Кен Фолет
Прагът на вечността (57)

56.

По страните на Ребека се стичаха студени сълзи.

Беше октомври и режещият вятър от Северно море вееше над гробището Олсдорф в Хамбург. Това гробище беше едно от най-големите в света, хиляда акра тъга и печал. Имаше паметник на жертвите на нацизма, оградена със стена горичка в памет на борците от Съпротивата и масов гроб за тридесет и осемте хиляди хамбургски мъже, жени и деца, убити за десет дни по време на Операция Гомор, съюзническите бомбардировки през лятото на 1943.

Нямаше обособено място за жертвите на Стената.

Ребека приклекна и събра мъртвите листа от гроба на съпруга си. После остави на земята една червена роза.

Застана неподвижно. Гледаше надгробния камък и си спомняше своя мъж.

Бернд беше починал преди година. Доживя до шестдесет и две, което беше доста за мъж със счупен гръбнак. Накрая бъбреците отказаха, често срещана причина за смърт в такива случаи.

Ребека се замисли за живота му. Той беше дамгосан от Стената и от раняването при опита да избяга от Източна Германия, но въпреки това Бернд живя добре. Беше добър учител, може би прекрасен. Изправи се срещу тиранията на източногерманския комунизъм и избяга на свобода. Първият му брак беше завършил с развод, но двамата с Ребека се обичаха страстно в продължение на двадесет години.

Не й беше нужно да идва тук, за да си го спомня. Мислеше за него всеки ден. Смъртта му беше като ампутация: тя непрестанно се изненадваше, че го няма. Сама в апартамента, който споделяха толкова време, Ребека често говореше на Бернд, разказваше му как е минал денят й, коментираше новините, казваше как се чувства — гладна, уморена или неспокойна. Не беше променяла жилището и въжетата и дръжките, с чиято помощ той се придвижваше, още си стояха. Количката му още стоеше до леглото, в готовност той да седне и да се примъкне в нея. Докато мастурбираше, Ребека си представяше как той лежи до нея и я прегръща с една ръка, тялото му я топли, а устните му са върху нейните.

За щастие, работата й винаги беше обсебваща и трудна. Сега Ребека беше заместник-министър в Министерството на външните работи в западногерманското правителство. Понеже говореше руски и беше живяла в Източна Германия, тя се занимаваше с Източна Европа. Нямаше много свободно време.

Трагичното беше, че обединението на Германия изглеждаше все по-далечно. Консервативният източногермански ръководител Ерих Хонекер изглеждаше непоклатим. Все още убиваха хората, които опитваха да избягат през Стената. А в Съветския съюз смъртта на Андропов просто доведе на власт поредния болен седемдесетгодишен човек, Константин Черненко. От Берлин до Владивосток съветската империя беше едно блато. Гражданите се бореха и често се давеха, ала никога не напредваха.

Ребека забеляза, че мислите й са се отвлекли от Бернд. Време беше да си върви.

— Сбогом, любов моя — нежно каза тя и се отдалечи от гроба.

Придърпа дебелото палто и скръсти ръце, докато прекосяваше студеното гробище. С благодарност влезе в колата и запали двигателя. Все още караше пригодения за инвалидната количка ван. Време беше да го замени с нормална кола.

Потегли към дома си. Пред жилищната сграда беше паркиран блестящ черен Мерцедес С500, а до него стоеше шофьор с фуражка. Ребека се поободри. Както очакваше, Вали си беше отворил със своя ключ. Седеше до кухненската маса, радиото свиреше, а той потропваше с крак в такт с една популярна песен. На масата лежеше екземпляр от най-новия албум на Плъм Нели — „Тълкуване на сънищата“.

— Радвам се, че те хванах — каза Вали. — На път съм за летището. Заминавам за Сан Франциско.

Той стана и я целуна.

След две години щеше да навърши четиридесет и изглеждаше прекрасно. Продължаваше да пуши, но не докосваше наркотици и алкохол. Облечен беше в жълтеникаво кожено яке върху джинсова риза. Трябва някое момиче да го грабне, помисли Ребека. Ала, макар и да имаше приятелки, Вали явно не бързаше да уседне.

Когато го целуна, Ребека докосна ръката му и забеляза, че кожата на якето е мека като коприна. Навярно струваше цяло състояние.

— Та вие току-що завършихте албума — възкликна тя.

— Ще правим турне в Щатите. Заминавам за Дейзи Фарм за три седмици репетиции. Започваме във Филаделфия след месец.

