излагат на показ и да засрамват президентите, които безчестят конституцията.

Той вдигна чаша.

— За свободната преса. За непочтителността. Бог да благослови Америка.

На следния ден Сузи Канън, винаги готова да рита падналия, пусна дълго и злобно представяне на Джаспър. Тя успяваше да внуши, че и службата му във Виетнам, и натурализацията като американски гражданин са били отчаяни опити за прикриване на злобна омраза към Съединените щати. Тя го обрисуваше и като безмилостен сексуален хищник, отнел Верина от Джордж Джейкс, точно както бил отмъкнал Иви Уилямс от Кам Дюър през шестдесетте.

Като резултат му беше трудно да си намери друга работа. След няколко седмици опити най-после друга телевизионна компания му предложи позиция като европейски кореспондент, базиран в Бон.

— Определено можеш да се справяш по-добре от това — изкоментира Верина. Нямаше време за губещи.

— Нито една телевизия няма да ме наеме като водещ.

Бяха във всекидневната късно вечерта, точно след като бяха изгледали новините, и щяха да се приготвят да си лягат.

— Германия? — попита Верина. — Това не е ли място за някой начинаещ в началото на кариерата му?

— Не е задължително да е така. Източна Европа е в състояние на буря. През следващата година или две от тази част на света могат да излязат някои интересни истории.

Тя нямаше да го остави да излезе победител от това.

— Има и по-добри работи — възрази Верина. — Уошингтън поуст не ти ли предложиха твоя собствена коментаторска колонка?

— През целия си живот съм работил в телевизията.

— Не си си подавал документите в някоя местна мрежа — продължи тя. — Можеше да бъдеш голямата риба в малкото езерце.

— Не, не бих могъл. Щях да бъда залязващо минало величие.

От перспективата Джаспър потрепери.

— Няма да направя това.

Лицето й доби непокорно изражение.

— Е, не ме моли да идвам с теб в Германия.

Той го очакваше, но се изненада от неприкритата й решимост.

— Защо не?

— Ти говориш немски, а аз не.

Джаспър не говореше много добре немски, но това не бе най-добрият му аргумент.

— Това би било приключение — обясни той.

— Слез на земята — отвърна Верина. — Аз имам син.

— Това би било приключение и за Джак. Ще порасне с два езика.

— Джордж ще прибегне до съда, за да не ми позволи да изведа Джак от страната. Ние с него имаме съвместно попечителство. А и аз не бих го направила. Джак има нужда от баща си и от баба си. Ами моята работа? Аз съм огромен успех, Джаспър — за мен работят дванадесет души и всичките лобират пред правителството за либерални каузи. Не можеш сериозно да искаш от мен да зарежа това.

— Е, предполагам, че ще си идвам за празниците.

— Ти сериозен ли си? Каква връзка ще имаме? Колко време ще мине, преди да се търкаляш в кревата с някоя закръглена девойка с руси плитки?

Вярно беше — през по-голямата част от живота си Джаспър се бе отдавал на промискуитет, но никога не беше изневерявал на Верина. Перспективата да я изгуби изведнъж изглеждаше непоносима.

— Аз мога да бъда верен — отчаяно пророни той.

Верина видя мъката му и тонът й се смекчи.

— Джаспър, това е трогателно. Даже смятам, че го твърдиш сериозно. Но знам що за стока си, а познавам и себе си. Никой от нас не може да остане дълго време без връзка.

— Слушай — примоли се той. — Всички в света на американската телевизия знаят, че си търся работа, и ми предложиха само това. Не разбираш ли? Гърбът ми е опрян в проклетата стена. Нямам алтернатива!

— Разбирам и съжалявам. Но трябва да бъдем реалисти.

Джаспър намери симпатията й по-лоша и от нейното презрение.

— Все едно, това няма да е завинаги — предизвикателно отговори той.

— Нима?

— О, не. Аз ще се завърна.

— В Бон?

— Ще има повече европейски истории в челото на американските новини от когато и да било. Само ме гледай, по дяволите.

Лицето на Верина стана тъжно.

— Проклятие, ти наистина ще го направиш, нали така?

— Казах ти, че трябва.

— Е — със съжаление произнесе тя. — Не очаквай аз да съм тук при завръщането ти.

* * *

Джаспър никога не бе ходил в Будапеща. Като млад винаги бе гледал на запад, към Америка. Освен това през целия му живот Унгария се намираше под сивите облаци на комунизма. През ноември 1988 година обаче с икономиката й — в развалини — се случи нещо смайващо. Малка група реформистки настроени комунисти пое властта и един от тях, Миклош Немет, стана министър-председател. Една от въведените от него промени беше откриването на фондова борса.

За Джаспър това беше невероятно.

Само шест месеца по-рано Карой Грос, престъпният шеф на Унгарската социалистическа работническа партия, заяви пред списание Нюзуик, че в Унгария многопартийната демокрация била „историческа невъзможност“. Немет обаче прокара нов закон, който разрешаваше самостоятелни „политически клубове“.

Това беше голяма история. Бяха ли обаче промените постоянни? Или Москва скоро щеше да се намеси?

Джаспър долетя в Будапеща посред януарска снежна буря. Снегът дебело покриваше неоготическите кулички на сградата на Парламента край Дунав. Джаспър се срещна с Миклош Немет в тази сграда.

Джаспър си издейства интервюто с помощта на Ребека Хелд. Въпреки че не я познаваше отпреди, знаеше за нея от Дейв Уилямс и от Вали Франк. Щом пристигна в Бон, веднага се свърза с нея — единствено тя напомняше донякъде немски контакт. Понастоящем беше важна фигура в германското Външно министерство. Още по-хубаво, беше приятелка — а според Джаспър може би и любовница — на Фредерик Биро, сътрудник на Миклош Немет. Биро беше уредил интервюто.

Той посрещна Джаспър във фоайето и го придружи през лабиринта от коридори и коридорчета до кабинета на министър-председателя.

Немет беше едва на четиридесет и една години. Нисък човек с гъста кафява коса, спусната на лимба над челото му. Лицето му изразяваше интелигентност и решимост, но също тъй и притеснение. За интервюто бе седнал зад дъбова маса и от нервност се беше обкръжил със сътрудниците си. Несъмнено ясно осъзнаваше, че говори не само на Джаспър, но и на американското правителство — а и че Москва също ще го гледа.

