Кен Фолет
Прагът на вечността (33)

32.

В училището на Дейв нямаше униформа, но момчетата търпяха подигравки за контенето. Той получи доста закачки в деня, когато се появи в двуредно сако, бяла риза с дълга яка, вратовръзка на капчици и сини панталони с бял пластмасов колан. Не му пукаше, че го вземат на подбив. Той имаше мисия.

В продължение на години групата на Лени беше в покрайнините на шоубизнеса. В сегашното положение можеха да изкарат още едно десетилетие в дънене на рокендрол из клубовете и кръчмите. Дейв искаше нещо повече от това през 1964 година. Придвижването напред означаваше да направят запис.

След училище взе метрото до „Тотнам Корт Роуд“ и оттам отиде на адрес на улица „Денмарк“. На партера на сградата имаше магазин за китари, но до него се намираше врата към канцеларията на етажа и табела с надпис Класик Рекърдс.

Дейв беше говорил с Лени за договор за запис, но той отвърна обезсърчително.

— Опитвал съм — обясни той. — Не можеш да се промъкнеш през вратата. Това е затворен кръг.

Звучеше безсмислено. Трябваше да има начин за влизане, иначе въобще никой нямаше да прави записи. Дейв обаче не беше толкова застрелян, та да спори с Лени. Тъй че реши да опита сам.

Започна с проучването на имената на звукозаписните компании в хит парада. Работата беше сложна, понеже имаше много марки, всичките притежавани от няколко компании. Телефонният указател му помогна да ги подреди и той взе Класик на прицел.

Обади им се и започна:

— Добър ден, тук Служба Загубени вещи в Британските железници. При нас се намира лента в кутия с обозначението Завеждащ изпълнителите и звукозаписа, Класик Рекърдс. На кого да я изпратим?

Момичето от другата страна на телефона му даде име и адреса на улица „Денмарк“. На края на стълбището се натъкна на рецепционистка, може би момичето, с което говори по телефона. Дейв си придаде уверен вид и използва името, което тя му даде:

— Имам среща с Ерик Чапман.

— За кого да предам?

— Дейв Уилямс. Кажете му, че Байрън Честърфийлд ме праща.

Това беше лъжа, но Дейвид нямаше нищо за губене.

Рецепционистката изчезна зад някаква врата. Дейв се огледа. Златни и сребърни грамофонни плочи в рамки украсяваха фоайето. Снимката на Ерик Марканд, черния Бинг Кросби, носеше посвещение: „На Ерик, с благодарности за всичко“. Дейв си отбеляза, че всички плочи са поне отпреди пет години. На Ерик му трябваше свеж талант.

Дейв беше нервен. Не беше навикнал да мами. Каза си да не се притеснява. Не нарушаваше закона. Ако го разкриеха, най-лошото щеше да бъде да му кажат да си върви и да не губи времето на хората. Струваше си рискът.

Секретарката излезе и на вратата застана мъж на средна възраст. Носеше зелена плетена жилетка върху бяла риза и безлична вратовръзка. Сивата му коса оредяваше. Облегна се на касата на вратата и огледа Дейв от горе до долу. Миг по-късно каза:

— Значи Байрън те праща при мен, така ли?

Тонът му бе скептичен — очевидно не вярваше на историята. Дейв не повтори лъжата, като си послужи с друга.

— Байрън ми каза: „И Ем Ай имат Бийтълс, Дека — Ролинг Стоунс, на Класик им трябват Плъм Нели.“

Байрън не бе казал нищо такова. Дейв направи този извод от четенето на музикалната преса.

— Плъм какво?

Дейв подаде на Чапман снимка на групата.

— Забивали сме в Дайв в Хамбург, като Бийтълс, и сме свирили в Джъмп в Лондон като Стоунс.

Изненада се, че още не са го изхвърлили, и се питаше още колко ли ще изтрае късметът му.

— Откъде познаваш Байрън?

— Той ни е менажер.

Още една лъжа.

— Каква музика?

— Рокендрол, но с много вокална хармония.

— Точно като всички останали поп групи в момента.

— Ние сме по-добри.

Настъпи дълга пауза. Дейв се радваше, че Чапман изобщо говори с него. Лени беше казал: „Не можеш да се промъкнеш през вратата“. Дейв му показа, че не е прав.

После Чапман произнесе:

— Проклет лъжец.

Дейв зина да протестира, но Чапман вдигна ръка, за да го спре.

— Не ми разправяй повече врели-некипели. Байрън не ви е менажер и не те е пращал тук. Може и да си го срещал, но той не е казвал, че на Класик Рекърдс им трябва Плъм Нели.

Дейв не каза нищо. Хванаха го. Това беше унизително. Опитал беше да си проправи път към звукозаписна компания и се провали.

Чапман го попита:

— Как се казваше, а?

— Дейв Уилямс.

— Какво искаш от мен, Дейв?

— Договор за запис.

— Ама че изненада.

— Уредете ни прослушване. Гарантирам, че няма да съжалявате.

— Ще ти споделя една тайна, Дейв. Когато бях на осемнадесет си намерих работа в звукозаписно студио като казах, че съм електротехник. Излъгах. Единствената ми квалификация беше пианото в седми клас.

Сърцето на Дейв подрипна от надежда.

— Харесва ми дързостта ти — продължи Чапман.

— Ако можех да върна часовника, не бих имал нищо против отново да бъда млад търсач на късмет — малко тъжно добави той.

Дейв затаи дъх.

— Ще ви прослушам.

— Благодаря Ви!

— Елате в звукозаписното студио един ден след Коледа.

Той посочи рецепционистката с пръст.

— Чери ще ви запише час.

Върна се в стаята си и затвори вратата.

Дейв не можеше да повярва на късмета си. Хванаха го с глупавите му лъжи, но все пак издейства прослушване!

Уговориха предварителен час с Чери и той й каза, че ще се обади, за да потвърди, след като се разбере с останалите от групата. След това направо полетя към къщи.

Веднага щом се прибра в къщата на улица „Грейт Питър“ взе телефона в хола и се обади на Лени.

— Издействах ни прослушване в Класик Рекърдс! — триумфиращо съобщи той.

Лени не прояви очаквания от Дейв ентусиазъм.

— Кой ти каза да го направиш?

Ядосан бе, понеже Дейв бе поел инициативата.

Дейв обаче отказа да отстъпи.

— Какво можем да изгубим?

— Как успя?

— Промъкнах се. Видях Ерик Чапман и той ми каза „окей“.

— Сляп късмет — отвърна Лени. — Понякога се случва.

— Да — съгласи се Дейв, макар да си помисли: „Нямаше да ми излезе късметът, ако си седях на задника вкъщи“.

— Всъщност Класик не е компания за попмузика — продължи Лени.

— Затова им трябваме ние.

Търпението на Дейв се изчерпваше.

— Лени, как може това да бъде нещо лошо?

— Не, чудесно е. Ще видим дали ще излезе нещо.