— Предай на момчетата, че ги обичам.

— Дадено.

— Мина доста време от последното ви турне.

— Три години. Затова са и дългите репетиции. Но сега концертите се правят на стадиони. Не е като Ол-стар Туринг Бийт Ривю с дванадесет групи, които свирят по две-три парчета пред две хиляди души в зала или салон. Сега е само петдесет хиляди души и ние.

— Ще свирите ли в Европа?

— Да, но датите още не са фиксирани.

— В Германия?

— Почти сигурно.

— Съобщи ми.

— Разбира се. Може да успея да ти уредя безплатен билет.

Ребека се разсмя. Понеже беше сестра на Вали, с нея се държаха като с кралска особа винаги, когато отидеше зад кулисите при концерт на Плъм Нели. В интервютата си момчетата от групата често говореха за ранните изпълнения в Хамбург и разказваха как сестрата на Вали ги нахранила с единственото свястно ядене за цяла седмица. Тя беше прочута с това в света на рокендрола.

— Пожелавам ти турнето ви да е страхотно.

— Ще летиш за Будапеща, нали?

— Да, за търговска конференция.

— Там ще има ли източногерманци?

— Да, защо?

— Мислиш ли, че някой от тях ще може да отнесе албума на Алис?

Ребека се свъси.

— Не знам. Отношенията ми с източногерманските политици не са топли. Те мислят, че съм лакей на капиталистите империалисти, а аз мисля, че те са неизбрани разбойници, които управляват чрез терор и държат народа си в затвор.

— Значи, нямате много общо — рече с усмивка Вали.

— Нямаме. Но ще опитам.

— Благодаря ти — каза той и й подаде албума.

Ребека погледна снимката на обложката — четирима мъже на средна възраст с дълги коси и облечени в джинси. Бъз, похотливият басист, беше надебелял. Барабанистът гей, Лу, оплешивяваше. Косите на Дейв, водача на бандата, леко сивееха. Всички те бяха установени, успели и богати. Ребека помнеше гладните хлапаци, които бяха дошли в този апартамент: мършави, мърляви, шеговити, чаровни и пълни с надежди и мечти.

— Добре се справихте — каза тя.

— Аха. Добре — отвърна Вали.

* * *

В последната вечер на будапещенската конференция Ребека и останалите делегати бяха заведени на дегустация на токайски вина. Отидоха в държавна изба. Намираше се в Пещенския район, източно от река Дунав. Предложиха им няколко сорта бели вина: сухо, силно, слабоалкохолния сок, наречен есенсия, и прочутото бавно ферментирало Асу.

В цял свят правителствените служители не ги биваше в устройването на увеселения и Ребека се боеше, че и това ще е скучно събитие. Но старата изба със сводестите тавани и пълните с бутилки каси създаваше усещане за уют. Поднесени бяха и пикантни унгарски мезета — разни кнедли, пълнени гъби и наденици.

Ребека подбра един от източногерманските делегати и го дари с най-пленителната си усмивка.

— Нашите вина са по-добри, не намирате ли? — попита тя.

Побъбри закачливо с човека още няколко минути, после му постави въпроса:

— Имам племенница в Източен Берлин и искам да й пратя един албум поп музика. Но се боя, че в пощата може да се повреди. Ще ми направиш ли услугата да го отнесеш?

— Да, предполагам, че бих могъл — отвърна несигурно онзи.

— Ако може, ще ти го дам утре на закуска. Много си мил.

— Добре — човекът изглеждаше притеснен и Ребека прецени, че е възможно той да предаде плочата на ЩАЗИ. Ала тя можеше единствено да опита.

Всички се поотпуснаха от виното и Фредерик Биро, унгарски политик на нейна възраст, когото тя харесваше, я заговори. Също като Ребека, и Биро се занимаваше с външна политика.

— Каква е истината за тази страна? — попита го тя. — Как всъщност се справя?

Биро си погледна часовника.

— Хотелът ти е на километър и половина от тук — каза той. Като повечето образовани унгарци, говореше немски добре. — Искаш ли да се разходиш с мен до там?

Облякоха се и тръгнаха. Пътят им минаваше край широката тъмна река. На отсрещния бряг светлините на средновековна Буда се издигаха романтично към двореца на хълма.

— Комунистите обещаха разцвет и хората са разочаровани — поде Биро, докато вървяха. — Даже партийците се оплакват от управлението на Кадар.