Подобно на всеки министър-председател, той говореше с предсказуеми клишета. Предстояха трудни времена, но в крайна сметка страната щеше да излезе по-силна. „И тъй нататък, и тъй нататък, и тъй нататък“, каза си Джаспър. Трябваше му нещо по-добро от това.

Той попита дали новите политически „клубове“ биха могли въобще да се превърнат в свободни политически партии.

Немет изгледа Джаспър тежко и право в очите, после каза твърдо и ясно:

— Това е една от най-големите ни амбиции.

Джаспър скри изненадата си. Нито една страна зад Желязната завеса нямаше независими политически партии. Немет сериозен ли беше?

Джаспър попита дали Комунистическата партия въобще ще се откаже от своята „ръководна роля“ в унгарското общество.

Немет отново го изгледа по същия начин.

— След две години бих могъл да си представя, че начело на правителството може и да не стои член на Политбюро — заяви той.

Джаспър трябваше да се застави да не изтърси Иисусе Христе!

Беше му потръгнало и ето че дойде времето на големия въпрос.

— Възможно ли е съветското правителство да се намеси, за да прекрати тези промени, както през 1956 година?

За трети път Немет го изгледа по онзи начин.

— Другарят Михаил Горбачов вдигна капака от едно завряло гърне — бавно и отчетливо произнесе той. После добави: — Парата може и да е болезнена, но промените са необратими.

Джаспър знаеше, че е направил първия си голям репортаж от Европа.

Няколко дни по-късно гледаше видеозапис на репортажа си, както се бе появил по американските телевизии. До него седеше Ребека, спокойна, уверена жена над петдесетте, любезна, но излъчваща авторитет.

— Да, според мен Немет говори сериозно всяка дума — отговори тя на въпроса на Джаспър.

Той беше завършил предаването си, говорейки пред камерата пред сградата на Парламента, докато в косата му падаха снежинки.

— В тази източноевропейска страна земята е замръзнала — произнесе той. — Но, както винаги, под почвата семената на пролетта са неспокойни. Унгарският народ определено иска промяна. Ще я допуснат ли обаче неговите московски господари? Миклош Немет е убеден, че в Кремъл владее ново настроение на търпимост. Само времето ще покаже дали той е прав.

Това беше завършекът на Джаспър, но за своя изненада той видя как към неговия репортаж е добавен друг клип. Говорителят на Джеймс Бейкър, държавен секретар на новоизбрания президент Джордж Х. У. Буш, говореше на невидим журналист.

— Не бива да се доверяваме на признаци на омекване в отношението на комунистите — заяви говорителят. — Съветите опитват да създадат у Съединените щати лъжливо усещане за сигурност. Няма основания да се съмняваме в намеренията на Кремъл да се намеси в Източна Европа в мига, в който се почувства застрашен. Належащата необходимост сега е да се подчертае правдоподобността на възпиращата ядрена мощ на НАТО.

— Боже милостиви — обади се Ребека. — Те на коя планета се намират?

* * *

Таня Дворкина се завърна във Варшава през февруари 1989 година.

Неприятно й беше да остави Василий сам в Москва, най-вече защото той щеше да й липсва, но и защото все още леко се притесняваше, че той ще напълни апартамента с моми за женене. Тя не вярваше, че наистина ще го направи. Онези дни бяха минали. Все пак притеснението я гризеше мъничко.

Все едно, Варшава беше отлично назначение. Полша вреше и кипеше. По някакъв начин Солидарност възкръсна из мъртвите. Изненадващо, но генерал Ярузелски — диктаторът, който смаза свободата преди осем години — от отчаяние се беше съгласил на разговори на кръгла маса с опозиционните групи.

Според Таня Ярузелски не се беше променил — Кремъл се беше променил. Ярузелски си оставаше същият тиранин, но вече нямаше увереност в съветската подкрепа. Според Димка, на Ярузелски било съобщено, че Полша трябва да реши собствените си проблеми без помощ от Москва. Когато Михаил Горбачов каза това за пръв път, Ярузелски не беше повярвал. Никой от източноевропейските ръководители не го повярва. То обаче беше станало преди три години и най-накрая съобщението започна да се възприема.

Таня не знаеше какво ще стане. Никой не знаеше. Никога през живота си не бе чувала толкова приказки за промяна, либерализация и свобода. Но в съветския блок комунистите все още се разпореждаха. Наближаваше ли денят, в който тя и Василий щяха да могат да разкрият тайната си и да посочат на света истинската самоличност на писателя Иван Кузнецов? В миналото подобни надежди всеки път бяха приключвали размазани под гъсениците на съветските танкове.

Щом пристигна във Варшава, Таня бе поканена на вечеря в апартамента на Данута Горска.

Докато стоеше на вратата и натискаше звънеца, тя си спомни последния път, в който видя Данута — в нощта, в която Ярузелски обяви военно положение, от същия апартамент я измъкваше бруталната тайна милиция ЗОМО в камуфлажните си униформи.

Данута отвори вратата и се ухили широко — буйна коса и зъби. Прегърна Таня и я въведе в трапезарията на малкия апартамент. Съпругът й Марек отваряше бутилка унгарски Ризлинг, а на масата имаше чиния с миниатюрни кренвирши и чинийка с горчица.

— Бях в затвора осемнадесет месеца — обясни Данута. — Смятам, че ме освободиха, понеже радикализирах останалите затворнички.

Тя се разсмя и отметна глава назад.

Таня се възхищаваше на смелостта й. „Ако бях лесбийка, щях да хлътна по Данута“, помисли си тя. Всички мъже, които Таня бе обичала, бяха смели.

— Сега съм част от Кръглата маса — продължи Данута. — Всеки ден по цял ден.

— Това наистина ли е кръгла маса?

— Да, грамадно нещо. Теорията е, че никой не стои начело. На практика обаче Лех Валенса председателства на заседанията.

Таня се чудеше. Необразован електротехник водеше споровете за бъдещето на Полша. Това нещо е било мечтата на дядо й, болшевика и фабричен работник Григорий Пешков. Валенса обаче беше антикомунист. По някакъв начин тя се радваше, че дядо й не доживя, за да стане свидетел на тази ирония. Това можеше да разбие сърцето му.