— Сега трябва да решим какво ще свирим на прослушването. Секретарката ми каза, че трябва да запишем две песни.

— Е, очевидно ще направим „Шейк, ратъл енд рол“. Сърцето на Дейв помръкна.

— Защо?

— Това е най-доброто ни изпълнение. Винаги минава добре.

— Не ти ли се струва малко старомодно?

— Класика е.

Дейв осъзнаваше, че не може да спори с Лени за това, не и сега. Веднъж вече Лени преглътна гордостта си. Човек можеше да го притиска, но не твърде много. Можеха да направят две песни — втората да бъде по-характерна.

— Какво ще кажеш за един блус? — отчаяно запита той. — За контраст. За да покажем репертоара си.

— Става. „Хучи Кучи мен“.

Малко по-добре, повече като правените от Ролинг Стоунс неща.

— Окей — съгласи се Дейв.

Отиде в гостната. Там беше Вали с опряна на коляното китара. Живееше у семейство Уилямс от идването си с групата от Хамбург. Той и Дейв често седяха в стаята, свиреха и пееха между училището и вечерята.

Дейв му съобщи новината. Вали се зарадва, но се притесни заради подбраните от Лени песни.

— Две песни, които са били хитове през петдесетте — обобщи той. Английският му се подобряваше бързо.

— Това е групата на Лени — безпомощно отговори Дейв. — Ако мислиш, че можеш да му промениш мнението, опитай.

Вали сви рамене. Беше отличен музикант, но Дейв установи, че е малко инертен. По думите на Иви всички в сравнение със семейство Уилямс бяха пасивни.

Двамата обсъждаха вкуса на Лени, когато се появи Иви с Ханк Ремингтън. „Изпитанието на една жена“ бе хит, независимо от катастрофалния дебют в деня на убийството на президента Кенеди. Ханк записваше нов албум с Кордс. Те изкарваха следобедите си заедно, после се захващаха за работата си.

Ханк носеше плюшени панталони по модата и риза на точки. Седна до Дейв и Вали, когато Иви отиде на горния етаж да се преоблече. Както винаги беше чаровен и забавен, разказваше истории за Кордс по време на турне.

Хвана китарата на Вали, разсеяно дрънна по струните и попита:

— Искате ли да чуете нова песен?

Искаха, то се знае.

Бе сантиментална балада със заглавието „Това е любов“. Грабваше те веднага. Хубава мелодия с малко провлачен ритъм. Помолиха го да я изсвири отново и той го направи.

— Какъв беше акордът в началото на магаренцето? — поинтересува се Вали.

— До диез минор.

Ханк му показа и му подаде китарата.

Вали изсвири акордите и Ханк я изпя за трети път. Дейв импровизира хармонията.

— Това звучи хубаво — заключи Ханк. — Колко жалко, че няма да я запишем.

— Какво?

Дейв не можеше да повярва.

— Та тя е прекрасна!

— Кордс я смятат за сантиментална. Казват, че сме били рок банда; не искали да звучим като Питър, Пол и Мери.

— Според мен това е хит номер едно — продължи Дейв.

Майка му подаде глава през вратата.

— Вали — обади се тя. — Търсят те по телефона — от Германия.

Дейв предположи, че ще да е Ребека, сестрата на Вали в Хамбург. Семейството му в Източен Берлин не можеше да му се обади — тамошният режим не разрешаваше телефонни обаждания на Запад.

Докато Вали го нямаше в стаята, Иви се появи отново. Беше вдигнала косата си, носеше джинси и тениска, готова да остави гримьорите и костюмиерите да работят върху нея. Ханк щеше да я остави в театъра на път за звукозаписното студио.

Дейв беше разсеян, замислен за „Това е любов“, чудесна песен, която Кордс не искаха.

Вали се завърна, последван от Дейзи, и заяви:

— Беше Ребека.

— Ребека ми харесва — отбеляза Дейв и си припомни свинските котлети и пържените картофи.

— Тя е получила с голямо закъснение писмо от Каролин, от Източен Берлин.

Вали поспря. Явно го бе овладяло някакво чувство. Най-накрая успя да каже:

— Каролин има бебе. Момиче.

Всички станаха и го поздравиха. Дейзи и Иви го целунаха.

— Кога е станало? — попита го Дейзи.

— На двадесет и втори ноември. Лесно се помни — денят на убийството на Кенеди.

— Колко тежи? — продължи Дейзи.

— Колко тежи ли? — зачуди се Вали, все едно въпросът беше неразбираем.

Дейзи се засмя.

— Хората винаги го казват за новородените.

— Не попитах колко тежи.

— Няма значение. Как се казва?

— Каролин предлага да я кръстим Алис.

— Хубаво име — съгласи се Дейзи.

— Каролин ще ми изпрати снимка — изрече Вали.

После замаяно добави:

— На дъщеря ми. Но ще я изпрати през Ребека, понеже писмата до Англия се задържат още повече в кабинета на цензора.

— Едва ще дочакам снимките! — рече Дейзи.

Ханк нетърпеливо издрънча с ключовете на колата. Може би намираше приказките за бебета отегчителни. Или, рече си Дейв, не харесваше как приказките за бебета отклоняват вниманието от него.

— О, Боже мой, вижте колко е часът — намеси се Иви. — Довиждане на всички. Още веднъж поздравления, Вали.

Докато си излизаха, Дейв запита:

— Ханк, Кордс наистина ли няма да запишат „Това е любов“?

— Да. Изправят ли се срещу нещо, стават упорити.

— В този случай… можем ли Вали и аз да вземем песента за Плъм Нели? През януари имаме прослушване в Класик Рекърдс.

— Става — и Ханк сви рамене. — Защо не?

* * *

В събота сутринта Лойд Уилямс повика Дейв в кабинета си.

Дейв се готвеше да излиза. Носеше пуловер на бели и сини райета, джинси и кожено яке.

— Защо? — войнствено запита той. — Та ти вече не ми даваш издръжката.

Парите от свиренето с Плъм Нели не бяха много, но стигаха за билетите за метрото, за питиета и за риза или нов чифт обуща от време на време.

— Нима парите са единствената причина човек да говори с баща си?

Дейв сви рамене и го последва в стаята. Вътре имаше антикварно бюро и няколко кожени кресла. Зад решетката тлееше огън. На стената имаше снимка на Лойд в Кембридж от тридесетте години. Стаята бе обиталище на всичко остаряло. Сякаш миришеше на старост.

— Натъкнах се на Уил Фърбелоу в клуб Реформа вчера.

Уил Фърбелоу бе директорът на училището на Дейв. Заради плешивостта винаги го наричаха „Голия връх“. — Според него има опасност да се провалиш на всичките си изпити.

— Той никога не ми е бил голям почитател.

— Провалиш ли се, няма да ти разрешат да продължиш в училище. Това ще бъде краят на твоето формално образование.

— И слава Богу.

Лойд не се ядосваше.

