Кен Фолет
Прагът на вечността (62)

61.

Западен Берлин настройваше Вали носталгично. Спомняше си как е бил тийнейджър с китара, как е свирил хитове на Евърли Брадърс в клуб Минезенгер до Ку’дам, и как е мечтаел да отиде в Америка и да стане поп звезда. „Получих каквото исках“, каза си той, „а и доста неща, които не исках“.

Докато се регистрираше в хотела си, той се натъкна на Джаспър Мъри.

— Дочух, че се навърташ насам — каза му Вали. — Предполагам, че е интересно да отразяваш събитията в Германия.

— Интересно е — съгласи се Джаспър. — Обикновено американците не се интересуват от европейските събития, но това е изключително.

— Твоето предаване Днес не е същото без теб. Чувам, че рейтингът му падал.

— Май трябва да се правя, че съжалявам. Ти какво ще правиш тия дни?

— Правя нов албум. Оставих Дейв да го миксира в Калифорния. Вероятно ще го развали със струнни инструменти и глокеншпил.

— Какво те води в Берлин?

— Ще се видя с дъщеря си Алис. Избягала е от Източна Германия.

— Родителите ти още ли са там?

— Да, и сестра ми Лили.

И Каролин, помисли си Вали, но не я спомена. Искаше и тя да избяга. Дълбоко в сърцето си още скърбеше за нея, въпреки изминалите години.

— Ребека е тук, в Западен Берлин — добави той. — Сега е голяма клечка във Външното министерство.

— Знам. Тя ми помогна. Може би ще направим статия за разделено от Стената семейство. Тя ще покаже причиненото от Студената война човешко страдание.

— Не — твърдо отсече Вали. Не беше забравил интервюто с Джаспър от шестдесетте, което донесе толкова неприятности на семейство Франк на Изток. — Източногерманското правителство ще причини страдания на семейството ми.

— Лоша работа. Както и да е, приятно ми беше да се видим.

Вали се настани в президентския апартамент. Включи телевизора във всекидневната. Машината беше Франк, произведена във фабриката на баща му. Новините бяха посветени изцяло на бегълците от Източна Германия през Унгария, а вече и през Чехословакия. Той имаше навика да държи телевизора включен, докато върши нещо друго. Развълнува се, когато научи, че Елвис правел същото.

Взе си душ и облече чисти дрехи. После от рецепцията му позвъниха, че Хелмут и Алис са долу.

— Нека се качат — отвърна Вали.

Чувстваше се нервен, което бе глупаво. Та това беше дъщеря му. Само дето я бе виждал един-единствен път за нейните двадесет и пет години. Тогава беше кльощава, русокоса и дългокоса тийнейджърка, която му напомни за Каролин при първата им среща през шестдесетте години.

Минута по-късно се позвъни и той отвори вратата. Алис вече бе млада жена без тийнейджърска непохватност. Косата й беше късо подстригана на бретон и тя вече не приличаше толкова поразително на младата Каролин, въпреки че имаше нейната усмивка от хиляда вата. Облечена беше в износени източногермански дрехи и протъркани обувки. Вали си взе бележка да я разведе из магазините.

Неловко я целуна по двете бузи и се здрависа с Хелмут.

Алис огледа апартамента и рече:

— Леле, хубава стая.

Нищо не представляваше в сравнение с хотелите в Лос Анджелис, но Вали не й го каза. Имаше да усвоява много, но и разполагаха с много време.

Той поръча кафе и сладкиши от румсървиса. Седнаха около масата във всекидневната.

— Това е странно — искрено започна Вали. — Ти си мое дете, но не се познаваме.

— Аз обаче знам твоите песни — каза му Алис. — Всичките. Теб те нямаше, но ти си пял за мен през целия ми живот.

— Това звучи чудесно.

— Да.

Разказаха му в подробности историята на бягството си.

