Кен Фолет
Прагът на вечността (38)

37.

В началото на 1965 година, докато се приготвяше за последните си университетски изпити, Джаспър Мъри писа до всички излъчвателни организации в САЩ, чиито адреси успя да намери.

Всички те получиха едно и също писмо. Той им изпрати статиите си за срещите на Иви и Ханк, работата си за Мартин Лутър Кинг и специалното издание на Истината за убийството. И искаше работа. Всякаква работа, стига да беше в американска телевизия.

Никога не беше желал нещо толкова много. Телевизионните новини бяха по-добри от печатните — по-бързи, по-завладяващи, по-живи — и американската телевизия бе по-добра от британската. А той знаеше, че ще го върши добре. Трябваше му само старт. Толкова го искаше, че чак го болеше.

След като изпрати писмата — за значителна сума — той остави сестра му Ана да му поръча обяд. Отидоха във Веселия хусар, унгарски ресторант, любим на писателите и политиците от лявото крило.

— Какво ще правиш, ако не получиш работа в Щатите? — попита го Ана, след като поръчаха.

Перспективата го потисна.

— Не знам наистина. В тази страна се очаква най-напред да работиш за провинциални вестници, да отразяваш изложения на котки и погребенията на общински съветници с дълъг стаж, но не смятам, че мога да понеса това.

Ана си поръча запазената марка на ресторанта — студена черешова супа. Джаспър си взе пържени печурки със сос тартар.

— Виж, дължа ти едно извинение.

— Да — потвърди той. — Определено ми дължиш.

— Виж сега, Ханк и Иви даже не бяха сгодени, а да не говорим за женени.

— Но ти знаеше съвсем добре, че те са двойка.

— Да, и не постъпих правилно, като легнах с него.

— Да, така е.

— Не е нужно да си толкова праведен. Това не е типично за мен, но е точно нещото, което ти би направил.

Той не го оспори, понеже беше вярно. От време на време бе съгрешавал с омъжени или сгодени жени. Наместо това попита:

— Майка знае ли?

— Да, и е бясна. Дейзи Уилямс е най-добрата й приятелка от тридесет години, а и беше извънредно мила към теб, като те остави да живееш там без наем — а ето че аз сторих това на дъщеря й. Какво ти каза Дейзи?

— Ядосана е, понеже си причинила такава болка на дъщеря й. Също така обаче заяви, че когато се влюбила в Лойд, вече била омъжена за друг, тъй че не чувствала да има правото на твърде много морално негодувание.

— Е, както и да е, съжалявам.

— Благодаря ти.

— Само дето не съжалявам наистина.

— Какво искаш да кажеш?

— Преспах с Ханк, понеже се влюбих в него. От първия ни път съм прекарала почти всяка нощ с него. Той е най-прекрасният мъж, когото познавам, и ще се омъжа за него, стига да успея да го хвана.

— Като твой брат имам правото да попитам какво толкова вижда той в теб.

— Освен големите гърди, нали така?

Тя се разсмя.

— Не че не изглеждаш добре, но си с няколко години по-голяма от него, а в Англия се намират около милион моми за женене, които биха скочили в леглото му само да щракне с пръсти.

Тя кимна.

— Две неща. Първо, той е умен, но необразован. Аз съм неговият екскурзовод из селенията на ума — изкуство, театър, политика, литература. Той е очарован, че някой говори с него за тези неща без снизхождение.

Джаспър не се изненада.

— Той обичаше да говори с Дейзи и Лойд за всичко това. Но какво е другото?

— Знаеш, че той е вторият ми любовник.

Джаспър кимна. Не се смяташе за прието момичетата да признават такива неща, но той и Ана винаги знаеха за подвизите на другия.

Тя продължи:

— Е, със Себастиан изкарах почти четири години. За толкова време едно момиче научава доста. Ханк знае много малко за секса, понеже никога не е имал приятелка за достатъчно дълго време, за да изгради истинска близост с нея. Иви беше най-продължителната му връзка, но беше твърде млада, за да научи един мъж на много.

— Разбирам.

Джаспър никога не беше гледал на връзките по този начин, но звучеше разумно. Той приличаше малко на Ханк. Питаше се дали жените не го смятат еднообразен в кревата.

— Ханк е научил доста от певицата Мики Макфий, но е спал с нея само два пъти.

— Наистина? Дейв Уилямс го е направил с нея в гримьорната.

— И ти е казал?

— Май го е разправил на всички. Може да му е бил първият път.

— Мики Макфий е въртиопашка.

— Значи ти си наставница на Ханк в любовта.

— Той възприема бързо. И расте бързо. Няма да повтори това, което е направил на Иви.

Джаспър не бе уверен в последното, но не даде глас на съмненията си.

* * *

Димка Дворкин отлетя за Виетнам през февруари 1965 година заедно с голяма група служители и сътрудници на Външното министерство, сред тях и Наталия Смотрова.

Беше първото му пътуване извън Съветския съюз. Той обаче беше още по-развълнуван от това, че е с Наталия. Не бе сигурен какво ще стане, но изпитваше радостно чувство на освобождение, като можеше да го каже и за нея. Бяха далеч от Москва, извън обхвата на жена му и на съпруга на Наталия. Всичко можеше да стане.