Ребека предполагаше, че той се чувства свободен да говори навън, където не можеха да бъдат подслушани.

— А решението? — попита тя.

— Странното е, че всеки знае отговора. Трябва да децентрализираме вземането на решения, да въведем ограничена пазарна система и да узаконим полулегалната сива икономика, за да може тя да расте.

— Кой застава на пътя на това? — Ребека осъзна, че го засипва с въпроси като адвокат в съдебна зала. — Прощавай. Нямах намерение да те разпитвам.

— Няма нищо — отговори Биро с усмивка. — Харесвам хората, които говорят направо. Пести време.

— Мъжете често се дразнят, когато някоя жена им говори така.

— Не и аз. Може да се каже, че имам слабост към по-пробивните жени.

— И съпругата ти ли е такава?

— Беше. Разведен съм.

Ребека знаеше, че това не е нейна работа.

— Така и не ми каза кой застава на пътя на реформата.

— Около петнадесет хиляди бюрократи, които биха загубили властта и работата си; петдесет хиляди високопоставени дейци на Комунистическата партия, които вземат почти всички решения; и Янош Кадар, който е наш ръководител от петдесет и шеста насам.

Ребека вдигна вежди. Биро беше забележително откровен. Мина й през ума, че неговите искрени забележки може и да не са съвсем спонтанни. Възможно ли беше този разговор да е планиран?

— Кадар разполага ли с алтернативно решение? — попита тя.

— Да. За да поддържа жизнения стандарт на унгарските работници, той заема все повече пари от западни банки, включително германски.

— И как ще плащате лихвите?

— Ето това е добър въпрос.

Изравниха се с хотела на Ребека, който беше отсреща на улицата. Тя спря и се облегна на парапета.

— Кадар несменяем ли е?

— Не непременно. Аз съм приближен на един обещаващ млад човек на име Миклош Немет.

Аха, рече си Ребека, значи това е целта на разговора: тихо и неофициално да се каже на германското правителство, че Немет е реформисткият съперник на Кадар.

— Той няма четиридесет години и е много умен — продължи Биро. — Но се боим, че в Унгария може да се повтори онова, което стана в Съветския съюз: Брежнев беше заменен от Андропов, а после от Черненко. Това прилича на опашка пред тоалетната в старчески дом.

Ребека се засмя. Харесваше Биро.

Той наведе глава и я целуна.

Ребека не се изненада особено. Усещаше, че той е привлечен от нея. Това, което я изненада, беше собственото й вълнение от целувката. Тя откликна с желание.

После се отдръпна. Положи длани на гърдите му и леко го отблъсна. Огледа го в светлината на уличните лампи. Нито един мъж на петдесет не приличаше на Адонис, но лицето на Фредерик показваше интелигентност, съчувствие и способност за крива усмивка на ирониите на живота. Посивялата му коса беше късо подстригана, а очите му бяха сини. Носеше тъмносиньо палто и яркочервен шал — консерватизъм със закачлива нотка.

— Защо се разведе? — попита Ребека.

— Имах любовница и жена ми ме напусна. Чувствай се свободна да ме заклеймиш.

— Няма. И аз съм правила грешки.

— Съжалявах за стореното чак когато стана твърде късно.

— Деца?

— Две, големи. Те ми простиха. Марта се омъжи повторно, но аз още съм сам. Твоята история каква е?

— Разведох се с първия си съпруг, когато открих, че работи в ЩАЗИ. Вторият ми съпруг беше ранен, когато избягахме през Берлинската Стена. Беше в инвалидна количка, но бяхме щастливи в продължение на двадесет години. Той почина миналата година.

— Повярвай ми, полага ти се малко късмет.

— Може би. Ще ме изпратиш ли до входа на хотела, ако обичаш? Пресякоха улицата. На ъгъла, където светлините на лампите не бяха твърде силни, Ребека пак го целуна. Този път й беше още по-приятно и тя се притисна в него.

— Прекарай нощта с мен — каза Фредерик.

Изкушението беше много силно.

— Не — отговори тя. — Още е много рано. Едва те познавам.

— Но ти утре си отиваш.

— Знам.

— Може никога да не се срещнем отново.

— Сигурна съм, че ще се срещнем.

— Можем да идем в моя апартамент. Или аз да се кача в стаята ти.

— Не. Но съм поласкана от постоянството ти. Лека нощ.

