Кен Фолет
Прагът на вечността (47)

46.

Джаки Джейкс сготви пържено пиле, сладки картофи, листно зеле и царевичен хляб.

— По дяволите диетата — рече Мария Самърс и се залови да яде. Обичаше такава храна. Забеляза, че Джордж похапва оскъдно — малко пиле и зеленчуци, никакъв хляб. Открай време имаше изтънчен вкус.

Беше неделя. Мария гостуваше в дома на семейство Джейкс почти като у роднини. Това започна преди четири години, когато Мария помогна на Джордж да вземе работата във Фосет Реншоу. Тогава, на Деня на благодарността, той покани Мария в дома на майка си за традиционната вечеря с пуйка в опит и тримата да се поободрят, след като всичките им надежди рухнаха с изборната победа на Никсън. Мария беше признателна, понеже усещаше липсата на своето семейство, което бе далече, в Чикаго. Тя обикна Джаки, едновременно борбена и топла, пък и Джаки явно я хареса. Оттогава Мария ходеше на всеки няколко месеца у тях.

След вечеря седнаха в салончето. Докато Джордж не беше при тях, Джаки попита:

— Нещо те яде, дете. Какво ти е на ума?

Мария въздъхна. Джаки беше проницателна.

— Трябва да взема трудно решение.

— Любов или работа?

— Работа. Знаеш, в началото изглеждаше, че президентът Никсън няма да е толкова лош, колкото всички се опасявахме. Направи повече за черните, отколкото някой въобще бе очаквал — тя започна да отброява на пръсти: — Първо, принуди профсъюзите в строителството да вземат повече черни в своята индустрия. Профсъюзите се бориха упорито, но той устоя. Второ, подпомогна предприятията на хора от малцинствата. За три години делът им в държавните поръчки се увеличи от осем милиона на двеста четиридесет и два милиона долара. Трето, десегрегира училищата ни. Вече имахме закони, но Никсън ги приложи. До края на първия му мандат процентът на ученици в изцяло черни училища в Юга ще падне от шестдесет и осем до под десет.

— Добре, убеди ме. Какъв е проблемът?

— Правителството също така върши неща, които просто са напълно погрешни — имам предвид, престъпни. Президентът действа все едно законите не се отнасят до него!

— Повярвай ми, скъпа, всички престъпници разсъждават така.

— Но от нас, обществените служители, се очаква да сме дискретни. Мълчанието е част от нашия кодекс. Ние не предаваме политиците, дори и да не сме съгласни с действията им.

— Хмм. Сблъсък на два морални принципа. Дългът към началника ти е в противоречие с дълга към страната ти.

— Мога просто да подам оставка. И без това извън държавната служба навярно ще печеля повече. Но Никсън и хората му просто ще продължат като мафиотите. А и не искам да работя в частния сектор. Аз искам да направя американското общество по-добро, особено за черните. Посветила съм живота си на това. И да се отказвам, понеже Никсън е мошеник?

— Много правителствени служители говорят пред печата. През цялото време чета онова, което „източници“ са казали на репортерите.

— Ние сме толкова потресени, понеже Никсън и Агню бяха избрани заради обещанията си за закон и ред. Това грубо двуличие някак ни гневи.

— Значи ти трябва да решиш дали от теб да „изтече“ информация за медиите.

— Май това си мисля.

— Направиш ли го — притеснено рече Джаки, — внимавай, моля те.

Мария и Джордж отидоха с Джаки на вечерната служба в евангелистката църква Ветил. После Джордж откара Мария до дома й. Все още имаше онзи стар Мерцедес кабрио, който купи при идването си във Вашингтон.

— Почти всяка част от тази кола е сменена — каза той. — Струва ми цяло състояние.

— Значи е добре, че печелиш цяло състояние във Фосет Реншоу.

— Добре се справям.

Мария осъзна, че държи раменете си толкова стегнати, че гърбът я боли. Опита да отпусне мускулите си.

— Джордж, трябва да говоря с теб за нещо сериозно.

— Добре.