Димка бе по-оптимистичен като цяло. Косигин, неговият началник след падането на Хрушчов, разбираше, че Съветският съюз губи Студената война заради икономиката си. Съветската промишленост бе неефективна, а гражданите — бедни. Целта на Косигин беше да направи СССР по-производителен. Съветите трябваше да се учат как да произвеждат неща, които хората от други държави биха желали да купят. Трябваше да се съревновават с американците по просперитет, а не само в танкове и ракети. Едва тогава щяха да могат да се надяват да привлекат света към своя начин на живот. Това отношение насърчаваше Димка. Партийният ръководител Брежнев беше ужасяващо консервативен, но може би Косигин би реформирал комунизма.

Част от икономическите проблеми беше харченето на голяма част от националния приход за армията. Хрушчов представи политиката на мирно съвместно съществуване с надеждата да намали осакатяващите разходи — да се живее заедно с капиталистите, без да се водят войни. Хрушчов не направи много, за да приложи идеята си — конфликтите му в Берлин и в Куба наложиха повече, а не по-малко военни разходи. Прогресивно мислещите хора в Кремъл обаче все още вярваха в стратегията.

Виетнам щеше да бъде сурово изпитание.

При излизането от самолета върху Димка се стовари гореща влажна атмосфера — не беше изживявал нещо подобно. Ханой бе древната столица на древна страна, дълго време потискана от чужденци — първо китайците, после французите, после американците. Виетнам бе по-пренаселен и по-шарен от кое да е друго виждано от него място.

Също така страната беше разделена на две.

Виетнамският водач Хо Ши Мин победи Франция в антиколониалната война от петдесетте. Той обаче бе недемократичен комунист и американците отказаха да признаят властта му. Президентът Айзенхауер подкрепяше марионетно правителство на юг, разположено в провинциалната столица Сайгон. Неизбраният сайгонски режим бе тираничен и непопулярен, нападан от бойците на съпротивителното движение Виетконг. Южновиетнамската армия бе толкова слаба, че сега, в 1965 година, се налагаше да я поддържат 23 000 американски войници.

Американците твърдяха, че Южен Виетнам е самостоятелна страна, точно както Съветският съюз твърдеше, че Източна Германия е отделна държава. Виетнам беше огледален образ на Германия, макар че Димка никога не би посмял да изрече това на глас.

Докато министрите бяха на банкет със северновиетнамските водачи, съветските сътрудници обядваха по-неофициално с виетнамските си колеги — всички те говореха руски, а някои бяха посещавали Москва. Храната се състоеше основно от ориз и зеленчуци с малко риба и месо, но беше вкусна. Сред виетнамците нямаше жени и мъжете изглеждаха изненадани при вида на Наталия и още две съветски делегатки.

Димка седна до безличен апаратчик на средна възраст — Фам Ан. Наталия седна отсреща и запита човека какво се надява да получат от разговорите.

Ан отговори с дълъг списък:

— Трябват ни самолети, артилерия, радари, системи за противовъздушна отбрана, муниции и медицински препарати.

Точно това съветската страна искаше да избегне.

— Но вие няма да имате нужда от тези неща, ако войната свърши — рече Наталия.

— Когато победим американските империалисти ще имаме други нужди.

— Всички ние бихме се радвали да видим голяма победа за Виетконг — продължи тя. — Възможно е обаче да се стигне до друг резултат.

Наталия опитваше да предложи идеята за мирното съвместно съществуване.

— Победата е единствената възможност — презрително изрече Фам Ан.

Димка се смая. Ан упорито отказваше да участва в обсъждането, за което бяха дошли Съветите. Може би смяташе, че е под достойнството му да разговаря с жена. Димка се надяваше това да е единствената причина за ината му. Ако виетнамците не разговаряха за алтернативи на войната, съветската мисия щеше да се провали.

Наталия не се отклоняваше лесно от целта си. Тя настоя:

— Със сигурност военната победа не е единственият възможен изход.

Димка се почувства горд от смелата й настойчивост.

— Вие говорите за поражение? — раздразнено попита Ан или пък се преструваше на раздразнен.

— Не — спокойно възрази тя. — Но войната не е единственият път към победата. Преговорите са друга възможност.

— Ние преговаряхме много пъти с французите — ядосано настоя Ан. — Всяко споразумение служеше колкото да им издейства време, докато подготвят следващата си агресия. Това бе урок за нашия народ, урок как да се държим с империалистите — ние няма да го забравим.

Димка беше чел за историята на Виетнам и знаеше, че гневът на Ан е оправдан. Французите са били непочтени и коварни като всички други колониалисти. Това обаче не беше краят на историята.

Наталия не се отказваше — съвсем оправдано, понеже несъмнено Косигин предаваше същото послание на Хо Ши Мин.

— Империалистите са коварни, това е известно на всички. Но и преговорите могат да бъдат използвани от революционерите. Ленин е преговарял в Брест-Литовск. Направил е отстъпки, останал е на власт и се е отказал от отстъпките, когато е станал по-силен.

Ан изрецитира изказването на Хо Ши Мин:

— Няма да обсъждаме преговори, докато в Сайгон няма неутрално коалиционно правителство с участието на представители на Виетконг.

— Когато немците нахлуха в Русия и изминаха целия път до вратите на Москва вие направихте ли компромис?