— Всички професии ще бъдат затворени за теб — от счетоводител до зоолог. За всички тях се налага да държиш изпити. Другата възможност е да чиракуваш. Можеш да се научиш да вършиш нещо полезно и трябва да се замислиш какво ти харесва — зидарство, готварство, автомонтьорство…

Дейв се зачуди дали татко не е изкуфял.

— Зидарство? — попита той. — Ти познаваш ли ме изобщо? Та аз съм Дейв.

— Недей да се правиш на изненадан. Хората вършат това, ако не могат да вземат изпити. Под това ниво можеш да бъдеш помощник в магазин или фабричен работник.

— Не мога да повярвам, че слушам такива приказки.

— Боях се, че това ще направиш — ще затвориш очите си за действителността.

Дейв си помисли, че татко е затворил очите си.

— Разбирам, че преминаваш възрастта, в която мога да очаквам да ми се подчиняваш.

Дейв се смая. Този подход бе нов.

— Но искам да бъдеш наясно с положението. Напуснеш ли училище, очаквам да работиш.

— Аз работя, и то доста здраво. Свиря три или четири нощи седмично, а Вали и аз започнахме да опитваме да пишем песни.

— Искам да кажа, че ще очаквам да се издържаш сам. При все че майка ти е наследила богатство, ние с нея отдавна се разбрахме, че няма да насърчаваме децата си да лентяйстват.

— Аз не съм ленив.

— Смяташ, че това, което вършиш, е работа, но светът не го вижда по този начин. Във всеки случай, ако искаш да продължиш да живееш тук, ще трябва да си плащаш своето.

— Искаш да кажеш наем?

— Щом искаш да го наречеш така, да.

— Джаспър никога не е плащал наем, а живее тук от години!

— Той все още е студент. А и си взема изпитите.

— Ами Вали?

— Специален случай заради произхода му, но рано или късно и той ще трябва да си плаща дела.

Дейв размишляваше над всичко това.

— Значи ако не стана зидар или помощник на бакалина, а и не изкарвам достатъчно пари с групата, за да ти плащам наем, то тогава…

— Ще трябва да си търсиш друго местообитание.

— Ще ме изхвърлиш.

Лойд изглеждаше наранен.

— През целия ти живот всичко най-хубаво ти е било поднасяно на тепсия — прекрасна къща, отлично училище, най-добрата храна, най-добрите играчки и книги, уроци по пиано, ваканции на ски. Това обаче е било през детските ти години. Вече си почти възрастен и трябва да погледнеш реалността в очите.

— Моята реалност, не твоята.

— Презираш работата, която вършат обикновените хора. Ти си различен, ти си бунтовник. Чудесно. Бунтовниците плащат цената за това. Рано или късно ще трябва да го научиш. Това е.

Дейв поседя замислено за минута. После стана.

— Окей — отвърна той. — Съобщението е прието.

И отиде до вратата.

Докато излизаше, хвърли поглед назад и видя как баща му го наблюдава със странно изражение.

Замисли се за това, когато излезе от къщи и затръшна вратата. Какъв беше този поглед? Какво означаваше?

Все още мислеше по въпроса, докато си купуваше билета за метрото. Слизаше с ескалатора и видя афиш за пиесата „Домът на разбитите сърца“. Това е, разбра той. Лицето на баща му изразяваше това.

Той изглеждаше съкрушен.

* * *

По пощата дойде малка цветна снимка на Алис и Вали усърдно се зае да я разглежда. На нея се виждаше бебе като всяко друго — мъничко розово личице, ококорени сини очи, калпаче рядка тъмнокафява косица и вратле на петна. Останалата й част бе стегнато увита в небесносиньо одеяло. Независимо от това Вали изпита пристъп на любов и внезапно желание да защитава и да се грижи за създаденото от него безпомощно същество.

Питаше се дали въобще ще я види.

Със снимката вървеше и бележка от Каролин. Пишеше, че обича Вали, че той й липсва, и че тя ще моли източногерманското правителство за разрешение да емигрира на Запад.

На фотографията Каролин държеше Алис и гледаше в апарата. Беше наддала и лицето й бе по-кръгло. Косата бе изопната назад наместо да обгръща лицето като завеса. Тя вече не напомняше на другите хубавки момичета от сдружението за народни песни Минезингерите. Вече беше майка. Затова Вали още повече я желаеше.

Той показа снимката на Дейзи, майката на Дейв.

— Наистина, какво прекрасно бебе! — каза тя.

Вали се усмихна, макар че според него ни едно бебе не бе красиво, дори и неговото.

— Струва ми се, че има твоите очи, Вали — продължи Дейзи.

В очите на Вали имаше нещо ориенталско. Той смяташе, че някой отдавнашен негов прародител ще да е бил китаец. Не можеше да каже дали очите на Алис са същите.

Дейзи продължи да се прехласва.

— А това е Каролин.

Дейзи не я бе виждала — Вали нямаше снимки.

— Каква красива млада жена.

— Само да я видите издокарана — гордо отбеляза Вали. — Хората се спират и я гледат.

— Надявам се някой ден да я видим.

Над щастието на Вали падна сянка, сякаш облак закри слънцето.

— И аз — добави той.

Следеше новините от Източен Берлин, четеше немските вестници в обществената библиотека и често разпитваше Лойд Уилямс, чиято политическа специализация бяха външните дела. Вали знаеше, че излизането от Източна Германия е още по-трудно — Стената ставаше все по-голяма и по-страховита, с повече охрана и повече кули. Каролин никога не би опитала да избяга, особено след като имаше дете. Все пак може би съществуваше и друг начин. Официално източногерманското правителство не уточняваше дали е възможно да се емигрира законно; дори не поясняваха кой отдел приема молбите. Лойд обаче бе научил от британското посолство в Бон, че около десет хиляди души годишно получават разрешение, може би Каролин ще бъде една от тях.

— Ще стане, уверена съм — рече Дейзи, но просто проявяваше любезност.

Вали показа снимката на Иви и на Ханк Ремингтън — те седяха във всекидневната и четяха някакъв сценарий. Кордс се надяваха да направят филм, а Ханк искаше Иви да участва в него. Те оставиха хартията и взеха да се възторгват от бебето.

— Днес сме на прослушване в Класик Рекърдс — обясни Вали на Ханк — С Дейв ще се видим след училище.

— О, успех — насърчи го Ханк. — Ще свирите ли „Това е любов“?

— Надявам се. Лени иска да правим „Шейк, ратъл енд рол“. Ханк поклати глава и дългата му червена коса се разтърси по начина, който караше милиони девойчета да пищят от радост.

— Твърде старомодна.

— Знам.

В къщата на „Грейт Питър“ непрекъснато влизаха и излизаха хора. Появи се и Джаспър, в компанията на жена, която Вали не бе виждал досега.

— Това е сестра ми Ана — обяви той.

Ана бе тъмноока красавица на двадесет и няколко години. Джаспър също изглеждаше добре — Вали си рече, че в тяхното семейство са хубавци. Фигурата на Ана бе щедро закръглена — непопулярно сега, когато всички манекенки бяха плоскогърди като Джийн Шримптън „Скаридата“.