Тя се поколеба. Сега или никога.

— През миналия месец в Министерството на правосъдието антитръстовите разследвания в три отделни корпорации бяха спрени по преки заровели от Белия дом.

— Някакво основание?

— Не се дава. Но и трите бяха големи спонсори на кампанията на Никсън през 1968 и тази година се очаква да финансират кампанията по преизбирането му.

— Та това е откровено извращаване на хода на правосъдието! Това е престъпление.

— Именно.

— Знаех, че Никсън е лъжец, но не подозирах, че е откровен мошеник.

— Трудно е за вярване, знам.

— Защо ми казваш?

— Искам да дам историята на пресата.

— Ох, Мария, това е опасно.

— Готова съм да поема риска. Но ще бъда много, много внимателна.

— Добре.

— Познаваш ли някой репортер?

— Разбира се. За начало, Лий Монтгомъри.

— Излизах с него няколко пъти — усмихна се Мария.

— Знам, аз го уредих.

— Но това означава, че той е наясно с нашата връзка. Ако ти му съобщиш някоя история и той се запита за източника, първо ще се досети за мен.

— Права си, лоша идея е. Какво ще кажеш за Джаспър Мъри?

— Началникът на вашингтонското бюро на Днес? Би бил идеален. Откъде го познаваш?

— Срещнахме се преди много години, когато беше студент журналист и тормозеше Верина за интервю с Мартин Лутър Кинг. А преди шест месеца говори с мен на пресконференция на един от моите клиенти. Оказа се, че е бил в онзи мотел в Мемфис и е говорил с Верина, когато и двамата са видели убийството на доктор Кинг. Той ме попита какво е станало с нея. Трябваше да му кажа, че нямам представа. Струва ми се, че беше запленен от нея.

— Както повечето мъже.

— И като мен.

— Ще се видиш ли с Мъри? — Мария беше напрегната, боеше се Джордж да не откаже, понеже не иска да се замесва. — Ще му предадеш ли каквото ти казах?

— Така ще бъда нещо като бушон. Няма да съществува пряка връзка между теб и Джаспър.

— Да.

— Като във филм за Джеймс Бонд.

— Но ще го направиш ли? — попита Мария и затаи дъх.

Джордж се усмихна.

— Абсолютно.

* * *

Президентът Никсън беше ядосан.

Стоеше зад грамадното си двойно бюро в Овалния кабинет между златистите завеси на прозорците. Беше прегърбен, със сведена глава и мръщеше гъстите си вежди. Бузестото му лице както винаги тъмнеше от брадата, която така и не успяваше да обръсне докрай. Долната му устна се издаваше в най-присъщото за него изражение — предизвикателство, което винаги сякаш беше на път да премине в самосъжаление.

Гласът му беше дълбок, дрезгав, дращещ.

— Пет пари не давам как е направено. Направете каквото трябва, за да спрете това изтичане, и предотвратете бъдещи неразрешени разкрития.

Кам Дюър и шефът му Джон Ерлихман стояха и слушаха. Кам беше висок като баща си и дядо си, ала Ерлихман беше още по-висок. Той беше асистент на президента по вътрешните работи. Скромната титла беше подвеждаща — той бе един от най-близките съветници на Никсън.

Кам знаеше защо е ядосан президентът. Предишната вечер всички бяха гледали Днес. Джаспър Мъри беше насочил хищното око на камерата си към финансовите поддръжници на Никсън. Твърдеше, че Никсън е спрял антитръстовите разследвания в три големи корпорации, които бяха направили значителни дарения за кампанията му.

Това беше истина.

А още по-лошо бе загатването на Мъри, че всяка компания, която иска да избегне разследване през тази година на президентски избори, трябва само да дари достатъчно на Комитета за преизбиране на президента, КПП.

Кам предполагаше, че и това е истина.

Никсън използваше президентската власт, за да помага на приятелите си. Освен това нападаше противниците си, като насочваше данъчни одити и други разследвания към корпорации, които правят дарения за демократите.