Той тропна с юмрук по масата, жест, който изненада Димка, идвайки от един предполагаемо изтънчен ориенталец.

— Не! Никакви преговори, никакъв компромис — и никакви американци!

Скоро след това гощавката свърши.

Димка и Наталия се завърнаха в хотела си. Той отиде с нея до стаята й. На вратата тя просто му каза:

— Влез.

Щеше да бъде едва третата им нощ заедно. Първите две бяха изкарали на голям креват в прашна, пълна със стари мебели стая в Кремъл. Но някак си престоят им в една спалня изглеждаше естествен, сякаш бяха любовници от години.

Целунаха се и си събуха обувките, после отново се целунаха и си измиха зъбите, и се целунаха отново. Не бяха обзети от неудържимо желание — по-скоро бяха отпуснати и се забавляваха.

— Имаме цялата нощ да вършим каквото ни харесва — каза Наталия и Димка си каза, че това са най-възбуждащите думи, които е чувал.

Любиха се, после ядоха хайвер и пиха водка, донесени от нея, а после се любиха отново.

После, докато лежаха на усуканите чаршафи и гледаха бавния вентилатор на тавана, Наталия каза:

— Предполагам, че някой ни подслушва.

— Надявам се — допълни я Димка. — Изпратихме на огромни разноски хора от КГБ, за да ги научат как да подслушват хотелски стаи.

— Може би Фам Ан слуша — продължи Наталия и се изкиска.

— Ако е така, надявам се да му е харесало повече от обяда.

— Хмм. Обядът си беше провал.

— Ще трябва да си променят отношението, за да получат оръжия от нас. Дори Брежнев не иска да се замесваме в голяма война в Югоизточна Азия.

— Но ако откажем да ги въоръжим, те може да отидат при китайците.

— Те мразят китайците.

— Знам. И все пак…

— Да.

Сънят ги обори и ги събуди телефонът. Наталия го вдигна и каза името си. Послуша малко и рече:

— По дяволите.

Измина още една минута и тя окачи слушалката.

— Новини от Южен Виетнам. Миналата нощ Виетконг са нападнали американска база.

— Вчера? Часове след пристигането на Косигин в Ханой? Това не е съвпадение. Къде?

— В някакво място, наречено Плейку. Има осем убити американци, стотина, че и отгоре са ранени. Унищожили са десет американски самолета на земята.

— Колко са загубите на Виетконг?

— В базата е било оставено само едно тяло.

Димка невярващо поклати глава.

— Трябва да го признаеш на виетнамците — страхотни войници са.

— Виетконг са. Южновиетнамската армия е безнадежден случай. Затова им трябват американците — за да се бият вместо тях.

Димка се намръщи.

— Има ли някой важен американец в Южен Виетнам в момента?

— Макджордж Бънди, съветник на президента по националната сигурност, един от най-лошите капиталистически и империалистически подпалвачи на война.

— Със сигурност точно сега говори по телефона с президента Джонсън.

— Да — съгласи се Наталия. — Чудя се какво ли му обяснява.

Отговорът дойде по-късно през деня.

Американски самолети от самолетоносача Рейнджър бомбардираха военния лагер Донг Хой на брега на Северен Виетнам. Американците за пръв път бомбардираха Севера и сложиха началото на нова фаза в конфликта.

Димка отчаяно наблюдаваше как позицията на Косигин малко по малко се руши с течение на деня.

След бомбардировката американското нападение бе осъдено от комунистическите и необвързаните страни по света.

Водачите от третия свят очакваха Москва да се притече на помощ на Виетнам, комунистическа страна, пряко нападната от американския империализъм.

Косигин не желаеше да ескалира виетнамската война, а и Кремъл не искаше да предоставя голяма военна помощ на Хо Ши Мин, но ето че направиха точно това.

Нямаха избор. Оттеглеха ли се, щяха да се намърдат китайците, готови да заменят СССР като могъщия приятел на малките комунистически държави. Положението на Съветския съюз като защитник на световния комунизъм стоеше на карта и всички го разбираха.

Приказките за мирното съвместно съществуване бяха забравени.

Димка и Наталия, както и цялата съветска делегация, посърнаха. Позицията им за преговорите с виетнамците беше фатално отслабена. Косигин нямаше карти, с които да играе — трябваше да даде всичко, искано от Хо Ши Мин.

Останаха в Ханой още три дни. Димка и Наталия се любеха по цяла нощ, но през деня само си записваха в подробности предпочитанията на Фам Ан. Точно при заминаването им потегли пратка съветски ракети земя-въздух.

Димка и Наталия седяха един до друг в самолета към дома. Димка подремваше и с наслада си припомняше четири влажни нощи на любов под лениво въртящия се вентилатор.

— На какво се усмихваш? — попита го Наталия.

Той отвори очи.

— Знаеш.

Тя се закиска.

— Освен това…

— Какво?

— Когато си припомниш това пътуване, не ти ли се струва, че…?

— Че сме били изцяло водени за носа и използвани? Да, още от първия ден.

— Всъщност Хо Ши Мин умело изманипулира двете най-могъщи държави в света и най-накрая получи това, което искаше.

— Да — съгласи се Димка. — Точно това ми се струва.

* * *

Таня отиде на летището с подривния ръкопис на Василий в куфара си. Страхуваше се.