Джаспър представи всички. Ханк стана, стисна ръката на Ана и почна:

— Надявах се да се запозная с Вас. Джаспър ми каза, че сте редактор.

— Така е.

— Мисля си да опиша живота си.

На Вали му се стори, че Ханк е твърде млад — на двадесет — та да си пише автобиографията, но Ана гледаше на това по-иначе.

— Чудесна идея — каза тя. — Милиони хора ще поискат да я прочетат.

— О, наистина ли?

— Сигурна съм, макар и биографиите да не са специалността ми — специализирам в преводите на немска и източноевропейска литература.

— Имах полски чичо — това ще помогне ли?

Ана се засмя сърдечно и Вали изпита топлина към нея. Същото стана и с Ханк — той и тя седнаха да обсъждат книгата. Вали чакаше да им покаже снимката, но реши, че това не е моментът. Освен това трябваше да върви.

Той излезе от къщата с две китари в ръце.

Хамбург му се бе сторил рязък контраст в сравнение с Източна Германия, но Лондон бе плашещо различен — анархичен бунт. Хората носеха всякакво облекло — от бомбета до миниполички. Момчетата с дълги коси бяха твърде обичайни, че да си струва да ги гледаш. Политическите коментари бяха не просто свободни, а скандални — Вали бе шокиран, когато видя как по телевизията някакъв човек се правеше на министър-председателя Харолд Макмилан, говореше с гласа му, носеше побелели мустачки и говореше глупости. Семейство Уилямс се смееха сърдечно.

Вали беше поразен и от изобилието от черни лица. В Германия имаше известен брой мургави турски имигранти, но в Лондон хората от карибските острови и от индийския субконтинент наброяваха хиляди. Те пристигаха, за да работят в болници, фабрики, да шофират автобуси и влакове. Вали забелязваше, че карибските момичета се обличат много изискано и са сексапилни.

Срещна се с Дейв при вратите на училището и двамата взеха метрото за Северен Лондон.

Вали усещаше, че Дейв е изнервен. Вали пък не беше — знаеше, че е добър музикант. При работата си в Джъмп той всяка нощ чуваше десетки китаристи и рядко попадаше на по-добър от себе си. Чуеше ли някой наистина добър, спираше да мие чашите, гледаше групата и изучаваше техниката на китариста, докато шефът не му наредеше да се захваща отново с работата; върнеше ли се вкъщи, сядаше в стаята и повтаряше чутото, докато не успееше да го изсвири съвършено.

За съжаление човек не ставаше поп звезда с виртуозност. Тук трябваха повече неща — чар, хубав външен вид, подходящи дрехи, реклама, умно менажирани и най-вече хубави песни.

А Плъм Нели имаха хубава песен. Вали и Дейв изсвириха „Това е любов“ на останалите в групата, а и я изпълниха на няколко пъти през натоварения коледен сезон. Прие се добре, макар че — както отбеляза Лени — на нея човек не можеше да танцува.

Той пък не искаше да я свирят при прослушването.

— Не е нашият тип изпълнение — заяви Лени. Мислеше си същото като Кордс — твърде хубава и сантиментална като за рок група.

От спирката на метрото Вали и Дейв отидоха до голяма стара къща, шумоизолирана и превърната в звукозаписно студио. Чакаха в антрето. Останалите се появиха няколко минути по-късно. Една от рецепционистките ги помоли да подпишат някаква хартия, която според нея била „за застраховка“. На Вали повече му приличаше на договор. Дейв се намръщи, докато я четеше, но всички се подписаха.

Няколко минути по-късно се отвори някаква вътрешна врата и оттам се изниза непривлекателен младеж. Носеше пуловер с шпиц яка, риза и вратовръзка и пушеше ръчно свита цигара.

— Добре — започна той вместо представяне и вдигна косата от очите си. — Почти сме готови за вас. За пръв път ли сте в звукозаписно студио?

Признаха си, че е така.

— Така, нашата работа е да направим така, че да звучите най-добре, тъй че просто следвайте наставленията ни, дадено?

Явно се чувстваше тъй все едно им прави голяма услуга.

— Влезте в студиото, включвайте инструментите и ние ще го вземем оттам.

— Как се казвате? — попита го Дейв.

— Лорънс Грант.

Не уточни каква е ролята му и Вали предположи, че е някой нископоставен сътрудник, който опитва да се прави на важен.

Дейв представи себе си и групата, от което Лорънс явно се запипка нетърпеливо. После влязоха вътре.

Студиото представляваше просторна стая с приглушено осветление. От едната страна стоеше голям роял Стейнуей, много подобен на рояла в дома на Вали в Източен Берлин. Беше покрит с кече и отчасти закрит от наметнат с одеяла параван. Лени седна на пианото и изсвири серия от акорди по цялата клавиатура. Инструментът имаше типичния за Стейнуей топъл тон. Лени изглеждаше впечатлен.

Имаше приготвен комплект барабани. Лу си беше донесъл собствения солов барабан и се зае да го постави.

— Нещо не е наред с барабаните ни ли? — попита Лорънс.

— Не, просто съм навикнал на звука на своя солов барабан.

— Нашият е по-подходящ за запис.

— О, разбира се.

Лу махна своя и върна студийния солов барабан на стойката му.

На пода имаше три усилвателя — светлините им показваха, че са включени и готови. Вали и Дейв се включиха в двата Вокс АС-30, а Бъз в по-големия басов усилвател Ампег. Настроиха се към пианото.

— Не мога да виждам останалите от групата — рече Лени. — Трябва ли да държим този параван?

— Да, налага се — отвърна Лорънс.

— За какво служи?

— За заглушител.

От изражението на Лени Вали можеше да каже, че Лари нищо не разбира; Лени обаче не каза нищо.

През друга врата влезе мъж на средна възраст в плетена жилетка. Пушеше. Здрависа се с Дейв, който очевидно се бе запознал с него предишния път, а после се представи на останалите от групата.

— Казвам се Ерик Чапман и ще продуцирам прослушването ви — заяви той.

Значи този човек държи бъдещето ни в ръцете си, мина през ума на Вали. Реши ли, че сме добри, ще направим запис; ако пък не, нямаше апелативна инстанция. Какво ли харесва? Не прилича на поклонник на рокендрола. Повече на неща от типа на Франк Синатра.

— Доколкото разбирам, не сте го вършили преди — продължи Ерик. — В работата обаче няма нищо наистина особено. В началото е най-добре да не обръщате внимание на оборудването, да опитате да се отпуснете и да свирите, все едно е някое редовно забиване. Допуснете ли дребна грешка, просто продължавайте да свирите.

Той посочи Лорънс с пръст.

— Тук Лари е нашето момче за всичко, тъй че искайте от него всичко, от което се нуждаете — чай, кафе, допълнителен кабел, каквото и да е.