За Кам репортажът на Мъри беше погнусяващо лицемерен. Всеки знаеше, че политиката функционира така. Откъде иначе биха идвали парите за избирателните кампании според тях? Братята Кенеди биха правили същото, ако и без друго нямаха повече пари от самия Бог.

Изтичането на информация в пресата тровеше президентството на Никсън от по-рано. Ню Йорк Таймс беше разкрил Никсъновите свръхсекретни бомбардировки на съседната на Виетнам Камбоджа, позовавайки се на анонимни източници в Белия дом. Титулярният репортер Сиймур Хърш показа, че американски войници са убили стотици невинни във виетнамското село Ми Лай — зверство, което Пентагонът отчаяно се мъчеше да прикрие. Сега, през януари 1972, популярността на Никсън беше по-ниска от всякога.

Дик Никсън го приемаше лично. Той приемаше лично всичко. Тази сутрин изглеждаше наранен, предаден, оскърбен. Вярваше, че светът е пълен с хора, които му имат зъб, а разкритията потвърждаваха неговата параноя.

Кам също се гневеше. Когато прие работата в Белия дом, той се надяваше да е част от една група, която ще промени Америка. Но всичко, което администрацията на Никсън опитваше да направи, биваше подкопавано от либералите в медиите и техните „източници“ — предатели от правителството. Беше мъчително и вбесяващо.

— Този Джаспър Мъри — рече Никсън.

Кам помнеше Джаспър. Той живееше в дома на Уилямсови в Лондон преди десет години, когато семейство Дюър беше там. Ето това беше гнездо на криптокомунисти.

— Евреин ли е? — попита Никсън.

Кам започна да губи търпение, но остана със строго и безизразно лице. Никсън имаше някои налудничави идеи и една от тях беше, че евреите са родени шпиони.

— Не мисля така — отговори Ерлихман.

— Запознах се с Мъри преди години в Лондон — каза Кам. — Майка му е половин еврейка. Баща му е офицер в британската армия.

— Мъри е британец?

— Да, но не можем да го използваме срещу него, понеже е служил в американската армия във Виетнам. Участвал е в бойни действия и медалите му го доказват.

— Добре де, намерете начин да прекратите това изтичане. Не искам да чувам защо не може да се направи. Не искам извинения. Искам резултати. Искам това да се свърши, независимо от цената.

Ето такива борбени приказки обичаше да чува Кам. Зарадва се.

— Благодаря, господин президент — рече Ерлихман и двамата излязоха.

— Е, беше достатъчно ясен! — енергично каза Кам, щом се озоваха вън от Овалния кабинет.

— Трябва да наблюдаваме Мъри — решително подхвана Ерлихман.

— Ще се заема.

Ерлихман се отправи към кабинета си. Кам излезе от Белия дом и тръгна по Пенсилвания авеню към Министерството на правосъдието.

„Наблюдение“ означаваше много неща. Не беше незаконно да сложиш в някое помещение „бръмбар“, сиреч да скриеш записващо устройство. Но влизането в помещението, за да се постави бръмбарът, винаги беше престъпление — влизане с взлом. А записването на телефонните разговори беше незаконно — с някои изключения. Администрацията на Никсън вярваше, че записването на разговори е законно, ако е одобрено от главния прокурор. През последните две години Белият дом беше направил общо седемнадесет такива, до едно одобрени от главния прокурор в името на националната сигурност и с инсталирани от ФБР устройства. Кам беше на път да получи разрешение за осемнадесетото.

Споменът му за Джаспър Мъри като младеж беше смътен, но живо помнеше красивата Иви Уилямс, която жестоко го отблъсна, когато той беше на петнадесет. Когато й каза, че е влюбен в нея, тя му отвърна да не става смешен, а когато настоя за обяснение, Иви каза: „Влюбена съм в Джаспър, глупчо“.