И преди беше вършила опасни неща. Бе издавала опозиционен вестник; бяха я арестували на площад „Маяковски“ и я бяха завлекли в ужасното подземие на сградата на КГБ на Лубянския площад; беше се свързала с дисидент в Сибир. Това обаче беше най-ужасяващото.

Поддържането на връзка със Запада беше престъпление от най-висока класа. Тя носеше текста на Василий в Лайпциг, където се надяваше да го предложи на някой западен издател.

Новинарското им издание се разпространяваше само в СССР. Властите щяха да са много по-ядосани за опозиционен материал, достигнал на Запад. Отговорните за това хора щяха да бъдат смятани не само за бунтовници, но и за предатели.

Докато мислеше за опасността, седнала на задната седалка на таксито, й призля от страх и тя залепи ръка на устата си, докато чувството отмина.

Щом пристигнаха, за малко да каже на шофьора да свие и да я върне вкъщи. После си спомни за Василий в Сибир, премръзнал и гладен, стегна се и внесе куфара си в терминала.

Сибирското пътуване я промени. Дотогава беше смятала комунизма за опит с добри намерения, който се е провалил и трябва да бъде прекратен. Сега го виждаше като брутална тирания, чиито водачи бяха зли хора. Колчем помислеше за Василий, сърцето й се изпълваше с омраза към хората, които му бяха сторили това. Беше й трудно даже да говори със своя брат близнак, който все още се надяваше, че комунизмът може да бъде коригиран, а не унищожен. Обичаше Димка, но той си затваряше очите за действителността. Тя бе разбрала, че навсякъде, където има потисничество — в Дълбокия Юг на САЩ, в Северна Ирландия, в Източна Германия — определено има много мили обикновени хора като семейството й, които извръщаха поглед от грозната истина. Таня нямаше да бъде една от тях. Щеше да се бие до края.

Независимо от риска.

Постави книжата си на гишето, а куфара на везната. Ако вярваше в Бог, щеше да се помоли.

Хората на чекирането бяха само от КГБ. Мъжът пред нея беше на тридесетина години, а лицето му синееше от гъстата брада. Понякога Таня преценяваше хората, като си представяше какви ли биха били, ако им взема интервю. „Този ще излезе натрапчив до агресивност“, помисли си тя, „ще отговаря на неутралните въпроси все едно са враждебни и непрестанно ще се оглежда за скрити намеци и забулени обвинения“.

Той я изгледа тежко и я сравни със снимката. Тя опита да не изглежда уплашена. „Но“, каза си тя, „дори и невинни съветски граждани се плашеха, щом ги погледнеше някой от КГБ“.

Той остави паспорта й на тезгяха и нареди:

— Отворете чантата.

Не можеше да се разбере защо. Може би го правеха заради подозрителния външен вид, или защото нямаха какво друго да вършат, или защото харесваха да се ровят из дамското бельо. Не им се налагаше да дават обяснения.

Таня отвори чантата си с разтуптяно сърце.

Служителят приклекна и заровичка из вещите й. За по-малко от минута откри произведението на Василий. Отвори го и прочете заглавната страница — Щалаг: Роман за нацистките концентрационни лагери от Клаус Холщайн.

Това бе фалшиво, както и съдържанието, предговорът и прологът.

— Какво е това? — попита човекът.

— Частичен превод на книга от Германската демократична република. Отивам на Лайпцигския книжен панаир.

— Това разрешено ли е?

— В Източна Германия, разбира се — иначе е нямало да бъде издадено.

— А в Съветския съюз?

— Все още не. Произведенията не могат да бъдат представяни за одобрение, преди да бъдат завършени.

Тя опита да диша нормално, докато той прелистваше страниците.

— Хората имат руски имена.

— В нацистките концентрационни лагери, както знаете, е имало много съветски хора — отвърна Таня.

Тя знаеше, че при проверка историята й ще рухне незабавно. Ако служителят отделеше време да прочете повече от първите няколко страници, щеше да види, че разказите не са за нацистите, а за Гулаг; после КГБ щеше само за няколко часа да разбере, че няма нито източногерманска книга, нито издател, при което Таня щеше отново да бъде отведена в подземието на „Лубянка“.

Той листеше хартията лениво, сякаш се чудеше дали да прави въпрос от това, или не. Тогава на съседното бюро настана смут — някакъв пътник протестираше заради конфискацията на икона. Човекът на Таня й даде книжата с бордовата карта, махна й да върви и отиде да помага на колегата си.

Краката й бяха тъй омалели, та се боеше, че може и да не успее да си излезе.

Върна си силата и се справи с останалите формалности. Самолетът беше познатият Туполев Ту-104, приспособен за цивилни пътници, леко претъпкан с шест седалки в редичка. Полетът до Лайпциг покриваше хиляда и шестстотин километра и продължи малко повече от три часа.

Когато Таня взе отново куфара си, огледа го внимателно, но не видя признаци да е бил отварян. Все още обаче не беше в безопасност. Носеше го в зоната за митнически и паспортни проверки и изпитваше усещането, че държи нещо радиоактивно. Спомни си, че според твърденията източногерманското правителство било по-сурово от съветския режим. ЩАЗИ си пъхаше носа навсякъде, още повече от КГБ.