— Ще излезе ли нещо от Кръглата маса? — попита я Таня.

Преди Данута да успее да отговори се намеси Марек:

— Това е трик. Ярузелски иска да отслаби опозицията, като приобщи водачите й и ги направи част от комунистическото управление, без да променя системата. Това е стратегия за оставането му на власт.

Данута продължи:

— Марек вероятно е прав. Само че номерът няма да подейства. Ние искаме независими профсъюзи, свободен печат и истински избори.

Таня се смая.

— Ярузелски обсъжда свободни избори?

Полша имаше нагласени избори, при които само комунистическите партии и съюзниците им можеха да издигат кандидати.

— Разговорите от време на време прекъсват. Но той има нужда стачките да спрат, затова свиква Кръглата маса отново и ние отново искаме избори.

— Какво стои зад стачките? — попита Таня. — Искам да кажа, каква е основната им причина?

Марек отново се намеси:

— Знаеш ли какво казват хората? „Четиридесет и пет години комунизъм и все още няма тоалетна хартия“. Ние сме бедни! Комунизмът не функционира.

— Марек е прав — съгласи се Данута. — Преди няколко седмици един магазин във Варшава обяви, че ще приема предварителни плащания за телевизори за следващия понеделник. Обръщам ти внимание, че нямаха телевизори, а просто се надяваха да получат. Хората започнаха да се редят на опашка в петък предишната седмица. В понеделник сутринта опашката броеше хиляда и петстотин души — само за да поставят имената им в списъка!

Данута отиде в кухнята и се върна с купа от ароматната зупа огуркова — супата от кисели краставички, която Таня обичаше.

— И какво ще стане? — попита Таня, докато се хранеше. — Ще има ли истински избори?

— Не — отсече Марек.

— Може би — продължи Данута. — Последното предложение е две трети от местата в парламента да бъдат запазени за комунистите, а свободните избори да се водят за останалия брой.

— Значи отново ще имаме нагласени избори! — завърши Марек.

— Но това ще е по-добре от сегашното положение. Не мислиш ли, Таня?

— Не знам — отвърна Таня.

* * *

Пролетното топене още не беше настъпило и Москва продължаваше да бъде под снежния си юрган, когато новият унгарски министър-председател дойде на посещение на Михаил Горбачов.

Евгений Филипов знаеше, че Миклош Немет пристига, и спипа Димка пред кабинета на генералния секретар няколко минути преди срещата.

— Тези неразумни стъпки трябва да бъдат спрени! — заяви той.

Според наблюденията на Димка, напоследък Филипов изглеждаше все по-истеричен. Сивата му коса бе рошава и той навсякъде се носеше забързано. Вече беше в началото на шестото си десетилетие и лицето му бе постоянно изкривено в неодобрителната гримаса, носена от него толкова дълго през живота му. Торбестите му костюми и свръхкъса подстрижка отново бяха на мода — на Запад хлапетата наричаха този стил Ретро.

Филипов мразеше Горбачов. Съветският ръководител стоеше зад всичко, срещу което Филипов се беше борил през целия си живот — охлабване на правилата, вместо строга партийна дисциплина; индивидуална инициатива, вместо централно планиране; приятелство със Запада, вместо война с капиталистическия империализъм. Димка почти можеше да изпитва съчувствие към човек, който е пропилял дните си, участвайки в изгубена битка.

Димка поне се надяваше битката да е загубена. Конфликтът все още не бе приключил.

— За какви неразумни стъпки конкретно говорим? — внимателно попита Димка.

— Независими политически партии!

Филипов го произнесе тъй, сякаш споменаваше някаква ужасна жестокост.

— Унгарците са започнали нещо опасно. Сега и Ярузелски говори за същото в Полша. Ярузелски!

Димка разбираше смайването на Филипов. Наистина бе смайващо как полският потисник говори, че ще направи Солидарност част от бъдещето на нацията и ще позволи на политически партии да се конкурират в избори като на Запад.

А освен това Филипов не знаеше всичко. Сестрата на Димка, кореспондентът на ТАСС във Варшава, му изпращаше точни сведения. Ярузелски не можеше да мръдне, а Солидарност бе непреклонна. Те не само приказваха, но и планираха избори.

Филипов и консерваторите в Кремъл се мъчеха да предотвратят това.

— Тези неща са крайно опасни! — заяви Филипов. — Те отварят вратите за контрареволюцията и за ревизионистични тенденции. Какъв е смисълът на това нещо?

— Смисълът е, че повече нямаме пари, за да субсидираме сателитите си…

— Ние нямаме сателити. Имаме съюзници.

— Каквито и да са, те не желаят да вършат това, което им наредим, ако не можем да платим за послушанието им.

— Разполагахме с армия за защитата на социализма, а вече и това нямаме.

В последното преувеличение имаше малко истина. Горбачов обяви изтеглянето на четвърт милион войници и на десет хиляди танка от Източна Европа — важна икономическа мярка, но и мирна стъпка.

— Не можем да си позволим такава армия — поясни Димка.

Филипов тъй възнегодува, сякаш щеше да се пръсне.

— Не виждаш ли, че говориш за края на всичко, за което сме работили от 1917 година?

— Хрушчов твърдеше, че ще ни трябват двадесет години, за да настигнем американците по богатство и военна мощ. Оттогава са изминали двадесет и осем години, а ние сме по-назад от 1961 година, когато той го заяви. Евгений, ти какво се бориш да запазиш?

— Съветския съюз! Какво си въобразяваш, че си мислят американците, докато ние намаляваме армията и позволяваме на ревизионизма да се промъква сред съюзниците ни? Присмиват ни се прикрито! Президентът Буш е привърженик на Студената война и възнамерява да ни премахне. Не се заблуждавай.

— Не съм съгласен — възрази Димка. — Колкото повече се разоръжаваме, толкова по-малко причини ще имат американците да подсилват ядрените си резерви.

— Надявам се да си прав — завърши Филипов. — Заради всички нас.

И той се отдалечи.