Каза си, че това са дребни юношески драми. Сега Иви беше филмова звезда и подкрепяше всяка комунистическа идея — от гражданските права до сексуалното обучение. При един прочут случай в телевизионното предаване на брат й тя целуна Пърси Марканд и скандализира публиката, която не беше навикнала да вижда белите дори да докосват чернокожи. И със сигурност вече не беше влюбена в Джаспър. Имала беше дълга връзка с поп звездата Ханк Ремингтън, но вече не бяха заедно.

Но споменът от високомерното й отблъскване смъдеше като от изгорено. И жените продължаваха да го отхвърлят. Дори Стефани Мейпъл, която съвсем не бе красавица, му отказа в нощта на победата на Никсън. По-късно, когато и двамата дойдоха на работа във Вашингтон, Стефани най-сетне се съгласи да преспи с Кам, но сложи край на романа още след първата нощ, което някак си беше още по-лошо.

Кам знаеше, че е висок и тромав, но такъв беше и баща му, който явно никога не бе имал трудности да привлича жените. Кам поговори издалеко за това с майка си.

— Как така се влюби в татко? Той не е хубавец или нещо такова.

— О, та той беше толкова мил — отвърна тя.

Кам нямаше представа за какво говори.

Пристигна в Министерството на правосъдието и влезе в Голямата зала с високите тавани и алуминиевите лампи в стил ар деко. Не очакваше проблеми с разрешението: главният прокурор Джон Мичъл беше човек на Никсън и беше менажер на кампанията му през 1968.

Вратата на асансьора се отвори. Кам влезе и натисна бутона за петия етаж.

* * *

За десет години във вашингтонската бюрокрация Мария се бе научила на наблюдателност. Кабинетът й беше в коридора, който водеше до помещенията на главния прокурор, и тя държеше вратата отворена, за да вижда кой влиза и излиза. В деня след предаването Днес, базирано на нейните разкрития, беше особено нащрек. Знаеше, че от Белия дом ще последва експлозивна реакция, и очакваше да види каква форма ще приеме тя.

Щом видя един от сътрудниците на Джон Ерлихман да минава по коридора, тя скочи от стола.

— Главният прокурор е на среща и не може да бъде обезпокояван — каза тя, щом настигна човека. Беше го виждала и преди. Беше нескопосно тънко и високо бяло момче, а раменете му изглеждаха като телена окачалка под костюма. Този тип мъже й беше познат: умен и наивен едновременно. Надяна най-приятелската си усмивка. — Може би аз мога да направя нещо за Вас?

— Не е нещо, което да се обсъжда със секретарка — раздразнително отвърна онзи.

Антенките на Мария трепнаха. Усети опасност. Но се престори, че няма търпение да помогне.

— Значи е добре, че аз не съм секретарка. Прокурор съм. Името ми е Мария Самърс.

Явно му беше трудно да възприеме идеята за черна жена юрист и я попита скептично:

— Къде сте учили?

Навярно очакваше Мария да назове някой забутан негърски колеж, затова тя с удоволствие му отвърна небрежно:

— В Чикагския университет — ала не устоя на изкушението да попита: — А Вие?

— Не съм юрист — призна той. — Завърших руски в Бъркли. Кам Дюър.

— Чувала съм за Вас. Работите за Джон Ерлихман. Защо не поговорим в кабинета ми?

— Ще почакам главния прокурор.

— За онова предаване по телевизията снощи ли става въпрос?

Кам се озърна крадешком. Никой не ги слушаше.

— Трябва да направим нещо — натърти Мария. — Работата на правителството не може да върви с тези непрестанни изтичания на информация — продължи тя с престорено възмущение. — Невъзможно е!

Младежът поомекна.

— Така мисли и президентът.

— Но какво ще направим?

— Трябва да подслушваме разговорите на Джаспър Мъри.

Мария преглътна. Слава Богу, че узнах за това, помисли тя, но каза:

— Прекрасно. Най-сетне някакво твърдо действие.

— Журналист, който признава, че получава поверителна информация от правителството, явно е заплаха за националната сигурност.

— Напълно. А Вие не се тревожете за документацията. Днес ще оставя пред Мичъл формуляра за разрешението. Знам, че ще се радва да го подпише.

— Благодаря.