— Погледнато в ретроспекция беше лесно — обобщи Алис. — Тогава обаче бях уплашена до смърт.

Те живееха временно в апартамент, нает за тях от счетоводителя на фабриката Франк, Енок Андерсен.

— Какво смятате да правите по-нататък? — попита Вали.

— Аз съм електроинженер, но искам да науча за бизнеса. Следващата седмица тръгвам на обиколка с един от търговските представители на телевизорите Франк. Според баща ти Вернер това бил начинът да навлезеш — обясни Хелмут.

— На Изток работех в аптека. Най-напред вероятно ще върша същото, но бих желала един ден да имам свой магазин — добави Алис.

Вали бе доволен, че мислят за работа. Тайничко се беше притеснявал, че може да искат да живеят от парите му, което би било зле за тях. Той се усмихна и каза:

— Радвам се, че никой от вас не иска да бъде в музикалния бизнес.

— Най-вече искаме да имаме деца — продължи Алис.

— Толкова се радвам. Нямам търпение да стана дядо рок звезда. Ще се жените ли?

— Обсъждахме го — каза тя. — На Изток не ни бе грижа за това, но сега ни се иска. Ти на какво мнение си?

— За мен бракът сам по себе си не е голям проблем, но ще бъда много развълнуван, ако решите да го сключите.

— Добре. Татко, би ли пял на сватбата ми?

Това бе изненадващо и извади Вали от равновесие. Той положи всички усилия, за да не заплаче.

— Разбира се, миличка — успя да каже той. — Ще се радвам.

За да прикрие чувствата си, той се обърна към телевизора.

Екранът показваше демонстрация от предишната вечер в Лайпциг, Източна Германия. Демонстрантите със свещи в ръце мълчаливо излизаха от някаква църква. Бяха мирни, но в тълпата се врязаха полицейски коли и прегазиха неколцина; после полицаите излязоха и се захванаха да арестуват хора от шествието.

— Тези гадове — промълви Хелмут.

— За какво демонстрират? — попита го Вали.

— За право на пътуване — обясни Хелмут. — Ние се изплъзнахме, но не можем да се върнем. Алис има теб, но не може да посети майка си. А аз съм разделен и от двамата си родители. Не знаем дали въобще ще ги видим някога.

Алис продължи гневно:

— Хората демонстрират, защото няма смисъл да живеем така. Аз трябва да мога да се виждам с майка си и с баща си. Трябва да ни бъде разрешено да пътуваме от Изток на Запад и обратно. Германия е една страна. Трябва да премахнем Стената.

— Амин — завърши Вали.

* * *

Димка харесваше началството си. Горбачов дълбоко вярваше в истината. От смъртта на Ленин насетне всеки съветски ръководител беше лъжец. Всички бяха замазвали грешките и бяха отказвали да признаят действителността. Най-смайващата характеристика на съветското ръководство през последните шестдесет и пет години беше отказът му да се изправи срещу фактите. Горбачов беше различен. Докато се мъчеше да определя курса посред връхлетялата Съветския съюз буря, той се придържаше към един основен принцип — че истината трябва да бъде казвана. Димка се възхищаваше.

Той и Горбачов бяха доволни, когато отстраниха Ерих Хонекер като ръководител на ГДР. Той беше загубил контрол над страната и над партията. Наследникът му обаче ги разочарова. За раздразнение на Димка властта бе поета от лоялния заместник на Хонекер, Егон Кренц — от трън, та на глог.

Все пак Димка смяташе, че на Горбачов ще се наложи да помогне на Кренц. Съветският съюз не можеше да допусне рухването на Източна Германия. Може би СССР щеше да оцелее със свободни избори в Полша и пазарна икономика в Унгария, но Германия беше нещо различно. Подобно на Европа и тя бе разделена на Източна и Западна, комунистическа и капиталистическа. Триумфът на Западна Германия щеше да означава възход на капитализма и край на мечтите на Маркс и Ленин. Дори Горбачов не можеше да го допусне — или?