Димка също се надяваше да е прав. Филипов постави пръст в слабото място на стратегията на Горбачов. Тя се опираше на предположението, че президентът Буш ще бъде разумен. Ако американците отвърнеха на разоръжаването със същите мерки, Горбачов щеше да може да се защити, а кремълските му съперници щяха да изглеждат глупаво. Но ако Буш не отговореше — или по-лошо увеличеше военните разходи — то тогава Горбачов щеше да изглежда глупак. Това щеше да го отслаби, противниците му можеха да се възползват от възможността, да го свалят от власт и да се върнат към добрите стари дни на конфронтацията между свръхсилите.

Димка отиде в апартаментите на Горбачов. Той очакваше срещата с Немет. Събитията в Унгария бяха вълнуващи. Димка нямаше търпение също така да разбере какво ще каже Горбачов на Немет.

Съветският ръководител не беше предсказуем. Цял живот бе бил комунист, но не желаеше да налага комунизма в други страни. Стратегията му беше ясна — гласност и перестройка, откритост и преустройство. Тактиката му беше по-малко очевидна и във всеки отделен случай беше трудно да отгатнеш накъде ще се понесе. Той постоянно държеше Димка нащрек.

Горбачов не прояви топлота към Немет. Унгарският премиер поиска един час, а му предложиха двадесет минути. Срещата можеше да бъде трудна.

Немет дойде с Фредерик Биро, когото Димка вече познаваше. Секретарката на Горбачов веднага въведе и тримата в голямата приемна — огромна зала с висок таван, с боядисани в кремаво жълто стени. Горбачов седеше зад модерно, боядисано в черно дървено бюро, поставено в един от ъглите. На бюрото имаше само телефон и лампа. Посетителите седнаха на стилни черни кожени столове. Всичко символизираше съвременността.

Немет се захвана за работата след малко любезности. Заяви, че щял да насрочи свободни избори. Свободни означавало свободни — резултатът можел да бъде и некомунистическо правителство. Как щяла Москва да реагира на това?

Горбачов почервеня и пурпурният рожден белег на плешивото му теме потъмня.

— Подходящият курс е завръщането към корените на ленинизма — заяви той.

Това не означаваше много. Всеки, който опитваше да промени Съветския съюз, твърдеше, че се завръща към корените на ленинизма.

Горбачов продължи:

— Социализмът може отново да намери пътя си като се върне към времето преди Сталин.

— Не, не може — рязко заяви Немет.

— Само партията може да създаде справедливо общество! Това не може да бъде оставено на случайността.

— Тук не съм съгласен.

Немет започваше да изглежда зле. Лицето му побледня, а гласът му затрепера. Той беше кардинал, оспорващ авторитета на папата.

— Трябва да Ви задам много директно един въпрос — продължи той. — Ако проведем избори и партията загуби властта, Съветският съюз ще се намеси ли с военна сила, както през 1956 година?

В стаята се възцари мъртва тишина. Дори Димка не знаеше как ще отговори Горбачов.

Тогава Горбачов произнесе руската дума „нет“ — не.

Немет приличаше на човек, на когото са отменили смъртната присъда.

— Поне докато седя в това кресло — добави Горбачов.

Немет се засмя. Не вярваше, че съществува опасност от отстраняването на Горбачов.

Тук грешеше. Кремъл винаги изобразяваше единство за пред света, но никога не бе хармоничен, както претендираше. Хората нямаха и представа колко несигурен е контролът на Горбачов. Немет бе доволен да узнае какви са намеренията на Горбачов, но Димка бе по-добре запознат.

Както и да е, Немет не бе приключил. Той спечели от Горбачов изключителна отстъпка — обещание, че СССР няма да се намесва, за да предотврати премахването на социализма в Унгария! С изненадваща дързост обаче Немет поиска още една гаранция.

— Оградата е разнебитена — заяви той. — Трябва или да се поднови, или да се изостави.

Димка знаеше за какво говори Немет. Границата между социалистическа Унгария и капиталистическа Австрия беше подсигурена от двеста и четиридесет километрова ограда от неръждаема стомана. Естествено, поддържането й беше много скъпо. Обновяването на цялото съоръжение щеше да струва милиони.

— Ако има нужда от обновяване, обновявайте я — каза Горбачов.

— Не — възрази Немет. Може и да беше нервен, но бе решителен — Димка се възхищаваше на смелостта му. — Нямам парите, а и от оградата нямам нужда — продължи той. — Тя е съоръжение на Варшавския договор. Ако искате, трябва вие да я подновите.

— Това няма да стане — отвърна Горбачов. — Съветският съюз вече няма толкова пари. Преди десет години петролът вървеше по четиридесет долара барела и ние можехме да направим всичко. Сега е — колко, девет долара? Разорени сме.

— Нека е сигурно, че се разбираме един друг — поде отново Немет. Потеше се и си бършеше лицето с носна кърпичка. — Ако не плащате, ние няма да подновим оградата и тя ще спре да действа като ефективна преграда. Хората ще могат да отиват в Австрия и ние няма да ги спираме.

Още веднъж настъпи напрегната тишина. Най-накрая Горбачов въздъхна и каза:

— Така да бъде.

Това беше краят на срещата. Любезностите на сбогуване бяха повърхностни. Унгарците искаха да се измъкнат колкото може по-бързо. Те получиха всичко, което искаха. Стиснаха си ръцете с Горбачов и бързо напуснаха кабинета му. Сякаш искаха да се натоварят на самолета, преди той да е имал време да си промени мнението.

Димка се върна в своя кабинет в замислено настроение. Горбачов го изненада два пъти — първо, с неочакваната си враждебност към реформите на Немет, и второ, с това, че не им оказваше истинска съпротива.

Щяха ли унгарците да изоставят оградата? Тя бе важна част от Желязната завеса. Ако на хората изведнъж се разрешеше да пресичат границата и да минават на Запад, тази промяна можеше да се окаже по-важна и от едни свободни избори.

Филипов и консерваторите обаче все още не се бяха предали. Бяха в готовност и за най-малкия признак на слабост от страна на Горбачов. Димка не се съмняваше, че те имат планове за извършване на преврат.

Той умислено гледаше голямото революционно платно на стената на кабинета си, когато се обади Наталия.

— Ти знаеш какво е ракетата Ланс, нали? — без предисловие го попита тя.