Хвана го, че гледа гърдите й. Първо я възприе като секретарка, после като негърка, а сега като чифт гърди. Младите мъже са толкова предсказуеми.

— Ще бъде онова, което наричат „черна торба“ — каза тя. Изразът означаваше незаконно проникване. — Джо Хюго отговаря за това във ФБР.

— Сега ще ида при него — главната квартира на Бюрото беше в същата сграда. — Благодаря за помощта, Мария.

— За нищо, господин Дюър.

Погледа го как си отива, после затвори вратата на кабинета си, вдигна телефона и набра номера на Фосет Реншоу.

— Искам да оставя съобщение за Джордж Джейкс.

* * *

Джо Хюго беше блед човек с изпъкнали сини очи. Беше на тридесет и няколко години. Като всички агенти на ФБР, и той се обличаше изключително консервативно: семпъл сив костюм, бяла риза, безлична вратовръзка и черни обуща с бомбета. Самият Кам имаше обикновен вкус, но незабележимият му кафяв костюм на фино райе с широки ревери и разкроени панталони изведнъж му се видя дързък.

Кам каза на Хюго, че работи за Ерлихман и направо съобщи:

— Трябва ми подслушване на разговорите на Джаспър Мъри, телевизионния журналист.

— Да подслушваме офиса на Днес? Ако това излезе на бял свят…

— Не кабинета, дома му. Онези осведомители, за които говорим, най-вероятно се измъкват късно вечер и му звънят у дома от уличен телефон.

— Всякак е проблем. ФБР вече не прави черни торби.

— Какво? Защо?

— Господин Хувър вярва, че има опасност Бюрото да опере пешкира вместо други хора от правителството.

Кам не можеше да оспори това. Хванеха ли ФБР да прониква с взлом в дома на журналист, президентът, естествено, щеше да отрече, че знае. Така ставаха нещата. Дж. Едгар Хувър нарушаваше закона от години, ала сега по някаква причина го бяха хванали дяволите. С Хувър човек не можеше да излезе на глава. Той беше на седемдесет и седем и не беше по-разумен отпреди.

Кам повиши глас.

— Президентът поиска това подслушване и главният прокурор с радост ще подпише. Вие ще откажете ли?

— Спокойно — отвърна Хюго. — Винаги има начин да дадем на президента каквото иска.

— Тоест ще го направите?

— Тоест има начин — Хюго написа нещо в бележник и откъсна листа. — Обадете се на този човек. Навремето вършеше такава работа официално. Сега е пенсионер, ще рече, че продължава да прави същото, но неофициално.

На Кам не му беше приятна идеята да върши работа неофициално. Чудеше се какво ли значи това. Но усещаше, че сега не е моментът да се заяжда.

Взе листа. Там беше написано името Тим Тедър и телефонен номер.

— Ще му се обадя днес — каза Кам.

— От уличен телефон — уточни Хюго.

* * *

Кметът на Роут, Мисисипи, седеше в кабинета на Джордж Джейкс във Фосет Реншоу. Името му беше Робърт Дени, но той заръча:

— Викай ми Дени. Всички познават Дени. Даже малката ми женичка ме нарича Дени.

Беше от типа хора, с които Джордж се бореше вече десет години — грозен, дебел, сквернословен тъп бял расист.

Неговият град строеше летище с помощ от правителството. Но федералното финансиране трябваше да се получава от работодатели, които дават равни права. А в Министерството на правосъдието Мария беше научила, че на летището черни ще бъдат само носачите.

Обичайно Джордж получаваше такъв тип задачи.

Дени беше крайно снизходителен.

— Ние в Юга вършим нещата малко по-инак, Джордж — обясни той.

„Аз ли не знам, по дяволите“, рече си Джордж; „вие, разбойници, ми счупихте ръката преди единадесет години и продължава да ме боли адски в студено време“.

— Хората в Роут няма да имат вяра на летище, дето се управлява от цветнокожи — продължи Дени. — Ще ги е страх, че нещата не се правят както трябва, разбираш ли, от гледна точка на безопасността. Сигурен съм, че ме разбираш.