— Лека нощ тогава.

Ребека се обърна.

— Често пътувам до Бон — каза Фредерик. — До десет дни ще съм там. Тя пак се обърна към него и се усмихна.

— Ще вечеряш ли с мен? — попита той.

— С удоволствие. Обади ми се.

— Добре.

Ребека влезе във фоайето на хотела с усмивка.

* * *

Лили си беше у дома в „Берлин-Митте“, когато племенницата й Алис дойде да заеме книги посред дъждовната буря. Отказали бяха да приемат Алис в университета, независимо от отличните й оценки, понеже майка й беше изпълнителка на протестни песни. Алис обаче беше решена да се самообразова, затова вечер, след края на смяната във фабриката, учеше английски. Карла имаше скромна сбирка романи на английски, наследени от баба Мод. Случи се Лили да си е вкъщи, когато Алис се отби. Двете се качиха в салона и заедно прегледаха книгите, докато дъждът барабанеше по прозорците. Книгите бяха стари, отпреди войната. Алис си избра сборник разкази за Шерлок Холмс. Лили пресметна, че племенницата й е четвъртото поколение читател на тези истории.

— Ние кандидатствахме за разрешение да заминем за Западна Германия — каза Алис. Преливаше от младежки ентусиазъм.

— Ние?

— Хелмут и аз.

Хелмут Капел беше приятелят й. Беше с година по-голям, на двадесет и две и следваше в университета.

— Някаква специална причина?

— Казах, че искаме да посетим баща ми в Хамбург. Бабата и дядото на Хелмут са във Франкфурт. Но Плъм Нели имат световно турне, а ние наистина искаме да видим баща ми на сцената. Може би ще успеем да направим така, че пътуването ни да съвпадне с неговия германски концерт, ако има такъв.

— Сигурна съм, че ще има.

— Мислиш ли, че ще ни пуснат?

— Може и да имате късмет — Лили не искаше да обезсърчава младежкия й оптимизъм, но се съмняваше. На нея самата винаги й отказваха разрешение. Съвсем малко хора получаваха такова. Властите биха заподозрели, че младежи като Алис и Хелмут нямат намерение да се връщат.

И самата Лили подозираше това. Алис често говореше, че копнее да е в Западна Германия. Като повечето младежи, тя искаше да чете нецензурирани книги и вестници, да гледа нови филми и пиеси и да слуша музика, независимо дали тя е одобрена от седемдесет и две годишния Ерих Хонекер, или не. Ако успее да се измъкне от Източна Германия, защо й е да се връща?

— Знаеш ли, повечето неща, които са поставили това семейство в лоши отношения с властите, всъщност са станали преди аз да се родя — каза Алис. — Защо трябва да наказват мен?

„Но майка й продължава да пее“, рече си Лили.

На входната врата се позвъни и след минута двете чуха превъзбудени гласове в антрето. Слязоха да видят какво става и завариха Каролин. Облечена беше в мокър шлифер и по необяснима причина носеше куфар. Отворила й беше Карла, която стоеше до нея. Върху дрехите, с които се беше върнала от работа, носеше кухненска престилка.

Лицето на Каролин беше зачервено и подуто от плач.

— Мамо? — продума Алис.

— Случило ли се е нещо? — попита Лили.

— Алис, вторият ти баща ме напусна — отговори Каролин.

Лили се сащиса. Одо Фослер? Изненада се, че кроткият Одо е имал смелостта да напусне жена си.

Алис прегърна майка си, без да говори.

— Кога стана това? — попита Карла.

— Каза ми преди три часа. Иска развод — отвърна Каролин и си изтри носа с кърпичка.

„Бедната Алис, изоставена от двама бащи“, помисли Лили.

— Но пасторите не бива да се развеждат — възмути се Карла.

— Напуска и духовенството.

— Каква беда.

Лили разбра, че семейството е застигнато от същински земетръс.

Карла се настрои практично.

— По-добре седни. Да идем в кухнята. Алис, вземи шлифера на майка си и го окачи да съхне. Лили, направи кафе.

Лили сложи вода да кипне и извади кекс от шкафа.

— Каролин, какво го е прихванало Одо? — попита Карла.

Каролин сведе поглед.

— Той е… — явно се затрудняваше да го изрече. Отмести очи и продължи приглушено: — Одо казва, че е осъзнал, че е хомосексуален.

Алис тихо изпищя.

— Ужасен шок! — възкликна Карла.