— Тактическо ядрено оръжие тип земя-земя с малък обсег — отвърна той. — Американците имат около седемстотин в Германия. За щастие обхватът им е само около 120 километра.

— Вече не — прекъсна го тя. — Президентът Буш иска да ги усъвършенства. Новите ще летят близо 450 километра.

— По дяволите.

Димка се боеше от това, а Филипов го бе предсказал.

— Но това е нелогично. Неотдавна Рейгън и Горбачов изтеглиха балистичните ракети със среден обсег.

— Буш смята, че Рейгън е отишъл твърде далеч в разоръжаването.

— Колко разработен е този план?

— Според вашингтонската резидентура на КГБ Буш се е заобиколил с ястреби на Студената война. Секретарят по отбраната Чейни е готов за бой. Такъв е и Скаукрофт.

Брент Скаукрофт беше съветникът по националната сигурност.

— А има и една жена, Кондолиза Райс — също толкова лоша.

Димка се отчая.

— Филипов ще заяви: „Аз казах“.

— Филипов и други. Това е опасно развитие за Михаил Сергеевич.

— Какво е разписанието на американците?

— Ще окажат натиск върху западноевропейците на срещата на НАТО през май.

— Проклятие — рече Димка. — Сега я загазихме.

* * *

Ребека Хелд се намираше в апартамента си в Хамбург късно вечерта и работеше; книжата бяха пръснати по кръглата маса в кухнята. На канапето се мъдреше неумита чаша за кафе и поднос с трохите от сандвича с шунка, който изяде за вечеря. Беше съблякла елегантното работно облекло, изтрила грима, взела душ; после си сложи развлечено старо бельо и стара копринена кърпа около косата.

Приготвяше се за първото си посещение в САЩ. Отиваше заедно с началника си, Ханс-Дитрих Геншер, вицеканцлер на Германия, външен министър и председател на Свободната демократическа партия, към която принадлежеше и тя. Мисията им беше да обяснят на американците защо не искат повече ядрени оръжия. При Горбачов Съветският съюз ставаше по-малко заплашителен. Усъвършенстваните ядрени оръжия не просто не бяха необходими — те можеше да изиграят обратната роля, да подкопаят мирните ходове на Горбачов и да подсилят ястребите в Москва.

Тя четеше преценките на германското разузнаване за борбите за власт в Кремъл, когато на вратата се позвъни.

Тя погледна часовника си. Беше девет и половина. Тя не очакваше посетител и определено не бе подходящо облечена за посрещане на такъв. Както и да е — вероятно бе някой съсед от кооперацията с обикновената молба да вземе назаем опаковка мляко.

На нея не й се полагаше постоянна охрана — слава Богу, не бе тъй важна, че да привлича терористи. Все пак вратата й имаше шпионка, за да може да проверява, преди да отвори.

С изненада видя Фредерик Биро.

Чувствата й бяха смесени. Изненадващото посещение от любовника й беше нещо приятно — но тя изглеждаше ужасно. На петдесет и седем всяка жена има нужда да се подготви, преди да се покаже на мъжа си.

Тя обаче не можеше да го помоли да чака в антрето, докато се гримира и си смени бельото.

И отвори вратата.

— Скъпа моя — поздрави я той и я целуна.

— Радвам се да те видя, но ме хващаш по бели гащи — отвърна тя. — Всичко ми е с краката нагоре.

Той пристъпи навътре и тя затвори вратата. Задържа я на ръка разстояние и я огледа.

— Оплетена коса, очила, пеньоар, босонога — изреди той. — Изглеждаш прекрасно.

Тя се засмя и го отведе в кухнята.

— Вечерял ли си? — попита го тя. — Да ти направя омлет?

— Само кафе, моля. Ядох в самолета.

— Какво правиш в Хамбург?

— Началството ме прати.

Фред седна на масата.

— Премиерът Немет идва в Германия следващата седмица, за да посети канцлера Кол. Той ще му зададе един въпрос. Като всички политици, той иска да знае отговора, преди да е попитал.

— Какъв въпрос?

— Трябва да обясня.

Тя постави кафето пред Фред.

— Давай. Цялата нощ е моя.

— Надявам се, че няма да отнеме толкова време.

Той прокара ръка по крака й под пеньоара.

— Имам други планове.

Той достигна бельото й.

— О! — отбеляза той. — Широки гащи.

Тя се изчерви.

— Не те очаквах!

Той се ухили:

— Мога и двете си ръце да пъхна вътре — може би чак до лактите.

Тя отблъсна ръцете му и отиде от другата страна на масата.

— Утре ще изхвърля всичкото си старо бельо.

Ребека приседна срещу него.

— Спри да ме поставяш в неловко положение и ми кажи защо си тук.

— Унгария ще отвори границата си с Австрия.

Ребека сметна, че не го е чула добре.

— За какво говориш?

— Ще отворим границата си. Ще оставим оградата да се разпадне. Ще дадем свобода на хората да пътуват където искат.

— Не си сериозен.

— Това е колкото икономическо, толкова и политическо решение. Оградата се руши и ние не можем да си позволим възстановяването й.

Ребека започваше да разбира.

— Но ако унгарците могат да излязат, значи ще го могат и всички други. Как ще спрете чехите, югославяните, поляците…

— Няма да ги спираме.

— … и източните немци. О, Боже мой, семейството ми ще може да напусне!

— Да.

— Това не може да стане. Съветите няма да го позволят.

— Немет отиде до Москва и го съобщи на Горбачов.

— Горби какво каза?

— Нищо. Не е щастлив, но няма да се намеси. Не може да си позволи и подновяването на оградата.

— Но…

— Аз бях там, на срещата в Кремъл. Немет направо го попита дали Съветите ще нахлуят като през 1956 година. Отговорът му беше нет.

— Вярваш ли му?

— Да.

Тези новини променяха света. Ребека бе работила за това през цялата си политическа кариера, но не можеше да повярва, че ще стане наистина — семейството й ще може да пътува от Източна към Западна Германия! Свобода!

Тогава Фред продължи:

— Има едно възможно затруднение.

— Боях се от това.

— Горбачов обеща, че няма да има военна намеса, но не изключи икономически санкции.

Ребека реши, че това е най-малкият им проблем.

— Икономиката на Унгария ще се обърне към Запада и ще расте.