„Можеш да се обзаложиш, тъп расист такъв“.

— Старият Реншоу ми е добър приятел.

Джордж знаеше, че Реншоу не е приятел на Дени. Старшият партньор беше виждал този клиент само два пъти. Но Дени се надяваше да притесни Джордж. Ако се оплескаш, шефът ти адски ще се ядоса.

— Казва ми, че ти си най-подходящият човек във Вашингтон, който може да разкара Министерството на правосъдието от главата ми.

— Господин Реншоу е прав. Така е.

С Дени бяха дошли двама градски съветници и трима помощници, всичките бели. Сега те се отпуснаха с облекчение. Джордж ги беше уверил, че проблемът им може да се реши.

— И така — каза той. — Има два начина да го постигнем. Можем да идем в съда и да оспорим решението на Министерството на правосъдието. Те там не са много умни и можем да намерим пропуски в методологията им, грешки в докладите им и предубеденост. Делото ще е добро за моята фирма, понеже таксите ни са високи.

— Можем да платим — отвърна Дени. Летището явно беше изгоден проект.

— Има два проблема при воденето на дело — съобщи Джордж. — Първо, винаги има отлагания, а вие искате летището да бъде построено и да заработи възможно най-скоро. Второ, нито един адвокат не може с ръка на сърцето да ви каже какво ще реши съдът. Никога не се знае.

— Не и във Вашингтон — съгласи се Дени.

Явно съдилищата в Роут се отнасяха по-благосклонно към желанията на Дени.

— Друг вариант е да преговаряме — продължи Джордж.

— Какво ще изисква това?

— Поетапно включване на повече черни служители на всички нива.

— Обещай им всичко! — каза Дени.

— Те не са съвсем глупави и плащанията ще бъдат обвързани със съгласие.

— Какво ще поискат според теб?

— Министерството на правосъдието всъщност не го е грижа, стига да може да каже, че са довели до промяна. Но ще се съветват с организациите на черните във вашия град — Джордж хвърли поглед на досието на бюрото. — Този случай беше представен пред Министерството на правосъдието от Християните за равни права в Роут.

— Шибани комунисти — отвърна Дени.

— Министерството вероятно ще се съгласи на всеки компромис, който има одобрението на тази група. Така и те, и вие се махате от главата на Министерството.

Дени пламна.

— По-добре не ми казвай, че трябва да преговарям с проклетите Християни от Роут.

— Това е умният път, по който да поемете, ако искате проблемът ви да се реши бързо.

Дени настръхна.

— Но не се налага лично да се срещате с тях — продължи Джордж. — Всъщност бих Ви препоръчал въобще да не говорите с тях.

— А кой тогава ще преговаря?

— Аз — отговори Джордж. — Ще излетя утре.

Кметът се ухили.

— А понеже, разбираш ли, си такъв цвят, ще можеш да ги придумаш да отстъпят.

Джордж искаше да удуши тъпата гад.

— Не искам да ме разбирате неправилно, господин кмете, Дени искам да кажа. Ще трябва да направите някои истински промени. Моята работа е да се погрижа те да бъдат възможно най-безболезнени. Но Вие сте опитен политик и знаете колко са важни връзките с обществеността.

— Вярно.

— Ако тръгне приказка, че Християните в Роут отстъпват, това може да саботира цялата сделка. По-добре вие да подемете линията, че щедро сте направили някои малки отстъпки, до голяма степен противно на волята си, за да построите летището за доброто на вашия град.

— Схванах — рече Дени и намигна.

Без да съзнава, Дени се беше съгласил да прекрати една десетилетна практика и да наеме повече чернокожи на летището. Малка победа, но Джордж й се наслаждаваше. Дени обаче нямаше да е щастлив, ако не може да каже на себе си и на всички останали, че се е изхитрил. Навярно беше най-добре заблудата да продължи.

Джордж смигна в отговор.

Докато делегацията от Мисисипи излизаше от кабинета, секретарката изгледа Джордж някак особено и му подаде ивица хартия.