Две седмици по-късно Кренц извърши обичайното поклонение в Москва. Димка се здрависа с човек с месеста физиономия, гъста сива коса и изглед на самодоволна удовлетвореност. На младини може и да е бил разбивач на сърца.

Във величествения си кабинет с боядисани в жълто стени Горбачов го посрещна с хладна любезност.

Кренц носеше със себе си доклад от главния планировчик — според него Източна Германия беше банкрутирала. Кренц заяви, че Хонекер укрил доклада. Димка знаеше, че истината за източногерманската икономика е била укривана в продължение на десетилетия. Цялата пропаганда за икономически ръст е била лъжа. Производителността във фабриките и мините беше с около петдесет процента по-ниска от тази на Запад.

— Поддържахме се със заеми — заяви Кренц на Горбачов, както си седеше на черно кожено кресло във величествения кабинет с жълти стени в Кремъл. — Десет милиарда германски марки годишно.

Дори и Горбачов бе шокиран.

— Десет милиарда?

— Теглехме краткосрочни заеми, за да плащаме лихвите по дългосрочните.

— Което е незаконно — намеси се Димка. — Ако банките разберат…

— Сега лихвите по дълга ни са четири и половина милиарда годишно, което представлява две трети от всичките ни приходи в твърда валута. Трябва ни помощта ви, за да се справим с тази криза.

Горбачов побесня. Мразеше врънкането за пари от страна на източноевропейските ръководители.

Кренц се сепна.

— В известен смисъл ГДР е дете на СССР.

И той опита с една мъжка шега:

— Човек трябва да припознава бащинството на децата си.

Горбачов дори не се усмихна.

— Не сме в положение да ви предложим помощ — рязко отсече той. — Не и в сегашното състояние на СССР.

Димка се изненада. Не бе очаквал Горбачов да бъде тъй рязък.

Кренц беше в недоумение.

— Тогава какво да правя аз?

— Трябва да бъдете честен с хората си и да им кажете, че повече не могат да продължават да живеят така, както са навикнали.

— Ще има вълнения — обади се Кренц. — Ще трябва да бъде обявено извънредно положение. Ще трябва да се вземат и мерки за предотвратяване на масов пробив в Стената.

На Димка му се стори, че това се доближава до политическо изнудване. На Горбачов му се стори същото и той се стегна.

— В такъв случай не очаквайте да получите подкрепа от Червената армия. Ще трябва сами да решите тези проблеми.

Наистина ли това имаше предвид? СССР наистина ли щеше да си измие ръцете по отношение на Източна Германия?

Възбудата на Димка се съчетаваше със смайването му. Беше ли Горбачов готов да извърви целия път?

Кренц приличаше на свещеник, осъзнал, че няма Бог. Източна Германия е била създадена от Съветския съюз, субсидирана от фондовете на Кремъл и защитавана от силата на съветската армия. Той не можеше да възприеме, че всичко това е приключило. Явно нямаше абсолютно никаква идея какво да прави от тук нататък.

Когато си излезе, Горбачов нареди на Димка:

— Изпрати напомняне на командирите на нашите войски в Източна Германия. При никакви обстоятелства не бива да се замесват в конфликти между тамошното правителство и гражданите. Това е на първо място.

„Боже мой“, рече си Димка, „това наистина ли е краят?“

* * *

Към ноември във всеки голям град на Източна Германия имаше демонстрации. Броят на хората нарастваше, а тълпите ставаха все по-дръзки. Бруталните полицейски нападения с палки не можеха да ги смажат.

Лили и Каролин бяха поканени да свирят на митинг на „Александерплац“, недалеч от дома им. Събраха се няколкостотин хиляди души. Някой бе нарисувал огромен плакат с надписа WIR SIND DAS VOLK, ние сме народът. По всички краища на площада имаше полиция в облекло за борба с безредиците; тя очакваше заповед да се вреже в множеството с палките си. Полицаите обаче изглеждаха по-уплашени от демонстраторите.