Досега Вали не бе чувал английската фраза „момче за всичко“, но можеше да се досети какво значи тя.

— Едно нещо, Ерик — обади се Дейв. — Лу, нашият барабанист, си донесе своя солов барабан, понеже се чувства по-удобно с него.

— Какъв е?

— Лудвиг Ойстър Блек Пърл — отвърна Лу.

— Става — каза Ерик. — Сменяй го.

— Трябва ли да държим заглушителя тук? — запита Лени.

— Боя се, че да — обясни Ерик. — Не допуска микрофонът на пианото да поема прекалено много звук от барабаните.

Значи, заключи Вали, Ерик знае за какво говори, а Лари само дрънка. Ерик поде отново:

— Ако ви харесам, ще говорим какво правим по-нататък. Ако не, няма да го усуквам — ще ви кажа направо, че не сте това, което търся. Това устройва ли всички ви?

Те отговориха, че ги устройва.

— Добре тогава, да завъртаме лентата.

Ерик и Лари излязоха през една уплътнена врата и се показаха зад вътрешния прозорец. Ерик си сложи слушалки, заговори през микрофона и групата чу как гласът му излиза през малък високоговорител на стената.

— Готови ли сте?

Бяха готови.

— Лентата се върти. Прослушване на Плъм Нели, първа проба. Времето ви тече, момчета.

Лени засвири буги-вуги на пианото. На Стейнуей звучеше великолепно. След четири такта групата се включи като часовников механизъм. Правеха този номер при всяко изпълнение на живо — можеха да го правят и насън. Лени се отпусна и изкара вокалните изпълнения в стил Джери Лий Луис. Когато приключиха, Ерик отново пусна лентата без коментари.

Според Вали звучеше добре. Какво ли мислеше Ерик обаче?

— Изпълнихте това добре — изрече той по интеркома, когато свърши. — Имате ли нещо по-съвременно?

Изсвириха „Хучи Кучи мен“. Още веднъж пианото звучеше великолепно за Вали, а минорните акорди направо прогърмяваха.

Ерик ги помоли да изсвирят отново и двете песни и те го направиха. После излезе от кабинката на тонрежисьора. Седна на единия от усилвалите и запали цигара.

Свирите добре, но сте старомодни. Светът не се нуждае от още един Джери Лий Луис или Мъди Уотърс. Аз търся следващото най-голямо нещо, но вие не сте такова нещо. Съжалявам.

Той дръпна дълбоко от цигарата си и избълва дим.

— Можете да вземете лентата и да постъпите с нея, както намерите за добре. Благодаря ви, задето дойдохте.

И стана.

Те се спогледаха. На всички лица бе изписано разочарование.

Ерик се върна в тонрежисьорската стая и през стъклото Вали го видя как сваля ролките с лента от магнетофона.

Вали стана и се приготви да си прибира китарата.

Дейв подухна върху микрофона и излезе усиленият звук — все още всичко беше включено. Той удари един акорд. Вали се поколеба. Какво беше намислил Дейв?

Той запя „Това е любов“.

Вали веднага се присъедини към него и двамата запяха в хармония. Лу се включи с тих съпровод на барабаните, а Бъз засвири проста партия на баса. Най-накрая и Лени се включи с пианото.

Свириха около две минути, после Лари изключи всичко и групата замлъкна.

Всичко свърши и те се провалиха. Вали беше по-разочарован, отколкото си го бе представял. Толкова уверен беше, че групата е добра. Защо Ерик не можеше да го види? Той откопча презрамката на китарата си.

Тогава Ерик се появи отново.

— Какво беше това, по дяволите? — попита ги той.

— Нова песен, която току-що научихме — обясни Дейв. — Хареса ли Ви?

— Съвършено различна е — рече Ерик. — Защо спряхте?

— Лари ни изключи.

— Лари, включвай ги отново, задник такъв — нареди Ерик. После се обърна към Дейв.

— Откъде взехте песента?

— Ханк Ремингтън я написа за нас — обясни Дейв.

— Оня от Кордс?

Ерик беше неприкрито скептичен.

— Че защо ще пише песен за вас?

Дейв беше също толкова искрен.

— Понеже излиза със сестра ми.

— А, това обяснява нещата.

Преди да се върне в кабината, Ерик заговори тихо на Лари.

— Отиди и се обади на Паоло Конти. Живее току зад ъгъла. Ако си е вкъщи, казвай му да идва насам.

Лари излезе от студиото.

Ерик се върна в стаичката.

— Лентата е пусната — извести ги той по интеркома. — Когато сте готови.

Те отново изсвириха песента.

Ерик каза само:

— Отново, моля.

След второто изпълнение той отново излезе. Вали се боеше, че ще им каже как не е било добре.

— Ще го направим отново — започна Ерик. — Този път ще запишем най-напред инструменталните партии, а след тях вокалните.

— Защо? — попита го Дейв.

— Понеже свирите по-добре, когато не трябва да пеете, а пеете по-добре, когато не трябва да свирите.

Записаха инструментите, а после изпяха песента, докато слушаха записа през слушалки. След това Ерик излезе от кабината, за да слуша с тях. Дойде и добре облечен млад мъж с прическа а ла Бийтълс — Вали предположи, че е Паоло Конти. Защо ли бе тук?

Слушаха монтирания запис, Ерик седеше на усилвателя и пушеше. Когато свърши, Паоло се обади с лондонски акцент:

— Харесва ми. Хубава песен.

Изглеждаше уверен и авторитетен, при все че бе около двадесетинагодишен. Вали се питаше откъде ли взема правото си на глас.

Ерик дръпна от цигарата си.

— Тук може и да имаме нещо — поде той. — Но има проблем. Пианото не е както трябва. Не искам да те обиждам, Лени, но стилът на Джери Лий Луис е малко тежък. Паоло е тук да ти покаже какво имам предвид. Нека я запишем отново с Паоло на пианото.

Вали погледна Лени. Разбираше, че е ядосан — но се сдържаше. Остана на столчето пред пианото и отвърна:

— Нека се разберем за нещо, Ерик. Това е моя група. Не можеш да ме изхвърлиш и да набуташ Паоло.

— На твое място не бих се тревожил твърде много за това, Лени — отговори му Ерик. — Паоло свири с Кралския национален симфоничен оркестър и е издал три плочи със сонати на Бетовен. Той не иска да влиза в някоя поп група. Щеше ми се да го искаше — известни са ми поне пет формации, които биха го взели по-бързо, отколкото ти ще произнесеш думата хит парад.

Лени изглеждаше много глупаво и заядливо рече:

— Става, докато се разбираме едни други.

Изсвириха песента отново и Вали веднага разбра какво имаше предвид Ерик. Паоло свиреше леки трели с дясната ръка и прости акорди с лявата — това много повече си отиваше с песента.

Записаха я отново с Лени. Той опита да свири като Паоло и се справи доста прилично, но нямаше неговото туше.

Записаха инструментите още два пъти, веднъж с Паоло и веднъж с Лени; после записаха вокалните партии три пъти. Най-накрая Ерик бе доволен.