Беше напечатано телефонно съобщение: „Утре в шест ще има молитвена среща в Презвитерианската цъква в «Барни Съркъл»“.

Погледът на секретарката говореше, че това е странен начин един влиятелен вашингтонски адвокат да прекарва часа за коктейли.

Джордж знаеше, че съобщението е от Мария.

* * *

Кам не хареса Тим Тедър. Тедър беше облечен в костюм за сафари, а косата му беше подстригана по войнишки. Нямаше бакенбарди по време, когато почти всеки имаше. Кам усещаше, че Тедър е кибритлия. Той видимо се наслаждаваше на всичко потайно. Кам се питаше какво ли би казал Тедър, ако от него поискат да убие Джаспър Мъри, наместо само да го подслушва.

Тедър нямаше скрупули относно нарушаването на закона, но беше навикнал да работи с правителството, и след двадесет и четири часа се появи в кабинета на Кам с написан план и бюджет.

Планът предвиждаше трима души да наблюдават жилището на Джаспър Мъри в продължение на два дни, за да установят навиците му. После щяха да влязат, когато знаеха, че е безопасно, и да поставят предавател в телефона му. Щяха да сложат и магнетофон наблизо, може би на покрива на сградата, в кутия с надпис „50 000 волта — не пипай“, за да не я провери някой. После щяха да сменят лентите всяко денонощие в продължение на месец, а Тедър щеше да предоставя транскрипции на всички разговори.

Цената на всичко това беше пет хиляди долара. Кам щеше да вземе парите от черния фонд на КПП.

Кам отнесе предложението на Ерлихман с ясното съзнание, че преминава една граница. Никога през живота си не бе извършил нищо престъпно. А сега щеше да стане съучастник в проникване с взлом. Беше необходимо: изтичането на информация трябваше да спре, а и президентът каза: „Пет пари не давам как ще се направи“. Все пак, на Камерън не му беше приятно. Скачаше от трамплин в тъмното и не виждаше водата долу.

Джон Ерлихман написа „Е“ в квадратчето за одобрение.

После добави притеснена бележчица: „Ако се извърши с уверението ви, че не е проследимо“.

Кам знаеше какво значи това.

Ако всичко се оплескаше, вината щеше да падне върху него.

* * *

Джордж излезе от кабинета си в пет и половина и отиде с колата в „Барни Съркъл“, евтин квартал източно от Капитолия. Църквата беше съборетина, а парцелът й беше ограден от висока телена ограда. Вътре редовете корави столове бяха заети до половина. Всички богомолци бяха черни, предимно жени. Добро място за тайна среща — тук един агент на ФБР щеше да бие на очи като фъшкия на покривка за маса.

Една от жените се обърна и Джордж позна Мария. Седна до нея.

— Какво става? — прошепна той. — Какво е толкова спешно?

Тя вдигна показалец пред устните си.

— После.

Той се усмихна криво. Налагаше се да изтърпи цял час молитви. Е, сигурно щеше да е от полза за душата му.

Джордж с удоволствие се включи в този шпионски кроеж с Мария. Работата във Фосет Реншоу не задоволяваше страстта му за справедливост. Той помагаше на каузата за равенство на чернокожите, но стъпка по стъпка, бавно. Вече беше на тридесет и шест, достатъчно възрастен да знае, че младежките мечти за по-добър свят рядко се изпълняват, ала все пак мислеше, че трябва да е способен на нещо повече от това още няколко черни да бъдат взети на работа в летището в Роут.

Влезе пастор в расо и започна с импровизирана проповед, която трая десетина-петнадесет минути. После прикани паството да поседи в мълчание и всеки лично да поговори с Бог.

— Ще се радваме да чуем гласа на всеки, който е подтикнат от Светия Дух да сподели молитвите си с нас. Съгласно с учението на Апостол Павел, жените запазват мълчание в църквата.

Джордж побутна Мария, понеже знаеше, че тя ще настръхне от този богоугоден сексизъм.