Оратор след оратор нападаше комунистическия режим, а полицията не направи нищо.

Организаторите допускаха и прокомунистически оратори — и за изненада на Лили избраният за защитник на правителството бе Ханс Хофман. От мястото си зад кулисите, където двете с Каролин очакваха реда си на сцената, тя гледаше познатата изгърбена фигура на човека, преследвал семейството й в продължение на четвърт век. Въпреки скъпото си синьо палто той трепереше от студ — или може би страх.

Когато Ханс опита да се усмихне приятно, той успя само да заприлича на вампир.

— Другари — започна той, — партията се вслуша в гласа на народа и биват подготвяни нови мерки.

Хората знаеха, че това са глупости, и започнаха да освиркват.

— Но ние трябва да действаме в порядък и да признаваме ръководната роля на партията в строителството на социализма.

Освиркването премина във викане.

Лили гледаше Ханс отблизо. Изразът му беше на гняв и безсилие. Преди година една негова дума би унищожила всеки от хората в множеството; днес внезапно сякаш те се сдобиха с властта. Той дори не можеше да ги застави да замълчат. Наложи се да повиши глас и да вика, за да го чуят, даже с помощта на микрофон.

— Особено не бива да превръщаме всеки член на организациите за държавна сигурност в изкупителна жертва на допуснатите от предишното ръководство грешки.

Това не бе нищо по-долу от молба за съчувствие към побойниците и садистите, тормозили хората в продължение на десетилетия, и тълпата изпадна в ярост. Хората задюдюкаха и закрещяха Stasi raus!, ЩАЗИ вън!

Ханс се развика пронизително:

— Все пак те само са изпълнявали заповеди!

Това предизвика взрив от презрителен смях.

За Ханс най-лошото нещо бе да му се присмиват. Той почервеня от бяс. Изведнъж Лили си спомни сцената отпреди двадесет и осем години, когато Ребека хвърли обувките на Ханс по него от прозореца на горния етаж. Тогава той изпадна в ярост заради презрителния смях на съседките.

Сега той остана на микрофона, неспособен да надвика шума, но и нежелаещ да се откаже. Това бе сблъсък на воли между него и множеството, и той загуби. Арогантното му изражение рухна и той изглеждаше близо до това да се разреве. Най-накрая се дръпна от микрофона и слезе от трибуната.

Погледна още веднъж тълпата, която се смееше и викаше срещу него, и се предаде. Както си тръгваше, той видя Лили и я позна. Погледите им се срещнаха, докато тя отиваше на сцената заедно с Каролин, и двете с китари в ръце. В този миг той приличаше на бито псе — толкова трагично, че Лили почти го съжали.

После го подминаха и отидоха в средата на сцената. Част от множеството разпозна Лили и Каролин; други знаеха имената им и се понесе одобрителен рев. Двете застанаха на микрофоните. Изсвириха мажорен акорд, после заедно запяха „Тази страна е твоя страна“.

Тълпата пощуря.

* * *

Бон бе провинциален град на брега на Рейн. Беше неочакван избор за национална столица и то точно по тази причина, за да се подчертае временната му природа и вярата на германския народ, че някой ден Берлин отново ще бъде столицата на обединена Германия. Това обаче бе било преди четиридесет години, а Бон продължаваше да бъде столица.

Беше скучно място, но това бе отлично за Ребека — тя винаги бе твърде заета да води светски живот, освен когато Фред Биро не се намираше в града.

Тя беше натоварена. Сферата на нейната компетентност бе Източна Европа, обзета от революция, чийто край никой не можеше да види. През повечето дни имаше работни обеди, но днес си взе почивка. Излезе от Външното министерство и пеш отиде до любимия си евтин ресторант, където си поръча любимото блюдо, Himmel und Erde, небе и земя — картофи и ябълки с бекон.