Тя показа документите си. Някакъв служещ ги проучи внимателно, после я отпрати с грубо махване на ръката.

Насочи се към изхода, без да гледа в лицата на униформените служители — всичките мъже, които наблюдаваха пътниците.

Тогава един от тях застана пред нея.

— Таня Дворкина?

Тя за малко да се разплаче виновно.

— Дда.

— Моля, елате с мен — заговори я той на немски.

„Дотук беше“, мина през ума й; „животът ми приключи“.

Тя го последва през някаква странична врата. За нейна изненада се озоваха на паркинг.

— Директорът на книжния панаир е изпратил кола за Вас — обясни човекът.

Чакаше я шофьор. Той се представи и пъхна опасния куфар в багажника на Вартбург 311 — лимузина в зелено и бяло.

Таня се намърда на задната седалка и рухна безпомощно, все едно е пияна.

Започна да се оправя, когато колата я заведе в центъра на града. Лайпциг представляваше древен кръстопът, приютил панаира още от Средните векове. Железопътната му гара беше най-голямата в Европа. В статията си Таня щеше да спомене силната комунистическа традиция на града и съпротивата му срещу нацизма, продължила и през четиридесетте години. Нямаше да включи току-що хрумналата й мисъл, че величествените здания от деветнадесетото столетие изглеждаха още по-изискано до ужасяващата архитектура от съветския период.

Таксито я откара до панаира. В просторна, прилична на склад зала издателите от Германия и от чужбина бяха изправили щандове и изложили книгите си. Директорът разведе Таня. Обясни й, че основното занимание на Панаира не е купуването и продажбата на отпечатани книги, а на правата да бъдат превеждани и издавани в други страни.

Към края на следобеда тя успя да се откачи от него и да се огледа самичка.

Смая се от огромния брой и невероятното разнообразие на книгите — автомобилни наръчници, научни списания, алманаси, детски приказки, Библии, книги за изкуство, атласи, речници, учебници и пълните събрани съчинения на Маркс и Енгелс на всички големи европейски езици.

Тя се оглеждаше за някого, който евентуално да иска да превежда руска литература и да я издава на Запад.

Започна да оглежда щандовете за руски романи на други езици.

Латинската азбука се различаваше от кирилицата, но Таня бе учила немски и английски в училище и немски в университета, тъй че можеше да чете имената на авторите и общо взето да се ориентира в заглавията.

Тя говори с неколцина издатели, обясни им, че е журналист от ТАСС и ги запита какво печелят от Панаира. Събра някои полезни за статията си изказвания. Дори и не намекна, че разполага с руска книга, която да им предложи.

На щанда на лондонското издателство Роули видя превод на Млада гвардия, популярния роман на Александър Фадеев. Познаваше го добре и се забавляваше с разгадаването на английския на първата страница, когато я прекъснаха.

— Кажете, бих ли могла да отговоря на някой Ваш въпрос.

Таня се представи и взе от жената интервю за Панаира. Бързо установиха, че редакторката говори руски по-добре, отколкото Таня немски, и смениха езика. Таня я запита за английските преводи на руски романи.

— Бих желала да издаваме повече такива — обясни другата. — Но много съвременни съветски романи, включително този, който държите в ръцете си, са твърде прокомунистически.

Таня се престори на засегната.

— Искате да издавате антисъветска пропаганда?

— Съвсем не — с търпелива усмивка отвърна жената. — На писателите не е забранено да харесват правителството си. Моята фирма издава много книги, които славят Британската империя и нейните триумфи. Но един автор, който не вижда нищо нередно в заобикалящото го общество, няма да бъде вземан насериозно. По-умно е да има известна критика, дори и само заради правдоподобността.

Таня харесваше тази жена.

— Можем ли да се видим отново?

Тя се поколеба.

— Имате нещо за мен?

Таня не отговори на въпроса.

— Къде сте отседнали?

— В хотел Европа.

За Таня имаше резервирана стая в същия хотел. Това бе удобно.

— Как се казвате?

— Ана Мъри. А Вие?

— Ще си поговорим отново — отвърна Таня и се отдалечи.

Ана Мъри я привличаше инстинктивно — инстинкт, ошлайфан от четвърт век живот в Съветския съюз; чувството обаче бе подкрепено от доказателства. Първо, Ана очевидно бе от Британия, а не рускиня или източна германка, която се представя за британка. Второ, не беше нито комунистка, нито твърдеше страстно, че е нещо обратно. Невъзможно бе за агент на КГБ да поддържа спокойната й безпристрастност. Трето, не използваше жаргон. Израслите сред съветската ортодоксия хора говореха в категориите на партия, класа, кадри и идеология. Ана не си служеше с нито една от тези ключови думи.

Вартбургът в зелено и бяло я чакаше отвън. Шофьорът я откара в Европа, където тя се регистрира, почти веднага напусна стаята си и излезе във фоайето.

Не искаше да привлича внимание към себе си дори и с простия въпрос за стаята на Ана Мъри на рецепцията. Поне един от рецепционистите беше човек на ЩАЗИ и можеше да обърне внимание на съветски журналист, който търси английски издател.