Лили изведнъж си припомни нещо. Пет години по-рано, когато всички се събраха в Унгария и Вали за пръв път видя Одо, Лили забеляза как по лицето на брат й мина изумление. Беше кратко, но ясно. Дали в онзи миг Вали се беше досетил каква е истината?

Самата Лили открай време подозираше, че любовта на Одо към Каролин не е голяма страст, а по-скоро някаква християнска мисия. Ако някога някой мъж предложеше брак на Лили, тя не искаше това да е от добро сърце. Той трябваше да я желае толкова силно, че да не може да държи ръцете си далеч от нея — ето това беше добро основание за предложение за женитба.

Каролин вдигна поглед. Страшната истина вече беше изречена и тя можеше да гледа Карла в очите.

— Всъщност не е шок. Аз някак знаех.

— Как така?

— Когато бяхме младоженци, имаше един младеж, Паул, много красив. Беше поканен на вечеря два пъти седмично и на вероучение във вестиария, а в съботните следобеди с Одо ходеха на дълги освежаващи разходки в парка „Трептов“. Може би не са правили нищо — Одо не мами. Но докато се любехме, аз някак си бях сигурна, че мисли за Паул.

— И какво стана? Как свърши това?

Лили режеше кекса и слушаше. Нареди резените в чиния. Никой не хапна.

— Така и не разбрах цялата история — каза Каролин. — Паул престана да идва у дома и в църквата. Одо не обясни защо. Може би и двамата са се дърпали от плътската любов.

— Като пастор Одо сигурно се е измъчвал ужасно — разсъди Карла.

— Знам. Много ми е жал за него, когато не съм ядосана.

— Бедният Одо.

— Но Паул беше просто първото от пет-шест момчета. Всичките си приличаха — до един бяха много красиви и искрени християни.

— А сега?

— Сега Одо е открил истинската любов. Извинява ми се окаяно, обаче е решил да се приеме такъв, какъвто е всъщност. Отива да живее с някакъв мъж на име Ойген Фройд.

— И какво ще работи?

— Иска да преподава в духовна семинария. Твърди, че това е истинското му призвание.

Лили сипа врялата вода върху смляното кафе в каната. Питаше се как ли ще се почувства Вали след раздялата на Каролин и Одо. Разбира се, не можеше да се събере с Каролин и Алис заради проклетата Стена. Но щеше ли да го иска? Не се беше установил трайно с друга жена. На Лили й се струваше, че Каролин наистина е любовта на живота му.

Но всичко това беше теоретично. Комунистите бяха постановили, че те не могат да са заедно.

— Щом Одо вече не е пастор, ще трябва да напуснеш дома си — установи Карла.

— Да. Сега съм бездомна.

— Не говори глупости. Тук винаги ще бъде твой дом.

— Знаех си, че това ще кажеш — отвърна Каролин и избухна в сълзи.

На вратата се позвъни.

— Аз ще ида — каза Лили.

На прага стояха двама мъже. Единият беше в шофьорска униформа и държеше отворен чадър над главата на втория. Той пък беше Ханс Хофман.

— Може ли да вляза? — попита Ханс и се намъкна в антрето, без да дочака отговора. Държеше квадратен пакет, тридесетина сантиметра дълъг и широк.

Шофьорът се върна при черната лимузина ЗИЛ, паркирана до бордюра.

— Какво искаш? — отвратено попита Лили.

— Да говоря с племенницата ти, Алис.

— Откъде знаеш, че е тук?

Ханс се усмихна и не си направи труда да отговори. ЩАЗИ знаеше всичко.

Лили влезе в кухнята.

— Ханс Хофман е. Иска да види Алис.

Алис стана, пребледняла от страх.

— Заведи го горе, Лили. Остани при тях — каза Карла.

Каролин се надигна от стола.

— Трябва да ида с нея.

Карла положи длан на ръката й да я задържи.

— Не си в състояние да се занимаваш с ЩАЗИ.

Каролин прие и седна пак. Лили задържа вратата на Алис, която излезе от кухнята в антрето. Двете жени се качиха горе, а Ханс ги последва.

Лили от любезност почти му предложи кафе, но се спря. Нека умре от жажда.

Ханс взе книгата за Шерлок Холмс, която Алис беше оставила на масата.

— На английски — установи той, все едно потвърждаваше някакво подозрение. Седна и придърпа коленете на хубавите си панталони, та да не се измачкат. Остави квадратния пакет на пода до стола си.

