Кен Фолет
Прагът на вечността (3)

2.

За закуска майката на Джордж Джейкс му приготви палачинки с боровинки и бекон с тлъстинки отстрани.

— Ако изям това, ще трябва да се боря в тежката категория — рече той. Джордж тежеше около осемдесет килограма и беше звездата на харвардския отбор по борба в полусредна категория.

— Яж здраво и се откажи от борбата — отвърна майка му. — Не съм те отгледала да станеш тъп спортист. — Седеше на кухненската маса срещу него и сипваше корнфлейкс в чиния.

Джордж не беше тъп и тя го знаеше. Предстоеше му да се дипломира в юридическия факултет в Харвард. Минал беше последните изпити и беше сигурен, доколкото въобще можеше, че ги е взел. Сега беше тук, в скромната къща на майка си в предградието „Принц Джордж Каунти“, в Мериленд, до Вашингтон, окръг Колумбия.

— Искам да си остана във форма — рече той. — Може да стана треньор на някой гимназиален отбор по борба.

— Виж, това ще си струва да се види.

Той я погледна с обич. Джаки Джейкс навремето е била хубавица, знаеше го: виждал беше нейни снимки като младо момиче, когато тя се бе надявала да стане кинозвезда. Все още изглеждаше млада — имаше от типа тъмношоколадова кожа, която не се сбръчкваше. „Хубавото черно не се напуква“, казваха негърките. Но широката уста, която се усмихваше от старите снимки, сега имаше обърнати надолу ъгълчета в израз на мрачна решителност. Тя така и не беше станала актриса. Навярно не бе имала и възможността — малкото роли за негърки по правило отиваха у светлокожи хубавици. И без това кариерата й беше приключила, преди да е започнала, когато на шестнадесет години беше забременяла с Джордж. Изнуреното лице беше плод на това, че го беше отглеждала сама през първите десет години, работейки като сервитьорка. Живееха в малка къщичка на гърба на „Юниън Стейшън“ и тя насаждаше в него необходимостта от усърдната работа, образованието и почтеността.

— Обичам те, мамо, но все пак ще ида на Похода на свободата — каза Джордж.

Тя неодобрително стисна устни.

— Ти си на двадесет и пет години. Правиш каквото пожелаеш.

— Не. Всяко важно решение, което някога съм вземал, съм обсъждал с теб. Навярно винаги ще го правя.

— Ти не правиш каквото кажа.

— Невинаги. Но ти си оставаш най-умният човек, когото познавам, и това включва всички в Харвард.

— Е, сега направо ме ласкаеш — каза тя, но Джордж виждаше, че й е приятно.

— Мамо, Върховният съд е постановил, че сегрегацията в междущатските автобуси и автогари е противоконституционна, но южняците просто не спазват закона. Трябва да направим нещо!

— И как според теб това пътуване с автобус ще помогне?

— Ще се качим тук, във Вашингтон, и ще се отправим на юг. Ще седим отпред, ще използваме чакалните само за бели и ще искаме да ни обслужват в закусвалните само за бели; и когато ни възразят, ще казваме, че законът е на наша страна и те са престъпници и смутители.

— Синко, аз знам, че вие сте прави. Не е нужно да ми го казваш. Разбирам конституцията. Но според теб какво ще се случи?

— Предполагам, че рано или късно ще ни арестуват. После ще има процес и ще защитим нашата кауза пред света.

Тя поклати глава.

— Наистина се надявам да ви се размине толкова леко.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти порасна привилегирован. Поне след като белият ти баща се върна в живота ни, когато ти беше на шест години. Не знаеш какъв е светът за повечето цветнокожи.

— Ще ми се да не беше казвала това — Джордж се засегна: същото обвинение му отправяха и черните активисти и то го дразнеше. — Това, че имам богат бял дядо, който плаща за образованието ми, не ме прави сляп за проблемите. Знам какво става.

— Тогава може би знаеш, че да те арестуват ще е най-малкото зло, което може да ти се случи. Ами ако нещата загрубеят?

Джордж знаеше, че майка му има право. Участниците в похода рискуваха повече от затвор. Но той искаше да я успокои.