Зад щанда на рецепцията обаче имаше стена с номерирани кутийки, в които служителите поставяха ключовете и съобщенията. Таня просто запечата празен плик за писма, написа на него на немски „Госпожа Ана Мъри“ и го подаде мълчаливо. Човекът зад щанда веднага го постави в кутийката за стая 305.

Там имаше и ключ, следователно сега Ана Мъри не се намираше в стаята си.

Таня влезе в бара. Ана я нямаше там. Таня остана един час, пи бира и оглеждаше бележките си. После отиде в ресторанта. Ана я нямаше и там. Вероятно е отишла да вечеря с колегите си в някое заведение в града. Таня седна сама и си поръча местния специалитет — алерлай, зеленчуково блюдо. Поседя един час над кафето си, а после си излезе.

На минаване през фоайето отново погледна кутийките. Ключът от 305 липсваше.

Таня се завърна в стаята си, взе набрания текст и отиде до вратата на стая 305.

Там се спря. Стореше ли това се въвличаше. Никаква измислица не можеше да обясни или оправдае действието й. Тя предаваше антисъветска пропаганда на Запада. Хванеха ли я, с живота й беше свършено.

Тя почука на вратата.

Ана я отвори. Беше боса и държеше четка за зъби — ясен признак, че се приготвяше да спи.

Таня постави пръст на устните си и даде знак за тишина. После връчи на Ана хартията и прошепна:

— Ще намина след два часа.

После се отдалечи.

Върна се в стаята си и разтреперана седна на леглото.

Ако Ана просто отхвърлеше книгата, това щеше да е едва лошо. Но ако Таня я бе преценила погрешно, Ана можеше да се почувства задължена да съобщи на някое овластено лице, че й е била предложена дисидентска книга. Можеше да се притесни, че ако замълчи за това, ще я обвинят в участие в заговор. Можеше да реши, че единственото разумно нещо е да докладва за неразрешения опит да се установи контакт с нея.

Таня обаче вярваше, че повечето хора на запад не разсъждават така. Въпреки драматичните предпазни мерки на Таня, Ана можеше и да не си дава сметка, че е извършила престъпление с простото прочитане на ръкопис.

Следователно основният въпрос бе дали Ана ще хареса работата на Василий. Даниил я хареса, както и редакторите на Новый мир. Те обаче бяха единствените читатели на разказите, а и бяха до един руси. Как би реагирал един чужденец? Таня изпитваше увереност, че Ана ще забележи добре написания материал, но щеше ли да я трогне той? Щеше ли да разбие сърцето й?

Малко преди единадесет Таня се върна в стая 305.

Ана отвори вратата с ръкописа в ръка. Лицето й беше мокро от сълзи.

Тя прошепна:

— Това е нетърпимо. Трябва да го съобщим на света.

* * *

В петък вечерта Дейв откри, че Лу, барабанистът на Плъм Нели, е хомосексуалист.

Дотогава смяташе, че Лу просто е стеснителен. Много момичета искаха да се любят с момчетата от поп групите и понякога съблекалнята приличаше на публичен дом, но Лу никога не се възползва. Това не бе изненада — някои го правеха, други не. Вали никога не излизаше с „групита“. Дейв понякога го правеше, а Бъз, бас китаристът, никога не казваше „не“.

Плъм Нели отново имаха концерти. „Алисия, Алисия“ стоеше на деветнадесето място в топ двадесет и се изкачваше. Дейв и Вали пишеха заедно песни и се надяваха да запишат дългосвиреща плоча. Един късен следобед отидоха в студиата на Би Би Си в Портланд Плейс и записаха едно радиоизпълнение. Парите бяха малко, но това бе възможност да рекламират „Алисия, Алисия“. Може би песента щеше да се издигне до номер едно. Освен това понякога Дейв казваше, че човек може да я кара и на фъстъци.

Излязоха, запримигваха на вечерното слънце и решиха да отидат за по едно питие в близката кръчма Златния рог.

— Не ми се пие — рече Лу.

— Не се превземай — прекъсна го Бъз. — Че кога си казвал „не“ на литър бира?

— Да отидем в някоя друга кръчма тогава — предложи Лу.

— Защо?

— Не ми харесва видът на тази.

— Ако се притесняваш, че ще ти досаждат, сложи си слънчевите очила. Бяха се показвали по телевизията няколко пъти и от време на време феновете ги разпознаваха в някой бар или ресторант, но това рядко биваше неприятност. Бяха се научили да стоят далеч от места като кафенетата близо до училища, където се събираха тийнейджъри, защото това можеше да доведе до сцени с тълпата. В заведенията за възрастни обаче се чувстваха чудесно.

Влязоха в Златния рог и се насочиха към бара. Барманът се усмихна на Лу и го поздрави:

— Здрасти, Луси, какво да бъде — вод и тон?

Групата изгледа Лу изненадано.

— Значи ти си редовен клиент тука? — попита го Бъз.

— Какво означава вод и тон? — поинтересува се Вали.

— Луси? — произнесе Дейв.

Барманът доби нервен вид.

— Какви са твоите приятели, Луси?

Лу изгледа останалите и изрече:

— Пипнахте ме, копелета.

— Ти обратен ли си? — продължи Бъз.

Тъй като го бяха разкрили, Лу заряза предпазливостта.