— И така, млада Алис, ти искаш да заминеш за Западна Германия. Защо?

Ханс вече беше голямо началство. Лили не знаеше титлата му, но не беше прост полицай. Изнасяше речи на разни национални събрания и говореше пред печата. Но не беше достатъчно важен, та да преследва семейство Франк.

— Баща ми живее в Хамбург — отговори Алис. — А също и леля ми Ребека.

— Твоят баща е убиец.

— Станало е преди моето раждане. Наказвате ме за това? Не такава е комунистическата справедливост, нали?

Ханс отново кимна надуто, все едно искаше да каже „така си и знаех“.

— Отсроумничиш също като баба си. Това семейство никога няма да се научи.

Лили се намеси ядосано.

— Научихме, че комунизмът значи дребни чиновници да си отмъщават, независимо от справедливостта и закона.

— Мислиш ли, че подобни приказки ще ме убедят да дам на Алис разрешение да пътува?

— Вече си решил — уморено отвърна Лили. — Ще откажеш. Не би дошъл тук, за да й кажеш „да“. Искаш просто да позлорадстваш.

— Къде в съчиненията на Карл Маркс е казано, че работниците от социалистическите страни не могат да пътуват в чужбина? — попита Алис.

— Ограниченията са необходими заради настоящите обстоятелства.

— Не, не са. Аз искам да видя баща си. Вие ме спирате. Защо? Просто защото можете! Това няма нищо общо със социализма и много общо с тиранията.

Ханс изкриви уста.

— Вие сте буржоа — рече той с погнуса. — Не можете да търпите някой да има власт над вас.

— Буржоа ли? — възкликна Лили. — Аз нямам униформен шофьор, който да ме пази с чадър, докато стигна от колата до къщата. Алис също няма. Има само един буржоа тук, Ханс.

Той взе пакета и го подаде на Алис.

— Отвори го.

Алис смъкна кафявата хартия. Беше екземпляр от най-новия албум на Плъм Нели, „Тълкуване на сънищата“. Лицето й засия.

Лили се чудеше какъв ли номер е скроил Ханс.

— Защо не пуснеш плочата на баща си? — попита той.

Алис извади белия плик от цветната обложка. После с два пръста измъкна черната винилова плоча отвътре.

Плочата излезе на две парчета.

— Като че ли е счупена. Срамота — рече Ханс.

Алис заплака.

Ханс стана.

— Знам пътя — каза той и излезе.

* * *

В Източен Берлин „Унтер ден Линден“ беше широкият булевард, който водеше към Бранденбургската врата. Под друго име продължаваше в Западен Берлин и минаваше през парка „Тиргартен“. След 1961 обаче „Унтер ден Линден“ свършваше при Бранденбургската врата, блокиран от Стената. Откъм парка от западната страна гледката към Бранденбургската врата беше обезобразена от висока, грозна, сиво-зелена ограда, покрита с графити, и надпис на немски:

ВНИМАНИЕ

Напускате

Западен Берлин

Зад оградата беше огневата зона на Стената.

Екипът на Плъм Нели издигна сцената точно пред грозната ограда и изправи мощна стена от високоговорители с лице към парка. По указания на Вали точно толкова мощни тонколони бяха обърнати и на другата страна, към Източен Берлин. Той искаше Алис да го чува. Един репортер му каза, че източногерманското правителство възразява срещу високоговорителите.

— Предайте им, че ако те свалят тяхната стена, и аз ще сваля моята — отвърна Вали и думите му излязоха във всички вестници.

Първоначално планираха германският им концерт да е в Хамбург, но после Вали научи, че Ханс Хофман е счупил плочата на Алис и в отговор помоли Дейв да свирят в Западен Берлин. Така един милион източногерманци щяха да чуят песните, които Ханс Хофман опита да откаже на Алис. Дейв хареса идеята.

Сега стояха заедно и гледаха сцената отстрани, а хиляди почитатели се стичаха в парка.

— Днес ще е най-шумното ни изпълнение — каза Дейв.

— Хубаво — отвърна Вали. — Искам да чуят китарата ми чак в шибания Лайпциг.

— Помниш ли как беше едно време? — попита Дейв. — Онези малки тенекиени говорителчета по бейзболните стадиони?

— Никой не ни чуваше. Ние самите не можехме да се чуем!

— А сега сто хиляди души могат да слушат музиката ни и тя звучи така, както сме я измислили.