— Взех уроци по пасивна съпротива — обясни той. Всички избрани да участват в похода бяха опитни активисти за граждански права и минаха през специална тренировъчна програма, която включваше ролеви упражнения. — Един бял мъж, който се правеше на селяндур, ме нарече негро, буташе ме и ме блъскаше, и ме извлече от стаята за краката — и аз му позволих, макар че можех да го изхвърля през прозореца с една ръка.

— Кой беше той?

— Участник в кампаниите за граждански права.

— Не е като истинско.

— Разбира се. Той играеше роля.

— Добре — каза майка му и Джордж разбра по тона й, че има предвид тъкмо обратното.

— Всичко ще е наред, мамо.

— Повече няма да говоря. Ще ядеш ли палачинките?

— Погледни ме — отвърна Джордж. — Мохерен костюм, тясна вратовръзка, ниско подстригана коса, обущата ми са така лъснати, че мога да се оглеждам в тях докато се бръсна.

Той и без друго се обличаше елегантно, но участниците в похода бяха инструктирани да изглеждат свръхпочтени.

— Изглеждаш добре, ако не се брои смачканото ухо — дясното ухо на Джордж беше деформирано от борбата.

— Кой би искал да нарани такова мило цветнокожо момче?

— Нямаш представа — възрази майка му. — Белите южняци, те… — за изумление на Джордж, тя се просълзи. — Божичко, просто толкова се страхувам, че ще те убият.

Той се пресегна през масата и взе ръката й.

— Ще внимавам, мамо, обещавам.

Тя попи очи с престилката. Джордж хапна малко бекон, да й угоди, но нямаше апетит. Притесняваше се повече, отколкото показваше. Майка му не преувеличаваше. Някои от активистите за граждански права възразяваха срещу идеята за Похода на свободата с основанието, че ще предизвика насилие.

— Дълго време ще си в този автобус — рече тя.

— Тринадесет дни, от тук до Ню Орлиънс. Ще спираме всяка вечер за срещи и събрания.

— Какво имаш за четене?

— Автобиографията на Махатма Ганди — Джордж вярваше, че трябва да знае повече за Ганди, чиято философия беше вдъхновила тактиката на ненасилие на движението за граждански права.

Майка му взе една оставена върху хладилника книга.

— Може би тази ще ти се стори малко по-забавна. Бестселър е.

Винаги си разменяха книги. Баща й беше професор по литература в негърски колеж и тя четеше от дете. Когато Джордж беше момче, те четяха „Близнаците Бобси“ и „Момчетата Харди“ заедно, макар че всички герои бяха бели. Сега редовно си даваха един на друг книги, които им бяха харесали. Погледна томчето в ръката си. Прозрачната найлонова обложка му подсказа, че е заета от местната библиотека.

— Да убиеш присмехулник — прочете той. — Току-що спечели наградата Пулицър, нали?

— И действието се развива в Алабама, където отиваш.

— Благодаря.

След няколко минути той целуна майка си за довиждане, излезе от къщата с малко куфарче в ръка и взе автобуса за Вашингтон. Слезе на спирката на Грейхаунд в центъра. В кафенето се беше събрала малка група активисти на движението за граждански права. Джордж познаваше неколцина от обучението. Бяха смесица от бели и черни, мъже и жени, стари и млади. Наред с десетината участници в похода, имаше и организатори от Конгреса за расово равенство, двама журналисти от негърската преса и неколцина поддръжници. КОРА бяха решили да разделят групата на две и едната половина да тръгне от спирката на Трейлуейс, от другата страна на улицата. Нямаше плакати и телевизионни камери: всичко беше обещаващо кротко.

Джордж поздрави Джоузеф Хюго, негов състудент юрист, бял младеж с изпъкнали сини очи. Двамата бяха организирали бойкот на закусвалнята Уулуъртс в Кембридж, Масачузетс. В повечето щати Уулуъртс бяха интегрирани, но на юг, също като автобусния превоз, бяха сегрегирани. Джо обаче някак успяваше да изчезне точно преди сблъсъка и Джордж го беше определил като добронамерен страхливец.

— Идваш ли с нас, Джо? — попита той и се помъчи да прикрие скептицизма в гласа си.

Джо поклати глава.

— Дойдох само да пожелая късмет.

Пушеше дълги ментолови цигари с бял филтър и сега припряно тръскаше една в тенекиен пепелник.

— Жалко. Ти си от юга, нали?

— Бирмингам, Алабама.