— Обратен съм като портокал с часовников механизъм, като банкнота от три лири стерлинги, като виолетов еднорог или като стик за футбол. Ако не бяхте толкова слепи, колкото сте глупави, да сте го разбрали преди години. Да, целувам се с мъже и лягам в леглото с тях при всяка възможност, стига да не ме хванат. Моля, не се притеснявайте, че бих могъл да ви направя предложение — всичките сте твърде грозни. Хайде да пием по едно.

Дейв се засмя и изръкопляска; след миг на изумено колебание Бъз и Вали го последваха.

Дейв беше заинтригуван. Знаеше за обратните, но само на теория. Доколкото му бе известно, не бе имал хомосексуални приятели — въпреки че повечето от тях го пазеха в тайна като Лу, понеже вършеното от тях беше престъпление. Бабата на Дейв, лейди Лекуит, водеше кампания за промяна на закона, но засега не постигаше успех.

Дейв подкрепяше кампанията на баба си главно защото ненавиждаше хората, които й се противопоставяха — надути духовници, разгневени тори и полковници от запаса. Никога не се беше замислял наистина за закона като за нещо, което може да засегне приятелите му.

Поръчаха си второ, после и трето питие. Парите на Дейв бяха на привършване, но той имаше надежди. „Алисия, Алисия“ щеше да бъде издадена в САЩ. Станеше ли хит там, групата щеше да успее, а на него нямаше повече да му се налага да се тревожи за правописа.

Заведението се напълни бързо. Повечето от мъжете имаха обща черта — движеха се и говореха малко театрално. Наричаха се един друг „душо“ и „скъпи“. След малко можеше лесно да се разбере кой е обратен и кой не е. Имаше и няколко момичета по двойки — повечето късо подстригани и с панталони. Дейв осъзна, че съзира един нов свят.

Както и да е, тези не бяха затворени и явно нямаха нищо против да споделят любимата си кръчма с нормалните мъже и жени. Около половината от посетителите познаваха Лу и групата се оказа в центъра на множество оживено разговарящи хора. Обратните си говореха по особен начин, който разсмиваше Дейв. Някакъв мъж с риза като на Лу го заговори:

— О, Луси, та ти носиш риза досущ като моята! Колко мило.

А после добави със странно нашепване:

— Ограничена мръсница.

Останалите, включително и Лу, се разсмяха.

Към Дейв се доближи висок мъж и тихо го запита:

— Слушай, приятел, да знаеш някой да може да ми продаде хапчета?

Дейв знаеше за какво го питат. Много музиканти вземаха ободряващи хапчета. В заведения като Джъмп човек можеше да си купи различни видове. Дейв беше опитал с някои, но ефектът им не му хареса.

Той остро изгледа непознатия. Въпреки джинсите и раирания пуловер панталонът бе евтин и не си отиваше с пуловера, а и подстрижката на мъжа беше по военному къса. Дейв се чувстваше неудобно.

— Не — рязко отсече той и се извърна.

В единия ъгъл стоеше малък подиум с микрофон. В девет часа се появи ентусиазирано аплодиран комедиант — облечен като жена мъж, макар косата и гримът му да бяха толкова добри, че при различна обстановка Дейв можеше и да не се усети.

— Мога ли да помоля за вниманието на всички? — започна комикът. — Бих желал да направя важно съобщение. Джери Робъртсън има в.б.

Всички се разсмяха. Вали се обърна към Дейв:

— Какво означава в.б.?

— Венерическа болест — обясни му Дейв. — Пъпки по оная ти работа.

Комикът направи пауза, после добави:

— Знам това, понеже аз го заразих.

Това предизвика още смях, а после вратата се разтресе. Дейв погледна натам и видя как влизат няколко униформени полицаи и разблъскват хората от пътя си.

Комикът продължи:

— Ооо, та това е законът! Униформите ми харесват. Не сте ли забелязали, че полицията честичко наминава тук? Чудя се какво ли ги привлича?

Човекът си правеше майтап с това, но полицията бе неприятно сериозна. Пробиваха си път с блъскане през тълпата и явно им доставяше удоволствие да бъдат ненужно груби. Четирима отидоха към мъжките тоалетни.

— Може би са дошли просто да пуснат по една вода — изкоментира комикът.

Някакъв офицер стъпи на сцената.

— Вие сте инспектор, нали така? — закачливо го запита артистът. — Дошли сте да ме инспектирате?

Други двама полицаи помъкнаха комика.

— Не се притеснявайте! — провикна се той. — Ще се върна тихо!

Инспекторът хвана микрофона.

— Така, педали долни — започна той. — Разполагам със сведения, че в това заведение се продават забранени наркотични вещества. Ако не искате да пострадате, заставайте с лице към стената и допуснете да бъдете претърсени.

Продължаваха да влизат полицаи. Дейв се огледа за път за измъкване, но всички врати бяха препречени от сини униформи. Някои от клиентите отидоха в края на помещението и застанаха с лице към стената. Изглеждаха примирени, сякаш това им се е случвало и преди. Дейв установи, че полицията никога не е нападала Джъмп, макар че там наркотиците се продаваха почти открито.

Ченгетата от тоалетните довлякоха двама мъже — носът на единия от тях кървеше. Един от полицаите заговори инспектора:

— Бяха в една кабинка, шефе.

— Обвинение в непристойно поведение.

— Тъй вярно, шефе.