— Сега — обясни той — ни трябва втора страна. Какво подобно нещо имате?

— Я почакайте малко — обади се Дейв. — Това означава ли, че сме минали прослушването?

— Разбира се, че сте го минали — каза Ерик. — Да не мислите, че си давам толкова труд с групи, които ще отхвърля?

— Значи… „Това е любов“ на Плъм Нели ще излезе като грамофонна плоча?

— Твърде много се надявам на това. Ако шефът ми я отхвърли, напускам.

Вали се изненада от това, че Ерик има началство. Досега създаваше впечатлението, че той е началникът. Банална измама, но Вали си я отбеляза.

— Мислите ли, че ще бъде хит? — попита го Дейв.

— Не правя предсказания — твърде дълго съм в тая работа. Ако смятах, че ще бъде провал, нямаше да си говоря с вас тук, а щях да съм в кръчмата.

Дейв изгледа групата и се ухили.

— Минахме прослушването — произнесе той.

— Направихте го — нетърпеливо потвърди Ерик. — А сега какво имате за втората страна?

* * *

— Готови ли сте да чуете малко добри новини? — обърна се Ерик Чапман към Дейв Уилямс по телефона месец по-късно. — Отивате в Бирмингам.

Най-напред Дейв не разбра какво има предвид другият.

— Защо? — попита той. Бирмингам бе индустриален град на около двеста километра северно от Лондон. — Какво има в Бирмингам?

— Телевизионното студио, където записват Екстра е!, идиот такъв.

— Аха.

Изведнъж остана без дъх от въодушевление. Ерик говореше за популярно предаване, където поп групите изпълняваха записите си.

— Ние участваме ли?

— Разбира се, че участвате! „Това е любов“ ще бъде тяхната Гореща новост за седмицата.

Вече пет дни откак плочата бе излязла. Веднъж я пуснаха по Леката програма на Би Би Си и няколко пъти по „Радио Люксембург“. За изненада на Дейв, Ерик не знаеше точно колко бройки са били закупени — звукозаписната индустрия не се оправяше толкова добре със следенето на продажбите.

Ерик пусна версията с Паоло на пианото. Лени се направи, че не го забелязва.

Ерик се държеше с Дейв като с водача на групата, въпреки думите на Лени. Сега го запита:

— Имате ли прилични дрехи?

— Обикновено носим червени ризи и черни панталони.

— Телевизията е черно-бяла, значи вероятно ще изглежда добре. Непременно си измийте косата.

— Кога пътуваме?

— Вдругиден.

— Ще трябва да се измъкна от училище — притеснено рече Дейв. За това можеше да има неприятности.

— Може и да ти се наложи да напуснеш училище, Дейв.

Дейв преглътна. Чудеше се това истина ли е.

Ерик приключи:

— Елате да се видим на площад „Юстън“ в десет сутринта. Ще ви дам билетите.

Дейв окачи слушалката и загледа телефона. Щеше да участва в Екстра е!

Започваше да изглежда така, сякаш той наистина ще може да се издържа с пеене и свирене на китара. Щом тази перспектива започна да изглежда по-действителна, страхът му от другите възможности нарасна. Какво падение би било, ако все пак се наложи да си намери редовна работа.

Веднага се обади на останалите от групата, но реши да каже на семейството си чак след това. Опасността баща му да опита да го спре бе твърде голяма.

Цялата вечер пази за себе си своята възбуждаща тайна. На следния ден по обяд поиска да се яви пред старшия учител — Голия връх.

Дейв се усещаше уплашен в кабинета на главния учител. В ранните му дни в училище в това помещение на няколко пъти го бяха налагали с пръчка за провинения като тичане по коридора.

Той обясни ситуацията и излъга, че не е имал време да получи бележка от баща си.

— Струва ми се, че трябва да избирате между това да получите добро образование и да станете певец на популярни песни — заключи господин Фърбелоу и произнесе думите „певец на популярни песни“ с израз на отврата. Изглеждаше тъй, все едно са го накарали да изяде консервена кутия студена кучешка храна.

Дейв си мислеше да възрази, че Всъщност амбицията ми е да стана сутеньор, но чувството за хумор на Фърбелоу бе оскъдно като косата му.

— Казали сте на баща ми, че ще се проваля на всичките си изпити и че ще бъда изхвърлен от училище.

— Ако работата Ви не се подобри бързо и ако последователно не успеете да си вземете дипломите за девети клас, няма да бъдете допуснат до десети — обясни главният учител с превзета точност. — Още една причина да не можете да получавате свободни от занятия дни, за да се появявате в долнопробни телевизионни програми.

Дейв си помисли дали да не поспори за „долнопробните“, но реши, че това е загубена кауза.

— Смятах, че е възможно да погледнете на посещението на телевизионното студио като на образователен опит — започна той уравновесено.

— Не. Днес прекалено много се говори за образователен „опит“. Образованието се осъществява в класната стая.

Въпреки магарешката инатливост на Фърбелоу, Дейв продължи да опитва да разговаря с него с доводи.

— Бих желал да следвам музикална кариера.

— Само че Вие не свирите дори в училищния оркестър.

— Те не използват инструменти, изобретени през последните сто години.

— Толкова по-добре.

На Дейв му ставаше все по-трудно да запази спокойствие.

— Аз доста добре свиря на електрическата китара.

— За мен това не е музикален инструмент.

Противно на разумната си преценка, Дейв позволи на своя глас да се издигне предизвикателно.

— А какво е тогава?

Брадичката на Фърбелоу се надигна и той доби изражение на превъзходство.

— По-скоро негърски шумопроизводител.

За миг Дейв замълча. После загуби хладнокръвие.

— Та това е предумишлено невежество!

— Не смейте да ми говорите така.

— Вие сте не само невежа, но и расист!

Фърбелоу стана.

— Напуснете веднага.

— Смятате, че няма проблем в това да проявявате примитивните си предразсъдъци само защото сте изкукалият началник на училище за богаташки дечица!

— Замълчете!

— Не — отвърна Дейв и излезе от стаята.

В коридора вън от кабинета на главния той разбра, че не може да отиде в час сега.

Миг по-късно осъзна, че не може да остане в училището.

Не го беше планирал, но всъщност в миг на безумие напусна училище.

„Тъй да бъде“, помисли си той и излезе от сградата.

Влезе в едно кафене наблизо и си поръча яйца и пържени картофи. Нямаше връщане назад. След като е нарекъл главния невежа, изкукал и расист, нямаше да го приемат обратно, все едно какво стане. Чувстваше се уплашен и едновременно с това освободен.

Но не съжаляваше за стореното. Имаше шанс да стане поп звезда — а училището искаше той да го изпусне!

Забавното бе, че не знаеше какво да прави с новопридобитата си свобода. Час-два се мота из улиците, а после се върна при портите на училището, за да чака Линда Робъртсън.