— Това е някакво чудо.

Когато Вали се върна в гримьорната си, Ребека беше там.

— Фантастично е — каза тя. — В парка трябва да има сто хиляди души!

Ребека беше с някакъв сивокос мъж на нейна възраст.

— Това е приятелят ми Фред Биро — представи го тя.

Вали стисна ръката му и Фред каза:

— За мен е чест да се запознаем — говореше немски с унгарски акцент.

На Вали му стана забавно. Значи на петдесет и три години сестра му си има гадже! Е, добре прави. Човекът изглеждаше неин тип — интелектуален, но не твърде сериозен. А и тя изглеждаше по-млада, с прическа като на принцеса Даяна и тъмночервена рокля.

Побъбриха малко, а след това Ребека и приятелят й оставиха Вали да се приготви. Вали обу чисти сини джинси и огненочервена риза. Погледна в огледалото и си сложи очна линия, за да може публиката да вижда по-ясно израза на лицето му. Припомни си с отвращение времето, когато трябваше да отмерва внимателно дрогата — първо малко, за да го държи по време на концерта, и голяма доза после, за награда. Нито за миг не се изкушаваше да се върне към тези навици.

Повикаха го на сцената. Излезе с Дейв, Бъз и Лу. Цялото семейство на Дейв беше дошло да им пожелае успех: съпругата му Бийп, единадесетгодишният му син Джон Лий, родителите му Дейзи и Лойд и дори сестра му Иви. Всички видимо се гордееха със своя Дейв. Вали се радваше да види всички, но присъствието им остро му напомни, че не може да вижда собственото си семейство — Вернер и Карла, Лили, Каролин и Алис.

Но се надяваше да слушат от другата страна на Стената.

Групата излезе на сцената и тълпата изрева в поздрав.

* * *

„Унтер ден Линден“ беше претъпкана с хиляди почитатели на Плъм Нели, стари и млади. Лили и семейството й, включително Каролин, Алис и Хелмут, бяха тук от рано сутринта. Запазиха си място близо до бариерата, която полицията постави, за да държи множеството на разстояние от Стената. В течение на деня хората се умножиха и улицата доби празнична атмосфера — непознати разговаряха, сядаха заедно на пикник и слушаха касетите на Плъм Нели на преносими касетофони. С падането на мрака започнаха да отварят бутилки бира и вино.

Групата засвири и тълпата полудя.

Зрителите от Източен Берлин виждаха единствено четирите бронзови коня, теглещи каретата на Победата върху арката. Но чуваха всичко високо и ясно: барабаните на Лу; бучащия бас на Бъз; ритъм китарата на Дейв и високия му глас; и най-хубавото от всичко — съвършения баритон на Вали и лиричните му китарни сола. Познатите песни се носеха от високоговорителите и вълнуваха танцуващото множество. „Това е брат ми“, не спираше да си повтаря Лили, „и той пее на целия свят“. Вернер и Карла изглеждаха горди, Каролин се усмихваше, а очите на Алис блестяха.

Лили погледна и към правителствената сграда наблизо. Там на един малък балкон стояха пет-шест човека с вратовръзки и тъмни дрехи. Виждаха се ясно на светлината на уличните лампи. Те не танцуваха. Единият снимаше тълпата. „Тези трябва да са от ЩАЗИ“, прецени Лили. Записваха предателите, нелоялни към режима на Хонекер — напоследък това означаваше почти всички хора.

Вгледа се по-внимателно и й се стори, че познава един от тайните полицаи. Почти сигурна беше, че е Ханс Хофман. Беше висок и леко прегърбен. Явно говореше нещо гневно и замахваше силно с дясната си ръка като чук. В едно интервю Вали беше казал, че групата иска да свири тук, понеже на източните германци не се позволява да слушат записите им. Ханс определено беше разбрал, че счупването на плочата на Алис беше причината за този концерт и за тази тълпа. Не беше чудно, че е ядосан.

Лили го видя как вдига отчаяно ръце, обръща се, прибира се от балкона и изчезва във вътрешността на сградата. Една песен завърши и започна друга. Хората ревнаха одобрително щом познаха началните акорди на един от най-големите хитове на Плъм Нели. Гласът на Вали се понесе от колоните:

— Тази песен е за моето малко момиченце.

После запя „Липсваш ми, Алисия“.

Лили погледна Алис. По лицето й се стичаха сълзи, ала тя се усмихваше.