Дейв получи болезнен удар в гърба и извика. Полицай с палка в ръката му нареди:

— Заставай до стената.

— Защо направихте това? — попита го Дейв.

Полицаят доближи палката до носа на Дейв.

— Затъквай си устата, педал, или аз ще ти я затворя с палката си.

— Аз не съм…

Дейв се спря. Нека смятат каквото си искат, рече си той. Предпочитам да бъда с педалите, а не с полицията. Той отиде до стената, застана както му беше наредено и разтърка болезненото място на гърба си.

Озова се до Лу, който го запита:

— Добре ли си?

— Малко натъртено. А ти?

— Нищо особено.

Дейв осъзнаваше защо баба му иска да промени закона. Чувстваше се засрамен, задето толкова дълго е живял в невежество.

— Поне ченгетата не разпознаха групата — тихо рече Лу.

— Не очаквам да познават поп звездите по лице — кимна Дейв.

С ъгълчето на окото си той видя инспектора да си говори със зле облечения мъж, който го беше попитал откъде да си купи хапчета. Сега си даде сметка за евтините джинси и военната прическа — човекът беше зле дегизиран детектив под прикритие. Безпомощно свиваше рамене и въртеше ръце, та Дейв предположи, че не е намерил никой да продава наркотици.

Полицията претърси всички и ги накара да извадят джобовете си. Оня, който преджобваше Дейв, опипа слабините му доста по-дълго от необходимото. Дейв се зачуди дали и тези полицаи не са обратни. Затова ли го правеха?

Няколко души се възпротивиха на интимното претърсване. Биха ги с палките, а после ги задържаха за нападение срещу полицията. Друг човек имаше опаковка с хапчета, за които заяви, че били предписани от доктора му, но и него го арестуваха.

Най-накрая полицията си тръгна. Барманът обяви, че заведението черпи, но малцина се възползваха. Плъм Нели напуснаха мястото. Дейв реши да се прибере у дома и да си легне рано.

— Това често ли ви се случва на вас, обратните? — обърна се той към Лу, когато си вземаха довиждане.

— Непрекъснато, братле — отвърна му онзи. — Непрекъснато, мама му стара.

* * *

Една вечер в седем часа Джаспър отиде на гости на сестра си в апартамента на Ханк Ремингтън в Челси — беше сигурен, че тя се е върнала вкъщи от работа, но двамата още не са излезли. Той искаше нещо от Ана и от Ханк — нещо жизненоважно за неговото бъдеще.

Седна в кухнята и се загледа как Ана приготвя на Ханк любимото му ядене — сандвич с пържени картофи.

— Как върви работата ти? — попита я той и поведе разговор за всекидневни неща.

— Чудесно — отвърна тя и очите й блеснаха от ентусиазъм. — Открих нов писател, руски дисидент. Даже не знам истинското му име, но той е гений. Ще издаваме разказите му — действието се развива в концентрационен лагер в Сибир. Книгата се казва Измръзване.

— Не звучи твърде забавно.

— Някои места са забавни, но ще ти разкъса сърцето. Точно сега го превеждаме.

Джаспър беше скептичен.

— Кой иска да чете за хора в концентрационен лагер?

— Целият свят отвърна му Ана. — Чакай да видиш. Ами ти как си — какво мислиш да вършиш след дипломирането?

— Предложиха ми работа като младши репортер в Западна поща, но не искам да я приема. За Бога, та аз съм редактирал и издавал свой вестник.

— Получи ли някакъв отговор от Америка?

— Един — каза Джаспър.

— Само един? Какво ти казаха?

Той извади писмото от джоба си и й го показа. Беше от телевизионното предаване за новини Днес.

Ана го прочете.

— Просто съобщава, че не вземат на работа хора без интервю. Колко разочароващо.

— Възнамерявам да ги хвана натясно с думите им.

— Какво искаш да кажеш?

Джаспър посочи адреса.

— Ще се явя в офиса им с това писмо в ръка и ще заявя: „Дойдох за интервюто си“.

Ана се засмя.

— Би трябвало да се възхитят на дързостта ти.

— Само едно препятствие има.

Джаспър преглътна.

— Трябват ми деветдесет лири стерлинги за самолетния билет. Имам само двадесет.

Тя извади кошничката с картофи от фритюрника и ги остави да се цедят. После погледна Джаспър.

— Затова ли си дошъл тук?

Той кимна.

— Можеш ли да ми заемеш седемдесет лири?

— Определено не — отговори му тя. — Нямам седемдесет лири. Аз съм редактор. Това е почти цяла месечна заплата.

Джаспър знаеше, че отговорът ще бъде такъв. Това обаче не беше краят на разговора.

— Можеш ли да ги вземеш от Ханк?

Ана постави пържените картофи върху намазана с масло филия бял хляб. Поръси ги с малцов оцет и обилно ги посоли. Постави върху тях втора филия и разряза сандвича на две половини.

Влезе Ханк. Беше натъпкал ризата си в оранжеви кадифени панталони по модата. Дългата му червена коса беше мокра от душа.

— Здрасти, Джаспър — поздрави го той с обичайната си сърдечност. После целуна Ана:

— Охо, мила, нещо мирише много хубаво.

— Ханк, това може да излезе най-скъпият сандвич, който си ял някога.