Изпрати я до тях след училище. Разбира се, целият клас бе забелязал липсата му, но учителите не бяха казали нищо. Когато Дейв й каза какво е станало, тя бе смаяна.

— Значи все пак ще отидеш в Бирмингам?

— Можеш да се обзаложиш.

— Ще трябва да напуснеш училище.

— Напуснах.

— Какво ще правиш?

— Ако записът е хит, ще мога да си позволя да наема апартамент заедно с Вали.

— Охо. А ако не е?

— Тогава загазвам.

Тя го покани. Родителите й бяха излезли, тъй че отидоха в спалнята й, както го бяха правили и преди. Целунаха се и тя го остави да докосне гърдите й, обаче усещаше, че е притеснена.

— Какво става? — попита я той.

— Ще бъдеш звезда — каза тя. — Знам го.

— Не се ли радваш?

— Ще бъдеш нападнат от куклички, с които ще вършите всичко.

— Надявам се!

Тя избухна в сълзи.

— Шегувах се — рече той. — Съжалявам!

— Ти беше сладкото хлапе, с което обичах да си говоря — започна тя. — Никое момиче не искаше даже да те целуне. Тогава ти влезе в групата, стана най-готиното момче в училище и всички ми завиждаха. Сега ще станеш известен и аз ще те загубя.

Той си рече, че тя иска да чуе от него как той ще й бъде неизменно верен и се изкуши да се закълне във вечна любов, но се удържа. Наистина я харесваше, но все още нямаше шестнадесет и знаеше, че е твърде малък, за да се обвързва. Както и да е, той не искаше да наранява чувствата й и каза:

— Нека видим какво ще стане, а?

Видя разочарованието върху лицето й, макар че тя го прикри бързо.

— Хубава идея — съгласи се тя. Попи сълзите си, после слязоха в кухнята на чай и шоколадови бисквити, докато майка й не се прибра.

Когато се завърна на „Грейт Питър“, нямаше признаци за нищо необичайно и Дейв заключи, че от училище не са се обадили на родителите му. Несъмнено Голия връх би предпочел да напише писмо. Това даваше на Дейв един ден отсрочка.

Не каза нищо на родителите си до следващата сутрин. Баща му излезе в осем. Тогава Дейв каза на майка си:

— Няма да ходя на училище.

Тя не загуби свяст.

— Опитай да разбереш баща си — обясни тя. — Както знаеш, той е бил незаконородено дете. Майка му е работила в ателие в Ийст Енд, преди да навлезе в политиката. Дядо му е бил миньор. А баща ти е учил в един от най-добрите университети в света и на тридесет и една години е бил министър в британското правителство.

— Но аз съм различен!

— Разбира се, че си, но на него му се струва, че просто искаш да захвърлиш всичко, което са постигнали той, неговите родители и прародителите му.

— Аз трябва да живея своя собствен живот.

— Знам.

— Напуснах училище. Имах разправия с Голия връх. Днес вероятно ще получите писмо от него.

— О, Боже. На баща ти ще му бъде трудно да ти прости това.

— Знам. Аз напускам и дома.

Тя заплака.

— Къде ще отидеш?

Дейв усети как му се доплаква, но се удържа.

— Ще остана за няколко дни в Християнската младеж, а после ще наемем апартамент с Вали.

Тя положи ръка върху неговата.

— Само не се ядосвай на баща си. Той те обича много.

— Не съм ядосан — заяви Дейв, макар в действителност да беше ядосан. — Просто няма да бъда възпиран от него, това е.

— О, Боже — рече тя. — Луд си точно колкото мен, и също толкова инатлив.

Дейв се изненада. Знаеше, че е имала нещастен първи брак, но все пак не можеше да си представи майка си луда.

— Надявам се твоите грешки да не бъдат тежки като моите — добави тя.

Когато тръгна, тя му даде всички пари от портфейла си.

Вали го чакаше в хола. Излязоха от къщи с китарите в ръце. Щом се озоваха на улицата, всякакво усещане за съжаление изчезна и Дейв се почувства едновременно възбуден и неспокоен. Щеше да се покаже по телевизията! Само дето бе заложил всичко. Усещаше се малко замаян всеки път, щом си припомнеше, че е напуснал дома и училището си.

Взеха метрото до „Юстън“. Дейв трябваше да направи така, че появяването им по телевизията да бъде успех. Това бе най-важното. „Ако плочата не се продаде“, с уплаха си помисли той, „и Плъм Нели се провалят, какво тогава?“ Можеше да се наложи да мие чашите в Джъмп като Вали.

Какво можеше да направи, та да накара хората да си купуват плочата.

Нямаше представа.

Ерик Чапман ги чакаше на гарата в раиран костюм. Бъз, Лу и Лени вече бяха там. Качиха китарите си във влака. Барабаните и усилвателите пътуваха отделно в микробус, каран от Лари Грант към Бирмингам; никой обаче не му поверяваше скъпоценните китари.

Вече във влака, Дейв се обърна към Ерик:

— Благодаря, задето ни купихте билети.

— Недей да ми благодариш. Цената ще бъде приспадната от хонорара ви.

— Значи… телевизионната компания ще плати нашия хонорар на Вас?

— Да, а аз ще приспадна двадесет и пет процента плюс разноските и ще ви платя останалото.

— Защо? — попита Дейв.

— Понеже съм ви менажер, ето защо.

— Така ли? Не знаех.

— Е, нали подписахте договора.

— Вярно?

— Да. Иначе нямаше да ви запиша. Да ви приличам на служител на благотворителна организация?

— О, парчето хартия, което подписахме преди прослушването?

— Да.

— Тя каза, че било за застраховка.

— И за това.

Дейв имаше усещането, че са го измамили.

Намеси се и Лени:

— Предаването е в събота, Ерик. Как така отиваме в четвъртък?

— Повечето от нещата са предварително записани. Само едно или две от изпълненията са на живо през деня.

Дейв се изненада. Шоуто създаваше представата за весело забавление, изпълнено с танцуващи и забавляващи се деца.

— Ще има ли публика? — попита той.

— Не и днес. Ще трябва да се преструвате, че пеете пред хиляда пищящи момичета, които се подмокрят заради вас.

Обади се бас китаристът Бъз:

— Лесно е. От тринадесетгодишен свиря за въображаеми момичета.

Това беше шега, но Ерик продължи:

— Не, той е прав. Гледайте в камерата и си представяйте как най-хубавото момиче е застанало пред вас и си сваля сутиена. Гарантирам ви, че ще докара подходящата усмивка на лицата ви.

Дейв усети, че вече се смее. Може би номерът на Ерик работеше. Стигнаха студиото в един. Не беше особено хубаво. Голяма част изглеждаше очукано като фабрична сграда. Заснеманите с камера части имаха някакъв долнопробен блясък, но всичко извън кадъра беше износено и мърляво. Нагоре-надолу се носеха заети хора и не обръщаха внимание на Плъм Нели. Дейв се чувстваше така, сякаш всички знаеха, че е начинаещ.