— Ще ни нарекат външни агитатори. Щеше да е полезно с нас в автобуса да има някой южняк, за да ги опровергае.

— Не мога, имам си работа.

Джордж не притисна Джо. И сам беше достатъчно уплашен. Вземеше ли да обсъжда опасностите, можеше да се разубеди. Огледа групата. Със задоволство забеляза Джон Луис, ненатрапчив, но впечатляващ студент по богословие, който беше сред основателите на Студентския координационен комитет по ненасилието, най-радикалната от групите за граждански права.

Водачът им призова за внимание и започна с кратко изявление за пресата. Докато той говореше, Джордж забеляза как в кафенето се вмъква висок бял мъж на четиридесетина години в омачкан ленен костюм. Беше хубав, ако и малко понатежал, лицето му беше румено като на пияч. Изглеждаше като пътник за автобуса и никой не му обърна внимание. Седна до Джордж, преметна ръка през раменете му и за кратко го прегърна.

Това беше сенатор Грег Пешков, бащата на Джордж.

Връзката им беше публична тайна, известна на запознатите с вашингтонския живот, но никога не беше открито признавана. Грег не беше единственият политик с подобна тайна. Сенатор Стром Търмонд беше платил колежанското образование на дъщерята на прислужницата в неговото семейство: носеше се слух, че момичето е негово дете — което не пречеше на Търмонд да е краен сегрегационист. Когато Грег се беше появил, напълно непознат за шестгодишния си син, беше помолил Джордж да го нарича чичо Грег и така и не успяха да намерят по-добър евфемизъм.

Грег беше себичен и на него не можеше да се разчита, но по някакъв свой начин той се грижеше за Джордж. Като юноша Джордж беше преминал през дълга фаза на гняв към баща си, а после започна да го приема такъв, какъвто е, с мисълта, че половин баща е по-добре от никакъв.

— Джордж — рече тихо Грег. — Тревожа се.

— И ти, и мама.

— Какво каза тя?

— Мисли, че южняците расисти ще ни избият до един.

— Не мисля, че това ще стане, но можеш да загубиш работата си.

— Господин Реншоу каза ли нещо?

— Не, по дяволите, той още нищо не знае за това. Но съвсем скоро ще узнае, ако те арестуват.

Реншоу беше от Бъфало, приятел от детинство на Грег и старши партньор в престижната вашингтонска правна фирма Фосет Реншоу. Предишното лято Грег уреди на Джордж работа през ваканцията като юридически помощник там и, както и двамата се бяха надявали, временният пост доведе до предложение за работа след дипломирането. Беше голям удар: Джордж щеше да е първият негър, който работи във фирмата нещо различно от чистач.

Джордж отговори малко раздразнено.

— Участниците в Похода на свободата не са закононарушители. Ние опитваме да доведем до прилагане на закона. Сегрегационистите са престъпниците. Очаквах юрист като Реншоу да го разбира.

— Разбира го. Но въпреки това не може да вземе на работа човек, който си е имал неприятности с полицията. Повярвай ми, същото щеше да е и ако ти беше бял.

— Но ние сме на страната на закона!

— Животът е несправедлив. Студентските дни свършиха — добре дошъл в истинския свят.

Водачът се провикна.

— Всички вземете билетите и си чекирайте багажа.

Джордж стана.

— Не мога да те разубедя, нали? — попита Грег.

Изглеждаше толкова нещастен, че на Джордж му се прииска да може да се предаде, ала не можеше.

— Не, решил съм го — отговори той.

— Тогава, моля те, просто опитай да внимаваш.

Джордж беше трогнат.

— Късметлия съм, че имам кой да се тревожи за мен. Знам го.

Грег стисна ръката му и тихо си тръгна.

Джордж се нареди с останалите на опашката пред гишето и купи билет до Ню Орлиънс. Отиде до синьо-сивия автобус и даде чантата си, за да я натоварят в багажника. На страната на автобуса беше нарисувана хрътка и лозунг „Толкова е удобно да вземете автобуса… и да оставите карането на нас“. Джордж се качи.

Един организатор го насочи към място в предната част. На други беше казано да насядат в междурасови двойки. Шофьорът не обърна внимание на участниците в Похода и редовните пътници не изглеждаха повече от умерено любопитни. Джордж отвори книгата, която майка му му даде, и прочете първия ред.