— Това искаме и ние. Но ще отнеме време. Хората може да изпитат затруднения. Кремъл може би се надява да ни докара до икономически колапс преди стопанството да е имало време да се пренастрои. Тогава може и да има контрареволюция.

Ребека видя, че той е прав. Това беше сериозна опасност.

— Знаех си, че е твърде хубаво, за да бъде вярно — унило се обади тя.

— Не се отчайвай. Имаме решение. Затова и съм тук.

— Какъв е планът ви?

— Трябва ни подкрепата на най-богатата страна в Европа. Ако може да ни бъде отпусната голяма кредитна линия от немски банки, ще можем да се опрем на съветския натиск. Следващата седмица Немет ще помоли Кол за заем. Знам, че не можеш лично да одобриш такова нещо, но се надявах да ми дадеш някакви насоки. Какво ще каже Кол?

— Не мога да си представя да каже „не“, ако наградата са отворени граници. Освен политическите изгоди, представи си какво ще означава това за германската икономика.

— Може да ни трябват много пари.

— Колко много?

— Може би милиард германски марки.

— Не се притеснявай — успокои го Ребека. — Ще ги получите.

* * *

Според доклада на ЦРУ пред конгресмена Джордж Джейкс съветската икономика ставаше все по-зле. Реформите на Горбачов — децентрализация, повече потребителски стоки, по-малко оръжия — не бяха достатъчни.

Върху източноевропейските сателити се оказваше натиск да следват СССР и да либерализират икономиките си, но Управлението предсказваше, че промените щели да бъдат незначителни и постепенни. Ако някоя страна отхвърлеше комунизма въобще, то тогава Горбачов щеше да изпрати танковете.

Това не звучеше добре на Джордж — той присъстваше на заседание на Конгресната комисия за надзор над разузнаването. Полша, Унгария и Чехословакия изпреварваха СССР в движението към свободно предприемачество и демокрация, а Горбачов не правеше нищо да ги възпре.

Президентът Буш и вицепрезидентът Чейни обаче силно вярваха в съветската заплаха и — както винаги — ЦРУ бе под натиск да казва на президента това, което той иска да чуе.

Заседанието остави у Джордж усещане за неудовлетворение и притеснение. Той взе спретнатия влак на метрото от станцията на Капитолия към офис сградата Канън Хаус, където държеше три препълнени стаи. Фоайето имаше бюро на рецепцията, канапе за чакащите посетители и кръгла заседателна маса. От едната страна се намираше административното помещение, претъпкано с бюра, лавици с книги и картотечни шкафове. Отсреща се намираше кабинетът на Джордж, с бюро, заседателна маса и портрет на Боби Кенеди.

В списъка за следобедните посещения с любопитство забеляза духовник от Анистън, Алабама — преподобния Кларънс Бойър, който искал да говори с него за гражданските права.

Джордж никога нямаше да забрави Анистън — градът, в който участниците в Похода на свободата бяха нападнати от тълпа, а автобусът им — взривен. Това бе единственият случай, в който някой сериозно се опита да убие Джордж.

Трябваше да е отвърнал с „да“ на молбата на човека за среща, при все че не можеше да си спомни защо. Предполагаше, че един проповедник от Алабама с желание да го види ще бъде афроамериканец, и се изненада, когато сътрудникът му въведе бял човек. Преподобният Бойър бе приблизително на възрастта на Джордж, облечен в сив костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка, но обут в гуменки. Вероятно имаше много ходене из Вашинтон. Имаше едри предни зъби, полегата брадичка и прошарена коса, която засилваше приликата му с червена катерица. В него имаше нещо далечно познато. Придружаваше го момче в юношеска възраст, което много му приличаше.

— Опитвам се да доведа Благовестието на Иисуса Христа до войниците и останалите, които работят в армейските складове за боеприпаси в Анистън — представи се Бойър. — Мнозина от конгрегацията ми са афроамериканци.

Джордж реши, че Бойър е искрен, а и че има църква за хора от двете раси, което беше необичайно.

— Какво Ви влече към гражданските права, отче?

— Е, сър, като млад човек аз бях сегрегационист.

— Много хора бяха такива — отвърна Джордж. — Всички ние научихме много.

— Аз направих повече от това да науча нещо — продължи Бойър. — Прекарах десетилетия в дълбоко разкаяние.

Това звучеше малко силно. Някои от хората, които молеха за среща с конгресмени, бяха повече или по-малко луди. Сътрудниците на Джордж правеха всичко възможно да отсяват откачалките, но от време на време някой се промушваше през мрежата. Както и да е, Бойър се стори на Джордж съвсем нормален.

— Разкаяние — повтори Джордж, докато се опитваше да печели време.

— Конгресмен Джейкс — тържествено обяви Бойър, — дойдох тук, за да Ви се извиня.

— За какво точно?

— През шестдесет и първа Ви ударих с лост. Смятам, че счупих ръката Ви.

Джордж изведнъж разбра защо човекът му се е сторил познат. Бил е сред тълпата в Анистън. Опита да удари Мария, но Джордж изпречи ръка пред него. Все още го болеше при студено време. Джордж смаяно гледаше искрения духовник.

— Значи Вие сте били — рече той.

— Да, сър. Не мога да поднеса извинения. Знаех какво върша и извърших зло. Но никога не съм Ви забравял. Просто бих желал да знаете колко съжалявам, а и синът ми Клам да бъде свидетел на това как се изповядвам за стореното от мен зло.

Джордж се намери натясно. Нищо такова не му се бе случвало.

— Значи Вие сте станали проповедник — рече той.

— Най-напред се пропих. Заради уискито загубих работата си, дома си и автомобила. Тогава една неделя Господ отведе стъпките ми до малка мисия в съборетина в някакъв беден квартал. Проповедникът се оказа черен и взе като основен текст двадесет и петата глава от Евангелието от Матея, особено стих четиридесети: „Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едното от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“.

Джордж беше чувал множество проповеди, основани на този стих. Посланието му бе, че стореното кому да е зло, е сторено на Иисуса. Афроамериканците, на които бяха причинени повече неправди, отколкото на повечето граждани, черпеха силна утеха от това. Стихът даже бе изписан върху Уелския прозорец в баптистката църква на Шестнадесета улица в Бирмингам.