При пристигането им на сцената беше групата Били и хлапетата. Записът гърмеше високо, те свиреха и пееха, но нямаха микрофони и китарите им не бяха включени. От приятелите си Дейв знаеше, че повечето зрители не си дават сметка за плейбека и се питаше как хората могат да са толкова глупави.

Лени презрително гледаше веселяшкия запис на Били и хлапетата, но Дейв беше впечатлен. Те се усмихваха и жестикулираха към несъществуващата публика, а след края на песента се поклониха и махаха с ръка сякаш благодаряха за буря от аплодисменти. После отново си изпълниха парчето, с не по-малко енергия и чар. Дейв разбра, че това е професионалният начин.

Гримьорната на Плъм Нели бе просторна и чиста, с големи, обградени с лампи огледала, с напълнен с безалкохолни напитки хладилник.

— По-добре е от това, на което сме навикнали — обяви Лени. — Даже има тоалетна хартия в нужника!

Дейв облече червената си риза и отиде да гледа как снимат. Сега пееше Мики Макфий. Тя беше изкарала поредица от хитове през петдесетте и се завръщаше. Дейв предположи, че е поне на тридесет, но изглеждаше секси в своя розов, плътно прилепнал по гърдите пуловер. Имаше изключителен глас. Изпълняваше соул баладата „Твърде много боли“ и звучеше като чернокожа. „Какво ли означава да си толкова уверен“, питаше се Дейв. Толкова бе притеснен, та му се струваше, че стомахът му гъмжи от червеи.

Операторите и техниците харесваха Мики — повечето бяха от по-старото поколение — и изръкопляскаха, когато тя свърши.

Тя слезе от сцената и видя Дейв:

— Здрасти, хлапе.

— Бяхте великолепна — отвърна той и се представи.

Тя го разпита за групата. Той й разправяше за Хамбург, когато ги прекъсна мъж в шотландски пуловер.

— Плъм Нели на сцената, моля — тихо произнесе той. — Съжалявам, че се намесвам, скъпа Мики.

Обърна се към Дейв.

— Аз съм Кели Джоунс, продуцент.

Той огледа Дейв от горе до долу.

— Изглеждаш страхотно. Вземай си китарата.

После се обърна към Мики.

— Можеш да го схрускаш после.

— Дайте на едно момиче шанса да се направи на трудно достъпна.

— На куково лято, патенцето ми.

Мики махна за сбогом и изчезна.

Дейв се зачуди дали са произнесли насериозно и една дума от словоизлиянията си.

Имаше малко време да мисли върху това. Групата се качи на сцената и им показаха местата им. Както обикновено, Лени вдигна яката на ризата си като Елвис. Дейв си каза да не бъде нервен — щеше само да имитира, тъй че дори не му се налагаше да свири песента както трябва! Тогава започнаха, Вали засвири встъплението и записът потръгна.

Дейв огледа редиците празни седалки и си представи как Мики Макфий издърпва розовия пуловер над главата си и показва черен сутиен. Ухили се щастливо на камерата и запя.

Песента траеше две минути, но сякаш свърши за пет секунди.

Очакваше да му кажат да я направи отново. Всички чакаха на сцената. Кели Джоунс си говореше сериозно с Ерик. След минута и двамата дойдоха при групата. Ерик обяви:

— Технически проблем, момчета.

Дейв се притесняваше, че нещо с изпълнението не е наред и че телевизионното им участие може да бъде свалено.

— Какъв технически проблем? — попита Лени.

— За теб става дума, Лени. Съжалявам — отвърна Ерик.

— За какво говорите?

Ерик изгледа Кели, който обясни:

— Това шоу е за хлапета с модни дрехи и прически а ла Бийтълс, които подрипват на последните хитове. Съжалявам, Лени, но ти не си хлапе и прическата ти е с пет години демоде.

— Е, много съжалявам — ядосано отвърна Лени.

— Искат групата да свири без теб, Лени — продължи Ерик.

— Не става — отсече Лени. — Това е моята група.

Дейв се ужаси. Той бе пожертвал всичко за това!

— Чуйте, ами ако Лени си зареше косата напред и свали яката на ризата? — попита той.

— Не става — повтори Лени.

— А и тогава би изглеждал твърде възрастен.

— Не ми пука — потрети Лени. — Всичките или никой от нас.

Той огледа групата.

— Нали така, момчета?

Никой не каза нищо.

— Така ли е? — повтори Лени.

Дейв се усещаше уплашен, но се застави да говори.

— Съжалявам, Лени, но не можем да пропуснем този шанс.

— Копелета — яростно изрече Лени. — Не биваше да ви позволявам да променяме името. Гардсмен си бяха чудесен малък рокендрол състав. Сега сме момчешка група с името Плъм да върви на майната си Нели.

— Така — нетърпеливо се обади Кели. — Връщате се на сцената без Лени и отново си изпълнявате песента.

— Уволнен съм от собствената си група? — поинтересува се Лени.

Дейв се почувства като предател.

— Това е само за днес — изрече той.

— Не, не е — възрази Лени. — Как мога да кажа на приятелите си, че групата ми върви по телевизията, но аз не съм с нея? Майната му. Всичко или нищо. Напусна ли сега, напускам завинаги.

Никой не каза нищо.

— Добре тогава — заключи Лени и излезе от студиото.

Всички изглеждаха засрамени.

— Това беше брутално — изкоментира Бъз.

— Това е шоубизнесът — отвърна му Ерик.

— Нека го направим още веднъж, моля — настоя Кели.

Дейв се боеше, че няма да може да подскача радостно след такава тежка разправия, но за своя изненада се справи чудесно.

Направиха песента два пъти и Кели заяви, че изпълнението им му харесало. Благодари им за разбирането и изрази надежда скоро отново да се появят в шоуто.

Когато групата се завърна в гримьорната, Дейв се върна в студиото и за няколко минути поседя на празните места за публиката. Беше емоционално изтощен. Направи своя телевизионен дебют и предаде братовчед си. Не можеше да не си припомни всичките получени от Лени полезни съвети. „Аз съм неблагодарен мръсник“, рече си той.

Тръгна към останалите, надникна в някаква отворена врата и видя Мики Макфий в нейната гримьорна с чаша в ръката.

— Искаш ли водка? — попита го тя.

— Не знам какъв е вкусът й — отвърна Дейв.

— Ще ти покажа.

Тя затвори вратата с ритник, обви ръце около врата му и го целуна с отворена уста. Езикът й имаше донякъде вкуса на джин. Дейв ентусиазирано отвърна на целувката й.

Тя отпусна прегръдката си, наля си още водка в чашата и му предложи.

— Не, ти пий — каза й той. — Предпочитам я така.

Тя опразни чашата и го целуна отново. Миг по-късно изрече:

— О, момче, ти си истинска кукличка.

Направи крачка назад и за изненада и удоволствие на Дейв дръпна през глава тесния си розов пуловер и го захвърли настрана.

Носеше черен сутиен.