След малко организаторът прати една от жените да седне до него. Той й кимна доволно. Беше я срещал вече няколко пъти и я харесваше. Името й беше Мария Самърс. Беше скромно облечена в светлосива памучна затворена рокля и клоширани поли. Кожата й беше с наситен тъмен цвят като кожата на майката на Джордж, имаше сладък плосък нос и устни, които го караха да мисли за целувки. Знаеше, че учи в юридическия факултет и също като на него й предстои да се дипломира, затова навярно бяха на една възраст. Предполагаше, че е не само умна, но и решителна: налагаше се, щом беше влязла в юридическия при два фактора срещу нея — че е жена и че е чернокожа.

Когато шофьорът запали и потегли, Джордж затвори книгата. Мария я погледна и каза:

— Да убиеш присмехулник. Миналото лято бях в Монтгомъри, Алабама.

Монтгомъри беше столицата на щата.

— И какво прави там? — попита Джордж.

— Баща ми е адвокат и той имаше клиент, който съдеше щата. През ваканцията работих за татко.

— Спечелихте ли?

— Не. Но нека не те откъсвам от четенето.

— Шегуваш ли се? Мога да чета по всяко време. Колко често човек пътува в автобуса и до него седи толкова хубаво момиче?

— Божичко. Предупредиха ме, че си по сладките приказки.

— Ако искаш, ще ти кажа каква е тайната ми.

— Добре. Каква е?

— Откровен съм.

Тя се засмя.

— Но, моля те, не го разпространявай. Ще навредиш на репутацията ми.

Автобусът прекоси река Потомак и навлезе във Вирджиния по Път 1.

— Влезе в Юга, Джордж. Страхуваш ли се вече?

— Можеш да се обзаложиш.

— Аз също се страхувам.

Магистралата беше права тясна резка през километри свежозелени гори. Минаваха през градчета, където хората имаха толкова малко работа за вършене, че спираха да погледат автобуса. Джордж не гледаше много през прозореца. Научи, че Мария е отрасла в строго религиозно семейство, а дядо й е проповедник. Джордж каза, че е ходил на църква главно за да угоди на майка си и Мария призна, че и с нея е било така. Двамата говориха чак до Фредериксбърг, на осемдесетина километра по пътя.

Участниците в похода се смълчаха, когато автобусът влезе в историческия градец, където бялото господство продължаваше. Терминалът на Грейхаунд се намираше между две червени тухлени църкви с бели врати, но в Юга християнството невинаги беше добър знак. Когато автобусът спря, Джордж забеляза тоалетните и с изненада установи, че над вратите няма надписи „Само за бели“ и „Само за цветнокожи“.

Пътниците слязоха от автобуса и замигаха на слънчевата светлина. Като се вгледа по-отблизо, Джордж забеляза по-светлите петна над вратите и прецени, че сегрегиращите надписи са свалени наскоро.

Въпреки това участниците в похода задействаха плана си. Първо един от белите организатори влезе в мърлявата тоалетна отзад, явно предназначена за негри. Излезе невредим, но това беше по-лесната част. Джордж беше доброволец да е чернокожият, който ще оспори правилата.

— Започнахме — каза той на Мария и влезе в чистата прясно боядисана тоалетна, от която надписът „Само за бели“ несъмнено беше току-що премахнат.

Вътре имаше един бял младеж, който решеше косата си в прическа помпадур. Погледна Джордж в огледалото, но нищо не каза. Джордж беше твърде уплашен, за да пикае, но не можеше просто да си излезе, затова си изми ръцете. Младежът излезе и влезе по-възрастен човек, който се затвори в кабинка. Джордж избърса ръце в хартията. Нямаше какво друго да прави, затова излезе.

Останалите чакаха. Той сви рамене и каза:

— Нищо. Никой не опита да ме спре, никой нищо не каза.

— Поръчах си кола в лавката — каза Мария — и келнерката ми продаде. Мисля, че някой е решил да избегне неприятностите.

— Така ли ще е по целия път до Ню Орлиънс? — попита Джордж. — Дали просто ще се преструват, че нищо не е станало? И като си идем пак ще възстановят сегрегацията? Това ще подкопае позициите ни!

— Не се притеснявай — отговори Мария. — Познавам хората, които управляват Алабама. Повярвай ми, не са толкова умни.