Майката на Джордж обожаваше Мария. Той подозираше, че Джаки мисли, че ако се беше родила едно поколение по-късно, щеше да е като нея. Можеше да получи добро образование и влиятелна служба, и черна рокля с наниз перли.

По време на молитвите мислите на Джордж се отнесоха към Верина. Беше изчезнала сред членовете на Черните пантери. Щеше му се да вярва, че е отговорна за по-човешката страна на тяхната мисия, например приготвянето на безплатна закуска за учениците в града, чиито майки бяха заети рано сутрин да чистят офисите на белите. Но доколкото я познаваше, тя би могла със същата леснина и да обира банки.

Пасторът закри сбирката с още една дълга молитва. Когато каза „Амин“, богомолците започнаха да бъбрят помежду си. Жуженето на разговорите им беше силно и Джордж знаеше, че може да говори с Мария без страх, че някой ще ги чуе.

Мария веднага каза:

— Ще подслушват домашния телефон на Джаспър Мъри. Едно от момчетата на Ерлихман дойде от Белия дом.

— Очевидно последното предаване на Джаспър ги е подтикнало.

— Можеш да заложиш и последния си грош.

— И всъщност целта им не е Джаспър.

— Знам. Целта им е човекът, който му дава информация. Аз.

— Тази вечер ще се видя с Джаспър и ще го предупредя да внимава какво говори по домашния си телефон.

— Благодаря — Мария се огледа. — Не сме толкова ненатрапчиви, колкото се надявах.

— Защо?

— Твърде добре сме облечени. Очевидно не сме тукашни.

— А и секретарката ми сега си мисли, че съм от преродените. Да излизаме.

— Не можем да излезем заедно. Ти върви пръв.

Джордж излезе от черквицата и подкара към Белия дом.

„Мария не е единственият вътрешен човек, който дава сведения на пресата“, разсъждаваше той; „такива има много“. Джордж мислеше, че обичайното за президента незачитане на закона е потресло някои правителствени служители и ги е накарало да нарушат дискретността, която са поддържали цял живот. Престъпните наклонности на Никсън бяха особено противни у един президент, чиято кампания се позоваваше на реда и закона. Джордж имаше чувството, че американците са жертви на гигантска измама.

Помъчи се да реши къде ще е най-добре да се види с Джаспър. Последния път просто беше отишъл в кабинета на Днес. Веднъж може и да не беше опасно, но трябваше да избегне повторно посещение. Не искаше вътрешните хора във Вашингтон да го виждат твърде често с Джаспър. От друга страна, срещата трябваше да изглежда случайна, а не потайна в случай че някой ги забележеше.

Отиде на най-близкия до кабинета на Джаспър паркинг. Няколко места на третото ниво бяха запазени за екипа на Днес. Джордж спря колата наблизо и отиде до уличния телефон.

Джаспър беше на работното си място.

Джордж не се представи по телефона.

— Петък вечер е — каза той без предисловия. — Кога мислиш да си тръгваш от работа?

— Скоро.

— Веднага ще е по-добре.

— Става.

Джордж окачи слушалката.

След няколко минути Джаспър излезе от асансьора — едър мъж с гъста руса коса и шлифер в ръка. Отправи се към колата си, бронзов на цвят Линкълн Континентал с гюрук от черна тъкан.

Джордж седна до него в колата и му каза за подслушването.

— Ще трябва да разглобя телефона и да извадя бръмбара — каза Джаспър.

Джордж поклати глава.

— Направиш ли го, те ще разберат, понеже няма да получават сигнал.

— Какво тогава?

— Тогава ще намерят друг начин да те подслушват, а следващия път може и да не извадим късмета да разберем.

— Мамицата му. Приемам всичките си важни обаждания у дома. Какво ще правя?

— Когато позвъни важен източник, казваш, че си зает и ще се обадиш по-късно; после отиваш до някой уличен телефон.

— Все ще измисля нещо. Благодаря, че ми каза. От обичайния източник ли е?

— Да.

— Той е добре осведомен.

— Да, добре осведомен е — отговори Джордж.