Бойър продължи:

— Отидох в онази църква да се подигравам, а излязох от там спасен.

— Радвам се да науча за това как сте се променили, преподобни — отбеляза Джордж.

— Аз не заслужавам прошката Ви, господин конгресмен, но се надявам на Божията.

Бойър се изправи.

— Няма да отнемам повече от времето Ви. Благодаря Ви.

Джордж също стана. Знаеше, че не е отвърнал подобаващо на обзет от силно чувство човек.

— Преди да си тръгнете — рече той, — нека си стиснем ръцете.

Той пое ръката на Бойър в своята.

— Ако Бог може да Ви прости, Кларънс, смятам, че и аз би трябвало да мога.

Бойър се задави. В очите му напираха сълзи, когато стисна ръката на Джордж.

Джордж импулсивно го прегърна. Човекът се разтрисаше от ридания.

След минута Джордж го пусна и отстъпи крачка назад. Бойър опита да говори, но не можа. Разплакан, той се обърна и напусна стаята.

Синът му стисна ръката на Джордж.

— Благодаря Ви, господин конгресмен — с разтреперан глас се обърна към него момчето. — Не мога да изразя колко много значи прошката Ви за баща ми. Вие сте изключителен човек, сър.

И той последва Бойър вън от стаята.

Джордж седна и се почувства замаян. „Е“, рече си той, „ами това какво е сега?“

* * *

Разказа на Мария за случката същата вечер.

Нейната реакция не беше съчувствена.

— Предполагам, че имаш правото да им прощаваш, твоята ръка бе счупена — започна тя. — Аз пък не съм особено щедра в снизходителността си към сегрегационистите. Бих желала да видя как преподобният Бойър излежава година-две в затвора или може би в отряда за тежък физически труд, вързан на верига с останалите. Тогава може би бих приела извиненията му. Всички тия подкупни съдии, брутални ченгета и бомбаджии все още са свободни, знаеш. Вероятно някои си получават проклетите пенсии. И те ще искат прошка? Няма да им помогна да се чувстват уютно. Ако вината им ги прави нещастни, радвам се. Това е най-малкото, което заслужават.

Джордж се усмихна. Мария ставаше по-войнствена след петдесетата си година. Тя бе един от най-високопоставените служители в Държавния департамент, уважавана и от републиканци, и от демократи. Държеше се уверено и авторитетно.

Двамата бяха в нейния апартамент и тя приготвяше вечерята — пълнен с билки морски костур. Джордж приготвяше масата. Стаята беше пълна с деликатен аромат и устата на Джордж се изпълни със слюнка. Мария сипа в чашата му Линмар Шардоне и постави в тенджерата под налягане броколи. Беше понатежала малко и опитваше да възприеме вкусовете на Джордж към по-леката храна.

След вечеря си взеха кафето и седнаха на канапето. Мария се беше разнежила.

— Иска ми се да погледна назад и да кажа, че светът е бил по-безопасно място при оттеглянето ми от Държавния департамент, отколкото при постъпването ми там. Искам моите племенници и племеннички, и кръщелникът ми Джак да израснат в свят, в който над тях няма да тегне заплахата от холокост на свръхсилите. Тогава ще мога да кажа, че животът ми е бил добре прекаран.

— Разбирам чувствата ти — продължи Джордж. — Но това прилича повече на мечта. Възможно ли е?

— Може би. Съветският блок е по-близо до колапс, отколкото във всеки друг момент след Втората световна война. Според посланика ни в Москва Доктрината Брежнев е мъртва.

Според Доктрината Брежнев Съветският съюз контролираше Източна Европа, точно както Доктрината Мънро даваше на САЩ такива права в Южна Америка.

Джордж кимна.

— Ако Горбачов не иска повече да се разпорежда в комунистическата империя, то това е изключителна геополитическа придобивка за САЩ.

— И ние трябва да направим всичко по силите си да помогнем на Горбачов да остане на власт. Но ние не го правим, понеже президентът Буш смята, че цялата работа е номер от страна на Горбачов. Така че той планира да увеличи ядрените ни оръжия в Европа.

— Което с гаранция ще отслаби Горбачов и ще насърчи ястребите в Кремъл.

— Точно така. Както и да е, утре при мен идват неколцина германци, за да опитат да го вразумят.

— Пожелавам ти успех в това — скептично произнесе Джордж.

— Мда.

Той си допи кафето, но не му се тръгваше. Чувстваше се уютно, заситен с хубава храна и вино, а и винаги беше харесвал разговорите с Мария.

— Знаеш ли нещо? — попита я той. — Като оставя настрана сина си и майка си, харесвам те повече от всеки друг човек.

— Как е Верина? — рязко го попита Мария.

Джордж се усмихна.

— Излиза с твоя стар приятел Лий Монтгомъри. Сега той е редактор в Уошингтън Поуст. Според мен това е сериозно.

— Добре.

— Помниш ли…

Вероятно не трябваше да го казва, но бе изпил половин бутилка вино и си рече все тая.

— Помниш ли, когато се любихме на това канапе?

— Джордж — отвърна му тя, — не го правя толкоз често, че да забравя.

— За съжаление и аз съм така.

Тя се засмя, но продължи:

— Радвам се.

Той изпита носталгия:

— Кога беше това?

— В нощта на оставката на Никсън, преди петнадесет години. Ти беше млад и хубав.

— А ти беше почти толкова хубава, колкото си днес.

— Е, ласкател такъв.

— Беше хубаво, нали? Сексът, искам да кажа.

— Хубаво?

Тя се престори на обидена.

— Това ли е всичко?

— Беше страхотно.

— Даа.

Обзет бе от съжаление за пропуснатите възможности, Джордж вметна:

— Какво стана с нас?

— Следвахме отделни пътища.

— Май да.

Настъпи тишина, после Джордж попита:

— Искаш ли да го направим отново?

— Мислех си, че няма да попиташ.

Целунаха се и той веднага си припомни как беше първият път — толкова отпуснато, естествено и нормално.

Тялото й се бе променило. Беше по-меко, не толкова стегнато, а кожата — по-суха при докосване. Той предполагаше, че същото се отнася и за неговото тяло — мускулите му на борец бяха изчезнали отдавна. Но това нямаше значение. Устните и езикът й трескаво работеха върху неговите, и той изпита същото горещо удоволствие да бъде обгръщан от ръцете на чувствена и любяща жена.

