Дерек Ланди
Смъртта на светлината (94)

94.

Всички наобиколиха Даркесата, преди тя да разбере какво става. Работа на Флетчър. Значи затова го бяха държали далеч от битки досега. Хитро. Тя виждаше мъгляви очертания, чуваше гласове, усещаше ръце по себе си. Взривът от ръката на Валкирия — каквото и да беше, я беше дезориентирал за миг.

Но само за миг.

Даркесата първо излекува очите си, за да може да вижда какво, по дяволите, се случва. Беше на колене. Четирима души бяха оформили кръг около нея. Касандра Фарос стоеше пред нея със затворени очи, положила едната си ръка върху главата на Даркесата. Финбар Ронг и Джофри Скрутинъс бяха от двете й страни, всеки поставил ръка върху раменете на Касандра. Държаха за ръце и Филомена Рандъм, която стоеше зад Даркесата и дооформяше кръга.

Даркесата не знаеше какво, по дяволите, се опитваха да направят тези изкукали стари хипита. Може би да я убият с любов или нещо такова.

Докато и останалата част от лицето й оздравяваше, тя посегна нагоре, обгръщайки с пръсти китката на Касандра. Тази ръка на главата й я вбесяваше. Прекърши китката, докато се изправяше, а очите на Касандра се отвориха смаяни, сякаш не беше очаквала нещо толкова прозаично нещо като болка да прекъсне медитацията й. Очите на Даркесата светнаха и тя остави на Касандра да почувства пълния погром. Главата на старата жена се пръсна на парчета.

Джофри се опита да бяга, но Даркесата го сграбчи, извъртя главата му и остави безжизненото тяло да се свлече. Финбар, трябваше да му се признае, поне се опита да атакува. В последните си мигове, той осъзна, че животът на пацифист не е за него, и се хвърли към Даркесата с боен вик. Тя го уби лесно, разбира се, и се зачуди дали Шарон щеше да страда за загубата.

Филомена я застреля право в главата. Даркесата й се усмихна, взе пистолета от треперещата й ръка и го използва, за да вдлъбне черепа й.

Флетчър клечеше до Валкирия, до Дезмънд и Мелиса. Не бяха забелязали, че кръгчето на любовта се беше провалило драматично. Мелиса ридаеше. Валкирия не помръдваше.

— Флетчър — повика го Даркесата.

Телепортаторите бяха сред най-опасните магьосници, така беше преценила тя. Силата на Флетчър не беше предвидена да наранява или убива, но му трябваше само малко от нужната мотивация и никой нямаше да може да му застане насреща. Беше го разбрала преди известно време и беше решила да убие Флетчър без предупреждение при първа възможност.

Вярно, да го повика по име едва ли можеше да се определи точно като „без предупреждение“, но той заслужаваше поне да вижда лицето й, докато го убиваше.

Той обърна глава към нея. В този миг, тя разгледа силата му, заръчка и зарови в нея, установи как работи. Тогава щракна с пръсти и сърцето му избухна в гърдите. Той издаде тих звук и падна напред, а Дезмънд и Мелиса скочиха на крака.

— Мамо — рече Даркесата. — Татко. Време е за сълзливо сбогуване.

Дезмънд стоеше пред жена си, за да я предпази. Даркесата не беше очаквала друго.

— Ти не си нашата дъщеря — заяви Дезмънд. Сълзите се стичаха по лицето му. — Ти уби нашата дъщеря.

— Всички ние сме само… — започна Даркесата, после се разсмя и поклати глава. — Щях да кажа, че всички сме просто енергия. Щях да кажа, че няма смърт. Това, което правя? В голямата картина на нещата, то не значи нищичко. Само… само ако истински и искрено не получавах и най-малкото удоволствие да правя това, което правя, тогава защо да използвам физическия подход? Защо да пръсвам главата на Касандра? Защо да си цапам ръцете?

— Понеже си ненормална — обади се Мелиса, а очите й искряха от ненавист.

— Мисля, че може и да си права — отвърна Даркесата. — Мисля, че съм ненормална. Мисля, че съм зла. Би трябвало, нали? Да се забавлявам като правя това?

Тя се разсмя отново. Вятърът отнесе смеха й кой знае накъде.

— Какво облекчение — рече тя — да си го призная. Не само на вас, ами и на себе си. Да призная, че ми харесва да го правя. Да се бия. Да убивам. Да руша. То просто е… просто е страшно удовлетворително, разбирате ли? Сигурно съм зла. Това е единственото обяснение, което мога да открия. Но от друга страна… от друга страна аз произлизам от вашата дъщеря. Това значи ли, че и вашата дъщеря е била зла?

— Тя е герой — каза Дезмънд.

— Беше — поправи го Даркесата. — По-добре свиквайте да говорите за нея в минало време. Или, пък, ей, не, забравете. Няма нужда да свиквате с нищо. И вие ще сте мъртви съвсем скоро, нали така? Но това му е интересното, нали? През цялото това време смятах, че правя нещо хубаво за вселената и всъщност… всъщност не, просто исках да я направя на пух и прах.

— Мислите ли, че може би всички сме така? Имам предвид хората. Зад всичките си идеи за себе си и за това кои са, смятате ли, че всички са просто… лоши? Хмм. Не сте в настроение за философски дебати, а? Е да, разбирам. Няма нищо. Мисля… мисля, обаче, че Валкирия, понеже я познавах толкова добре, много по-добре от който и да било от вас двамата някога, мисля, че Валкирия щеше да се съгласи с мен по този въпрос. Тя имаше тъмно сърце, дълбоко вътре. Черно и извратено. Просто реших, че трябва да знаете това за собствената си дъщеря, преди да умрете.

Даркесата събра ръце, а после ги разпери в двете посоки, а Дезмънд и Мелиса Еджли се пръснаха на парчета в неистов фонтан от кръв и вътрешности, който накара дори Даркесата да почувства гадене. Тя се разсмя на абсурдността на собствената си реакция и отиде до Валкирия, като внимаваше да не стъпва в локвите от родителите й.

Тялото на Валкирия Каин лежеше съсипано и разбито в краката й, а енергията в нея беше изчезнала. Даркесата можеше да я вкуси във въздуха, усещаше се леко, но същността се беше разтворила в миговете след смъртта й. Тази енергия сега беше загубена, вляла се отново в потока на съществуването. Нямаше намерение да я убива по този начин. Нямаше намерение да я хвърля толкова силно. Беше смятала, че след като всички измрат, ще останат само тя и Валкирия и ще си разменят реплики в края на света. После Валкирия щеше да се предаде най-сетне и Даркесата отново щеше да се превърне в едно цяло.

Но животът, такъв си е животът, имаше странни начини да разочарова човек.

Даркесата отметна коса назад, като се опитваше да се отърве от отвратителното усещане за ръката на Касандра върху скалпа си. Прибра няколко кичура зад ухото си, като гледаше нагоре през това време. В края на улицата видя черна шапка, която се носеше заедно с вятъра. Изчезна от поглед зад ъгъла, търкаляйки се, а Даркесата си позволи една тъжна усмивка.