Докато се хранеше, Ханс Хофман се появи.

Ребека избута стола назад и стана. Първата й мисъл бе, че е дошъл да я убие. Щеше да извика за помощ, но видя изражението на лицето му. Изглеждаше победен и тъжен. Страхът й изчезна — той вече не беше опасен.

— Моля те, не се бой, нямам лоши намерения — започна Ханс.

Тя остана права:

— Какво искаш?

— Да кажа нещо. Минута или две, не повече.

За миг тя се запита как е успял да дойде от Източна в Западна Германия, после се усети, че ограниченията за пътуване не важат за старшите офицери в тайната полиция. Те можеха да правят каквото си поискат. Вероятно е казал на колегите си, че е на разузнавателна задача в Бон. Може би беше на такава.

Собственикът на ресторанта дойде и попита:

— Всичко наред ли е, госпожо Хелд?

Ребека изгледа Ханс още малко. После отвърна:

— Да, Гюнтер, благодаря ти. Мисля, че всичко е наред.

Тя отново седна, а Ханс седна срещу нея.

Ребека хвана вилицата и отново я остави. Беше загубила апетит.

— Хайде, минута-две.

— Помогни ми — каза той.

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Какво? — попита го тя. — Да помагам на теб?

— Нещата се разпадат. Трябва да се измъкна. Тълпите ми се присмиват. Боя се, че ще ме убият.

— Ти какво си въобразяваш, че мога да направя за теб?

— Имам нужда от място, пари и документи.

— Ти да не си обезумял? След всичко, което причини на мен и на семейството ми?

— Не разбираш ли защо съм направил тези неща?

— Защото ни мразеше!

— Защото те обичам.

— Не ставай смешен!

— Да, разпределен бях да шпионирам теб и семейството ти. Излизах с теб, за да проникна в къщата. Но тогава нещо стана. Влюбих се в теб.

Той го беше казвал и преди, в деня, когато тя избяга отвъд Стената. Той беше сериозен. Реши, че е полудял. Отново започна да изпитва уплаха.

— Не казах на никого за чувствата си — продължи той и се усмихна носталгично, сякаш си припомняше невинен юношески роман, а не долна измама. — Преструвах се, че те използвам и манипулирам чувствата ти. Но наистина те обичах. Тогава ти каза, че трябва да се оженим. Аз бях в рая! Разполагах със съвършеното оправдание за пред началниците си.

Той живееше в измислен свят, но не беше ли това вярно за цялата източногерманска върхушка?

— Годината, която прекарахме заедно, като мъж и жена, е най-хубавото време от целия ми живот — обясни Ханс. — Това, че ме отхвърли, разби сърцето ми.

— Как можеш да кажеш това?

— Според теб защо не съм се оженил отново?

Тя се вкамени.

— Не знам — беше отговорът й.

— Другите жени не ме интересуваха. Ребека, ти си любовта на моя живот.

Тя го зяпна. Разбра, че това не е просто глупава измислица или отчаян опит да спечели съчувствие. Ханс беше искрен. Всяка дума бе сериозна.

— Приеми ме отново — примоли се той.

— Не.

— Моля те.

— Отговорът е „не“. И винаги ще бъде „не“. Никакви твои думи няма да променят мнението ми. Моля те, не ме карай да си служа с груби думи, за да те накарам да разбереш.

„Не знам защо се колебая да го нараня“, мина през ума й; „той никога не се е колебал да бъде жесток към мен“.

— Просто приеми казаното от мен и си тръгни.

— Добре — тъжно произнесе той. — Знаех, че това ще кажеш, но трябваше да опитам.

Стана.

— Благодаря ти, Ребека. Благодаря ти за онази година щастие. Винаги ще те обичам.

Той се извърна и излезе от ресторанта.

Ребека го гледаше, все още дълбоко разтърсена. Боже милостиви, помисли си тя — това нещо не го очаквах.