Тя разкопча ризата му. Докато той я сваляше, тя се изправи и бързо се измъкна от роклята си.

— Преди да отидем по-нататък… — започна Джордж.

— Какво?

И тя отново седна.

— Да не би да имаш задни мисли?

— Напротив. Между другото, сутиенът е хубав.

— Благодаря ти. Можеш да го свалиш от мен след минута.

Тя разкопча колана му.

— Има обаче нещо, което искам да кажа. С риск да разваля всичко…

— Давай — каза му тя. — Опитай.

— Разбирам нещо. Май е трябвало да го направя по-рано.

Тя го погледна, усмихна се малко, не каза нищо и той изпита много странното усещане, че тя знае точно какво идва.

— Разбирам, че те обичам — призна той.

— Наистина?

— Да. Нещо против? Така добре ли е? Развалих ли атмосферата?

— Глупако — каза тя. — Влюбена съм в теб от години.

* * *

Ребека пристигна в Държавния департамент във Вашингтон в топъл пролетен ден. В лехите цъфтяха нарциси и тя бе изпълнена с надежда. Съветската империя отслабваше, може би фатално. Германия имаше шанса да стане обединена и свободна. Американците просто се нуждаеха от смушкване в правилната посока.

Ребека размишляваше, че е във Вашингтон, представлява страната си и преговаря с най-могъщите хора в света заради Карла, приемната си майка. Карла бе приела едно ужасено тринадесетгодишно еврейско момиче във военновременния Берлин и й бе дала увереност, за да може да стане международен държавник. „Трябва да направя снимка и да й я изпратя“, рече си Ребека.

Заедно с шефа си Ханс-Дитрих Геншер и неколцина сътрудници тя влезе в модернистичната сграда на Държавния департамент. Двуетажното фоайе беше украсено с огромен стенопис — Защитата на човешките свободи, който изобразяваше петте свободи, защитавани от американската армия.

Немците бяха поздравени от жена, която Ребека познаваше досега само като топъл интелигентен глас по телефона — Мария Самърс. Ребека изненадано установи, че Мария е афроамериканка. После изпита вина заради изненадата си — нямаше причина афроамериканец да не заема висок пост в Държавния департамент. Най-накрая Ребека осъзна, че в сградата има много малко тъмни лица. Мария бе необикновена — все пак изненадата на Ребека бе оправдана.

Мария бе любезна и гостоприемна, но скоро се изясни, че държавният секретар Джеймс Бейкър не изпитва същото. Немците чакаха пред кабинета му пет минути, после десет. Мария определено не можеше да си намери място. Ребека взе да се притеснява. Това не можеше да бъде недоразумение. Да караш вицеканцлера на Германия да те чака беше премерена обида. Бейкър беше враждебно настроен.

По-рано Ребека бе чувала, че американците правят такива неща. Впоследствие щяха да съобщят на пресата, че са се държали с посетителите така заради възгледите им, и в печата у дома щяха да се появят компрометиращи истории. Роналд Рейгън бе постъпил по същия начин с лидера на британската опозиция Нийл Кинък — също привърженик на разоръжаването.

Ребека не обръщаше внимание на обидата сама по себе си. Мъжете в политиката доста позираха. Бяха просто като момчета, които мерят мъжеството си. Това обаче означаваше, че срещата ще бъде непродуктивна, което пък бяха лоши новини за разведряването.

След петнадесет минути ги поканиха да влязат. Бейкър бе слаб, атлетичен мъж с тексаски акцент, но в него нямаше нищо селяшко — беше безупречно избръснат и облечен. Ръкува се подчертано кратко е Ханс-Дитрих Геншер и започна:

— Ние сме дълбоко разочаровани от вашето отношение.

За щастие, Геншер не беше мекушав. Беше вицеканцлер и външен министър на Германия от петнадесет години и знаеше как да не обръща внимание на лошите обноски. Оплешивяващ, очилат мъж, той имаше пълно, раздразнително лице.

— Според нас вашата политика е остаряла — отвърна той. — Положението в Европа се промени и вие трябва да вземете това под внимание.

— Ние трябва да поддържаме силата на възпиращите ядрени сили на НАТО — възрази Бейкър, все едно повтаряше мантра.

Геншер овладя нетърпението си с видимо усилие.

— Ние не сме съгласни — както и народът ни. Четирима от петима германци желаят изтегляне на всички ядрени оръжия от Европа.

— Те са подведени от пропагандата на Кремъл!

— Ние живеем в демократична държава. В крайна сметка нацията решава.

В кабинета беше и Дик Чейни, американският секретар по отбраната.

— Една от главните цели на Кремъл е да направи Европа безядрена — заяви той. — Не бива да попадаме в капана им!

Геншер бе очевидно раздразнен да бъде поучаван върху европейската политика от хора, които знаеха много по-малко от него по въпроса. Той приличаше на учител, който напразно опитва да обясни нещо на прекалено тъпи ученици.

— Студената война свърши — заяви той.

Ребека потресено видя, че дискусията ще бъде напълно безполезна. Никой не слушаше — всички бяха взели решенията си предварително.

Права беше. Двете страни си разменяха гневни забележки още няколко минути, после срещата свърши.

Нямаше снимки.

Докато германците си тръгваха, Ребека преравяше ума си за някакъв начин да спаси събитието, но не откри нищо.

Във фоайето я заговори Мария Самърс:

— Не стана така, както го очаквах.

Това не бе оправдание, но най-близкото, което Мария можеше да изрече в своето положение.

— Няма проблем — отвърна й Ребека. — Жалко, че нямаше повече диалог и по-малко надпревара.

— Има ли нещо, което да можем да направим, за да сближим високопоставените хора по този въпрос?

Ребека щеше да каже, че не знае, когато я осени мисъл.

— Може би има — каза тя. — Защо да не доведете президента Буш в Европа? Нека сам да види. Нека говори с поляците и унгарците. Смятам, че това ще промени мнението му.

— Права сте — съгласи се Мария. — Ще го предложа. Благодаря Ви.

— Успех — пожела й Ребека.